2

Ангел Грънчаров

ДНЕВНИКЪТ НА УЧИТЕЛЯ-БУНТАР

(Как да освободим съзнанията си от догмите и от страха?)

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без

изричното съгласие на автора.

ISBN:

© Ангел Грънчаров © Издателство ПРОПЕЛЕР

2015 г.

3

СЪДЪРЖАНИЕ: Кратък предговор……………………………………………………………………7 Откъде ще дойде началният тласък за реформите?.....................................9 Ах, тази магесница – вездесъщата любов!...................................................10 Да възпитаме колкото се може повече свободолюбиви хора.....................18 За нашенското отношение към мислещите и пишещите хора……………..19 Курс по творческо, продуктивно мислене………………………………..…….21 В страната, в която ечи нашето свидно "Най-мразим да мислим!"………..22 Революцията в образованието започна!.......................................................23 Вярата е крепост срещу отчаянието…………………………………………….24 Една вечер сладки приказки с умен човек струват колкото десет години над книгите…………………………………………………………………………..25 На хоризонта взе да се мержелее... безсмъртието!.....................................27 Ужасно тъпият тоталитарен рефлекс…………………………………..………28 Тревожен вопъл на един онеправдан български гражданин……………….29 За извора на добротата…………………………………………………………...37 За лудите, за различните, за бунтарите, за размирниците, за кръглите гвоздеи в квадратните дупки………………………………………………….….43 Защо имаме най-калпавото, вредно, неразумно обществено устройство и управление?.....................................................................................................47 Никой народ не може да преуспее ако постъпва като нас…………….……49 Злобата винаги прави човека глупав……………………………………….…..50 Свободата винаги е благодатна………………………………………………....51 Никога не е вредно и опасно да се мисли и да се дискутира………...…….53 Не е важно кой си бил, важно е кой си станал…………………………...……54 Или се учим да плуваме – или се давим!......................................................55 Кога ще бъде пробудено гражданското съзнание за необходимостта от коренни промени?...........................................................................................55 Българската образователна система е фабрика за безличности………....61 Ето що за "матр`ьял" имаме……………………………………………………...68 Горкото ни образование, горките ни деца!....................................................69 Какво казва Мевляна Джалал ад-Дин Мухаммад Руми за покаянието……70 Младите хора, расли в условия на свобода, ще променят из основи наша-та България…………………………………………………………………….……71 Потребна ни е пълна преоценка на османския период на българската история…………………………………………………………………………….…77 Училищата не преподават нищо друго освен как да се подчиняваш на заповеди………………………………………………………………………….….80 Симптом, показващ безчовечността на системата……………………..……83 Прави онова, което е право, правилно и справедливо…………..………….89

4

Да превърнем училището в образ и модел на едно значително по-човечно общество……………………………………………………………………………..89 Ще цъфне цвета ти, ще узрее плода ти, ще пожънеш посятото….……….99 Догмите на несвободното и обезличностяващо образование…………..…91 По-добре да те зашлевят с истината – отколкото да те целуват с лъжа.110 Дали ние не сме станали безсмислени?.....................................................110 Да бъдем човечни, добри, справедливи, честни……………………….……111 Образованието у нас е менте-образование, е НЕобразование……..……119 Истински бедняк е само оня, който не цени себе си…………………….….124 Идеите, истините, мислите у нас съвсем не се ценят………………….…..125 Бъдете горещи привърженици на правдата, на правото, на мъдростта!.126 Как да стана истински борец за реални промени…………………………...133 Как бързо се въртят годините…………………………………………………..142 Крайно неприятна и озадачаваща ситуация……………………………..…..144 Ако има различни "истини", тогава истина просто няма да има…...……..145 Промяната на позорящия ни манталитет на послушанието…………..…..146 Целта, повтарям, е: високо качество на образованието………………..…154 До контейнера за боклук са сложени две икони!........................................156 Моля ви, бъдете немалодушни!...................................................................156 Общественият резонанс…………………………………………………………166 Толкова трудното, направо соломоновско решение……………………..…172 Някои хора живеят със съзнание, отговарящо на други, отдавна отминали епохи………………………………………………………………………………...172 Няма граници за осъзнатата свобода……………………………………..…..175 Страх и малодушие вървят ръка за ръка, победиш ли страха, ще сразиш и слабостта……………………………………………………………………….…..176 Крайно опасното разпространение на безчувствеността у нас…………..185 България е на път да стане страна на антикултурата……………………...186 В ядрото на идеята за учителстване стои най-висш нравствен смисъл..195 Неизмеримата йезуитщина на бюрократичните съболезнования……….200 Да живеем в съгласие с истината……………………………………………...201 Мислещо дете се подиграва на системата…………………………………...209 Нямаме демокрация, а имаме мимикрия……………………………………..210 Въпреки всичко не трябва да мълчим……………………………………..….216 Съвестта винаги се обажда и ни казва най-доброто……………………….217 Бъдете правдолюбиви – и ще възлюбите и свободата!............................226 Всеки човек е безценен……………………………………………………...…..234 В момента никой не вярва на българското образование…………………..235 Безчовечността може да бъде победена само с колкото се може повече човечност…………………………………………………………………………...237 Не съм очаквал, че ще дойде такова време…………………………..……..247 Човеци ли сме – щом губим човечността си?.............................................248

5

От нас, гражданите, от нас, свободолюбците зависи всичко……………..249 Възмутен съм от пренебрежителното ви отношение!................................251 Удостояват ме с награда за хуманизъм на името на Георги Марков……252 Какви действия да предприема в така създалата се ситуация?...............253 Нужни ли са ни учители по философия?....................................................258 Може ли да съществува "революционно реформаторство"?....................259 Бог никога не ни изпраща в Ада, ние сами го избираме……………….…..260 Помощ, учат ме!.............................................................................................261 Нашият бюрократичен гений е способен на всякакви подвизи…………...263 Умеете ли да се радвате на живота?..........................................................264 Системата е прогизнала от аморализъм, гъмжи от абсурди, прелива от безчовечност………………………………………………………………………271 Пределно откровено обръщение към младите хора……………….………280 Крайно любопитно………………………………………………………………..290 Милост към младите!....................................................................................291 Послание към учителите……………………………………………………...…291 Системата на образованието се управлява чрез страх и възпитава страх………………………………………………………………………………...297 Кога човещината ще вземе връх?................................................................299 Щастието да живеем в социална и справедлива държава………..………307 Демократичният манталитет трябва да се разпространи най-напред в душите на младите……………………………………………………………….308 А кога ще направиш своята собствена "лична реформа"?........................318 В училищата следва да кипи живот……………………………………….…..328 Без борба нищо няма до постигнем………………………………………..….338 Мислещите хора са личности…………………………………………………..345 Има ли човек мерак – всичко може да постигне!........................................346 А у нас, за жалост, е станало точно така……………………………………..349 Екстремността на учителстването……………………………………………..350 Нещо за четене……………………………………………………………………350 Докато държавата преследва свободата, дотогава образованието ще е забранено…………………………………………………………………………..351 Какво вълнува мнозинството от учителите в България……………...…….353 Пламъчета в очите на учениците – балзам за душата на учителя………357 Страхът от свободата е гибелна и съвсем глупава емоция………………365 Грях и срамота е да ощетяваме младите…………………………….………367 Ефектите върху съзнанията на дехуманизиращата система……………..371 Главният порок на деперсонализираща образователна система………..374 Човешката душа е болна щом е загубила духовните си опори…………..375 Тече анархистична революция, властта преминава в ръцете на вилнееща-та ученическа тълпа………………………………………………………..…….381 За мен са важни учениците, не министерските шамани…………..……….383

6

Работете без да се щадите – и само тогава ще успеете!..........................384 Прощалното писмо на омбудсмана………………………………………..…..390 Дискусията по най-необходимите, най-важните въпроси………………….391 Нима котките мислят повече от нас?...........................................................395 Смелостта да живеем със спасителната истина……………………………396 Лудост ли е да си мислиш, че точно ти ще оправиш света?.....................414 Борбата за справедливост не може да спре…………………………...…….418 Дано вие промените България!....................................................................421 Истинският успех не се мери в пари…………………………………………..422 Всички, които бяха на "Титаник", бяха все здрави……………………….….425 Хубаво е, че има хора, които правят нещо полезно и помагат по някакъв начин………………………………………………………………………………...427 Нима за правосъдието има "по-специални хора”?.....................................429 До родителите на един „проблемен клас“…………………………………….430 Признание……………………………………………………………………….…434 Най-истинските неща се раждат по съвсем естествен, непринуден на-чин…………………………………………………………………………………...435 В Столичната библиотека утре…………………………………………………439 Тече процес на ускорена дебилизация на нацията………………….……..440 Награждаването и грамотата…………………………………………….……..442 За спомен……………………………………………………………………….….443

7

Кратък предговор

Тази книга е писана през август, септември, октомври 2015 годи-на. Тя има особен стил – репортажно-публицистичен, като при това трябва да се отбележи, че е писана от философ, т.е. принадлежи на жанра на т.н. философска публицистика. Това обаче не означава, че авторът ни зани-мава с някакви отвлечени от живота и реалностите размишления за съв-сем абстрактни, принципни, фундаментални неща или същности; напро-тив, точно обратното, тук имаме една неотделимо близка до живота и до конкретните реалности на образователната ни система философска пуб-лицистика.

Авторът детайлно разглежда непосредствените дадености на съзнанието и на живота, анализът му прояснява съвсем конкретни жизне-ни ситуации – и едва на тази основа съсредоточава вниманието си към главния проблем: как, по какъв начин могат да бъдат решавани натрупа-лите се противоречия, кой е пътят за излизане от тях, какво конкретно трябва да правят образователните дейци, учителите, учениците, родите-лите също, та нещата лека-полека да си отидат на точното място. Иначе казано, това е книга, зовяща за незабавни промени, които при това следва да се правят „отдолу”, без да се чакат никакви указания и напътствия от висшестоящите ръководни власти. Затова може да се каже, че пред нас е книга, която е обърната предимно към жертвите на погрешно скроената образователна система у нас – една наистина анахронична, крайно аб-сурдна, ретроградна система, която при това се разминава със самата идея за това що е образование; и то дори не просто с нейното съвременно разбиране, а, бих си позволил да кажа, и с нейното извечно и изконно разбиране, с разбирането, което съществува от векове. Защото по начало всяко образование е нещо, което спомага за раждането на конкретния жив образ на една пълноценно развита и жизнеустойчива, иначе казано, адекватна на изискванията на самия живот човешка личност, с подобава-щите за неговите предизвикателства качества и способности. Точно това днешното българско образование съвсем не го прави, поради което е и определено като НЕобразование, схванато е като призрачен феномен, нямащ нищо общо със същинската идея за образование, със същината на образованието като такова.

Книгата ми е покана за пределно честен, открит и разгорещен разговор с всички, на които не е безразлично какво става в българските училища. Тя е продължение на един такъв разговор, който всъщност от години се води в блога ми, но намерението ми сега е да направя нужното този разговор да бъде поставен на подобаващата плоскост. Именно на действената, практически ориентираната плоскост, плоскостта на конк-

8

ретното правене на промени, на работата, вдъхновявана от иновации, от непосредствени творчески актове, от всекидневно експериментиране, от опитване и от търсене – и то не само в сферата на съзнанието, но и най-вече в сферата на истински действителния живот, сферата на делата, постъпките, действията, деянията, постиженията. Освен че, разговаряйки, се променяме в най-съкровеното мисловно и идейно отношение, успоред-но с това ще трябва да променяме личностите си в измерението на своите практически подходи, на своя непосредствен живот, на своите практичес-ки изяви, т.е. налага се да започнем да изявяваме по съвършено нов на-чин личностите си. И ще трябва също така да допринасяме за пораждане-то на съвършено нов тип отношения помежду ни.

Промяната започва винаги с промяна на идеите, а на тази база, след като в съзнанията ни се е запалила искрата на новото, то това неу-молимо ще доведе до лумването на огъня на истинската промяна, тази в живота, в съществуването ни. Убеден съм, че тази промяна, колкото и да е плашеща за някои хора, предстои съвсем скоро, тя вече тече, но мнози-на даже не я забелязват – или не искат, пък и не могат да я забележат. Или дори имат неблагоразумието да й пречат, и то на най-първично, инс-тинктивно ниво. Но тия техни усилия, впрочем, са напразни – и са съвсем обречени. Имам предвид усилията на образователните бюрократи, нами-ращи се на властващи позиции – това е ретроградната сила, която всеки ден работи срещу същностния и коренен интерес на цялата нация. А на-цията ни съдбовно се нуждае от коренна промяна в качествата на просло-вутия човешки „матр`ьял”. Този е смисълът на всяка същностна реформа в образователната сфера: да се освободи човешкият фактор, младите хора да получат нужните им условия да разгърнат потенциала си, да развият качествата си – с оглед да отговорят на предизвикателствата на времето, в което живеем.

Толкова. Ще добавя само това, че книгата ми има два варианта: пълен и кратък. Първият е издаден само онлайн. Краткото издание пък ще бъде издадено и в хартия; кратко е по понятни причини – да е удобно за ползване и да е по-икономично; никой не обича дебелите, многословни и тежки книги.

Приятно четене на всички, които ще държат в ръцете си тази кни-га – или ще я разлистват на компютъра си! Желая ви да имате полза от написаното в нея, от смисъла, който тя ще ви даде. Книгата ми се надява да бъде малък подтик към промяната, но всичко останало вече си зависи единствено от вас самите. 1 ноември 2015 г. Пловдив Авторът

9

Откъде ще дойде началният тласък за реформите?

неделя, 2 август 2015 г.

Из: Смаляването на реформите, Автор: Иванина Манчева ... Преди първата лятна ваканция на 43-тото Народно събрание имаме, по думите на премиера, една цяла реформа – пенсионната, и няколко направени до средата – съдебната и здравната (за образователната той замълча)... Образованието, в което не продължаването, а спира-нето на реформите в един момент ще е истинската добра новина, е подходящ пример... Има огромно значение откъде идва началният тла-сък за реформите. В редица сфери – от енергетиката до образовани-ето, влошаващите се резултати са достатъчна причина да се търси промяна. Натискът за реформи обаче рядко произтича от гражданите, които имат най-голям интерес от тях. Кратък мой коментар: Добър анализ... заслужава да се прочете! Но наистина, за образователната реформа всички забравиха, во главе с г-н Премиера, да не говорим за г-н Министъра на образованието и науката! Никой вече даже не говори за образователна реформа, докато за другите видове реформи поне се говори, тук даже и не се говори.

Май стана неприлично да се говори за образователна реформа, така ли, г-н Министре? Какво успяха да ти сторят образователните минис-

10

терски бюрократи, та да те откажат така решително от реформата? Как те направиха свой съюзник? Кажи, сподели, интересно е...

Ах, тази магесница – вездесъщата любов!

неделя, 2 август 2015 г.

Вчера деградирах дотам (зер един нашенец, живеещ в Австра-лия, читател на блога, постоянно ме ръфа, че за разлика от целия бъл-гарски народ само аз съм бил "музикален инвалид", щото, видите ли, не съм бил обичал чалга!), че в един момент взех да се ровя из чалга-музиката и попаднах на песента на великата Ивана Ах, тези пари!; и сложих клипчето в блога си. Даже извадих някои памятни думи от тъй прочувствената песен, изразяваща най-фини трепети на народната душа, ето примерно тия:

Човек като печели не знае колко губи... За какво са ни тези всички пари – щом приятели нямаме вече... от бедняци по-тъжно живе-ем?! Купуваме вярност, любови дори, а самотни през сълзи се смеем...

Да, за какво са ни всички тези пари?! Аз пък вече изглежда съм голям щастливец, щото не мога да кажа "всичките тези пари": в ужасни унижения някак мина първият ми месец, в който нямам вече никакви сред-ства за съществуване, абсолютно никакви доходи нямах през този месец юли; това беше първият месец, в който съвсем спря обезщетението ми за

11

безработица (през миналия месец, юни, имах 300 лева доплащане от обезщетението и някак изкарах месеца). Сега се задава месец август, пак ще трябва да го изкарам без пари. След това идва септември. Никой не знае кога ще се гледа съдебното дяло във Върховния касационен съд, където директорката на ПГЕЕ-Пловдив обжалва решението на Окръжен съд-Пловдив, което отмени нейната хем смехотворна, хем репресивна заповед за уволнението ми като преподавател по философия и гражданс-ко образование в това училище и ме възстанови на работа. Изглежда някъде към Нова година ВКС ще се произнесе по казуса, не знам. Очерта-ват се черни предстоящи месеци за мен, изпитание, което до този момент не ме е сполетявало: да нямам абсолютно никакви доходи, никакви средс-тва за съществуване! Такова нещо до този момент не ме беше сполетява-ло, 32 години съм работил непрекъснато все като преподавател по фило-софия – преди тази другарка, назначена за директор от ГЕРБ, да реши, че трябва да бъда на всякаква цена уволнен по причина на това, че единст-вен съм си позволил да не благославям мъдростта й, а, видите ли, съм си позволил да я критикувам открито. Да, в нашата свидна демократична родина оня, който си позволи да каже открито, че не приема подхода, стила на ръководство на шефа си и го оценява като погрешен, оказа се, бива незабавно уволняван – и изхвърлян на улицата, независимо от това, че в случая учреждението, в което работя, е държавно, то в никакъв слу-чай не е бащиния на въпросната шефка, ала тя, милата, явно го възприе-ма като своя бащиния, в която може да си прави каквото иска. Но да оста-вим това настрана, сега думата ми е, че за първи път в живота ми се налага да преживея такова нещо, а именно, да нямам никакви средства за съществуване – и да се опитвам някак да оцелявам по този начин. Ще се опитам да представя как се живее съвсем без пари, мисля, че е интересно това за публиката, за мен това е също интересен проблем, нуждаещ се от по-сериозно вникване.

Винаги съм се чудил как в нашите родни условия оцеляват тол-кова много хора без никакви доходи. Ние наистина сме страна, в която сякаш живеят все някакви факири. Примерно, в еди-кое си предприятие собственикът не бил плащал заплати от... 3, 5 или 7 месеца. Или от цяла година. Хората му работят, той не им плаща заплатите. И тия хора пак, неизвестно как, живеят, ходят на работа, хранят някак децата си, това ако не е същинска мистерия, аз друго не знам какво може да е! Слушах такива новини и се питах как е възможно да се живее така, плюех в пазвата си да не ми се случи нещо подобно, ето, сега ме сполетя такова нещо. Безрабо-тен съм не само аз, ами и съпругата ми, също учителка. Синът ми, на 26 години, също е без работа (до преди месец беше на работа, сега вече не е). Нашият случай е чист вариант, щото ако някой от нас работеше, ако някой имаше някакви мизерни доходи, пак щяхме да имаме нещичко, а

12

сега нямаме нищо. И спестявания нямаме – ако не броим някакви малки пари "за черни дни", които съпругата ми, горката, е заделяла в предишни-те години. Е, от тях живяхме през този първи месец. Хляб, маргарин, зрял боб, картофи, зеле. Това са нещата, продуктите, които готвим и ядем. Аз се разхождам из града пеша, в чантата си нося бутилка вода, в горещини-те, които преживяваме напоследък, това е жизнено необходимо. (Умник писа, че певеце-бутилките в тези горещини били отделяли някакви отрови, от които се бил образувал... рак!) Да ви кажа, усещането, че си съвсем без пари е от една страна много потискащо, но от друга страна е някак си освобождаващо. Примерно не мислиш за това какво да си купиш, в кое заведение да седнеш; като седнеш на някоя пейка в парка, можеш чудес-но да си прекараш с книга в ръка, под сянката, за какво ти е заведение, и то непременно скъпо и много престижно?! Тия неща са естествени, да пиеш чиста вода от чешмата е значително по-добре и дори по-здравословно от това да пиеш пустите му там коли, фанти, газирани води и пр. Да не ядеш месо също така, твърдят, било здравословно, ето, ние си постим този път по необходимост, като едното нищо ще укрепнем здра-вословно – ето ти още една голяма полза от тази мизерия! (Да не броим това, че ще свалим излишните килограми, това е бонус, който се подраз-бира, макар че като обича човек мекия хлебец с маслинки и си хапва по повечко пак може да си запази килограмите, ще видим, то това ще се разбере скоро!) Е, в този месец, месец и нещо успях да продам няколко книги, давах и някои платени консултации, та спечелех малко пари, не е съвсем без нищо (Леле, ако ме подгонят данъчните за тия пари?! Те са нещо като дарение, но знам ли, ако се намери съвестен възмутен гражда-нин, който да напише донос "там, където трябва", като едното нищо може да ми ударят някаква глоба за неплатени данъци, примерно!) Е, взел съм някакви си там 30-40 лева, голяма работа, другари, нима ощетих толкова нашата тъй просперираща под ръководството на мъдрия ни премиер държава? Недейте така де, не пишете донос срещу мен, голема работа, ощетил съм бил държавата-октопод, ами приемете, че това моето са някакви доходи, наподобяващи доходите на просяка на улицата, и от просещите на улицата ли нашата държава иска да взема данъци?!

Е, показах колко лош гражданин съм, щом шикалкавя относно тия пари, дето съм получил от хора, които са ми благодарили по този начин защото аз съм им подарил, да речем, свои авторски книги. Нищо де, но като взема десетачка или двайсетачка от някого, да ви призная, само-чувствието ми мигновено се повишава! Страхотно е усещането да имаш десетачка в джоба си при положение, че преди това, да речем, 10-15 дена си се разхождал по улиците само с шепа жълти стотинки в джоба, с които да те е срам да си поръчаш и един студен сок от машината в някое заве-дение. Като казах "сок от машината" та се сетих: тук, в нашия квартал,

13

имаше едно място, където се беше запазила такава машина, чашка сокче струваше само 40 стотинки, а пък билковия чай – 50 стотинки. В най-голе-мите жеги хора като мен, от аутсайдерите на обществото, абе от отпадъч-ния продукт дето сме, отрепките, инак казано, се събирахме там я на сокче, я на чайче. Причината е, че има климатик! Разни пенсионери с изстрадали лица, просяци като мен с що-годе интелектуално изражение на лицето, отчаяни безработни младежи и други подобни боклуци се съ-бирахме в туй заведение. И знаете ли какво измисли собственика за да ни разкара от там? Ами просто е, сами можете да се досетите: премахна машината с евтиния охладен сок, да, в един ден внезапно машината из-чезна! Отидох там, ала гледам, заведението съвсем опустяло, машината за сок я няма, а билковият чай станал вече 70 стотинки. Специално про-верих за чая, повишил го е тъй социално загрижения собственик на туй заведение, явно не става дума за случайно разтуряне на тази машина за охлаждане на сока, а а специално промислена акция по прогонването на социалните боклуци, дето бяхме намерили приют в неговото заведение. Сега заведението пустее, а пък аз вече изобщо не влизам в никакво заве-дение – и душата ми е съвсем свободна, като птичка! Последните окови успях да премахна, именно пристрастеността ми към 40-стотинковите охладени сокчета, край, повече към нищо нямам привързаност, към абсо-лютно нищо.

Трябва да измисля в близките дни да почна да отказвам и хляба – та да се вталя малко. Преди доста години заради проблемите със сър-цето отказах кафето и алкохола. Не съм страдал по тия излишества, ма-кар на млади години да се бях много пристрастил към кафето. Кафе и цигара, нали знаете, от ранна утрин до късна вечер. Бях си внушил, че без кафе и цигара... не мога да мисля, представяте ли си? Е, като отказах кафето (към алкохола никога не съм имал слабост, напротив, имам отвра-та от него, останала ми от детството, просто презрях злоупотребяващите с алкохол и по тази причина се отвратих и от алкохола!), та като отказах кафето, ми останаха цигарите. С тях водих най-тежка борба, нали знаете как трудно се отказват тия пущини?! Стигна се дотам лекарите да ми казват директно "Ако искаш да живееш, спри цигарите!", щото наистина бях много зле със сърцето. Пушил съм от слабоволие даже и когато съм бил в спешното отделение със сърдечна криза, голям идиот бях, но бях все още млад. И в болници като съм бил заради сърцето пак съм пушил като идиот, като същински урод. А когато станах на почтена възраст, като наближих 50-те години, тогава сериозно взех да се замислям за махането на тия пущини, цигарите! Е, няколко години водих неуспешни битки, при-мерно отказвах цигарите... всеки ден, то била много лесна тая работа, аз по няколко пъти на ден ги отказвах даже! Но в един момент ножът опра до кокала. И твърдо реших да откажа цигарите. Където сядах и където ставах

14

все това говорех. Заради тия пусти цигари и с учениците, помня, правех семинари, свързани със свободната воля на човека, между другото на мен лично много ми помогнаха тия семинари. И когато един ден моят собствен син ми каза в очите, че аз може и много добре да говоря за свободната воля на човека, но явно моята собствена воля не е свободна щом про-дължавам да пуша, аз тогава много се засегнах от тази... истина, казах му "Искаш ли да ти докажа, че волята ми е свободна?!", той ми се изсмя гадничко в лицето, че не вярва на това и след седмица аз вече отказах цигарите! За да докажа на сина си, че имам свободна воля, че не е само на теория да зная що е свободна воля, но и мога да демонстрирам, така да се рече, че моята собствена воля е свободна, ето, аз за една седмица отказах цигарите – и вече повече от 7 години не съм запалил цигара, независимо от трудностите, изпитанията, проблемите, които ми се стова-риха в последните години. Щото някои хора като им се случи сериозно изпитание първото, което правят, вероятно от отчаяние, е да идат и да си купят кутия цигари, така прави един мой най-близък приятел. Аз това нещо не го направих и, така да се рече, се гордея със себе си. Отказване-то от цигарите е една от най-важните победи, които съм имал в живота си. Е, отказвайки цигарите, доста надебелях, увеличих си килограмите, кара-нето на кола също допринесе за това. Сега вече кола по понятни причини, поради безпаричие, вече не мога да карам. Ходя си пеша. Остава да откажа и яденето и ще стана съвсем положителна личност. Е, да се боря с комуноидите – това от мен не искайте да откажа, нямам сили за това. Пък и туй нещо, човешкото съвършенство, го няма на земята, тъй че не искай-те от мен специално да бъда хептен съвършена, положителна личност. Ще си имам една странност: да се боря с мерзавците-комуноиди. Това си е нещо като мое хоби. Затуй от мен не искайте да прекратя битката си с уродите, които наричам комуноиди. Напълно положителна и "консенсусна" личност аз не мога да бъда. Ще си имам и някои недостатъци. Да, знам, че е глупаво да водя тази обречена битка с наглеците, с мерзавците, с мошениците, с тарикатите, с подлизурковците, с нагаждачите и пр., нари-чани от мен с общото наименование комуноиди. Но ще продължа да си доставям това удоволствие като се боря с тях.

Ето, тия дни съм намислил (тази сутрин очевидно няма да имам време за това) да напиша едно писмо до г-н Министъра на образованието и науката. И да му задам простичък въпрос: възможно ли е едно админис-тративно лице от най-нисък ранг, каквото е директорът на една гимназия, самоволно да отмени сума ти постановления на законни държавни органи, включително и такива на друга държава (!), само и само да си задоволи каприза, а именно, да ме уволни. Примерно директорката на ПГЕЕ-Плов-див, за да си сбъдне съкровеното желание мен да ме няма в туй учебно заведение, щото аз, видите ли, си позволявах да й мътя водата в тъй

15

добре смърдящото учрежденско блато, си позволи, примерно, да отмени всички мои права, произтичащи от това, че, примерно, съм съвсем зако-нен преподавател по философия (тя самоволно провъзгласи, че съм бил нямам никакви качества да бъда такъв и пр.!), произтичащи от моята диплома за магистър по философия, издадена от Държавния университет в Санкт-Петербург, Русия; отмени също така моята диплома за най-висшата преподавателска квалификация, издадена от Департмента за усъвършенстване на учителите, именно за т.н. първи-клас квалификация и т.н. Та ми се ще да запитам г-н Министъра и подведомствените му ми-нистерски образователни бюрократи как те гледат на този рецидив на директорско всевластие, щото такова нещо даже и във времената на Средновековието, на славния феодализъм не го е имало. Ще попитам това, щото на основата на административния акт на въпросната самозва-на "повелителка на съдбата" моя милост сега фактически е лишена от упражняването на преподавателските ми права, излиза, че въпросната администраторка успя по този начин да отмени и постановления на сама-та Конституция на Республика Болгария, сума ти мои права тя успя да отнеме, в резултат на което сега аз, примерно, не мога да си търся работа по специалността: всеки неин събрат-директор като види документите ми ще рече "О, този не става за тази работа, не мога да го взема, щот той нема вече преподавателски права!", пък като звънне да попита за съвет най-близката сътрудничка на репресиралата ме тъй баламски директорка, именно инспекторката по философия в РИО-Пловдив г-жа А.Кръстанова, тя, горката, е длъжна да му каже: "О, аз този Грънчаров го обявих за най-лош преподавател по философия в цялата Пловдивска област, произне-сох се по този въпрос пред съда, така че, моля ви се, не го вземайте на работа изобщо, не позволявам да го вземете на работа, той е много лош човек също така, именно си позволява да критикува непогрешимата си директорка!" и пр. Виждате ли до какви идиотщини се стига когато разни разпасали се администраторки си позволят подобни несмислени, нера-зумни, направо казано глупави постъпки? Та за тия неща ще се наложи да питам аз г-н Министъра на образованието, която добре знае за цялата възмутителна история, но мълчи като... (да не казвам като какво!), пък и, защо не, ще ми се наложи да попитам и новата обмудсманка, другарката Маяма Нолова, нищо че още не е встъпила в длъжност, ще й задам тоз казус, белким мисли усърдно до месец октомври, когато ще встъпи в длъжност (ако изобщо встъпи де, щото тая наглост с избирането й не може да бъде преглътната току-така).

Ох, докъде стигнах пак, а, видите ли каква безпределна свобода дава... безпаричието?! Тия хора, дето си имат солидни държавни служби, на тях не ми се налага изобщо да мислят за каквото и да било, тяхна единствена грижа е как да опазят своите солидни държавни служби и как,

16

евентуално, да порастат още повече по йерархията, та да им се увеличи заплатата – и диференцираното заплащане, евентуално. Значи те мислят само как да се подмазват по-ефективно на началството си. А такива като мен, дето са свободолюбиви, виждате, могат да си мислят за каквото си искат. И могат да правят каквото си искат, водени от съзнанието си за дълг най-вече. Такива като мен темерути не мълчат изобщо, сами забе-лязвате. Е, навличат си известни проблеми, разни беди, на главите им се стоварват гръмотевиците на възмущението от страна на въпросните властници-гръмовержци. Имам предвид разните там началства. На на-чалник у Нашенско требе само да се кланяш и постоянно да мълвиш колко е велик той, да го благославяш и ако ти се удаде сгоден случай да духнеш с уста некое мъхче, което е зацапало тъй бляскавите им обувчици. Или да изтриеш с ръкава си некое петенце по обувчиците им. Това може. Друго обаче не бива. И прав не бива да стоиш пред тех. Леко наведен е най-добре. И ухилен до уши от възхита заради неземната им мъдрост.

В тази връзка ми се иска да завърша туй свое есе по подобава-щия начин. Мисля, че финалът требва да е достоен. Подобно на звучене-то на имперски фанфари. Ето какво ми се мержелее в съзнанието, ведна-га ми излезе подобаващата картинка. Абе велико нещо е животът, него никакво въображение не може да го надмине!

В ПГЕЕ-Пловдив има един даскал на пенсионна възраст, който има тази странност, че има две мании, горкичкият: да се представя за това колко много е набожен, на второ място колко здравословен живот води и (те станаха три въпросните мании!) и също така да се прави на най-върл... антикомунист, представяте ли си?! С този човек в предишните години си имахме дори известна близост, тъй да се рече, щото тия теми, особено за вярата и за политиката, за мен също не са безинтересни. Както и да е, та този човек, дето се представяше за толкова набожен и антикомунистически настроен, стана така, че като дойде новата директор-ка, изведнъж започна да изпитва най-светли чувства на искрено прекло-нение към нейната неземна мъдрост. Има всекакви чудаци на тази земя, нали знаете това, да не употребявам друга, по-пищна дума. И този човек, значи, като се водеше некаква оперативка (щот въпросната администра-торка почти не води съвети, защо са й на нея съвети, нужни са само опе-ративки, на които да се спущат задачите за изпълнение?!) сядаше на удобна позиция наблизо директорката и повтаряше в несвяст само ето това:

– Правилно, точно така! Превъзходно! Наистина си е така! Браво! Точно така! Наистина е точно така! Лелее, как добре го казахте, другарко директорке! Думи немам! Бравос! Хора, защо не ръкоплескате, нима не усещате мъдростта, дето струи в тия думи на нашата любима ръководи-телка?!

17

Нещо такова говореше постоянно този благонравен, много набо-жен и прочие човек, който инак много бил ненавиждал, видите ли, мили-ционерите, ченгетата, "мутрата", комунистите и пр. Тъй да се рече де. Изглежда той поради извънредната си набожност е видял във въпросната директорка нещо като непорочно ангелско същество, пратено от самия Бог на земята, знам ли що се върти в главата му? Може пък да я възприе-ма за нещо като светица, не знам, това са тайни, които знае само неговата душа. Та тоя набожен и благочинен човек с цялото си сърце подпомогна репресиите и гоненията срещу мен, не знам, може в мое лице да е видял самия Сатана, не знам, но ако е било така, то това добре обяснява него-вата всеотдайна позиция в подкрепа на всички до един зулуми на дирек-торката. Той най-вероятно е бил от най-усърдно ръкопляскащите при вестта за моето обезглавяване-уволнение, сведена до знанието на спло-тения колектив от директорката на другия ден след уволнението ми. Таки-ва работи, е ето, напоследък, как става така, че като изляза на улицата, като тръгна из града, все този човек срещам, не знам защо е така, но се случва понякога да го срещна и по три пъти на ден, това вече не може да е никаква случайност. И то при положение, че той като ме види, се затичва да бяга, все едно е видял в мое лице нещо като... Юда Искариотски – или Пилат Понтийски, не знам какво точно той вижда в мое лице, и не мога да знам. Разбира се, не сме е дума да обели с мен, държи се като пълен идиот, прави се, че не ме познава, прави се на ударен и най-вече пани-чески бяга като ме види. И за зла участ на следващата пресечка, бягайки от мен, пак налита на мен, представяте ли си?

Вчера бях в един хипермаркет за да купя бутилка олио (беше ни свършил този най-важен продукт) и хлебец. Случи се така, че щом влязох в магазина и този другар налетя право на мен, за свой ужас! Щеше да се спъне, ала търти да бяга, не знам защо бяга, може би много се страхува да не би някой да го види наблизо до мен и да докладва "там, където трябва", а пък добрата му душа не може да понесе такава изневяра. Осо-бено предвид това, че въпросният много набожен човечец вече е в пенси-онна възраст и стоенето му в училище може да бъде резултат единствено на милостта на тъй справедливата и мъдра директорка. Тя обаче си вкара автогол че пак уволни наскоро върнат от съда уволнен от нея неудобен учител, уволни го с мотив, че бил в пенсионна възраст, и по този начин си вкара превъзходен таралеж в гащите, сега трябва да отговаря пред Коми-сията за защита от дискриминация как е възможно едни пенсионери да благоденстват безкрайно под сянката на нейния трон, а пък други да бъ-дат гонени без жал, по причина на това, че не принадлежат на нейната партия, предполагам.

Та такива работи се случват в моето всекидневие напоследък. Прочее, вчера този човек като търти да бяга от мен из магазина, се запиля

18

някъде, и как стана така аз не мога да разбера, но на опашката пред каси-те за малко пак да се нареди точно до мен! Уплашен страшно от тия дя-волски игрички, които съдбата му устройваше, човекът си плю в пазвата и пак търти да бяга! Посмях се от сърце на страховете му, но се питам: как е възможно един човек да стигне до такова положение, ах, тази магесница вездесъщата любов, на какви чудесии е способна!

Ще трябва тия дни да си запретна ръкавите да и почвам сериоз-но да пиша по започнатите, ала недовършените си книги. Примерно по тази за любовта, отдавна ме сърбят пръстите да пиша по нея. Но и друга-та, за жизнените стратегии, много ме привлича, сами виждате, предвид безпаричието, в което изпаднах, а там съм стигнал до интересни моменти, свързани тъкмо с ваденето на пари. И с ролята на парите и пр. Тази тема също ми е интересна и близка. Ще видим с какво ще се заема скоро.

А сега – хубав ден ви желая! Навън напече, в апартамента е го-рещо като в сауна, ще трябва да излизам и да бързам за парка, че окъс-нявам. Дано не засека оня другар из квартала, щот като капак на всичко ние живеем в един и същ район. А иначе се срещаме из целия град. Защо ли съдбата ни среща толкова? Явно и той се разхожда като мен, бездел-ничи, да не са го уволнили и него? Пенсионерската работа, да знаеете, е много хубава работа! Пълен релакс! Ама кога ли ще доживея аз до нея – това вече не се знае. И дали ще доживея изобщо също не се знае. Чао и до скоро, да не мислим за най-лошото! То ще си дойде само като му дой-де времето...

Да възпитаме колкото се може повече свободолюбиви хора

неделя, 2 август 2015 г.

Тази картинка, която съм направил преди доста време и съм поставил във фейсбук, е харесана от 203 човека и – внимание! – е спо-

19

делена 1 245 пъти!!! Реших сам да я споделя отново и при това да я до-пълня с нещо, ето с какво:

Ето какъв ни е проблемът като общество – липсва тази "критична маса" от свободолюбиви хора у нас. Трябва да правим всичко нужно че да се родят и възпитат тези хора – тук е разковничето, тук е спасението! Един такъв свободолюбив човек със самото си присъствие вече променя ситуацията около себе си, светът вече не е същият щом него го има, да-вате ли си сметка до какво води това в крайна сметка?!

За нашенското отношение към мислещите и пишещите хора

понеделник, 3 август 2015 г.

Тази вечер съвсем случайно ми хрумна нещичко и по тази при-чина се наложи да напиша следното писмо на един мой отдавнашен поз-нат (с когото изобщо не съм се виждал и срещал в живота, познанството ни е само виртуално); ще ви уведомя какво той ми е отговорил – и как е реагирал; ето въпросното мое писмо до него:

Здравей, уважаеми г-н М., Хрумна ми тази вечер нещо: понеже имам доста съвсем нови

книги, които си стоят неиздадени на хартия (а някои други пък, поради бедността ми, издадох само в бутиков тираж, т.е. в 20-30-тина екземпля-ра, колкото да дам на Народната библиотека и на неколцина приятели), пък в същото време, уверявам те, в тези мои книги думата "Костов" изоб-

20

що не е спомената, та значи мисълта ми е, ето, изпращам ти тези книги, поразгледай ги, ако сметнеш, че някоя от тях заслужава да бъде подпо-могната за да бъде издадена подобаващо, ето, ще имаш тази възможност. Правя това, щото навремето един вид, така да се каже, ми обеща да под-помогнеш излизането на моя книга, но заради името "Костов", употребено в нея, се отказа от намерението си, та ето, сега ти давам възможност да си изпълниш обещанието. Та значи книгите ми, които не са издавани в хартиен вариант, са следните: За НЕздравомислието; За духовните неща с българска специфика; Изкуството да си учител; Експеримент по свобода; Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование); Помагало по вяра; Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище; Усещане за свобода; Учението за човека и формите на духа; Veritas odium parit

Това са неиздадените подобаващо мои книги. Би могъл да ги разгледаш и ако някоя от тях ти се стори достойна за издаване, да подпо-могнеш финансово издаването й, според някогашното си обещание. Дано тази моя молба или предложение не ти се стори прекалено нахално, но какво да правя, появи ми се в съзнанието така една идея, длъжен бях да я споделя с теб. Пък сам си решавай после. Трябва да знаеш, че авторите, като напишат една книга, имат голямо желание тя да бъде издадена, щото издаването й всъщност е нещо като фактическото й раждане, докато не е издадена, книгата не е родена, а това е много мъчително за автора. На второ място има една особеност на нашето, на българското отношение към нашите мислещи и пишещи хора, колкото и да са малко те: докато са живи, не благоволяваме да си мръднем малкото пръстче с нещо да им помогнем, оставяме ги да се мъчат, пък като умрат, тогава спрямо някои почваме да богоговеем, да се прекланяме, дори паметници им туряме, но не се досещаме, че докато са били живи, ний с безразличието си към тях един вид сме им помогнали да умрат по-скоро, един вид сме спомогнали за убиването им. Така става у Нашенско! А иначе ний много ценим писа-телите си, няма що: мъртвите обаче предимно. Към живите се прекланяме само и предимно към ония, които са от сорта на... да не казвам имена, щото ще излезе, че им завиждам, всеки знае кои са те. Левчев примерно. И прочие любимци на съдбата. Пардон, разприказвах се, пак казах някои излишни неща. Но какво да се прави: имам голяма уста. Заради която си патя.

Всичко добро! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

21

Курс по творческо, продуктивно мислене

Онова, което не е било помислено, не съществува... :-) Този курс може също така да се нарече курс по свободомис-

лие (автентичното мислене е тъкмо свободното мислене) и по свободо-любие, щото без отдаденост на свободата мисълта ни навеки ще си оста-не скопена, от рода на тъй скучното школско "мислене", на "мисленето" на т.н. дървени "философи" и пр.

22

В страната, в която ечи нашето свидно "Най-мразим да мис-лим!"

Особено ми е приятно да гледам как народът и човечеството (е, само българската част от него де!) най-внимателно полага усилия да не покаже, че изобщо е забелязала обявата за моя курс по автентично мис-лене! :-) Това просто ми показва, че този курс е жизнено необходим, е направо съдбовен: представяте ли си каква подигравка е в страната, в която постоянно, поголовно, масово се демонстрира нашата тъй свидна максима "НАЙ-МРАЗИМ ДА МИСЛИМ!" някакъв си там нагъл философ си

23

позволява, представете си, да ни дразни като ни предлага курс по сво-бодомислие, по творческо, по същинско мислене – пфу, каква гнус, каква отврат!!!

Да, продължавам да предлагам своя курс, наречен Изкуството на мисълта, нищо че рискувам да бъда масово намразен и презрян; нека да ме мразят, нека да ме презират, правя го за доброто на ония, които ще разберат идеята ми, а на другите никой и нищо не може да им помогне...

Майната ти, Грънчаров, искаме си... Кобилкина!!! :-)

Революцията в образованието започна!

сряда, 5 август 2015 г.

Българи създадоха университет, който ще направи революция в образованието Редактор: Виктор Тошев Онлайн платформата ще даде на студентите безплатно лекции на именити учени Видео: Нова ТВ

Напълно безплатно образование на световно ниво. Това ще предложи уникален проект на група млади българи. Учебното заведение обещава да направи истинска революция в традиционното учене.

Всеки от тях е жертва на позната от векове образователна сис-тема и е наясно с нейните недостатъци. По тази причина „университет“ е

24

най-неподходящата дума за това, което Християн и неговият екип предла-гат на света.

Онлайн платформата ще даде на студентите безплатно лекции на именити учени и курсове от най-добрите университети на планетата. Филтърът на този безкрай от информация е реалният бизнес.

Всеки кандидат за знания решава каква кариера иска да прес-ледва и сяда пред компютъра.

„Над 3 милиарда души ще имат тази възможност, тъй като офи-циално толкова са в момента абонатите в Интернет”, казва Васил Иванов.

Последните проучвания показват, че 35 на сто от нас прекарват минимум час на ден в търсене на образователни материали в мрежата. По света тази тенденция е уловена от гигантите в глобалното образова-ние. Зад един от порталите с над 2.5 милиона студенти стои Университе-тът „Харвард“.

„Обучението в интернет е като надигаща се вълна. Обхваща все повече хора от всички краища на планетата”, обяснява Анант Агаруол, президент на глобална образователна платформа.

Българската идея вдига летвата още по-високо като събира ця-лото налично знание в мрежата на едно място. И то безплатно.

„Искаме да бъдем алтернатива на класическия университет. Ис-каме да го преведем в следващия век”, добавя Агаруол.

Авторите на идеята вече имат сериозна подкрепа от корпоратив-ния свят. С първоначален бюджет от над 1 милион лева те планират офи-циален старт следващата пролет.

Вярата е крепост срещу отчаянието

сряда, 5 август 2015 г.

Безкрайното отчаяние е последният стадий, който предхожда вя-рата, така че всеки, който не е извършил това движение, не притежава вярата. Защото едва в безкрайното отчаяние аз ставам ясен сам на себе си в своята вечна значимост и едва тогава може да става дума да се улови битието по силата на вярата.

Сьорен Киркегор, цитиран от Iamyou Wakeup Кратък мой коментар: Вярата е крепост срещу отчаянието; да, неприс-тъпна крепост на духа е вярата, чиято неизмерима сила побеждава, ани-хилира отчаянието...

25

Една вечер сладки приказки с умен човек струват колкото де-сет години над книгите

четвъртък, 6 август 2015 г.

Петър Стоев, млад мислещ и пишещ човек от Бургас, с когото се запознах преди известно време, с него сме беседвали по какви ли не теми почти всеки ден в последните няколко месеца (негов текст вече излезе в последната книжка на списание HUMANUS, друг негов текст ще излезе в раздела "Философски опити на младите" в подготвяната тия дни за печат нова книжка на списание ИДЕИ), та значи този млад човек Петър Стоев, забелязвам, е решил да ме представи в своя блог Ум-Тяло-Дух и вече е изпълнил хрумването си; ето какво той е написал там:

Ангел Грънчаров – учител и философ, от Петър Стоев

„Незадаващият въпроси, спасяващият се с бягство от всякак-ви питания, не търсещият отговорите следователно е БЕЗ-ОТГОВО-РЕН, той не разбира своята отговорност и особено отговорността пред самия себе си и пред своя живот, която е корен на всички други отговорности, вини, задължения, на дълга изобщо. Не бива да си „за-пушваме“ ушите, душата, съзнанието, трябва, напротив, внимателно да се вслушваме и да се научим да разбираме призива на битието,

26

скрито в нашите гърди...“ Ангел Грънчаров; Откъс от книгата „Преслед-ване на времето“.

Скоро се запознах съвсем случайно докато ровя в интернет с един човек. В чистия и истински смисъл на думата.

Този човек, с име Ангел Грънчаров, може да ти спести хиляди часове в четене на книги.

Една вечер сладки приказки с умен човек струват колкото де-сет години над книгите. Китайска поговорка

В България да си подобен търсач, както и Ангел Грънчаров е чисто доказателство, не е лесно. Защо не е лесно? Всички знаем елита на България, идеалите на младежта. Липсват истинските ценности на бълга-рина, истинската мистериозност у Човека. Умрял е българина духовно. А то щом духа е умрял, ние не сме повече от животни водени от примитив-ните ни инстинкти и основно сексуалният. Празно е съзнанието на бълга-рина.

Как тогава човек с бременен ум ще роди в безплодна държава? Как като няма кой да го гледа „детето“?!

„Да, много горчиви умирания трябва да има във вашия живот, вий творци! Трябва да пожелаеш сам в своя собствен пламък да изго-риш: как ще се обновиш, ако по-напред не си станал пепел!“

Фридрих Ницше

Всеки творец минава през „родилни мъки“.

Борейки се със системата като учител по философия в гр.Пловдив А.Грънчаров среща доста трудности. Оставяйки учениците си да мислят свободно учителят, в истинския смисъл на думата, е уволнен. Той води дълга борба в съда, като иска да върне правата си за препода-ване обратно. Можете да се запознаете повече с историята му в неговия блог.

Той е издал доста книги и издава две списания „HUMANUS“ (имам 4 броя, които раздавам на хората, които пожелаят) и „ИДЕИ“, както и води предаването „На Агората с философа Ангел Грънчаров“, което може да следите в неговия блог. Разгледайте блога му. Или се свържете с него по фейсбук. (ВАЖНО) Това са книги-изследвания на Ангел Грънчаров, свързани с един съвременен проект за реформа в българското образование: Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в Бъл-гария Истинският университет

27

Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование) Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище Изкуството да си учител Експеримент по свобода За НЕздравомислието За духовните неща с българска специфика

На хоризонта взе да се мержелее... безсмъртието!

петък, 7 август 2015 г.

Някакъв много учен изследовател установи наскоро, че хлябът съдържал не знам си какви вредни вещества (или маята за хляба съдър-жала, не помня точно?), затуй яденето на хляб било направо смъртонос-но, трябвало да откажем хляба мигновено – ако искаме изобщо да живе-ем. (От само себе си се разбира, че по тази логика трябва да се откажем и от баничките, които са нещо нещо като най-як темел на българския наро-ден живот!) Друг негов събрат пък неопровержимо доказа, че яденето на мляко и на млечни продукти от възрастни хора им съкращавало толкова много живота, че който иска да живее, би следвало да се откаже от мляко, от сирене, от кашкавал и пр. Да не говорим пък за вредата от месото, още навремето, в тъй паметната ера на непрежалимия комунизмо-социализъм

28

си спомням, че в столовите висеше лозунга "Месото е вредно!", тъй че който яде месо и производните му (именно така свидните на всяко бъл-гарско сърце кебапчета, пържоли, саздърми, пачи, бахури, луканки и пр.), такъв все едно си е подписал смъртната присъда: такива хора изобщо немало било да живеят дълго и т.н., и прочие, и так далее.

Съобразно тия по-стари и според най-новите достижения на нау-ката положение като моето, в което (поради уволнението ми от работа, спирането на социалното ми обезщетение за безработица и лишаването ми от преподавателски права по философия, поради което в наближава-щата учебна година аз изобщо не мога да кандидатствам за работа!) съм вече лишен от всякакви средства за съществуване, за мен по необходи-мост се очертава един твърде здравословен и пълноценен от научна гледна точка живот: съвсем скоро няма да имам пари дори и за хляб! От което следва, че пред мен, поради очертаващото се гладуване, се очерта-ва перспективата за един наистина твърде здравословен начин на живот, единственото леко неудобство от който е... голямата му евентуална про-дължителност!

За момента е лято, все още се намират някакви жълти монети за хлебец, картофи, зеле, но постепенно ще се наложи да минем със се-мейството ми (и другите от моето семейство са безработни, "народни врагове" като нас трябва да бъдат изтребени до корен!) на съвсем здра-вословен жизнен режим, като ще изключим от менюто си последните опасни за здравето храни. Дали пък няма да се окаже, че гладът е една от предпоставките за безсмъртие?!

Дали пък по тези именно причини гонителите ми (които, както и да го погледнем, просто изпълниха стриктно една политическа поръчка за репресия спрямо моя милост, щото си позволявам от години да критику-вам в блога си нашите тъй обичани от народа и мъдри управници!) вместо да ми извадят очи, постигнаха това, че току-виж ми изписали вежди?! Толкова много добрини се стовариха върху мен, че чет нямат даже.

А най-важното е, че ми осигуриха всички предпоставки за толко-ва здравословен начин на живот, че току-виж ме осенило и самото безс-мъртие?! :-)

Ужасно тъпият тоталитарен рефлекс

понеделник, 10 август 2015 г. Учебниците с упътвания за грешки Коригиращи свитъци в помагалата от 1-ви до 4-ти клас, докато се напишат нови

29

В учебниците от 1-ви до 4-ти клас да има упътвания, коригиращи

грешките в докато се напишат нови. Тази идея лансира вчера образова-телният министър проф. Тодор Танев, цитиран от БНР. За нови учебници ще може да се говори след приемане на Закона за предучилищно и учи-лищно образование, който предстои да бъде разглеждан в НС през есен-та. Затова министърът на образованието предлага до приемането на закона за учениците от 1-ви до 4-ти клас към помагалата да се приложат коригиращи свитъци.

“И тези свитъци да не бъдат нещо като алтернатива на учебни-ците. Не! Тези свитъци ще бъдат раздадени на учителите и на родителите за пояснения на някои съдържания в съществуващите учебници като методически указания, които да коригират общо грешките като схема”, уточни той. Кратък мой коментар: Майко мила?! :-( МОН продължава да се грижи за "правилното мислене" и на учениците, и на учителите, и на родителите даже! Как е възможно "реформаторски министър" да се оставя под власт-та на този ужасно тъп тоталитарен рефлекс!

Тревожен вопъл на един онеправдан български гражданин

понеделник, 10 август 2015 г.

Разхождайки се по улиците и наблюдавайки случващото се нао-коло забелязвам, набива ми се в очите следния очевиден, така да се рече, феномен на нашия народен живот: пълно е с преживящи хора, да, с

30

хора, които нещо дъвчат, които все нещо ядат. Търговските услуги, свър-зани със задоволяването на хранителния рефлекс на природонаселение-то, просперират даже и в условията на нашенската несвършваща криза. Бизнесите, свързани със задоволяването на непресекващото желание на българина да яде (и да пие), се развиват, процъфтяват, печелят, за тях няма лоша година. Имам предвид такива бизнеси като производството и печенето на банички, кифли, мекици, пици, дюнери, продаването на раз-ните му там кебапи, любимите на народната душа кебапчийници, шкембе-чорбаджийници и т.н. Който се е захванал с тия бизнеси, свързани с пот-ребността на българина от ядене (и пиене на биричка, винце и ракийка), такъв не е сбъркал и го чака бляскаво бъдеще.

Респективно у нас не си струва да се говори за това в какво ока-яно положение са сферите на т.н. културен живот, свързани със задово-ляването на човешката потребност от "духовна храна", примерно писане-то и издаването на книги, списания и прочие. У нас "духовно гладни хора" сякаш изобщо няма – ако изключим другия феномен, а именно, че нашият масов сънародник задоволява своите духовни нужди със слушането пре-димно на чалга, с щракането с пръсти, с кълченето в кючеци и пр. Стиг-нахме до такова ниво в развитието ни, че у нас младите като чуят думата "култура" най-вероятно си представят "културизъм", възможно е в съзна-нията им тия две думи да се припокриват по значение. Ясно е, че въпрос-ният "културизъм" или т.н. фитнес също са доста напреднали у Нашенско: като се яде прекалено много, като човек общо взето не вижда друг смисъл в живота от здравото плюскане, се налага също така и да се изразходват по някакъв начин натрупаните калории, ето защо манията да се ходи на фитнес също е на висота. Даже някъде чух нещо, казано от такъв фитнес-маниак, който изрази душата си ето как: "Абе нема начин, понеже прека-лено много обичам да ям, яденето за мен е нещо най-приятно, ми се налага да ида често и във фитнес-залата!". Ей-тия две-три неща са най-важни за живота на масовия българин, а пък за третото нещо – сексът, разбира се! – отговаря рускинята Кобилкина, под нейното ведомство се намира сексуалният живот на масовия малоумен българин: тя вещае и се разпорежда в тази сфера, а всички я гледат с течащи лиги по устата, милата, толкова е вълнуваща тая Кобилкина, че думи нямам да изразя преклонението на нашенеца пред тая пищна руска дама с тъй възбуди-телно име.

Започнах по този начин днешното си писание в своя дневник, а в един момент ми пресекна желанието да пиша и май трябва да спра. Ще се насиля да кажа още нещичко де, щото да спреш току-що започнал, е лес-но, но не си струва, не бива така. Не бива човек да се отказва от мислене, пък и от изричане на най-неудобните истини. А такава, дето се казва, ми е "професията" – нали съм учител, и то по философия, е, вярно, родните

31

бюрократи от образованието ме подложиха на съответните репресии и санкции, уволниха ме, обявиха ме за какъв ли не, бил съм "най-некадърният философ в Пловдивска област", да, точно това има добрина-та да заяви и то пред съда чиновничка от РИО-Пловдив, която дръзна да свидетелства пред съда за разобличаването на "народен враг" като мен, та да спомогне за изгонването ми завинаги от образователната система. Ще видим докъде ще доведе тази акция и кампания на родните бюрократи от образованието, съдебното дяло, заведено от моя милост, с което искам реабилитирането ми, връщането от съда на моите преподавателски пра-ва, отнети така самоволно от въпросната самонадеяна бюрокрация, вече стигна Върховния касационен съд! Да, дотам стигнахме, щото директорка-та на ПГЕЕ-Пловдив обжалва решението на Окръжен съд, който отмени смехотворната й заповед за моето уволнение, ще видим наесен, предпо-лагам, решението на тъй затегналия се правен възел или казус. А може и до средата на зимата да се проточи решаването на тази занимателна история; факт е обаче, че аз някак трябва да оцелявам, щото останах съвсем без средства за съществуване – по каприза, виждате, на двама-трима родни образователни бюрократа, разпищоли се така, сякаш бъл-гарското образование им е нещо като бащиния.

За друго исках да пиша, но ето, пак стигнах до тази тема, която за мен е вече съдбовно важна. В прекия смисъл на думата: пред очите на цялото общество въпросните бюрократи направиха всичко възможно да ме съсипят и ликвидират като личност и като образователен деец. Аз лично не съм очаквал чак такава жестока реакция на моите образовател-ни иновации, щото факт е, че бях уволнен и изхвърлен от образованието тъкмо по тази причина че си позволих лукса да не съм "типов даскал", да, това е моят най-голям и явно непростим грях. И понеже времето напред-ва, аз днес, понеделник, 10 август, се замислям сериозно какво да правя през септември. Фактически съм лишен от преподавателски права. Увол-ниха ме по такъв гаден параграф, че в системата на българското образо-вание аз повече да не мога да се върна – ако съдът не разпореди нещо друго, ако не отмени репресивната заповед за моето уволнение. Пример-но, заради уволнението ми по този параграф аз не мога, да речем, да кандидатствам в конкурс за директор на училище, гледам, откак ме увол-ниха, от РИО-Пловдив внимават във всяка една обява за такъв конкурс да слагат нарочно изискването кандидатите да не са били уволнявани по прословутия Чл. 328, ал. 5 от КТ, по който ме уволниха мен, и понеже по този член и параграф уволненията са толкова редки (нищо чудно аз да съм единствения уволнен по него в системата на образованието!), явно това изискване се слага нарочно, та да не може моя милост да участва в тия конкурси. (Вече този механизъм проработи при директорския конкурс за ЕГ-Пловдив, аз кандидатствах, но не бях допуснат за участие точно на

32

това основание!) Тия дни имаше други конкурси, гледам, пак са сложили това изискване. Каква чест, а?! Специално заради мен да слагат нарочни дискриминационни изисквания! (Имам писмен отговор от омбусмана К. Пенчев по този въпрос, той смята, че подобно дискриминационно изиск-ване не бива да бъде поставяно.) Тия наши разпищоли се съвсем родни образователни бюрократи плачат за това зулумите им да стигнат до Ев-ропейския съд за правата на човека, ама ще видим ний тази работа, живот и здраве да е само!

За обикновено учителско място по философия пак не мога да кандидатствам. А забелязвам, че такива вече има обявени. Как са се подсигурили директорите да не мога да участвам ли? Ами по работното място за учител "цикъл Философия" в СОУ "Св. Седмочисленици" в град Пловдив предвидливият директор е поставил допълнително условие кандидатите да имат втора специалност "география или история", умна работа, какво ще кажете, а? Има и още едно обявено място за учител по философия в Пловдив, именно в ОМГ "АКАД. К. ПОПОВ", това е матема-тическата гимназия. Тук няма специални условия, ще са наложи да участ-вам, поне за да проверя какво ще стане, в смисъл как ще бъда, така да се рече, елиминиран. Ще ми се наложи да участвам, за да проверя нещата на практика. Битката не е престанала. Ще ми се наложи да разговарям по тия всичките тъй любопитни въпроси с началничката на РИО-Пловдив и с инспекторката по философия в РИО-Пловдив, макар да зная, че от подоб-ни разговори някакъв ефект няма. Май ще се наложи да отправя писмен сигнал, дали това не е по-добър вариант? Май да, щото поне остава сле-да, един ден тия документи могат да имат значение (пред съответните съдебни органи, включително и европейски). Щом е така, ето, сядам да пиша едно кратко запитване, което ще адресирам до нашия реформаторс-ки министър, тъй да се рече, на образованието и науката; ето какво се получи:

До проф. Т.Танев, министър на образованието и науката, София До г-жа И.Киркова, началник на РИО-Пловдив

ЗАПИТВАНЕ

от Ангел Иванов Грънчаров, от Пловдив, живущ в Ж.К.Тракия, бл. ..., ап.

..., тел. 0878269488

Уважаеми господин Министър, Уважаема госпожо Началник,

33

Както е известно, по моя случай се оформи един превъзходен административен, правен, съдебен, нравствен, психологически и пр. ка-зус: на 19 май 2014 г. директорката на ПГЕЕ-Пловдив има добрината да ме уволни от длъжността преподавател по философия и гражданско об-разование (на която длъжност работих в това училище цели 14 години, а иначе в системата на образованието работя вече 32 години!), при това ме уволни по сюрреалистичния чл. 328, ал. 5 от КТ, т.е. уволни ме с мотива "пълна некадърност", "абсолютно негоден за системата", "липса на вся-какви качества да бъде учител" и т.н.; от този момент нататък бях прину-ден, за да се боря да си върна правата и достойнството като личност и преподавател, да заведа съдебни дела, тъй като според каноните на системата уволнение по този начин води автоматично до лишаването ми не само от преподавателски, но и от някои от най-важните човешки и конституционно гарантирани права; съдебните дела, заведени от моя милост, продължават вече повече от година, делото за уволнение, напри-мер, достигна на етап Върховен касационен съд, тъй като въпросната директорка обжалва решението на Окръжен съд-Пловдив, който отмени заповедта за уволнението ми и ме възстанови на работа; не мога да кажа колко време това ново съдебно дело ще се гледа във ВКС, но при мен проблемът е, че останах без всякакви средства за съществуване, а в същото време, с подобна "атестация", аз комай не мога и да кандидатст-вам за каквато и да било работа в системата на образованието. Ето, нап-ример, на всички конкурси за директор в Пловдивска област РИО-Пловдив вече поставя нарочното изискване кандидатите да не са били уволнявани по чл. 328, ал. 5 от КТ (я, какво съвпадение?!), което ме кара да си мисля, че причината за това е свързана именно с моя случай. (Този механизъм за елиминиране вече проработи при проведения през миналата година ди-ректорски конкурс в ЕГ-Пловдив. Сега забелязвам, че и за всички други конкурси за директори в Пловдивска област пак се поставя същото изиск-ване, именно кандидатите да не са били уволнявани по чл. 328, ал. 5 от КТ.)

Но с въпросната позорна и дискриминираща атестация, наложе-на ми от директорката на ПГЕЕ-Пловдив, аз фактически не мога да се явя и като кандидат и за учителско място по философия (такова нещо ми се случва за първи път в моята дълга кариера като такъв учител, продължи-ла цели три десетилетия!). Работата е там, че дамоклевият меч на сюрре-алистичния чл. 328, ал. 5 от КТ винаги ще продължава да виси над глава-та ми: нито един директор няма да дръзне да прояви смелостта да избере мен за учител по философия в своето училище, понеже това ще бъде нещо като открито предизвикателство пред системата. Най-напред на такъв директор ще му "дръпне ушите" инспекторката по философия в РИО-Пловдив г-жа А.Кръстанова, която има основната заслуга за уволне-

34

нието ми (наред с титаничните усилия на главната изпълнителка на реп-ресивното мероприятие над мен, именно г-жа Стоянка Анастасова, дирек-тор на ПГЕЕ-Пловдив): как така някакъв си директор на училище ще дръз-не и ще посмее да назначи за учител по философия в подведомственото си училище човек, когото самата инспекторка по философия е благоволи-ла официално да определи като "най-некадърен учител по философия в Пловдивска област", става дума за нейни твърдения по мой адрес пред Районен съд-Пловдив, където въпросната администраторка има добрина-та да се яви да свидетелства срещу мен, в подкрепа на тезата на дирек-торката на ПГЕЕ-Пловдив! Представям Ви, уважаеми г-н Министър, и Вам, уважаема госпожо Началник, психологическата и нравствена ситуация, която възникна в резултат на действията на тия две длъжностни лица, които са на Ваше пряко подчинение, сюблимна е тази ситуация, нали така?! Разбира се, трябва много да се мисли преди някое властващо длъжностно лице да си позволи подобен административен произвол, очевидно, в този случай подобно усилие не е било положено, поради което сега стигаме до тия абсурди. Естествено е, че в подобна ситуация и при наличните условия да кандидатствам за обявени учителски места по философия е съвсем безнадеждна работа. Какво да правя при това поло-жение, ами ако ВКС се произнесе по моя казус към края на календарната година?! Да мра ли, как да преживявам в тия така и така създадени усло-вия на принудителна безработица, фактически с отнети преподавателски права, без каквито и да било средства за съществуване?!

Аз продължавам да смятам, че тия всичките репресии, гонения, ексцесии, издевателства, терор и пр. над моята личност нямаше да се случат, ако висшестоящите инстанции, в лицето на длъжностните лица от РИО-Пловдив и МОН си бяха свършили работата, с оглед да възпрат апетита на една директорка да си позволява каквото й скимне, да си поз-волява подобен административен произвол. По тази причина смятам, че отговорността за случилото се в последните две-три години (в тази тъй многопоказателна за състоянието на системата история) носят точно тия длъжностни лица от РИО и МОН, които и малкия пръст не си мръднаха за да реагират някак на моите безкрайни сигнали за вършените беззакония и злоупотреби с власт. Тъй че и Вие, уважаеми г-н Министър, и Вие, уважа-ема госпожо Началник, носите вината за случилото се, на това основание би следвало да поемете и отговорността. Докато не благоволявате да се възползвате от предписаните Ви по закон пълномощия и да направите онова, което бяхте длъжни да направите, с оглед да спрете беззаконията, Вие с поведението си показвате, че де факто санкционирате същите тия нарушения. А това значи поемане на отговорността за тях. И какво с оглед на това следва да направите в така и така възникналата ситуация, която

35

се опитвам тук да Ви представя колкото се може по-синтетично и лако-нично?

Вие си решавайте. Аз в случая нищо не мога да кажа или да предложа. Примерно, ако реша да кандидатствам за обявено учителско място по философия, на мен ще ми се наложи на директора на това учи-лище да разкажа цялата тази история, довела до настоящата сложна административна, правна, нравствена и психологическа ситуация. Предс-тавяте ли си как ще реагира и какво ще си помисли такъв един директор, на който аз реша да му разкажа цялата история? Ами разбира се, че ще се уплаши, нали така? И ще направи всичко, което е по силите му, за да се отърве от такъв кандидат, опазил го Бог такъв човек да бъде учител в неговото училище?! Е, така ще си помисли човекът, съвсем човешко е да си помисли всичко това, даже и училищните директори, предполагам, също са човешки същества с подобни човешки наклонности, страхове и мисли. Системата задава един манталитет, който, вярвам, ви е добре познат. Такъв директор няма да посмее, дето се казва, "да си вкара тара-леж" в добре известното място, нали така? Спокойствието в системата е най-важното, то е нещо като модус вивенди за ония, които имат цел да оцеляват в нея. Да оцеляват колкото се може по-продължително. Добре, Вие сте опитни, Вие сте на високо властническо ниво, от Вас зависи всич-ко, дайте ми, ако обичате, някакъв съвет какво да правя в тази толкова неприятна за мен ситуация? Най-човешки се обръщам към Вас, понеже в административните, правни и психологическо-нравствени лабиринти, в които съм принуден да се лутам в последните години, аз, дето се казва, вече не виждам никаква светлинка. Ще се радвам да откликнете, щото, повтарям, институциите, които оглавявате, не могат да стоят напълно безучастни спрямо една толкова тежка ситуация, във възникването на която те имат съвсем пряко отношение – и непосредствена отговорност даже.

Примерно една най-обикновена "служебна бележка", подписана примерно от Вас, уважаема госпожо Началник (не смея да искам такова нещо от Вас, уважаеми г-н Министър, как мога да си позволя да Ви зани-мавам с такива незначителности, с такива човешки дреболии?!), в която, да допуснем, се казва, че това мое уволнение, извършено по тъй позор-ния, обиден и дискриминационен член чл. 328, ал. 5 от КТ, понеже е под-ложено на съдебно дирене на истината, не би следвало да се възприема от въпросните длъжностни лица в системата на образованието като окон-чателно и меродавно, знам ли какво трябва да напишете в такава една евентуална служебна бележка?! Вие трябва да знаете, Вие сте опитна в административната премъдрост, не аз. Ако не сте толкова опитна, тогава, моля, попитайте за съвет г-жа Стоянка Анастасова, директорката на ПГЕЕ-Пловдив, тя има богато творческо и поетично даже въображение,

36

нищо чудно да успее да измисли някакъв магически фокус за по-безболезненото излизане на институцията от превъзходната администра-тивна и всякаква друга, да не изброявам пак, каша, която успя да забърка. Факт е, че аз съм принуден в настоящата ситуация, бидейки без средства за съществуване, подобно на удавник да се хващам за всяка сламка, предупреждавам ви, че ще кандидатствам за всяко учителско място по философия, което бъде обявено в Пловдив. Ако не реагирате по подоба-ващия начин сега, предварително, с оглед да се избегнат евентуални неприятни бъдещи истории, то би следвало тогава да си направя извода, че и ръководените от Вас институции нямат нищо против да спомагат за задълбочаването на репресията срещу мен, която въпросната директорка на ПГЕЕ-Пловдив, в съзаклятие с инспекторката по философия към РИО-Пловдив, успяха да съчинят и да проведат през последните няколко годи-ни.

Толкова. Бях длъжен да реагирам по някакъв начин, понеже ако не бях реагирал, след това някои административни органи на системата с удоволствие всичко щяха да изтълкуват впоследствие, разбира се, в мой ущърб. А в така и така възникналата тежка ситуация отговорността за всичко, разбира се, не може да е само моя. Така не стават тия работи. Така лесно институциите не могат да си измиват ръцете от всякаква отго-ворност. При това, моля, вземете предвид и това, че аз съм български гражданин и данъкоплатец, имам своите права да бдя над това как разни-те длъжностни лица си изпълняват задълженията. Това е не само мое право, то е и мой граждански дълг.

Приятно "ваканцуване" Ви желая (забелязвам, че давате интер-вютата си вече от Варна, по-близо до морето, г-н Министър, нема лошо, просто констатирам този факт, свързан с непоносимата софийска жега)! Ще се осмеля да кажа и това, че въпреки всичко очаквам някакъв отговор на своето запитване – макар много да се съмнявам дали в такова вакан-ционно време някой държавен чиновник-труженик ще обърне каквото и да било внимание на тревожния вопъл на един тотално онеправдан българс-ки гражданин като мен. 10 август 2015 г. Пловдив С УВАЖЕНИЕ:

Това написах, това се получи, днес ще го прегледам и редакти-рам и утре го пращам. Хубав ден ви желая и на вас, също така ви желая и успешна седмица! Чао и до скоро!

37

За извора на добротата

вторник, 11 август 2015 г.

Гледам че често в Мрежата се обсъжда въпроса може ли да чо-век да бъде добър без да вярва в Бога. Този въпрос вълнува хората, което е прекрасно. На някои невярващи в Бога явно много им се иска да докажат, че добротата на сърцето няма никаква връзка с вярата в Бога. Да има истински добри хора, невярващи в Бога, стига това да е възможно, също е прекрасно. Доброто сърце, добротата на сърцето е най-ценното, което може да имаме.

В същото време има, безспорно, и хора, които, независимо че афишират претенцията си, че били, видите ли, "силно вярващи в Бога", не само че са със зли сърца, но и са способни на какви ли не злодеяния. (Фанатиците от "ислямска държава, примерно, или руските "православни" талибани, готови да режат главите на "извратените европейци-еврогейци"!) И какво излиза в такъв случай? Ако си истински вярващ в Бога човек необходимо следва да си и добър, добродетелен човек: щото добротата на сърцето не би следвало да е съкровище, което подобно на скъперник държиш единствено за себе си, тя следва да е дейна, да се изразява в добри дела, в постъпки, в добродетелност, в правене на добро. Невярващ в Бога човек сигурно може да има добро сърце, а също и да е добродетелен, но това със сигурност ще е крайно рядко изключение.

38

Докато за автентично вярващия в Бога човек просто няма как да не е добър; да е недобър, зъл, подлец и пр. е просто невъзможно.

И причината за всичко това е следната: Бог, нашият Велик Съз-дател, ни прави истински добри чрез своята неизразимо силна любов към нас самите: нашата любов и добрата е нещо като сърдечен отклик на Божията любов към нас, човеците. Само оня, който е усетил и разбрал, че толкова великият Бог те обича и цени (понеже си нещо като Негово дете!), на такъв човек сърцето му се изпълва и с обич, и с доброта – като израз на благодарност – щото в този момент именно осъзнаваш, че и другите хора няма как да не са също толкова обичани от нашия преблаг Бог. Ве-роятно ние, човеците, чрез любовта си един към друг, можем да преживя-ваме подобна духовна трансформация, но истинския, същностен и необ-ратим духовен поврат към доброто може да е плод само на вярата в Бога. Такива автентично добри вярващи хора са голяма рядкост, но дори и субективната увереност, че вярваш в едно безкрайно добро и обичащо човека Велико Същество неимоверно подсилва любовта ни, способността да обичаме човека даже с недостатъците му, т.е. неимоверно подсилва добротата на сърцето ни.

Разбира се, тия две неща, именно вярата в Бога и добротата, влюбеността на сърцето (в човека, човешкото и човещината) се подпо-магат и подкрепят взаимно, те са дълбоко и органично свързани; но това не може по никой начин да бъде обяснено на оня, който сам не го е пре-живял, такъв не може да го разбере, не може да повярва в него; няма как да разбере и да повярва. Значи нещо първо трябва да бъде преживя-но и почувствано, та след това да можем да разберем и да повярваме. Пътят към Бога започва оттук, от култивиране на тази първична добрата на сърцето, от вслушването ни в съвестта, този Божи глас в душата на човека, от стремежа да почнем да правим добро, да се отнасяме с добро към другите хора, в това число и към непознатите, към всички.

Да чувстваш, че другите хора са твои братя, защото имате един и същ Отец, един и същ Велик Родител, именно Бог - това, предполагам, също засилва едновременно и добротата, и вярата, които, изглежда, са две страни на една и съща монета. Затова, на тази почва великият Досто-евски е дал своята прочута формула, изразяваща корените на доброто и на добродетелността: "Има Бог – има морал, няма Бог – няма морал, следователно всичко е разрешено". На тази основа си позволявам да заключа следното.

Познавам много хора, които са общо взето добри, пък не са вяр-ващи в Бога, познавам и хора, които гдето седнат и гдето станат се хвалят и се тупкат в гърдите, че били "страшно набожни", пък от опит знам, че точно такива са способни и на ужасно лицемерие, и на коварства, и на злобарщина, и на интриги, и на какво ли не още. Но това, че някой се

39

хвали, че бил много набожен, разбира се, съвсем не го прави такъв. Ис-тински вярващият в Бога човек не тръби за своята вяра, тя за него е нещо най-съкровено, скрито дълбоко в сърцето; и тя се проявява точно чрез това, чрез добротата, чрез правене на добри неща, постъпки, дела и пр. Този именно е критерият за същинска доброта и вяра, а не думите, не хвалбите, а делата. Неслучайно Спасителят е казал: "По делата им ще ги познаете!". Тази дълбока и неотделима връзка на истинската доброта и на истинската вяра е първото, на което искам да акцентирам. Доколкото са истински, добротата и вярата се подкрепят и се подпомагат, те същест-вуват в синхрон.

Като не обича Бога, като не се е влюбил в Бога, като сърцето му е останало (по някакви причини) безчувствено и безответно спрямо онази мощна Божествена любов, с която Бог ни дарява във всеки миг (самият факт, че сме живи, е израз на Божията любов и закрила, без тази послед-ната за миг всичко можеше и може дори ето сега, в този миг, да отиде по дяволите!), то такъв човек, да допуснем, може би силно обича друг човек, да речем, може да е влюбен в своята жена, да обича децата си и пр. Може би тази чисто човешка емоция го прави добър, сигурно е така. Но това дали не е израз на някакъв природен инстинкт, по същия начин и животни-те се обичат едно с друго? Позволете ми в тази връзка да изкажа ето този аргумент: сърце, което е останало безчувствено и не е откликнало на толкова силната и обсебваща любов на Бога към нас, човеците, такова сърце едва ли може да обича истински пълноценно и друг човек; е, веро-

40

ятно може да обича, но обичта му няма да е истински дълбока, цялостно ангажираща сърцето и душата, не може да е толкова одухотворена и одухотворяваща. Тоест, такива хора едва ли са способни на една пълно-ценно духовна и неегоистична любов, каквато е чисто духовната и изцяло безкористна любов на Бога към човека и на човека към Бога, а това неиз-бежно оставя своя отпечатък. И съм забелязал, че такива хора, чиято любов и доброта са на това чисто човешко и бих си позволил да кажа предимно сетивно ниво, са способни, обичайки истински само един човек, в същото време да са с изпълнени с презрение към всички останали хора сърца. И нещо повече от това: способни са да демонстрират без капчица неудобство своето презрение, да го показват в дела, в постъпките си, в отношението си към другите хора. И това е толкова естествено и човешко, нали така: предметът на нашата любов (този тук конкретен човек, тази тук жена или този тук единствен на света и незаменим мъж и пр.) не може да бъде заменен от никой друг, той за нас е единствен, той е нещо като наше "божество", ние го идеализираме и пр., ние сме обсебени към него, изпъл-нени сме с егоистично преклонение и същевременно с презрение към другите, които не са поставени на такъв висок пиедестал и пр., нали така?

Човек не може да обича всички хора, а е способен да обича най-вече един друг човек, е, и още неколцина други, примерно и родителите си, и децата си, и приятелите си, един малък общо взето кръжец, нали така? А да обичаш всички хора, да изпитваш добро чувство към всеки отделно взет човек, това вече е нечовешко, това е свръхчовешко, нали така? Това само Бог го може, нали така? Е, вярващият човек се опитва да бъде подобен на Бога, т.е. да изпитва такава една чисто духовна симпа-тия и любов към човеците като цяло, която без любовта и вярата в Бога е невъзможна. Защото именно Бог е любов, не нещо друго, Бог е и самата добрата, Той е извор на добротата, Бог също така е и Творец на човека, а значи и на всичко човешко, и на човещината, нали така? Или пък човещи-ната ние, човеците, сме я сътворили, подражавайки на своя Велик Създа-тел, така изглежда е по-приемливо, а? Е, и в любовта можем да подража-ваме на Бога, т.е. изпитвайки една неподправена и чиста любов към Бога на тази основа да изпитваме любов и към всеки друг човек, като Божие чадо, виждайки в него точно това: другият човек също като теб е дете на Бога, ето, този е онтологическият корен на това, което наричаме доброта. Вероятно такива са и истински вярващите хора, това са редки хора, тол-кова редки, че напомнят за Бога, доказват ни, че има Бог; това са именно светци, велики аскети и пр., чиято вяра е толкова силна, че явно не е по силите на нас, човеците. Но щом такива хора е имало, предполагам, има и сега, но ние най-вероятно не ги знаем (някъде по манастирите може да ги има?), е, техният пример и живот ни показват, че има Бог, че е възможна чиста духовна любов първо към Бога, а след това вече, на тази почва, и

41

към другите хора, към всеки един друг човек поотделно. Казвам това последното, щото "хората" не могат да бъдат обичани накуп, абстрактно, който обича "хората изобщо" май не обича нито един конкретен човек, но ако все пак наистина обича своите човешки събратя и сестри, това значи, че най-вероятно обича по един и същ жив и непосредствен начин всеки един човек поотделно. Е, някои хора обича повече, но е способен да оби-ча всеки друг човек, да се отнася с доброта и с любов към всеки човек поотделно. Което, само по себе си, е свръхчовешко, т.е. е Божествено, нали така?!

Подетата тема е огромна и неизчерпаема, тя касае проблема за източниците на морала, за произхода на човека, на света, на живота, на вярата в Бога и т.н. Този разговор никога не може да приключи, той винаги ще бъде поставян наново и наново. Винаги ще имаме потребност от таки-ва разговори. Тия хора, които тръбят, че били, видите ли, добри и без да вярват в Бога, нека, първо, да се опитат да станат малко по-смирени, нека да имат добрината да не навират така в очите ни своята показна доброта, която, странно, не им личи кой знае колко, нали така? Бог толкова ни обича, че ни е дал и необходимите нравствени закони, които са предпос-тавка за това да спасим душите си и да заживеем един добродетелен живот, това са Божиите закони, т.н. 10 Божии заповеди. Това невярващите го оценяват като "религиозна спекулация" и като "фалшификат", човеците, видите ли, били измислили и изобретили тия закони, пък вярващите били приписали всичко това на Бога! Даже и самия Бог били "изобретили" ня-какви долни хора: само истински долните хора винаги подозират другите хора в най-долни помисли. Ето, виждате, как в основата на всичко невяр-ващите поставят нечистите, аморални подозрения, приписването на зли помисли у своите човешки събратя, ето как почвата на неверието в Бога, почвата на безбожничеството ражда само най-зли и долни човешки страс-ти, тя едва ли то може да породи добротата като такава, в нейния чисто духовен вид и израз. Но на никого никой не пречи да бъде добър колкото си иска, пък бидейки и невярващ в Бога, какво им пречи да правят добри-ни, да имат добри сърца, но не като претенция само, а тази доброта да им личи в постъпките - какво по-прекрасно има от това? Да, обаче това изг-лежда не се получава и нещо ги тласка тия хора към въпросните страсти, към празнословието, към горделивостта, към суетностите от какъв ли не род, нали така обикновено се получава? И затова насреща имаме обикно-вено само голи претенции, не нещо друго. За жалост. А така не стават тия работи.

То човек не може да повярва в Бога току-така, това е изключи-телно сложен духовен процес на духовно издигане, просветляване и пре-раждане на човека; този човек да се издигне на едно много високо и при това чисто духовно ниво, а пък повечето хора са така обременени с чисто

42

земни и човешки страсти и копнежи, че не могат по никой начин да се откъснат от тях и да се издигнат на упоменатото висше духовно ниво. И това нещо си им личи, то не може по никой начин да се скрие, примерно личи си им по изражението на лицето, по прическите, по походка, фигура, по начин на държане, обличане, по всичко си личи. Тия хора, да ме про-щават, но излъчват една бездуховност, ето там е техният съдбовен проблем. Духовните, духовно издигнатите, просветлени хора са общо взето рядкост, идеалистите – също, е, по тази причина и истински вярва-щите хора са така рядко срещащи се. Пълно е обаче с какви ли не менте-та наоколо – това поне нали сте го забелязали? Истинските неща и чове-ци са рядкост, идеални хора май няма, е, ще се задоволяваме с "човеш-кия матр`ьял" такъв, какъвто е. Но почвата точно по тази причина е богата и се нуждае от много орачи, сеячи, от работници; да, духовната нива си чака своите орачи, сеячи, копачи. Къде са те? Обикновено срещаме пре-димно най-вече претенции, пълно е с надути горделивци, с които човек не може даже да говори; толкова са суетни тия фукльовци, че повече от това едва ли може да бъде. Затова ми се ще да завърша с оня паметен призив на руския мъдрец Достоевски (цялата негова реч, от която съм взел този откъс, е произнесена в памет на Пушкин – не, разбира се, на Путин, а на Пушкин! – можете да прочетете ето тук), пък дано някой се вслуша в него:

Смирись, гордый человек, и прежде всего сломи свою гордость. Смирись, праздный человек – и прежде всего потрудись на родной ниве!

Разбирате тия думи, нали? Всяка дума в тях е и българска, няма непознати думи, тъй че би следвало да ги разбират всички, дори и тези, които не знаят руски език; не знаят, но това не ми пречи да разбират, да постигат смисъла. А ето тия думи на Достоевски разбирате ли: "Всяк перед всеми и за всех виноват"? Не, предполагам? Ето ги на български, превеждам ги заради вас: всеки пред всички за всички е виновен. Пълни са със смисъл тия думи, но спирам дотук.

Хубав ден ви желая! Бъдете добри, насърчавайте, култивирайте природната – а това значи Божията, с Божи генезис! – доброта на сърцата си. Вслушвайте се в съвестта си, в Божия глас в душите ни. Този е пътят. Лесно е. Просто не допускайте разсъдъкът да се опитва да сключва сдел-ки със съвестта ви. Не насилвайте съвестта си да почне да се подчинява на разсъдъка, на неговите пошли сметчици. На невярващите в Бога хора, по моя преценка, точно тук им е проблемът: не слушат поривите на съ-вестта и на сърцето си, не чуват какво сърцето им говори, какво съвестта им нашепва, а са дръзнали да заложат на ума, доверили са се изцяло на неговите сметки; да, там им е проблемът.

Умът, разсъдъкът (не го бъркайте с разума) е нещо велико, но той е способен, без противотежестта на сърцето, да превърне човека в

43

нравствен урод, в злодей, в комуноид, в каквото искате може да го пре-върне. Пазете се от едностранчиво мислещия ум, не залагайте само на него – и ще постигнете един ден ония истини, които ще направят живота ви наистина пълноценен, а вас самите ще причастят към царството на чистата духовност, именно към Божието царство. Станете ли негови вдъхновени поданици, ще се преродите и ще заживеете живот, който преди това не сте и подозирали че е възможен. Щото царството на Бога е царство и на свободата, да не забравяме и това. Истината ни прави свободни, да, този е пътят към свободата ни. Без Истината – не сметките на ума, а истината, правдата: разликата е колосална! – човекът не може да бъде човек; щото да си човек в истинския смисъл означава да си бого-подобен, да си достоен за своя Велик Създател. Т.е. да си нравствено същество, способно да прави добро заради самото добро, заради самата идея за доброта, за добродетелен ред на земята. Или заради Царството Божие на земята, т.е. да работиш за очовечаването си в истинския сми-съл, а в крайна сметка и за очовечаването на човеците. За човечността като такава. Или, инак казано, заради превъзходната ценност на доброто като такова и само по себе си. Това е другото име на Бог. Да, не заради някакъв интерес. Не заради нещо друго. Не примерно за това да се нап-равите на какъвто не сте...

А вие лично нещо без интерес досега правили ли сте? Ей-така, съвсем безкористно, правили ли сте нещо добро? Добро в истинския смисъл. Кога за последен път го правихте? Какво точно направихте? Спомняте ли си? С въпросите по-нататък можете да продължите сами. Не е правилно аз да ви ги поставям. Правилното е вие самите да си ги поста-вяте... :-)

За лудите, за различните, за бунтарите, за размирниците, за

кръглите гвоздеи в квадратните дупки

сряда, 12 август 2015 г.

Стив Джобс почина на тия години, на които съм сега – на 56. Та-зи сутрин попадам на негова мисъл и я цитирам в блога си и във фейс-бук, става дума за ето това тъй многозначително негово изказване, защо пък да не го приведа още веднъж:

За лудите, за различните, за бунтарите, за размирниците, за кръглите гвоздеи в квадратните дупки… за онези, които виждат не-щата по различен начин – те не се придържат към правилата. Можеш да ги цитираш, да не се съгласяваш с тях, да ги възхваляваш или да ги

44

очерняш, но единственото, което не можеш да направиш, е да ги игно-рираш – защото те променят нещата. Те тласкат човечеството напред и макар и някои да ги смятат за луди, ние виждаме в тях гении, защото онези, които са достатъчно луди, за да мислят, че могат да променят света, са онези, които наистина го правят!

В тази връзка искам да ви разкажа една много показателна исто-рия, разразила се в нашето толкова болно време. Ето за какво става дума.

Случи се така, че смъртта на Стив Джобс преди 5 години отпри-щи един процес, който доведе до сегашното ми положение: тогава пред-ложих училището, в което работих, именно ПГЕЕ-Пловдив (познато в града все още като „ТЕТ-Ленин”) да вземе името на Стив Джобс, да стане ПГЕЕ-Стив Джобс. (Това „ПГЕЕ” означава „професионална гимназия по електротехника и електроника.) Изразих тази своя идея-инициатива в блога си, стана така, че всички медии тогава, кой знае защо, откликнаха, направиха репортажи, вземаха интервюта, писаха, обсъждаха. Да, ама властолюбивата нова директорка на училището най-вероятно се засегна че моята идея „не е съгласувана с ръководството”, изглежда се обиди, че някои медии я подминаха, пък и общо взето тя нямаше и какво да каже като я питаха, абе стана превъзходен скандал, какво да ви разказвам повече!

45

И от този момент директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анас-тасова реши да ми отмъсти както само тя умее. Започна се старателно режисирана кампания по моето професионално и личностно дискредити-ране и оплюване, кампания на цялостен, на тотален и невиждан тормоз, на най-банални репресии, известни ни от ония, от непрежалимите време-на на комунизма: бях обявен за нещо като „народен враг”, провеждаха се „народни” и „другарски”, тъй да се рече, „съдилища”, писаха се „разгромни писма” на „възмутения колектив” и прочие, и така нататък, и так далее. Всички тия неподозирани ексцесии – не вярвате, че всичко това се е слу-чило, нали, звучи съвсем невероятно, е, случи се, самата истина ви каз-вам! – разклатиха сериозно здравословното ми състояние, е, не хванах рак като Стив Джобс, но в един момент даже животът ми беше под въп-рос, наложи се да ми бъде проведена тежка животоспасяваща операция с трапанация на черепа по изваждане на хематом (в ситуацията на всекид-невен стрес, бързайки сутринта да не закъснея за работа се подхлъзнах и паднах, ударих си главата така, че се получи обилен кръвоизлив).

Като капак на всичко въпросната администраторка, търсейки трескаво начин да ме отстрани от училището, да ме уволни, най-напред ми наложи дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение”, аз обжалвах заповедта й пред съда, съдът и на трите инстанции (делото стигна до Върховния касационен съд!) отмени заповедта й, това вариант за уволнение не проработи; тогава беше изобретен друг, в официален документ на директорката до ТЕЛК тя си позволи да ми сложи своя „пси-хиатрична диагноза”, именно „чести нервно-психически разстройства”, т.е. обяви ме за „психично болен”. Наложи се да я дам отново на съд, този път за клевета, делото се проточи и все още не е завършило и на първата инстанция. Сюблимното е, че неуморната администраторка, като запецна и този начин за отстраняването ми от работа, изобрети трети, възможно най-смехотворния, а именно, директно ме уволни, и то по куриозния мотив „липса на качества”, „не става за учител”, „абсолютно негоден за система-та”, „пълен некадърник”, и това при положение, че цели 32 години работя като преподавател по философия и гражданско образование, че имам най-висшата преподавателска квалификация, т.н. „първи клас”, че съм автор на цяла една поредица от учебни помагала по всички преподавани в гимназиите философски учебни предмети, че съм автор на сума ти книги и пр. Е, в крайна сметка тази самоотвержена администраторка постигна целта си, макар, разбира се, за изминалата година от уволнението ми си има сериозни проблеми с правосъдието: делото за отмяна на смехотвор-ната й заповед за уволнение е вече във Върховния касационен съд – след като Окръжен съд отмени заповедта й и ме върна на работа. Такива инте-ресни до пълна абсурдност, направо сюрреалистични неща се случиха в това някога знаменито училище, а в момента аз фактически съм с отнети

46

преподавателски права в резултат на този невиждан административен произвол; излишно е да казвам, че работодателят на тази директорка, именно министърът на образованието и науката, не си мръдна и малкия пръст с нещо да й повлияе и да я озапти, не, тази история, която ви раз-казвам в резюме, по тази причина явно ще увенчае по достоен начин агонията на нашата многострадална образователна система.

Разбира се, истинската причина за моето уволнение е тази, че съм свободомислещ и свободолюбив човек, че не съм кротък и изпълни-телен „типов даскал”, че съм деец на новото демократично образование и училище, че съм бунтар и борец против човеконенавистническата, проти-воличностна социалистическа система на бюрократичното образование, че в разбиранията си и в поведението си никога не съм се принизил да бъда безличност, която в името на своя презрян комфорт е готова да пожертва интересите на младите, на учениците. В този смисъл въпросна-та администраторка на ПГЕЕ-Пловдив, инак казано, на „ТЕТ-Ленин” (все още така до този момент го наричат и знаят това училище в нашия иначе напредничав град!), видяла в мое лице сериозна заплаха за тъй приспив-ното и разлагащо статукво, съвсем правилно ме уволни, аз наистина съм такава заплаха.

Има и нещо друго, още по-скандално: уволнен бях и защото като политически блогър и анализатор съм подлагал и продължавам да подла-гам на безпощадна критика точно тия, които назначиха на поста й въпрос-ната директорка; точно седмица след публикуването на мое открито пис-мо до Бойко Борисов беше издадена заповедта за моето уволнение, изг-лежда тази беше капката за да прелее чашата. В този смисъл уволнение-то ми е чисто политическа репресия, осъществена в нашата иначе „депо-литизирана” образователна система.

Тъй че, драги ми Стив Джобс, не си ти главната причина да бъда уволнен и репресиран, ти беше просто поводът, а причината съм аз сами-ят; да, аз не съм конформист или нагаждач, презирам нашата родна пого-ворка „Преклонена главица сабя не я сече!”, аз съм един бунтар, т.е. по това изглежда си приличаме, драги ми Стив. И теб са те уволнявали, и теб са те плюли, е, има тази „малка” разлика, че ти си живял в Америка, а аз – в нашата родна България, разликата е от значение! Да, има известно значение че аз съм в България…

Чудя се какво да правя в тази ситуация, щото проблемът е, че наистина останах без всякакви средства за съществуване, а съдебното дело във Върховния касационен съд може да се проточи месеци наред, в които някак трябва да се живее (съпругата ми също е безработна, също е учителка). Чудя се дали да не отида някак в София и да легна пред сгра-дата на Министерството на образованието и науката, като обявя най-накрая гладна стачка с искане първо нашият „реформаторски министър”

47

най-сетне да ме приеме за да му разкажа в лице историята (имам чувст-вото, че министерските чиновници крият от него моите доклади, открити писма, изложения), а на второ място да му кажа, че неговото пълно без-хаберие пред изстъпленията на образователната бюрокрация са непрос-тими, че са равностойни на престъпление!

Забелязвам, че нашият пореден министър на образованието и науката, уж идвайки с някакви реформаторски намерения, в един момент открито застана зад интересите на въпросната бюрокрация, която всъщ-ност е главната антиреформаторска и ретроградна сила: тя именно няма никакъв интерес от същинска промяна – щото една промяна ще накърни всевластието й. Ето за тия неща ми се ще да си поговоря с г-н Министъра, а за да ме приеме (месеци наред отлежава без никакъв отклик мое пис-мено искане за среща с г-н Министъра!) явно се налага да обявя гладна стачка пред вратата на министерската сграда. Друг начин аз не виждам някак да повлияя на неговата реформаторска, с извинение, съвест…

Защо имаме най-калпавото, вредно, неразумно обществено устройство и управление?

петък, 14 август 2015 г.

Roumen Galabinov, забелязвам, е написал във фейсбук едно изречение, което ме подбуди да изразя своето разбиране по някои най-важни, по моето разбиране, въпроси или проблеми; ето какво пише той, а по-долу можете да прочетете и моя коментар по повод на неговите думи:

Да управляваш много хора е същото като да управляваш мал-ко – въпрос на организация е.

48

Написах по този повод следното: Най-доброто управление (или организация на живота в някаква

общност) всъщност е онова, при което хората са оставени да управляват сами своята жизнена дейност, спазвайки дадени разумни правила (зако-ни); когато се прояви доверие към хората, че те ще могат да се справят сами, тогава повечето хора ще се ентусиазират от това доверие и са способни на тази основа да направят чудеса – и да постигнат много.

Та мисълта ми е, че кадърният и умният управник не се меси из-лишно в живота на хората и държи те да имат голямо пространство на личната свободата, инициатива и отговорност за живота си. Наопаки на това некадърният и глупав управник се чуди как повече да се меси в рабо-тите на хората, да ги разваля, да им вреди – чрез армия от корумпирани и лакоми чиновници, разбира се.

Излиза, че най-разумната организация на живота в човешките общности е самоорганизацията на почвата на свободата; това е и най-ефективното управление, а именно онова, което само прави себе си из-лишно. Щото хората сами най-добре могат да осъзнаят собствения си интерес от това да спазват взаимно изгодните правила (у-прав-ление, както показва самата дума, е нещо, което се мъчи да държи хората "у правото", сиреч, да ги подтиква или принуждава да спазват правилата, законите).

От гледна точка на казаното у нас, в България, имаме най-калпа-вото, вредно, неразумно обществено устройство и управление, организа-цията на живота ни е изцяло неефективна. И причината за това е, че социализмът в мисленето (съзнанието) на хората и на управниците си

49

стои непокътнат: у нас за всичко се разчита на държавата, на държавните министерски управници и чиновници – всички ние стоим и чакаме те за всичко да помислят, те всичко да изобретят, те за всичко да се погрижат, те всичко да решат.

Периодично си избираме и нов "велик оправяч на нацията" – Костов, царо, Боко... (напоследък мераклиите за тази длъжност станаха прекалено много, толкова, че човек даже не може да ги изброи). И никой не се сеща за най-простото: оставете хората на спокойствие та да се възползват най-сетне от свободата си, имайте им поне малко доверие че могат да се справят сами, както подобава за зрели и свободни хора, оста-вете ги те сами да се погрижат, да потърсят верните решения – и да зара-ботят истински за собственото си благо, за собствения си успех и проспе-ритет!

Примерно в сферата на образованието тази потребност вече е станала насъщна и съдбовна, но не, пак и там всички чакаме депутатите и министърът да измислят някаква магическа "най-нова държавна страте-гия", някакви страхотно чудотворни нови програми, инструкции, правилни-ци, учебници, не знам си още какви най-перфидни чиновнически идиотщи-ни, с които всеки ден ощетяваме и осакатяваме децата си – правейки ги съвсем неспособни за отговорен, свободен, самостоятелен и съвременен живот.

Никой народ не може да преуспее ако постъпва като нас

В "Изкуството на правилното мислене" Ролф Добели пише, че началниците никога не трябва да "слушат" тези, които потвърждават тях-ното, началничешко мнение, а да се обградят с хора, които мислят раз-лично и имат смелостта да го кажат. Така фирмите ще се развиват по-добре и ще печелят повече. Има ли в БГ такива началници?

Janina Dragostinova

50

Кратък мой коментар: Едва ли. У нас началниците обичат подчинените им да ги хвалят колко са прави и най-вече колко са велики. Ако някой дръзне да изкаже мнение, различно от началническото, става неприятен, ако пък дръзне да критикува мнението на началника си, тогава обикновено бива уволняван.

Не казвам това наизуст: мен самият бившата ми началничка ме уволни по тази причина. Заведох съдебно дело против уволнението, съ-дът ме върна на работа, началничката обжалва в момента съдебното решение чак във Върховния касационен съд (!).

Та излиза че у нас сме далеч от времето, в което началниците ще почнат да се вслушват в препоръката на Ролф Добели. То затова и толкова сме процъфтели и преуспели де, у нас е правило да се пилее най-важното: човешкият, интелектуалният потенциал на нацията. Никой народ не може да преуспее ако постъпва като нас.

Злобата винаги прави човека глупав

Ние познаваме една-единствена душевна болест – глупостта. (Имануел Кант) Глупостта не винаги прави човека злобен, но злобата винаги прави човека глупав. (Франсоаз Саган) Всяка глупост страда от досада към самата себе си. (Артур Шопенхауер)

51

С годините един глупак не става мъдрец, а просто става дърт глупак. (Boyko Djorgov) Кратък мой коментар: Така е. Глупостта е нелечима и пожизнена, дожи-вотна. Подобна е на това да имаш гърбица... Ето един мой по-раншен текст по темата, фиксирана под формата на въпрос в заглавието: Срещу злото, подхранващо глупостта.

Свободата винаги е благодатна

събота, 15 август 2015 г.

При всяка революция наред със свестните се появяват под зна-мената й и ей-такива титани на мисълта, самовлюбени егоисти, разни хора, които, ако изобщо имат някаква професия, са пълни некадърници в нея... Анонимници.

Това са хора, които без силно и навсякъде афишираната си по-литическа принадлежност биха били напълно анонимни. И сега има таки-ва, всъщност е пълно с тях. Разни хора, които могат само и единствено да са радикални в позициите си, и то поради непреодолимото тяхно желание да им се обръща внимание. Няма значение как, стига да е за тях. Може да

52

ги обиждат, може да ги излагат, може да ги разобличават – те са готови и искат още.

На английски ги наричат attention whores – хора, които са готови на всичко, само и само да получат внимание. Те са винаги пред камерите, винаги викат най-много, не отказват телевизионно интервю по всякакви теми, защото са готови да се направят, че разбират от всичко в детайли, стига да им носи вниманието на другите. Те никога не събират около себе си общност, а винаги са способни да разбият изградена такава, ако не им се обръща достатъчно внимание.

Това са хора, които много искат да водят, но никой не ще да ги следва. Хора, които винаги смятат, че са подценени, а е всъщност точно обратното. Обикновено тези хора не разбират от нищо реално и в дълбо-чина. Те цял живот са били посредствени и при поредната революция, когато водата е най-мътна, те изплуват. Това са хора, които нямат биог-рафия "преди Революцията"...

Някой ден, а може и по-скоро от очакваното, ще дойде време да бъде разобличен поредния подобен хвалипръцко, който без факта, че е протестирал срещу комунистите, Борисов, Орешарски би бил кръгла нула.

Сега изведнъж мнозина ще се разпознаят. :-) Но аз говоря за един. Знам, че ще се сетите. И да – хубаво е да не забравяме биографии-те им на такива. И да питаме за професионалната им експертиза и успеш-ност. Защото, ако някой е немарлив и некадърен в това, с което си вади хляба, какви основания имаме да смятаме, че би бил съвестен в отстоя-ването на обществения интерес?

Emil Jassim Кратък мой коментар: Много интересно и показателно изказване, пре-дизвикващо много въпроси – и предразполагащо към интересна и също така необходима дискусия. От него обаче ми лъха на силно недоверие и неуважение на личността (личностното начало), а също така и на свобо-дата. Били не знам си какви такива хора, дразнещи, нахални и пр., даже ги обиждат, че били некадърници (!), не били успешни, а най-голямата им вина била тази, че се натискали да се изявяват и да се навират, за да заемат някакво неполагащо им се място и внимание. Ами че тези неща са най-естествени изяви на личностното проявяване и утвърждаване на човека! Без тях просто няма как личността да покаже себе си!

Пък и всеки човек, независимо как изглежда в нечии очи, има су-веренното право да се изявява, да казва какво мисли, да проявява отно-шение и позиция. Откъде накъде някои да са по-специални и да могат да се изявяват, а пък на други, видите ли, това не било позволено?! Аз от-давна твърдя, че у нас да си личност е нещо като проклятие, имам чувст-

53

вото, че с тъй искреното си изявление г-н Emil Jassim свидетелства, че това е точно така.

Оказва се, за жалост, че у нас е точно така. Чудим се как да обиждаме и да плюем ония, които са виновни само с това, че са дръзнали да се ползват от суверенното си право да бъдат свободни личности.

Никога не е вредно и опасно да се мисли и да се дискутира

неделя, 16 август 2015 г.

Държавата трябва да се преучреди, тази е опасна, автор: Николай Слатински

Текстът на Николай Слатински ме изуми. Намирам текста за изу-мително наивен и вреден, дори зъл. Генерализират се всички проблеми пред държавата, обявява се нейната негодност и се призовава за нейното преучредяване. (Петко Симеонов) Кратък мой коментар: Да се каже, че някакъв текст е вреден според мен е същото като да кажеш, че е вредно да мислим, че е вредно да се съмня-ваме, че е вредно да търсим истината. Аз така тълкувам изказването, че някакъв провокиращ текст, предразполагащ към размисъл и дискусия, бил, видите ли, "вреден". Никога не е вредно и опасно да се мисли и дис-кутира... друго е опасното: да се вярва в някакви митове, в някакви лъжи.

54

Да, никога не е вредно и опасно да се мисли и да се дискутира, истински опасното е друго: да се вярва в догми, в лъжи, да не се почита истината.

Не е важно кой си бил, важно е кой си станал

Не е важно кой си бил, важно е кой си станал. Като ми казват "Ти си еврей", аз отвръщам: "Ами и Иисус Христос също е бил еврей – но какъв стана след това?!"...

Михаил Жванецкий

Кратка добавка: А също така е много важно какъв ще останеш. Как – и като какъв – ще те запомнят. Истинското започва когато нас вече ни няма, ето тогава е истински важното: някои "любимци на съдбата" приживе бързо ги забравят, изчезват безследно в небитието, а други (които доста са страдали докато са били живи) ги помнят с векове, сякаш са безсмърт-ни. Защо ли е така? Каква ли тук е тайната? Някои се натискат за живот, а други постигат безсмъртие, все едно вечност – кое ли е по-доброто, ис-тинското?

55

Или се учим да плуваме – или се давим!

Изцяло споделям тази толкова вярна, проницателна мисъл на Alexandar Koshnicharov-Gibi:

Трябва да престанем да се самозалъгваме, че някой ще ни изба-ви! Или се учим да плуваме – или се давим.

Кога ще бъде пробудено гражданското съзнание за необходи-мостта от коренни промени?

понеделник, 17 август 2015 г.

Както вече писах – виж Получих светкавичен отговор от стра-

на на РИО-Пловдив на моето "Открито писмо-запитване" до г-н Ми-нистъра на образованието и науката – щефката на РИО-Пловдив г-жа И.Киркова ми отговори на по-рано изпратено и до нея писмо до г-н Минис-търа на образованието и науката: виж моето "Открито писмо-запитване" до г-н Министъра на образованието и науката. Отговорът на г-жа Кир-кова обаче не ме задоволява, затова тази сутрин решавам да й отговоря в писмен вид, ето какво се наложи да й напиша (смятам, че за започващата наша полемика се налага да бъде информиран и г-н Министърът, ето защо пращам копие на отговора си и на него):

До проф. Т.Танев, Министър на образованието и науката, София До г-жа И.Киркова, Началник на РИО-Пловдив

56

ПИСМЕН ОТГОВОР

от Ангел Иванов Грънчаров, от Пловдив, живущ в Ж.К. Тракия, бл. ..., ап. ..., тел. 0878269488

Уважаеми господин Министър, Уважаема госпожо Началник,

Получих неочаквано бърз отговор на своето запитване от стра-

на на уважаемата госпожа Иванка Киркова, началник на РИО-Пловдив, за който най-сърдечно й благодаря! Проблемът наистина е спешен, налага се да бъдат предприети и някои неотложни мерки, защото в тази област, именно, подбора и назначаването на учители, ситуацията е направо ка-тастрофална: произволът, субективизмът, даже корупцията от страна на всевластните феодални тирани, директорите на училища, са обществена тайна, тук интересът на младите, на учениците, е нещо, което слабо инте-ресува въпросните пълновластни господари на уж обществените, впро-чем, училища. По тази причина съм дълбоко убеден, че по тия проблеми е необходим спешен и то напълно честен, открит публичен дебат, за който крещящо абсурдният случай с моето уволнение от ПГЕЕ-Пловдив е само добър повод. Воден от това високо съзнание решавам да отговоря на писмото Ви, уважаема госпожо Киркова, като се считам за длъжен да информирам и г-н Министъра за повдигнатите по необходимост въпроси. Разбира се, налага се да публикувам своя отговор в блога си, с надеждата и общността, гражданите да бъдат информирани за сериозните проблеми. Вярвам, че този е начинът: ако не бъде пробудено гражданското съзна-ние за необходимостта от коренни промени в образователната сфе-

57

ра, то това ще означава, че никакви промени в тази сфера просто няма да се случат. Темата е голяма, ще се огранича по принуда с най-важното, по моето разбиране.

Госпожо Киркова, не мога да приема твърдението Ви, че моето право "на труд, на избор на професия и на място на работа", както сте се изразила, не било изобщо нарушено в резултат на недопустимо гроз-ния и чисто волунтаристичен начин, по който бях отстранен от работата си в ПГЕЕ-Пловдив. Това, че е налице висящ съдебен спор относно законо-съобразността на моето уволнение съвсем не означава, че различните по-висши административни органи във Ваше лице, уважаеми г-н Министър и уважаема госпожо Началник, трябва да стоят напълно безучастни спрямо произвола, който беше упражнен спрямо мен. Защото този произвол беше невъзможен без участието на лица от йерархичната административна пирамида на ръководената от Вас институция, именно инспекторката по философия г-жа А. Кръстанова и директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова. Понеже ръководените от Вас органи до този момент не са взели отношение и не са наложили дължимата наказателна санкция върху превишилите правата си по толкова фрапантен начин указани длъжностни лица, това означава, според канона на административната система, на която служите, че именно Вие поемате отговорността за по-ведението им; по този начин излиза, че ангажирате и замесвате цялата институция в репресията, която беше упражнена спрямо мен. А това е вече съвсем недопустимо: аз съм български гражданин и данъкоплатец, не може цялата мощ на моята държава да се стоварва върху мен - и то просто защото на някакви длъжностни лица, видите ли, това им се било приискало! Моля Ви да положите потребните усилия с оглед да вникнете и да съумеете да схванете в нейната цялост ужасно тежката ситуация, която се породи в резултат на проведената наказателна акция по моето уволнение, организирана и осъществена с участието на подчинените Ви и провинили се длъжностни лица, именно инспекторката по философия г-жа А. Кръстанова и директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова.

Моля Ви да не се отнасяте така формално към възникналия тол-кова любопитен и многозначим административно-правен казус – а той има не по-малко значими и психологически, и нравствени, и чисто човешки измерения! Вашият отговор, уважаема госпожо Киркова, простете, лъха на формализъм, което означава, че сте си позволила да пренебрегнете ис-тински важната, същностната страна на нещата. Моля Ви, опитайте се да вникнете в съзнанието на оня произволно взет директор на училище, в което аз съм си подал документите, кандидатствайки за обявено учителс-ко място по философия. Разбира се, че в съзнанието на такъв админист-ративен ръководител ще се разрази твърде сложна душевна драма и колизия, в резултат на която той, разбира се, няма да намери сили да

58

дръзне да избере за спечелил кандидат, примерно, мен; това, оказва се, е изключено, той ще бъде заставен (от логиката на системата и от изисква-нията на самата тъй сложна и тежка правна, психологическа, нравствена и пр. ситуация!) да избере всеки друг кандидат, но само не мен. Дори и само заради това, че човекът просто ще предпочете да си няма проблеми и главоболия с инспекторката по философия А.Кръстанова, знаейки пред-варително нейното отношение към моята персона; разбира се, нормално е той още преди това да се е консултирал с нея, което пък означава, че тя няма начин да не повлияе и то съвсем субективистки преднамерено на решението му. При това положение да твърдите, че моите опасения за това, че са ми нарушени правата са неоснователни, простете, е същинска гавра спрямо мен, да, това е израз на недопустима гавра, която по безце-ремонен начин продължава репресията спрямо мен, на която съм жертва от две години насам.

Аз съм поставен при това положение в ситуацията да участвам в предрешени априори и обречени "учителски конкурси", защото наистина ще бъде цяло чудо някой директор на училище да посмее да си позволи лукса да застане срещу длъжностни лица, от които зависи решително неговия административен и всякакъв друг комфорт. Ето за това става дума, на това основание аз си позволих да оценя отговора Ви като фор-мален и формалистки, от само себе си се разбира, че в рамките на предс-тавената тъй объркана и тежка ситуация просто няма как да не са нару-шени, и то по най-очебиен начин моите фундаментални човешки, граж-дански и конституционно гарантирани права, свързани с правото ми на труд. Оказва се, че аз фактически в тази ситуация съм лишен от препода-вателски права, и то на "основанието" на един толкова спорен и изцяло волунтаристичен административен акт на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, имам предвид нейната заповед за моето уволнение с мотива, представете си, "пълна некадърност", "не става за учител", "тотална липса на качества да бъде учител", "абсолютно негоден за системата"! А тия квалификации, произтичащи от нейната одиозна заповед за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 5 как, позволете ми, ще повлияят на решението на съответния директор на училище, в което има обявено място за учител по философия – позво-лете ми да запитам и за това?! Още ли смятате, че моите опасения за това, че са ми нарушени правата, са "неоснователни"?!

Да, директорите на училища решават всичко около избора на учители в своите училища, те са овластени да правят това, но те нямат никаква фактическа автономия в тази посока, техните права са напълно формални – защото те, от друга страна погледнато, са просто длъжностни лица в една субординирана и строго йерархична административна систе-ма. Е, директорът може да направи всичко, може да си избере когото иска за учител, но той ще предпочете да умре, но да не назначи за учител

59

човек, за чийто избор предварително знае, че висшестоящите началства няма да са доволни. Преди години директорката на Хуманитарната гимна-зия "Св.Св.Кирил и Методий" в Пловдив г-жа Соня Киркова дори си позво-ли да предпочете да назначи за учител по философия кандидат, който даже нямаше базово образование по философия (!!!), позволи си да наз-начи за учител по философия лице, имащо базова специалност... химия (!!!), можете да я попитате за този интересен случай; тогава тя отхвърли моята кандидатура (въпреки че имам не само изискващата се специал-ност, но и съм с I-ви клас квалификация), наложи й се да има проблеми с правосъдието, можете да я попитате за този случай, тя е жива и здрава и още си благоденства като директор на същото това училище! Ами какво да кажем за подвига на Вашия любимец, уважаема госпожо Киркова, имам предвид директора на СОУ "П. Хилендарски" в Пловдив многоуважаемият г-н Соли Христов, който, като го попитах защо при други равни условия все пак е предпочел друг кандидат, има доблестта да ми отвърне, че го бил предпочел понеже другият кандидат бил... жена!!! Да, точно този "ар-гумент" ми заяви многоуважаемият почетен и тъй многогодишно властващ директор-патриарх Соли Христов, изтъкна ми това сексистко основание, воден от съзнанието, че директорите наистина могат да си правят всичко, каквото им скимне; с изключение обаче на едно-единствено нещо, а имен-но: да решат нещо, което няма да се хареса на висшестоящото началство. Та много Ви моля, уважаема госпожо Киркова, наистина да се опитате да вникнете в създалата се ситуация по същество, а също така и да се опи-тате да изобретите някакво решение, което ще Ви помогне да предотвра-тите още по-нататъшно затъване в непроходимото административно-правно тресавище, в което институцията се оказа благодарение на дейст-вията на двете нейни самоотвержени труженички, именно инспекторката по философия г-жа А.Кръстанова и директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова.

Аз в първото си писмо имах добрината да Ви подхвърля един възможен вариант за измъкване от въпросното тресавище: за да освобо-дите директорите на училища от душевните терзания, за които толкова определено Ви намекнах, да ми издадете една служебна бележка, в която вкратце да обясните създалата си ситуация и да ги помолите да решават проблема за избор на учител по философия без да се влияят от толкова тежкия правен, административен, психологически, нравствен и какъвто искате още казус, създал се в резултат на тъй импровизираните волунта-ристични действия на въпросните две труженички на системата, а именно от инспекторката по философия г-жа А.Кръстанова и най-вече от дирек-торката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова. Ако от името на инс-титуцията ми бъде издаден такъв един документ, той може да спомогне нещата да бъдат поставени на сравнително чиста и що-годе честна осно-

60

ва. Разбира се, далеч съм от мисълта, че по този начин проблемът може да бъде изцяло и то задоволително решен. Но това е все пак нещичко във вярната посока. Аз се надявам, че Вие, като опитен ръководител, ще изнамерите разумно и мъдро решение на толкова интересния казус, който се породи в рамките на прогнилата изцяло административна система в образованието, която точно на това основание всеки ден поражда какви ли не крещящи противоречия, алогизми, абсурди, идиотщини и пр.

Проблемът за избор и назначаване на учителски кадри от страна на пълновластните феодални владетели на уж обществените училища у нас е страшен, изключително тежък. Всеки ден в системата се вършат какви ли не директорски своеволия, от което в крайна сметка, разбира се, страдат най-вече учениците, страдат най-вече младите, те са именно най-ощетените. Толкова екстравагантният и крещящо абсурден случай с мое-то изцяло волунтаристично уволнение от страна на тъй неуморимата директорка на ПГЕЕ-Пловдив (подпомогната усърдно от инспекторката по философия А. Кръстанова) просто е един изразителен симптом за наис-тина тежката ситуация не само в това отношение, а и във връзка с катаст-рофалното състояние на цялата системата. По тия въпроси трябва много да се мисли и обсъжда, необходим е целенасочен, свободен и демократи-чен дебат, с оглед да се очертаят контурите на някакъв що-годе рациона-лен и приемлив изход: проблемите не могат да се решат със замазване, с притъпяване на остротата им, както това, за жалост, се прави от страна на примерните служители на прогнилата и тъй изгодна им, кой знае защо, анахронична и ретроградна система.

Воден от това съзнание си позволявам да Ви провокирам към един такъв дебат; радвам се, уважаема госпожо Киркова, че откликнахте на предизвикателството ми за диалог. Да се надяваме, че в резултат на нашия започнал вече диалог ще се разтревожи и някой от по-високите етажи на системата, примерно, да речем, и самият многоуважаем госпо-дин Министър на образованието и науката, току-виж, се разтревожил?! Да, уважаеми г-н Министър на образованието и науката, интересно ми е да запитам: а Вие лично тревожите ли се за тия проблеми? Питам понеже, простете, това изобщо, ама изобщо не Ви личи! Аз смятам, че такъв един дебат по тия толкова горещи и остри проблеми ни е съдбовно необходим, ето, според силите си, правя нужното той да се разгори. Надявам се и г-н Министърът на образованието и науката да се трогне в един момент от тежкото състояние в образователната сфера и да се разтревожи така, че това дори да му проличи. Мисля, че една обществена дискусия по тия проблеми ще бъде изключително полезна и дори целебна, а болната система се нуждае от спешно лечение - защото е застрашен самият орга-низъм, болестта вещае неминуемата агония и тоталния провал и крах на цялата система.

61

Ще очаквам с интерес Вашия отговор. Надявам се, че този път няма да се отнесете чисто формално към моите безпокойства и предуп-реждения, ще вникнете по-основателно и задълбочено в сложилата се тъй тежка ситуация, което е необходима предпоставка за разумното й реша-ване, за приемливия изход от нея. 17 август 2015 г. Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Българската образователна система е фабрика за безличности

вторник, 18 август 2015 г.

Наближава началото на новата учебна година. Почти кажи-речи измина най-щастливото време за младите: лятната ваканция. С всеки изминал ден оттук-нататък ще се приближава неотвратимо идването на "училището-мъчилище". Ходенето на училище за много млади хора, за много деца може да се свърже, да се оприличи, примерно, с ходенето на зъболекар: да де, само обаче да се ходеше на училище толкова рядко колкото се ходи на зъболекар; уви, на училище се ходи всеки ден, предс-тавяте ли си да ходиш на зъболекар всеки ден – и то в продължение на много години? В училището-мъчилище се случват всеки ден доста твърде неприятни неща, в сравнение с които и ходенето на зъболекар може да

62

бъде предпочетено. Защо е така, нима не може училището да се свързва с най-приятни и забавни неща? Защо в съзнанията на всички днешното училище се свързва с принудата да правиш толкова крайно досадни, неприятни, убийствено скучни, безполезни, изнервящи и пр. неща? Учи-лището било "необходимо зло", подобно тъкмо на ходенето на зъболекар. Или на казарма – слава Богу, днешните млади не ходят поне на казарма! Не ходят ли? Ами че училището какво е? Много наподобява казарма, моделът е все един и същ, абсолютно еднакъв.

Във фейсбук тази сутрин виждам, че някакъв човек е цитирал публикация със заглавие Докога учениците ще учат безполезни неща?, написана от някой си проф. Иван Т. Тодоров (да ме прощава, но името му не ми е известно). Вярно, статията се оказва, че е публикувана миналата година, пак през август. Интересни са и коментарите под нея. Зачетох се. Да, има много верни и нови неща в тази статия, само дето... верните не са нови, а новите не са верни! :-) И в коментарите е същото. Шегувам се де, правя опит за шегуване. Работите обаче са сериозни, с тях шега не бива. Хайде по-сериозно да се позамислим малко.

Приет беше на първо четене "реформаторският" закон за учи-лищното образование, а гласуването на второто четене още не е започ-нало, чини ми се; нещо сякаш затъна и този закон. Той по същество нищо не променя. Е, има някои "новости", колкото да не е хептен без хич. И колкото да можем да се фалим, че се променяме. Уж се променяме. Да излъжем света, че се променяме. Наужким се променяме. И себе си да излъжем, че уж се променяме. Нищо обаче реално и по същество не про-меняме. Системата си остава недокосната. Здрава като крепост, изграде-на от огромни прилепнали камъни. Непоклатима.

Същината на порочната система е ясна, нима не я знаете? Ето, ще ви го кажа вкратце ако не я знаете. Министерските чиновници решават всичко: програми, планове, инструкции, директиви за това кой какво и колко ще учи и прочие, по какви учебници, абе абсолютно всичко е разпи-сано от този премъдър център на властта; от учениците, от учителите, от родителите (всички тия три съсловия са реално замесени или поне би следвало да са заинтересовани от това, което се прави в училище) абсо-лютно нищичко не зависи, от тях се иска просто да изпълняват. Многоуче-ни чиновници решават какво децата трябва да учат, кои са учебните предмети, какъв трябва да е учебният матр`ьял, какви следва да са учеб-ниците, какво трябва да пише в тях и пр. Никой учител не трябва да изли-за от регламента, да кривва от "правия път", да излиза от дълбоко издъл-бания коловоз. Повтарям, никой не пита учещите, учениците, какво искат да учат, а най-малко питат учителите за това какво следва да учат учени-ците; за родителите, понеже "не са компетентни", никой даже и не се сеща да ги попита. Представяте ли си? Нашите деца са принуждавани да учат

63

неща, за които никой изобщо не ги е питал искат ли да ги учат, интересни ли са им, полезни ли са им и т.н. Друг е решавал вместо тях. Никой не се съобразява и с това, че младите хора, децата, са индивиди с различни интереси, потребности, нужди, таланти и т.н.; не са питали Иван, Тошко, Николай..., не се интересуват те лично какво мислят, какво искат, какво им е интересно и какво оценяват за важно; не, не са ги питали - няма и да ги питат. Сега вече започна ли да ви просветва защо на повечето от младите съвсем не им е интересно това, което ги принуждават да учат в училище? Да, ама те са "некомпетентни", не може "компетентните", именно минис-терските чиновници-всезнайковци, да се допитват до учещите – откъде-накъде, това тук да не е някаква свободия та точно тях да питаме? Или пък да питаме учителите или родителите? Айде де, как така да питаме учениците, родителите, учителите какво искат и какво трябва младите да учат, какво им е интересно и т.н! Тая, другари, няма да стане: има кой да решава! От вас се иска само да изпълнявате!

Та и този професор е седнал да изобретява нов премъдър модел какво било полезно на младите да учат и какво било излишно. Забележе-те, той решава от тяхно име и не се чувства изобщо неудобно. На мен пък би ми било неудобно без да съм питал младите да почна да решавам от тяхно име и вместо тях какво те трябва да учат, някак си е невъзпитано най-малкото това. Да, ама многоучените не се смущават от такива мало-важни подробности. И чертаят най-грандиозни планове за най-ефективно-то и всестранно развитие на младежта. Някога неграмотният Тодор Жив-ков изнасяше своите нескончаеми тезиси за развитието на науката, обра-зованието, културата и младежта, сега безброй тодорживковци, дето са се наврели в Министерството на нàуката и на образованието, все експерти, титулувани професори и прочие, смело чертаят хоризонтите на бъдещото "всестранно" типово развитие на българската младеж. Уж сме демокра-тична страна, принципът на демокрацията трябва да е определящ във всички сфери на живота, обаче пак някакви "избраници", взели цялата власт, без да са ни питали за нищо, от наше име решават всичко! Дикту-ват живота ни без капчица неудобство! Министърът също не изпитва никакво неудобство от това да се изказва меродавно по всички въпроси. Уж е реформаторски настроен нашият министър, само дето демократич-ността на мисленето му някак не му личи; но, хайде, да не придиряме сега на министъра, кои сме ний, че да придиряме на толкова учен, издигнат и овластен при това човек?!

Моделът трябва да се промени. Образованието и ученето трябва да се схванат подобаващо. Всеки учещ, всеки образоващ се сам следва да изгради образа на своята неповторима и оригинална, а също така суверенна, инак казано, свободна личност. Правенето на всичко необхо-димо, полагането на известни усилия с оглед на това в един момент да се

64

роди реално образа на твоята оригинална личност се нарича образова-ние. "Образът" е първом в съзнанието, ражда се в сферата на съзнание-то, пък след това на тази основа променя живота, битието на човека. Съзнанието при нас, човеците, поражда живота ни. И затова е толкова важно да се образоваме, т.е. да направим нужното щото нашата ориги-нална личност да се роди, да заживее подобаващо, сиреч отговорно жи-вота си. Простете, но образованието не е фабрика, в която се фабрикува един и същ дефектен и негоден за живота продукт. А точно това прави въпросната наша образователна система, която е именно това: фабрика за безличия, за безличности. Тя няма нищо общо с идеята, понятието, смисъла на образованието като една крайно деликатна, фина и личност-но-формираща духовна дейност.

Фабрика за безличия е българската образователна система. Тя е изцяло несъвременна и в този смисъл е вредна за бъдещето на младежта и нацията ни. Такава една система продуцира едно жалко и незавидно бъдеще на нацията ни. Продуцира едно мизерно и недостойно бъдеще. Защото точно най-важното за развитието на една нация – нейният лич-ностен капитал – тази система го съсипва и убива всеки ден. Пречи за изявата му, за раждането му. У нас се е стигнало дотам, че всеки, който е минал през месомелачката, наречена българско образование, е личност дотолкова, доколкото не се е поддал на личностно-нивелиращите, на обезличаващите личността му механизми на системата, т.е. някак със свои сили, доколкото е могъл, е противодействал на убиващия индивиду-алността му неин гибелен механизъм. Това е положението. Младите са поставени в ситуацията всеки ден да се борят за да съхранят донякъде своята личност и индивидуалност. Да съхранят някак своята свобода. Щото системата е смъртен враг и на свободата, и на личността им. Тя свобода и личност изобщо не търпи. Тя е основана на диктата, на тирани-ята. На господството и подчинението. Такава система, простете, ражда само роби. Чудно ли ви е сега е защо толкова често говорим за кой знае защо неумиращия и така ясно осезаем робски характер на българската народна природопопулация?

Затова у нас в България нямаме образование, имаме необразо-вание. Това, което имаме, не е образование, то е необразование. То е деструкция и развала. Да, в България имаме не образование, а необразо-вание. Затова е толкова ниско качеството на "образованието" – необразо-ванието – у нас: ами щото то е необразование, а не образование. То фаб-рикува дефектни продукти, скопени откъм най-важното за човека: лич-ността, свободата. Фабрикува, казахме, безличия, безличности. Затова е толкова лошокачествено образованието у нас: ами защото е необразова-ние, а не образование. И затуй у нас всички реформи, които държавата се напъва уж да прави, са все реформи на необразованието. От една форма

65

на необразование да минаваме към друга, вероятно още по-необразова-ща. И личностно деструктираща.

Взе ли да ви просветва сега защо у нас е толкова пълно с прос-таци? Сфащате ли сега защо България е нещо като рай за простаците? У нас образованият човек е рядкост, у нас да си личност е такава рядкост, че е направо същинско... проклятие. Доколко са се образовали, хората у нас са го правили в противоречие с господстващата системата на необра-зованието и на обезличностяването. Ако нещичко сам за себе си не си направил за да противодействаш на гибелните за индивидуалността ти механизми на системата на необразованието и на обезличностяването, то ти просто няма как да си станал образован, т.е. да си станал личност. Камо ли пък суверенна и свободна. Станал си просто един простак. Без-личник. Надут кухар си станал. Празен горделивец и фукльо без никакво покритие си станал. Станал си масов българин. Дето само чака държавата и чиновниците да благоволят да му пуснат нещичко в широко зиналата беззъба уста...

"Реформа на необразованието" нарече един свой спектакъл рус-кият сатирик Задорнов, който иначе е голям подлизурко на Путин, но тук е напипал добре същината. Само че при него нещата са изцяло изопачени: болничкото му съзнание си представя, че "прекрасното съветско образо-вание" било, видите ли, съсипано от... "западното културно влияние", системата на съветското образование си била бляскава, ала пустото влияние от страна на враждебния Запад било я съсипало! Инак казано, проклетата свобода била съсипала тъй бляскавото комунистическо обра-зование и възпитание. Пълна изродщина е тази теория на Задорнов. Но инак казано изразът "реформа на необразованието" ми харесва. Даже мислех по едно време една нова своя книга за съвременното образование да нарека така (виж: За духовните неща с българска специфика), ала се отказах в последния момент.

Нещата стоят точно обратното на това как си ги представят бъл-гарските министерски чиновници, които също мислят в рамките на моде-ла, в който е заклещено и тъй нещастното съзнание на путиниста Задор-нов. И на задорновците. Пълно е със задорновци у нас. Смешници, които живеят с изцяло неадекватни на живота представи за нещата.

Всеки млад човек има пълния суверенитет над своята личност, над своето бъдеще, над своя живот. Никой друг не може да се разпорежда с неговата личност, бъдеще, живот. Даже, представете си, и висшите министерски чиновници нямат това право. Той сам има суверенното право да решава какво иска да учи, какъв иска да стане, как да мисли, как да живее. Всички други, които уважават това негово суверенно право, просто могат само да му помагат, да го насърчават, да го подбуждат. Не обаче да решават вместо него, не обаче да му се месят, не обаче да му вредят. Той

66

сам за всичко следва да привикне да решава сам. Следва сам да поеме пълната отговорност за личността, за живота, за бъдещето си. И това става още от най-ранна детска възраст. Младите трябва да живеят със свободата от най-ранна детска възраст. Ако това не стане, всичко отива по дяволите. Привикнат ли младите друг вместо тях да решава (а това значи и да поема отговорност за тяхното бъдеще!), всичко, повтарям, неминуемо отива по дяволите. Сфащате ли сега колко ви е сложна и трудна задачата, драги ми наперени даскали, учители, наставници, роди-тели, възпитатели и прочие?

Само най-благоприятни условия за развитието, за покълването, за растежа, за разцъфтяването, за плодоносността на образованието на младите трябва да създават техните учители и възпитатели, техните родители и пр. Младият човек трябва да се образова сам, трябва да учи сам, да мисли сам, да търси, трябва да привикне за всичко да решава абсолютно сам. Трябва да привикне да поема пълната отговорност за себе си, за своето бъдеще, за живота си. Разбира се, той може да се сработва с други такива като него, също търсещи своя оригинален лич-ностен образ млади хора, те могат да си помагат, да общуват, да си сът-рудничат, да се насърчават взаимно и т.н. Могат, естествено, да ползват услугите на своите учители. Но учителят, разбира се, няма да им каже наготово какво следва да мислят, какво е правилното и пр.; не, просто той ще бъде един от тях, съвсем равен, само дето е по-опитен. И, предполага се, по-напреднал по пътищата, водещи към суверенната и пълноправна личност – и към тъй благодатната свобода. Учителят може да вдъхновя-ва, да спомага за подпалването на онова духовно пламъче в душата на младия човек, до което се свежда истинското обучение, истинското обра-зование.

"Обучението е запалване на пламък, а не пълнене на съд", Сократ преди 25 века е казал истината на същинското образование, обу-чение, учене и възпитание. Днешните нашенски учители обаче са заети само с едно нещо: да пълнят главите на младите с абсолютно непотребни знания. Мъчат се да ги правят многознайковци и всезнайковци. Пълна глупост е това. Първо, следва младите сами да решават какво искат да учат - всеки според потребностите на своята индивидуална, неповторима душа. Второ, в тази интимна личностно изграждаща сфера никой друг не може да им се меси. Остава пък да им бъде пълновластен ментор и гос-подар. Всеки сам е господар на живота, на личността и на бъдещето си. Трето, свободата и личността на младите е нещо свято. Това е. Просто е.

Моделът трябва да се смени решително. Дирижираното от дър-жавата образование е аномалия и анахронизъм, който следва да бъде изхвърлен на боклука. Потребно е да се роди нов модел на мисленето, на съзнанието, а на тази база следва да се породи и нов модел на организи-

67

ране на отношенията в образователните общности, в общностите, зани-маващи се с образование. Тоест в общностите, занимаващи се с личнос-тен растеж. Тия неща няма да станат, няма как да се случат с ръководна премъдра директива от страна на министерските чиновници, на депутати-те или дори на самия г-н Министър. Те трябва да бъдат сътворени от всички нас, гражданите. Всички ние сме или родители, или учещи – то всички, ако се замислим, докато сме живи все учим: това не сте ли го забелязали?! Е, всички се занимаваме така или иначе с учене, с образо-вание, т.е. полагаме някакви грижи за личността си. Докато сме "ученици" и "студенти" сме във възрастов период, в който този растеж на личността следва да е значително по-интензивен. Което означава, че никой няма право да им пречи да разгръщат своя личностен потенциал както искат, както намерят за добре. Това не значи да ги оставим на "произвола". Това означава само да им дадем доверие, че могат да се справят сами. Без доверие нищо не може да се постигне. Доверим ли им се, те ще изнаме-рят начина и пътя. И ще сътворят чудеса!

Ще ми се наложи в дните, които остават до началото на новата учебна година да напиша поредица от есета, в които да изложа още по-ясно и определено своя възглед за това как практически може да стане промяната в образователната сфера, как аз тази промяна си я предста-вям. Конкретно ще опиша всичко - както то се представя на съзнанието ми. Аз от години работят над такъв един проект за същинско реформира-не на отношенията в образователните общности, много неща направих, и то не само на хартия, не само написах, но и ги правих на дело, в практика-та си като учител, какви ли не новости съм правил, изследвал, опитвал. Е, за всичко ново, което съм правил, си получих една обичайна нашенска благодарност: "разлаях кучетата", "хвърлих камъни" в застоялото блато, наречено българско училище, по тази причина яростни защитници на пагубното статукво ме набедиха в какви ли не смъртни грехове, в резултат на което аз бях... уволнен, бях изгонен от работа като учител по филосо-фия и гражданско образование, бях опозорен, бях лишен от преподава-телски права, щото, видите ли, съм бил "негоден" и пр. Но тия неща са съвсем обичайни, повтарям, не съм шокиран, аз съм ги очаквал: новото си пробива път винаги чрез борба. Истински новото, не фалшиво, ли-цемерно "новото", "новото", което е само за замазване на очите. Наужким "новото", на което залагат фалшификаторите.

Спирам дотук. Тия дни, живот и здраве да е, ще продължа. Нала-га се да пиша. Лишиха ме от правото да общувам с младите, да учителст-вам, макар това да е трудничко все пак: аз и в момента имам много уче-ници, всеки ден разговарям с тях, давам консултации, те ми сътрудничат в моите издания, в списанията, които издавам, заедно работим на нивата на образованието, на личностния растеж и т.н. Не могат да ме лишат от

68

правото ми да правя това, което умея най-добре, а именно да мисля, да пиша, да разговарям с младите, да ги насърчавам да търсят, да правят нужното за раждането на своята суверенна и духовно богата личност. Това е моето всекидневно занимание: да помагам, да съм полезен. И това правя. Такава, дето се казва, ми е била съдбата. Хубав ден и до скоро!

Ето що за "матр`ьял" имаме

вторник, 18 август 2015 г.

От два дена имам нов ученик. Млад човек. От едно село наблизо до морето е. Щял да идва есента в Пловдив да учи в един от тукашните "университети". Почти не сме разговаряли, но е общителен, не зная защо но ме пита това-онова. И аз се опитвам да го разбера що за личност е. Ето какъв кратък разговор проведохме тази сутрин. Разговор, който добре показва що за "матр`ьял" имаме: Млад човек: Добро утро как си? Аз: Добро утро, мерси, добре съм, ти как си? Виж нещо, интересно ми е как ще го възприемеш.

69

Млад човек: Добре съм и аз. Видях. За училище са отнася и за ваканция-та. Аз: Обичаш ли ваканциите? :-) Млад човек: Ами да са кажи не много щото няма какво да правя в нас. Аз: Чети книги примерно. :-) Млад човек: А аз да чета книги? Чуваш ли се? Досега само една книга съм чел. Повече не съм. Аз: Е, ще станеш като Бойко Борисов щом си чел само една книга! И той само една книга е чел. :-) Ще процъфтиш и ще бъдеш велик като него! Аз като съм прочел два-три вагона книги какво постигнах? Нищо. Най-беден и гладен учител по философия съм...

Младежът нещо се умълча. Не знам защо. Може пък да се за-мисли? Ако реагира някак ще ви известя непременно...

Горкото ни образование, горките ни деца!

сряда, 19 август 2015 г.

Попаднах на интервю на Ваня Кастрева, зам.-министърка на об-разованието и нàуката, по националната държавна телевизия беше. На-силих се да го изгледам цялото, с оглед да разбера нещичко за психоло-гията на тия хора, които стоят начело на министерската чиновническа образователна йерархия. Какво установих ли?

Какво да ви кажа – гола водица е тази Ваня Кастрева – толкова ли немаше кой да турят за зам.-министър, та туриха туй смешно-тъжно недоразумение?!

Първо, говори пълни алабализми, личи си, че няма никакъв пог-лед за реалната ситуация и проблеми. Второ, единствената й грижа е да

70

лъже, че уж нещо разбира. Трето, пълно лицемерие, въздух под налягане. Да ме прощава, но не е требвало да се напъва да заема такава висока публична длъжност, щото оттам всичко се забелязва, всички могат да разберат колко струва като личност. Четвърто, изглежда е много удобна за чиновническото войнство, щото е полезна, нищо няма да промени, а само ще служи на интересите му.

Пълни безличия! Чудя се откъде ги изкопават. В сравнение с та-зи даже безличникът Гоце може да се възприеме, с извинение, за личност. Г-н Министре, откъде изкопа тази своя заместничка?

Не мога да вярвам и на една дума на такива. Само лъжат и ли-цемерят. И за лъжци обаче не стават даже, липсват им способности и да лъжат като хората. Страшна работа! Горкото ни образование, горките ни деца! Те, горките, ще платят цялата цена за фукльовщината на подобни оперетни деятелки на толкова наглата министерска бюрокрация, която, за жалост, има цялата власт и се разпорежда безнаказано със съдбата на децата ни, на младежта на България...

Мевляна Джалал ад-Дин Мухаммад Руми за покаянието

По пътя към рая и Божията милост има осем врати, синко, една от тях е вратата на покаянието. Всички други понякога се отварят, а поня-кога – не, но вратата на покаянието е винаги отворена. Живот без покая-ние е живот, изпълнен със страдание. Примириш ли се с неизбежната

71

смърт, която те очаква, значи почиташ Бога. Ако животът е отминал, знай, че пътят ти свършва, бързо полей с покаяние дървото на живота. Конят на покаянието е странен кон, за миг може да скочи от това жалко съществу-ване чак до небесата.

Мевляна Джалал ад-Дин Мухаммад Руми Още за четене: Джелаледдин Руми – танцът на Любовта и също Уро-ците на Руми

Младите хора, расли в условия на свобода, ще променят из основи нашата България

петък, 21 август 2015 г.

В статията си от преди няколко дена Българската образова-телна система е фабрика за безличности: тя е изцяло несъвременна и в този смисъл е вредна за бъдещето на младежта и нацията ни (тя, прочее, излезе и в сайта faktor.bg: Българската образователна система е фабрика за безличности) обещах в дните до началото на новата учеб-на година да напиша една поредица от есета, в които да се опитам да очертая как по моето разбиране е реалистично да се прави образовател-на реформа, т.е. ще се постарая да представя един реалистичен и рабо-тещ проект или модел за практическото правене на въпросната многост-радална образователна реформа. Какви промени и в какви посоки трябва

72

и могат да бъдат направени, кой именно следва да ги направи, как да ги направи, кои ще бъдат движещите сили на такава една реформа - по всичките тия и по много други необходими въпроси следва да се мисли най-старателно. Понеже най-главната пречка пред реформата е тази, че липсва подобаващото съзнание за нея, иначе казано, ние не си предста-вяме как тя може да бъде задвижена и осъществена. Друг е въпросът, че липсват и подготвени обществени, човешки, личностни сили, които твърдо да стоят зад реформата, да я искат, да са всеотдайни нейни привържени-ци; хем липсва разпространено реформаторско съзнание у по-широки слоеве, хем няма готовност за непосредствени практически действия по отпочването на самата действителна промяна.

У нас общо взето всичко ни е предимно менте, истинските неща не се ценят, а се ценят тъкмо фалшификатите. Кажете нещо да не е мен-те у нас и ще ме зачудите; каквото и да погледнеш, все е предимно менте. Образованието ни е менте, да, българското образование си е същинско менте, а от години се правят опити и реформата по промяната на това менте-образование също да е менте, което означава, че целта е менте-образованието не само да остане, но и да пребъде за вечни времена. С менте-образование наникъде не може да се върви, щото то произвежда менте-човеци, менте-личности, инак казано, безличности, а като куца човешкият потенциал в една страна и нация, като този човешки потенциал или "матр`ьял" (да ползвам любимата дума на нашия скъп премиер) е негоден, такава една страна или нация доникъде няма да стигне, тя е обречена да пребивава в мизерия, да тъне в бедност и в недостойнство. Болната, неизлечимо болната образователна система е нещо като инку-батор на какви ли не зарази, които обхващат целия обществен организъм, такъв заразен и постоянно заразяван обществен организъм гние от вся-какви болести, които го грозят с гибел. Негодната образователна система означава, че болестта е поразила най-важното за една страна и нация: нейната душа. Болна е народната душа, болна, заразена с най-различни дефекти също така е и индивидуалната душа на всеки един от нас. Най-острият симптом за тази болна душа е това, че в огромните простолюдни народни маси просто липсва подобаващото съзнание и самосъзнание за свобода, което е главната предпоставка за нормално човешко общу-ване, взаимодействие и на тази основа за смислен, за пълноценен живот. Без съзнание за свобода човешката душа е нещо като риба, поставена на горещия пясък, щото свободата е онова, което живият човек диша - и с което се храни.

Образователната ни система фабрикува негодни продукти, още-тени именно откъм живец, щото тъкмо свободата е това, което е живецът на живота за човека, за нас, човеците. Кому е изгодно ситуацията да е така плачевна е огромна тема, но очевидно има сили, които държат на

73

това човешкият потенциал в свидното ни отечество да е дефектен, да не си изпълнява предназначението, а пък страната ни да тъне в мизерия и в недостойнство. Вероятно за тия обществени сили (мафията, олигархията, бандитите, господстващият от ерата на комунизма ченгесариат) поддър-жането на такова едно отчайващо статукво е предпоставка за запазване на тяхната доминация, само този може да им е интересът. Разбира се, техният интерес отдавна е влязъл в дълбоко противоречие с коренните и същностни интереси и нужди на гражданите, на народа, на човешките същества у нас; битката за едно автентично и съвременно образование всъщност е битка за защита на фундаменталните интереси и ценности на нацията ни като такава. Тя също така е и битка за човешко достойнство, за създаване на човешки условия за съществуване у нас, на пълноценни условия за човешка и личностна реализация на индивидите у нас. Тия неща съвсем не са безобидни, ето защо не бива да позволяваме на оли-гархията да съсипва бъдещето на нацията, а пък ние самите нищичко да не правим за защита на своите човешки и граждански интереси, на своя суверенитет, на своето достойнство.

Силата, която самоотвержено обслужва олигархичното статукво у нас, е държавната образователна бюрокрация, имаща в рамките на съществуващата порочна образователна система пълно всевластие и абсолютен монопол; тя се разпорежда безконтролно със съдбините на нацията и страната, угодничейки пред въпросната олигархия и мафия, държаща под свой контрол цялата държава. Тази именно сила няма ника-къв интерес от каквито и да било същински промени, щото подобни про-мени ще застрашат всевластието й. По тази причина тя друго не прави освен да брани монопола си, всевластието си. И, респективно, да вреди да младите, на учещите, на учителите, на всички. Ето че се оказва, че интересите на въпросната бюрокрация се намират в дълбоко противоре-чие с коренните интереси на страната и нацията. Да се очаква пък точно тази сила да проведе някакви смислени реформи и промени е по-тъпо от това да седнем да чакаме от умрял писмо; по-скоро умрял човек от гроба си ще напише и ще изпрати някому писмо, отколкото нашата образова-телна бюрокрация да реши да ни ощастливи с някакви смислени промени. У нас епичните реформи в образователната сфера не вървят и не са довели до никаква позитивна причина точно по тази причина: десетилетия наред опитите за реформи са под диктата на въпросната антиреформа-торска сила, за която казахме, че няма никакъв интерес от промени, заст-рашаващи всевластието й. Образователната бюрокрация не служи на обществото, нито на данъкоплатците, тя служи само на своята себичност, на своята егоистичен интерес. Погледната грижа на тази образователна бюрокрация пък е качеството на образованието на младите; нея това изобщо не я вълнува. По тия въпроси трябва да сме напълно наясно:

74

свързването с образователната бюрокрация на някакви надежди за про-мяна в намиращата се катастрофално състояние образователна сфера у нас е една най-глупава и смехотворна химера.

Да, но ето още един важен момент, който следва да бъде обсъ-ден: простете, а нам реформа ли е необходима в такъв случай – или направо революция ни е потребна? Реформа означава някакви бавни промени, натрупването на ново качество в резултат на внасяни промени, тя следва да се свързва с доусъвършенстването на нещо все пак работе-що, и то не как да е, а във вярната посока. Ако се налага коренна промяна на някакъв съществуващ модел с друг, същностно различен, то такава дълбока промяна се нарича обикновено революция. Първо се прави рево-люция, променя се основно, фундаментално модела, пък после, на тази база, в новият модел, за да проработи, се внасят някакви промени за доусъвършенстването, за доизкусуряването му. Ако един модел обаче е изцяло порочен, дефектен, то какво означава в такъв случай доизкусуря-ването му? Ами ясно какво означава: затъване в пороците му означава, какво друго да означава? Е, точно по този тертип у нас от години се прави въпросната образователна реформа – понеже социалистическият модел на дирижирано от държавата, командно-административно образование си оставаше непокътнат, а в него се внасяха някакви козметични "промени". То е все същото безнадеждно пропил се алкохолик да почне да се "леку-ва" чрез поглъщането на нови и нови количества уж по-качествен алкохол. При непроменен тоталитарен или, направо казано, комунистически модел на държавното командно-директивно образование, изцяло игнориращ личността и нейната свобода, да се говори за "реформи" е същинска гавра, какво, простете, ще доизкусуряваме в него, диктата над личността ли?! Или тъпченето на човешкото достойнство? Или несамостоятелност-та, робският манталитет?

Тъй че ето, виждате, нещата тук, дето се казва, започнаха да си идват на мястото: имаме в рамките на командната и насилническа спрямо личността и индивидуалността система не образование, а необразование, и него, представете си, ще се мъчим тепърва да го "реформираме"; ами нали реформирането на необразованието няма как да породи образова-ние, този фокус, това чудо просто няма как да се случи?! Първо от необ-разование трябва да минем на почвата на образованието, следва да стъпим на тази почва, а пък на тази основа по-нататък можем да правим каквито са потребни реформи и промени. Образованието, това, което наричаме образование у нас, е скопено, ампутиран е живецът на автен-тичното съвременно образование, именно личностното начало, свободни-ят избор, отговорността за собственото бъдеще и т.н., и ние на тази почва, простете, какво ще "реформираме"?! Фабриката за роби, фабриката, бълваща безличности, ще бъде "модернизирана" и "реформирана", е,

75

какво, тази фабрика личности ли ще почне да бълва в един чудесен мо-мент? Трудно е да се получи такъв един фокус, аз, простете, не вярвам в него.

Излиза, че са нужни по-дълбоки, направо революционни проме-ни, потребна ни е същинска революция в образователната сфера, потре-бен ни е преход, скок от необразование към образование. От менте-образование, санким, от необразование ни е нужен преход към същинско образование. Това е принципен момент, който не бива да се пренебрегва, щото иначе ще стъпим на нездрава основа. Потребно ни е ясно разбиране за същината на това, което ни предстои: по същество ни предстои една същинска духовна и човешка революция по посока точно на онова, което десетилетия е било игнорирано у нас: личността, свободата, автентичния живот, достоен за човека. Тия неща бяха прокудени от авторитарната и недемократична образователна система, чиито модел още не е сменен у нас; 1989 г. в сферата на образованието у нас още не е дошла. "Вятърът на промените" не докосна образователната сфера у нас, в нея нищо съ-ществено не е променено все още. За да стане, за да се осъществи тази така дълбоко потребна ни духовна революция се иска първо да настъпи революция в представите, революция, коренна промяна в съзнанията, в начина на мислене.

Революционизирането на представите е предпоставка за промя-на на действителността: революционизират ли се представите, тогава действителността няма как да издържи (по теорията на Хегел). У нас всъщност дълбоката, жизнено потребна ни промяна в душите, в съзнания-та, в начина на мислене все още не е настъпила; точно по тази причина

76

няма кой знае каква промяна и в сферата на действителността. Този е главният задвижващ фактор на развитието, който в нашите условия е задържащ. "Ново вино не бива да се налива в стари мехове", е, точно тия "стари мехове" са главите ни, в които все още не е настъпила същинската промяна, липсва подобаващото съзнание на свободния и изцяло отгово-рен за своето бъдеще човек. А въпросната промяна в съзнанията, в души-те може да бъде култивирана тъкмо в образователната, в духовната, в "личностно-произвеждащата" сфера, която у нас не си изпълнява пред-назначението. Точно по тази причина обществото ни тъпче на едно място – или се въртим като лунатици в порочен кръг. Откъде да се вземат тия нови хора с качествено ново съзнание? – щото точно тази е главната предпоставка за каквито и да било промени.

Животът ражда тия хора, не, уви, образователната сфера, коя-то, казахме, у нас е далеч от нуждите и от предназначението си. Разбира се, ако образователната ни система си изпълняваше предназначението, този процес щеше да бъде много по-ускорен. А животът, личният опит значително по-бавно внася своите корекции върху изначално дефектните съзнания, опорочени от погрешната в корена си образователна система. И ето, въз основа на вече казаното (трябваше все пак да стъпим на здрава, непоклатима като скала основа, щото това са именно принципите) можем най-сетне да пристъпим към по-конкретния анализ.

Ще се опитам да представя как конкретно си представям проме-ните. Идеята е да се разбере как ще се инициира онази духовна револю-ция в колкото се може повече човешки души и съзнания, която в един момент да стане движеща сила на промяната в образователната сфера. Чудеса не са възможни. Няма как с магическа пръчица да се предизвикат нужните промени. Ще трябва да имаме търпението да преживеем един процес на мъчително раждане, на покълване, на растеж на ония духовни сили, които в един момент ще придобият тъй потребната мощ, че да сък-рушат пагубното статукво. За всяка революция преди това е необходим един дълъг процес на натрупване на съответните предпоставки. Това е именно процес на раждане, покълване, растеж, зреене. Процес, който се развива именно в душите. Факт е, че у нас душите, съзнанията ни не са адекватни на нуждите, на потребностите на самия живот. И на самата човечност. Преживели сме най-тежък период на откъсване от живителни-те извори на личностния просперитет, който е предпоставка за всеки друг. Комунизмът мразеше с най-дива, патологична ненавист и злоба едно нещо: свободната, суверенна, самостоятелно мислещата личност. Кому-низмът порази нацията точно в тази посока: съсипа традиционния духо-вен, културен и исторически процес, раждащ пълноценни личности. Освен че избиваше най-кръвожадно де що личност беше останала, комунизмът тровеше и развращаваше съзнанията, душите и живота на живите. Зато-

77

ва, не за друго, сега сме страна на безличностите. И на посредствеността. И на вилнеещата простащина. На страшния духовен и личностен дефи-цит. У нас липсва главната предпоставка за общностното национално развитие: здравите, духовно издигнати, просветлени човешки личности. Това трябва да го прави най-вече образованието, което е вярно на своето предназначение. И на своята задача.

При това положение за мен единствената надежда са младите. Новите поколения, ония свежи сили, които идат и напират там нейде, в дълбините на народното тяло. Общо взето това представителите на това младо поколение аз ги възприемам и наричам "деца на свободата", съвсем скоро те ще поискат правата си. Вярно, и тях порочната система ги е развратила в голяма степен, но това поколение, ще ми се да вярвам, е не толкова търпеливо и послушно, напротив, значително по-бунтарско е. Тия млади хора, расли в условия на свобода, които вече искат правата си, те ще променят из основи нашата България. Онова, което ние силно ис-кахме, ала не можахме да сторим, те ще го направят и довършат. Духов-ната революция, революцията в душите и в съзнанията, която ще предиз-вика и революция в съществуването ни, и сега тече, но симптомите й не си личат толкова отчетливо. Тя набира сила. Всеки ден животът нанася своите промени в душите, чертае своите знаци. Самата логика на живота изисква от нас да се променяме. И нашата инертност няма да издържи на този неустоим порив на живота.

Но как конкретно ще стане всичко това, как ще се развие и раз-гърне този процес на растеж на новите сили, и то тъкмо в сферата на образованието, ще се опитам да представя по-нататък. Тия дни. За днес спирам дотук. Желая ви хубав ден! И приятен уикенд! Ще ми се да ви пожелая този път поне това: останете верни на духа на младостта, даже и да сте на почтена възраст: духът на младостта, ако веднъж е бил пробу-ден, няма как да остарее. Или пък да пресекне. Той принадлежи именно към разреда на вечните неща. Всичко духовно е вечно, за него остаряване няма. То не знае що е старост, що е смърт...

Потребна ни е пълна преоценка на османския период на бъл-гарската история

Чудна работа: за цялата си история България винаги е страдала

все от Византия, отначало от първата, истинската, от самата Византийска (Източно-римска) империя, а след това от "втората Византия" (и от "третия Рим"), именно от Руската империя; и само по време на османското влади-чество на България сме били защитени и от едните, и от другите "визан-

78

тийци". Дали не се налага историците у нас да направят пълна преоценка на османския период на българската история?

От известно време, признавам си, гледам с нарастващ интерес филма "Великолепният век", филм за Султан Сюлейман Великолепния; и в него видях доста любопитни неща, които досега не съм знаел. Впечат-лиха ме сума ти неща, за които изобщо не съм се досещал. Много мъдър управник ми се вижда този султан, добре е показана трагедията на пъл-новластния господар на една огромна империя; щото огромната власт означава много тежки отговорности за всичко. Примерно втрещен открих, че по време на Османската империя, по-специално още по времето на султан Сюлейман, оказва се, е имало доста добър правов ред в империя-та, значително по-добър от това, което имаме сега. Ще ви разкажа една история, която е много показателна.

Султанът изпраща синовете си за управители на санджаци. За да се учат на изкуството на управлението. Синът на султана Селим, би-дейки управител на санджак, се разхожда предрешен на пазара, за да се запознае сам какво народът говори за него. Да, ама един търговец се изказва с доста обидни думи за управителя, принцът ги чува, става разп-ра, охраната му, също предрешени, убива волнодумецът. Вдовицата на убития се обръща, търсейки справедливост, при кадията (съдията). И от този момент почват проблемите на принца. Оказва се, че според закона даже самият падишах (султанът) няма право да се меси или да влияе на работата на правосъдието, кадиите имат напълно независима власт, от която се бои даже султанският син. Той се опитва да повлияе на вдовица-та да си оттегли иска и пр., т.е. си позволява да се намеси. Но истински интересното идва когато цялата история стига да ушите на Султан Сю-

79

лейман. Той изревава като разярен лъв и казва горе-долу тия думи (пре-давам ги по смисъл):

- Как аз, султанът, ще мога да изисквам от поданиците си да из-пълняват моите закони щом като дори моят син си е позволил да ги нару-ши?!

И гневът на султана се стоварва върху неговия син, наказва го, настоява жалбата на вдовицата срещу принца отново да стигне до кадия-та, да потръгне съдебно дело, държи да му бъде наложено справедливо наказание, принц Селим докато е жив ще има "обеца на ухото" заради тази история. След време самият султан когато посещава този град, предрешен като обикновен човек се разхожда по пазара, разпитва търгов-ците, за да се увери как се управлява градът, среща се с въпросната търговка, от нейните уста научава как е завършила цялата история; и се успокоява едва когато разбира, че всичко е станало справедливо, според закона.

Кажете, такова нещо нима е възможно да се случи у нас даже се-га? Ами в такъв случай какво излиза, по време на "турското робство" в Османската империя, в частност в нейната провинция България е имало по-здрав правов ред отколкото има сега, в свободна България?! Аз също така съм писал, че по време на Османската империя училищната система в "поробената" България е била най-демократична, никаква намеса от страна на държавата не е имало, хората (родителите, гражданите) сами са решавали всички въпроси, учителите също са имали пълна свобода да решават какво децата да учат и т.н. А в днешно време има неприкрита брутална диктатура на държавните чиновници в образователната сфера и пр.

Много други неща ми направиха силно впечатление, гледайки филма за султан Сюлейман Великолепния. Но не само заради него смя-там, че трябва да бъде направена пълна преоценка на османския период на българската история. Този османски период продължава цели 500 години, т.е. повече от една трета от цялата история на България сме били част от Османската империя. Току-така не можем да се откажем от толко-ва голям период на историята си, да го обявим съвсем лъжливо за "безп-росветно", "тъмно" време, време на жестокости и не знам си какво още. Не е така, историческата истина очевидно не е такава. И има нещо, което е още по-дразнещо: зачеркваме цял един огромен период от собствената си история, наричаме го "турско робство", и то само и само за да можем да наричаме руснаците "освободители", само и само за да можем да се кла-няме по-верноподанически на новите си завоеватели и господари, именно руснаците! Затова оценките ни за този период на историята ни са изцяло лъжливи, митологични, несправедливи, по тази начин ние сами себе си

80

унижаваме, и то в угода на чужди имперски интереси, това, простете, не е достойно, това, напротив, е крайно грозно!

Поставям тази опасна и рискована тема с една-единствена цел: да се замислим повече, да се опитаме да уважим истината за собствената си история. Няма само чернило и тъмнина в османския период на българ-ската история. Били сме част от една огромна и могъща космополитна империя, пред която са треперили европейските владетели от онова вре-ме. Сред управляващия османски елит има представите на всички нации, сред които и много българи. За 500 години благодарение на империята България е опазена от набезите и разоренията на други завоеватели, в това число и на тези, които се намират на североизток. В рамките на кос-мополитната империя сме си запазили и езика, и обичаите, и религията, и националната самобитност, и всичко. Много е възможно ако България по това време е била част от други, не по-малко тиранични империи, това да не е било станало така, т.е. България може би нямаше сега да я има. А се оказва, че Османската (Отоманската) империя не е била чак толкова тиранична както ни я представят. Имало е в Османската империя добри управители, поддържал се е завиден ред, в това число и правов. Имало е действащо правосъдие. Търговията, занаятите, стопанският живот е про-цъфтявал. И то във времена, в които из Европа са се вършели страшни изстъпления, в това число и на чисто религиозна почва.

Тъй че нещата не са черно-бели, както ни се представят от на-шите историци. Време е да се разделим с тези митове за собствената си история. Глупаво е да не оценяваме по достойнство собственото си мина-ло и да се задоволяваме с очевидни лъжи за него.

Училищата не преподават нищо друго освен как да се подчиняваш на заповеди

събота, 22 август 2015 г.

Ако не сте чели все още книгата на Джон Гатоу "ЗАТЪПЯВАНЕ -

скритата цел на държавното образование", то можете да прочетете поне ето този текст: Джон Гатоу: Училищната институция е душевно болна – тя няма съвест. Това е част от неговата реч, произнесена на 31 януари 1990 г. по време на церемонията по награждаването му като "Учител на годината на Ню Йорк" (тя е включена в книгата му за затъпяването). Съ-ветвам ви да прочетете внимателно този текст, особено ако сте деятел на българското образование, ако сте учител – или пък ако сте родител. Мно-

81

го неща ще научите от нея. Примерно тези, казал ги е превъзходно и пределно откровено:

- Свидетели сме на тежка криза в училището, свързана с още по-тежка криза в обществото;

- Училищата и училищното образование са все по-неадекватни по отношение на сериозните аспекти на човешката дейност;

- Истината е, че училищата не преподават нищо друго освен как да се подчиняваш на заповеди;

- Предназначението на училищата е да произвеждат по шаблон човешки същества с предсказуемо поведение, които са податливи на контрол;

- Мизерията, която се шири днес, се дължи до голяма степен на това, че насилваме децата си да израстат по абсурден начин; реформата на училището трябва да се занимае с неговите абсурди;

- Абсурдно и противно на живота е да си част от система, която те задължава да седиш на стол, затворен единствено с хора на същата възраст и от същата социална класа;

- Училищната система ограбва децата от невероятното разнооб-разие в живота и от синергията в него;

- Понастоящем има две институции, които контролират живота на децата ни: телевизията и училището, и то именно в този ред;

82

- По завоалиран начин биват създавани зависими човешки съ-щества, неспособни да запълнят сами времето си и да инициират значими занимания, които да направят съществуването им смислено и приятно;

Искам да ви кажа как се отразява на децата ни фактът, че отне-маме цялото им време (а то им е необходимо за да пораснат) и ги при-нуждаваме да го прекарват, ангажирани с абстракции. Трябва да чуете това, защото всяка реформа, която не се занимава с изложената по-долу патология, е бутафорна:

Изброените патологични състояния би трябвало да се дължат или на училището, или на телевизията, или и на двете. Става дума за елементарна аритметика: цялото време на децата е завзето от тези две неща: училището и телевизията.

83

Нещичко от мен: Това е главното в тази реч на Гатоу. Вижда се, че в Америка сериозният училищен проблем, именно катастрофата на систе-мата на държавното образование, са го осъзнали поне преди 25 години. У нас все още не го съзнаваме. Или го съзнават само отделни обезпокоени хора – учители, граждани. В Америка и в другите страни по света от доста време тече една по същество духовна революция, едно все по-масово движение за ново, демократично образование и училище. За личностно ориентирано и свободолюбиво образование и училище. Ние, както е из-вестно, и в тази посока сме изостанали прекалено, продължаваме да се возим в обоза на историята, и то на най-развалената талига. Толкова. Сядам да пиша по моята поредица от есета, която условно наричам "Не-що като проект за същинска реформа на българското необразование". Ще ми се да бъде най-практичен, конкретен, приложим на дело този мой проект. Щото главните, принципните неща отдавна съм ги казал в моите досегашни книги за образованието. А тази поредица ми се иска да бъде по-различна. Ще видим какво ще се получи. Но идеята поне ми е такава.

Симптом, показващ безчовечността на системата

събота, 22 август 2015 г.

Продължавам поредицата от есета за реформата на т.н. нашенс-ко необразование, на системата на необразованието, която се е възцари-ла у нас, есета, чиито повод за написване е наближаващата нова учебна

84

година; вчера напиха есе, на което дадох заглавието Младите хора, рас-ли в условия на свобода, които вече искат правата си, ще променят из основи нашата България. Тази сутрин, между другото, вече успях да представя един текст, имащ пряко отношение към проблемите в тази поредица: Истината е, че училищата не преподават нищо друго освен как да се подчиняваш на заповеди. Това всъщност е прочутата реч на Джон Гатоу, американския учител, който заклейми старата безчовечна система на държавното образование като никой друг. Но това между другото. А днес, след много размисъл, решавам да продължа ето как.

Аз заявих и декларирах, че искам да напиша нещо като практи-ческо и при това съвсем конкретно изложение на "опорните точки" на един проект за реформа на необразованието. Тоест проект на възраждане на образованието според неговия смисъл, идея и понятие. Това, което се прави в нашите училища, не е образование, то е необразование. Казах, че трябва да се усъвършенства не системата на необразованието, а с поре-дица от революционни по същината си актове първо да се стъпи на поч-вата на образованието, пък след това вече, на тази основа, нещата ще може да бъдат усъвършенствани. А въпросните революционни актове са свързани с поврат най-напред в съзнанията, в представите, в мисленето на хората. И особено на ония, които са заети с образование. Всъщност, ако помислим, едва ли има човек, който да не е зает по някакъв начин с образование, с учене, с четене и пр. Даже и в най-отдалечената сфера на съвременния живот едва ли можем да си представим, че е възможно да се съществува без да се прави нещо, което по естеството си е образова-ние. Във всяка сфера на живота се налага да се мисли, да се търсят но-вости, да се стремиш да бъдеш на ниво. Може да се подхожда творчески и изследователски; а какво е това ако не израз на образование, на позна-ние, на учене.

Учим се докато сме живи, винаги нещо можем да учим, да се променяме, да напредваме. Както и да е, значи всички все някак сме свързани с образованието, с ученето, не можем да сме извън него. Не можем да сме извън развитието. Не можем да сме извън живота. Докато сме живи е все така. За който не е, горко му. Е, пълно е наоколо с "живи мъртъвци", вие нима не сте ги забелязали?! И онова, което е най-страшно, е следното: пълно е с живи мъртъвци, които се подвизават тъкмо в самата непосредствена сфера на образованието и възпитанието на младите! Ето това е най-скандалното, което изобщо можем да си представим. А мър-тъвците (за духовното, за личностното) какво могат да произвеждат и създават? Пак мъртъвци, разбира се. Какво друго да създават ако не мъртъвци. Трябва да направим нужното да се изгони мъртвината от сфе-рата на образованието на младите, в нея да нахлуе животът. Това ще я преобрази изцяло. Само живи трябва да задават тон в сферата на обра-

85

зованието. То следва да стане една най-жива и жизнеспособна сфера. Защото духовното е самият живот, е живецът на живота. Оживотворяване и одухотворяване на случващото се в училищата ни е потребно. Всичко, което гние, което е мъртво, което е раково образование, без пощада тряб-ва да бъде изрязано от тялото на българското образование и училище. Как да стане това обаче?

Първо следва да се предизвика поврат в мисленето, в съзнания-та, в представите. Трябва да се импулсира този поврат, който, убеден съм, тлее. Нужна е искра, за да се разгори пламък. Откъде да се вземе тази искра? Ето това е главното. А душите на хората са жадни за истинс-кото, преситили са се от фалшификати и ментета. Как обаче да процеди-рам оттук-нататък? – ето това е главният мой методологически, така да се каже, проблем или въпрос.

Аз съм писал много книги по темата за кризата в образованието, за една нова философия и стратегия на образованието в България. Ето ги тия книги: ● Идеи за една нова философия и стратегия на образова-нието в България; ● Горещите проблеми на образованието и възпитани-ето на младите: ПРЕПОДАВАНЕТО; ● Горещите проблеми на образова-нието и възпитанието на младите: ДИСЦИПЛИНАТА; ● Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование); ● VERITAS ODIUM PARIT...; ● Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище (В контекста на общата ситуация на българския живот); ● Документално допълнение на моите "Изследвания върху състоя-нието на нравите в едно училище"; ● Изкуството да си учител; ● Експеримент по свобода; ● За НЕздравомислието; ● За духовните неща с българска специфика. Всъщност, всичко, което изобщо съм написал в живота си (а аз имам издадени още десетки книги, какви ли не, в това число и учебни помагала по личностно развитие, по философия, психология, етика и т.н.), все е свързано с образованието, с неговите проблеми и нужди. Тъй че онова, което е трябвало да кажа, аз вече съм го казал. Друг въпрос е, че образователната институция най-старателно си крие очите и ушите, не желае нито да види, нито да чуе какво съм писал, казал, заявил; очевидно, много й е неприятно това, което съм казал, напи-сал, заявил. Нещо повече, тази институция, в лицето на някои админист-ратори от най-ниско ниво, беше активирана да ми отмъсти за всичко, което съм направил и написал, тоест дръзна да ми обяви същинска война. И в резултат аз за момента съм, така да се каже, повален и стъпкан от властта, от образователните началства: уволнен съм, опозорен съм, изго-нен съм, заклеймен съм като какъв ли не, оплют съм, фактически ме ли-шиха от преподавателски права, осъдиха ме, както си мислят, на резигна-ция, превърнаха ме, така да се каже, в дисидент спрямо официалната система. Аз се боря в момента по съдебен ред да си върна отнетите пра-

86

ва и достойнство. Ще видим как ще завършат тия съдебни процеси, които съм се нагърбил да водя. Интересно е да се разбере това. Ще видим. А сега смятам да продължа текста си (простете за това принудително отк-лонение!) ето как.

Щом съм решил да правя нещо съвсем практично и използваемо за конкретни цели, така ще бъде: ще отговоря на една поредица от въпро-си, които, убеден съм, вълнуват много хора. Ще вляза в диалог с тези хора, ще се опитам да им въздействам по някакъв начин, да им помогна, да ги подтикна да видят нещата по друг начин. Ще давам консултации на млади хора, на ученици, също така на учители, родители, граждани, въл-нуващи се от ситуацията в училищата, в образователната система. Ще разговарям с тях напълно открито, честно, без заобикалки. Ще им казвам самата истина, така, както тя се е открила на мен. Няма изобщо да теоре-тизирам. Ще мина на едно такова непосредствено житейско, ний, фило-софите, го наричаме емпирично ниво, инак казано, ще разговарям с тях пределно човешки. За такава една възможност ме подсети едно писмо, което получих вчера, писмо от една обезпокоена млада учителка (след малко ще го публикувам, запазвайки анонимността на адресата, по причи-на на това, че не съм я питал за разрешение за публикация). Аз, всъщ-ност, постоянно разговарям с разни хора, предимно млади, мои бивши ученици, студенти, учещи у нас или в чужбина, млади специалисти в сфе-рата на образованието, колеги, те ме питат за разни неща, общувам с тях, заедно мислим по разни въпроси, дискутираме. Напоследък дотолкова съм ангажиран с тия неща, че не смогвам на всички да отговоря, в имейла ми е пълно с писма от разни хора, на които не съм смогнал още да отго-воря, а мой принцип е, че на всички съм длъжен да отговоря подобаващо. Тъй че ето тук моля за извинение онези, на които все още не намирам време и спокойствие да им отговоря. На всички обаче ще отговоря непре-менно. Никой няма да пренебрегна.

87

И ето, че тази сутрин ми просветна, че мога да съчетая писането по сериозни теми в блога с отговорите на тия писма до мен! Вместо да ги разделям тия дейности – консултантската и другата, чисто творческата, писането на статии и на книги – ще се наложи да ги обединя (поне за определен период, като този сега). Тия три неща – общуването с разни хора, преподаването на младите хора, писането, творческите изяви във философията и психологията – за мен винаги са били по същество едно цяло, те са израз на все една и съща моя активност. Само условно съм ги разделял, а като се замисля, излиза, че те именно, в съотношението си, много са ме импулсирали. Е, по този начин ще постъпя и сега. Разгова-ряйки с отделно взет човек, нищейки с него разни конкретни проблеми, ще осветляваме заедно ситуацията, търсейки разумен изход, ефективните решения.

Ще се получи една пределно диалогична поредица от текстове, която ще образува в крайна сметка една книга. Или цяла поредица от книги. По този начин може, убеден съм в това, да се повлияе най-ефективно на съзнанията на всички, които са заети с нещото, наречено образование (или... необразование, както е у нас!). Мисля, че това е добър начин, да пробваме, пък ще видим какво се е получило. По резултата ще разберем дали е било правилно допускането ни. Но нищо не ни пречи да опитаме. Ето, без повече да се мотая, започвам днес с първия такъв текст. Ето сега и самото писмо, което получих на имейла вчера:

Здравейте, уважаеми господин Грънчаров, Попаднах съвсем случайно на Вашия блог и открих, че сте писал

много за образованието. Всъщност няколко дни се рових из Вашите книги и открих за себе си безкрайно интересни и важни за мен неща. Реших да вляза във връзка с Вас, защото имам голямо затруднение. Но първо да кажа нещо за себе си, да се представя.

Казвам се Д.П. (ще използваме тези инициали, за да запазим инкогнитото на госпожата, бел моя, А.Г.) и съм все още млад специа-лист, преподавам от пет години френски език. Разбира се, не съм на постоянно място, всяка година си търся работа и работя в различни учи-лища по заместване или за една учебна година. Обичам много своята професия, но за жалост срещам много голям проблем с овладяването на дисциплината на учениците. Много ми е трудно в това отношение. Вие сте учител и сам, убедена съм, знаете каква е ситуацията. Но аз много се питам ето за какво: много мои колеги кой знае как овладяват децата и нямат проблеми с дисциплината, дето се казва "муха да бръмне, ще се чуе" в техните часове, а при мен не е така, децата шумят, каквото и да предприема няма резултат, по тази причина си имам и проблеми с дирек-торите. Пък и родители се оплакват, страшно е!

88

Ето наближава новата учебна година и да си призная тръпки ме побиват като си представя какво ме чака. В някои моменти съм толкова обезнадеждена, че по тази причина се замислям дали да не се откажа от учителстването? Стоиш в такъв един клас, абсолютно безсилна нещо да промениш, какво ли не опитвам, не става и това е. Децата си шумят, ня-мат ми страх, изпускам ги: някъде към втората или третата седмица от началото на учебната година в моите часове настъпва пълен хаос. Никой от колегите не ми помага. Как се справят не зная, но в техните класове изобщо няма шум?! Те са опитни и се справят, при мен не се получава. Питала съм, разговаряла съм с колеги по тия въпроси, те са ми давали съвети, пробвала съм да ги приложа, при тях работят, при мен – не! Аз ли съм неспособна, коя е причината не разбирам?!

Много съм обезсърчена и по тази причина се питам дали да не изостава професията, която толкова обичах и още обичам. Но не се спра-вям. Каква е тази моя прокоба не разбирам. Много Ви моля да ми кажете как Вие виждате нещата и може ли нещо да променя? Ще Ви бъда много благодарна ако ми дадете съвети в тази посока. Предварително се изви-нявам за отделеното време.

С уважение: Д.П. Това ми пише тази госпожа Д.П. Разбира се, ще й отговоря неп-

ременно. Най-вероятно ще й отговоря в течение на този ден или утре сутринта, да е живот и здраве само. Сега, признавам си, се изморих и ако почна да й отговарям, ще стане сякаш по задължение, по принуда, а не бива така. Ще се постарая да й отговоря така, че да разбере точно ситуа-цията и какви са вариантите за изход от нея. Щото има варианти. Между другото това е една чудесна ирония на живота или на съдбата: мен сами-ят ме уволниха по скалъпено обвинение, свеждащо се до това, че не съм бил, видите ли, "овладявал учениците"!!! :-) Нямал съм бил, видите ли, качества да бъда учител, а най-важното от тях било именно това: да ов-ладяваш учениците. Да владееш – колко показателен е този израз: по-казва деспотизма на системата, учителят значи, излиза, е господар, който трябва да владее, т.е. да мачка, да се гаври с душите на жертвите си! Който умее да овладява учениците бил "добър учител", който не умее (или не иска да ги владее и то по принципни подбуди!) е "лош учител"; така разсъждават церберите на системата, директорите. За тях е важно да има спокойствие, децата да слушат, в часовете да е тихо. Да е мърт-вило. Е, в моите часове учениците много разговарят, спорят, има диску-сии, понякога караници, абе в моите часове е както е в самия живот. Мър-твило в моите часове няма и не може да има.

Та както и да е, ще отговоря най-внимателно на въпросите на та-зи млада учителка. Съвсем скоро ще го направя. Ако иска някой от вас да

89

й каже нещичко, моля, кажете, коментирайте преди мен. Дайте своите предложения, стига да имате какво да кажете. Зная, че моя блог се чете и от много учители. Дайте й, моля, и вие съвет. Аз ще й дам, но защо да не й дадете и вие. Нека заедно да помогнем на тази млада дама да си реши проблема и да преодолее безпокойствата си. И така, хубав ден ви желая – и приятен уикенд! До скоро!

Прави онова, което е право, правилно и справедливо

Думата "правда" е една забравена, ала много ценна дума. Забе-лежете, всички тия думи, именно правя, право, правда, правдиво, правил-но, с-праве-дливо имат все един и същ корен, което говори много, което означава нещо много значимо и важно.

Да превърнем училището в образ и модел на едно значително по-човечно общество

неделя, 23 август 2015 г.

Продължавам поредицата, посветена на практическите и "техно-

логичните" измерения на правенето на реформа и промяна в образова-телната сфера; вчерашния текст беше със следното заглавие: Симптом, показващ безчовечността на системата: учителят е господар, тиран, който владее и мачка както си иска душите на жертвите си, на децата, на учениците!. Там обясних как ще процедирам по-нататък, разгледах някои принципни методологически въпроси, а накрая обещах, че ще тъл-

90

кувам и осмислям нещата конкретно, според зададени ми конкретни казу-си. Първият значим момент, на който се налага да се спра, оказа се, е свързан с т.н. проблем за дисциплината, т.е. как учителят може да пос-тъпва за да "владее" съзнанията на учениците, да дирижира и контролира поведението им.

Понеже темата за дисциплината е огромна, и книги са се писали по нея (има хубави книги по тази тема, примерно книгата на Алфи Кон Ми-тът за дисциплината, с подзаглавие "От послушание към сътрудничес-тво", а пък аз имам една книжка по същата тема, ето и нея Горе-щите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ДИСЦИП-ЛИНАТА, можете да я разлистите), то ще се принудя да бъда пределно лаконичен; преди да пристъпя към своя отговор на писмото на онази млада учителка до мен, искам да кажа все пак нещо принципно и твърде важно.

Джон Дюи, големият американски философ в книгата си „Демок-рация и образование“ пише: "Главната причина за „проблемите с дис-циплината“ в училищата е фактът, ... че ударението се поставя върху това да се стои мирно и кротко, да се пази тишина, всички да се дви-жат и стоят по един и същи начин, да симулират машинално интелек-туален интерес. Работата на учителите е да внимават учениците да спазват тези изисквания и да наказват неизбежно появяващите се отклонения от нормата.". Целият проблем с така наречената дисципли-на обаче произтича от невярната представа за това що е училище, каква е неговата цел, задача и мисия. Ето как един изследовател описва разби-рането на Дюи:

91

За да може училището да развие у децата обществено чувст-во и демократичен дух, то трябва според Дюи да се организира в коо-перативна общност. Ако искаме образованието да подготвя за демок-рацията, училището трябва да се превърне, макар и временно, в място за живот на детето, място, където то се чувства член на общността, съзнава тази своя принадлежност и е съгласно да дава своя принос.

Не е лесно да се създадат в час подходящите условия за въз-питанието на демократично чувство: такава нагласа на духа не може да бъде наложена от учителя; нужно е да се изгради благоприятна околна среда, която да подтиква детето да поема спонтанно отговор-ностите на едно демократично морално поведение. Такъв морален живот обаче, според Дюи има само там, където индивидът сам преце-нява поставените си цели и работи с интерес и всеотдайност за пос-тигането им.

Излиза, че проблемът с дисциплината е, така да се каже, систе-мен дефект на един порочен тип организация на отношенията между учители и ученици и на училището по начало; при друг, именно при де-мократичния тип отношения, този проблем просто не съществува, няма как да се появи. Докато не се развали или разруши порочната организа-ция или система, то нейните дефекти просто няма как да се преодолеят. Нека това нещо да го имаме в ума си непрекъснато, мислейки по нераз-решимия проблем за дисциплината – неразрешим именно в рамките на господствуващия в днешните типови държавни училища команден и не-демократичен принцип на организация на отношенията. Понеже повдигна-тият проблем е голям, налага се да го изоставя и да пристъпя към отгово-ра на отправеното до мен писмо. Ето какво счетох за нужно да пиша на г-жа Д.П.:

Здравейте, уважаема госпожо П., Трогна ме силно Вашето в някакъв смисъл отчаяно писмо. На-

пълно Ви разбирам, съчувствам Ви, ще се опитам, доколкото ми е по силите, да Ви помогна. Макар че чудеса в това отношение не могат да се очакват. Всичко, уважаема госпожо, опира до това как разбираме или тълкуваме нещата. Ще се постарая да Ви предложа едно друго тълкуване, което, вярвам, ще спомогне да преодолеете донякъде безпокойствата си.

Значи в часовете на другите, на опитните, на "добрите", на спра-вящите се учители децата не мърдат и не гъкват, а при Вас, във Вашите часове "шумят", мърдат, един вид стават неуправляеми. Дайте заедно да помислим и да изтълкуваме защо това е така. И какво то означава. Моля да проследите разсъждението ми и ще Ви бъда много задължен ако го коментирате, ако ми кажете честно как то Ви е прозвучало.

Има две принципно различни тълкувания, два варианта за раз-биране на ставащото – във Вашите и в колегите на образцовите Ви коле-

92

ги. Единият вариант е ясен: при Вас "нещата не вървят", Вие, излиза, не се справяте, не постигате онова, което те някак успяват да постигнат, един вид, оказва се, проблемът е у Вас. Вас, примерно, директорите ще Ви разглеждат като "неспособна" учителка и, най-вероятно, ще се стараят да Ви отстранят от работа. Вие, така да се рече, им създавате проблеми. Вярно, не Вие, а децата създават проблемите, но се оказва, че пробле-мът, по тази логика, е у Вас лично. Нещо в психологическия смисъл у Вас, излиза, не е "както трябва". Примерно, нещо куца в психологията, в харак-тера, в личността Ви. Казвам какво произтича от този тип мислене и пред-ставяне на нещата, не че го споделям. Явно сте "слаб характер", липсват Ви качества, за да "владеете" нещата, да налагате волята си, да упражня-вате потребния натиск и контрол, та децата да ви слушат, да изпълняват, да са покорни. При другите учители това се получава, при Вас, по указа-ната причина, не се получава. Ако мислим в границите, в рамките на тази парадигма, Вие наистина не сте, простете, "кадърна" за да бъдете учител-ка - и трябва сама да се откажете от тази професия, щом сама толкова болезнено чувствате неспособността си. Ако пък сама не се откажете, ще Ви откажат директорите. Да, но така изглеждат нещата ако се гледат и възприемат от един ъгъл; къде обаче е доказано, че този е единствено възможният ъгъл, единствено "правилната" оптика?

Да погледнем нещата иначе. Къде децата се държат по-естествено, непринудено, именно по своя така детински начин? Какво е свойствено на детето да прави именно като дете? Ами разбира се, че детето, изявявайки детското у себе си, би следвало да се държи така, както се държи във Вашите часове: да "мърдат" постоянно е свойствено за децата, да "шумят", да се разсейват с други неща, да си приказват, да се опитват да си играят; да, децата, ако сте забелязала, много обичат в своята детска възраст постоянно да си играят. Учителките, по предписа-нията на училищната система, следва да ги заставят по някакви начини да надмогнат, да потиснат детското у себе си, своите пориви към игра и към свободна изява на личността, те трябва да натикат поведението им в калъпа на послушанието, именно всички деца да правят едно и също, и то тъкмо онова, което иска да правят от тях учителката. Моля да вникнем по внимателно по този най-важен пункт: децата трябва да бъдат заставени да се откажат от детското у себе си, сиреч, от самите себе си, за да угодят на учителките, т.е. на системата. И трябва да бъдат такива, каквито е тъкмо непривично за тях: да са тихи, мълчаливи, тъжни, вяло изпълнява-щи заповедите на наперените даскалици. Вие това, по някакви причини, не успявате да го постигнете, но то може да е за доброто на учениците, то може да означава нещо съвършено друго. Значи, излиза, че всеки учител би следвало да прави базисния избор: на кого да служа, на системата или

93

на младите, на децата? На кого да угаждам: на системата или на същинс-ките, коренни, човешки интереси на децата, на младите, на учениците?

По някакви причини, уважаема госпожо П., нещо у Вас се съпро-тивлява да станете безропотна изпълнителка на това, което системата иска от Вас: безцеремонно да мачкате личността на децата, да потискате без жал техните чисто детски пориви, да парирате всеки техен опит да бъдат себе си, да бъдат деца, да бъдат малки, вярно "неконтролируеми", но все пак човечета. Кое да пожертвам: човешкото у себе си и у децата, та да угодя на системата, или да пожертвам някои непоклатими догми на системата, за да дам пълноценен израз на човешкото и у себе си, и у децата? Този е фундаменталният избор, който всеки учител, в рамките на господстващата система, неминуемо трябва да реши. И Вие ето, също сте изправена пред него, и то в някаква екстремна форма. А човешкото, да припомня, е това: свободата. Със само една дума може да се изрази същината на човешкото и на човещината: и това е думата свобода. Нес-вободно е равно на нечовешко. Човешко е именно свободното, свободата задава нашата човечност, ние на нея я дължим.

Децата, изглежда най-вероятно, чувстват, че Вие се отнасяте към тях човешки и по тази причина Ви нямат страх, те не се страхуват от Вас, ето тук е възловият момент за да се държат така. Децата инстинктив-но усещат това: във Ваше лице виждат човек, а не... звяр. Ако във Ваше лице виждаха, примерно, някакво... куче, да речем, щяха съвсем иначе да се държат в часовете си, но те, уви (или за щастие!) виждат във Ваше лице човек. А как се държи кучето с децата? Ръмжи, лае, "кара" им се, способно е във всеки момент да ги "захапе" някъде, е, не буквално, не зная дали сте забелязали, но някои учителки в нашите училища са съ-щински... кучета от женски род, да не употребявам онази толкова лошо звучаща дума, думата кучки, е, ще я употребя, какво толкова е станало като я употребя? Значи кучето или кучката е способно да въдворява ред, разбира се, за жалост, системата е устроена така, че изисква от учителите да са по-скоро охранители на реда, отколкото учители; кучетата точно това именно правят, охраняват реда, пазят тишина, знаем по какъв начин го постигат; никой не смее да мръдне или да гъкне като насреща си има едно куче. Кучетата обикновено са много зли, е, може на дадени кучета да им спечелиш доверието, може да ги подкупиш някак, може да ги дреси-раш, но за тази цел трябва много да им се подмазваш, да ги подкупваш, хвърляйки им, примерно, храна, с цената на безчет унижения можеш да спечелиш благоразположението на едно куче, особено ако е в човешки вид, простете, това куче. Че има човешки кучета и кучета в учителски, простете още веднъж, вид, това се знае, нали така? Е, разбира се, има учители и учителки, които не се държат с учениците като кучета и като

94

кучки (с извинение!), а се държат с тях, примерно, като... змии, опитайте се да си представите пък това!

Една змия, да речем, кобра, която се е наежила (не намирам в момента точната дума, но Вие това, убеден съм, го усещате), настръхнала е от злоба, строго гледа през очилата си и е готова във всеки момент да те клъцне, да те клъвне, да си пусне отровата, представяте ли си?! Как децата да не се хипнотизират от страх ако пред себе си имат една такава кобра във вида на тяхна учителка?! Разбира се, че ще бъдат тихички и послушнички пред нея, ах, каква идилия ще има тогава в класната стая, каква превъзходна тишина ще има, леле, думи нямам да я опиша! Колко ли ще са доволни директорите от такива учителки-кобри, а, представяте ли си колко грамоти и награди ще получават те от признателната систе-ма? Разбира се, никой няма да посмее да каже, че те са толкова влиятел-ни, така добре властващи по причина единствено на това, че не са чове-ци, а са просто кобри, държат се по същия начин, по който кобрата пара-лизира жертвата си. Е, уважаема госпожо П., Вас децата, слава Богу, не Ви разглеждат като кобра, като кучка, като някаква друга (има много влия-телни даскалици из нашите училища, които даже външно приличат на... мечки-стръвници, не зная дали сте ги забелязали, при тях децата също се държат образцово!) и така нататък, Вас децата Ви възприемат като човек, Вие в техните очи сте човек! Това не е толкова лошо, да, зная, че може в

95

указания контекст да Ви звучи като подигравка, зная добре, че това твър-дение с нищо не Ви помага, но си го позволявам, щото нямам друг избор, не ща да съгреша пред истината. Да, оказва се, че този факт, че Вас де-цата Ви възприемат като човек, като личност, е нещо като престъпление – според догмите на безчовечната система. Моето разсъждение е абсолют-но безполезно, защото системата и вездесъщите директори няма да се впечатлят изобщо от това, че в очите на децата Вие сте човек, поради което си позволяват във Вашите часове по френски език да се държат толкова човешки, именно по детски начин, непринудено, свободно; да, децата се чувстват свободни във Вашите часове, Вие не ги тормозите, не упражнявате постоянно някакъв натиск, не моделирате поведението им, сякаш са някакви зомбита; е, по тази причина системата Вас неизбежно ще Ви оцени като "негодна". За жалост, така е. Но това изобщо не значи, че Ви съветвам да си вземете шапката (или каквото там друго може да си вземете) и да се махнете от училище завинаги, не, това изобщо не го имам предвид. Този вариант, бягството, не помага никому, нещо повече, той е вреден за Вашите ученици, моля Ви, помислете най-вече за тях!

Има два начина за упражняване на власт върху дадени човешки групи или общности, каквито са ученическите класове: авторитарният и демократичният, либералният. Тия неща сте ги учила в педагогическите специалности в университета. За авторитарният положението е ясно: постоянен, неотслабващ външен натиск и контрол, диктат върху психиката на децата, на учениците. Това е алфата и омегата на послушанието, с което толкова се хвалят учителите, които, видите ли, били нямали никакви проблеми с дисциплината в нашите училища. Да, има такива човешки уроди, които се хвалят с това, че били нямали никакви проблеми! Става дума за въпросните там кобри, кучки, мечки и т.н., пълно е с такива из нашите училища; е, вярно, в съвременни условия те са се, тъй да се рече, "модернизирали", не ръмжат толкова показателно, не хапят, държат се обаче по още по-извратен начин, щото типичната кучка, да речем, е поне по-искрена, а завоалираната, лицемерещата, преструващата постоянно кучка е на всичкото отгоре и гнусна! Кучката, която се преструва, че не е кучка, според мен е значително по-неприятна, тя се държи хептен нечест-но; навремето, когато ние, от моето поколение, бяхме ученици, кучките-даскалици в училищата бяха поне истински кучки, змиите си бяха същинс-ки змии, а сега нещата са съвсем изродени. По моето възприятие де, не претендирам, че съм напълно прав. Има такива умели кучки в днешно време, които така добре, направо виртуозно са овладели изкуството да бъдеш кучка, че даже изобщо не им личи, че са кучки, но пак са кучки, иска се само по-изтънчена чувствителност, за да бъде усетено кучешкото в държането, в поведението им. Както и да е, аз май прекалих с тия кучки, нищо, използваната метафора ми позволява да предам един по-богат

96

смисъл, иначе непостижим. А възможен ли е в нашите съвременни учи-лища и реалности либералният, демократичен подход?

Трудна работа според мен е тази. Аз лично като учител с 32 го-дишна практика, бидейки човек и също така философ, според ценностите си съм и либерален, и демократичен, и човечен човек. (Не мога да считам, че е нескромно да наречеш себе си човечен, щото по начало най-нормалното по моето разбиране е щом си човек да си на първо място човечен.) Системата обаче изисква недемократично, нелиберално отно-шение към учениците. И такъв учител е поставен, дето се казва, между чука и наковалнята. Много е тежко, признавам. Но е възможно човек да бъде учител без да пострада човечността му. Да, ще плати голяма цена за това. Всичко в този живот се заплаща. Сурова е цената да бъдеш в наши-те български условия човечна личност, инак казано да бъдеш свободен човек. Да бъдеш личност в истинския смисъл. Това, казвал съм го безброй пъти, пак ще го кажа и напиша, е същинско проклятие. Но човек сам все пак избира на кой господар да се кланя. Аз не избрах за тия години да се кланям на безчовечната, на обезчовечаващата административна система. Тя за мен не можа да стане господар, колкото и да се опитва. Свободният човек, свободолюбивият човек има един господар: своята съвест. Е, аз не поругах съвестта си и за този лукс се наложи да платя голяма, тежка цена. Включително и със здравето си. Слава Богу обаче, още съм жив и още имам сили да си продължа мисията.

Да, да е човек учител е мисия. Опитах се да изразя своето верую в книгата си Изкуството да си учител, писана съвсем наскоро, преди няколко месеца излезе от печат. Понеже не мога да повторя най-важното от нея тук, моля Ви да я разлистите, да се зачете тук-там в нея. И други мои книги имам, в които съм изложил ония най-съкровени истини, до които стигнах в некраткия си вече живот. Моля Ви да ги разлистите (ето тук може да се намерят, цитирал съм ги в тази публикация, ведно с линкове-те към техните онлайн-издания), те ще Ви помогнат много за да се роди във Вашето съзнание една нова философия, едно ново разбиране. Гос-пожо П., да си добър учител в днешните условия, простете, означава да си борец, а не малодушна мижитурка, чакаща оцеляването си до пенсия с цената не безброй нравствени компромиси. Не Ви съветвам да измените на своя човешки и учителски дълг. А иначе и Вие можете да станете ти-пична "справяща" се с дисциплината учителка, просто е: само се иска да пожертвате човечността и личността си и да станете каквото си искате: кучка, мечка, змия...; изборът е, дето се казва, Ваш!

Ще Ви кажа нещо в заключение (темата е безкрайна, още много мога да пиша, но ще стане прекалено дълго), което ще Ви прозвучи опти-мистично. Ние във всекидневието си във всеки момент избираме, посто-янно избираме. Да си човек е точно това: избираш непрекъснато. И пот-

97

върждаваш свободата си. И човечността си. За ония учители, за които друг избор не съществува – освен този да бъдат верни цербери на систе-мата – тяхната човечност е отишла вече по дяволите. Всеки учител, до-колкото държи на човешкото у себе си, води непрекъсната битка за само-съхранение именно като човек и като личност. Компромисите са недопус-тими, особено тези с човешкото у нас самите. А пък да бъдеш учител и да вредиш на тъкмо на разгръщането на човешкото, на личностното у твоите ученици е същинско престъпление. То също така е и голям грях. Зная добре, че това Вие лично няма да си го позволите никога.

Когато човек разбере, че не само не е полезен на учениците си, но и че им вреди, когато осъзнае капитулацията си именно като човек, като личност и като учител, той, ако има съвест, би следвало мигновено да напусне училището завинаги. Да си учител в истинския смисъл е най-вече това: да си личност в истинския смисъл. Щото само личността е онова, което може да спомогне за запалването на огъня на личностното в душите на своите ученици. Много учители, които са капитулирали пред системата й са й принесли най-свидната жертва – своята личност – про-дължават да се подвизават из нашите училища, благодарение на което системата поддържа своята безчовечност, диктата, тиранията си. Това, простете, не са учители, те са просто мародери. Или лешояди. Хиени. Както предпочитате.

Вие казахте, че обичате учителстването, което значи, че в душа-та Ви е жива идеята за истинското, за същинското назначение на учителя. Той има една задача: да помага на младите да разгърнат своя личностен потенциал. Да изявят себе си. Ако от тази гледна точка разглеждаме случващото се в класните стаи, в един момент във Вашите часове и Вие самата, и Вашите ученици ще се чувствате превъзходно. Иска се известна рутина, опитност, умения, подход, такт, тия неща се придобиват с време-то. Аз също много съм се мъчил, много съм търсил, безпокойствата оста-ват, но в един момент ще се почувствате окрилена, дето се казва, ще полетите, щото учителстването е подобно на летенето: искат се "криле", иска се, санким, и майсторлък, и опитност, то е същинско изкуство. Както художникът ще нарисува своите шедьоври в един по-зрял етап на твор-чеството си, съвсем същото е и с учителстването. Не се отчайвайте, въп-реки тежестите и трудностите. Съхранете вярата си жива до последния дъх. Вярата в себе си, в своите таланти, в своя творчески дух. Да, разков-ничето е точно в това: учителстването е творчество. Ако постъпвате твор-чески, много ще постигнете. Ако обаче си позволявате да натрапвате на учениците по механичен начин някакви неща, ако допуснете да убиете творческия момент в изкуството на учителстването, край, тогава нещата тръгват в невярната посока, която не води доникъде. Или води до провал. Всеки Ваш час следва да е различен, този е лакмусът за това, че един

98

учител не работи рутинно, стереотипно, "репродуциращо", а творчески, т.е. истински.

Бъдете смела, дръзка, свободолюбива, да, експериментирайте, търсете, опитвайте новостите, бъдете вярна на личността и на духа си! Този е начинът. И вървейки по този път всеки ден ще изпитвате и вдъхно-вение, и все по-засилващ се ентусиазъм, и ще чувствате признателността на младите, на учениците. Ще виждате блясъка в техните очи, свидетелс-тващ за това, че вътре в душите им вече гори огънят на откривателството, на творчеството, на духа, на изследването, на свободната и пълноценна изява на личността им. Да, ще дойде и то съвсем скоро този момент, в който за глупости като "дисциплината" изобщо няма да мислите повече. По дяволите тази проклета "дисциплина", та училището, мама му стара, не е казарма!!!

Училището е нещо като храм. Храм на свободния дух. В него следва да се пристъпва с трепет. С богоговение. С благоволение. Да се усеща как там струи Божията благодат. Благодатта на духа. Училището, според неговата идея, е нещо като храм и на свободата. На свободното разгръщане на творческата, самодейна, инициативна човешка личност. На човека и на личността според Божието предназначение. Бог ни е създал и е вложил у нас нещо божествено: човешката душа. Тя е именно Богопо-добното у смъртния човек. Бог ни е устроил така, че иска да ни вижда свободни. И достойни. (Спомнете си притчата за Адам.) Никой не може да си позволява да гаси пламъчето на това, което Бог е вложил в нас. Никой! Най-малко пък ония, които са се отдали на толкова великата мисия да подпомагат младите в постигането на ония истини за живота ни, без които нищо няма да е на точното си място. Без които всичко ще е наопаки. За жалост, в нашите училища предстои тепърва да въведем подобаващия ред ние самите, в дружно сътрудничество: и учителите, и учениците, и родителите. Наша е отговорността да направим училището и храм, и нещо като наш дом. Да, децата в училище следва да се чувстват уютно като в своя си дом. Нищо не трябва да тормози душите им. От нас зависи да превърнем училището в образ и модел на едно значително по-човечно общество, което ни е толкова необходимо. И по което така силно страдат душите ни. Ще бъде всичко това, но от нас зависи обаче. Само от нас, от никой друг...

Това е което можах да Ви напиша. Не зная как са Ви прозвучали моите думи. Може в някои моменти да сте си помислили: майчице, как можах да попадна на този човек, та той е същински луд?! И това е въз-можно да сте си помислили, аз почти не Ви познавам. Не мога нищо да кажа, от Вас си зависи как всичко Ви е прозвучало. Аз отговарям единст-вено за себе си. Бях пределно честен в това, което Ви написах. Съвестта ми е чиста. Това за мен е предостатъчно.

99

Желая Ви успех! Вярвам, че ще успеете! Важно е да знаете в каква посока вървите, уверите ли се, че вървите във вярната посока, тогава всичко ще се преобрази. И Вие ще придобиете нужната увереност. Още сте млада и бъдещето е пред Вас. Не си позволявайте мекушавост. В този живот, повтарям, от нас се иска да бъдем борци. Ще постигнат много само смелите!

С най-добро чувство: А.Г.

Това можах да напиша като отговор на писмото на г-жа Д.П. до мен. Даже още не съм прочел какво съм й написал, но го публикувам тук, пък после, като го прочета и редактирам тук-там, ще й го пратя. Хубав ден ви желая! Ще ви бъда много благодарен ако не мълчите като темерути, а и вие кажете как ви прозвуча това мое странно писмо. Но това вече си е ваш проблем. Да не ви се меся в него. Сами си решавайте какво ще пра-вите. Това е въпрос на вашата съвест, не на моята...

Ще цъфне цвета ти, ще узрее плода ти, ще пожънеш посятото

понеделник, 24 август 2015 г.

Хората може да те мразят, че си различен и не живееш според обществените норми, но дълбоко в себе си биха желали да имат твоя кураж да направят същото.

100

Никога не спирай. Без значение как се движиш. Без значение да-ли имаш перфектния план. Не се променяй за да се слееш с масите. Ще дойде времето когато ще цъфне цвета ти, ще узрее плода ти, ще пожъ-неш посятото. Не спирай. Търпение, вяра и воля.

Не губи поглед от мечтата ти. Колкото и да е голяма, връщай се всеки ден на пътя, намери причината си. Съмнения винаги има. Въпросът е как ще ги преборим. Предавайки се или? А накрая си проличава кой е спрял и кой не.

Ум-Тяло-Дух

Догмите на несвободното и обезличностяващо образование

вторник, 25 август 2015 г.

Тази сутрин отново сядам да пиша по своята поредица за това как да правим промяната към по-добро в образователната сфера, какво можем да допринесем за нея. Тази поредица в момента смятам да я наре-ка "Проект за реформа на НЕобразованието" примерно. Или, ако това звучи прекалено високопарно, ще измисля друго заглавие. Много е важно заглавието на една такава поредица, щото то ще ми помогне да центри-рам разказа си около един център – за да не се разпилея. Понеже темата е огромна. Последното, което написах от тази поредица, носи заглавие-то От нас зависи да превърнем училището в образ и модел на едно

101

значително по-човечно общество, което ни е толкова необходимо. Сега като го чета този текст, откривам, че не ме задоволява следното.

Както съм я подкарал ще се наложи много да пиша за да очертая подробно всички ония моменти, по които може и трябва да се заработи по нов начин. Този дескриптивен и дискурсивен подход е добър, има си свои-те предимства, но за писане на друг тип книги, за изследване на друг тип проблеми. Аз по този начин вече съм писал и изразил разбирането си в другите мои книги за образованието. Вярно, този път реших да пиша по конкретни казуси, отправени ми от реални хора, участници в образовател-ния и обучителен процес, изпитващи съответните трудности и прочие. Но и по този начин да се продължава, струва ми се, ще трябва да се обходят огромни територии. А моят първоначален замисъл беше друг. Ще ми се да направя нещо като "практическо ръководство" или дори "помагало" по това как и в каква посока да променяме, и то на дело, своето мислене и отношение, своето разбиране на нещата, свързани с проблемите в обра-зователната област. Да, как да се променяме, какво да променяме, какво следва да коригираме в своето отношение и разбиране – именно като реални участници в образователното и възпитателно взаимодействие между учители и ученици. За да направя това свое писание по-практично, използваемо за прагматични цели, трябва да променя своя подход, начи-на на изложението си. Вчера, размишлявайки отново по тия всичките проблеми, в съзнанието ми се откри следното.

Ето аз миналия път отговарях на една учителка, която ми се оп-лака, че имала проблеми с дисциплината в класовете, на които препода-ва. И се опитах да й обясня колкото се може по-пълно ситуацията, в която се намира, очертавайки вариантите на поведение, на реакция спрямо проблемите. По този начин също може да се повлияе на съзнанието и на разбирането. Но изисква повече усилия, доста по-трудоемко е да се про-цедира така. Моят идеал е да добия една лаконичност и практичност. С оглед на това днес ще опитам да изразя позицията си по този същия проблем за дисциплината по нов начин, именно съвсем кратко и анали-тично. Или, да речем, за да не стана скучен (че в две поредни есета пиша все за едно и също нещо) да разгледам тук проблема за преподаването, пък по аналитичен маниер проблема за дисциплината ще го изразя и представя по-нататък. Да, разнообразие може би е по-добре така. Хем ще имате възможността да сравните двата начина на изразяване и да откро-ите предимствата и недостатъците. ОК, ще опитам да приложа този нов подход тъкмо по отношение на преподаването. Аз, прочее, имам книжка по тия същите проблеми, заглавието й е: Горещите проблеми на обра-зованието и възпитанието на младите: ПРЕПОДАВАНЕТО. Тук ми се ще да изразя нещо най-основно, но по друг начин. Да видим какво ще се получи този път.

102

Старият, отживял времето си подход в преподаването се свежда до вярност на следните догми:

• Учителят знае всичко, учещият, ученикът – не знае нищо; • Съзнанието на ученика е нещо като чиста дъска, tabula rasa,

върху която учителят ще напише всичко най-потребно и полезно; • Учителят е субект (на ученето, познанието), т.е. активна страна,

а ученикът е обект, пасивна, изпълняваща страна; • Учителят учи ученика, ученика се оставя да го учат или поуча-

ват; • Учителят дава на ученика готови "продукти", "продукти" в готов

и неизменен вид (мисли, знания, информации), ученикът пасивно ги усво-ява, развива способността си да ги асимилира и репродуцира;

• Учителят е властна инстанция, издава заповеди, ученикът е подчинен, подопечен, от него се иска просто да е послушен;

• Учителят не пита ученика какво иска да учи, как да го учи, какво му е интересно и пр., това какво интересува ученика за учителя е абсо-лютно безинтересно и безсмислено;

• Учителят също няма никакви пълномощия да решава нещичко по тия въпроси;

• Всички въпроси относно ученето и преподаването са вече ре-шени и спуснати за изпълнение от премъдрата и всичко разбираща обра-зователна институция (министерските чиновници и експертите, имащи абсолютен монопол върху знанието);

• Тази всезнаеща и премъдра образователна институция при то-ва е непогрешима, т.е. е нещо като "божество";

• Тя също така е и суверен, абсолютен господар, притежава ця-лата власт, нейната воля е свещена;

• Излиза, че и двете страни на реалния процес на учене и позна-ние, учениците и учителите са съвсем обезправени по отношение на най-важното: избора;

• Учениците и учителите са лишени от свободата да избират и решават каквото и да било понеже за всичко си има непогрешими също така инструкции и директиви, изработени от премъдрата държавна обра-зователна институция;

• Учители и ученици заедно са безропотни изпълнители на воля-та на всевластната образователна институция, именно на въпросното непогрешимо "божество";

• Тази система убива всякакви пориви към творчество, търсене, изследване, тя не познава съмненията;

• Забранено е да мислиш, да, и на учениците, и на учителите по същество е забранено да мислят;

103

• Причината да няма нужда да се мисли е тази: всичко вече от-давна е измислено;

• Просто е излишно да се мисли, мисленето е един вид загуба на време;

• Цялата истина на съвкупното човешко знание е постигната и се съдържа в държавните учебници, подготвени и утвърдени от премъдрите и непогрешими експерти-чиновници на Министерството на истината;

• Да, Министерството на образованието и науката в рамките на тази система е именно оруеловото Министерството на истината; съвпаде-нието е поразително, макар че малцина го усещат;

• Който, било учител, било ученик, кривне от изпълнението на тия догми, става "престъпник";

• Всеки акт на свобода било на учител, било на ученик, наруша-ващ въпросните догми, е страшен произвол, е "престъпление";

• Такива престъпления – на мисълта или, опази Боже, на делото! – се наказват сурово и безпощадно;

• Има цяла армия от цербери на системата на подчинението, на унижението и на несвободата, възцарила се в образователната сфера, които неуморно бдят някой да не кривне от "правия път";

• Това са именно директори, инспектори, началства от различен ранг, министерски чиновници, които се изживяват, казахме, за нещо като "божества" или поне за господари;

• Бунтуващите се, било учители, било ученици, биват възприе-мани или за луди, или за престъпници, за врагове, подлежащи на безжа-лостно унищожение – понеже застрашават тъй умилителното и идилично статукво;

• На мнозина тази система на обезправеността и несвободата обаче е изключително изгодна;

• Можеш да вегетираш в нея без да изпитваш никакви безпокойс-тва, тук цари абсолютна сигурност, всичко е планирано, подредено, спо-койно, сивичко;

• Свободата е вредна; • Свободата е опасна; • Свободата всичко ще разруши, ще развали идилията ни, ще

породи нещастия; • Свободата е робство; • Простете този плагиат по Оруел, но се наложи от същината на

работата. И така нататък. Казаното, написаното е малка част от онова, кое-

то може да се каже и напише. Но е предостатъчно. Започнах с представя-не на ситуацията в преподаването, но засегнах съвсем умишлено и оста-налите моменти (в това число, забелязвате, и този за дисциплината, по

104

който обаче още може да се пише, на съответното място ще го сторя). Та да се очертае донякъде по-пълно цялата картина. Хубаво е да не вижда-ме само отделни дървета, а и гората.

Е, какво в тази така и така представена ситуация могат да правят учителите и учениците? Много ясно какво: или ще се подчинят безропотно на предписанията на системата, т.е. ще се нагодят към нея или пък... ще се бунтуват. Конформист или бунтар – две са възможностите, няма трета. Третата възможност, именно отчасти бунтар, отчасти конформист, напо-ловина бунтар, наполовина конформист, съчетаването на несъчетаемото, е нечист вариант, тя е израз на малодушие; поради което ми се вижда най-разпространена, у нас явно е така. Което е по-малодушно, се среща по-често. Което е по-чисто и истинско, е съвсем рядко срещащо се. Както и да е, нека да бъдат три вариантите. Да се кланяш на двама господари е обаче най-жалката участ.

Значи всеки участник в реалния образователен процес има две принципно различни стратегии. Първата: да бъде бунтар и борец срещу една унизителна и безчовечно система, незачитаща правата и достойнст-вото му (защото човекът по начало е суверен, господар на своя собствен живот, на своята съдба и на своето бъдеще, а пък системата се старае да го лиши от този негов първичен онтологически статус). Втората: да бъдеш нагаждач, конформист, да жертваш себе си, личността си – в угода на безчовечната система. Сам избирай. Сам решавай. Третата възможност, да шикалкавиш и тарикатстваш малодушно по български аз я възприемам като измяна на своето човешко предназначение. Предназначението на човека е да бъде личност. Суверенна, сиреч свободна личност. Личност с достойнство. Или да бъдеш роб. Сам решавай. Трето не ти е дадено.

Е, добре, и каква е възможността на ония, които не желаят да пожертват себе си? Какво те могат да правят в нашите реални условия. Ако не се подчиниш на системата тя ще те съсече без жалост. Ще те обяви за враг и ще те ликвидира. Предател спрямо себе си, спрямо своя-та личност ще бъдеш или ще постъпиш достойно, както подобава за една уважаваща се личност. На чиновниците ще угаждаш, на тях ще служиш или ще си изпълниш своя човешки дълг? Какво може да прави оня, който все пак не е съгласен да капитулира, дето се казва, без бой; ето какво може да прави той (ще разглеждам нещата едновременно и на ниво съз-нание, на ниво мислене, но също така и на ниво действие; да опитам, пък да видим какво ще се получи):

• Пълна глупост е, че учителят знае всичко, а учещият, ученикът

– не знае нищо; да имате много здраве да е така; в съвременни условия е напълно възможно учениците да знаят много, а в някои случаи повече дори и от учителите си (в нашите родни условия, нестимулиращи разви-

105

тието на учителите, има крайно изостанали в своето развитие учители, станали за посмешище в очите на учениците си); ето че тази догма отиде по дяволите, където й е мястото;

• Съзнанието на ученика изобщо не е нещо като чиста дъска, tabula rasa, върху която учителят ще напише всичко най-потребно и по-лезно; детето на 7 години влиза в училището и вече е личност, макар и малка, с която учителите са длъжни да се съобразяват и да уважават; учителите са длъжни да възприемат малкия човек като суверенна личност с ненакърними права; учителите нямат право да пишат каквото им скимне върху въпросната "дъска", именно душата на детето;

• Не учителят е единствен субект на ученето, на познанието, а ученикът е този субект; ученикът е активната страна в ученето и има всич-ките права да разгръща потенциала си, а учителят, бидейки също субект, е длъжен просто да го насърчава и да го подпомага; ученето е взаимо-действие на свободни партниращи си субекти;

• Пълна идиотщина е разбирането, че учителят учи ученика, а ученикът се оставя да го учат; ученето е съвместна дейност, главна роля в която играе тъкмо учещият, ученикът; той носи и пълната отговорност за своето образование, поради което трябва да има и съответната свобода; без свобода няма отговорност;

• И какво в такъв случай става с догмата, която формулирахме ето как: "Учителят дава на ученика готови "продукти", "продукти" в готов и неизменен вид (мисли, знания, информации), ученикът пасивно ги усвоява, развива способността си да ги асимилира и репродуцира"? Отива по дяволите, нали? Ами да, там й е мястото, при дяволите. Отива си на мястото. Истината е друга: учителят и ученикът, в свободно партни-ране заедно, взаимодействайки си, творят съответните знания, мисли, идеи и т.н.; тия знания и пр. трябва да се родят в съзнанието на ученика; учебният процес е изследователски и търсачески, решават се проблеми, всичко се поставя под въпрос, проблематизира се, нищят се разни позна-вателни и ценностни ситуации; главното е да бъдат създадени потребните условия щото душата на ученика да почне да става плодоносна, да почне да ражда мисли, истини и т.н.; учителят нищо не дава наготово на учени-ка, всичко ученикът трябва да го постигне сам, в един свободен и вдъхно-вен процес на търсене на истината;

• Отива по дяволите и догмата, че учителят бил "властна инстан-ция, издаваща заповеди", а ученикът бил подчинен, подопечен и послу-шен; няма такова нещо, и двамата са свободни, а на почвата на свобода-та се раждат вече други регулатори на отношенията им, съвсем жизнеус-тойчиви, естествени, непринудени, като естествено уважение, авторитет, подкрепа, приятелство, сътрудничество и т.н.;

106

• По дяволите отива и догмата, че учителят изобщо не пита уче-ника какво иска да учи, как смята че трябва да го учи, какво му е интерес-но и пр.; напротив, учителят постоянно пита най-вече за това, оттук имен-но се тръгва в познанието, във всеки един учебен час; това какво интере-сува ученика за учителя не може да абсолютно безинтересно и безсмис-лено за учителя, напротив, то е най-интересното и най-смисленото нещо;

• Да, съгласен съм, в настоящите условия, включително и зако-нови, учителят наистина няма никакви пълномощия да решава нещичко по тия въпроси, именно какво да се учи, как да се учи и т.н.; е, свободните, немалодушните хора, личностите не искат позволение от някого за да се възползват от свободата си, никой друг не може да благоволява да ни разрешава да сме личности; е, дошло е време предписанията на глупави-те бюрократи да се нарушават и то съвсем съзнателно, защото новата парадигма на едно ново свободолюбиво образование е: водещ е единст-вено интересът на ученика; респективно всичко, което е в негов интерес, е в интерес на повишаване на качеството на образованието на ученика, е позволено; което е в полза на учениците, учителят има право да го прави; учителят трябва да разбере на кой господар иска да служи: на началство-то или на коренните интереси на своите възпитаници; това е нравствената дилема, от решението на която зависи всичко; или всичко ще бъде изна-чално опорочено и непълноценно, или всичко ще бъде поставено на чиста нравствена основа; личността е водещото, а ако са верни на коренните интереси на своите личности, и учениците, и учителите ще налучкат вер-ния път; е, следва да знаем и това "Който не обича риска, се е отказал от свободата", това са думи на мадам Симон Дьо Бовуар;

• Да, така е, всички въпроси относно ученето и преподаването и сега, в наши дни, са вече решени и спуснати за изпълнение от премъдра-та и всичко разбираща образователна институция (министерските чинов-ници и експертите, имащи абсолютен монопол върху знанието); но от нас пък се иска да си защитим правото да се произнасяме относно правомер-ността на постановленията на въпросните чиновници и всичко да поста-вяме на осмисляне, щото ние сме именно крайната инстанция, завоювали сме си вече това положение; няма да настъпи анархия, глупости, това, което привидно изглежда и се възприема като анархия, са неизбежни процеси на раждане на свободата, а без свобода, казахме, всичко отива по дяволите, да, драги учители и ученици, вие съгласни ли сте свободата ви да отиде по дяволите? Е, ако сте съгласни, ще си понесете щетите, ако не сте съгласни, ще си поемете всички рискове; точка по този въпрос, щото по него може да се говори и пише много, по-нататък пак ще го об-съждаме;

• Догмата Тази всезнаеща и премъдра образователна институ-ция при това е непогрешима, т.е. е нещо като "божество" отива по

107

дяволите; напротив, време е да се осъзнае от всички, че тази чиновничес-ка инстанция друго не прави освен да греши, да вреди, да пречи; е, с нея ще се наложи да си премерим силите, нали така? Уверявам ви, ние, граж-даните, ние, личностите, ние, пълноправните субекти, ние, учениците и учителите, стига да сме единни и немалодушни, сме много по-силни от нея; още повече, че по принцип не ние сме слуги на чиновниците, а те, чиновниците, са наши слуги; не ние ще изпълняваме тяхната воля, а те ще изпълняват нашата воля; и така всичко ще си отиде на точното място, а сега всичко, по нашия роден български маниер, е тъкмо наопаки на разумното, на дължимото;

Да продължавам ли нататък по всичките останали точки? Нима не става ясно какво следва да се прави? Принципът вече стана съвсем ясен, нали? Хайде още малко да продължа, да ви помогна, макар че съм вече убеден, че ми разбрахте метода и подхода – убеден съм, че можете да се справите сами. Но все пак, хайде, да си довърша работата, макар че се изморих, пиша вече с часове.

• Образователната администрация, разбира се, не е никакъв су-верен, не е никакъв абсолютен господар, притежаващ цялата власт, нито пък нейната воля е "свещена", пълни глупости са тия догми; въпросната мистерия за всевластието на бюрокрацията следва да се разруши, щото е същинска аномалия на нашето развитие; много сме изостанали, същински идиоти сме явно щом търпим това всевластие;

• Излиза, че двете страни на реалния процес на учене и позна-ние, учениците и учителите вече изобщо не са съгласни да са съвсем обезправени по отношение на най-важното: избора; е, от тази нова пози-ция излиза, че те си вземат правата и ще решават всичко, като се допит-ват, ако искат, до своите родители, до властите, които просто трябва да си гледат работата, т.е. да обслужват техните нужди и т.н.; заставим ли чиновниците да си гледат работата, и то да работят в наш интерес, тогава те вече може би няма да са и толкова вредни, пък и безсмисленото им съществуване по бюрата може би ще си намери най-сетне смисъла;

• Учениците и учителите вече не са лишени от свободата да из-бират и да решават каквото и да било; никак не са непогрешими също така инструкциите и директивите, изработени от премъдрата държавна образователна институция; напротив, дълбоко порочни са; ние сами ще си създадем в свободното търсене ония норми, които отговарят на действи-телните ни нужди и интереси;

• Ние, учители и ученици, вече не сме безропотни изпълнители на волята на всевластната образователна институция, на въпросното непогрешимо "божество"; напротив, въпросната администрация, казахме, ще служи на нашите истински, коренни и дълбоки човешки интереси; ще ги заставим да ни служат, нали така? Така е при демокрацията, ще се

108

наложи тази бюрокрация с прискърбие да разбере, че времето на нейната безразделна тирания свърши, отиде по дяволите; от нас се изисква да установим реална и действаща демокрация в образователните общности; щом държавата ни претендира, че е демократична, това означава, че във всяка сфера на живота трябва да има съвсем реална и действена демок-рация, иначе демокрацията ни е просто фикция; от нас зависи в каква страна ще живеем, а от случващото се в образователната сфера зависи всичко в една страна, оттук започва и тук свършва всичко;

• Тази командна система на социалистическото манипулативно образование, убиваща всякакви пориви към творчество, търсене, изслед-ване отива в миналото, т.е. при добре познатите ни дяволи; тя не позна-ваше съмненията, е, по тази причина ние се усъмнихме в нея и я развен-чахме; ние залагаме тъкмо на това, на творчеството, на търсенето, на инициативността, на иновациите, на изследването, на съмненията, на безпокойствата, не се боим от грешки, вярваме в себе си обаче понеже се вдъхновяваме от велики идеи: личност, човечност, свобода, човешки права;

• Забранено било да мислиш, а? Откъде-накъде?! Да, ама не, и на учениците, и на учителите по същество вече изобщо не е забранено да мислят; ние сами си извоювахме тази свобода и точно по тази причина тя за нас е толкова драгоценна;

• Хм: Причината да няма нужда да се мисли е тази: всичко вече отдавна е измислено; глупости на търкалета!!! Нищо не е измислено докато ние сами не сме го осмислили и преобразили в душите си; чуждите мисли са негодни да ни служат докато не сме ги проверили в свободна критична преоценка; всичко поставяме под въпрос; всичко трябва да се оправдае пред съда на свободния ни търсещ разум!

• Просто е излишно да се мисли, мисленето е един вид загуба на време; Големи майтапчии са тия бюрократи обаче, а? Било излишно да се мисли, било загуба на време мисленето?! Абе вие нас дебили ли иска-те да ни правите?! Тази няма да стане, няма да ви позволим да си постиг-нете целта по отношение на нас! Няма да мине хватката ви! Не разреша-ваме да ни превърнете в скотове! Ние искаме да бъдем личности! Ние от свободата си няма да се откажем!

Оставам нататък вие сами да разпердушините, дето се казва, ос-таналите догми на системата. Мисля, че ще се справите великолепно. Давайте смело! Ето ги:

• Цялата истина на съвкупното човешко знание е постигната и се

съдържа в държавните учебници, подготвени и утвърдени от премъдрите и непогрешими експерти-чиновници на Министерството на истината;

109

• Да, Министерството на образованието и науката в рамките на тази система е именно оруеловото Министерството на истината; съвпаде-нието е поразително, макар че малцина го усещат;

• Който, било учител, било ученик, кривне от изпълнението на тия догми, става "престъпник";

• Всеки акт на свобода било на учител, било на ученик, наруша-ващ въпросните догми, е страшен произвол, е "престъпление";

• Такива престъпления – на мисълта или, опази Боже, на делото! – се наказват сурово и безпощадно;

• Има цяла армия от цербери на системата на подчинението, на унижението и на несвободата, възцарила се в образователната сфера, които неуморно бдят някой да не кривне от "правия път";

• Това са именно директори, инспектори, началства от различен ранг, министерски чиновници, които се изживяват, казахме, за нещо като "божества" или поне за господари;

• Бунтуващите се, било учители, било ученици, биват възприе-мани или за луди, или за престъпници, за врагове, подлежащи на безжа-лостно унищожение – понеже застрашават тъй умилителното и идилично статукво;

• На мнозина тази система на обезправеността и несвободата обаче е изключително изгодна;

• Можеш да вегетираш в нея без да изпитваш никакви безпокойс-тва, тук цари абсолютна сигурност, всичко е планирано, подредено, спо-койно;

• Свободата е вредна; • Свободата е опасна; • Свободата всичко ще разруши, ще развали идилията ни, ще

породи нещастия; • Свободата е робство; • Простете този плагиат по Оруел, но се наложи от същината на

работата. Аз спирам дотук. Има времена, в които си стига дотам, че исти-

ната е точно обратното на приетото, на действителното също. Философът Фихте, един новатор във философията, пише на едно място, че като му възложили да преподава... логика, той намерил някакъв учебник и почнал да преподава по този начин: просто обръщал смисъла на всяко изречение от учебника наопаки; където пишело "това е така и така...", той казвал пред учениците си "това не е така и така..." и се оказала, че процедирайки по този начин, постигнал голям успех, а учениците посрещали думите му с ръкопляскани. И ние живеем явно в такова време, сами се убеждавате. Всичко в господстващата държавна система на образование е алогично и

110

абсурдно, да, всичко следва да бъде изтълкувано в коренно различен смисъл. Та да станем един ден нормални.

Хубав ден ви желая! Да се поздравим с постиженията си дотук. Вярвам, че ще имаме и много нови постижения заедно. Пътят, по който тръгнахме, е верният. Това е главното.

По-добре да те зашлевят с истината – отколкото да те целуват с лъжа

Тия призиви са написани на един жилищен блок в жилищен ра-йон "Тракия" в Пловдив. Интересно е, че тия млади хора, които са ги на-писали, имат съвсем адекватно, вярно разбиране за същината на проб-лемите пред България. Което е радващо...

Дали ние не сме станали безсмислени?

Gery Nikolova се почувства... "размисленичко" и написа на стра-

ницата си във Фейсбук: Всичко е суета и гонене на вятър... така разправя Еклесиаст... Но как се справя всеки човек с безсмислието на битието? Всеки по различен начин... всеки опитва... не всеки успява... но някои успяват да живеят смислен живот, дори и да са получили много малко

111

"начален капитал"... Искам да кажа, че сами осмисляме живота си и е изкуство да се научиш да бъдеш щастлив там, където си... а когато си щастлив – усмихваш и другите и... "магията" става, света става по-добро място, въпреки че... "Всичко е суета и гонене на вятър..." :-)

Наложи се на тия думи да отвърна ето как: Чудесно, но една малка забележка все пак да отправя, изразът

"безсмислието на битието" предизвиква възражение: самото битие няма как да бъде "безсмислено". Битие е равно на истина, как тогава тъкмо истината да е безсмислена? Думата битие явно не се разбира. По-скоро бих си позволил да кажа, че безсмислие е обхванало оня, който дръзва да говори за "безсмислието на битието". :-) За това свидетелстват такива думи.

Ние сме станали безсмислени щом ни се струва, че битието е безсмислено. Съществуването ни може да е безсмислено или абсурдно, но битието – никога...

Да бъдем човечни, добри, справедливи, честни

Да си продължа и тази сутрин разсъждението (и писането) по очертаващата се поредица от есета, замисълът за която ми се яви в съз-нанието по повод на наближаващото начало на учебната година. Започна да ме увлича тази поредица, което е знак, че може и нещо по-стойностно да се получи. Казах вече, че идеята ми е да представя нещо като годен за практическо използване проект за непосредствена реформа или по-скоро за коренна промяна на очерталото се плачевно статукво в разложилата се система на командно-административното държавно образование. Да, младите хора най-вече, а също така и учителите, да имат на разположе-ние един вдъхновяващ ги за непосредствени промени текст, един текст, който зове за принципно ново отношение към случващото се в нашите

112

училища – и за ново разбиране, за нова философия и стратегия на обра-зованието в България. Ще ми се да покажа, че е напълно възможна такава една "пълна промяна" най-напред в съзнанията, в мирогледа на участва-щите в реалния процес на обучение и образование, а на тази основа след това неминуемо ще се разрази и тъй дълго чаканата промяна в сферата на живота, на действителността.

Системата или сградата на ретроградното българско социалис-тическо и деперсонализиращо образование е толкова прогнила, че се иска малък повей на тъй дълго чакания вятър на промяната, който да я събо-ри; или е достатъчно едно лекичко побутване, та да се сгромоляса тази толкова абсурдна постройка. Е, ще ми се подобна роля да изиграе този мой текст. Убеден съм в пълна степен, понеже го знам от личен опит, преживял съм го, и то до насита, че е достатъчен само един-единствен по

113

новому мислещ човек и ситуацията в дадена образователна общност, в дадено училище вече няма да е същата. То така е и в живота, един по-различно, по новому мислещ човек по коренен начин променя жизнената ситуация около себе си, в общността, в която се намира. Ето, същото е и в тази сфера на живота, именно образованието. Просто са ни жизнено и съдбовно необходими такива хора с ново съзнание: тяхното променено съзнание ще изиграе ролята на нещо като искра, от която ще се разгори огъня или пламъка на промяната. И в тази посока ми се ще да помогна с нещичко. С това, с което поне мога. Затова пиша тия есета. Ще ми се те да спомогнат за заразяването на колкото се може повече хора с "вируса" на едно ново съзнание и мислене, на едно коренно различно разбиране на ситуацията, която съществува в нашата родна система на деградира-щото личността образование. Ще видим какво ще се получи, но такива са ми поне намеренията. И така, предишният ми очерк беше публикуван под заглавието Ддогмите на командната система на несвободното и обез-личностяващо образование, сега продължавам нататък.

Искам обаче тази сутрин да започна с нещо емпирично, също та-ка и съвсем лично. Четящите моя блог добре знаят, че аз от година и 3 месеца вече откак съм уволнен и изритан от системата на образованието, независимо от това, че съм работил в нея цели 32 години. Уволниха ме по такъв параграф, че в момента фактически съм лишен от преподавателски права, уволниха ме по убийствения чл. 328, ал. 1, т. 5, т.е. "пълна нека-дърност", "липса на качества", "изцяло негоден за системата" и т.н. Разби-ра се, уволниха ме за отмъщение и за назидание на другите, за всяване на страх. Аз бях провъзгласен съвсем официално за "народен враг" и за "дисидент" спрямо официалната система на административно-командното държавно образование. За "много опасен човек", толкова опасен, че нап-раво е нетърпим, непоносим ме провъзгласиха. Една престарала се ад-министраторка (директорка на училище, именно директорката на ПГЕЕ-Пловдив) си позволи да упражни такъв един фрапантен административен произвол спрямо мен, по причина на което сега тази особа си има доста сериозни главоболия с правосъдието. Загуби съдебното дяло за отмяна на куриозната си заповед за уволнение и сега обжалва решението на съда чак във Върховния касационен съд. Ето между другото данните за това съдебно дяло във Върховния касационен съд: № 4375/2015, Гражданска колегия, 3-то гр. отделение. Ако някой се интересува, да може да търси информация по дялото. Сега чакам разпореждане и решение на съда по прелюбопитния правен и съдебен казус. Надеждата ми е, че справедли-востта ще бъде възстановена, а грозната гавра над моята личност - въз-мездена. Разбира се, ако съдебната система у нас не изпълни мисията си в този конкретен случай, ще ми се наложи да се обърна в Европейския съд. Нямам никакво намерение да капитулирам или да се примиря. Ще си

114

потърся права, ще си възстановя достойнството. Щото гаврата над лич-ността ми беше грозна, аз по-голяма несправедливост, по-жестоко униже-ние в живота си не бях преживявал – и даже не съм допускал, че някога може да преживея.

Пишейки това, изведнъж в съзнанието ми хрумна скандална ми-съл, е, ще я споделя с вас, аз съм привикнал да съм честен, отрит човек. Хрумна ми следното: аз фактически бях наказан по причина на това, че съм с ново, вече реформирано съзнание, че мисля по друг начин, че съм горещ привърженик на промяната в образователната сфера. Един човек като мен, според догмите на системата, е именно толкова опасен, че трябва да бъде изваден от нея – щото е способен да заразява и другите, да не говорим пък за "вредното влияние", което упражнява върху ученици-те. Аз ако бях безличен и сивичък, изпълнителен типов даскал, привърже-ник на позорната поговорка "Покорна главица сабя не я сече!" или на поговорката "Мълчанието е злато!", мен системата никога нямаше да ме забележи даже, камо ли пък да ме подложи на някакви репресии; щях да си вегетирам в нея доживотно, е, поне до пенсия (но някои учители уми-рат, за жалост, недочаквайки пенсия). Да, обаче аз дръзнах не само да съм с коренно различно, променено, реформаторско съзнание или мисле-не, но аз даже дръзнах да проявя това свое ново и реформаторско съзна-ние на дело, практически, да, аз се държах по съвършено друг начин и в поведението си, в постъпките си, в делата си. Примерно, правех нужното постоянно да предизвиквам в ПГЕЕ-Пловдив демократичен дебат по всич-ки най-горещи проблеми на училищния живот, на образованието и възпи-танието на младите, бях организирал дискусионен клуб (съществуващ от години), този клуб беше популярен, с национална известност, издавам, както е известно, в-к ГРАЖДАНИНЪ (с оглед да подпомагам развитието на гражданското съзнание на младите). За младите хора най-вече създа-дох и философското списание ИДЕИ, в което излагах своите идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България. Понеже се оказа, че ръководството на ПГЕЕ-Пловдив изобщо не откликна на моите призиви за демократичен дебат по всички тия проблеми, се наложи да изнеса дебата в блога си, да придам пълна публичност на случващото се в тази училищна общност, защото смятах и продължавам да смятам, че ставащото в нея е симптоматично за състоянието на цялата система като цяло. Е, за благодарност, дето се казва, срещу мен въпросното ръководс-тво започна същинска безогледна война с идеята да запази статуквото, да съхрани административната идилия, да огради ПГЕЕ-Пловдив със стена от самия живот, с илюзорната надежда някак да опази училищната общ-ност от задухалия тъй опасен вятър на промяната.

Та значи престъплението и грехът ми беше, че съм различен, че съм, така да се каже, авангардно мислещ, че не ща да се возя в обоза или

115

да бъда в ариергарда на образователната ни система. Наказаха ме за това, че не просто съм с реформаторско съзнание, но и че се опитах да спомогна за реформирането на отношенията в това училище, а по този начин да спомогна и за промяната към по-добро на цялата образователна сфера. Написах сума ти книги за образованието и дори описах най-подробно цялата така поучителна и много показателна история, разрази-ла се преди моето уволнение, а също така и след него. (Имам много прия-тели сред учениците и учителите в ПГЕЕ-Пловдив, които ме информират за всичко, което се случва в училището.) Но ви моля да отбележите този факт: аз се оказах "опасен човек" тъкмо защото имам ясно изразено ре-форматорско съзнание и поведение, не само мисля по новому, не само говоря (и пиша) смело това, което мисля, но и, представете си, дръзнах и да работя по новому, в своята непосредствена практическа работа като учител предприех много инициативи, които по замисъла си водеха до пълна промяна в отношенията, в начина на общуване между учител и ученик, установих съвсем съвременен подход в т.н. преподаване, прило-жих нова, напълно либерална и нерепресивна система за оценяване, по проблема за дисциплината предприех цял комплекс от мерки, които про-мениха ситуацията из основи и т.н. Всичко това охранителите на статукво-то го възприеха за страшно предизвикателство и набързо проведоха една необуздана кампания по моето дискредитиране като личност и като пре-подавател, съчиниха си изсмукани от пръстите "нарушения", обвинения, "основания", "мотиви" и в крайна сметка скалъпиха и смехотворната си заповед за моето уволнение, която поражда неудържими пориви към веселие у всички, които я прочетат. Цялата тази моя толкова показателна "чисто лична" - "Чисто лична" ли казах? И какво, позволете, й е "чисто личното"!? - история, забележете, показва: ретроградната система и ней-ните верни цербери личности с ново, с реформирано съзнание не търпят! Те ги оценяват като "врагове" и правят нужното да ги смачкат, да ги лик-видират, да ги обезоръжат, да ги изгонят и т.н. Моята "чисто лична" ре-форматорска история дали няма да обезкуражи всички, които имат някак-ви наченки на по-авангардно, на по-съвременно мислене и съзнание? Моят пример дали няма да ги откаже, да ги уплаши, да ги подтикне да станат кротки и послушни?

Възможно е. Но е възможно и да ги окуражи. Интересно е, че в моето училище, в ПГЕЕ-Пловдив, никой не посмя открито да ме подкрепи! Хората се уплашиха неистово и, примрели от страх, почнаха да се самоу-нижават, демонстрирайки горещи верноподанически чувства към автори-тарната директорка. Но в други училищни общности е възможно това да не стане така. Възможно е да се намерят и други хора, склонни към про-мяна. Мен примерно само още един-единствен човек в ПГЕЕ-Пловдив да се беше опитал да ме подкрепи с нещичко, и ситуацията щеше да стане

116

коренно различна. Щях да си отида не аз, щеше да си отиде директорката. Понеже обаче тя владееше и двата синдиката, не се намери никакво противодействие на зулумите й, никой не се осмели да реагира и да подк-репи реформаторския ми почин. Прочее, намери се един човек, който ме подкрепи: инж. Калин Христов. Него обаче директорката превантивно го уволни още преди мен. Той единствен се осмели да ме подкрепи на учи-телски съвет няколко пъти. И скоро беше уволнен. (Той спечели съдебно-то дяло против уволнението си и на трите инстанции, Върховният касаци-онен съд го върна на работа, и директорката... пак го уволни!) Та по тия причини в ПГЕЕ-Пловдив засега реформата е успешно провалена. И осуетена. Идилията на ретроградната система временно е възцарена, ретроградните сили ликуват.

И ето сега новия момент, до който ви водих с този изморителен анализ. С тази изтощителна дисекция. Пиша така, понеже съм като капак на всичко и изследовател. Много обичам да изследвам подобни чудати феномени на нашето родно съзнание. Те са моя любима тема. В тази връзка искам да представя и един нов чудесен експеримент, който си устройвам тия дни. Ето за какво става дума.

В Образцова Математическа гимназия "Акад. К. Попов" в Плов-див има обявено място за учител по философия. Моя милост, разбира се, реши да участва като кандидат за това учителско място. Тия дни подадох вече документите си. Не крия, че по моя преценка се поражда чудесен, направо възхитителен казус! Страхотно интересен казус се породи, дума нямам даже! Ще ви обясня защо това е така, по моето разбиране.

Искам да разбера как ще реагира системата на това ново пре-дизвикателство. Знаете, аз известих Министъра и РИО-Пловдив за инте-ресния казус, оформил се с моето уволнение и особено сега, когато аз, вече без никакви средства за съществуване и фактически лишен от пре-подавателски права (с един волунтаристичен административен акт на самозабравила се директорка, оспорен при това по съдебен ред!), съм заплашен от недопустима дискриминация, която вече се прояви с канди-датстването ми в конкурса за директор на Езикова гимназия в Пловдив (тогава властите ме отрязаха от участие в конкурса на основание защото съм бил уволнен по чл. 328, ал. 1, т. 5, а пък омбудсманът на републиката писмено реагира, че това е нарушение на моите човешки права!). Та в този контекст се оформя наистина превъзходен казус. Интересно ми е как ще реши казуса директорът на ОМГ "Акад. К. Попов". По закон той може всичко да реши. Разбира се, на неговото решение могат да се опитат да повлияят и други фактори, примерно инспекторката по философия в РИО-Пловдив г-жа А.Кръстанова (която, апропо, има добрината да ме провъзг-ласи за "най-лош учител по философия в Пловдивската философска област"!) може да се опита да му повлияе. Ще видим, то всичко ще се

117

разбере. Така нареченото "събеседване" или интервюто с кандидатите ще се проведе на 28 август, този петък, от 9.00 часа. Ще бъда, естествено, там, ще участвам с интерес, живот и здраве да е само.

Сюблимничък е казусът, спор няма, нали? От една страна става дума за едно най-елитно пловдивско училище. ОМГ "Акад. К. Попов" е точно такова училище. Имам превъзходни впечатления (съвсем външни, просто само веднъж съм бил квестор на матура в това училище) от него-вия директор, има излъчване на сериозен човек, на солидна личност. Д-р Ивайло Старибратов е директорът на ОМГ "Акад. К. Попов". Математик. Преподавател по математика и информатика. Не зная защо, но по някакви неведоми за мен причини се разбирам чудесно с математиците. Изглежда философи и математици по някакви онтологични причини се разбират превъзходно. Философията и математиката по принцип са много близки, родствени дисциплини, противно на това, което си мислят обикновено хората. Имам много приятели-математици. С математиците се разбирам толкова добре, колкото изобщо не мога да се разбера с... филолозите. Е, има и изключения, познавам и разбрани учители и учителки по български език и литература, не мога да си кривя сега душата. Но към математиците изпитвам заслужен респект. Страхотни личности познавам, които са ма-тематици. Ще спомена и няколко имена: най-напред Иван Блянтов, лич-ност от висока проба, математик от ПГЕЕ-Пловдив, той бе един от първи-те, които въпросната директорка премахна – под благовидния предлог пенсиониране (сега обаче нейни протежета на пенсионна възраст още се подвизават в училището!). Или Станко Станев, Бог да го прости, той почи-на, превъзходен колега-математик от ПГЕЕ-Пловдив. И други математици познавам, възхищавал съм им се, уважавал съм ги и ги уважавам – Ма-рински, Господинова – Бог да ги прости, те също починаха преди да дос-тигнат пенсия, но бяха страхотни специалисти, велики майстори в изкуст-вото на учителстването! Мисълта ми е, че има всички основания директо-рът на ОМГ "Акад. К. Попов" да реши по бляскав начин казуса с избор на нов учител по философия в това знаменито училище. Каквото и да озна-чава това.

Вчера питах някои приятели какво да правя, дали да известя чи-тателите на блога си за това, че кандидатствам за учител по философия в ОМГ "Акад. К. Попов" – или да го запазя в тайна, поне докато мине конкур-са. Повечето ме посъветваха да мълча. За да не си навредя. Щял бил да се уплаши директорът на ОМГ "Акад. К. Попов" като разбере що за лич-ност кандидатства за учител по философия. Щели били да се опитат да му повлияят разни други фактори, разбира се, в мой ущърб. И така ната-тък. Ако пък съобщя за участието си в конкурса трябвало изрично да обе-щая, че ако случайно избере мен за учител по философия в училището си, че няма да пиша никога в блога за ОМГ "Акад. К. Попов", за директора,

118

за колегите, за учениците, за проблемите и пр. "Направи изрична декла-рация в текста, че няма да пишеш за МГ, за директора й, за ученици и за колеги. Това може да балансира нещата." – така ми писа един мой дове-рен приятел. В контекста на вече написаното по-горе такава декларация ми се вижда излишна. Ето защо все пак, казано вкратце.

Докато в ПГЕЕ-Пловдив имаше разбиращ от работата си, спра-ведлив, мъдър, човечен директор, беше истинско удоволствие да се рабо-ти в това училище. Става дума за управлението на инж. Венелин Паунов, предишният директор на училището. Всички, и учители, и ученици идвах-ме на работа с вдъхновение. Обстановката беше изключително благопри-ятна за духовни, за интелектуални занимания, страхотно беше! Цареше един същински, автентичен, направо великолепен академизъм от рода на сократовия и платоновия. Или на академизма на един Оксфорд или Хар-вард, без преувеличение, просто така съм го усетил, така съм го почувст-вал. По всички въпроси в училището имаше най-свободни и демократични дебати. Директорът правеше нужното да импулсира хората да дадат максималното от себе си. Това е невероятен майсторлък, дарба, която не се среща често. Това е същинско изкуство на управлението. Целият лич-ностен потенциал на "ТЕТ-а" беше впрегнат за постигане на главната цел: даване на качествено образование на младите и разцвет на техните лич-ности. Аз тогава обаче пак пишех в блога си – но съвсем друг тип есета пишех. Тогава просто се чудех как, с какви думи да изразя възхищението си от това, което се случваше в знаменитото, в славното училище. Пишех хвалебствени, така да се каже, статии, да, аз, "критикарят", се чувствах длъжен да предам някак на хората в страната безценния опит, който отк-ривах в училището. Примерно, спомням си, че една моя статия за ПГЕЕ-Пловдив и за нейния директор В.Паунов беше публикувана в блога, а няколко вестника, национални, я препечатаха: виж Строители на капита-лизма: инж.Венелин Паунов, един блестящ мениджър в образование-то. В тази своя отдавнашна статия аз се опитах да обясня защо в ПГЕЕ-Пловдив реформата фактически вече е направена, нищо че в София министерските чиновници още тогава се туткаха да умуват как да я замис-лят, планират и пр. Та мисълта ми е, че аз не съм някакъв невротичен черногледец, който ей-така, от нямане какво да прави, вечно недоволства, пише разни "критикарщини", плюе, хейтърствува и т.н.; тия, дето ме възп-риемат като такъв, да имат много здраве от мен, но това не е така. Аз добре зная, че тия дни на директора на ОМГ "Акад. К. Попов" (искам да кажа, че искрено му съчувствам заради тежкия казус, който му се налага да решава!) ще се обадят много "доброжелатели", които ще "ходатайст-ват" по мой адрес така усърдно, че ще ме представят, убеден съм, за по-черен дори от самия дявол. И то все властни, високопоставени хора ще му се обадят и ще се опитват да упражняват натиск да не би, сакън, да

119

направи грешката да избере мен за учител по философия. Познавам добре родната психология, затова пиша тия неща, не защото съм вманиа-чен на тази тема; нека да му говорят каквото си искат тия въпросните "доброжелатели". Тяхна воля да говорят каквото си искат.

Та не знам, ще видим какво ще стане, то тия дни ще се разбере. Аз имам своите хипотези или допускания по този повод, но ми позволете да ги запазя за себе си. Нека да изчакаме развитието на събитията, пък тогава всеки ще си прави своите тълкувания. С това спирам дотук. Какво-то казах, казах, просто спирам да пиша, щото текстът стана голям. По своята поредица от есета за това как да правим непосредствено промяна-та в своята работа като учители, като ученици, като родители и пр., изли-за, ще пиша друг път. Днес ми се наложи да пиша нещо, имащо отноше-ние към нелеката работа на училищните мениджъри. Добре знам, че сред тях има и доста талантливи, съвестни хора. Работата им е наистина много трудна и деликатна. Иска се и дарба, и много други качества, чисто чо-вешки, нравствени, психологически, всякакви. Не бива само да ги корим, аз много пиша против бюрократите и чиновниците, критикувам ги безпо-щадно, но ето, признавам, че сред управленците в образователната сфе-ра има и нормални, свестни хора, има личности, които отговорно са се захванали с тежката задача. А не само защото са се полакомили по властта. Като някои други. Щото и некадърници сред тях има доста. Чест-ността иска да признаем и това.

Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Да бъдем човечни, добри, справедливи, честни – нима има нещо по-хубаво, което можем да си по-желаем? Няма, нали? Е, в такъв случай ви пожелавам точно това. Праве-те нужното да сте такива, то не е трудно. Важното е само силно да го поискате и непременно ще го постигнете. Чао и до скоро!

Образованието у нас е менте-образование, е НЕобразование

четвъртък, 27 август 2015 г.

Вчерашното ми есе от поредицата за това какво можем да пра-вим за реалната промяна в образователната област в последния момент получи заглавието Да бъдем човечни, добри, справедливи, честни – нима има нещо по-хубаво, което можем да си пожелаем?. Сега уста-новявам, че на пръв поглед заглавието изобщо на съответства на проб-лемите, който разглеждам в него, обаче нещата изглеждат иначе – стига да се схванат в тяхната цялост. Аз там разказах една пределно лична история, която точно по тази причина е толкова показателна: оказва се, че

120

средоточие на действителната, проявяващата се в действията реформа, е тъкмо личността. Да, отделната личност, смело поемаща отговорността за всичко, което предприема; такава една личност е с ясното съзнание, че от теб зависи всичко, ти си главния фактор на промяната.

Преместването на акцента от безличното, деперсонализира-ното (администрация, държавни механизми, "общата воля", "Ние, друга-ри, сплотени като юмрук, ще направим и ще разбием!", "Дайте да дадем!" и прочие) към конкретната, действаща и търсеща свободна личност е същинския център на реформаторското мислене. Само личност може да подбуди, да даде импулс за развитие на личностното у възпитаниците си. Личностното начало е движещото реформата в образованието, а оттук и в промяната на цялостния ни живот начало. За да свършим с безличното, за да преодолеем обезличностяващата система, следва да дадем пълен простор за развитие на личното, на личността – този е верният път. И въпросният принцип на разбирането следва да бъде провеждан във всич-ки области не само на анализа, който тук ни занимава, но и на проявлени-ята на автентичното реформаторско съзнание в реалния живот, в дейст-вията, в поведението, в постъпките и делата.

От само себе си се разбира, че само личност може да оцени по достойнство една друга личност. Личността, личностното, е всъщност онова, с което следва да се "заразим" – ако искаме да се променим. И ако искаме да оцелеем в съвременни условия. И като индивиди, и като общ-ност, като нация. Общности, в които личността е потисната, е нежелана, е игнорирана, водят най-жалко и мизерно съществуване. Сега съзнавате ли

121

защо сме най-бедни и нещастни не само в Европейския съюз? Главната причина за това е, че у нас личността все още, за жалост, се възприема като същинско проклятие. Личностното отношение е плашещо, то дразни, неприятно е, оценява се като опасно и вредно. Става дума за масовото отношение и разбиране, за разпространеното съзнание става дума. Което пък има за своя квинтесенция отношението, което властните фактори, управляващите имат към личността и личностното. Не зная дали сте забелязали, че у нас виреят и просперират предимно или най-вече без-личностите, инак казано – некадърниците.

Колкото си по-незабележим и сивичък, толкова си по-приятен на всички. Респективно на това, за да се харесаш на колкото се може повече хора, трябва да криеш себе си; длъжен си да се откажеш от личността си ако искаш да прогресираш, особено пък на началническо място. У нас личността не я търпят, тя бива мразена. А в крайна сметка я и убиват, ликвидират. Особено ако тази личност е по-талантлива. Колкото е по-талантлива или даровита една личност, толкова по-дразнеща и неприятна е тя у нас. То личността и личностното е точно това: да изявяваш свобод-но талантите си. А ние по своите дарби и таланти сме най-различни. Все-ки си има някакъв талантец, работата е да го открие и да се възползва от преимуществата, които той му дава. Е, обезличаващата образователна система води дотам, че масовият човек у нас се е отказал от талантите си и е заболял от безнадеждна лакомия да бъде "най-велик"; който си въоб-разява, че разбира от всичко и дори може всичко, той обикновено нищо не може. И от нищо не разбира. Затова у нас вилнее същинска диктатура на некадърниците. И на простаците. Никой не си гледа работата, а всеки си вре носа в чуждите работи. Пожарникари и телохранители стават... управ-ници, стават премиери. Милиционери си кълчат езика да изглеждат "енте-легентни" щот са лидери на парламентарни групи или са министри. Прос-таци, пияници и мутропоклонници стават министри на културата. В такава една обстановка, разбира се, истински кадърният човек не може да бъде оценен изобщо, камо ли пък подобаващо. Тук у нас всичко е тъкмо наопа-ки на това как трябва да бъде. Рядкост е някой да си е на точното място. На мястото, което заслужава, за което е способен, сиреч може да допри-нася, да има реални постижения.

Всеки у нас се напъва да се прави на какъвто не е. Смешни и жалки сме в тази посока. Масово хората у нас не са открили истинското си предназначение. Не са наясно с талантите си. В крайна сметка по този начин се стига до абсурда да сме талантливи само в едно: в непочитането на таланта – и на талантливите. Само талантлив човек, човек, разгърнал таланта си, може да оцени един друг талантлив човек. Може да признае постиженията му. И ще му се възхити от цялото си сърце. Ще го насърчи, ще му се радва, ще бъде окрилен от неговия успех сякаш е негов собст-

122

вен. Талантът е точно това: великодушие, голяма душа. Пълно е у нас с хора с дребни, с малки, с празни, с кухи души. Не зная дали сте забеляза-ли пък това. То да си верен на таланта си означава точно това: да разши-риш хоризонта си, да разгърнеш душата си, да я направиш по-просторна. Непочитането на таланта е свиване на душата и помръкване на личност-та. Талантът е огънят, който гори в душата ти. Този огън не предизвиква пожарища, че да бъде гасен. Това е духовен огън, който само стопля. И спомага за раждането, за сътворяването на всичко най-ценно за нас, човеците.

Човекът по идея е творческо същество, същество, чиято мисия е да твори; Божественото у човека е точно това, да твориш, да умножиш онова, което Бог ти е дал или подарил. Тъй че правете си сами сметката каква вселенска, природна аномалия е нашето скапано, изцяло сгрешено, поставено на неверни основи, деперсонализиращо, обезличаващо, вред-но за разгръщането на личностното у човеците образование. Аз затова го нарекох НЕобразование. Щото смисълът на образоваността е тъкмо то-зи: личността е търсила и е успяла да намери своя неповторим, многоиз-мерен, богат образ, разгърнала е своя личностен, т.е. творчески потенци-ал. Всичко, което не служи за тази цел, е НЕобразование, т.е. заслужава да бъде без жалост изгонено и изхвърлено от българското образование.

Аз обещах да пиша за това какво следва да променим най-напред в начина, по който се отнасяме към учениците в процеса на "пре-подаване" или учене, но след това се опитах да очертая проблема в един по-цялостен контекст – нещата наистина са дълбоко свързани. За проме-ните в преподаването имам специална книга, носеща заглавието Изкуст-вото да си учител. Тук не е нужно да се повтарям, тук за мен главното е възможно най-синтезирано да кажа главното, и то в една по възможност пределно вдъхновяваща форма. Ето, ще се опитам да си изпълня обеща-нието.

Да подхождаш творчески като учител означава да изявяваш сво-ята неповторима творческа индивидуалност, т.е. личността си. Да изявяваш личностното в своето мислене, съзнание, в ценностите, в пове-дението си, в мирогледа си, в духа си. Другояче казано – да се изявяваш като свободен творчески дух. Учителстването е творческа професия, то е същинско изкуство. Учителят няма право да рецитира учебници, да разказва чужди мисли, да се отнася механично към занаята си. Лесното е точно това: и затова папагалстващият учител създава папагали; творчески да се държиш е истински трудното, особено пък за ония, които нямат нужния талант и призвание да са учители. (Между другото пълно е с таки-ва сред българските учители, нека да бъдем честни, положението е тако-ва; учителстването не е репродуцираща професия, то е, напротив, про-дуцираща професия; знам, че поставям прекалено високи изисквания към

123

учителската работа, но нека да се опитваме да се движим до точния сми-съл на нещата.) Папагалстването в българските училища е същинска проказа и зараза, е подобно на епидемия.

Творческото отношение в "преподаването" е тъкмо в това: душа-та на учителя в най-свободен творчески акт твори, ражда свои най-съкровени мисли, които споделя с учениците – и по този начин импулсира и техните души в един момент да почнат да раждат мисли (истини, зна-ния, идеи, ценности). Това е истинското, всичко друго, простете, е менте, е фалшификат, е подмяна. Българското образование в момента е менте-образование, е, казахме, НЕобразование. То е противно на образование-то, в българските училища се прави нещо, което изцяло се разминава със смисъла, с идеята за автентично, за същинско, за истинско образование. Примерно, пълнят главите на учениците с изцяло непотребни мисли и знания. Губят времето им. Потискат проявите на индивидуалността им. Мъчат се да елиминират живото, жизнеспособното, жизнеустойчивото не само в душите, но дори и в телата им. Убиване, усмъртяване – тази и възловата дума, която изразява същината на дехуманизиращата и обез-личностяваща административно-командна система на дирижираното държавно образование. Тя, уви, служи не на живота, а на неговата разру-ха, служи на смъртта. Всичко безжизнено, чуждо на живота затова следва да бъде изгонено от българските училища. Трябва да бъде гонено без жал всеки ден от тях. Трябва да се започне нещо като война с онова, което е склонно да умира в българските училища. Да, този е централния момент в ония промени, които са ни съдбовно и жизнено необходими.

Налага ми се да спра съвсем неочаквано тук. Понеже трябва да излизам. Днес ми е предаването в Пловдивската обществена телевизия, предаването, което водя вече месеци наред: предаването на "На Агората с философа Ангел Грънчаров". Аз излизам поне два часа преди нача-лото на това предаване – за да имам време да се настроя към него. Раз-хождам се по улицата и мисля за предаването си. Теми имам толкова много, че до последния момент се колебая коя да избера. И докато стигна до студиото наум съм направил поне две предавания. Сега установявам, че това е вредно за самото предаване. Защото когато вече съм пред камерата един вид сякаш съм се изчерпил. Разбира се, че тогава не мога да повторя всички ония вдъхновяващи мисли, които са витаели в главата ми на път за студиото.

Ето, това, смея да заявя, е творческото във всяка работа: имп-ровизираш, твориш непосредствено, настройваш се така, че душата ти свободно да ражда мисли, идеи, истини. "Научиш ли си урока" и изрецити-раш ли си го след това си загубен. Е, може да издекламираш нещо, може да впечатлиш плиткоумците, но едва ли ще спомогнеш за вдъхновяването на мислещите, на търсещите истината, на творчески настроените хора.

124

Мен като се опитваха чиновниците да ме загащят в "нарушения" откриха следното: видите ли, не съм си бил подготвял урока! Да, личало си, че не съм си бил подготвил урока! Загащиха ме, един вид, в творчески подход и изтълкуваха това като непростим грях и дори като престъпление. Да се държиш творчески в нашите училища е тежък грях. Да се държиш свобод-но също е грях. Да си личност е и грях, и престъпление. Такова, дето се казва, е положението.

Да спирам, че ще закъснея. Хубав ден ви желая! Ще продължа скоро, живот и здраве да е само. Бъдете здрави!

Истински бедняк е само оня, който не цени себе си

четвъртък, 27 август 2015 г.

По повод на публикувания в блога Запис на предаването "На Агората..." от 20 август, темата е: "Как се печелят пари, как се става богат?" във Фейсбук г-н Martin Demerdzhiev е цитирал следното:

Беден човек попитал Буда: – Защо съм толкова беден? – Не си се научил да даваш. – отговорил Буда. – Ами, ако нямам нищо? Буда отговорил:

125

– Имаш няколко неща: Лице, което може да даде усмивка; Уста, която може похвали или утеши другите; Сърце, което може да се отвори към другите; Очи, с които можеш да погледнеш другите с доброта; Тяло, което можеш да използваш, за да помагаш на другите.

Добавка от мен, А.Г.: Той и Сократ има подобни мисли, има една история за някакъв бедняк, който твърдял със скръбен глас, че бил нямал нищо; а Сократ го погледнал и му рекъл: как така, та нали имаш себе си? :-) А беднякът преди това също така се бил оплакал, че нямало какво да яде, пък Сократ го посъветвал да вземе заем от себе си. Тогава именно бедня-кът рекъл, че няма нищо, на което Сократ отвърнал вече знаем как. И когато на думите му да вземе заем от себе си беднякът го погледнал с недоумение, Сократ му отвърнал: "Ами като почнеш да ядеш по-малко..." :-)

Идеите, истините, мислите у нас съвсем не се ценят

петък, 28 август 2015 г.

По тъй вълнуващата целия ни народ тема за това как да печелим повече пари, как да станем богати и т.н. можете да прочетете (и то съвсем безплатно) ето какво: Мини-книжка за личните финанси, Автор: Рая Христова

Аз лично все още не съм я чел, сложих си я на електронната книга с намерение да я чета. Понеже аз лично съм човек, който може много неща, с изключение на едно: да прави пари, да печели пари. Някак си парите бягат от мен, не знам защо е така. Пък ми се иска да променя това по-

ложение. Аз също така съм човек, който заради своите бизнес-начинания се разори тотално: издадох книгите си, издавам две списания – ИДЕИ и

126

HU-MANUS – продажбите им, честно казано, изобщо не вървят, затънах в дългове, които още изплащам, а като капак на всичко ме и уволниха от работа като преподавател по философия и гражданско образование, а такъв съм бил цели 32 години; сега обаче съм без никакви доходи, даже вече и без средства за съществуване останах.

"Стоката", която аз се опитвам да продавам, е специфична: опит-вам се да продавам идеи, истини, мисли. Тази стока на нашия пазар оче-видно съвсем не върви, не се продава, излиза, че съзнанията на българи-те са пълни с идеи, с мисли, с какви ли не истини, тъй че "продавачи" като мен, вижда се, са осъдени даже на гладна смърт. Или някакво друго е обяснението, не знам, но е факт, че "търговията с идеи" на нашия пазар не върви. Защо ли е така? Каквото и друго да продаваш, все ще намериш купувачи, но ето, за идеи, мисли и истини у нас купувачи няма. Може би причина за това е българското убеждение, намерило израз в поговорка-та Ти на мен акъл не ми давай, акъл си имам, дай ми пари!?

Нашенци не щат акъл даже и да им го даваш без пари, та какво остава нашенец за акъл да вземе да се бръкне в джоба да даде някакви пари?! Тия неща, именно идеите, истините, мислите у нас явно съвсем не се ценят, така излиза. Това нещо много говори и показва. Зная добре, че в други страни се ценят.

А идеята за писане на такива "мини-книжки" ми хареса. Аз отдав-на се опитвам да променя нещо в работата си, ето, ще почна да пиша и аз "мини-книжки". Може пък да почнат да се четат. Нормалните, големи кни-ги, философските особено, у нас изглежда съвсем не се ценят. Заради трудоемкостта, предполагам. Ние сме привърженици на максимата ако може без никакво усилие, без никакъв труд отнякъде на почнат да текат много пари, нали така? Ние, българите, изобщо не сме прости, хитри сме ний, грешка никаква нямаме!

Ще надхитрим самия живот, ако требе и себе си дори ще надхит-рим, ах, колко сме велики ний!

Бъдете горещи привърженици на правдата, на правото, на мъдростта!

Днес, в 9.00 часа, ще се явя на интервю за работа – за първи път

от много години съм безработен (е, иначе се скъсвам от работа де, но така се наричат хората като мен, които не получават заплата или пари за работата си). Наричат това интервю "събеседване", кандидатствам за учителско място по философия в Образцова математическа гимназия "Акад. К. Попов" в Пловдив. На 56 години съм, обикновено на такива ин-

127

тервюта за работа се явяват значително по-млади хора, това е естестве-но. Та се чувствам особено, понеже и мен ме сполетя тази пуста "безра-ботица". Унизително е, разбира се, човек в моето положение и на моите години да е безработен, отхвърлен, да се чувства на моменти ненужен. Както и да е, тия неща се подразбират, след около час трябва да стана от компютъра и да почна да се приготвям за интервюто, имам около час за писане – дали изобщо да се захващам да пиша тази сутрин? Вчера захва-нах да пиша, но пак ми се наложи да излизам, зарязах писането съвсем внезапно: виж Образованието у нас е менте-образование, е НЕобразо-вание: то е противно на смисъла, на идеята за образование. Дали да не се опитам поне да довърша започнатото вчера? Знаете, че съм се захванал с писането на една поредица от есета по темата: как да се про-меняме, какво се иска да правим та в резултат, с общи усилия многостра-далната реформа в българското образование да започне да се случва?

Вчера и предаването, което водя в Пловдивската обществена телевизия, предаването "На Агората с философа Ангел Грънчаров", беше свързано с тази същата тема. Завършвайки предаването пак казах нищо такова, а именно за "случването" на промените, на реформите. Колегата, който води следващото предаване и ме чакаше в студиото за да завърша, имам предвид Людмил Попов, водещият на предаването "Глаго-рец", ми направи забележка относно думата или израза "еди-какво си се случва", трябвало да се казва, примерно, "да стане" или още по-добре – "да го направим", да го осъществим и т.н. Съгласих се, така е, кой знае откъде се е наместило това "случване" в езика ми. Г-н Попов е писател,

128

поет, познавач на българския език. Той в предаването си се опитва да спомага за повишаването на езиковата култура на зрителите, примерно обяснявайки най-масовите езикови грешки в днешния употребяван език. С него често обменяме вкратце някакви мисли понеже всеки четвъртък се засичаме: той в края на предаването ми ме чака за да седне на същия стол, за да поведе своето предаване. Умен и духовит човек, а и прави съвсем уместни забележки, най-вече свързани с езика. Щото нещо вкоре-ни ли се в езика ни, трудно се изважда оттам.

То по напълно същия начин стои работата и с представите за нещата, които свързваме с думите, които осмисляме с помощта на думи-те. Вкорени ли се някаква представа в съзнанията, трудно се помръдва оттам. Мисленето е точно това: да се опитваме да въвеждаме ред в пред-ставите си. Който мисли, това прави. Повечето хора обаче са чисто и просто роби и слуги на своите представи. Не представите служат на чове-ка, а човекът започва да им служи. И да се подчинява на властта им. Много от представите ни за нещата биват вкоренявани от училището, от времето когато сме били ученици. Наместили са се там и оттам не могат да бъдат помръднати даже. Стоят непоклатими като скала. Или като ог-ромни камъни, които не можеш да помръднеш, камо ли да подместиш. А не бива да е така. При по-близко разглеждане се оказва, че много от представите, които са ни набили в главите са чисто и просто лъжи. При-мерно лъжата за "вечната и животворна българо-руска дружба", за това, че руснаците, видите ли, били нашите "вечни освободители", наши "кръв-ни братя" и прочие. Или за това, че ний, българите, сме били "славяни". Това също е набито в главите ни. Оказва се, че е една голяма лъжа. Иде-ология или пропаганда. Истината е вероятно съвсем друга. Каква е ние не знаем. Или нехаем за нея. А става дума за истината за собствената си история. Масово хората предпочитат да вярват в разните свои лъжливи представи, станали им драгоценни ей-така, просто защото са привикнали в тях. Даже не могат да се усъмнят във "верността" им. Оттук, от учили-щата, започва явно пристрастяването на толкова много българи към лъ-жата. Лъжите ни изглеждат толкова мили, драги, родни, скъпи. Дотам, че възприемаме като кощунство или светотатство посегателството спрямо тях. И какво излиза? Че училището вместо да ни е помогнало, ни е ощети-ло? Наблъскали са ни съзнанията с какви ли не представи, коя от коя по-съмнителни и подозрителни. И са сторили това още когато сме били уче-ници. Нашите училища са изиграли ролята на нещо като пропагандни учреждения или институти. Сякаш са органи на прословутото Министерст-во на истината на Джордж Оруел.

Сега сфащате ли (нарочно пиша така тази дума, умишлено го правя: за да ви подразня, за да ви ядосам!) защо някои толкова държат на това властта да има пълния идеологически монопол върху нашите предс-

129

тави, мисли и убеждения? Т.е. държавата, сиреч, държавните министерс-ки чиновници да държат пълния контрол над нашите мисли. Да осъщест-вяват мисловен, идеологически диктат над представите на природонасе-лението на страната. Сфащате ли сега защо са се толкова загрижили за "правилността" на мислите на вашите деца? Каквото има в съзнанията на младите, на учениците, на децата, ще бъде правилно само ако е било турено там по разпореждане на великите, премъдри и непогрешими ми-нистерски чиновници от образованието. Ето и тази представа, че това трябва да бъде точно така, че иначе не може да бъде, че в това отноше-ние нищо не може да бъде променяно, също е закотвена в съзнанията ни така, че нищо не може да я помръдне. Ние даже не можем да си предста-вим нещо друго. Как така, откъде-накъде някой друг, а не държавата, ще решава какво следва да има в главите на нашите деца? Та държавата всичко знае, тя е нашата майка-кърмилница?! Та тя е наш бащица, който само мисли за нашето добро!!! Кой друг ако не държавата ще контролира мислите на нашите деца?! Другари, моля ви се, та това е кощунство някой да посяга върху нашите светини?! Какъв е тоа Грънчаров бе, какво се е разфилософствал толкова, я го виж ти, ти за какъв се мислиш бре?! Кой друга ако не премъдрото Министерство има право да решава какво ще да има в главите на нашите деца? Филанкишията ли?

Ако допуснем светотатствената мисъл, че какво ще има в моята глава трябва да решавам само аз самият, то най-вероятно от тази мисъл ще произлезе същински вселенски катаклизъм. Как така всеки сам да решава какво да има в собствената му глава, другари, ами то ще настъпи абсолютен хаос?! И тогава няма да има нищо правилно, камо ли пък "единствено-правилно"?! Хората са прости, хората не разбират, хората са неуки, ето, само държавата има ресурса правилно да пълни душите им с "най-правилните", с "единствено-правилните" мисли и представи. Ще намерим най-умните хора, експерти, професори някакви премъдри (като Божо Димитров и Бучков, да речем), те сичко знаят, те от сичко разбират, те ще решат какво да има в учебните планове и програми, какво е най-правилно да има в тях, по тия планове и програми после професорите ще напишат най-правилните и премъдри учебници, а на тази вече солидна база даскалското съсловие ще се зафане с набиването в главите на мла-дежта на тия най-правилни, на тия всичките единствено-правилни мисли, представи и ако требе дори и чувства! Този и начинът.

А не некакви си там като тоя народен изедник Грънчаров да ми се правят там на интересни, да философстват, поставяйки под съмнение нашите светини, темелите на нашия тъй правилен, тъй възхитително добре уреден народен и държавен живот. Не може всеки сам да решава какво да има в собствената му глава бе, моля ви се, другарки и другари, така не може?! Или пък даскалите да решават сами какво да преподават,

130

откъде-накъде? Ами че то тогава ще настъпи пълен хаос, ще се възполз-ват нашите врагове и тогава току-виж в главите на младите се промъкнат некакви неправилни мисли?! О, разбира се, че е правилно уволнението и изгонването на тоа проклетник Грънчаров от училище, ако оставим на такива като него да стоят там и да разлагат нашата младеж, да примам-ват младите да мислят, и то съвсем самостоятелно, докъде ще стигнем по тоя път, другари?! Не, край: долу мисленето, долу търсенето на истината, от мислене полза нема, една патка мислила, мислила, мислила, па зела че умрела...

Мисленето е вредно. В училищата не требе да се мисли, щото мисленето поражда съмнения, безпокойства, разни там излишни трепети в душите. А ний, другарки и другари, мислим само за доброто на младите: да знаят некакви непоклатими единствено-правилни мисли, пък да си живеят спокойно, да си гледат рахата, да си уреждат кефа. Животът става приказка и песен когато не ти се налага да мислиш, когато друг вече е мислил вместо теб и е успял да измисли тъй потребните ни единствено-правилни и нàучни при това, мисли, да, другарки и другари, да не забра-вяме нашата нàука, сичко у нас е съвсем нàучно, ние много обичаме нàуката, тя ще ни даде цялата премъдрост, ей-така, наготово, и нема да има никаква нужда изобщо да мислим. А философията требе да се забра-ни: абе аз не мога да разбера откъде-накъде некой измисли в училищата ни да се учи некаква си там философия?! Ами че философията е най-вредното нещо на тоя свят бе, другарки и другари, моля ви се?! Е, да, в училищата требе да се учи само правилната, нашата философия, дър-жавната философия, не може да позволим на некакви си там самозванци като тоа Грънчаров, дека се мисли за "философ", да мътят душите на младите, да сеят съмнения, да разклащат нашата света комуни... пардон, нашата народностна вера! Айде те, ще ми разклащат те нашата най-правилна комуни..., извинете, нашата най-правилна народна нàука, идео-логия, доктрина и прочие, и так далее, и така нататък, и ала-бала, и тин-тири-минтири.

Децата значи, излиза, трябва да мислят правилно, за това ще се погрижат изпълнителните и самоотвержени даскали, които са нещо като непоколебими войни, набиващи в главите на младите истините и предста-вите на министерската единствено-правилна програма. Нема това-онова, нема мислене, просто нема нужда да мислим, откъде-накъде?! То всичко вече е измислено, от нас се иска само да го знаем. Има толкова чужди най-правилни мисли, защо са ни наши собствени? Абе то ако помисли човек повечко ще открие, че на нас изобщо даже и глави не са ни нужни, наистина, защо са ни глави при това положение? Да, ясно, нужни са ни глави за да има къде да си туряме капите...

131

Като казах "глави" се сетих, да направя едно отклонение. Мина-вам вчера покрай един магазин и се зачитам, вратата му е облепена с обяви какво продават вътре. толкова се впечатлих, че даже извадих таб-лета и заснех тази врата. Ето я, подивете се сами:

Врата на магазин. Минавам вчера пред него. Зачетох се. Любо-питно нещо. Продават всякакви видове глави: пилешки, агнешки, свинс-ки... само човешки глави комай няма! Абе ний сме били много кръвожадни бе! Всякакви глави ядем! Нищо не пощадяваме, всичко под ножа! А глави-те на всички живи същества се оказва, че са нещо като "деликатеси", ммм, колко е хубаво да ядеш печена агнешка главичка... ммм... агнешко мозъче, прелест! (Не че аз ям такива неща де, но така е думата.) Ами печена свинска глава с кисело зеле?! Върхът! Думи немам. Лигите ми потекоха вече. Спирам дотук.

Понеже съм дръвник-философ ми мина ето тази грозна и при то-ва небългарска мисъл: абе много обичаме да ядем всекакви глави, даже и мозъците им изсмукваме с апетит, а защо, мама му стара, от това изобщо не поумняваме? Би требвало като ядем толкова много глави и мозъци туй нещо да ни се е отразило на умственото ниво? Или то вече ни се отрази-ло: мислим като... овце, държим се като свине, имаме мозък колкото пиле-та и прочие...

132

Май трябва да спирам дотук. Времето напредна. Трябва лека-полека да се подготвям за интервюто за работа. Да се обличам и да тръг-вам. Математическа гимназия е на другия край на града. Много време се пътува дотам. За да не закъснея трябва вече да ставам. Пак ще остане недовършен този текст. То както съм го подкарал свършване нема де, ама карай. Но да добавя накрая поне ето това, да изглежда донякъде текста ми завършен.

Наистина страхотен казус има да решава днес директорът на Математическа гимназия, самият той, казахме, математик. Велик е този казус. Не че се мисля за кой знае какъв де, не че си въобразявам, че аз, видите ли, имам "право" върху туй преподавателско място, даже и мисъл такава не ми е минала през главата! Нямам такова самочувствие. Знам, че съм твърде "спорна фигура", меко казано. Философ може и да съм, но примерен, типов даскал по философия, който си кюти, не съм, така и така не усвоих този занаят, кютенето, свиването, треперенето, подмазването на шефовете, тия неща не са ми отръки. Тъй че мен точно някой директор да предпочете за учител по философия в повереното му училище е рав-носилно на нравствен подвиг. Аз съм много любопитен да разбера какво ще стане днес, ама на, човек не може да предвиди. Е, имам си своите "концепции" по въпроса, но засега се налага да мълча. Той и време нямам де, затуй ставам. Спирам да пиша по деликатния въпрос. След час-два ще се разбере всичко. Макар че в общи линии то си се знае какво ще стане де. Не сме фантазьори че да смятаме, че няма да стане това, което е "най-правилното".

Хубав ден ви желая! Бъдете горещи привърженици на правото, на правилното, на правдата, на мъдрото правене на нещата! Забележе-те, тия думи имат все един и същ корен. Велик е нашият език, страхотно се философства с него! Думата справедливост също има същия корен. Думата управление също има този корен – у-прав-ление. Сега нямам време още думи да изнамеря. Да, думата правила има същия корен. И прочие. Чао и до скоро че ще закъснея!

133

Как да стана истински борец за реални промени

събота, 29 август 2015 г.

Вчера сутринта, бързайки да ида на събеседване (знаете, канди-датствах за учител по философия в Математическа гимназия в Пловдив), едва успях да напиша текст със импровизирано заглавие Айде де, ще ми разклащат те нашата най-правилна комуни..., извинете, нашата най-правилна народна нàука, идеология, доктрина и прочие! – защото дори и вчера не исках да спра писането на своята поредица от есета, в която обещах да размишлявам за това какво можем да правим всички ние, които по някакъв начин сме свързани с образователната сфера, та реал-ната промяна към по-добро в нея да започне... щях за малко да напиша "да се случва", ала се отказвам от този паразитен израз, да започне да става: подчертавам дебело, ако самите, именно учениците, учителите, родителите, ние не се захванем да правим непосредствено промяната, да извършваме някакви конкретни промени в своя начин на мислене, в свои-те съзнания, в разбиранията си, в поведението си, в реакциите си, в пос-тъпките си, то промяната или реформата за сетен път ще си остане само едно благо пожелание, едно намерение, една химера.

Тоест, ще си останат само приказките за промяна и реформа, но самата промяна и реформа просто няма да я има, няма да стане. Моята

134

теза, следователно, е: промяната трябва да се прави отдолу, от нас сами-те, от "народните маси", трябва да се прави, по-точно казано, от конкрет-ните личности (аз в абстракции като "народни маси" не вярвам изобщо!). Писането на тия есета, размислите по така очертаната тема много силно ме вълнуват, наистина се увлякох така, че ето, тази сутрин, със ставането започвам да мисля откъде да започна, с какво да продължа, сядам и от-варям нова страница за писане: за нищо друго не ми се пише изобщо! (Е, понеже е важно, представих в блога си няколко публикации по повод 72-годишнината от смъртта на убития от враговете на България велик наро-ден син Цар Борис Трети.)

Да, обаче така или иначе непосредственият живот дава своя от-печатък върху това мое писание; няма как, не мога да се абстрахирам от това, което се случва в моето всекидневие на емпирична личност; за щастие тия мои преживелици са тъкмо на човек, който, както се оказа, целия си живот свърза с образованието, хубавото е също, че тия прежи-велици са дълбоко свързани с темата ми, щото аз самият пък се възприе-мам не просто като радетел за промяната в образователната сфера, но и като борец за промени – или като деец на образователната реформа или промяна. Дори и да прозвучи някому крайно предизвикателно този израз, дори и много хора да се подразнят, съвсем умишлено пиша това, т.е. съзнателно си позволявам такава една "хвалба" да се нарека борец: ами и вие, вместо да се дразните, направете също нещо, та и вие да станете борци; какво сте седнали да се дразните че съм се бил нарекъл еди-как си, направете и вие нещо реално за промяната, почнете и вие да се бори-те за промени, почнете, примерно, най-напред себе си да променяте, своето отношение към нещата да променяте, своите реакции; това е стра-хотно трудна, ала благодатна борба – и ето, тогава и вие реално ще ста-нете борци: какво има тук да се дразните че съм се бил самоопределил, че съм се бил нарекъл "борец"?

Всеки има шанса в това наше вдъхновяващо време, в което жи-веем, от вечно недоволно мрънкало да се превърне в борец за промени, да стане деец на едно съвършено ново, съвсем съвременно образование, може да допринася за промяната. Това е прекрасно, да имаш толкова големи шансове да извършиш нещо голямо и съдбовно необходимо, но, уви, повечето хора, както обикновено става в историята, ще си проспят шансовете, ще си останат само наблюдатели, мърморковци, ще си оста-нал малодушни съзерцатели, нещо повече, с пасивността, с бездейността си ще се наредят към силата, която пречи на промяната, която дърпа назад; щото нещата стоят в такива решаващи исторически моменти точно така: или работиш за промяната, или фактически си против нея, т.е. си част от силата, която пази плачевното статукво; трета възможност просто няма. Та в тази връзка искам да разкажа нещичко за съвсем реалния и

135

конкретен казус около избора на учител по философия в Образцова ма-тематическа гимназия "Академик Кирил Попов" в Пловдив, който трябва-ше да се състои вчера.

Ще каже някой: айде, Грънчаров започна да пише вече за Мате-матическа гимназия, и то още преди да е отишъл в нея, ето, ще уплаши директора и той, естествено, никога няма да го назначи, щото такова "шило" нима някой разумен човек ще сложи в торбата си? (Или, дето се казва, да сложи... таралеж в... гащите си!) Да, добре съзнавам, че ще доставя голяма радост на мнозина мои "доброжелатели" като пиша за тия неща, но просто се налага, казусът наистина е превъзходен: животът, не зная дали сте забелязали това, винаги ни предоставя най-великолепните казуси, каквито нито един ум не може да измисли. По тази причина аз съм голям щастливец, на мен животът ми предоставя наистина страхотни казуси, и то в изобилие, ощастливен съм много от живота в това отноше-ние, спор няма, завиждате ли ми поне малко, а, признайте си де? :-) То може животът да предоставя на всички вас подобни шансове и казуси, ала вие да не ги забелязвате, ето аз обаче се приучих да не изпускам шансо-вете си, нали знаете какво става с пилето, което каца на рамото ти и ако си се зазяпал някъде, като едното нищо ще си литне и втори път няма никога да дойде. Аз привикнах да фащам тия пилци, дето ми кацат на рамото, сума ти пилища налових напоследък, от които, отбелязвам спе-циално за завистливците и "доброжелателите", си направих нещо като цяла ферма от пилци! :-) Както и да е, внимавайте кога ще ви се появи шанс да се промените, да станете други, да пробудите ново отношение и съзнание в душата си, от вас самите зависи всичко това, от никой друг, никому и не се сърдете ако сте си пропилели шансовете.

Ще пиша по казуса с ОМГ, който започна да се завързва, нещо повече, ще го "вградя" в текста си по моя т.н. "Проект за реформа на НЕ-образованието", щото, спор няма, това ще обогати евентуалната ми книга с подобно заглавие (която неминуемо ще се породи от поредицата есета, която възнамерявам да пиша в дните до 15 септември, до началото на новата учебна година). Миналата година на самия 15 септември, когато за първи път от много, от десетки години посрещнах първия учебен ден като уволнен, изгонен от училище, "безработен" и пр. учител, написах първия текст, който стана начало на поредица, от която по-късно се роди книга, на която дадох заглавието Изкуството да си учител; сега ще видим какво ще се роди, то скоро ще се разбере. И тъй, вкратце да разкажа какво се случи на самото "събеседване", в резултат на което трябваше да се избе-ре учител по философия; той още не е избран, или пък ако е избран, това до момента се държи в тайна от другите участници или кандидати, което е най-малкото чудно, наистина не мога да разбера какво се случва. Но да карам поред. Имайте търпение. Всичко ще ви кажа. Познавате ме добре,

136

пределно честен съм. Мисля, че това е възлов момент от промяната, за която говорим: ако не сме честни, ако си позволяваме да се залъгваме, да лицемерим, да се правим на каквито не сме, никаква промяна няма и не може да има, ще си останем каквито сме били винаги, т.е. реформа в образованието, пък и в живота ни изобщо няма да има. Тия неща са въз-лови за всяка промяна, имаща характер на нещо като промяна в духовете, в съзнанията на хората, т.е. имаща характер на нещо като духовна рево-люция. Да, аз държа промяната тук, в това отношение да е пълна и съ-щинска, затова думата революция в случая е напълно уместна, е изцяло подходяща. И така, ето какво стана вчера в ОМГ.

Както предвидих, пътуването дотам с автобуса отне доста време, при сутрешния наплив на коли по пътищата, та уж бях предвидил време спокойно да отида, оказа се, че едва смогнах да пристигна навреме; но в 9 часа без минута-две аз вече бях във фоайето и в коридора на МГ, пред директорския кабинет. Там вече чакаха другите кандидати. Оказа се, че общо били подали документи 12 човека. Всички обаче не се явиха, явиха се 7-8 човека, не зная защо някои не се явиха. Като стана 9 часа секре-тарката на директора ни провери по списък кои сме се явили, а след мал-ко дойде самият директор Старибратов, покани ни в една учебна стая в близост до дирекцията, ние седнахме на чиновете, а той ни разказа някои неща за изискванията му,за училището и пр.

Какво точно каза сега не ща да възпроизвеждам. Но каза неща, които ми прозвучаха интересно, крайно любопитно. Първо, заяви, че за обявеното място се иска работа, смисълът не бил само да си вземаш часовете и да си ходиш да си почиваш, но трябвало да вършиш и много друга работа. Разказа за колегата, който освободил това място, понеже се пенсионирал, какво правил, какви инициативи провеждал и пр. Много приятно изненадан останах от информацията, че той бил водил клуб ДЕБАТИ, т.е. прави нещо, което точно съответства на това, което аз пове-че от 10 години правих в ПГЕЕ-Пловдив, именно, ръководих Дискусионен клуб. Участвал колегата в проекти около активни взаимоотношения с чужбина, с училища и дейности от други страни в ЕС, това също не е новост за ПГЕЕ, не е нещо непознато за мен. Аз не чух точно как се е казвал колегата, но имах един смътен спомен, че това е моя отколешен познайник, с когото се знаем още от славните времена в ПУ "П. Хилен-дарски", оказа се, че е точно така, Стоян Зайков е този колега, заедно сме работили в ПУ и сме били в онова време преди 1989 и първите години след 1898 г. асистенти по философия там. Когато аз отидох съвсем млад в ПУ (бях на 26 години, на такава възраст станах асистент по философия в ПУ след конкурс), Стоян Зайков вече беше там, оказа се, че той бил роден 1951 г., ето, достигнал е до пенсия, как бързо летят годините! Аз имах чувството, че е бил не с толкова години по-голям от мен, но ето, хем

137

аз самият съм доста напреднал вече в годините, хем дистанцията между нас била по-голяма и се оказа, че Стоян вече е пенсионер. С него в катед-рата тогава сме имали съвсем нормални колегиални отношения, разбира се, тогава бяха бурни времена, много сме спорили, нормално е, бяхме с различни политически убеждения, това са естествени неща, но те не са ни се отразили на отношенията. Когато аз в далечната 1987 г. се запалих по идеята на правя Философски дискусионен клуб в ПУ, тогава, в интерес на истината, Ст. Зайков не ме подкрепи кой знае как, дистанцира се, но не е работил и срещу Клуба, вярно, тогава аз заради този Клуб станах трън в очите на някои среди, между другото, в интерес на истината, трябва да спомена, че колегата Ст.Зайков беше не просто член на БКП, но и беше все в някакви нейни ръководства, мисля, че беше важна клечка в Конт-ролната й комисия; моя милост тогава беше безпартиен, единствен от катедрата комай безпартиен бях аз в ония перестроечни времена (аз постъпих в ПУ в 1985 г.). Както и да е, това време е минало, борбите око-ло Дискусионния клуб в ПУ бяха големи, разгорещени, Клубът обаче оце-ля до 1989 г., съществува чак до 1992 г., когато моя милост беше уволнен (пръв мен уволниха другарите, аз имах тази чест, имам и съответните заслуги за това де, не могат да ми се отричат заслугите!); пак в интерес на истината съм длъжен да кажа, че когато ме уволниха, даже и тия от ка-тедрата, които се правеха на "модерно мислещи", на "демократични" и пр., в първия момент заявиха, че ще протестират срещу уволнението ми, уж шумно и показно се възмутиха заради съвсем несправедливото ми увол-нение, но след това си замълчаха, т.е. постъпиха недостойно (по моя преценка); скоро цялата катедра беше закрита, такива работи се случиха тогава. Но е радващо, че колегата Ст. Зайков ето, в новите времена, сам е ръководил клуб по дебати, т.е. сме станали в крайна сметка, така да се рече, единомишленици. С него сме се срещали през годините докато сме били учители по философия из гимназиите крайно рядко, почти не сме общували, пътищата ни не са се засичали просто.

Простете за отклонението, но се наложи да кажа тия неща, с ог-лед очертаване на картината. Този факт, че предишният преподавател по философия ми е толкова добре познат, признавам си, някак си ме ентуси-азира, въздейства ми така, че в съзнанието ми се породи идеята: съвсем справедливо е аз да наследя колегата Зайков, все пак не му отстъпвам по нищо, най-малкото сме равностойни, не съм на по-ниско ниво от него, макар че в това отношение, личностното, ние, хората, сме уникални и несравними. Признавам си, този факт ми въздейства доста силно, не мога и не искам да крия това. Разбира се, останалите кандидати също си имат своите предимства, тях, в интерес на истината, изобщо не ги познавам, имаше няколко дами, повечето бяхме мъже, повечето бяха млади, имаше и друг кандидат на моите години горе-долу, когото изобщо не познавам,

138

виждам го за първи път. А директорът Старибратов ми създаде много добро впечатление, личи си, че е оправен мениджър, държи се естестве-но, излъчването му ми допадна, каза, че събеседването ще бъде кратко, всеки за две-три минути да се представи накратко, съобщи ни, че резулта-тите ще бъдат обявени в късния следобед на сайта на училището. Спече-лилият кандидат щял да бъде назначен на "изпитателен срок" от 6 месе-ца. И се почна събеседването. Викаха ни по реда на подаване на доку-ментите, аз бях един от последните.

Като ми дойде реда бях поканен да вляза в директорския каби-нет, там вече имаше голяма комисия начело с директора. Поздравих, седнах на един стол срещу комисията и бях подканен да говоря за себе си. Представих се съвсем вкратце. Само веднъж директорът ме запита нещо. Говорих пределно открито, даже си позволих да заявя, че съм при-върженик на идеята за демократичното училище. Директорът чат-пат кимаше, но си личеше, че се старае да скрие всякаква емоция. Останали-те членове на комисията ме гледаха крайно строго, поне аз така усетих атмосферата. Е, не съм ги гледал всичките в лицата и в очите, по-често се обръщах към директора, но усетих, признавам си, някаква хладина, идва-ща от комисията. То по начало така се чувства човек на такива места. Никой от комисията (ако изключим директора) не направи и най-плах опит да "стопи леда". Както и да е, това са подробности. Можеше да ми зада-дат някакво въпросче, самият факт, че замълчаха, за мен говори много. Примерно никой не ме запита как е станало така, че съм бил освободен съвсем изненадващо от ПГЕЕ-Пловдив (аз споменах, че съм работил там, че съм водил там Дискусионен клуб и пр.). Това е любопитен въпрос, особено любопитно е, че съм освободен по член 328, ал. 1, т. 5, т.е. по скандалния член "пълна некадърност", "абсолютно негоден да бъде учи-тел", "изцяло му липсват качества да бъде учител" и пр. Нормалната чо-вешка (да не говорим колегиална реакция) е: колега, как е възможно, 32 години сте работил като преподавател по философия и изведнъж да Ви уволнят така? Никой, повтарям, никой не дръзна да се поинтересува от този прелюбопитен и интригуващ момент. По същия начин хората в дома на обесения най-старателно внимават да не употребят думата "въже".

Аз доста мислих преди да вляза в кабинета на директора дали да спомена нещичко по любопитния казус относно моето уволнение. Ре-ших да постъпя йезуитски, така да се рече, реших да говоря по този въп-рос само ако някой ме попита; е, никой не прояви любопитство, всички, казахме, най-вероятно понеже ме възприемаха като... "обесен", не дръз-наха да говорят нищо за въпросното "въже". Директорът също не ме попи-та нищичко. Нали знаете какво значи, какво показва това, че всички за нещо най-старателно внимават да не говорят? Това говори много де, но ми позволете да се въздържа в случая от тълкуване. Има-няма да съм

139

стоял в кабинета 3-4 минути, учтиво ме поканиха да си тръгна, "събесед-ването" завърши. Аз, прочее, под събеседване разбирам и двете страни да проявят по-живо отношение към предмета на беседата, ала тук май моето беше чист монолог. Другата страна, повтарям, студено, кой знае защо, мълчеше. Тезата ми за въжето на обесения нека да я имаме пред-вид, но тя не казва всичко.

Апропо, заявих, позволих си да заявя в отговор на единствения въпрос на директора (дали смятам, че ще намеря общ език с техните ученици), че много обичам работата си, общуването с мислещи ученици ми носи неизразимо удоволствие, твърдо заявих, че ще направя нужното, щото учениците да имат полза от общуването с мен. Сега точно не мога да възпроизведа точните си думи, но нещо в този смисъл казах. И ми се предложи да си тръгна. Толкоз. Така мина всичко. Пожелах успех на коле-гите, които чакаха пред вратата, и необичайно вдъхновен, кой знае защо, си тръгнах пеша из квартала, разхождах се дълго. Много ми беше леко на душата, не зная защо. Може би защото ми се породи предчувствието, че е дошъл момента най-сетне да получа дължимия реванш за ужасно грозна-та несправедливост, извършена над мен с уволнението ми от ПГЕЕ-Пловдив. Най-вероятно тази и била причината да се чувствам така. Раз-бира се, аз съм човек реалист, не съм вятърничав и добре зная, че избо-рът на директора на ОМГ съвсем не е лек. Съчувствам му даже, защото знам, че изобщо не е лесно да се вземат такива решения. Познавам сис-темата прекрасно и мога с пълната отговорност да заявя това.

Е, знаете вече какво се случи, нали така? Не беше изпълнено обещанието на сайта на гимназията да бъдат обявени резултатите. Аз възприех г-н Старибратов като човек, който не си хвърля думите на вятъ-ра, като човек, който е солиден и сериозен, но ето, нещо явно е станало, обява няма и до този момент – сега е вече почти 9 часа в събота, 24 часа са вече минали от началото на събеседването, обявени резултати няма и до този момент. То явно този текст не мога да подемам тепърва друг въпрос, налага се да спирам, ето в замяна нещичко от дискусията по вчерашната тема; между другото, доста хора ми пожелаха успех, за което им благодаря още веднъж. Ето този откъслек от дискусията, който ще хвърли светлина върху напрежението, което ми се наложи да изживея покрай това чакане на резултатите: 22 коментара: Парпулов каза: Успех на интервюто!!! Парпулов Анонимен каза: Какъв успех бе господин Парпулов?! Как не те е срам да пожелаваш успех на човек като тоя Грънчаров?! Засрами се малко!!! Да не

140

си изкукуригал вече от старост!? Вдетинил си се явно! Нашият сплотен колектив на тета е много разочарован от теб! Падна ни в очите! Мария Василева каза: Заслужавате да работите с избраните деца на Пловдив, не може да има по-подходящ кандидат от Вас!!! Дано не допусне директора тази голяма грешка!

С уважение: Мария Василева Томи Томев каза: Успе, Ангеле! Elena Halatchev каза: Ако не Ви вземат, не Ви заслужават! Don't worry! Нещо по-хубаво ще се открие! Мария Василева каза: Някак си не мога да се примиря с мисълта, че може да бъде предпочетен друг кандидат пред: - завършил с отличен успех в чужбина – в така престижния университет на Санкт Петербург и то по ускорен курс с вземане изпитите за по-малко години; - преподавал в Пловдивския университет доста години; - написал толкова много философски книги; - издаващ философско списание и вестник; - изключително активен в блога си по всякакви теми; - радетел за реформи в образованието; - доказал пред младежта изключително високо и академично ниво на преподаване; - водещ предаване по Пловдивска обществена телевизия, което скоростно набира привърженици; - и много други... - в личен план не е за пренебрегване – завидно работоспособен, толеран-тен, начетен, комуникативен, енергичен, целенасочен, непримирим борец срещу недъзите на обществото, с висок морал и ерудиция, добър и съвес-тен човек с призвание да обучава и възпитава.

Е, кой ще е този, който е по-добър за една колкото й да е елитна, все пак провинциална математическа гимназия?

Изборът на този директор ще бъде голям тест за състоянието на българското образование и за отговорността на притежаващите толкова власт директори.

Ако не го изберат по причина на активната му житейска позиция, остава да кажем само: Бог да пази България!

Мария Василева – учител по призвание

141

Ангел Грънчаров каза: Директорът на Образцова Математическа Гимна-зия "Академик Кирил Попов" Пловдив г-н Ивайло Старибратов обяви, че резултатите относно избора на учител по философия ще бъдат обявени "в късния следобед" днес, петък на сайта на училището, именно ето тук: http://omg-bg.com/ Да, обаче до този момент – сега е вече 18.37 часа няма обявено нищо. Директорът по някакви причини не изпълни обещанието си. Явно има нещо, което му е попречило да изпълни това, което обеща. Какво може да е то аз не желая да гадая. Това обаче не е добър знак. Писах на имейла на училището и поисках обяснение. Нямам никакъв отговор. Телефоните на училището също мълчат. Ако са се обадили само на спечелилия кандидат и на другите не благоволяват да съобщят резул-тата това е най-малкото неетично. Да не говорим, че е нарушение на правилата. Така не бива да се постъпва. Ivan Palabuykov каза: Не губи Вяра! Анонимен каза: Събеседването май е без резултат засега. Според мен има дискусия... и надежда. Ангел Грънчаров каза: Да, още няма обявен резултат. Изглежда има някакво затруднение. Директорът обеща резултата да бъде обявен на сайта на училището вчера, петък, в късния следобед, но не си изпълни обещанието. Интересна ситуация. Ще се наложи да се чака до понедел-ник. Възможно е също просто да са се обадили на спечелилия кандидат, а пък на другите да са решили, че няма нужда да им съобщават нищо. Но такова едно неуважение е недопустимо. Най-вероятно обаче така е ста-нало. Имам чувството, че е станало точно така.

Това е по-интересното от коментарите под текста от вчера. Сък-ратих повечето пожелания за успех щото се повтарят. А напрежението, което преживях покрай това чакане на резултата е голямо. Не е приятно да се чака толкова. Излишно напрежение. Сега ще се наложи да чакам до понеделник. Можеше да сложат обява, че се отлага обявяването на ре-зултата до еди-кога си, та напрежението от чакането да спадне малко. Предполагам, и другите кандидати чакат не по-малко напрегнато от мен. Не, така не бива да се постъпва с човешки същества. Никакви "съображе-ния" не могат да оправдаят подобна постъпка. Която е още по-неприятна защото никой не е очаквал, че може да се случи така. Немислимо е да се постъпва така.

Разбира се, можеше да си замълча като... кютюк, но аз, простете, не съм дърво: от вчера съм под огромно напрежение. Не нервнича, не капризнича, просто казвам какво чувствам. Можеше да замълча - за да не

142

правя "лошо впечатление". Особено в очите на ръководството на ОМГ. Но ето, длъжен съм да им го кажа директно и твърдо в очите: не, така не бива да се постъпва с човеци! Обещанията следва да се изпълняват. С личнос-ти, с колеги, с хора така не се постъпва. Не ща да си замълча и да се правя на ударен. Казвам каквото мисля и каквото чувствам. Просто си проявявам човечността. Ако това е грях, нека да ме ругаят. Поемам този малък риск.

Отщя ми се да пиша за другите неща, а темата иска друго наст-роение. Нямам настроение за писане по важните въпроси. Затова спирам. Желая ви хубав ден и приятен, спокоен уикенд! За мен, уви, няма да бъде спокоен, напротив, доста неспокоен се очертава да бъде...

Как бързо се въртят годините…

събота, 29 август 2015 г.

Изведнъж ми хрумна идеята да пиша едно кратко писъмце до моя колега от ПУ "Паисий Хилендарски", до отдав-нашния ми познайник Стоян Зай-ков, с него сме работили години наред в ПУ; тия дни пък разбрах, че той наскоро се е пенсионирал като учител по философия в Образцова математическа гимна-зия "Академик Кирил Попов" в Пловдив, а пък за освободеното от него работно място, по една игра и ирония на съдбата, се

оказа, че кандидатства и моя милост. Аз отдавна с него не съм се срещал, преди малко случайно попаднах на негов имейл в Мрежата, е, тъкмо да проверя дали имейла му се използва всее още, решавам да му пиша, пък и да му кажа нещичко; речено-сторено, ето какво ми написах:

Здравей, Стояне, Реших да ти пиша тази сутрин, намерих случайно твой имейл на

едно място в Мрежата, тъкмо да проверя дали още го ползваш. Първо, да те поздравя за пенсионирането ти, научих случайно,

че си се пенсионирал! Да си жив и здрав още много години, да си ползваш пенсията, да продължиш да работиш в областта на философията, ето

143

това искам да ти пожелая! Човеци сме все пак, човешко е да се вълнува-ме от такива събития в живота ни. Дай Боже всекиму да достигне до твое-то положение, да излезе в заслужен отдих!

Как бързо се въртят годините, а, Стояне: сякаш вчера беше като работехме в ПУ, бяхме млади, ала ето, сега ти излизаш в пенсия, а пък аз се боря някак да се довлека до нея, но това е Божия работа, дали ще успея да стигна до пенсия изобщо не се знае. Имам още 8 години да ра-ботя, стажа ми вече е 32 години, знаеш, все на учителското поприще се трудя и аз като теб. А по една игра на случая тия дни разбирам, че място-то, което се освободило в ОМГ било твоето, ти си се пенсионирал, а пък аз, представяш ли, съм кандидат да те наследя! Такива работи!

Мен ме поуволниха малко от предишното ми работно място, дъл-ги години работих в ПГЕЕ-Пловдив, но дойде една нова директорка, наз-начена от ГЕРБ, почнах с нея (ти ме познава де) едни дискусии относно нейния сгрешен подход на ръководство, тя пък си науми да ме загащи в някакви "нарушения", започна една кампания срещу мен; е, директорите имат огромна власт и могат всичко, уволни ме крайна сметка, сега, разби-ра се, си има известни проблеми с правосъдието, щото и в нашето свидно отечество следва да има и закони, и законност (по моето виждане).

Вече повече от година водя съдебни дела да се върна на работа, спечелих го, но директорката обжалва и делото в момента е във Върхов-ния касационен съд, кой знае докога ще се бави там; но междувременно трябва да се живее някак, та ето, реших да кандидатствам в ОМГ. Ако ме вземат случайно в ОМГ ще зарежа ПГЕЕ-Пловдив, та директорката там да си царува там вечно и необезпокоявано – щото вече съм на стари години и в тия борби за демокрация нямам ония сили, които имах навремето, когато се знаехме. Това е.

Вчера беше събеседването. Но нещо се бави обявяването на ре-зултата, кой знае защо стана така? Ето ти нещичко от блога ми по този въпрос: Всеки от нас в това наше вдъхновяващо време има шанс да се превърне от вечно недоволно от всичко мрънкало в същински борец за реални промени. Пращам ти този текст щото там пиша и за теб, за миналото ни, редно е да знаеш какво съм писал. Не знам дали знаеш, но аз станах блогър в последните години, модернизираме се, нови време-на, нови хора, живота стана друг, и от нас се иска да се променяме. Да се надявам, че директорът на ОМГ също е модерно мислещ човек, дано не се уплаши от мен, знаеш, аз съм разбран човек, само дето имам дефекта че не прощавам на самозабравили се властници, но това си е нормално, от нас, гражданите, все нещичко следва да зависи, нали така?

Хубав ден ти желая! Дано стигне това писмо до теб, но зависи дали ползваш имейла.

С поздрав от сърце: Ангел Г.

144

Крайно неприятна и озадачаваща ситуация

събота, 29 август 2015 г.

Мисля, че трябва да казваме смело какво мислим, мисля, че не е правилно да си мълчим като плъхове когато забелязваме нещо нередно, правено от длъжностни лица, не знам вие какво мислите по въпроса, но аз, въпреки всички рискове, съм склонен да мисля така...

(Понеже не се чете на изображението, ето текста и тук: Уважаеми г-н Старибратов, Позволявам си да Ви пиша на имейла на училището, понеже съм

обезпокоен. Вчера обещахте резултатите от събеседването за учителско-то място по философия да бъдат обявени на сайта на ОМГ, но до този момент това не е станало. Може би аз проверявам не където трябва? Ето тук търся резултатите: http://www.omg-bg.com/ Може би на друго място сте ги обявили вече? Чудна работа. А, съгласете се, все пак е доста напрег-нато човек да чака, да проверява често, и нищо. Сега се очертава да чакаме до понеделник. С надежда все пак да проверявате имейла на училището и в почивните дни Ви пиша това писъмце, макар надеждата да е малка че ще го прочете преди понеделник. Вълнувам се не само аз, предполагам, вълнуват се и другите кандидати. Можеше поне да сложите на сайта на училището съобщенийце, че обявяването на резултатите е отложено за еди-кога си. Не вярвам да сте съобщили само на спечелилия кандидат, а пак на нас, останалите, дето се казва, "кучетата ни яли глави-те", щото това е грозно. Силно съм озадачен и обезпокоен. И по тази причина, понеже съм пишещ човек, като се вълнувам за нещо, съм при-викнал да си изливам вълнението в слово. И пиша. Ето какво написах по повод на това дълго чакане в блога си:

145

Всеки от нас в това наше вдъхновяващо време има шанс да се превърне от вечно недоволно от всичко мрънкало в същински борец за реални промени

Пращам Ви го, тъкмо да видите блога ми. Кратко писмо написах и на моя отдавнашен познайник Стоян Зайков:

Мое писъмце до колегата Стоян Зайков, отдавнашен мой познайник от времето, в което работехме в ПУ

Това е. Счетох се за длъжен да Ви уведомя за създалата се крайно неприятна и озадачаваща ситуация. Не съм очаквал такова нещо. Подходът, не мога да скрия, не ми допада. Силно съм изненадан, че тако-ва нещо се случи при Вас, щото Вие, не крия, създадохте у мен коренно противоположно впечатление.

Хубав ден ви желая и приятен уикенд! С поздрав: Ангел Грънчаров

Ако има различни "истини", тогава истина просто няма да има

Често съм чувал някои да казват, че има "различни истини". Проблемът е, че този начин на мислене обезсмисля понятието "истина", тъй като щом има различни "истини", то истина просто няма.

146

Дали е така? Според мен истина има, но ние не можем да я ви-дим. Ние виждаме само отраженията (сенките) на истината. Нашият ум е като тези стени. Те дават различни отражения на на нещата върху повър-хността спрямо позицията, в която тя се намира.

Ако искаме да видим истината и да я разберем трябва да се опитваме да я видим от всички възможни позиции.

За съжаление за повечето хора това е много трудно, дори не-възможно.

Martin Demerdzhiev, който сподели тази снимка на Join the Coffee Party Movement

Промяната на позорящия ни манталитет на послушанието

неделя, 30 август 2015 г.

Да си продължа разсъжденията по толкова важната тема за това

как всеки един от нас, било образователен деец, било ученик, млад човек, било родител може да прави с оглед да промени нещичко било в съзна-нието си, в разбирането си, било в поведението си, в делата си – та в резултат в крайна сметка многострадалната реформа в българското обра-зование най-сетне да мръдне от мъртвата точка, в която е заседнала. Обещах да пиша в дните до началото на новата учебна година по такава една тема, т.е. да представя проект за една работеща промяна "отдо-лу" в отношенията в образователните общности, в училищата, след като промяната "отгоре" не се вижда на хоризонта, кой знае защо. Имам наме-рението да си изпълня обещанието. Тия дни обаче се отклоних от темата си поради това, че бях зает с кандидатстване за работно място за учител по философия в Математическа гимназия в Пловдив. След като се прове-де събеседването вече трети ден, кой знае защо, се бави обявяването на резултата, което трябваше да стане още в петък в късния следобед, спо-ред заявлението на нейния директор.

Вчера – понеже напрежението от това чакане в пълна неизвест-ност, в атмосфера на пълно мълчание от страна на институцията е голямо – ми се наложи да се обърна в писмена форма към въпросния директор и да го запитам какво става: Моето току-що изпратено писмо до директо-ра на Математическа гимназия в Пловдив г-н Старибратов. И по повод на това мое писъмце много мои приятели ми заявиха, няма да скрия, че съм бил произвел "голям гаф" – като съм изразил обезпокоеността си от случващото се. Позволих си да реагирам, да изразя публично реакцията

147

си, но това, видите ли, щяло да направи крайно лошо впечатление, което щяло пък да има крайно негативен за мен ефект; трябвало да си мълча и да чакам, та да направя един вид добро впечатление. Всички кандидати мълчат и чакат, само ти си позволяваш да изразяваш недоволство, така не бива, мълчи си бе, човече, затрай си, ето, сега сам си опропастяваш шансовете да те изберат! Такива и подобни съображения ми изказаха загрижени мои приятели, в чието благоразположение към мен не мога да се съмнявам. (Да не споменавам какво пък ми казаха моите критици – вижте коментарите към цитираната публикация.) Ще ми се да кажа нещич-ко в тази връзка. То има пряко отношение към темата ми, ще разберете какво.

Системата изисква послушни хора, не парадиращи с личността си, с личностното си отношение. Знаем, че в нашите условия този лукс, именно да дръзнеш да се държиш като личност, т.е. да реагираш човешки е твърде дразнещо, неприятно за повечето хора. Трябвало да има грани-ца в изявите на личностното, да има предел, който ни бивало да се мина-ва. Особено силно дразнят ония, които си позволяват по-ярко личностно отношение. А по-ярко, за разлика от по-сивичкото личностно отношение е онова, при което една личност си е позволила лукса да се държи свобод-но. Ето че опираме до фундаменталния въпрос за "позволената свобода", за онази "приемлива свобода", която системата може да понесе, може да изтърпи. У нас често се прави разлика между свобода и така наречената "свободия". Ето, мен в случая изглежда ме възприемат като човек, който

148

си позволява да минава някои граници, т.е. моето поведение се възприе-ма като проява на въпросната "свободия"; изглежда тя именно е дразне-щото. Аз много съм писал по тия въпроси в книгите си, който иска да се задълбочи, да заповяда да чете там; тук ще кажа само следното.

Няма "позволена" или "приемлива" свобода, ограничената сво-бода всъщност е отказ от свободата. Който постоянно се съобразява как неговата свобода ще се възприеме от този или онзи, дали ще натъжи някого и т.н. не прави друго, освен да жертва свободата си. Това е отказ от свобода. Или е страхливост. Страхливците, нагаждачите не могат да бъдат свободни. Те и достойни не могат да бъдат. Мижитурката си остава мижитурка. Или безличност. Аз лично презирам страхливците, щото страхливостта е проява на малодушие. Малодушникът не е свободен, такъв не заслужава свободата. Има нещо, което може да се нарече дос-тойнство за свобода. Само ако е налице известен вътрешен или душе-вен, личностен ресурс, само тогава един човек е достоен за свободата. Свободата винаги има в себе си ирационален момент, тя е чиста спонтан-ност; разсъдливата, "премерената" свобода влиза в съществено противо-речие със самата идея за свобода.

Е, аз с това писмо до директора на МГ в Пловдив дръзнах да си направя един тест. Понеже, бидейки философ, за мен е твърде важно да разбера доколко това длъжностно лице е способно да оцени един такъв жест. Как ще изтълкувам резултатите от този тест ще ви уведомя след като ги имам. За момента нищичко не мога да кажа. Да, позволих си нещо рисковано, но пък трябва да се знае и това: "Който не обича риска се е отказал от свободата". Бидейки учител и то тъкмо по философия, бидейки възпитател на младежта аз имам известни задължения, е, позволих си, така да се каже, авансово да започна да си ги изпълнявам. Хора разни, всекиму не можеш да угодиш. Презирам подлизурското отношение към началствата. На мен просто не ми е по силите да се подмазвам някому. Привърженик съм на друг тип отношения, основани на зачитането на правата на всяка личност. Все пак началниците, в съвременните условия, не са ни нещо като господари, а пък ний не сме им слуги, нали така? Нека взаимно да се уважаваме. Аз съм привърженик на този принцип.

Понеже подобни нравствени и психологически въпроси са от мо-ята област, си позволих просто да си изпълня задължението. Учител е онзи, който има несретната съдба постоянно да изнася разни уроци. Включително и на ония, които са, така да се рече, "по-високопоставени"; като капак на всичко аз също така се възприемам като демократ, горещ привърженик съм на демокрацията. Автентична демокрация без уважение и зачитане на суверенните права на личността не може да има. Усетих, преживях, почувствах тия дни неуважение към моята личност, е, дръзнах да реагирам, за да защитя нещо принципно важно. Интересно ми е да

149

разбера следното: посочвайки грешката на този директор и правейки му по този начин ценна услуга, той дали ще се засегне – или ще оцени по достойнство жеста ми. Това нещо за мен има възлово значение. Как мо-жех да разбера всичко това ако просто си бях замълчал просто сякаш съм нещо като... дънер?! Ами ако умният директор на МГ (той е математик, т.е. априори може да бъде смятан за умен човек) по този начин, забавяйки публикуването на резултатите, от своя страна си позволява да тества кандидатите?

На това нещо някой може да възрази: да бе, Грънчаров, но ти се държиш като идеалист, сиреч като изцяло непрактичен човек, откъснат от нашите реалности на живота; държиш се като пълен наивник или направо като мухльо, което е недопустимо предвид възрастта ти, язък ти и за образованието, и за опита, и за годините? Ти не научи ли, че така не по-добава да се държиш с едно началство? Откъде-накъде ще си позволя-ваш да се държиш като "равнопоставен" пред евентуалния си бъдещ шеф, ти не разбираш ли още, че пред един шеф трябва да се държиш подоба-ващо, именно покорно, верноподанически, мило усмихнат, готов да услу-жи, нямащ нищо против да се унижи и т.н.? Това обичат у нас шефовете, ти видя ли докъде докара работите с директорката на ПГЕЕ-Пловдив – като си позволи да се държиш като равен с равен? До под кривата круша ги докара, стигнахте до същинска война, стигнахте до Върховния съд даже. Значи имаш в корена си невярна, неработеща представа за това как подчиненият следва да се държи към един шеф в типичните наши родни български условия. Поради твоите объркани представи по тия въпроси ти си навличаш разни беди. Ето, и с този шеф на МГ още предварително си отряза всички пътища за нормални бъдещи отношения като си позволи високомерието да го разглеждаш като равен, да реагираш като личност, стигна даже до дързостта да му устройваш разни тестове и пр. Искал той, видите ли, да разбере дали шефа на МГ е умен, дали по достойнство ще оцени поведението му, представяте ли си? Кой си ти бе, кой ти разреши да се държиш по този начин, ти за какъв се мислиш бе?

Ето че стигнахме по необходимост – такава, изглежда, е логика-та на живота, най-важната, върховно важната в сравнение с всички други логики! – до проблема за отношенията между училищен мениджър и "под-чинен" учител, или представител на училищния персонал. Важна е тази тема, не е за подценяване, неслучайно изхвръкна изневиделица в тия мои изследвания или писания. Животът, дето се казва, ми я поднесе на тепсия тази толкова важна тема. Защото, знайно е, по закон училищните дирек-тори или мениджъри (да ги наречем по-модерно) имат огромни пълномо-щия, толкова големи, че някои с основание определят българския учили-щен директор за нещо като феодален владетел или господар. Всичко може да прави училищният директор в нашите условия, в него, дето се

150

казва, е "и ножа, и сиренето, и хляба", абе изобщо всичко. Той е пълно-мощник на абсолютистки разбираната държава, а държавата в образова-телната сфера особено у нас има пълна хегемония, монопол, има пълно всевластие. Цялата власт е у директора, всичко останало, дето има "де-мократична окраска", е про форма, е само за заблуда на наивниците.

Една от причините нещата у нас да не вървят е тази: училищните директори имат прекалено много власт. Те преядоха с власт. Те са нещо като царе. Държавата им даде тази власт за да е сигурна, че в училищата ще цари тъй лелеяното спокойствие. Училищният директор има една-единствена грижа: в училището, в което той царства, да има по възмож-ност пълно спокойствие. Та да са спокойни и висшестоящите органи. Никакви спорове, раздори, конфликти и пр. не трябва да има в училищни-те общности, те трябва да бъдат "изцяло сплотени около любимия си директор колективи", както благоволява да се изразява в блога ми една манифестираща всеки ден скудоумието си дежурна тролеща особа. А директорите, респективно, според тази представа, са "непогрешими" - как тогава някакъв си безумец ще си позволи дързостта да се усъмни в тяхна-та непресекваща дързост?! Респективно "разумното поведение" на члено-вете на "сплотените колективи" е следното: да прославят неуморно неп-ресекващата мъдрост на непогрешимия по принцип директор-феодал. Друго, различно от това поведение се възприема като скандално, то при това понамирисва и на анархия: как така някой ще си позволи, моля ви се, да критикува директора, особено като знаем, че училищните директори са непогрешими?! А те безспорно са непогрешими, те са подобни на римския папа; знаем, че в католическата църква има т.н. догмат за папската непог-решимост, оказва се, че в нашите училища директорите са тъкмо като папата, са нещо като папи и пр.

Как се държи и как мисли в рамките на тази система умният и глупавият училищен мениджър нека всеки сам преценява. Не мога да скрия, че в нашите училища се подвизават във функцията на непогреши-ми феодали и папи безчет директори, които са стигнали до пълен амора-лизъм благодарение на усещането за тази безпределна власт. Е, вярно, всеки ден от Министерството и от Инспектората идват безчет телеграми, изискващи безукорно изпълнение, което нарушава властовия монопол на директорите, прави ги нещо като "кукли на конци", държани от всемогъщо-то Министерство. Но те добре знаят: щом от тях Министерството иска безукорно подчинение и изпълнение на директивите, та самите от своя страна трябва да правят същото спрямо подчинените си, именно клетите учители (да не говорим за учениците). Да се дадат права на учителите в рамките на тази мисловна, с извинение, система или структура е нещо като призив за анархия; за да има ред всички трябва само да изпълняват, а един, именно господарят-директор, ще издава заповедите. Заповеди,

151

които не подлежат на обсъждане, да демократичен дебат. Директорът на оперативки спуща заповеди, а учителите с благочинно изражение на ли-цата кротичко си ги записват – и безукорно ги изпълняват. Точно такава атмосфера се възцари в ПГЕЕ-Пловдив след като старият демократичен и либерален директор излезе в пенсия и властта тури нова директорка. Моят епичен конфликт с нея, довел до уволнението ми, беше именно на тази почва: понеже си позволих лукса да възразя, да се противопоставя. Е, платих си там цялата цена за този лукс. Абе, Грънчаров, требе да си много прост човек щом не си направи съответните изводи от цялата тази история: що сега и в МГ тръгваш "с рогата напред"?! Как може да си тол-кова тъп бе, човече?! Каква "демокрация" бе, в нашите училища действа изпитаният принцип на единоначалието. Като в казармата. Молчать! Не рассуждать! Исполнять!

И сега кой, простете, е "добрият" и кой е "лошият" учител от тази гледна точка? Аз имам славата на "много лош", като капак на всичко съот-ветните бдителни органи ме удостоиха и със званието "пълен некадърник като учител" и пр., и то в строга документална форма, тия неща ги пише за мен в прословутата и смехотворна заповед за моето уволнение, пише ги също черно на бяло в протоколите на нагласените свидетели на админис-трацията на ПГЕЕ-Пловдив пред съда, в пледоариите на тяхната адвокат-ка и пр. Да оставим обаче всичко това, а да се опитаме да осмислим по-пълно ситуацията: как следва да се държи учителят в настоящите българ-ски родни условия, в рамките на господстващата авторитарна, командна, ретроградна, административна система на директорското всевластие и на пълната обезправеност на злощастния учител? Кое е разумното и кое е неразумното – в начина, по който той може да избира да се държи?

Думата "разум" и производните й у нас се използват за щяло и нещяло. Абсолютно не се разбира що е разумно в нашите родни условия. Първо, не се прави разлика между разум и разсъдък у нас, тия неща се смесват и бъркат. Ум (разсъдък, интелект) е едно, разум е съвсем друго. Да си умен не значи, че непременно си и разумен. А да бъдеш разумен в истинския смисъл съвсем не е същото като да си разсъдлив или умен. Разумността е нещо висше, което рядко се среща. То наподобява мъд-ростта. Разумността е нещо е по-ценно от златото и от диамантите даже. Но кой ли ти разбира това у нас. Същевременно у нас е пълно с умници, с разсъдливци, с дървени "философи" и прочие, които друго не могат да вършат освен добре да си правят сметката. Да, разсъдливостта и умът в нашите родни условия е просто добре да си правиш сметката, съвпада със сметкаджийството. Сметкаджии у нас колкото щеш. Нищо разумно обаче няма в туй сметкаджийство – ако погледнем на него от една друга, по-висша, разумна позиция.

152

Ние от толкова много сметкаджийство и от толкова много тари-катлъци сме стигнали до това плачевно състояние на нещата в свидното ни отечество. Аз, примерно, ако тия дни бях решил да се променя и да плюя на защитената с целия ми живот житейска философия, разбира се, че щях да си замълча непременно и кротичко щях да чакам резултата, т.е. момента, в който директорът на МГ щеше да благоволи да обяви висо-чайшото си решение. Нещо повече, тъй благоразумните сметкаджии в нашите родни условия не чакат подобни назначения да се правят на съ-вършено честна основа, знаете какво правят въпросните сметкаджии и умници в нашите родни условия, досещате се какво правят те, нали? Ами обикновено търсят връзки, протекции на каква ли не основа, шуро-баджанашка, политическа, каквато искате още. И така се уреждат на за-ветните места, на спокойна държавна служба, където, веднъж докопали се, векуват блажено до пенсия. А не като теб, Грънчаров, да си опропас-тяват бъдещето като правят разни там тъпи "революции", "нови поврати", "реформи", циркове, сеирища и пр.

Темата за това какви следва да бъдат отношенията в една мо-дерна училищна общност за мен е изключително важна и интересна. И много ме вълнува това как следва да се трансформират сегашните акту-ални отношения в отношения от коренно различен, модерен, демократи-чен, либерален или както искате го наречете вид. Този род трансформа-ция или реформа по моя преценка е една от най-трудните задачи на мно-гострадалната българска образователна реформа. Защото докосва про-мяната на един утвърдил се вековен манталитет, според който, знайно е, "Началството никога не греши!". У нас, в училищата, никога не е имало никаква демокрация, ако изключим един кратък период веднага след 1989 г. – и времето през Възраждането, когато в условията на тираничната Османска империя българските училища са били изцяло демократични, да, парадоксално е, но само тогава, в условията на прословутото "турско робство" училищата ни са били истински демократични!

Аз имам своите отговори за това как следва да се прави промя-ната. Възловата, движещата роля според мен имат отделно взетите и авангардно мислещи личности, било сред "учителските колективи", било сред учениците, било някакви по-опърничави люде сред родителите. Да, опърничави, сиреч свободолюбиви личности, способни да дадат първия тласък на промяната в позорящия ни манталитет на послушанието са ни съдбовно необходими, тук е разковничето според мен. Личността, държаща на себе си, т.е. на достойнството си, на правата си, не харизва-ща за едното нищо – или просто за да угоди на суетността и властолюби-ето на началството! – своите суверенни човешки права, е опорната точ-ка, е центърът на тъй дълго и напразно чаканата реална промяна на от-ношенията в училищните общности. Или на онова, което наричаме с вече

153

нищо неозначаващата фраза "образователна реформа". Личности ще правят реформата, а такива личности обикновено са същинска рядкост – или просто съвсем, за жалост, ги няма у нас. Между другото, такава лич-ност дреме там нейде вътре, в недрата, в дълбините на душата на всеки учител, просто трябва да се направи нещичко, та той да придобие кураж и да почне да се държи както подобава за мисията му. Щото да си учител и възпитател на младежта е мисия. Духовна мисия при това. Неоценима по значимостта си. Велика мисия е учителската, поне за това съгласни ли сте с мен?

Аз много пъти в книгите си съм употребявал известното изрече-ние на моя любимец Стефчо Стамболов, ще си позволя да напомня думи-те му и тук, и с тях ще завърша, защото се изморих от писане (тия дни ще продължа разсъждението си); ето какво е казвал Стамболов на трепер-ковците, които се е опитвал да буни, да ги вдига на революция, на въста-ние, говорел им за тъй сладката свобода, а пък те го гледали в смъртен уплах и мърморели: "Убаво де, ама като се вдигнем на бунт, пък сме шепа хора, какво ще правим като турците тръгнат с войската, какво ще стане тогава с имотите ни, с къщята ни, с плевните ни, с жените и с децата ни?!", повтаряли те в несвяст все това, а пък Апостолът им думал:

- Лудост, лудост ви трябва, господа! Без капка лудост Оте-чество не се освобождава!

Лудетина е бил незабравимият Стефчо, и Левски е бил лудетина като него, даже още по-голям, и Ботев също заслужава туй прозвище, и мнозина други наши апостоли на многострадалната, ала още неродила се в истинския си блясък българска свобода. Свобода без свободни лич-ности няма и не може да има в никоя страна, даже и в опитващата се да прецака самия смисъл на живота България. Даскалиците в нашите учи-лища дрънкат подобни празнословия пред учениците, ала сами с примера си нима показват, че сами са способни на подобно безразсъдно поведе-ние, което да увлече и техните ученици?! Не, сакън, Грънчаров, недей така, изеднико и душманино, ти какво искаш, да ни подпалиш Родината ли бе, нещастнико?! Как учителките ще показват с поведението си пример, подобен на това, което са правили навремето Левски и Ботев, и Стамбо-лов, и Захарий Стоянов и прочие?! Тогава са били други времена, робски, а ний сега сме си свободни, що се правиш на изоглавен че не знаеш това – ти за какъв се мислиш бре, мизернико?!

Спирам дотук. Май прекалих съвсем, а? Подразних ли ви днес прекалено? Можете ли да понесете подобен род провокации?! Или са ви свръх силите? За луд ме мислите вече, нали? Познах, естествено, как няма да не позная за какъв ме мислите! (Знам ви кътните зъби, камо ли мислите ви да не знам - и това ще кажа, за да ви ядосам съвсем!) Просте-

154

те за нещо ако има за какво де, мислете ме за какъвто си искате, ваша воля, аз пък съм си такъв, късно ми е да се променям вече. Писна ми да пиша тази сутрин и затова се оттеглям. И ви оставям на мислите ви. При-ятно мислене в неделния ден! Чао и до скоро, бъдете здрави! Не се хабе-те да се ядосвате толкова де, може просто да се шегувам с вас с... научна цел, що се вълнувате чак толкова?! :-) А по темата пак ще продължим, щото си струва. Но тия дни. Има време. Но изтича вече. Време е да се променяме и то най-решително. Животът няма да ни чака да се туткаме безкрайно.

Целта, повтарям, е: високо качество на образованието

неделя, 30 август 2015 г.

Преди малко (точно на 30.08.2015 в 13:51 е получено писмото) на имейла открих писмо от директора на Математическа гимназия г-н И.Старибратов; въпреки че се случи така, че бях навън, на открито (на една пейка в парка прочетох на таблета си неговия отговор) ми се наложи веднага да му отговоря; трудно се пише с клавиатурата на един малък таблет, но все пак накратко можах да му отговоря; ето какво си казахме:

Г-н Грънчаров, Изказвам своето най-голямо извинение за ненавременното пуб-

ликуване на резултатите. Протоколите ги предадох на администратора на сайта още в 12:00 часа за сканиране и качване. За съжаление сега виж-дам, че не си е свършил работата, за което ще има последствия.

155

Поканени са Р. А., М. К. и А. Г. (не сам аз, просто съвпадение на инициалите, бел. моя, А.Г.) на повторно интервю, поради това, че имат еднакъв брой точки. В понеделник ще изнесем окончателните резултати.

Приемете моето извинение. Лично аз следя вашето списание и работата ви с учениците и

споделям подобни възгледи. Пожелавам Ви лека и ползотворна учебна година! А ето сега и моя отговор, писан на таблет, което е причина да е

толкова кратък (един вид това обстоятелство изигра известна положител-на роля):

Уважаеми господин Старибратов, Благодаря Ви за отговора! Между другото ми е много интересно защо моята кандидатура е

елиминирана така решително. Съзирам доста голяма доза субективизъм в решението Ви, въпреки че не познавам класираните за втори тур кандида-ти. Разбира се, ще се наложи при това положение да оспоря по надлеж-ния ред Вашето решение – заради процедурното нарушение и заради проявения субективизъм.

Г-н Старибратов, най-важният критерий е качеството на обуче-нието на учениците. Чувствам се дискриминиран от решението Ви, така не бива да се постъпва, не е оправдано от никаква гледна точка. Ако един управленец си позволява да взема несправедливи решения, решения, които противоречат на правото, той вреди на същинската си работа, а тя е, повтарям, високото качество на образованието на учениците.

Как, моля Ви се, преценихте, че не съм достоен да обучавам във философията вашите ученици? Допитахте ли се до инспекторката Кръс-танова, какъв съвет Ви даде тя? Въпросът става сериозен и ще се наложи да оспорвам решението Ви; то ми звучи крайно неубедително и волунта-ристично. Както и да е, съжалявам, но си развалих мнението за Вас.

Приятна вечер Ви желая! С поздрав: Ангел Грънчаров

156

До контейнера за боклук са сложени две икони!

Моля ви, бъдете немалодушни!

понеделник, 31 август 2015 г.

Вчера в текст под заглавие Опърничави, свободолюбиви лич-ности, способни да дадат първия тласък на промяната в позорящия ни манталитет на послушанието са ни съдбовно необходими започ-нах да разсъждавам по темата за това как можем да променим характер-ните, типичните, обичайните отношения между училищен мениджър (ди-ректор) и учители – като елемент от голямата промяна в образователната област, към която самото време ни зове. Чакането на законови промени, които да изменят установилия се злощастен статус в тия отношения – директорът е нещо като феодален господар, а пък учителите са нещо като покорни негови слуги – може да продължи десетилетия, но ако ние сами-те, дето сме включени в тия отношения, станем други, с друго съзнание, почнем да реагираме иначе, то промяната може да настъпи още сега, и то промяната към добро, към демократизиране на отношенията, към устано-вяване на съвременни, нормални, човешки отношения.

Ще каже някой, че така било трудно, било утопия по този начин да бъдат направени промените, един вид чрез съпротива спрямо статук-

157

вото от страна на отделно взети мислещи по новому и постъпващи по различен начин личности, аз пък твърдя, че е лесно, просто трябва да се освободим от страха. Мислещият по нов начин човек, държащият се като свободен гражданин учител, разбира се, рискува да си наруши... кефа, спокойствието, блаженото вегетиране, рискува да си навлече на главата главоболия, да, но за сметка на това печели нещо безценно: ще си отвою-ва достойнството, ще спаси личността си. И ще започне да съществува в съответствие с изискванията на своята велика духовна мисия. Учители с манталитет на покорни слуги е противоречие със самото понятие за учи-тел, принизеният, свикналият да го тъпчат и да унижават учител се държи неподобаващо, а поведението му има развращаващо влияние върху съз-нанията на младите, на неговите възпитаници: учителят със слугински манталитет създава възпитаници, които се държат по същия недостоен начин, т.е. слугата създава слуги, слугинското и недостойно поведение почва да се разпространява като проказа, като епидемия. Стига се в край-на сметка до положението, до което сме стигнали: в един момент никой даже не усеща, не чувства униженията, приема ги за нещо съвсем "естес-твено" и "нормално", обръгнал е дотам, че почва да изпитва перверзно удоволствие от тях, приятно му е да го унижават, той да слушка, за да папка; "Слушкай за да папкаш!" е нещо като девиз на този тип отвратител-но поведение, което е съвсем недостойно особено за учителя, който в такъв случай изменя на мисията си. Мисля че няма защо да се чудим защо у нас непристойното поведение, когато хората сами се унижават и не усещат униженията, е толкова разпространено, този манталитет се ражда именно в училищата най-вече. Щото по идея те са мястото, където трябва да се раждат достойните личности, личностите с достойно поведе-ние. Ето че нещата съвсем не са безобидни. Това, че позволяваме да ни тъпчат, това, че си мълчим когато се издевателстват над нас, когато си позволяваме да се подмазваме на началството, да го славословим, да подлизурстваме и пр. съвсем не са безобидни явления, особено когато учители, хора с духовно призвание и с огромна роля за възпитанието на младите, дегенерират до такова едно отвратително поведение.

Аз вчера си позволих да разкажа и една съвсем реална и конк-ретна история, която се разиграва в наши дни, ето, през изминалата сед-мица и в току-що изминалия уикенд се разигра тази твърде показателна история. Да, изцяло лична история си позволих да разкажа като пример, щото чисто теоретичното разсъждение не ми е по вкуса. Животът е истин-ски важното, ако сме близо до него, няма да сгрешим, ето, животът ми поднесе на тепсия тази история, за да илюстрирам разсъждението си със съвсем актуална история, протичаща пред очите ми. Между другото, из-миналата седмица и двете седмици, които предстоят до 15-ти септември, до началото на новата учебна година, са периодът, в който голяма част от

158

учителството е подложена всяка година на невиждани унижения и издева-телства: сега тече кампанията по назначаване на нови учители на овакан-тилите се по някакви причини учителски места. Знаете, огромната част от учителите се радват на т.н. "постоянно място", те са успели да се доберат до това заветно място, което им гарантира спокоен живот до пенсия, сти-га, разбира се, да спазват желязното правило: "Който слушка, папка, който не слушка – ритник!". За директорите това е най-щастливият период и най-сладката част от упражняването на властта им; директорът сам е учител, но да се разпорежда с човешки съдби е изглежда най-сладкото в тъй мечтаното за тях директорстване; тук изглежда и нещо от нашия национа-лен характер се проявява, ще ми се да се спра повече на този момент, да опиша как стават нещата, те, по моята преценка, имат възлово значение. Та значи вчера се разбра очаквания от мен изход на историята с моето кандидатстване за учител по философия и гражданско образование в Математическа гимназия в Пловдив: Директорът на ОМГ отговори на писмото ми, естествено моята кандидатура за учител по философия е елиминирана по (не)ясни субективистки и дискриминационни под-буди. Тази история ми дава сгоден случай да осветля един проблем, по който никой не смее да пише, особено ако е учител; а другите пишещи пък не могат да схванат нещата, понеже никога не са преживели съответните унижения.

Та казах, това са велики и мечтани моменти за училищните ди-ректори, в които те се наслаждават от властта си в цялата й пълнота и

159

прелест. Изглежда им е много приятно да организират тия "конкурси", с извинение, тези събеседвания, този подбор на персонал; директорът тук има пълната власт да прави каквото иска, да си избере когото иска, ако трябва, може и някое магаре да си назначи за учител, въпросът е само да го пожелае; никой не може да се меси на директора по този въпрос, в изпълнението на неговата тъй вълнуваща прерогатива. Обявява се учи-телското място и нещастните кандидати, безработните учители си пода-ват документите, чакайки със свито сърце да им се усмихне един ден щастието. Безброй пъти подават документи и ако не разчитат на солидни връзки, на препоръки от влиятелни властни лица, шанса някой директор да благоволи да ги назначи заради качествата им е направо нулев; откъ-де-накъде директорът да има такова високо съзнание за отговорност, ние да не живеем в някакъв идеален свят, не, няма такова нещо, ние живеем в добре известния ни български свят, в който, както знаем, всичко е тъкмо наопаки на дължимото. По начало ако директорът мисли за това, за което следва да мисли, именно за доброто на младите, на учениците, ако мисли за високото качество на тяхното обучение, той трябва да търси под лупа най-добрия от кандидатите, оня, който най-много може да даде на учени-ците и на съответното училище; да, ама не, тия неща рядко се случват в нашенските родни условия, у нас, казахме, винаги всичко е наопаки на дължимото, на правилното (е, има изключения, но те са толкова редки, че само потвърждават правилото, а то е: директорите обикновено не назна-чават ненаши хора, а само наши, кои са наши много добре знаете, не се правете на изоглавени че не знаете, прекрасно знаете, нека да си говорим тоя пък пределно честно!).

И тъй, понеже директорът трябва да разиграе сценка, че наисти-на е търсил и е намерил най-добрия от кандидатите, той е способен на какви ли не фокуси, но обикновено постъпва съвсем дебелашки, понеже знае, че някой от кандидатите и да се оплаче, то гласът му ще бъде глас в пустиня, казахме, че в училищата безразделно, по абсолютистки мани-ер властва волята на директора, на пълновластния феодален госпо-дар. Та се играе, казахме, унизителна сценка, при която директорът ще се преструва, че наистина се интересува от качествата на кандидатите, ще ги разпитва за това-онова, ще се прави на важен, на "ентелегентен", на много оправен, за милеещ, моля ви се, за интересите на горките ученици ще се представя и преструва (не слушайки отговорите им обаче, щото той отдавна знае кого ще назначи, всичката пошла оперета-мелодрама, дето се разиграва, е само за замазване на очите!), абе театрото обикновено е на висота. Респективно милите кандидати, превити почтително отдве, също трябва да се преструват, че уж вярват, че някой се интересува от техните реални качества, трябва да демонстрират, че вярват безрезервно на тази съвсем неоснователна илюзия, трябва да показват, че са много

160

кротки, изпълнителни, че от тях ще излезе добри слуги, покорни пред волята на господаря, способни, разбира се, ако се наложи, "да му мият краката – и след това да изпият водата" и т.н., и прочие, и так далее. Раз-бира се, ако е мъж въпросният феодален господар-директор, а пък ти си красива дама, ще трябва да направиш нещичко че по незабележим начин да плениш сърцето му, копнеещо за ласки, особено ако пък директорът не е някакъв смачкан, а има, дето се казва, съвсем естествени "мъжки мера-ци" спрямо даскалиците, особено по-младичките; да, и това го има, нима се учудвате, че това го има, моля ви се, не се правете на изоглавени, пред мен тия неща не минават! Изглежда обществената престижност, тъй да се рече, на директорската професия, на професията на школския дирек-тор се дължи най-вече на този фактор, а именно, че той е началство на голяма свита от предани даскалици, които са способни да направят за шефа всичко, което той пожелае да му направят, с оглед да спечелят сърцето и благоразположението му. Любовните, абе да си го кажем нап-раво, сексуалните апетити съвсем не са чужди на директорските сърца, е, разбира се, за тия неща не е прието да се говори, те са "обществена тайна", за която могат да си позволят да говорят само скандалисти като тоя там Грънчаров, а всички останали смирено мълчат, сакън, да не се разбере, че знаят нещичко. Нека този момент да го оставим дотук, да го имаме предвид обаче, разбира се, в очите на подобни директори младич-ките и красивичките кандидатки, гледащи го с покорни кравешки очи, както кравата гледа бика, са особено предпочитани, това, дето се казва, е чо-вещинка, ний, бидейки психолози, няма да се преструваме, че не знаем за нея, че не я допущаме изобщо, напротив, допущаме я, даже имаме и безчет примери в туй отношение, но понеже сме възпитани, ще си замъл-чим благочинно (а иначе сме живели дълго и много сме видели, много сме преживели, много знаем, нали така?).

Разбира се, освен изтъкнатия "чисто човешки", с извинение, фак-тор, има и доста други, които са още по-важни, имам предвид проблема за избор на "добрия", сиреч, на "нашия" кандидат; у нас, казахме, нашия кандидат е добрия кандидат, цялата работа е как да стане така, че канди-датът да придобие статута на наш, придобие ли този статут, той вече може да е сигурен, че въпросното преподавателско или учителско място му е в кърпа вързано. Има училища, в които директорите, както подобава за същински абсолютни феодални деспоти са царували десетилетия наред, примерно, въпросната ОМГ в Пловдив е имала за директор лице, което е упражнявало властта цели 35 години!!! (Това е небезизвестният Кирчо Атанасов, който дорасна в един момент до депутат от БСП, от пар-тията, която е майка-кърмилница, дорасна и дотам че да е носител на званието "Герой на социалистическия труд", не, изобщо не се шегувам, той наистина е носител на това звание, носител е също така и на орден

161

"Стара планина" първа степен, даден от съпартиеца му Гоце Первановым, който, знайно е, раздаваше в един момент тия ордени сякаш са нещо като лимонадени капачки и така нататък.) Има и други директори в Пловдив по-специално (а в страната, предполагам, положението е все същото!), които също десетилетия наред са отдали на славно и блажено директорстване, примерно великият Соли Христов, директор на гимназията "Паисий Хи-лендарски", една колоритна личност, за която моя милост е писала, имам непосредствени, дето се казва, впечатления, даже и тук, ако не забравя, искам да разкажа една история, която има анекдотичен характер, ще я разкажа просто за да разведря тягостната обстановка, да се посмеем малко. Сега ли да я разкажа или после? Май сега й е момента, а? Само да си завърша мисълта и ще я разкажа, обещавам.

И тъй, който кандидат е от "нашите", той гледа със съвсем други очички тъй величавия директор, седнал на трона си; директорът-властелин е обкръжен от "комисия", да, за да замажем очите на долните клеветници (като тоя там Грънчаров) ще си направим комисия, която съвсем "точно", "обективно" ще отсъди, ще изобретим "точкова система", зер, ний сме модерни, ний сме привърженици на нàуката, нема да се излагаме сега я! Членовете на комисията, знаейки, че участват в театър, се правят на много строги, приличат на величави безпристрастни съдии, гледат с леден поглед мухлюто, който без никакви протекции и връзки е дръзнал да им губи времето и да се явява за учителско място, демонстри-райки, че явно не живее в този свят, явно е некакъв там фантазьор или идеалист, живеещ в лудешки фантастичен свят, който никога, другари, никога нема да се появи тук, у нас, в България, помнете ми думата! Абе мухльовците биват гледани от членовете на величавата комисия като натрапници, както и подобава да бъдат гледани въпросните мухльовци, но, разбира се, всичко трябва да се прави така, че ритуалът "безпристрас-тен избор" да бъде изигран що-годе прилично. Естествено, че директорът ще реши да назначи който си иска на обявеното учителско място, естест-вено е, че ако кандидатът има протекция от "нашата партия", тоест е наш по партийна линия, то неговата кандидатура ще бъде предпочетена като желязна, щото властта на самия господар зависи, разбира се, от ръковод-ството на управляващата партия, от кой друг да зависи – я да не се пра-вим на мухльовци че не знаем дори и това!

Ако пък случайно нема партийни връзки и протекции някой от нашите кандидати, тогава, на второ място, ще назначим оня кандидат, за когото се е обадило някое височайше лице от Инспектората, примерно, тогава този кандидат, имащ също желязна протекция, ще бъде непремен-но назначен, няма никакво значение какви са неговите качества, нема да се занимаваме сега с глупости, ний да не сме некакви там идиоти, нали така, другарки и другари?! Моя милост, говоря тук лично от свое име, аз,

162

авторът, Грънчаров, съм бил също така и в такива комисии по избор на учители или други педагогически кадри, да, беше време в едно училище, когато и моя милост беше приближен до един директор, по-специално до една директорка, та тия неща ги знам отвътре, дето се казва, изобщо не говоря наизуст. Мога да посочвам и примери, по тази причина съм и доста опасен човек. Коварен направо. Но както и да е, темата е голяма, а аз се разпрострях, знаете, увличам се, като напипам някоя златна жила лесно не се отказвам.

Пък е и актуална темата де, хиляди нещастници в тия дни се явяват на подобни "кастинги", на подобни нашенски шоута, на подобни циркове и театри по избор на "най-достойния кандидат за учител в нашето училище", другарки и другари, нали така? Знаем, дето се казва, и кътните зъби на директорите, освен че имаме съответните наблюдения, имаме и съответната психологическа проницателност, която именно ни дава цяла-та истина. Пък и сме дали обет да говорим и пишем винаги самата истина, та по тази причина именно сме станали най-зъл враг на човечеството, народен враг, абе враг на човещинката, която се вихри в нашето тъй свидно отечество и е намерила тъй топъл приют в родните ни школски учреждения. А сега да кажа нещичко за това какво се случи на един "кон-курс" за учител по философия в училището на знаменития многогодишен директор Соли Христов, който наскоро беше награден със званието "най-заслужил директор за цялостната му всеотдайна дейност за благото на родното образование и училище". Тия, които го наградиха, изглежда не знаят и тази негова заслуга, ето, правя нужното да им запълня празнина-та; не, другарки и другари, това не е "публичен донос", това е просто една вълнуваща история, която тук разказвам за разведряване на обстановка-та, за развеселяване, за ободряване на духовете, хора сме все пак, нали така?

Признавам, г-н Соли Христов, когото познавам от много години, е велик училищен мениджър, той, разбира се, е и голям чешит, както и подобава за такъв човек, който е удържал на всички политически бури и преврати от последните 30-тина години, издържал е на всички пленуми на БКП преди 1989 г., на всички духания на нови ветрове след 1989-та, абе такива хора като него заслужават не просто грамоти, ордени и награди, но и памятници даже заслужават. Аз нямам думи за да опиша в цялата вели-чавост този наистина титан на родното образование, но ето, понеже ня-мам писателския талант, ще опиша нещо съвсем кратичко, което е само малък щрих към неговата тъй богата, предполагаме, и героична биогра-фия. Представяте ли си, удържал е като скала на всички политически бури, нито кръвожадните брадати седесари са могли да го уплашат, нито всички други останали политически кръволоци, г-н Христов, предполага-ме, бидейки верен на онази все същата партия, майката-кърмилница,

163

столетницата, успя да удържи на всички бури, ветрове, земетресения, урагани, цунамита и прочие. Но да се отказвам, няма как да очертая него-вия безсмъртен героичен образ, затова спирам дотук, сега ще разкажа само вълнуващата история, в която и аз, няма начин, съм замесен.

Та г-н Христов – било е някъде в края на миналия век, някъде в ония паметни години на прелома между два века и два хилядолетия даже – бидейки директор на упоменатото училище (той още е негов директор, да му дава Бог сили и здраве да изкара на директорския пост още некоя и друга петилетка!) обяви, значи, учителско място по философия. Моя ми-лост се яви, защото бях на постоянно място, ала бяха намалели часовете и аз години наред работех за непълна заплата, та се налагаше постоянно да си търся друго място, място в друго училище, било за допълване на часовете, било за някое по-престижно място, където заплатата е цяла. Имаше сума ти кандидати, но накрая останахме само двама: аз и една дама на почтена възраст (да не си помислите, че е някаква дама на пре-лестна възраст!). И двамата имахме прословутия първи клас-квалифика-ция, а в онова време директорите на училища поне се преструваха, че спазват наредбите, санким, вълнуват се от качеството на образованието на учениците. (Тия дни видяхме, че г-н Старобратов, директора на МГ, даже не се престори, че се вълнува от такива подробности, елиминира ме, без изобщо да обърне внимание на квалификацията ми. За което заслу-жава едно евала, поне не си даде труда да се преструва, това неговото, така да се рече, е мъжкарско и дори пичовско поведение!) Та г-н Соли Христов ни подбра нас двамата, след това поговори с другата кандидатка и в един момент нея я пусна и повика мен. И вътре между нас се проведе следния съдържателен диалог (г-н Христов е филолог, чини ми се, т.е. е словоохотлив човек, с известни философски наклонности, та вземете предвид и това):

– Г-н Грънчаров, Вашата кандидатура е солидна, сериозна, мно-го се колебах кой кандидат от двамата да избера, но накрая реших: ще назнача госпожа Х. Благодаря Ви за участието! Съжалявам, но мястото е само едно и Вас не мога да взема, но Вие напълно го заслужавате.

– Г-н Христов, а може ли все пак да попитам: как стана така, че везните, дето се казва, натежаха в полза на въпросната госпожа? Сам разбирате, човешко е да се вълнувам от този въпрос, тая затова питам и Ви моля да ми отговорите.

– Да, разбирам Ви, г-н Грънчаров, затова ще удовлетворя пита-нето Ви. И при това ще бъда пределно честен с Вас: понеже във всички други отношения сте напълно равни кандидати, надделя това, че другият кандидат е... жена! Тази е причината, честно казано, да предпочета нея. Виждате, пределно съм честен. – каза това г-н Христов и ме погледна мило – за да види как ще преглътна тази хапка.

164

– Уважаеми г-н Христов, добре ли чуха ушите ми? Вие сериозно ли говорите? Или се шегувате? Обстоятелството, че другият кандидат е жена, за Вас е изиграло решаваща роля?

– Да, така е. Честно Ви признавам. Реших преподавателят по философия в моето училище да бъде жена. Мисля, че бях пределно ясен. Вие следва сам да разберете защо се принудих да взема това решение. Не съм длъжен да Ви давам повече обяснения. Пожелавам Ви и Вие да си намерите един ден мечтаното място.

– Г-н Христов, позволете ми, аз, така да се каже, съм философ, по тази причина съм длъжен да кажа следното: как така оценихте, че жена е по-добре да бъде учител по философия в повереното Ви училище? Простете, но това не ми звучи убедително: естеството на половия му орган да има такова фундаментално значение за един философ във Ва-шите очи! Аз, разбира се, нямам женски полов орган, но това не ме прави по-слаб философ! Откога жените станаха по-добри философи от мъжете, това е новост за мен, която ми се ще да обсъдя с Вас. Вие давате голям принос в историята на философстването и на учителстването.

– Г-н Грънчаров, зная, че сте голям софист, но Ви моля да не спекулирате с думите ми! Много Ви моля да не извращавате смисъла на думите ми! И в думите Ви съзирам грозен сексуален подтекст, моля Ви да престанете! Нямам повече време за губене в празни приказки. Довиждане! Успех!

– О, не, г-н Христов, Вие няма така лесно да се отървете от мен! Повдигнахте някои силно заинтригували ме проблеми, вълнуват ме тъкмо като философ. Как разбрахте, че една жена може да е по-добра в сферата на философията от един мъж. За Вас това ли е водещото, или особеност-та на половия й орган за Вас има такова фундаментално значение? А за сексуалния подтекст на вашето дискриминационно спрямо мъжете реше-ние Вие сам повдигнахте въпроса. Надявам се, тази дама не я вземате за учителка по философия само защото е жена, т.е. може да бъде използва-на и в прякото й сексуално значение. Вие сте мъж и във Вашите уста тия думи, именно "вземам я защото е жена", могат да бъдат, разбира се, разбрани съвсем буквално, те точно така и прозвучаха. Та чакам обясне-нието Ви: освен за сексуални цели как става така, че една жена може да бъде по-добра от един мъж във философстването, във философията, в обучението на младите по философия. Щом ми разкриете тази загадка, ще си тръгна, но чакам от Вас убедителен отговор.

Г-н Христов в този момент започна да се поти от напрежение! Леле, тоя наглец се опитва да му поставя неудобни въпроси, на него, на директора!!! Ще ми философства той, я го виж ти, ще ми се прави на умен! Не мога да разкажа по-нататък как протече нашия диалог, но той продъл-жи няколко часа! Все в този дух, диалогът си го биваше, г-н Христов, ка-

165

зах, е словоохотлив, като се видя притиснат, се опита да ми отговори, доста неубедително, впрочем, поставих му нови и нови въпроси, стана една, която не може да се разправи тука, много е дълъг този замечател-ний диалог; аз тогава бях млад, издръжлив на диалози, абе какво да ви разправям повече. Г-н Христов от този диалог още ме помни и затова като ме срещне на Главната улица в Пловдив, ускорява крачка и почва да бяга по-далеч от мен; до ден днешен го прави това, е, той така си и върви де, винаги върви с бърза походка, но като си срещнем погледите, направо литва! Ох, спирам дотук, просто много писах, изморих се, а днес и започ-нах по-късничко да пиша, затова спирам наистина.

Хубав ден ви желая! Ще продължа разсъждението си, живот и здраве да е, съвсем скоро. И тъй, мен тия дни ме отхвърлиха съвсем грубо, без даже подобаващите театри, от учителско място в МГ; аз поис-ках обяснения, разбира се, директорът ще си замълчи, едва ли ще ми отговори. Ще се наложи обаче да отговаря на по-висшестоящите органи, ще се наложи да се пожалвам в институциите, включително и в Комисията за защита от дискриминация. И до обмудсмана ще се пожалвам, все още е г-н Пенчев омбудсман, има смисъл да се жалва човек на него, а стане ли омбудсомънка Майчето, тогава нема смисъл просто да й се оплакваш, но сега все още има. Ще чакам днес-утре да видя дали ще получа някакви смислени сигнали от МГ за произведения от тях гаф и ще предприема нужното. Аз, разбира се, съм доста костелив орех, г-н Старибратов може и да не знае това, е, ще му дам възможност да го научи. Край засега.

До скоро! Бъдете немалодушни, скъпи кандидатстващи за учи-телско място безработни учители, моля ви се, не бъдете малодушни! Дръжте се достойно и се борете за правата си, не се оставяйте да ви газят, да мачкат достойнството ви, да се издевателстват над вас! Съпро-тивлявайте се всеки ден, само този е начинът да настъпи промяна: про-мяната и тук зависи само от нас самите, не от някой друг. Ако се борим, ще променим непременно нещата, иначе, ако продължим да бъдем мало-душни, от униженията няма отърваване. И тогава горко ни...

166

Общественият резонанс

понеделник, 31 август 2015 г.

Публикацията от вчера, от късния следобед вчера до този мо-мент (11 часа на следващия ден) е получила широк резонанс, прочетена е от стотици хора и е коментирана от мнозина: виж Директорът на ОМГ отговори на писмото ми, естествено моята кандидатура за учител по философия е елиминирана по (не)ясни субективистки и дискримина-ционни подбуди. Решавам поради интереса и обществената значимост на обсъждания проблем (за начина на назначаване на учителски кадри в нашите училища) да публикувам отделно всичките тия коментари; ето ги (както са до този момент), струва ми се че са интересни и заслужават такова специално внимание: 22 коментара: Анонимен каза: Защо смятате, че сте по-подходящ от избраните трима кандидати? Ангел Грънчаров каза: Не съм казал това, мила другарко. Четете какво пише, недейте да импровизирате..

167

Анонимен каза: Много интересно? Колко от кандидатите имат I-ви клас квалификация? Директорът пише "Лично аз следя вашето списание и работата ви с учениците и споделям подобни възгледи." Значи той одоб-рява Вашата работа, но вижте други присъждат точките! За какви точки става дума??? Анонимен каза: Щом смятате, че сте дискриминиран от решението, значи мислите, че трябва да предпочетат вас. Защо мислите така? Анонимен каза: Защото Е така. Отговарям на коментара преди моя. А вие защо мислите, че другите кандидати са по-подходящи?

Въобще кой идиот е измислил на директорите да се дава право да се обграждат със свои верни хора в ПОВЕРЕНОТО им, а не в собстве-ното им училище?

А кой съставя комисиите за назначаване? И мнението на директора има ли по-голяма тежест и брой точки? И ако педагогически състав гласува за комисията, оспорва ли се

спуснатия от директора списък на членовете на комисията? И как тази комисия за 3 минути прецени кандидатите? И имаме ли право да знаем на какво основание е назначен ня-

кой? И....... И........ И.............. И И И кога ще се сложи край на псевдоконкурсите?

Анонимен каза: Законността победи! Анонимен каза: Грешка е било Грънчаров да отговаря на писмото на директора ВЕДНАГА след получаването му, когато е бил под властта на афекта и разочарованието. Човек трябва да си даде време да помисли, да охлади емоцията, да разсъди и чак тогава да пише. Иначе пише глупости на поразия и се излага ужасно. Както в случая. Анонимен каза: Аз ще ти подскажа мотива: неспособност за работа в колектив, поради силно изразена индивидуалност... Как знаят за индиви-дуалността ти ли? Четат блога, и знаят клюките за героичната ти борба срещу образователната система... Както си тръгнал, по всичко личи, рабо-та, в колектив, трудно ще намериш. Лоялността и симпатията към ближ-ния, дори грешника, са качества ценени и всеки. Хайде със здраве!

168

Анонимен каза: Нищо не е приключило – има си законен срок за несъгла-сие с крайния резултат – тогава ще се изясни ситуацията, а дотогава – нека бъдем оптимисти! Ангел Грънчаров каза: На мен също не ми е известно какви са тези точки. Комисията вероятно присъжда някакви точки по различни пунктове, не е известно обаче какви са пунктовете. Подобни неща като "лоялност към шефа или колектива" как ли се определя? :-) И колко ли точки дават за туй нещо? Ами дали има пункт "вярност на догматите на системата"? Вероятно там дават най-голям брой точки. Любопитно е да поискам ра-зяснения по брой точки, които моя милост е получил. Толкова малко точки съм получил, че даже не ме допускат до втория кръг. До този момент през годините винаги съм бил най-малкото допускан до последния кръг, при-мерно по причина на това, че имам 1-ви клас-квалификация. Много ме съмнява допуснатите в случая кандидати да имат първи клас-квалифика-ция (той е голяма рядкост). По тази причина си позволявам да говоря за субективизъм. Ако училището беше, примерно, лична собственост на директора, тогава можеше да си назначава който иска и както иска. То обаче е държавна собственост, т.е. в някакъв смисъл е и мое. По тази причина имам правото да искам разяснения. И да се чувствам дискрими-ниран. Примерно това, че от последното ми работно място (ПГЕЕ-Плов-див) по сюблимния член 328, ал. 1, т. 5 ("пълна некадърност", "липса на качества да бъде учител" и пр.) ли е натежало да не ме допуснат до вто-рия кръг? Но те добре знаят, че това уволнение е оспорвано, е предмет на съдебен процес, ако са приели за чиста монета уволнението ми, това е вече нескривана дискриминация и заставане на страната на своеволни-чещите длъжностни лица, които ме подложиха на съответната дискрими-нация и репресия. За каква "законност" в такъв случай говори тролещо-хейтърчещата другарка от ТЕТ-а в коментарите? Много своеобразно понятие за "законност" има тя. :-) Maria Vassileva каза: И какъв може да е сегашния директор на МГ при положение че нищо не се е променило от времето на Кирил Христов? Ангел Грънчаров каза: От времето на Кирчо Атанасов, май така се каз-ваше бившият директор на МГ, който израсна до поста зам.-министър на образованието по времето на кабинета на Дмитрич Станишев. :-) Такива ми ти работи. Дали пък точно тази не е истинската причина "народен враг" като моя милост да не бъде допускан там? :-) Но по политически причини да бъда дискриминиран е множко даже и в нашите условия. Все пак, до-колкото ми е известно, това училище не е собственост на БСП...

169

Feodor Ilivanov каза: Е-ех, г-н Грънчаров, ще трябва да изпием горчивата чаша докрай! Нямам предвид теб и себе си като твой адвокат... Ангел Грънчаров каза: Такъв е животът, г-н Иливанов! Пътят до човеш-кото съвършенство е дълъг, дори безкраен :-) Анонимен каза: Ангеле, имам чувството, че от Математическата гимна-зия правят кардинална грешка, ти ги провокира много добре. Директорът на МГ се заплете в противоречия като петел в кълчища. Очевидно е, че се е поддал на внушения, нямащи нищо общо със същината на работата. Това опорочава изцяло избора му. Имаш пълното право да го обжалваш по надлежния ред. Не може длъжностно лице в държавно училище да си прави каквото му скимне сякаш то му е бащиния. Длъжен е да дава отчет за всяко свое действие или решения защото длъжността му е публична. Интересно е как ще аргументира елиминацията ти. Пиши жалба до минис-търа. Нямаш друг вариант. Нека контролните органи на МОН да проверят всичко.

Борбата ти продължава. Желая ти успех! Правдата и правото в крайна сметка ще постигнат дължимия реванш. Анонимен каза: Който не познава Кирчо Атанасов нека да го види. Анонимен каза: Доцент Кирчо Георгиев Атанасов е български политик (заместник-министър и народен представител), учен и учител (математик).

От 1975 до 2010 г. е директор на Образцовата математическа гимназия „Акад. Кирил Попов“. Почетен доктор на ПУ „Паисий Хилендарс-ки“ и почетен гражданин на Пловдив, носител на орден „Стара планина“ І степен и званието "Герой на социалистическия труд". Бивш заместник-министър на образованието и народен представител в 42-рото народно събрание.

01.09.1975 г. – 30.08.2010 г.: директор на Образцова математи-ческа гимназия “Акад. Кирил Попов”, Пловдив

02.09.2005 г. – 27.07.2009 г.: заместник-министър на образовани-ето и науката

05.2006 г.: награден с орден "Орден Стара планина” I степен 2010 г.: основател на проекта "Народните будители и Аз" 2012 – 2013 г.: президент на Ротари клуб Пловдив-Пълдин Грънчаров, ти и такива като теб нямат място в МГ. Скандално е

човек като теб да проникне там. Елиминацията ти е очевидно политичес-ка. Там приемат за учители само хора, верни на БСП. Явно клубът по интереси на БСП е заседавал два дена за да се реши на отчаяната стъпка да те елиминира на основание на това, че не си от БСП. Нов скандал в

170

родната ни образователна система. Стоян Зайков, който е бил учител по философия, чието място сега се оваканти, беше активист на БСП, нали така?

Maria Vassileva каза: Пардон, обърках го с Любен Христов, директора на английската гимназия, но разликата не е голяма. Анонимен каза: Не се изживявайте като жертва, а продължавайте да атакувате гнилата система като гражданин, комуто не е безразлично как се харчат данъците. От случая е очевидно следното:

1. Системата за учителски назначения не е обвързана с ясни правила.

2. МОН се пази от инструкции, които ограничават "свободата" на директорите.

171

3. В резултат от това училищата са се изродили във феодални имения под благовидния поглед на министерство и синдикати.

4. Необходим е постоянен и компетентен публичен контрол, съ-четан с ясни стандарти за наблюдение, ежегодна атестация на директори-те и на три години за учителите.

5. Училището днес се нуждае остро от граждански натиск, защо-то тези, което излизат от него са отровени от конформизъм, меркантили-зъм и всякакви подобни изродени отношения, които обобщаваме с терми-на "чалга". Анонимен каза: Като работил в системата, и то в различни времена (и социалистически, и други) мога да твърдя, че при заемане на учителска длъжност има само два официални показателя – ниво на квалификация и професионален стаж. Неофициално винаги е имало и други – лични поз-нанства, партийна принадлежност, пол, но все пак те не са били афиши-рани. И така – по официалните показатели кой от кандидатите има I-ви клас квалификация, кой е преподавал на студенти, кой колко педагогичес-ки стаж има? На тези въпроси трябва да отговори Директорът на ОМГ, защото той сключва трудовия договор с учителя. Може да има комисия или комисии, които да извършват някакъв подбор за да са му в помощ и да служат като декор – вижте, аз като директор не взимам еднолични решения. Това си го имаше и в тоталитарната държава, но каква роля играеше и тогава и сега? Каквото и становище да имат тези комисии, директорът има последна дума. Той е овластеният и НИКОЙ официално не може да му нареди по този въпрос НИЩО! При съдебен спор кой се явява пред съда – комисията ли или директора ? Анонимен каза: Овластяването и личната отговорност са различни кате-гории. Продължавам да твърдя, че не само образованието, а и останалите публични системи се управляват безконтролно по две причини: отсъствие на правила и система за наблюдение и оценка на ефектите. Това остава широк терен за произволни, често несъвместими с професионалните стандарти, решения. Elena Dicheva каза: Добрата новина, мисля, г-н Иливанов, е, че никой не може да изпие чужда горчива чаша. :-)

172

Толкова трудното, направо соломоновско решение

понеделник, 31 август 2015 г.

На сайта на ОМГ "Акад. Попов" се появи най-сетне съобщение за резултатите от "конкурса" за назначаване на учител по филосо-фия. Интересното е, че в него документално пише, че "Протоколът" е подписан днес, на 31 август, понеделник, което значи, че комисията е заседавала цели три дни (!!!), включително и уикенда, за да вземе това свое толкова трудно, направо соломоновско решение, с което елиминира моята кандидатура. Понеже първоначално резултатите трябваше да изля-зат още в петък в късния следобед. Г-н Старибратов, директорът, вчера в неделя ме извести, че решението било взето, просто не било публикувано по технически причини, но ето сега се получава, че протоколът е подписан едва днес, понеделник. Доста интересна история се завързва. Ще про-дължим да я следим...

Някои хора живеят със съзнание, отговарящо на други, отдав-на отминали епохи

понеделник, 31 август 2015 г.

Интригата около назначението на учител по философия в Мате-

матическа гимназия вече се разнищи: директорът Старибратов три дни

173

мъдрува, най-накрая се поддаде на страхотния политически и всякакъв друг натиск и назначи за учител по философия лицето Михаил Казан-джиев, бивш заместник-кмет на район ЮЖЕН, член на братската на БСП партия АТАКА, който известно време се подвизаваше и като инспектор в РИО, но кой знае защо сега е решил да си намери тих пристан в МГ за блажено дочакване на пенсия. При това въпросното политическо назначе-ние е направено по чл. 67, ал.1, т. 1 от КТ, т.е. другарят Казанджиев, като наш човек, е назначен на постоянно място, което пък влиза в противоре-чие с обявата за това работно място, публикувана в сайта на РИО.

Абе бъркотията е пълна, дето се казва, но ето че най-сетне кар-тината се проясни. Това, че моя милост като кандидат за това учителство беше дисквалифициран най-арогантно, в този контекст намира своето съвсем логично обяснение. Интересно е дали другарят Казанджиев е събрал толкова много точки просто защото е "от правилната партия", предполагам, в точковата система на г-н Старибратов партийното членст-во в правилната партия е най-важният критерий, за който дават най-много точки. Е, аз съм с първи клас-квалификация, интерес буди и този въпрос: дали другарят Казанджиев от много партийна работа е имал време да се занимава с философия, дали неговата квалификация е равностойна на моята?

174

Е, ще се наложи на г-н Старибратов да отговаря на много въпро-си тепърва. Никой не очакваше чак такъв превъзходен гаф да направи. Аз лично имах друго мнение за математиците, именно, че са умни хора, които чак толкова тъпи и баламски грешки не могат да допускат. Ако пък г-н Старибратов въпреки ума си е допуснал да се поддаде на партийни симпатии, трябва да му напомним, че въпросното държавно учреждение, на което той е ръководител, именно Математическа гимназия, е деполити-зирано; явно някои хора живеят със съзнание, което отговаря на други, отдавна отминали епохи...

Ех, г-н Кирчо Атанасов, що не идете да им дръпнете ушите на вашите партийни другари в МГ, нещо прекалено са се разгащили, ето виждате какви непростими гафове правят! И излагат непогрешимата пар-тия, леле, допуснаха да опетнят "майката-кърмилница" тия другари от АТАКА с прекалената си лакомия!

Драга госпожо Киркова (обръщам се към началничката на РИО-Пловдив, по нейните думи тя била редовна читателка на блога ми; утре ще я изненадам с визита; тя таман утре има приемен ден, аз ще се явя при нея подготвен с доклад по скандалния случай!), та драга госпожо Киркова, какво ще кажете сега за тия бабаитщини, които дадени другари си позволяват в подведомствените Ви държавни училища?! Но утре ще си поговорим де, гафът си го бива, спор няма, спирам дотук. Хубава вечер желая на всички!

Лек сън ви желая, г-н Старибратов! Приятни сънища, другарю Казанджиев!

175

Няма граници за осъзнатата свобода

вторник, 1 септември 2015 г.

Kaloyan Borisov добави 4 нови снимки — в Lincoln Memorial и написа:

Няма граници за осъзнатата свобода. Ангел Грънчаров: едно от нещата, които научих от теб.

176

Отвърнах му: Успехи ти желая!

Страх и малодушие вървят ръка за ръка, победиш ли страха, ще сразиш и слабостта

Вчера написах есе със заглавие Бъдете немалодушни, скъпи

кандидатстващи за учителско място безработни учители, моля ви се, не допускайте да ви мачкат: борете се за да спрете униженията! от моята поредица за това как практически, на дело можем да осъществява-ме непосредствената, реалната промяна в образователната сфера на България. Поставих въпроса за униженията, на които са подложени учи-телите, които всяка година си търсят работа, за това как директорите на училища правят конкурси, тези спектакли са още по-колоритни от това как Бай Ганю прави избори примерно. Призовах към немалодушие, към дос-тойно поведение, т.е. към борба с безобразията. Няколко часа след като публикувах този текст на сайта на МГ обявиха резултата от шоуто "пра-вилно назначаване на учител по философия", което директорът Стариб-ратов разигра за няколко дена, отразих случилото се ето тук: Директорът Старибратов сгафи яко, извърши политическо назначение: бивш зам.-кмет от братската на БСП партия АТАКА е новият учител по фи-

177

лософия в МГ!. Какво да правя сега? Длъжен ли съм да противодействам някак – или да си замълча?

Приятелите, най-близките ми хора постоянно ми говорят: замъл-чи си най-накрая бе, човече, разбери, ти няма да промениш сам света, а само ще страдаш! Нима не ти стига това, което преживя, а искаш още? Видя ли какво стана в ПГЕЕ-Пловдив? Нима спря безобразията? Не, нап-ротив, победиха те, другарите – и сега ликуват, радват се на бедите ти. Ако и този път почнеш борба, ще ти излезе името че не прощаваш никакво безобразие, това ще се разчуе, и тогава вече никой, абсолютно никой директор няма да те вземе на работа повече! А сега си в разцвета на силите си. Помълчи малко за да се върнеш в образованието, направи компромис: не си ти този, който нещо може да промени. Тия хора от Ми-нистъра не ги и страх, та ти ли ще ги уплашиш? Ако не спреш, ще те дър-жат завинаги извън образованието. Ще си стоиш безработен и ненужен докато си жив. Ето такива работи ми говорят най-близките ми хора всеки ден. Наистина, какво да правя ето сега, в този момент трябва да реша. Дилемата е и нравствена. Но и екзистенциална. Аз вече месеци съм без всякакви средства за съществуване и да си намеря работа е вече въпрос на оцеляване. Нещата са сериозни. Заради тия борби със самозабрави-лите се образователни началства аз платих тежка и страшна цена. Вклю-чително и със здравето си. Какви са тези хора обаче, нима нямат капчица съвест?

Този въпрос мен лично много ме интересува. Ето сега ми е безк-райно интересно какво мисли директорът на МГ Старибратов, ще ми се да разбера има ли известни угризения заради стореното, заради гафа, който си позволи – или подобна емоция му е изцяло чужда. Забележете, това е

178

ръководител на образователно-възпитателно учреждение, ако беше някакъв друг, примерно ако беше началство в милицията, да кажем, е друго, но тук работите са сериозни, в образователно-възпитателната и личностно-формиращата сфера тия неща, нравствените, имат най-важно значение. Как разсъждават тия хора, та са стигнали до положение да нямат особени нравствени скрупули? А че създават такова впечатление, това е безспорно, не вярвам да не могат да си дават сметка за това. Или могат да не си дават сметка? Възможно ли е властта да доведе до такова заслепение? Който обаче не може да издържи на изкушенията на властта, такъв не я заслужава. Такъв не е достоен за нея. Лакмусът за силната личност е този: властта да не те деморализира. Да си запазиш човечност-та въпреки властта. Този е критерият за силна личност според мен. Бил съм и директор на училище, и кмет също така съм бил (вярно, за кратко време, за няколко месеца само, оттеглих се сам понеже нямам апетити към властта) и затова добре зная как влияе властта върху съзнанието и душата. Та в тази връзка ми се ще да направя нещичко за да вляза в контакт със съгрешилия. Да разговарям с него обаче ми се струва, че няма смисъл. Ще стане дълга и широка. Други хора от висшестоящите инстанции са длъжни да говорят с него за сторения гаф, за голямата излагация. Но и аз нещичко мога да допринеса, та тия хора да разберат, че така не може да продължават. Поне малко да се засрамят, примерно. Каквото мога да допринеса в това отношение аз ще го сторя.

Защо ли? Ами защото това са хора на публични длъжности. И трябва да отговарят. А аз пък съм гражданин. Данъкоплатец. Имам пълно-то право да ги държа отговорни. Знаете ли, проблемът в тази наша зло-щастна страна е, че ние, гражданите, не си изпълняваме задълженията. Не се държим като граждани, а се държим като... трудно е да намеря думата, щях да напиша "льохмани" (непохватни хора са льохманите, без-делници и пр.), ала се отказах, май думата балъци е по-подходяща? Дър-жим се много глупаво, този е възловият момент. Сами си вредим като се правим на толкова щедри спрямо длъжностните лица на държавна, на обществена служба, които си позволяват какви ли не зулуми, безобразия и нарушения. Прав в този смисъл е философът Хегел, казал, че всеки народ си заслужава управниците. Или е достоен за правителството си. Всеки народ има такива управници, каквито заслужава. Оттук, от нашето безхаберие спрямо безобразията иде целият проблем. Ние сме отговорни за всичко. Понеже много им позволяваме и още повече търпим. Знаейки, че насреща си имат наивници и малодушници, които няма да ги държат отговорни, те си позволяват всичко. Сфащате ли сега откъде идва проб-лемът? Аз съм отговорен за това, че живея в такава страна. И докато не направя онова, което ми е по силите за промяната, няма да мирясам. Ето такова съзнание ни е потребно. Не да чакаш другите нещо да направят.

179

Да чакаме умеем. А ти самият, като видиш неправдата, да реагираш миг-новено. В един момент ще се намерят и хора, които ще те подкрепят. И злосторникът ще бъде спрян.

Много може отделната личност, аз стоя на гледището, че тя мо-же твърде много; отделната личност е в центъра на всичко по моето раз-биране. Една личност, притежаваща ново съзнание, е способна да пре-дизвика същински поврат и промяна към по-добро. Стига да не мълчи. И да не чака другите нещо да направят. Стига да има съзнание за дълг, според което ти си този, от когото всичко зависи. Появи ли се това съзна-ние, промяната вече е станала. Под влиянието на това съзнание личност-та неминуемо ще предприеме действия за реална промяна и на ситуация-та. За това се иска да реагира смело. Да, трябва да победи страха. Глупа-вият страх е причина у нас нещата да не вървят. Пълно е наоколо със страхливци, това поне не сте ли го забелязали? Страх и малодушие вър-вят ръка за ръка. Взаимно се подкрепят. Победиш ли страха, ще сразиш и малодушието. И произтичащото от него безразличие. И ще почнеш да се държиш както подобава, т.е. достойно. Това са стъпките към свободата. Робското, слугинското у себе си трябва да победиш, тръгвайки от победа-та над страха. Треперковци у нас колкото щеш. Треперковците само мър-морят (тайничко, сакън да не ги чуе някой и да донесе "там, където тряб-ва"!), ала нищо не правят.

Аз лично ако нищичко не предприемах и само си мърморех в блога, щях да бъда най-обикновено нашенско мрънкало. Пълно е с такива "бабаити" у нас, на думи са големи борци, пичове, не знам си какви. Осо-бено бабаитлъка си го проявяват ако може анонимно, за да не разбере началството. А иначе са си съвсем послушни. Пред жена си в къщи са герои. Псуват на поразия. Внимавайки някой комшия да не чуе все пак. Презрян никаквец от този род аз не ща да бъда. Не съм бил и няма да бъда. Е добре, какво сега трябва да направя в така и така възникналата ситуация?

Бяхме в Математическата гимназия общо 8 човека кандидати (5-ма се отказаха предварително, дали са документи, но като са разбрали по някакъв начин за кого е мястото, са се отказали от участие), да, 8 човека, включително и победителят, атакуващият другар, който е бил зам.-кмет на район и дори експерт в РИО-Пловдив, пък е решил да се прислони на тихичко до пенсия в МГ. Значи останалите кандидати ще си замълчат, правейки се на ударени. С оглед да не се прочуят че са опърничави като мен, което ще сложи кръст на бъдещето им. Щом искаш някъде системата да благоволи да се подслониш, трябва да си кютиш. Ако не си траеш, ако тръгнеш да протестираш, ако, примерно, напишеш жалба и това се раз-чуе, то нито един директор след това няма да пожелае да те вземе на работа. Ще станеш като мен, дето много съм протестирал. И не само че

180

съм протестирал срещу директорски произволи, но и публично съм обявя-вал това. Направил съм нужното да ме знаят що за птица съм всички директори. И ето, сега в Пловдив съм дискриминиран открито от цялото директорско съсловие. (Дали не трябва да ида да се спасявам в София?) Цяло чудо ще е да се намери някой директор в Пловдив да взема на ра-бота проклет философ като мен, дето не си мълчи. Таралеж в гащите, с извинение, но такава е поговорката, никой директор няма да иска да си тури. А би трябвало, ако нещата в свидното ни отечество бяха нормални, ако някой мислеше за интересите на учениците или за качеството на тяхното образование, личности "черни овци" като мен щяха да бъдат най-търсени. Та 6 човека от ощетените кандидати, предполагам, благоразумно ще си замълчат, но само проклетникът Грънчаров ще реагира. И то не само с писане в блога си, а и с други, още по-неприятни за директорското съсловие неща. Как обаче да реагирам, ето в това е въпросът?

Да напиша жалба до г-м Министъра, до другите институции, до началничката на РИО-Пловдив е умряла работа. Добре знам, че е умряла работа това, не си мислете, че не знам това. Нищичко, абсолютно нищо не постигнах като писах купища жалби за неуредиците, за ексцесиите в ПГЕЕ-Пловдив, абсолютно нищичко! Ако изключим това, че само на себе си навредих. Нито едно висшестоящо началство не се трогна от моите апели да спрат безобразията. Най-малко от всички пък се трогнаха всички ония министри (на образованието и науката), до които писах; до един камък да бях писал, той повече щеше да се трогне, но министрите изобщо не се трогнаха. От което съдя, че министерските бюрократи просто скриха всички мои жалби от министрите, до които ги бях адресирал. Опитите ми да се срещна с "реформаторският министър" на образованието и да му обясня вкратце цялата работа се оказаха безнадеждни. Реформаторският министър се оказа досущ като всички останали: превърна се в покорен изпълнител и служител на волята и интереса на министерските чиновни-ци. Тъй че сега да пиша нова жалба до Министъра (относно произшестви-ето в МГ-Пловдив) май няма нужда, а, какво ще кажете? Или все пак има нужда, а? Поне за да имам документ, че съм реагирал някак? Щото и аз ако си замълча, кой друг тогава ще проговори и ще каже това, което тряб-ва да бъде казано? Нереагирането спрямо безобразията е съучастие в тях. И също така е насърчение. Аз обаче не ща да насърчавам ония, които си позволяват да безобразничат. Те точно това чакат и на това разчитат. Затова безобразниците у нас са се разпасали толкова: щото никой не реагира на безобразията им. Или ако реагират, това са единици. Такива като мен реагират, на тях обаче никой не им обръща внимание. "Кучетата си лаят, керванът си върви". И също: "влачи куче диря нема".

Писах, писах, реакция от отговорните органи няма. Никой не за-чита гласа на граждани като мен. Мислят ни за някакви там ненормални-

181

ци. И натрапници. Отчайващо е. Пустош и мъртвило. Затова страната ни почна да прилича на пустиня. На духовна пустиня. На човешка пустиня. В която човечността е най-дефицитен продукт.

Някои приятели пък ме критикуват че грешката ми била следна-та: не съм бил постъпвал по християнски. Много съм бил рязък, обиждал съм бил провинилите се другари. Трябвало да се отнасям към тях с добро и с любов. Любовта може онова, което злото и омразата не могат. Добро-сърдечно трябвало било да се отнасям към разпасалите се другарки и другари от ръководния и властващ елит, които си безобразничат със сладострастническо някакво удоволствие. Трябвало било да не ги обиж-дам с нищо, щото те били имали, предполагам, крехки, обидчиви души и моите прями думи, видите ли, ги наранявали. И ожесточението се увели-чавало. Безобразниците у нас били имали – запомнете това! – крехки и раними души. Трябвало било да ги щадим. Те също, видите ли, презирали подлостите, мерзавщините и мръсотиите, ала просто нямали душевната сила да се възпрат да ги правят. И ний с любовта си сме можели да под-силим душевната им сила. Да, любовта може това, което нищо друго не може. Дали в такъв случай да не напиша едно писмо до г-н Старибратов, което да е преизпълнено с любов? :-) Та да го трогна така, че да осъзнае и почувства греха и грешката си. И сам, така да се рече, да се презре. И да помогна някак да се осъществи онзи така желан поврат в душата му, към който се стреми цялото му тъй страдащо същество. Още повече че той показа оптимистични податки в тази посока: виж Директорът на ОМГ отговори на писмото ми, естествено моята кандидатура за учител по философия е елиминирана по (не)ясни субективистки и дискримина-ционни подбуди. Там между другото той написа следното:

... Приемете моето извинение. Лично аз следя вашето списа-ние и работата ви с учениците и споделям подобни възгледи. Пожела-вам Ви лека и ползотворна учебна година!

(Хубава подигравка, забелязвате ли между другото, си позволя-ва, а, какво ще кажете, чудесна е, грешка няма: прогонвам те без обясне-ние, осъждам те по този начин да си останеш безработен, ала ти пожела-вам лека и ползотворна учебна година!) За какво говорят тия прочувст-вени думи ако не за една страдаща, раздвоена между злото и доброто душа? Човекът просто са го притиснали да направи такава идиотщина, но той лично това не го желае – и копнее да бъде добър и справедлив, ала не му позволяват. Не е лесно да си директор в наше време, отвсякъде те атакуват различни сили, всяка си иска своето. Грънчаров иска справедли-вост, ала другарите от АТАКА и от БСП искат да назнача техен човек за учител по философия, брях, какво да правя? Амче на другарите от АТАКА и от БСП особено аз съм много задължен, мога ли да пречупя хатъра им? Абе какво иска тоя Грънчаров бре, не е ли време да миряса? Трябвало

182

било да изберем най-добрия кандидат, оня, който превъзхожда всички именно като личност и като философ, като учител и пр., майната ти, кога у нас е било всичко да е както трябва и справедливо? Кога у нас най-добрите са били избирани на каквато и да е било държавна работа или длъжност? Винаги най-лошите, безскрупулните са ни управлявали, винаги те са блаженствали на високите служби особено, ех, Грънчаров, що се правиш на такъв идиот че не разбираш поне това? А и тук става дума за едно проклето даскалско място за учител по философия, голема работа, нема да пропадне света като поставим тук един заслужил другар от братс-ката партия АТАКА?! Е, сега пък ще се правим на големи светци, обучени-ето по философия на учениците щяло било да пострада, глупости на търкалета?! То и учениците да не би да мислиш че искат някой да ги тор-мози да учат истински? И те обичат даскалите, дето не им дават много зор. Ето, другарят от АТАКА е такъв популист, че учениците ще го обикнат непременно. Ще стане най-добър и обичан даскал. А такива като теб само създават проблеми. А пък и разбери, Грънчаров, не можех да пречупя хатъра хем на политическите ми другари, хем на другарите от РИО. Гос-подинът, когото назначавам, е вътрешен човек в инспектората, да не би да ми е изпила чавка ума та да се конфронтирам с другарите от Инспек-тората? И за какво, моля ти се? За теб ли? Или за проклетата ти справед-ливост? Ти мен за мухлю ли ме мислиш?

Аз отговорих на това чистосърдечно писмо на въпросния адми-нистратор. Така му отговорих, че той се докачи и млъкна. Дали сега не е време да му напиша друго писъмце? Ей-така, заради науката да се пожер-твам малко? И за демокрацията де. Що пък да не му напиша едно кратич-ко писъмце? Все пак първо към него трябва да се обърна. Трябва да ща-дим реномето му донякъде. Въпреки че той трябваше много да внимава да не сгафи. Да, ала се поддаде на натиска. Съгреши. Как ли следва да се отнасяме към грешниците? По християнски трябва да се отнасяме, нали? Или по... будистки? Забелязвам, че у нас напоследък е пълно с все повече будисти. Е, ще опитам да му напиша едно писъмце и понеже вече взе да ми писва да пиша тази сутрин, то ще бъде съвсем кратичко. Ето какво писмо се получи, пиша го тук пред вас:

Здравейте, г-н Старибратов, Онзи ден в неделя като ми отговорихте на писмото, аз Ви писах,

а Вие след това замлъкнахте. Но диалогът между нас трябва да продъл-жи. Държанието Ви предизвиква много недоумения и куп неизбежни въп-роси. Позволихте си да сторите много грешки. Не смея да твърдя, че ме излъгахте, но такова впечатление, простете, създавате. Сгафихте така, че ще Ви се наложи да давате обяснения. И то по възможност по-убедител-ни. Мисля че сте разбрал, че в наше време властта не Ви гарантира недо-сегаемост от критики. Длъжността Ви е публична и аз като гражданин

183

имам пълното право да Ви задавам тия въпроси. Нещо повече, това е мой дълг. Привикнал съм да си изпълнявам човешкия и граждански дълг. На такива опасни неща съм учил и учениците си. Може би и затова Вие ме елиминирахте така решително, но и толкова грубо. Можеше да се опитате да го сторите с известен финес. Подозирам, че някой Ви е повлиял да заживеете с погрешното чувство за пълна безнаказаност. Такова едно съзнание е неадекватно на реалностите на съвременния живот. Време е да се събудите. Нещата днес са съвсем различни.

Както и да е, решен съм да Ви изнеса един урок. Учител съм, та-зи ми е работата. Урок по психология, по философия на живота и по граж-данско достойнство възнамерявам да Ви изнеса. Урок, който предпочете-ният от Вас кандидат, другарят Казанджиев, не може да Ви изнесе. Той няма и моралното право да Ви изнесе такъв урок.

Вие си позволихте да направите куп грешки, процедурни и от всякакво друго естество. Това показва, че сте си въобразил, че можете да си правите каквото Ви скимне. Насреща си обаче нямате балъци, а разби-ращи човешки същества. Не зная как другите ощетени кандидати ще реагират. Сам разбирате обаче, че аз няма да си замълча. Ще Ви се на-ложи да отговаряте. Ще понесете пълна отговорност за произвола, който си позволихте.

"Точковата система", с която се опитахте да ни хвърлите прах в очите, първо, следваше да я обявите, неясни са критериите. Ще трябва сега, постфактум, да давате обяснения. В тази точкова система влизаше ли критерий ниво на квалификация на кандидатите? Аз имам чувството, че най-важният критерий във Вашата точкова система е бил "политическа принадлежност към правилна братска партия". Колко точки давате за този признак? Как можахте да си позволите такъв гаф: да назначите ярко изра-зено политическо лице на длъжността учител по философия в повереното Ви училище? Излишно е да казвам, че училищата са деполитизирани. Това не Ви ли смущава поне малко?

Второ, мен ме елиминирахте крайно грубо. Ще трябва да дадете обяснение колко точки съм събрал и защо не съм бил сред фаворитите. Моята кандидатура е силна. Кое по-точно Ви накара да ме елиминирате и дискриминирате по такъв един нескопосан начин? Давате ли си сметка, че не съм човек, който ще прости погазването на моите човешки и конститу-ционни права? Аз вчера очаквах цял ден да ме поканите на разговор за да дадете подобаващите обяснения. Днес в 14 часа ще бъда в РИО-Пловдив да разговарям по прелюбопитния казус с г-жа И.Киркова. Ако желаете, можете да се присъедините към компанията ни. Веднага след разговора с нея ще предприема нужното за да известя в писмен вид и г-н Министъра за тази толкова възхитителна история. Но първо Ви давам шанс да дадете убедителни обяснения. Вие не сте на нивото на един, да речем, султан на

184

Отоманската империя, та никой да не може да Ви иска обяснения. У нас даже властници от много по-високо ниво им се налага да дават обясне-ния. Между другото, аз съм и медийно лице, имам си собствена медия, това е моят блог. Блогът ми се чете от много хора. Тези хора са запознати със стореното в тия дни от Вас и също чакат Вашия отговор. Чакат Ваши-те обяснения. Да, демокрацията е нещо много лошо, г-н Старибратов, ето, налага се на началствата да дават обяснения на гражданите. Вие заявих-те в писмото си до мен, че сте бил горещ привърженик на демократичните възгледи - в образователната сфера най-вече. Ето, давам Ви шанс на дело да докажете това. До този момент не Ви е проличало, че сте при-върженик на демократичния дебат. Криете се от него, което не говори добре.

Имам много конкретни въпроси към Вас. Съветвам Ви да проче-тете коментарите в блога ми по повод на цялата тази история. Примерно г-н Р.Радев, философ, пенсиониран многогодишен директор на училище, от Перник, Ви зададе чудесни въпроси. Г-жа М.Василева, учителка от Пловдив, сега пенсионерка, също Ви зададе превъзходни въпроси. Поро-вете се, намерете ги. Интересно е да разберем защо Протоколът, съдър-жащ "точките" и класирането на допуснатите за втори кръг "събеседване" е подписан едва на 31 август, а по Вашите думи е бил готов още на 28 август? Защо три дни мислихте какво да правите и накрая, след толкова много мислене, дръзнахте да сторите непростим гаф, за който много ще се говори? Съзнавате ли вече какво си позволихте да направите? Грешка-та Ви е голяма. Вас специално, позволете да запитам, вълнува ли Ви изобщо качеството на образованието по философия на учениците от Математическа гимназия? Как се убедихте, че най-достоен за тази функ-ция е тъкмо въпросният партиен функционер на партия АТАКА? Смятате ли, че ще можете да убедите в правилността на своето решение самите ученици от МГ, а също и техните родители?

Сега ми хрумва: ако искате, готов съм да дебатирам с Вас и с г-н Казанджиев възникналия казус пред камерите на Пловдивската общест-вена телевизия. Ето, каня Ви в своето предаване "На Агората...", то се излъчва в четвъртък, от 11 часа, заповядайте в този час в сградата на ПО-тв. И без това напоследък правя поредица от предавания за състоянието на образователната ни система, предвид идващата нова учебна година. Ще се радвам да бъдете мой гост.

Толкова. Много съжалявам, че нещата стигнаха до такъв край. Наистина силно ме разочаровахте. Много жалко!

Бъдете здрав! С поздрав: А.Г.

185

Това е. Спирам тук. Не ми се пише повече за нищо. Ще се отдам на почивка. Излизам на разходка. Хубав ден ви желая! До нови срещи! Не се страхувайте, подло е човек да се страхува, правете нужното да бъдете достойни човеци и граждани – ето това ви желая в завършек. Правете казах, т.е. на дело, практически, а не само мисловно. В делата, в дейст-вия, в постъпки показвайте, че сте такива. Тук е разковничето. Желанието за свобода е нищо, истинското е реалната, действената, действителна-та свобода. Дали г-н Старибратов, прочее, не ме отритна така неблагора-зумно от МГ само защото го е страх да не спомогна техните ученици да станат наистина свободни и достойни личности? Дали тази не е истинска-та причина да ме отхвърли така решително? Наистина, не мога да разбе-ра какъв е този негов неистов страх от мен? Голяма загадка, но ще видим, ще направя нужното да я разгадая... ще ви известя за постиженията си в тази посока...

Крайно опасното разпространение на безчувствеността у нас

сряда, 2 септември 2015 г.

Американската агенция за социологически изследвания „Галъп“ разкри, че най-емоционалните жители на Европа са португалците, а най-неемоционалнитe – литовците, следвани от българите, предаде Mignews.

186

За социологическото проучване експертите от „Галъп“ са анкети-рали жители на 148 държави по света за честотата на проявяване на такива емоции като гняв, печал, тревога, радост и т.н.

Най-емоционални в световен мащаб са жителите на Боливия. Сред европейците най-емоционални са португалците, които са

на 15 място в света. Емоционални са също жителите на Кипър (23 място), гърците (26 място), испанците (27 място), италианците (33 място).

Най-неемоционални сред жителите на ЕС са литовците (138 място), българите (132 място) и естонците (128 място).

Из: Гейоцид, автор: Иво Инджев Виж също: Емоционални инвалиди ли сме вече?! Кратък коментар: Наши сънародници, българи, са организирали трафика на хора, който доведе до т.н. камион на смъртта, загинаха в него около 70 човека, сред които и деца, задушени, а пък нашенците, дето са ги карали, като разбрали какво са направили, са избягали. Взели им парите за да ги прекарат, а пък след това ги убили. Или е само инцидент?

Аз обаче съм поразен, че не срещам тия дни човек, който по ня-какъв начин да покаже възмущението си от това, че се е случила тази трагедия, че българи са замесени в нея, ето това ме порази. Пълно мъл-чание! Тишина.

Май наистина сме най-безчувствените сред европейците, както твърди едно изследване...

България е на път да стане страна на антикултурата

четвъртък, 3 септември 2015 г.

Последното есе от поредицата, която условно наричам "Проект за незабавна реформа на НЕобразованието" (примерно), публикувах под заглавието Страх и малодушие вървят ръка за ръка, победиш ли страха, ще сразиш и слабостта: тези са първите стъпки към свобода-та. Стана така, че под въздействието на логиката на живота се наложи да дам предимство на въпроса за това как следва да се отнасяме към пове-дението на училищните директори, имащи самочувствието че са нещо като бейове от най-ранните времена на Отоманската империя – или като феодални деспоти, разполагащи с неограничена власт. Дадох конкретни примери, взети от живота, този път с поведението на директора на Мате-матическа гимназия в Пловдив, който явно е имал шанса да обезсмърти

187

името си, влизайки в тази поредица. Той, разбира се, все още не е реаги-рал никак на моето толкова любезно, но и прямо, пределно откровено писмо, което му написах; мълчи упорито, показвайки на дело, че твърде-нието му, че бил, видите ли, горещ привърженик на демократичния дебат, е напълно неоснователно изхвърляне; самоопровергава се по категоричен начин, независимо че като математик следва поне да не допуска толкова груби логически грешки. За да завърша подетата тема ми се налага да направя някои заключителни обобщения.

За да се разпищолят толкова училищните директори сме винов-ни най-вече ний, учителите, образователните дейци: това, че ни липсва развито гражданско и демократично съзнание е причината за такава една аномалия (все пак живеем в XXI-ия век, а не, примерно, в 1540-та годи-на!). Това гражданско и демократично съзнание със съответстващите на него нрави е причината за вихрещия се произвол на училищните директо-ри. Те са си втълпили, казах, че са нещо като турски бейове, макар че много се съмнявам, че оригиналните турски бейове едно време за се държали точно като тях: нашенските бабаити са значително по-нагли от служителите на турския султан по места, в санджаците и вилаетите, в учрежденията на Отоманската империя. Много често училищните дирек-тори у нас имат поведението на най-обикновени и банални мутри, които нямат никакъв респект и никакво приличие пред народа, пред послушните

188

балъците, на които са се качили на главата и се чудят какви мерзости да произведат там. Най-малкото, което си позволяват, е да се гаврят с пер-сонала както си искат, примерно, да издевателстват безсрамно над горки-те безработни учители, на които се налага всяка година да кандидатстват за освободилите се учителски места. Те явно имат една идея-фикс: да покажат колко са величави, колко безконтролна е тяхната власт, т.е. вни-мават да демонстрират непрекъснато, че могат да си правят каквото ис-кат. (В моя екзотичен пример, случил се тия дни – не съм си го изфанта-зирал, наистина се случи! – въпросният директор на Образцова матема-тическа гимназия в Пловдив си позволи да назначи за учител по филосо-фия един местен известен партиен функционер на партия АТАКА! Наис-тина "образцово" е това поведение, няма що, съответства на едно "образ-цово" за разложилите се нрави в образованието училище!) Как може да се озапти тази склонност към произвол, как могат да бъдат сложени известни граници на подобна арогантност? Ами лесно е. Стига директорите да нямаха насреща си овчици, а достойни личности и граждани.

Ето, в нашия случай директорът на МГ си позволи да се погаври със седем човека, кандидати за това учителско място. Други петима пред-варително се отказаха, явно защото някак са узнали предварително какво ще се случи и затова са се въздържали да участват във фарса. Значи 12 човека просто си замълчаха (и себе си слагам в това число, защото освен че писах само в блога си, до този момент не съм реагирал другояче, именно на дело). Безобразието се прави пред очите им, те си замълчават. Това ако не е насърчение на разпищолилия се управник и дори съучастие в безобразието – сполай му кажи! Сега става ли ви ясно защо у нас поли-тическите нрави са толкова долни? Ами защото сме способни да понася-ме всякакви издевателства, затова е така. Не реагираме както подобава за личности и граждани, затова злосторниците са се разпасали толкова. Липсва сдържащият фактор в лицето на смели и достойни личности и граждани, които са способни да противодействат решително на произво-ла, на гаврите със законността и правото, на мутренската безцеремонност и безочие на нашите управници. Тази държава не е бащиния на мутрите, ето това трябва да се разбере! Тази държава е на нас, гражданите. Щом допускаме управници с мутренско поведение да се гаврят с нас, заслужа-ваме си участта. Ако поне неколцина личности и граждани издадат откри-то глас в защита на правото, законността, благоприличието, ако покажат решимост да се борят, злосторниците ще се позамислят дали да продъл-жат да се държат така арогантно. Разбира се, когато само един човек се противопостави, а всички други мълчат и гледат сеир, този отделно взет човек, показващ някакво личностно и гражданско поведение, непременно ще бъде обявен от злосторниците за "ненормален", за "луд", за "неадек-ватен", нищо чудно тогава и диагноза да му поставят: там, където безраз-

189

личието или стадността е норма, там личностно изразеното и гражданско поведение е същинско безумие!

Когато някъде у нас някой се осмели да протестира, всички други засегнати мигновено застават в поза "гледане на сеир" и не благоволяват да си мръднат и малкия пръст да го подкрепят някак, да покажат солидар-ност с възмущението му, не, такова нещо у нас не може да се случи. Ето причината арогантните управници, началства, чиновници да се държат толкова нагло с нас, да не уважават изобщо правата ни, да си позволяват грозно и недопустимо в нормалните страни поведение. Нали чухте какво се случи в тия летни горещини в едно нашенско село? При 35-градусова горещина всеки ден няма вода в това село. Само един човек се вдига да протестира. Не, спокойно, той даже не е българин, чужденец бил, белгиец, таман от страната, в която е столицата на Европа. Отишъл в отчаянието си при благоденстващата кметица и заявил, че докато не направи нещо да пусне водата, няма да излезе от кметския й кабинет. Стоял с часове там докато пазачите не го изгонили. Нито един нашенец обаче не го подкре-пил, напротив, лезят се и, видите ли, "му се чудели на акъла"!!! Много странно в техните очи се държал белгиецът, да, странно е у нас да се държиш като личност и като гражданин! Водата, разбира се, не била пус-ната, кметицата даде какви ли не оправдания. Овчиците мило поблейну-ват около нея. Е, белгиецът тия дни заяви, че възнамерява да продаде имота си и да вложи инвестицията си в друга страна, където живеят по-нормални хора, сиреч човеци. А не овце като у нас. Да, държим се по-зле даже и от овцете – срамота! Същински позор е това!

Да се върнем на положението в училищата, щото иначе темата е голяма. Когато директорът се държи като турски бей или като съвременна разгащена българска мутра целият персонал на въпросното образовател-но-възпитателно учреждение се държи, естествено, като най-презрени треперковци. А някой се осмели да покаже, че не богоговее пред деспота и мигом ще бъде изритан от топличкото си местенце. Затуй обикновено всички всеки ден се подмазват на директора, величаят го колко е добър, мъдър, как великодушно им бил давал хляба и сиренцето, да, това му думат тия презрени мишоци! Ах, колко сте красива днес, мила госпожо директор, и как приятно ухаете? Откъде намерихте тоя превъзходен пар-фюм?! И как добре Ви стои таз рокля, страхотна сте! Ех, какво щастие е да Ви гледа човек, да Ви се възхищава! Благодарим на съдбата, че Вие ни станахте директорка!" – ей-такива думи думат всеки ден в ушенцето на директорката си учители от някои съвсем реални и конкретни учебно-възпитателни учреждения, намиращи се около нас. Отвратителна атмос-фера, разбира се! Забележете, говорим за отношения във възпитателно-образователни и личностно формиращи младежта ни учреждения! Ако тия отношения бяха характерни, примерно, за милиционерски участък, тогава

190

проблемът нямаше да е толкова сериозен, но ето, тук такова поведение се демонстрира без капчица неудобство именно пред очите на младите! Давате ли си сметка как влияе такава една ужасна деморализация на техните съвсем свежи съзнания?

Всичко е тъкмо наопаки у нас, противно на дължимото. И на ес-тественото, на човешкото. В страни като нашата, в които нивото на разви-тост на съзнанието за свобода е в своя зачатъчен вид или даже още не е започнало да се формира "масите" са се разплули от разврат, от перверз-ното удоволствие сами да се унижават колкото се може повече. И в резул-тат отношенията се объркват до невъобразимост. Всичко дори най-просто става безкрайно сложно. И безкрайно унизително. В крайна сметка хората стават съвсем безчувствени спрямо униженията. Те се възмущават когато не ги унижават, когато ги третират като личности, а не когато някой се гаври с тях, представяте ли си?! Те протестират когато някой почне да се държи достойно, както подобава за личност и за гражданин, и са спокойни, когато всички до един се държат като презрени мухльовци-мижитурки и страхливци. Да, всичко у нас е наопаки. Даже не може да бъде разпознато и възприето като такова достойното личностно и гражданско поведение. Щом някой почне да се държи като човек и гражданин с достойнство, всички се нахвърлят да го плюят, като всеки се старае да извади из гър-лото си колкото се може по-голяма храчка. Това, любезни ми дами и гос-пода българи, е положението. Да, такова е положението у нас. Изненад-вам ли ви с нещо? Това, което пиша, нима е новост за вас? Нима не сте го видели с очите си? Хайде не се правете, ако обичате, на изоглавени, че тия неща не сте ги видели с очите си?

За тия неща у нас не е прието да се говори, камо ли пък да се пише. Тия неща са "обществена тайна", с която всички са се вече прими-рили. Никой не ще да се рови в тия мръсотии – за да не се оцапа. Щот сме много чисти, та се боим да не се оцапаме! Предпочитаме мръсотията да я държим вътре в душите си. Да не се вижда, да не се гледа. Това се възп-риема като "прилично". Да не се вижда, да, у нас обичат да замитат боклу-ка под чергата.

Как може да се промени тази отчайваща ситуация ли? Ами прос-то е. Иска се известна промяна в съзнанията най-вече. Трябва да се осъз-наят някои най-простички истини. Трябва да се осъзнае съществуващото, каквото то е. Истината е важна, съзнанията ни са болни когато живеят в раздор с ония прости истини, които правят живота ни нормален и човешки. Ето какво следва да се осъзнае. Ще кажа какво трябва да се промени в оптиката, през която гледаме на интересуващите ни тук отношения дирек-тор-учители.

Ами от само себе си се разбира, че директорът на едно училище не е турски бей, камо ли пък султан на Отоманската империя, че никой да

191

не смее да му държи сметка за поведението. Той просто е човек, на когото са възложени някои отговорности по управлението на училището, нищо повече от това. Властта, която има, предполага именно отговорности, нищо повече. Стига насреща си да има, повтарям, личности и граждани, а не овце. Не мило поблейващо стадо. На директора следва да се гледа като на грешен човек, на човек, който е застрашен също да прави грешки. Формулата "Началството никога не греши!" отива по дяволите. Всичко, което директорът казва или прави, бива подлагано на свободен и демок-ратичен дебат. В който участват не треперковци, не подлизурки, а достой-но държащи се личности и граждани, загрижени не за своя презрян личен комфорт, а тъкмо за най-горещите и същински въпроси на учреждението. Осъзнава се, че личното и общото, общественото, се намират в дълбоко същностно отношение: не може всеки да се стреми да прецака другите с оглед само той да е добре, да е приближен на шефа, да им прави разни мръсотийки и пр. Всички си гледат работата както трябва, влагайки цялата си душа и сърце. С глупости изобщо не щат да се занимават. Щото обик-новено в нашите училища учителите биват принуждавани да се занимават предимно с глупости, а не с това, което им е истинската работа. Само на истински важното трябва да привикнем да обръщаме внимание, а от глу-постите трябва да престанем да се вълнуваме чак толкова. Всички опити за интриги и мерзостчици от страна на вечно бодрите подлизурковци, тарикати и калпазани биват пресичани безпощадно от едно оформящо се мнозинство от свободолюбиви люде, а трябва да се знае, че ако един учител не е личност-свободолюбец, той не е достоен да бъде учител. Този е най-първият и решаващ критерий. Илюзия е някога да стигнем до такъв "идеален ред" в нашите училища, така ли? Не вярвате, че подобно нещо може някога да настъпи у нас?

Аз пък вярвам, че може. Вярата е нещо велико. Трябва да повяр-вате, без вяра нищо не се постига. Нещо повече, аз знам, че може да се постигне такова едно културно ниво, защото това е въпрос на култура. Демократична, нравствена, психологическа, политическа, каквато искате друга, с една дума казано – човешка. Културата в противоположност на натурата е онова, което човекът е създал и променил. Натурата е природ-ното, докултурното, животинското състояние. Просто от животни трябва да се постараем да станем човеци. И личности. От овце, мило поблейва-щи в стадото, трябва да станем човешки същества. Човешкото, личност-ното у себе си градим самите ние, то е наше творение и постижение. Изисква постоянни грижи. Прекалено много сме "натурални" – поради което сме и толкова некултурни. Сега сфащате ли защо простотията у нас е толкова напреднала? Простотията именно е прекалено натурална, при-родна, "естествена". Липсата на всекидневни културни усилия, усилия по посока формирането на нашата автентична човечност или личност водят

192

до дегенерацията, плот на която е ширещата се у нас простотия и анти-културност. Култура у нас е на път да стане обидна дума. "Виж го па тоа бе, че ми се праи на културен. Култура, култура, ела ме фани за... (сещате се, нали?)!" Сега сфащате ли защо у нас псуващото недоразумение, но-сещо името Вежди, е тъкмо министър на... културата? Е те точно затова. Да, таман за това. Загреяхте ли?

Учителите у нас да са некултурни вече е пък същински скандал. Некултурно се държи един учител когато изневерява на своята мисия и призвание. Примерно, когато дегенерира до нивото на презрян слуга на своя директор-простак. Когато става подлизурко на самозабравила се суетна и жадна за почести и власт директриса. Тия неща, лакомията за власт и прочие са компенсация за личностна непълноценност. Личностна-та празнота подобни жалки същества се опитват да запълнят с илюзията за надмощие, наричана власт. Аз винаги съм се чудил откъде Министерс-твото успява да открие чак толкова непълноценни индивиди, които да тури за училищни директори-чешити. Чешити в най-лошия смисъл на тази дума. Сиреч, уроди. Човешки и личностни уроди. Които са антитеза на всякаква култура. Или са носите на една просташка, с извинение, "култу-ра". България е на път да стане страна на антикултурата, санким, на кул-турата на най-натуралната простащина. Или вече сме станали такава страна? Сфащате ли сега кои са изворите на простащината в нашите училища, които постоянно подхранват нейната вакханалия в обществото? Сега разбирате ли защо ако един учител в нашите условия се държи достойно, възпитано и културно в условията на ширещата се и в училища-та ни простотия, той бива оценяван като ненормален? А мястото, където трябва да се поведе безпощадна битка с простотията са тъкмо училища-та. В нашите училища обаче – те са и културни учреждения между друго-то! – простотията, уви, заема мястото на доминираща "култура". Много често, уви, учители-простаци, учители с несъмнен мутренски манталитет и поведение, биват възприемани за "най-добрите". Те виреят като риба във вода (да не търся друга, по-изразителна метафора) в нашите училища. Докато истинските учители-личности са в пълна немилост.

За тия неща ще поговорим по-нататък. Тук темата ни беше за то-ва как по нов начин следва да възприемаме въпросните училищни дирек-тори с манталитет на турски бейове. Или които отдавна са задминали турските бейове по безочие, на които по безочие турските бейове не могат да стъпят на малкото пръстче. Казах, че се иска едно ново съзнание, едно реалистично съзнание. Без никакви митологии, без лъжливи и глупави илюзии за "величавостта" на нашия мил шеф. Разбира се, трудно е да се промени ситуацията в тази посока предвид това, че въпросните бейове са направили всичко по силите си за да поддържат мита за своята изключи-телност. Или незаменимост. Те са се обкръжили с гнусни подлизурковци и

193

имат пълно мнозинство. А в някои случаи успяват да потиснат всеки порив към благоразумие и здравомислие сред "учителското тяло". Тогава неща-та стават особено тежки. Но се иска смелост, иска се дързост, иска се борба.

Обикновено всичко започва от една личност. Някой трябва да даде пример. Трябва да намери сили открито да възроптае. Да се възмути и да даде категоричен външен израз на възмущението си. Да удари по масата и да каже, че така повече не може да продължава. Да, знам, всич-ки ще се ококорят и в очите им ще можеш да прочетеш: "Горкият, какво му става, взе май да полудява, човечецът?!". Всичко знам, защото съм го преживял. И то неведнъж. Добре ми е познато положението когато някой се мъчи да се държи достойно в унизителните обстоятелства. Не е лека отговорността да си учител в истинския смисъл на тази дума. И да си възпитател на младите, който презира малодушието. И не си позволява и миг да се държи малодушно.

Опитайте да практикувате този по-различен стил на поведение. Да, ще ви сметнат за "анархисти", за "луди", "екстремисти" ще ви нарекат, ще ви се стъжни животът, презряното спокойствие и мижитуркането ще отидат по дяволите в момента, в който дръзнете да се държите като лич-ности. Тук е възловият момент: бъди личност. У нас масово не се разбира това. Всички били, видите ли, "личности" у нас, поголовно всички. Глупос-ти на търкалета! Това, че си човек – де да бяхме човеци де, щото и чове-ци не сме! – изобщо не те прави личност. А що е личност нека всеки по-мисли повече сам. Аз съм писал много по тази тема, това е любимата ми тема. Тук ще ви подскажа само един признак на личностното: свободолю-бие. Който обича беззаветно свободата е личност, заслужава това име, страхопъзльовците личности не могат да бъдат. А отдадеността на сво-бодата е израз на мъжество. По Аристотеловия смисъл, за Аристотел добродетелта мъжество е средно положение между безумната дързост и страхливостта. Мъжеството е нещо разумно, съдържа, мяра, умереност, щото пък безумно смелите често си чупят главите. Макар в нашите родни български условия, в които е пълно със страхливци, често се налага човек да прояви и безразсъдна дързост – ако иска нещо да промени. Ако иска да повлияе за промяната. Първо обаче в себе си трябва да надмогнем и сразим страха. Да победим малодушието. Да, да си личност можеш да претендираш само ако си победил малодушието. Ако си сразил слабостта.

Трябва да ставам, налага се да прекъсна писането тук. Имам ра-бота, ще излизам по работа. Още съм "безработен" де, нищо че постоянно работя какво ли не. Вчера нищичко не писах в блога защото са наложи да пътувам с кола по селата наоколо. Съпругата ми – начална учителка и втора специалност има учителка по английски – също си търси работа като мен. Опитваме да й намерим работа по честния начин, без връзки,

194

без подкупи, без политически протекции и т.н. (Нищо че министърът на образование и науката, така да се каже, е "наш", е от Реформаторския блог, но ний сме принципни хора, не търсим никакви протекции, пък и пак виждате даже и сега под "наши" трябва да се разбират съвсем други, ето, назначават за учители по философия партийни функционери на АТАКА – нищо че министърът бил, тъй да се рече, "реформатор"!) Трудна работа е да се живее честно в нашите родни условия. Плаща се голяма цена за този лукс. Даже и буквално. Но все пак всички не можем да бъдем мер-завци. Налага се за разнообразие да има и що-годе честни и по възмож-ност чисти хора.

Ще пиша тия дни жалба до Министъра по повод скандалния слу-чай в МГ. И до други инстанции ще пратя жалбата си. Чакам и днес реак-ция на писмото ми до директора на МГ и ако, както подозирам, си замъл-чи, сякаш е равностоен на турския султан, тогава ще го подгони, дето се казва, службата. Да, добре знам, тия хора не ги е страх от нищо. Не им пука от нищо. Поне известно приличие се иска обаче. Е, ще им препода-дем нужния урок. А след малко ставам да се приготвям за тръгване, ще водя днес предаването си "На Агората..." по Пловдивската обществена телевизия. Темата, която искам да поставя, е тази: "Защо училището отврати младите от ученето?". За училището ще бъде темата, дали ще е точно тази или някоя друга, ще реша докато пътувам в автобуса за теле-визията. До последния момент обмислям каква да бъде темата. Имам много варианти, но се колебая между тях. Може да разкажа нещичко и от тази показателна история за това как се назначават учители в МГ. За "точковата система" на класиране на кандидатите още не съм получил разяснение от тъй авангардно мислещия директор Старибратов. В която критерият "партиен функционер на братска на БСП партия" заема явно най-високото място – и дава най-много точки! Повече отколкото дава моя първи клас-квалификация и десетилетната ми пълна отдаденост на фило-софията.

Спирам дотук. Хубав ден! Желая ви още днес да пробвате да се държите като истински личности-свободолюбци. Пробвайте, опитайте, убеден съм, че ще ви хареса. Вчера между другото ходих в едно училище да подавам документи за учител по философия. Срещнах един от канди-датите, с когото се познаваме от епичното кандидатстване в МГ. Обме-нихме мисли по скандалния случай. Човекът твърдо ми заяви, че не може да си позволи лукса да протестира или да пише жалби, защото има се-мейство, за което трябвало да се грижи, трябвало на живот и на смърт да си намери работа. Преглътнах да му кажа, че и при мен положението е абсолютно същото. То се подразбира. Но ето, май единствен – като оня лудия Мунчо от романа на Вазов "Под игото" – ще протестирам, такава е нашата българска работа. Призовавам ви и вие да се опитате да станете

195

поне малко мунчовци, а, имам ли правото да имам чак толкова големи изисквания към вас? Сами решавайте.

В ядрото на идеята за учителстване стои най-висш нравствен смисъл

петък, 4 септември 2015 г.

Вчерашното ми есе от поредицата "Проект за незабавна рефор-ма на НЕобразованието" беше публикувано под заглавието България е на път да стане страна на антикултурата, санким, на "културата" на най-натуралната простащина – или вече сме станали такава страна?, което не е свързано с обсъжданата в него тема, темата за отношенията между образователни мениджъри (директори на училища) и учителите, учителските "колективи". Или пък все пак е свързано с темата, възможно е и да е свързано, и то съвсем пряко? Не зная защо, но въпреки това сякаш самото естество на проблемите ме отведе в една описателност, която край няма, по този начин проблемите даже не могат да бъдат описани, камо ли пък да се предложат действени, ефективни начини за решаването им. Аз не желая обаче от писането ми да излезе един огромен текст, не-годен за нищо практично, идеята им беше кратко помагало по промяна, ако така мога да се изразя – или помагало по... реформа?

196

Всички трябва да се променяме обаче, и учители, и ученици, и директори, и родители, на промяна подлежи всичко, а най-напред трябва решително да се откажем от догмите, на които се крепи прогнилата отвся-къде административно-командна система в българското образование. В българското НЕобразование. Нашите представи за нещата са дълбоко порочни, ето тук се корени проблемът. Защото в това, което имаме, в това, което минава за образование у нас, има много малко от същината, от смисъла, от идеята на истинското, на автентичното образование. Дотук сме стигнали. Българското образование трябва да намери, да преоткрие смисъла си. Безсмислието разлага нашите училища. И трови съзнанията и душите и на учители, и на ученици, и на родители. И превръща учили-щата в нещо като лудници, в които всички се държат съвсем абсурдно, идиотски и ненормално. Нормализация, очовечаване на отношенията в училищата е другото име на промяната или на реформата, която следва да се направи в тях.

Продължавам да популяризирам възгледите си за промяната и в медиите, особено във воденото от мен предаване по Пловдивската об-ществена телевизия. Вчера темата в него, обсъжданият в него въпрос беше "Защо училището отвращава младите от ученето?", а по-мина-лия път разговаряхме по темата "Съзнаваме ли какво дължим на учи-телите?" (записът на предаването вече е на разположение за онлайн гледане, скоро ще ви дам възможността да гледате и записа на последно-то предаване. Принудих се да разкажа и в него за историята около назна-чаване на учител по философия в Математическа гимназия в Пловдив. Идеята ми е да предизвикам участващите в нея лица и инстанции към диалог, към дебат. Провинилите се продължават стоически да мълчат. Какво ли издава това тяхно мълчание? Може би наподобява нещо като угризения на съвестта? Възможен ли е изобщо такъв душевен поврат? Едва ли. Но мълчанието им много говори и много издава. Иска се само чувство в душата та да разбереш смисъла му. Тия, които така многознач-но мълчат, явно признават (без да го желаят и може би без да го съзна-ват) че съвсем не могат да намерят думи в защита на своето поведение и отношение. За да завърша тази история ми се налага да напиша тия дни един документ, който да пратя във висшестоящите отговорни органи, които с бездейността си насърчават нарушителите, безобразно произвол-ничещите, тъй волунтаристично държащите се началстващи особи. Прос-то трябва да им дам един урок, че много са се объркали в представата си, че в наше време могат да се държат по този начин. Просто са объркали времената, в които живеем. Съзнанието им е на нивото на съвсем други, отдавна отминали времена. Този им е проблемът. Понеже съм добър човек им правя услуга и им помагам да осъзнаят все пак в какво време живеем. На мен всъщност точно тази ми е работата като учител по фило-

197

софия: да спомагам да привеждане на съзнанията на младите в съответс-твие с духа, с потребностите на съвременността. И с ония вечни истини на живота и човечността, които никога няма да загубят смисъла си. Точно тази ми е работата, аз затова и предприемам тия свои инициативи. А не защото, видите ли и моля ви се, съм бил обичал... "скандалите". Откога да си човек и гражданин с ясно и разбиращо съзнание и подобаващото за това поведение се възприема като "скандал"? Кога, моля ви се, пък не се е възприемало като "скандал"?!

Налага ми се да изтърпя още някой и друг ден, защото тия дни кандидатствам и за други учителски места по философия в Пловдив. Случайно или не – Бог винаги си знае работата! – се появиха няколко такива места, в които искам да се явя непременно. Едно защото съм при-тиснат от обстоятелствата – без средства за съществуване просто няма как да се живее, а аз от няколко месеца изнемогвам всеки ден – и, на второ място, за да проуча как ще се държат съответните длъжностни лица. Абе просто казано искам да тествам системата и нейните покорни и примерни служители. Ще ми се да разбера дали ще се намери изобщо някой директор, който да дръзне да вземе на работа един радетел и деец за промяната в българското образование като мен; представяте ли си какъв чудесен резултат ще е ако никой не се осмели да ме вземе на рабо-та? Аз вече писах до висшестоящите органи и им обясних създалата се ситуация. Върху мен беше наложено клеймото (от една самозабравила се до екстравагантност властваща административна другарка) на "пълен некадърник", "изцяло негоден за системата", приписа ми дори "липса на каквито и да било качества да бъде учител" и пр., т.е. въпросната другар-ка има неблагоразумието да ме обяви за дисидент, нещо повече, превър-на ме в дисидент спрямо държавната образователна система. Тя беше подпомогната в това свое обречено усилие от една инспекторка по фило-софия, която в момента е главна пречка който и да било директор на училище да ме назначи за учител по философия. Това, че бях уволнен по чл. 328, ал. 1, т. 5 ("липса на качества") е "добро основание" никой дирек-тор да не посмее да ме назначи на работа, но то същевременно е и про-тивозаконно отнемане на моите преподавателски права. Разбира се, ще направя нужното за да си защитя правата. Правата ми на човек, на лич-ност, на преподавател, на гражданин не са нещо, с което ще допусна да се гаврят и да ги тъпчат разни самозабравили се чиновници. Тая просто няма как да стане. Много съжалявам, но ще им докажа, че прекалено много са се объркали. Като капак на всичко ще добавя, че нито държава-та, нито държавните училища са им бащиния, нали така?

Ами какво да правя, ето, и тук намесих "нещата от живота", няма начин, колкото и да се опитам не мога да придам на разсъжденията си онази чистота и яснота, която търся, проклетият живот все "мърси", опет-

198

нява или цапа толкова потребната чистота на анализа ми. Но пък, кой знае, това един ден може да се окаже и предимство. Всичко това придава и жизнена достоверност на писанията ми. И то прекалено плътна, така да се рече. Предпочитам да се движа в синхрон с онова, което животът иска и ни дава, а не да бъда в раздор с него. Трябва да уважаваме живота, ето за това също си позволявам да апелирам.

Откъсването от живота, от жизнените реалности, затварянето, капсулирането на съзнанието в самото себе си, в някакви абстракции, илюзии, догми, в коварни остарели предразсъдъци, блокирането му, стя-гането му в менгеме, бих си позволи даже да кажа бетонирането му в тия именно отживели времето си представи не е нещо, към което трябва да се стремим, напротив, от всичко това трябва да търсим пролуки да се осво-бодим. Жалка картинка е човекът, чиито представи не отговарят на духа на времето, в което живеем. Същински страдалец е такъв човек. Пример-но, както вече казах, ужасно глупаво се държи оня учител, който по някак-ви свои съображения продължава безразделно да вярва в догмата, че началството е господар, който при това никога не греши, ерго, на началст-вото трябва просто да се подмазваш, с оглед да черпиш някакви благинки. Да, чисто прагматичният и своекористен интерес влиза по някакви причи-ни в дълбоко противоречие с особения, бих си позволил даже да кажа чисто идеалистичен статус на учителското призвание, т.е. учителят по идея не може да бъде покорен слуга или подлизурко; защото в идеята за учителстване стои един най-висш нравствен смисъл, който ако се погази, то тогава всичко се обезсмисля, отива по дяволите. Да, обаче ето, има учител, които без никакво замисляне смело погазват този смисъл, нещо повече, оказва се, че този тип учители, с извинение, се оказва господст-ващият, той в нашите училища е най-разпространен, да не кажа нещо повече, всичко различно е просто нещо като скандално изключение. Което при това изобщо не вегетира и е осъдено направо на смърт, на гибел, на резигнация, на каквото искате още.

Сега тук ми се налага да спра отново разсъждението си, току-що започнало, както забелязвате. Преди минутка спрях да пиша за да се обадя в едно пловдивско училище, в което съм подал документи за учител по философия. Вчера беше крайният срок. Каза ми чиновничката, която ми прие документите да се обадя след 14.30 часа, за да ми съобщи кога ще бъде "събеседването". Според казаното от нея аз няколко пъти й звъ-нях, тя обаче ми се извиняваше, че директорът още не бил извършил "предварителния подбор" и ми казваше да звънна по-късно. В един мо-мент даже престана да вдига телефона. Звъннах й тази сутрин, преди малко, преди минути. Сега ми каза, че всъщност "събеседване" просто нямало било да има. Директорът вече си бил подбрал "одобрените за събеседване кандидати", аз не съм бил сред тях. Интересно е, че чинов-

199

ничката даже забрави да ме попита кой се обажда, изглежда добре ме знае. Между другото в това училище вече съм работил, и то преди повече от 15 години. Та значи аз не съм в "предварителния списък на допуснати-те до събеседване кандидати", представяте ли си. Ще се наложи да ви кажа и кое именно е това училище: става дума за Професионалната гим-назия по вътрешна архитектура и дървообработване "Хр.Ботев" в Плов-див. Обявеното място е половин щат, ала напливът от кандидати, по думите на въпросната чиновничка, бил "изключително голям". Поради което директорът се бил принудил да прави "предварителен подбор", за да "отсее" кандидатите, които заслужават високата част негово превъзхо-дителство директорът да "събеседва" с тях! Едни заслужават високата му особа да събеседва с тях, други не заслужават, как ли разбра кои и какви са едните и другите? "По документи" бил разбрал това. Представяте ли си? Този директор пък не знае, че хората в България, в това число и учи-телите по философия, имат равни права, са равни пред закона. И че е нескрита дискриминация едни кандидати да са по-равни от останалите. Няма как, налага ми се да ида да поговоря с него, за да му кажа някои простички истини. Ставам и след малко тръгвам да разговарям с въпрос-ния тъй оригинално мислещ директор на дървообработващата гимназия.

Виждате, че директорските зулуми нямат край. Някой трябва да се намеси решително за да престанат униженията на горките безработни учители. Г-н Министре, Вие как изобщо спите спокойно щом като стигнах-ме до този момент: за реформа в образователната сфера вече даже престанахме да говорим? Е, само аз говоря де, но по медиите вече изоб-що не се говори за нея. Всички забравиха за нея. Даже имам чувството, че и самият Министър забрави за нея. Оня ден г-н Премиеро, като говореше за реформите, които правел кабинетът му, пропусна образователната реформа. Поне се говореше за нея, сега вече и преставаме да говорим за нея. То нали положението в училищата ни е съвсем бляскаво, нали така, другарки и другари, каква реформа ни е необходима в такъв случай? Да развали бляскавото ни образование ли?

Спирам хептен ненадейно тук. Обадих се по телефона на дирек-тора на ПГВАД "Хр.Ботев" в Пловдив току-що и той все пак ме покани на "събеседване". Удостои ме с тази висока чест. Зарязвам всичко и тръгвам. Да поговорим все пак. Чао и хубав ден ви желая! Моят ден започва прек-расно, няма що! До скоро!

200

Неизмеримата йезуитщина на бюрократичните съболезнова-ния

201

Получих отговор от МОН, изпълнен с най-искрени в цялата си неизмерима йезуитщина бюрократични съболезнования за репресиите, на които ме подложи тяхна примерна служителка. Която Министерството вместо да я накаже, счете за целесъобразно да я награди.

Отбележете, че по тяхната логика аз съм в правото си да канди-датствам за обявените учителски работни места, а пък техните служите-ли, директорите, са също така в пълното си право да игнорират всеки път моята кандидатура, което е проява на някакъв най-извратен социалисти-чески "хуманизъм в действие".

Да живеем в съгласие с истината

събота, 5 септември 2015 г.

Продължавам да пиша по поредицата с условно засега наимено-вание "Проект за незабавна реформа на НЕобразованието", вчера напи-сах ето този текст В ядрото на идеята за учителстване стои един най-висш нравствен смисъл, който ако се погази, то тогава всичко се обезсмисля, отива по дяволите, но ми се наложи на прекъсна внезапно писането; защо съм прекъснал и какво се случи по този повод можете да

202

разберете ето от това видео: Мое изявление по някои най-актуални проблеми на образованието. Сега ми се иска да продължа подетото, днес имам време за по-спокойно писане. Между другото интересна дис-кусия за спокойствието и безпокойството започна под вчерашната публикация, можете да я видите ако желаете, а дори също така можете да се включите в нея. Ето малък откъс от нея: Анонимен каза: Е в България ви е добре тогава. Там никога не е спокой-но. :) Но интересният/богат живот не е производна на безпокойството. Ангел Грънчаров каза: Нещо сте се объркал. В България е много спо-койно, прекалено е спокойно, до изнемога е спокойно. Масите блаженст-ват в разлагащо мотивацията им за развитие спокойствие. Който се е нагодил спрямо статуквото блаженства доживотно. И черпи съответните дивиденти. Само единици сме ненормалниците, които с поведението си раздвижваме донякъде нещата и си осигуряваме респективно съответните безпокойства. Безпокойствата са нещото, което осигурява импулси за развитие и саморазвитие в една общност.

Свободата е безпокойство. За жалост, свободните и свободолю-биви хора у нас сме малцинство. По тази причина страната ни е най-бедна и нещастна. Обръгналите от разлагащо душата им спокойствие "масови човеци" у нас са стигнали до такъв душевен комфорт, че са станали абсо-лютно безчувствени и безразлични към проблемите, от които се задушава страната. Но осмислянето на тия теми явно съвсем не Ви е по силите, ето, Вие даже не сте способен да се замислите над думите ми, по причина на това, че явно всичко си знаете.

Това написах там. Мисля, че е уместно да го сложа и тук. Свър-зано е с проблемите, които се опитвам да нищя в тази поредица. Да не забравяме, че моята изходна идея беше да спомогна за пораждането и разпространението на такова съзнание и разбиране, което е предпоставка именно за непосредствена промяна в поведението, с оглед обслужването на онази многострадална и незапочнала още реформа в образованието, която, както изглежда, отново е в предсмъртни гърчове. Забележете, по досущ същия начин, по който агонизира образователната система като цяло, агонизират даже и абстрактните намерения за някаква "държавно-регулирана промяна или реформа" в нея. Което означава едно: да чакаме реформата да се случи по заповед отгоре или под диригентската палка на министерските образователни чиновници е по-безнадеждно очакване от чакането да получиш от умрял човек писмо. По-скоро от умрял писмо ще получиш отколкото по този начин да се проведе въпросната тъй епична образователна реформа. Изходът е един: ние самите, жертвите на уста-новилото се пагубно статукво трябва да си запретнем ръкавите да правим

203

тази промяна и реформа, като всичко започва от промяната в нашите глави. Първо там трябва да се осъществи тъй потребният ни поврат. Ето, в тази посока се опитвам някак да въздействам, доколкото ми стигат сили-те. Продължавам да съм оптимист, въпреки стоварилите се върху главата ми главоболия и изпитания – знайно е, че властващи чиновници ми обя-виха същинска война, възприеха ме като "народен враг", превърнаха ме в дисидент, остракираха ме от образователната система, инак казано, изри-таха ме от нея, а сега бдят за да не се върна в нея, правят всичко, за да не се върна в нея. Явно ме възприемат за много опасен човек. По тази въпрос искам да вметна две неща, взаимно свързани при това и важни, по моята преценка.

Тия дни от Америка дойде съобщение от моя скромна милост, че една организация е решила да ми даде своята годишна награда! Да, това е факт, само дето нямам правото все още, до самото връчване, да давам информация коя е по-точно организацията и каква именно е наградата. Просто така са решили, всичко да бъде обявено пред медиите в деня на връчването. През октомври ще бъдат връчени тия награди. Сега-засега нямам правото да обявявам нищо повече; ако искате ми вярвайте, аз самият също не повярвах на официалното съобщение по имейла, помис-лих, че е шега, поисках документално потвърждение и пр.; тогава ми се обади по телефона самия президент на въпросната организация (бълга-рин) и потвърди, че е истина. Разбира се, помоли ме да не обявявам засега коя е организацията и каква е по-точно наградата. Награждават ме за моите борби за промяна и очовечаване на българската образователна система и за принос в тази посока. И за постиженията ми, за делата ми, за книгите ми и пр. Разбира се, тази оценка ме вдъхновява още повече. От древни времена се знае, че "човек не може да стане пророк в собственото си отечество", извън него обаче е възможно, изглежда, да те оценят все пак в един момент. Както и да е, това е между другото. Но на фона на случващото се тук, в страната това, разбира се, е твърде показателно.

На второ място искам да припомня и следното: Получих отго-вор от МОН, изпълнен с най-искрени в цялата си неизмерима йезу-итщина бюрократични съболезнования за репресиите, на които ме подложи тяхна примерна служителка. Да, получих вчера в късния сле-добед това писмо от Министерството на образованието и науката. Разби-ра се, отговорът изобщо не ме задоволява, понеже е крайно формален и пропуска същината на проблема. А той е: аз фактически съм лишен от преподавателски права, нито един директор на училище не смее даже и да помисли да ме назначи за учител по философия, камо ли пък да дръз-не да го стори, понеже такъв един акт ще се възприеме като открито и революционно предизвикателство спрямо статуквото, предизвикателство, което може от своя страна да коства директорското кресло на евентуал-

204

ния административен волнодумец. ("Административен волнодумец" - как пък ми щукна в главата такова идиотско словосъчетание? Възможно ли е изобщо да си представим такава странна птица?! Дали изразът "админис-тративен волнодумец" не е подобен на израза "дървено желязо"? Или на "бяла врана"?

Знам ли на какво още е подобен. Дали изобщо човешката душа може да си представи нещо подобно, а, какво ще кажете? Такова чудо на

205

природата дали изобщо е възможно или е пълна фантастика?) Та значи възникна, породи се в рамките на изцяло порочната административна система в образованието такъв ужасен възел, който изобщо не може да бъде развързан; пред него, чини ми се, Параграф 22 (Catch-22) на Джоу-зеф Хелър може направо "ряпа да яде", дето се казва. С един волунта-ристичен административен акт на самозабравила се училищна директорка е предопределена во веки веков съдбата на един човек, на един фило-соф, на един учител по философия – и са му отнети най-фунда-менталните негови човешки и професионални права. МОН в това писмо заявява, измивайки си по йезуитски образец ръцете: ние нищо нямаме право да сторим понеже тече съдебен процес по казуса. Щом сте завел вече дело, съдът всичко ще реши. Да, но да допуснем, че съдът не отсъди в моя полза, не ме върне на работа, не отмени репресивната и противоп-равна административна заповед за уволнение: тогава какво ще стане с моите преподавателски и човешки права? Които и сега не се зачитат от школските директори на това основание, а именно, че според приложения чл. 328, ал. 1, т. 5 съм провъзгласен за "абсолютен некадърник", "изцяло негоден за системата", приписва ми се "пълна липса на каквито и да било качества да бъде учител"; да допуснем, че съдът не отмени заповедта ми по този параграф от Кодекса на труда, тогава какво ще стане с моите права да работя по професията си?! Тогава вероятно доживотно ще ми бъде фактически забранено да си упражнявам правата, би следвало и дипломата, и квалификацията ми, и опита ми, и постиженията ми, и всичко да игнорират до моята смърт, нали така излиза?

И ето какво се получава когато в системата е напълно допустимо подобно абсурдистко поведение, виждате каква превъзходна каша биде забъркана от въпросната примерна служителка на МОН, имам предвид директорката на ПГЕЕ-Пловдив, която има неблагоразумието да извърши екзекуцията над мен. Разбира се, остава още един вариант, а именно да се обърна към Европейския съд за защита правата на човека. Но дотогава аз съм фактически осъден на бавна и жестока агония и екзекуция - тъй като съм изцяло лишен от каквито и да било средства за съществуване. Да, ситуацията сега е точно такава, каквато ви я представям: нито един директор на училище не смее да проведе обективен избор, всеки от тях априори елиминира моята кандидатура. Аз вече имам достатъчно доказа-телства за това, всеки ден се натрупват още и още. Във всяко училище, в което подавам документите си, мистериозни "доброжелатели", намиращи се на най-властни позиции, се обаждат и казват: в никакъв случай, разби-ра се, не бива да обезумееш да назначиш Грънчаров, ето, назначи този, той е наш човек! В Математическа гимназия беше сторено точно това. По абсолютно същия тертип се действа и на другите места. Ще каже някой: човече, това твоето е вече параноя, кой пък толкова ще се вълнува от

206

това ти да не бъдеш учител, не си чак толкова важен, че да предприемат такива усилия да те игнорират!

Да, всеки може да си мисли каквото иска, аз имам достатъчно основания да мисля така, както мисля. Не са само психологически моите основания, макар за мен като психолог психологическите основания са напълно достатъчни. Много добре познавам господстващия манталитет и отношения в тия среди; тия неща, прочее, са публична тайна. Без солидни протекции нито един директор не може да назначи какъвто и да било учител. Просто системата е такава, че предписва такова едно поведение. Да, директорът е самовластен, но винаги му нареждат отвън по-точно кого да назначи, има безброй властни фактори в и извън системата, които направляват избора му. Много често са и чисто политически тия назначе-ния, както беше случая с назначаването на ярко изявен партиен функцио-нер на партия АТАКА в МГ, възприемана не без основание като крепост на БСП, братска на партия АТАКА.

Аз събирам доказателства в тази посока, които ще вложа в под-готвян от мен доклад до МОН, обмудсмана и до органите за защита от дискриминация. Да, зная добре колко е трудно да се намерят някакви документални доказателства в тази посока, направо невъзможно е. Тия неща се пазят в дълбока тайна, естествено. Но има и друг род доказател-ства, примерно логически и психологически. Ще ми се наложи да заложа най-вече на тях. Лично аз до този момент не съм бил подлаган на толкова груба дискриминация и направо игнориране. Никога! А аз съм човек, който е печелил конкурс единствено заради качествата си още в ерата на тъй блаженопочиналия комунизъм, в далечната 1985 г.; става дума за това, че без никакви "връзки" и протекции спечелих тогава конкурс за асистент по философия в ПУ. Тогава съм бил на 26 години само, сега съм на 56; уве-рявам ви, тогава другите кандидати за това място бяха много солидни и конкурентноспособни. Но ето, сега, 30 години по-късно аз не мога да спе-челя "конкурс" за учителско място дори и в селска гимназия! Това случай-но ли е според вас? Апропо, за да проверя тази своя хипотеза ми се нала-га да почна тия дни да подавам документи за учителско място в населени места около Пловдив. Има такива места. Въпреки че съм притиснат фи-нансово, ще ми се наложи да пътувам и да подавам документи и в такива училища в по-малки населени места около Пловдив. Въпреки че добре знам, че и там ще стигнат костеливите пръсти на силите, които работят срещу мен. Нарочно се изразявам така. Между другото, аз многократно съм писал, че имах наглостта да настроя срещу себе си сили, които пара-дират с тесните си отношения с някогашната ДС. Нека да ви звучи смешно това твърдение, щом то е непоносимо за толкова изнежените ви уши. Добре зная какво говоря – и го казвам защото е така. Аз съм абсурден човек, който е дал обет да не прегрешава никога спрямо истината. Оказа

207

се, че да живее човек в съгласие с истината в нашите родни български условия е равностойно не само на грях или на глупост, но дори и на прес-тъпление. Което неизбежно ще бъде най-сурово наказано. Ето, сега мен ме наказват за правдолюбието ми. Безпощадно е това наказание, да не говорим колко пък е унизително...

Много е жалко, че тия неща от моето всекидневие и в това есе излязоха на преден план, вместо ония принципно важни и същински проб-леми, за които толкова ми се иска да пиша. Но такава явно ми е съдбата, да нямам спокойствието да се съсредоточа върху истински важното. Но пък човек от съдбата си наистина не може да избяга. И не бива и да опит-ва, щото усилия в тази посока са обречени: всеки сам е ковач на съдбата си, ала ето, себе си не можеш да смениш. А може и да не искаш себе си да смениш. Аз примерно презрян конформист и нагаждач не мога да бъда. Предпочитам да умра, но такъв подлизурко или такава мижитурка не мога и не искам да бъда. Не мога да плюя на себе си и да ида, примерно, да се моля на някакъв властен фактор да ме уреди някъде. Тия неща добре зная че не ги мога. Не мога да поругая правото, правдата, справедливост-та. Орисан съм да бъда човек, който докрай ще остане верен на своето призвание. А призванието ми е да бъда философ, не само на думи, но и на дело да постъпвам както подобава за философа. Да постъпваш фило-софски означава във висша степен да бъдеш човек в истинския смисъл на тази дума. Нищо повече от това. Не е човешко да поругаваш, пример-но, моралните предписания, да действаш нечестно, да се опитваш да прецакаш другите, по-достойните от теб, както това у нас масово се прави. Вярно, такива като мен у нас ги оценяват като глупаци. Или като идиоти. Като ненормални. Като смахнати.

Ето че се отвори дума за истински важното, ще се постарая да го извадя от тъй дразнещата лична форма; ето как може да стане това. Ще си позволя да дам няколко принципно важни съвета на ония, които са презрели недостойното съществуване една покорна масова мижитурка, на един обичаен нагаждач, дето се е вградил превъзходно в системата с оглед да си поживее блажено до пенсия и, респективно, е плюл решител-но върху духовната си мисия на учител; не обичам изобщо да давам съве-ти, но тук, за краткост, ще ми се наложи да го сторя; значи в една прогиз-нала от аморализъм и порочна образователна система, основана на раз-гула на ценностния релативизъм, на нихилизма система повратът може да започне като:

• никога не допускай повече компромиси, с които поругаваш чо-вешкия морал; доброто, приличното, подобаващото, достойното, дължи-мото нека да станат твой твърд, непоколебим ориентир;

208

• да, това е трудно, но не е невъзможно; почни с това да бъдеш честен и искрен, постави всичко на чиста основа, казвай смело това, което мислиш;

• като ти мине през акъла непристойна мисъл, примерно да се подмажеш на началството, намери душевен ресурс да я отпъдиш от съз-нанието си, да я потиснеш;

• дръж се достойно, както подобава за човека; всичко недостойно в мислите и в постъпките убива човешкото у теб;

• вижте колко е просто всичко: бъди човек, това е всичко, всичко до това се свежда, има ли нещо по-просто от него?

• е, ще те възприемат най-напред като човек, който внезапно е "превъртял", не се притеснявай особено; когато някой безобразничи, намери сили у себе си и му кажи директно в очите: човече, излагаш се, така не бива, грозно е да се държиш така!

• ако си учител, така постъпвай спрямо всички, и спрямо учени-ците, и спрямо началството, и спрямо колегите; ако на учениците говориш едно, а в поведението си (спрямо началството, да речем) правиш друго, това означава, че си лицемер, тия неща се усещат, младите повече няма да ти имат доверие;

• без доверие нищо добро не може да се постигне; • когато отгоре те принуждават да правиш глупости, мигновено

възроптай и се възпротиви, поне съвестта да ти е чиста; може да те при-нудят, но ги прави тия неща с ясно изразено отвращение; разбира се, бунтът спрямо наложените глупости на системата е чистия вариант, ще дойде и това време;

• просто трябва да освободиш съзнанието си от властта на ня-какви натрапени ни догми и илюзии, този момент според мен е възлов за промяната в мисленето ти;

• трябва да се пристрастиш към мисленето, не отбягвай да мис-лиш, а като се захванеш да мислиш, свържи се с други мислещи хора, взаимно ще се окуражавате и насърчавате;

• примерно осъзнай, че началството не е "свещена крава", която трябва да бъде безпрекословно почитана, изобщо началниците са човеш-ки същества, които също грешат; имай достойнството да им помагаш като им показваш грешките; ако са умни, ще са ти благодарни, ако са глупаци, ще се намразят и ще почнат да се мъчат да ти отмъстят; е, някои рискове си заслужава да бъдат поети, с оглед на това работата да потръгне, да бъде поставена на вярната основа;

• също не са "свещени крави" началниците от инспектората, ми-нистерските чиновници и пр.; техните директиви не са носители на някак-ва неземна мъдрост, всяко нещо, което ти заповядват да правиш, го под-лагай на критична оценка; като осъзнаеш абсурда, смело и гласно го

209

заяви, недей да потискаш поради малодушие своите човешки пориви към изява на личността ти;

• човешката личност е свята и суверенна; същото може да се ка-же и за свободата; двете са неделими;

• И така нататък, да не се повтарям, аз за всички тия неща съм писал безчет пъти.

Скоро ще продължа. Има още много неща, които трябва да бъ-дат премислени и казани. Сега спирам, защото се изморих от писане. Хубав ден ви желая! Приятен уикенд! Бъдете здрави! Приятни размисли ви желая! Мисленето, вярвам вече знаете, не е мъка или зла прокоба, то е нещо най-привично за човека. За човека, който иска да бъде човек, който не се отказва от мисията си. Мисията на човека на тази земя е да бъде личност – независимо от цената, която ще плати за този тъй голям лукс.

Мислещо дете се подиграва на системата

неделя, 6 септември 2015 г.

Браво, толкова добре им е казало самата истина туй умно, туй

мислещо детенце! :-) Децата ни са значително по-умни от образователна-

210

та ни система, която полага героични усилия да са колкото се може по-тъпи

Нямаме демокрация, а имаме мимикрия

Продължавам разсъжденията си за това как следва да постъп-ваме ако искаме незабавна позитивна промяна в образователната област, какво непосредствено можем да правим, та тази промяна или реформа да започне да настъпва, да започне да се забелязва известно движение, някакви импулси към живот в мъртвилото на българското образование. Вчера писах текст, на който дадох заглавието Да живее човек в съгла-сие с истината в нашите родни български условия е равностойно не само на грях или на глупост, но дори и на престъпление. Днес ми се ще също да продължа с писането по своя "Проект за незабавна реформа на НЕобразованието", както условно засега съм склонен да наричам тази поредица. Тази сутрин си позволих да се поразходя из нета и да видя какви неща вълнуват хората; оказва се, че за образованието ни много рядко някой ще се разтревожи нещичко, всички общо взето се вълнуват по съвсем други въпроси. Вероятно е така защото всички сме перфектно образовани и културни, образовани сме така, че нищо повече вероятно не може да се желае; всички сме също така и най-напредничави и модерно

211

мислещи хора, абе изобщо сме нещо като образцови продукти на една намираща се в бляскаво състояние образователна система, която не задоволява само хронични черногледци като моя милост. Ето нещичко в тази връзка, за което си позволих вече да акцентирам: Децата ни са зна-чително по-умни от образователната ни система, която полага геро-ични усилия да са колкото се може по-тъпи. Да продължа нататък.

Писах много по проблема за отношенията между учители и учи-лищни мениджъри, т.е. директори. Мисля, че по този въпрос вече казахме главното и най-важното. Просто в училищните общности постепенно тряб-ва да започнат да се зараждат едни същински демократични отношения; демокрацията трябва да почне да става реалност в нашите училища, а не само дума или красиво пожелание. В момента демокрацията в училищни-те ни общности е нещо като мираж, нещо повече, тя е категорично неже-лана от решаващото всичко мнозинство. Което добре се е приспособило към статуквото и черпи дивиденти от него. Но не може едно общество да бъде наричано демократично яко няма никаква демокрация в образова-телните общности, в които, както се казва, се "кове" човешкият потенциал на нацията, където би следвало да се раждат личности с едно наистина демократично и съвременно разбиране и съзнание. В нашите училища, както показах, струва ми се, пределно убедително, господстват общо взето навсякъде съвсем тиранични, авторитарни, дори феодални отноше-ния, при които директорите са нещо като бейовете от турско време, ди-ректорите, дето се казва, и колят, и бесят, а най-важното, и хлябът, и ножът, и сиренето, и сланинката са все в техните ръце; учителският на-род, раята, клечи с отворени за лапане усти и чака нещо господарят да благоволи й подхвърли; между другото, сега съзнавам, че съм длъжен много да се извиня на турската бейска административна система, при нея положението, предполагам, не е било чак толкова унизително, а пък по-ложението на някогашната рая в условията на Отоманската империя вероятно е било значително по-достойно. (Ето една отправка за доказва-не на горното твърдение, цитирам:

"Султан Сюлейман Кануни или „Законодателят“ отделя спе-циално внимание на тежкото положение на раята — християнските поданици, които обработват земите на спахиите. Неговият Kanune Raya, или „Закон за раята“, реформира закона, уреждащ налозите и данъците, които трябва да бъдат платени от раята, повишава тех-ния статут над крепостничеството до степен, в която християнски-те крепостници могат да мигрират в турските земи, за да се възполз-ват от реформите.")

Разбира се, всеки учител има суверенното право да приеме без-мълвно унизителното си положение или да направи нещичко за да отвою-ва достойнството си; разбира се, за втория вариант си има някои дребни

212

рискове, примерно, директорът може да стъжни живота ти и за да ти от-мъсти че не си благоволил да зачиташ както трябва неговия феодален статут може без да му мигне окото да те уволни. Но докато това стане ти можеш да направиш много поне за да разберат другите, че човек може да живее и по-достойно.

Най-важното е, че ще го разберат това нещо много млади хора, ти вече ще си си изпълнил дълга като учител и съвестта ти ще си остане чиста. Все пак всичко, което учителят, ако иска да е достоен за това проз-вище, следва да го прави за доброто на младите, на учениците. Това, позволете да отбележа, е нещо като непоклатима максима за поведение-то на учителя, който, повтарям, е достоен да носи това име. И иска да остане верен на призванието си. Всичко друго отива на заден план, при-мерно благоразположението на началството, чувствата, с които те даря-ват висшестоящите административни ръководства в лицето на инспектори и прочие маркизи и лордове на нашата, така да се рече, "аристократична" образователна йерархия. Та мисълта ми е, че всеки миг, всеки час, всеки ден ония, които неслучайно се наричат учители, правят нещичко за да се борят за своето достойнство, за да си пазят правата, за да работят за доброто на младите, на учениците. Нищо друго не отклонява тяхното внимание, те особено много също внимават да не дават позорен пример за малодушие пред учениците си.

В тази връзка трябва непременно да отбележа, че имащият ново или реформаторско съзнание учител никога не си криви душата, не лице-мери, не лъже, не говори едно, пък да прави друго, смело казва истината право в очите, не съобразявайки се с това кого и доколко ще го заболи от нея; той прекрасно знае, че истината винаги е целебна, тя лекува много рани, вярно, понякога ефектът от действието й наподобява това на хирур-гическия скалпел, да, неизбежно боли, но за сметка на това хирургът със "жестокостта" си спасява целия организъм – изрязвайки разни болестот-ворни тумори. Правдолюбието, наред със свободолюбието са двете здрави опори на душевния строй на мислещия според идеята за едно съвременно и същинско образование учител. Да обичаш правдата и да си изцяло предан на свободата е нещото, благодарение на което може да се осъществи решителен идеен поврат в душата на опитващия да заслужи призванието си образователен деец. Появят ли се тези две доминанти на душевния живот и тъй дълго чаканият душевен поврат вече е настъпил. Трябва просто да дадеш нещо като обет: повече никога няма да мълча, да си кривя душата, ще бъда верен на истината, няма да се страхувам като презрян плъх, няма да постъпвам недостойно, ще се ползвам всеки миг от свободата си; да, няма да харизвам свободата си никому, най-малко пък на опитващия се да ми се меси в живота училищен директор, имащ ман-талитета на някакъв си там архаичен и самозабравил се турски бей (отбе-

213

лязахме не без основание, че турските бейове някога много повече са зачитали човешките права от някои самозабравили се съвременни бъл-гарски образователни мениджъри). Ако се появи това съзнание, бейства-щите училищни директори губят мигновено ореола си на феодални госпо-дари и стават това, което по начало са: овластени чиновници, които имат една-единствена задача – да слугуват на всички нас, дето сме народът, дето сме граждани, именно учителите, учениците, родителите и прочие. У нас е много порочно това изцяло неверно и глупаво съзнание, че начал-ниците са нещо като "свещени крави" или че са ни нещо като господари; не, не е истина това, началниците, управниците, въпреки привидното им господстващо положение, са всъщност наши слуги, а ние, народът, хора-та, гражданите, дето уж на пръв поглед сме им подчинените, всъщност сме им господарите.

Знайно е, че при демокрацията народът, демосът, гражданите, човешките същества са същинският суверен, цялата власт е в него, а пък управниците имат за задължение на изпълняват волята на народа, сиреч, да обслужват народа, да му служат, да му слугуват даже. Те в никакъв случай не са наши господари, да, това е точно така, нищо че това нещо не го знае и нашият пръв "демократичен", с извинение, лидер, имам предвид г-н Премиеро, който е известен с едно съвсем характерно недемократично съзнание, он, както е известно, без никакво смущение се чувства за нещо като наш господар, дето дава, зема, благоволява да отпусне и прочие, и так далее. Какъвто е он, каквото е неговото съзнание (формирано под толкова благите грижи на някогашния комунистически диктатор на Бълга-рия Т.Живков – в пенсионерския етап на живота му) такива досущ същите негови копия са всички нещастни администратори надолу по веригата, чак докато се стигне до последния дръглив директор на най-западналото селско училище; е, ние, гражданите, ние, учителите, сме длъжни да им преподадем този простичък урок: да имате много здраве, но доста, мили наши началници, сте се объркали, не вие сте наши господари, а ний сме господарите, а пък вий сте нашите слуги. Толкоз. Просто е, нали? Лесно е да се каже обаче, много трудно е да се направи, нали така? И, правенето на туй простичко нещо за нашите условия е нещо като най-необходим и дори съдбовен революционен акт; да, иска се революция най-напред в съзнанията, от която неизбежно ще се породи революция и в постъпките, в делата, в поведението. Революцията в съзнанията проправя пътя на реформата, без поврат в душите и в духовете, без побеждаване на собст-веното ни малодушие в сферата на съзнанията никаква реформа в нищо не може да има, най-малкото пък реформа в образователната сфера. Страхопъзльовци реформи не могат да правят, мижитурките правят само мижитурковщини, за правенето на истински и добри неща се иска извест-но количество душевна сила и смелост най-вече. Иска се и характер.

214

Значи трябва много да работим по заякчаването на характерите си. Това също се тренира всеки ден. Страхливецът побеждава страхливостта си като набере нужната за това решимост и воля. Проблемът, дето се казва, е личностен и психологически. Ако някой има големи трудности в това отношение, нека да ми се обади, мога да му помогна, много да му вдъхна кураж – та да повярва, че не е осъден цял живот да бъде един презрян треперко. Давам от много време (от далечната 1992 г., когато основах своя Център за развитие на личността) консултации по тия проблеми на личностния растеж.

Ще каже някой: човече, стига де, оля се вече, разбрахме, "комп-лексиран" си на тази тема, мразиш горките директори, чиято задача е толкова трудна в днешните "демократични", с извинение, условия! В които всички са пощръклели и искат някаква права без съответните отговорнос-ти. Но прекали с тази тема, разбрахме ти мисълта, давай нататък. Зацик-ли на нея. Забуксува. Зарежи това, дай нещо друго. Има нещо такова, но тълкуването ви не е правомерно. Проблемът не е мой, а е същностен. Принципен е този проблем, не личностен, не е субективен. Противодейст-вието на феодално-бейската склонност към тирания у училищните дирек-тори, огромната част от които са с крещящо недемократичен манталитет е по моя преценка онова камъче, което вечно преобръща каруцата на мно-гострадалната ни образователна реформа; таман се нагласи да тръгне тази каруца и пак мигновено се преобръща, щото точно това камъче – то по-скоро е цяла скала, цяла канара, а не точно "камъче"! – е подпряло таман и четирите й колелета. Разбира се, има и нещо друго: за директори да кандидатстват хора с демократичен и неавторитарен манталитет, тук

215

също се крие едно разковниче; друг е въпросът, че министерските чинов-ници зорко бдят да не би някой човек с демократично и реформаторско съзнание да стане училищен директор, щото това може да създаде опа-сен прецедент; общо взето търсят и намират най-послушни безличности и ги турят за директори, с оглед да имат пълните гаранции, че никаква про-мяна няма да започне, и то отдолу, откъдето е най-опасно да започне. За директори се назначават хора, които успешно могат да играят ролята на пръти, забити в колелата на въпросната каруца на образователната ре-форма; играят ролята на спирачки. Това е положението. Същинска ряд-кост е някой човек с ярко демократично и реформаторско съзнание да стане училищен директор у нас. Такива биват надушвани и елиминирани още в най-ранните етапи.

Разбира се, у нас за училищата никакви директори всъщност и не се правят, това, дето се нарича "конкурси", са си чисто и просто партийни назначения. Винаги побеждава кандидатът, който е доверено лице на ръководството на съответната управляваща партия, което смирено ще провежда нейната политика. Е, има разни партийни и ченгесарски (мафи-отски) лобита, които се борят за овладяване на всички центрове на власт и съответно на някакви благинки, произтичащи от властта. Те се догова-рят помежду си и си поделят цицките, от които могат да смучат съответ-ните облаги. Като се смени управляващата партия, директорите, назначе-ни от предишната управляваща партия полагат клетва за вярност на но-вата партия и за да докажат предаността си на новата власт, са способни да правят всичко, което партията им нареди. Мафиите се сговарят с оглед "справедлива" подялба на благинките. Рядко в тия борби се стига до отк-рити войни, за предпочитане са тайните договорки.

Такова е положението у нас. Ний нямаме демокрация, имаме мимикрия на демокрация. Пародия на демокрация имаме, и то не само на най-високо ниво, а на всички звена, места, стъпала на йерархията. До последното селско школо господстващите олигархично-мафиотски кръго-ве и кланове (представящи се у нас като "партии", моля ви се!) са си по-делили смученето от въпросните държавни цицки. Толкоз по този въпрос. Сега стана ли ви ясно по каква причина човек с толкова "неправилни" възгледи като моите не може и няма да си намери работа в нито едно държавно училище? Пък макар и като редови учител по философия и гражданско образование. Сега ясно ли ви е защо толкова категорично ме победи в "конкурса" един местен партиен функционер от братската на БСП партия АТАКА – и защо директорът на Образцова математическа гимназия в Пловдив г-н Старибратов назначи без да му мигне окото точно него? Сега ясно ли ви е защо където и да си подам документите тия дни за учител по философия веднага на директора звънят по телефона загри-жени другари от съответните властни партийни органи и дават строга

216

директива лицето Грънчаров да бъде елиминирано още на най-ранния етап, а на съответното работно място да бъде назначено еди-кое си наше и доверено, правилно мислещо лице, било другар, било другарка? Толко-ва по този въпрос, мисля, че очертахме картинката пределно ясно.

Следващия път ще се захвана с наистина нови теми и проблеми. За преподаването, за дисциплината (за нея вече веднъж писах, но още трябва да добавя), за всичко останало. А засега спирам дотук. Казах глав-ното по най-важния въпрос, нямах друг избор, длъжен бях да сторя и това. Нека да ме лаят и хапят кучетата, аз казах каквото трябваше, облекчих си съвестта, за мен това е истински важното. Хубав неделен ден ви желая, приятна почивка и ползотворни размисли! Ако изобщо сте имали търпени-ето да изчетете тоя толкова неприятен текст. Чао и до скоро!

Въпреки всичко не трябва да мълчим

неделя, 6 септември 2015 г.

:-) Но въпреки това трябва да се говори; аз твърдо съм за гово-ренето – въпреки всички рискове да не те разберат; категорично съм против мълчанието; ний, българите, от мълчание и търпене сме стигнали

217

до под кривата круша... Затова нам смело и открито говорене ни е нужно, а не страхливо мълчане и още по-малодушно невнятно мърморене...

Съвестта винаги се обажда и ни казва най-доброто

понеделник, 7 септември 2015 г.

На вчерашното есе от поредицата си за това как можем да спо-могнем за незабавната промяна в образователната сфера дадох ето какво заглавие: Ний нямаме демокрация, а имаме мимикрия: до пос-ледното селско школо господстващите мафиотски кланове са си поделили смученето от тъй апетитните държавни цицки. Звучи малко пресилено, а, какво ще кажете? Нима и за тази толкова бедна, пословично бедна сфера на живота ни, образователната, има апетити от въпросните мафиотски кланове? Дали тук не съм "попресолил супата"? Дали това не е изхвърляне? Ще каже някой: то няма какво да се краде от селските школа, глупости приказваш, Грънчаров, какви мафиотски кланове, какви пет лева – това твоето е вече нещо като параноя! Ако не е истина това, което твър-дя в заглавието, аз ще бъда първият, който най-много ще се радвам, че не е така.

Разбира се, у нас държавните служби и особено топлички непро-ветриви местенца, каквито са, да речем, постовете на училищни директо-ри, са явно доста желани от един строго определен човешки тип. А тия местенца, както отбелязахме, се получават пак само благодарение на лични или партийни връзки и протекции. Цяло чудо на чудесата е в наши-

218

те родни корумпирани до крайност условия някакъв човек благодарение изключително на своите ценни личностни качества да получи такъв един пост. Казахме при това, че тук се ценят качества като послушание, вяр-ност на висшестоящите, отзивчивост когато някой другар ти ходатайства и т.н. Корупцията не е подминала и образователната сфера, хайде да има-ме добрината да не си кривим душите и по този пункт, а, какво ще кажете? Нима нашите училища са нещо като островчета в морето от нравствена развала, в които единствено цари здрав морал, добропорядъчност, чове-щина и прочие? Между другото особено вредно е, ще повторя пак, точно в такава една по начало чисто духовна, образователна, възпитателна, личностно-формираща сфера, каквато е сферата на училищата, демора-лизацията да е не по-малко напреднала от останалите сфери на живота ни.

Защото оттук, от сферата на образованието, развалата и зараза-та се разнася навсякъде, инфектират се съзнанията на младите, а пора-женията от такъв един процес са неизчислими, направо са катастрофал-ни. Сега сфащате ли защо дръзвам да поставям този толкова щекотлив и проклет проблем? Не се дължи това на лошия, на долния ми характер, не, причина не е това, че искам да раздухвам скандали, не, няма такова не-що, съвсем друга е причината да поставям въпроси, за които "добросър-дечните" хора предпочитат най-упорито да мълчат. Щото такива въпроси, видите ли, били разваляли "добрия тон". Е, ще си причиним това леко неудобство да минаваме като нарушители на тъй умилителното изискване за спазване на "добрия тон". Макар че, знайно е, по този начин си създа-ваме един опасен имидж, превръщаме се в нещо като шило, дето в торба не стои, като таралеж, който никой не ще да допусне в... гащите си, прев-ръщаме се в нещо като трън в очите и прочие. За което трезвомислещите другари-нагаждачи ни отмъщават безпощадно.

Да, ето, аз смея да заявя, че и образователната сфера у нас се владее от една не по-малко жадна за облаги и безцеремонна, потънала в разврат и деморализация мафия, която е трудно да наречем "образова-телна мафия" - по простата причина, че тя по принцип съвсем слабо се интересува от образование, друг е предметът на нейните въжделения. Тя се вълнува единствено от такива благинки като власт, парички, по-добър дял от т.н. "дифиренцирано заплащане", който ще дадем на само нашите най-верни фенове, на най-горещите ни подлизурки, вълнуват я също такива добрини на живота като това да можем да си назначаваме на учи-телски места само "наши хора", било по партийна линия, било по линия на "вуйчо владика", било по шуро-баджанашка и братовчедска линия, абе изобщо ще правим всичко за да не допуснем "чужд елемент" в нашата образователна система, вярно, тук облагите са минимални, но пък няма да позволим ненаши хора да се наместят в тази сфера. Особено пък

219

такива, които са по-талантливи, по-кадърни и, опази Боже, най-вече таки-ва, които имат съвест, претендират за морал и прочие опасни личности; то по начало личностите са опасни, а пък да не говорим за това колко са опасни по-талантливите хора, щото нали знаете какво става като някъде сред некадърниците се появи талантлив човек? Как какво става, много ясно какво става: мигновено, за един миг блясва некадърността на нека-дърниците, какво друго, моля ви се, може да стане? За да има мир, за да продължат некадърниците да блаженстват трябва да бъдат посечени без жал именно личностите, именно кадърните, те следва да бъдат принесени в жертва, та блаженстването на некадърниците да може да продължи по възможност вечно.

Сега сфащате ли колко сериозна е тази уж съвсем "незначител-на" психологическа причина, заради която в нашите училища много труд-но, първо, виреят талантливи учители-личности, а второ, никакви промени към добро не са възможни? Взе ли да ви проблясва в съзнанието комай главната причина за това защо в нашите училища и в нашата многостра-дална образователна система не само че няма никаква образователна реформа, но и такава, естествено, по същество не се и предвижда? Е, предвижда се де, що думам пък аз, как да не се предвижда: но се пред-вижда една всъщност само менте-реформа, една не-реформа, една пиш-ман-реформа, която просто да замазва очите, да фърля прах в тях, да успокоява донякъде духовете, да залъгва баламите и балъците. Това, дами и господа, е положението. Може би и затова г-н Министърът на образованието и науката като поговори и каза доста верни приказки за това, че реформата в образованието била приличала на реформата в гробищата (щото няма поддръжка отвътре!), в един момент сякаш се отчая и млъкна, а нищо чудно да е станал и той поборник на нашата вез-десъща и тъй мощна министерско-чиновническа и директорска образова-телна, с извинение, мафия, а, как мислете, дали пък точно това не се е случило, което да обяснява защо г-н Министърът даже забрави и да гово-ри за тъй опасното нещо, за прословутата реформа?

Леле, как съм подел тази тирада, май доникъде няма да стигна?! И го правя всичко това при положение че обещах повече да не ровя в тази рана, обещах да се захвана с другите въпроси. Май наистина попрекалих, но нищо, то може пък да е за добро. Аз смятам, че в някои рани не само че трябва да се рови без никаква жалост, но и трябва отвреме-навреме да се сипва сол – та да боли още по-жестоко. Белким болката успее някак да разчупи някога черупката на безчувствеността, благодарение на която толкова много души от нищо не се трогват особено, ами си пребивават най-блажено в застоя и в разрухата - подобно на това както жабите, гуще-рите, змиите, разните други влечуги и най-уродливи чудовища се чувстват превъзходно в блатата, в тресавищата, в пущиняците. Както и да е де, да

220

допуснем, че правя тия непоносими своеволия неслучайно, а съвсем умишлено, и то с ясна терапевтична цел. Да, защото болната система се нуждае от лечение, както и болният организъм. Макар че целта на това лечение не е оживяването на системата и нейният възход, не, системата по начало е нещо мъртво, което е чуждо на живота по принцип, системата просто, подобно на трупа на покойник, трябва да бъде изнесена (с оглед да не смърди при разложението си), да бъде погребана, пък после, на чистото място, могат вече да се появят някакви кълнове на новото, на жизнеспособното, на самия живот, на самата жизненост.

Аз лично не смятам, че трупове могат да бъдат реанимирани, то-ва е невъзможно, в такива чудеса, простете, изобщо не вярвам. А всичко онова, което у нас минава за "реформа", е насочено към постигането тази по принцип невъзможна цел: да бъде оживен покойникът, трупът да за-почне да мърда или дори да стане и да започне да върви; да вампиряса прогнилата и мъртвородена система – в такива неща аз, простете, не вярвам. И не това е реформата, тя не се свежда явно до реанимацията на трупове, чието място е при това не в моргата, а директно на гробищата. (Не знам дали си спомняте, но имаше един репортаж по една телевизия, където даваха как в моргата в едно хладилно помещение складираха десетки трупове на умрели хора, които, видите ли, поради някакви бюрок-ратични спънки нямали били нужните документи да бъдат погребани! И с десетилетия, представяте ли си, държали някои от тия зеленясали вече трупове в чували в тази "вещерица", както работещите в моргата били нарекли въпросното кошмарно помещение! Да, това нещо се случва в наше време поради бюрократични абсурди, не е измислица, простете, но нещо подобно, чини ми се, се случва и с тия опити да бъде реанимирана и нашата отдавна умряла социалистическа командно-директивна и репре-сивна, авторитарна и тоталитарна система на бюрократичното държавно образование и училище. Толкоз по тоя пункт, мисля казах вече предоста-тъчно. С какво ли да се захвана сега?

Аз имах първоначална идея с тия писания да мога да мотивирам позитивно, в полза на незабавната промяна и реформа колкото се може повече хора, било учители, било млади хора, ученици, било даже родите-ли, те да се ентусиазират, да осъзнаят силата си, да почувстват шансове-те си да се избавят от толкова унизителното си положение, а какво излезе в крайна сметка? Май точно обратното излезе, а, дали пък съвсем не ги обезнадеждих тия хора? Казах, позволих си да кажа някои горчиви истини, дали те не предизвикаха гримаса на отвращение, дали вместо да импул-сирам повече хора за непосредствена работа в полза на промяната аз да постигнах точно обратния резултат, именно да ги уплаша, да ги обезсър-ча, да ги разочаровам? От една страна вероятно е така, но от друга, поз-волете ми да допусна, изглежда не е. С илюзиите от какъвто и да е род

221

изглежда е време да се разделим. Хем от една страна е лесно човек да промени съзнанието и поведението си, стига душевният поврат да е нас-тъпил, хем от друга страна обстоятелствата наоколо са така тежки, че без борба, без жертви, без усилия нищо няма да стане; да, ще се наложи да участваме в ужасни сблъсъци, в които се борят неравни сили, ще трябва да понасяме и много удари, да, всичко това би следвало да го очакваме, няма смисъл да се преструваме, че даже и не се досещаме за такива неща. Реализмът по моя преценка в случая е за предпочитане пред вя-търничавия идеализъм, който не отчита ужасните конкретни условия, разположението на силите ЗА и, респективно, ПРОТИВ промяната, стига да имаме предвид една същинска, истинска, дълбока, некамуфлажна, нетрафаретна промяна. Затова ми се струва, че ако заложим на реализ-ма, и то на безпощадния реализъм, съвсем няма да сбъркаме, напротив, можем да спечелим в крайна сметка, това е също така и по-достойно, вместо да се самозалъгваме, че нещата са лесни; миражи в случая не са ни необходими, напротив, те са и вредни. Тя промяната, към която се стремим, в корена си съдържа ето тия принципни неща или моменти:

– съобразяване с онова, което животът и съвременността искат от нас;

– да се променим означава да успеем да се самоочистим (в мис-лите и в делата си) от всичко онова, което е противно на живота, което пречи на живота, което е чуждо на духа на времето, в което живеем;

– реалистично, оплодено от реализъм съзнание ни е нужно, в противоположност на илюзионизма, в който пребивавахме десетилетия, вярвайки в догмите на манипулативното, несвободно, враждебно на живо-та образование и възпитание, незачитащо при това правата на суверен-ната човешка личност;

– тия всички догми на това същото анахронично и ретроградно образование и възпитание, игнориращо личността, би следвало без по-щада да бъдат развенчани;

– тук именно е разковничето, освободим ли си съзнанията от тях-ната власт, тогава всичко ще видим в съвсем нова светлина, именно трезво, здраво, реалистично;

– изисква се, както съм посочвал в книгите си за промяна в обра-зователната сфера, една съвършено и принципно нова философия и стратегия на образованието;

– постепенно трябва да се роди цяла една общност от хора, вяр-ващи в устоите (ценностите, идеите) на такова едно или променено из основи съзнание, а всичко започва от душевния поврат, който трябва да изживее отделната личност;

222

– обикновено всичко в началото ще бъдат индивидуални актове на свобода и достойнство, при които отделната личност решава да започ-не своя личен бунт и да поведе своята нелека борба;

– около такава една даваща пример личност е съвсем правомер-но да се очаква да се образува кръжец от хора, които мислят по новому, вярно, у нас сеирджийството е на висота, но въпреки всичко борбата на една отделна личност за свобода и достойнство в образователната сфера няма как да не породи съответните копнежи към свобода и в душите на околните хора;

– примерът е този, който ще подтикне и други хора да започнат да се увличат в правенето на промяната; разбира се, ще има и период, в който тия първи борци за свобода в образователната сфера са твърде самотни; удържат ли да не се откажат в този период, вярваме, че в един момент бентовете ще се отприщят;

– във всяка посока човек просто трябва да започне да действа по новому, по нов начин, общо взето новото винаги в някакъв смисъл е про-тивоположно на старото, то е негова алтернатива;

– да, наопаки на общоприетото трябва да се действа във всяка една посока, примерно осъвременяване на преподаването, нови, прин-ципно различни, именно демократични отношения в училищната общност, ново, демократично и либерално съзнание, нов морал, надмогващ повсе-местната деморализация, съвършено нови правила, подходи, начала и т.н.;

– стремежът към новото, към различното, към личностното, към ярко човешкото – това, по моя преценка, е нещо като ядро на толкова жадуваната промяна; трябва да надмогнем боязънта, недоверието към новото, да победим толкова естествените безпокойства пред неизвестно-то;

– и така нататък, в този дух могат да се изброят още много неща, но нека сега-засега да спрем дотук.

Спирам в момента дотук, понеже пак ми се налага да ставам да се подготвям за излизане. Днес пак ще ходя по разни училища, ще пода-вам документи за учителско място, ще участвам, да се надяваме, в разни ритуални събеседвания, в които за мен е много интересно как разните директори ме възприемат, доколко успяват да потиснат любопитството си към моята персонална история и борба. Примерно случи ми се нещо такова: една директорка (позволете ми да не казвам засега на кое точно училище) явно беше предупредена, че съм крайно особен човек, който при това има блог и пише по тия въпроси, та тя беше изключително лю-безна с мен, зададе ми няколко интересни въпроса, с оглед да не излезе, че създава впечатлението, че само симулира въпросното "събеседване",

223

един вид да излезе, че сякаш наистина провежда сериозно интервю. Имаше няколко интересни възлови момента в случилото се в директорс-кия кабинет, където имаше и други членове на комисията; примерно стана дума за това, че съм носител на най-висшата учителска квалификация не откога да е, а от далечната 1995 г., същевременно съзнанието на дирек-торката трябваше да асимилира, че съм уволнен, и то по тъй превъзход-ния параграф "пълна некадърност", "изцяло негоден за системата", "липса на каквито и да било качества да бъде учител", и като капак на всичко аз все пак имам стаж в тази същата образователна система, и то стаж от цели 32 непрекъснати години! Разбира се, като осъзна едновременно тия всичките неща, в съзнанието й, както си личеше, се появиха ред въпроси, които обаче тя се принуди да потисне; как е възможно всичко това, моля ви се, какво става тука – аз така разчетох гримасата на лицето й? Доста симпатична гримаса все пак, гримаса на мислещ човек, аз обичам тия гримаси. Е, разбира се, директорката явно пак беше информирана от съответното място ("от там, където трябва", по думите на философа Хе-гел) за това що за личност е моя милост, но изглежда все пак, за благоп-риличие, й се наложи да изобрази въпросната гримаса на лицето си. Дали пък всички документи, доказващи опита, стажа и квалификацията ми не са... фалшифицирани, и това може да си помисли човек, защо пък не, какви ли неща не стават в наше време?! Второ, въпросната директорка също така не можа да скрие удивлението си от списъка със заглавия на моите книги, това още повече, очевидно, я стресира: какъв е този човек, моля ви се, нима може да е нормален човек, който иска да бъде "прост учител", пък има толкова много трудове, на които биха завидели сума ти университетски професори, хора, има нещо нездраво в цялата тази рабо-та – четеше се в погледа на въпросната директорка. Наложи се моя ми-лост да каже нещо, за да разсее пороя от недоумения, който беше обзел съзнанието й. Произнесох кратко слово, с оглед да спомогна някак да се развърже възела, в който се беше заплело нейното нещастно съзнание.

Разбира се, през цялото време имах, кой знае защо, чувството, че присъствам на един театър, съвсем наскоро се бях опарил от скандал-ния случай в Образцова математическа гимназия, където също се прове-де фарсът "събеседване", а пък после директорът най-безцеремонно си назначи оня партиен функционер от партия АТАКА, за който му беше наредило явно не само съответното висше партийно ръководство, но и властни хора от самия инспекторат! да, това се случи съвсем наскоро, как да имам вяра, че нещо и в този случай ще бъде различно? Директорката изслуша речта ми (няма да кажа какво точно благоволих да й кажа), беше хем фрапирана от това, че толкова устат е този претендент за даскал, хем пък и се видя доста чудновато да говори открито за неща, да които други хора се страхуват даже да шептят; абе явно не е с всичкия си този чудно-

224

ват господин! Като капак на всичко най-отдолу в своята "професионална автобиография" бях писал, че водя свое авторско предаване в Пловдивс-ката обществена телевизия, именно предаването "На Агората...", това вече й дойде прекалено, тя попадна на този детайл най-накрая, поради което не се сдържа да постави ребром въпроса: "Ако все пак съдът Ви върне на работа в ПГЕЕ-Пловдив, Вие там ли ще предпочитате да се върнете?". За изненада на директорката аз проявих пълна откровеност и й казах, че дори и съдът да ме върне, предвид отношенията ми с директор-ката на въпросното учебно заведение аз предпочитам дори и съдът да ме върне на работа да не работя вече в ПГЕЕ-Пловдив, защо, от една стра-на, отмъстителната директорка пак ще прерови ако трябва цялата земя, но пак ще намери причина да ме уволни колкото се може по-скоро, пък освен това не ща повече да плащам със здравето си за тия толкова неп-риятни ми борби. Директорката кимна с разбиране и ми даде знак че мога да си вървя.

Та ето, сега давам знак и на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, ко-ято вярвам чете най-внимателно блога ми всеки ден: преосмислям неща-та, склонен съм да променя позицията си, но нека първо да видим какво ще реши Върховният касационен съд. Ако ме върне, с оглед директорката да си царува до пенсия, аз може и да се въздържа да се връщам, но ще видим тогава какви преговори ще проведем с нея, защото имам и една друга скрита надежда: в резултат на изминалото време и на проведените съдебни битки, кой знае, може нещо да се е променило в нейното съзна-ние?! Може да е разбрала какво дръзна да стори, знам ли, хората винаги имат шанс да се променят, като философ много добре зная това. Тя мо-жеше, ако промяната беше настъпила, да спре да води абсурдния (за нея) съдебен процес, можеше отдавна да признае съдебното решение, да спре да обжалва, да се примири със злата си несрета да има един демократич-но мислещ учител до себе си, но ето, това още не се е случило явно, промяната още не е настъпила; но знае ли се, тя може да настъпи във всеки миг. Божият глас в душата на всеки човек, наричан съвест, винаги се обажда и ни казва най-доброто, аз не мога да разбера как живеят хора-та, които не слушат това, което съвестта им говори, как живеят хората, които имат дързостта да се изправят срещу самия Бог; защото добре е известно, че самият Бог държи точно на тия неща, държи на справедли-востта, на правдата, на разумността, на доброто, на правото.

Бог никога не би подкрепил някакви глупави страсти, било женс-ки, било мъжки, не би подкрепил маниите за власт на някакви хора, не би се солидаризирал с омразата към личности само защото тия личности, видите ли, ни превъзхождат и т.н. Та аз, бидейки философ, съм заложил точно на тия неща, които са непоклатими, заложил съм на правдата, на правото, на справедливостта, на доброто, на разумното, на човещината,

225

на всички ония вечни ценности, в преклонение пред които ме е научила философията. И по тази причина смятам, че Бог би ми помогнал, нещо повече, усещам, че ми помага, ето, слава Богу, въпреки преживяното, все още съм не само жив, но и, благодарение на толкова великодушния Бог, аз още имам сили и да пиша, и да си върша другата работа, да препода-вам, да общувам с какви ли не хора, в това число и с младите, с ученици-те. Моята борба не е в името на някакви суетности, властнически ламтежи и прочие, а е за исконните ми човешки права, на правото ми на труд, което биде така грозно потъпкано от самозабравила се администраторка, ето за такива толкова прости и естествени неща се боря, за своята личност и достойнство, поругани съвсем несправедливо, се боря, по тази причина вярвам, че Бог ще направи даже невъзможното и ще помогне на някои хора да осъзнаят най-сетне какви колосални и непростими грешки са направили.

А като се породи този тъй желан поврат в душите на тия страда-щи хора – който поругава разума и правдата той неизбежно е много стра-дащ човек, стига да не е урод де, а да е все пак човек! – които толкова ми навредиха, на тази основа, убеден съм, всички други трудности могат да бъдат преодолени. Спирам дотук, че май пак прекалено много писах тази сутрин. Желая ви хубав ден и ползотворна работна седмица! Да видим дали и на мен през тази седмица ще ми се усмихне щастието да си наме-ря работа, щото така не се живее, страшно е жив човек да бъде обявен без замисляне за ненужен, за излишен. Аз искам само това – да докажа, че не съм излишен и ненужен, нима толкова много искам, а, кажете сега?

Да, обаче ето, служители на бесовската система ме обявиха за съвсем излишен и ненужен, обявиха ме за вреден, сториха това, водени от някакви свои несмислени страсти; е, така не може, така не дават никъ-де, така не стават тия работи, другарки и другари, да имате много здраве от мен, но тая вашата няма да я бъде! Не ми вярвате ли? Ще видим, то скоро ще се разбере всичко, аз пак съм оптимист, кой знае защо? Може би Бог ми дава тая вяра, която ме крепи, не знам, но съм благодарен с цяло-то си сърце на Този, който още ме крепи и ми дава живот! Ето, и вие бла-годарете на Бога за себе си, позволявам си да ви кажа това, пък и нека да правим на тази основа нужното да заслужим Божието благоволение!

Чао и до скоро!

226

Бъдете правдолюбиви – и ще възлюбите и свободата!

вторник, 8 септември 2015 г.

Продължавам писането, записването на своите разсъждения по темата "Проект за незабавна реформа на НЕобразованието", които вече образуваха една поредица, която възнамерявам да оформя като нова книга; на есето, написано вчера, дадох заглавието Съвестта винаги се обажда и ни казва най-доброто. С него фактически апелирам за нещо като нравствена революция, която би следвало, по идея, да е сърцевина на многострадалната образователна реформа или промяна. Да, духовна, нравствена революция ни е необходима, необходимо ни е очистване, стъпване на чисто място, върху здрави нравствени устои, без смело пора-зяване и надмогване на страшната деморализация, която се шири нео-безпокоявано, нищо съществено няма да бъде променено.

Моята диагноза наистина е следната: възелът, в който са се зап-лели всички проблеми и който трябва да бъде ако не разплетен, то поне разсечен, има дълбоко нравствено естество; излиза, че деморализа-ция се нарича болестта, чиято същина тук, в тази поредица се опитвам да изявя. А деморализацията се подхранва от личностен дефицит, от разгула на едни деперсонализирани, обезличностени, обезчовечени от-ношения, подхранвани единствено от криворазбрания интерес, от ламте-

227

жа, от ползата, от келепира, от тарикатлъка, от далаверата, от безчестие-то и пр., т.е. от духовната, човешката деградация, свеждаща се до това да плюеш без капка угризения върху всичко истинско, чисто, свято, добро, духовно, човешко и пр. Апелирам точно това нещо най-вече да се разбере и проумее, благодарение на него всичко останало може да отиде на точ-ното си място.

Преди да пристъпя към своя анализ на някой от останалите важ-ни въпроси искам да добавя един емпиричен щрих, взет пак от непосредс-твения жив живот, от своето всекидневие. Тия два плана, знаем, в моите текстове напоследък се разгръщат паралелно, синхронизират се в едно удивително единство. Аз не пиша в тази поредица от есета някакви гран-домански високомерни теоретични премъдрости, изсмукани "от пръстите", а разказвам само онова, което сам дълбоко съм преживяла, почувствал, осъзнал. Всичко в тия мои есета е извлечено от опита, от живота, то не е абстрактна конструкция, а има предимството на жизнената достоверност. И на непосредствената житейска правда. Повратът, към който се стремим в сферата на затъналото в толкова коварни проблеми българско образо-вание, се свежда, от друга страна погледнато, и до това да разрушим някак всички ония стени, които ограждат нашите училищни общности от "стихията на живота" и от естеството на човешкото, да направим нужното за оживотворяването и очовечаването на отношенията в тях. Другояче казано, да прочистим и да проправим пътищата на свободата, по които най-сетне следва да тръгнем съвсем уверено, с подобаващия за това ентусиазъм. Та ето сега, след като сложих тия най-важни акценти, и оня фрагмент, взет съвсем непосредствено от живота, който ще даде тъй потребния колорит на моето изложение.

Аз писах в предишното си есе как разговарях с една директорка, в чието училище също подадох документи, кандидатствайки за учител по философия и гражданско образование. Да доразкажа края на тази исто-рия, мисля, че си заслужава. Също така вече може да назова и името на това училище: ПГМТ "Проф. Цв. Лазаров", в град Пловдив. Това "ПГМТ" е "професионална гимназия по механотехника". Случайно и в него овакантя философското учителско място, е, аз се явих като кандидат. Нали се сещате, според вече казано, как завърши, как изобщо можеше да завърши и този епизод в моята нескончаема тазгодишна одисея? Разбира се, се-щате се как може да е завършило всичко, разбира се, не мен назначи директорката, но тук има един интересен щрих. Аз всъщност и за него най-вече реших да пиша по този въпрос. Щото другото се знае. Всички до един директори на гимназии, в които се явявам последователно като кандидат за учителско място по философия, сякаш са длъжни да ме ели-минират непременно. Интересни са обаче нюансите в това тяхно героично усилие. И ето тук обещания интересен щрих: вчера в късния следобед ми

228

се обади по телефона лично директорката на това училище за да ме уведоми, че не аз съм избраният за назначение човек, представяте ли си? Работата е там, че обикновено се обаждат на оня, когото са решили да назначат, а не на оня или на ония, които са решили да не назначат. Като ми каза това нещо, директорката го каза с глас, в който се съдържаше нещо като съжаление, аз поне така го почувствах. Отвърнах й: да, разбира се, аз знаех, че не мен ще назначите, но защо изобщо ми се обаждате в такъв случай? Директорката замълча, явно някаква мисъл терзаеше съз-нанието й, но не намери смелост да я изкаже гласно. Наистина, за какво пък ще ми се обажда, какъв е смисъла лично тя да ме извести, че съм провален? Нима този неин жест е просто нещо като проява, израз на съболезнования? Или пък изява на човещина?

За да фрапирам съзнанието й аз добавих в тази пауза следното: аз знам, че са ви строго наредили да назначите не мен, а някой "удобен" кандидат или наш човек; зная, че са ви разпоредили да ме елиминирате, но аз държа да ви кажа, че ще си защитя правата, няма да се примиря да бъда така безогледно дискриминиран. Директорката пак замълча, нищич-ко не можа да каже, не успя да реагира никак, а само промълви: "Всичко добро!". Даже не се впусна да се оправдава, да ми противоречи, ето това мен лично ме порази. Тя не си позволи да ме излъже. Директорът на Образцова математическа гимназия Старибратов пък още мълчи гузно и също няма какво да каже по повод на мое протестно и изобличително писмо лично до него. Знаете, той получи нареждане да назначи партиен функционер на братската на БСП партия АТАКА, да, бивш зам.-кмет на район в Пловдив от АТАКА и най-доверен човек на РИО-Пловдив (който още се води на сайта им, че е "Старши експерт по обществени науки и гражданско образование" вече ще преподава философия на учениците от ОМГ! Каква голяма чест за тях, а?! По-голяма чест за тях би била само ако лично фюрерът на АТАКА Сидеров им стане даскал по философия, пар-дон, по богословие, щото въпросният фюрер вече има образование по теология. Апропо, Михаил Казанджиев се казва това лице, в инспектората телефонът му има ето този номер 032-63-18-42, ако искате, можете да му се обадите и лично да го поздравите за героичния жест да се откаже от партийно функционерство и да се посвети на философията, на идейното и личностното развитие на младите. Но да оставим него, ето как вчера интересно се държа директорката на "механотехникума", както това учеб-но заведение е по-популярно – защо ли се държа така, какво издава това нейно поведение? Аз мисля, че нейното поведение говори много.

То фактически е признание, че някакви много влиятелни властни сили са се намесили и дирижират поведението на училищните директори, чиито директори имат злата несрета да им се наложи да обявят тази есен учителско място по философия, на което може да кандидатства Ангел

229

Грънчаров. Защо директорката лично ще ми се обажда да ми съобщи, че не аз съм назначеният ако това не е израз на неин безсъзнателен опит да снеме някак от себе си отговорността за принудителното решение? Между другото аз добре зная, че и директорката на ПГЕЕ-Пловдив, която именно проведе една злостна кампания по моето дискредитиране като личност и като преподавател с оглед да сътвори все някакви "основания" та да може "законно" да ме уволни, също не действаше в тия свои себеотрицателни действия по своя воля, тя също действаше по нареждане отгоре. Самият факт, че са прекалени рисковете за едно такова странно поведение до-казва такава една теза; защо на нея й беше нужно да си навлича толкова главоболия, да има проблеми с правосъдието и пр.? Явно са й наредили, а кой именно й е наредил, това вече е лесна логическа задачка. Моя ми-лост освен че е политически блогър е също така и горещ привърженик на демократизацията на българското образование. Нека всеки разсъди сам кои може да са ония сили, на които моята персона е станала нещо като трън в очите. Респективно тия сили са склонни да разглеждат като бащи-ния не само родната образователна система, но и държавата като цяло. Мисля, че ви помогнах достатъчно сами да разгадаете лесната загадка.

За мен обаче в цялата тази история е интересен най-вече този момент: да събирам доказателства, че срещу мен се води такава една безогледна дискриминационна кампания, та да мога да ги изложа тия факти в съответните правозащитни държавни органи. Включително и европейски такива. Ако бяха поне малко по-умни тия сили, отдавна щяха да мирясат, но ето, явно те страдат от жесток умствен дефицит. Те добре знаят, че аз току-така няма да капитулирам. Самият факт, че пиша за тия всичките неща в блога си ги изобличава предостатъчно. Малко акълец се иска да проумееш: за да спрат изобличенията, спри с преследванията, на които си подложил човека, в случая моя милост. Ясно е, че няма да капи-тулирам без борба до последно. Аз правата си – човешки, преподавателс-ки, конституционни, граждански и пр. – няма да оставя да бъдат поругава-ни безнаказано по този арогантен начин. Интересно е, че много и куриозно това безогледно игнориране на моята кандидатура за учител по филосо-фия и гражданско образование във всички до едно училища, в които по-дадох и подавам още документи. Кандидатурата ми, спор няма, е силна. Те нямат правно или каквото и да било основание да ме пренебрегнат толкова грозно. Повтарям, ако имаха малко акълец тия сили, дето дири-жират дискриминационната кампания срещу мен, отдавна щяха да си затворят очите, щяха да преглътнат неприятния хап и отдавна вече да бях назначен на учителско място в някое училище. Но ето, въпросните сили не мирясват. От което съдя, че насреща си имам не разумно мислещи хора и сили, а нещо като бесове, овладени от дива злоба и от тъпа отмъс-тителна страст.

230

Изцяло ирационално е това поведение. Интересно е обаче какви ще са ония оправомощени органи, които да се заинтересуват от репреси-ите и от дискриминацията, на които съм подложен в нашето свидно евро-пейско и тъй демократично, да се изразим така, отечество. Има ли изобщо такива органи у нас или трябва директно да се обръщам към европейски-те такива. Когато някой някъде каже или напише, че нашата страна се управлява от мафия, че у нас мафия и държава са едно и също нещо, моля ви, обърнете внимание на думите му, този човек не говори празни приказки. Ето, аз ви давам сега потвърждение, взето от самия живот, за правилността, за верността на една такава констатация. Точно така е, мафията у нас си има държава; ченгетата у нас дирижират положението в тази наша многострадална държава. Ние, гражданите, трябва да отвою-ваме страната и държавата си от мафията, нали така се говори понякога на митингите? Е, това не е някакъв абстрактен лозунг, това е непосредст-вена потребност на борбата ни за самосъхранение. Аз разказвам моя случай толкова детайлно не защото, примерно, "съм мръднал", не за да се правя на интересен, а по съвсем принципни подбуди. Искам да ви покажа непосредственото, конкретно действие на някои механизми, които опоро-чават и тровят всеки ден битието ни. Личностно и общностно. Блазе на ония, които имат толкова дебели кожи, че нищо не усещат! Блазе и на ония, които така добре са се вградили в системата, че нищо друго не правят освен да паразитират, освен да смучат жизнена сила от обществе-ния организъм. Сега сфащате ли защо общностният ни живот е така из-немощял, че повече от това не може да бъде? Сфащате ли сега защо сме най-бедни и най-нещастни? Сфащате ли защо мафиотският октопод така жестоко е парализирал общностния живот, че никаква, че каквато и да било промяна у нас е съвсем невъзможна? Всичко у нас е прогизнало от корупция, от нравствена развала, от разврат, от пороци, от разруха, от фалш, от лъжи, от лицемерие, от гнусни тарикатлъци и далавери. Тия неща, тия горчиви истини е крайно време да бъдат разбрани и осъзнати от колкото се може повече хора. Ако трябва по тази причина всеки ден ще пиша все за това.

Защото когато на един човек му говориш общи приказки за ко-рупцията, за мафията, за деградацията, за парализирането на живота у нас, той едва ли ще се впечатли, всички у нас съвсем основателно са обръгнали вече от това банално, блудкаво, опротивяло на всички говоре-не на общи приказки. Но когато разказваме на този отделно взет човек конкретни истории, в които съвсем конкретни човешки същества страдат и плащат жестока цена заради това, че са имали неблагоразумието да станат трън в очите на въпросните ретроградни мафиотски сили, нищо чудно нещо да прищрака в душата на този човек, може да прищрака и в мозъка му, тъй да се рече, където иска да прищрака, важното е обаче да

231

проблесне тъй потребната искрица на разбирането. А хората разбират когато в душите им нещо се развълнува, когато, инак казано, почувстват със сетивата си даже неправдата. Докато не са почувствали със сетивата си неправдата, несправедливостта, жестокостта на арогантните крепители на отчайващото статукво, промяна никаква в душите на тези хора не може да има. Два са начините да се случи, да стане този решителен и тъй пот-ребен ни, бих казал съдбовен поврат: или сам всичко непосредствено да си го преживял, или някой, който всичко това го е преживял, да ти го раз-каже така подробно, че да почувстваш истината така, сякаш всичко ти самият си го преживял. Аз затова пиша всеки ден тия мои "лични исто-рии", благодарение на които станах вече противен дори и на най-близките си приятели. Всички общо взето всеки ден гледат, че продължавам да пиша все за тия неща и си викат: горкият, колкото повече рита в ръжена, толкова повече страда, толкова повече го боли, защо ли не проумее, че трябва да престане? Сам в тази борба нищо няма да постигне, а само ще погине, но ето, не му идва акъла да престане, да капитулира, да се при-мири. Явно така си мислят всички. Дори и най-близките ми приятели не само че си го мислят, но дори и загрижени ми го казват. Спри, човече, ще погинеш от тия борби, мирясай, пък може един ден да ти простят! Моли за пощада, не си в позицията да се бориш, нима ти останаха още сили?! Подобни неща ми казват всеки ден. Нека да си мислят, нека да говорят каквото си искат. Аз пък съм решил да дам пример, че един отделно взет човек, дето се казва, може да бъде ужасно шило, което не само че не стои кратко в торбата, но и може доста сериозно да боде. И да предизвиква дори болка. Макар че е резонно да се запитаме: а могат ли изобщо да изпитват някаква болка тия толкова безсърдечни души?

Едва ли могат да изпитват болка. Но аз не ща да предизвиквам болка точно в техните души, такава свръхзадача не ща да си поставям. Аз чудеса не мога да предизвиквам. На мен ми се ще да спомогна с каквото мога нещичко в душите на съвременниците ми да "прищрака". Ще ми се да осъзнаят някои прости истини, да ги почувстват дори с цялото си съ-щество. Защото истината е това, което освобождава, което ни прави сво-бодни. Една истина, осъзната от човека, може да промени из основи не само съзнанието му, но и живота му. Да, истините, идеите имат тази сила, имат този велик потенциал, те могат това, което нищо друго не може. Истината може да предизвиква нещо като земетресения в душите, благо-дарение на които всяко нещо ще си намери точното място. Този е пътят, по който трябва да вървим: необходима ни е нещо като революция на истината, на правдата. На правдата на живота, която да възопие срещу несправедливостите, спрямо разрухата, спрямо разврата, спрямо пълната деморализация в съществуването ни, която ни тресе. Да, революция на правдата и на доброто, морална революция ни е потребна. Не зная

232

дали знаете, но истина и добро са нещо като двете страни на една и съща монета. Ако не го знаехте, ето, казвам ви го.

Спирам дотук и днес. Не мога сега да започвам някоя конкретна тема или проблем, както обещах. Ще дойде време и за това. Всяко нещо с времето си. Та значи, да повторя, онази същата директорка на "механо-техникума" вчера сякаш ми се извиняваше, но ми каза, че била назначила друг, вероятно "много по-достоен", нищо чудно да е и по-напреднал във философията от мен, да е по-кадърен, да е по-добър, абе изобщо са успели да намерят някое пълно съвършенство за учител по философия в това училище! Аз все не ставам, все изкачат по-достойни и по-удобни, респективно, кандидати, кое ли е по-точно онова, което на мен ми липсва, та да дръзне някой директор все пак да ме вземе на работа? Аз добре зная, че нито един директор няма да се осмели да ме вземе мен за учител по философия в повереното му училище. Аз това нещо го заявих още преди кампанията за назначаване на учители. В писмо до самия министър го заявих. Даже и отговор получих, от МОН, знаете, "ми съчувстват" на тъй неприятната ситуация, ала нищичко, милите, не били могли да направят. Измиха си благоразумно ръцете и ме оставиха в ръцете на... хиените, дето ме ръфат колкото си искат. Интересно е да разбера дали някой от отговорните в йерархията фактори ще осъзнае, че не този е пътят, че този път не води доникъде, че нищо няма да постигнат, вървейки по този път, а само ще загубят. И много ще пострадат в крайна сметка. Да, така просто с човек не бива да се постъпва, (не)уважаеми дами и господа фактори от сферата на образованието и възпитанието на нашите деца! Това поне можете ли някога да осъзнаете?! Можете ли изобщо да почувствате, до осъзнаете що всъщност правите?! Що сте дръзнали да правите – ето това поне можете ли някога да осъзнаете?

"Отче, прости им! Те не знаят що правят!" – нали си спомняте тия думи на Спасителя, казани в ужасните обстоятелства на Неговата Голго-та? Те са по адрес на ония, които тогава усърдно са се гаврили с нашия Спасител. Тия истории, които са описани в Евангелието, се случват обаче всеки ден нейде наоколо нас, там е работата, че сме си загубили обикно-вено сетивата да ги разпознаваме. Е, това поне да ви пожелая освен, а, какво ще кажете? Обичайте истината, вдъхновявайте се от правдата, живейте според нея, борете се за тържеството й. Истината ни прави сво-бодни, само тя може да постига такъв колосален резултат. Нищо друго не може онова, което истината и правдата могат. Да, бъдете правдолюбиви – и ще възлюбите и свободата. Това са двете условия да бъдем човеци в истинския смисъл. Човеци, не зверове да бъдем. Това е назначението на човеците. Нито зверове, нито други някакви животни ни е позволено да бъдем. Примерно не е позволено човек да бъде нещо като плъх. Или като говедо. Или като овца. Или като прасе. Тия неща са ни строго забранени.

233

За нас, човеците, са строго забранени. Не че горките говеда, овце и про-чие са с нещо виновни, да ни прощават, че ги използваме тук за примери. Човекът може да бъде човек обаче само ако не се отказва всеки миг от човешкото у себе си - и от човещината.

Сега се сещам нещо, което искам тук да добавя, нищо че бях тръгнал да си ходя, връщам се за малко, тъй да се рече. На тия, дето са се загрижили сега аз съвсем да не мога да си намеря работа и затова на всеки директор на училище, където аз подавам документи, се чувстват длъжни да звъннат по телефона и да му кажат, че се налага да назначи който и да е друг, ако трябва да е самият филанкишия, но само да не е Ангел Грънчаров, та на тия мои тъй усърдни "доброжелатели", които се представят при това за много, видите ли, "морални", аз в техните очи, представяте ли си, съм бил "много лош човек", един вид искат да се пред-ставят че страшно много държат на морала, тям значи искам да кажа следното: много е изродено, драги ми мой доброжелатели, вашето поня-тие за "човещина" и за "морал". Нещо много сте се объркали. Не е добро, не може да е добро, да речем, това, за което си мечтаете, а именно: аз да остана завинаги без никакви средства за съществуване и да умра от глад, ето това, което искате да ми причините, няма нищо общо нито с морала, нито с доброто, нито със справедливостта. Аз не съм бил, по вашата представа, човек, а вие сте човечни, искайки да ми причините това, и то не само на мен, но и на моето семейство, да, искате да уморите и семейс-твото ми, тази ли е вашата представа за "добро"? Това ли, моля ви се, е доброто според вас? Аз съм бил лош, вие сте добри, така ли? Вие искате да ме убиете, водени от изродената си представа за "добро", но вашата представа, простете, но тя няма нищо общо нито с доброто, нито с чове-щината, нито с морала. Много сатанинска е вашата представа за добро и за справедливо, другарки и другари уродливи "моралисти", ето това искам само да ви кажа. И недейте да си мислите, че Бог някога ще ви прости гаврите, които си позволявате да ми причините. Не си правете сметчици, че някога и самия Бог ще можете да подкупите – за да се отървете от греховете и вините си. Всичко можете да направите, но само на тази грешна земя, а там, когато застанете пред Бог, никакви тарикатлъци няма да ви помогнат. Ето и това бях длъжен да ви кажа, та да не си мислите, че сте много хитри – и че можете да надхитрите самото битие. Нямате този шанс, от мен го знайте това. Поне това научете от мен, друго ако не може-те – или ако не искате.

Аз съм учител, ето, и това си позволявам да им кажа на тия дру-гари. Такава просто ми е работата, върша си работата, изпълнявам си дълга. Да не си мислят, че наистина са много хитри. Сега спирам вече дотук, нищо че ми се въртят още мисли в главата. Ще си ги щрихирам за да не ги забравя и другият път ще започна от тях. Та значи, другарки и

234

другари доброжелатели аз освен много лош човек съм също така и много лош философ, тъй ли? :-) Имам титлата "най-лош философ в Пловдивска философска губерния", госпожа инспекторката ми даде тази безценна титла. Тя, тази драга другарка-госпожа заяви това пред самия съд, тя значи не била срещала в живота си по-лош философ от мен, въпреки че била обикаляла много училища! Тия бяха точните й думи пред съда. Както и да е. Забъркаха и тя, и нейната приятелка от ТЕТ-Ленин такава превъз-ходна каша, че ето, виждате сега до какви ексцесии се стига тия дни по училищата.

Но аз ще продължа да ви описвам всичко, та да се знае. Вие, съвременниците, сте обръгнали дотолкова, че може и изобщо да не се трогнете (мълчите като плъхове обикновено, нищо, мълчете си!), но по-томците един ден, убеден съм, може и да се трогнат като разберат в какви подли времена сме живели. Дали ще се трогнат, а, как мислите? Не знам.

Тяхна си работа. Както и да е. Чао и до скоро!

Всеки човек е безценен

вторник, 8 септември 2015 г.

Петко Симеонов (по повод на публикацията Видео: Имигранти изхвърлят предложената им храна и вода) пише нещо, на което се наложи да реагирам, то касае т.н. мигрантски проблем на Европа и Бълга-рия; ето неговия коментар, а по-долу е моята реакция:

Германия се опитва да стане боа, която гълта слон. После (така си мисли!) ще го смели и ще стане съвсем голяма боа. В същото време

235

България е гущерче, на което по нареждане от Брюксел се налага да погълне жив плъх...

Големи имперски задачи пред разпиления пъзел ЕС. Ще погълне ли Германия слона? Там са Гутенберг, Лутър, Кант, Хегел, Маркс, Ницше и пр. Сериозна мелница.

Да се подкрепяме. Имаме гигантска държавническа и културна задача. Вече не само с циганите. Задачата няма да се опростява.

Това пише П.Симеонов. Ето и моята теза по повод казаното от него:

Ние, българите, сме такива комплексари и инатливци, че не пра-вим нищо да встъпим в нормални човешки отношение с циганите и да интегрираме огромния им потенциал – за да придадем жизнена сила и импулси за развитие на нацията и страната ни. А какво остава да протег-нем ръка на бежанците и да се възползваме от шансовете, които и те ни дават.

Всеки човек е безценен стига да имаш подход към него и да съу-мееш да го предразположиш да разгърне таланта си – и така да доприне-се за развитието на общността. Защо наши циганета, взети за отглеждане в нормални страни като Холандия, Норвегия и прочие там имат най-върхови постижения, а техните им родни братя у нас не постигат нищо? Сфащате ли сега къде е проблемът?

Не е извън нас, а тъкмо вътре в нас е. Щото ни е нещо дефектно и повредено в съзнанията, в душите. Тази е моята теза. Който мърмори и все търси да бяга от отговорност, обвинявайки, че другите му били за всичко виновни, такъв човек хем много не струва, хем е повреден, хем не знае що е свобода, хем няма доблестта и ресурса да се възползва от нейните предимства.

Сега сфащате ли защо сме най-бедни и най-нещастни? Ами за-щото сме най-увредени умствено и душевно и също така сме най-инатливи, ето затова е така...

В момента никой не вярва на българското образование

сряда, 9 септември 2015 г. Из: Проф. Румен Вълчев: Размисли за образованието и за ролята на училището

Смачкаха учителите през тези години на прехода, но никога не дадоха власт на родителите. Образованието си остана една затворена

236

област, в която има министерски чиновници, инспекторати, специалисти в общините и – дотам...

... У нас, от една страна, имаш управленската бюрокрация в ми-нистерството, от друга – синдикати, които по време на учителската стачка се видя, че са неспособни да играят друга освен реакционна роля, които спират промените в образованието, уж защитавайки интересите на своите членове. И това е статуквото – те или се боричкат помежду си, или поня-кога играят заедно. Родителят няма място в училище, детето няма място там. И всъщност и учителите нямат глас...

... Но трябва да се реши каква роля ще има училището, все някой отгоре ли ще му диктува каква политика да провежда? След като сами си правят заплатите в момента, е глупаво, че учебното съдържание го реша-ват някакви посредствени чиновници, които нямат отношение към него.

Трябва да се подпомогне и участието на обществото в образова-нието. Да се подпомогнат родителски асоциации, да се води сериозен диалог с гражданското общество – създаване на структури за това. Иначе училището се върти в Бермудския триъгълник на тези институционални граници – министерство, синдикати и безпомощни учители. И резултатът е, че нищо не се придвижва, нищо не става през тези години на преход. А трябва да се даде някаква ясна посока на хората в образованието...

... Много важно е овластяването на учениците и широко учени-ческо самоуправление. Както и овластяването на самите учители. Може да се окаже и че голяма част от тях нямат място в едно съвременно и модерно образование. За това трябва да има критерии и стандарти за

237

дейността на учителите и директорите, като обаче се дава и сигурност на директорите при вземане на решения. Защото несигурността, заложена в закона, намалява качествените кандидати за директорски постове в учи-лищата.

Качествена квалификация и гражданското образование са други-те жалони на доброто образование. Ние сме училище без гражданско образование, без образование за ценности. Като че ли живеем в каменна-та ера...

... Какво означава модерно средно образование и модерна обра-зователна система?

Това значи детето да бъде подготвено за съвременния живот, да му се дадат знания и умения, които ще му служат – да общува с другите, да живее с другите, да решава проблеми, да прави проекти, да може утре да си намери мястото и да се реализира в обществото, да бъде добър гражданин, да следва някои общи норми, да бъде способно да живее в това общо европейско пространство.

Второто нещо е да се залага повече на практичността на знания-та, не на това да се зубри, както става в 70% по някакви стари модели. Децата да учат заедно, да се премине към едносменна система, т.е. дете-то цял ден да е в училището. И родители, и общество ще са доволни, и по-малко престъпност ще се генерира след младите хора...

Безчовечността може да бъде победена само с колкото се мо-же повече човечност

Почна се да се шуми за училището и образованието из медиите

във връзка с наближаването на началото на новата учебна година. Ще се пошуми малко и после пак ще забравим за дълго за тия неща, според обичая. Тази сутрин намирам в нета ето това: Проф. Румен Вълчев: Размисли за образованието и за ролята на училището. Представям избрани извадки от него под заглавието В момента никой не вярва на българското образование, мисъл, взета от самия текст на въпросния професор. Общо взето реалистично вижда плачевната картина и реалност в училищата, мислим в една и съща посока относно това как следва да се излиза някак от нея. Само дето професорът, кой знае защо, не смее да употреби някои възлови думички и изрази, касаещи същината на пробле-ма. Примерно: свобода, демокрация, права. Интересно е, че толкова старателно избягва тия думички г-н професорът, нито веднъж не ги упот-ребява. Вероятно е така, защото у нас има погрешна представа, че всич-

238

ките ни проблеми, които се стовариха върху главите ни по време на прос-ловутия преход, били плод тъкмо на... свободата и на демокрацията. Дори на "прекалената" свобода и демокрация били те израз, представяте ли си?! У нас отдавна свободата и демокрацията се възприемат като дест-руктивни фактори. Ред, хармония, просперитет, прогрес и пр. по тази овехтяла представа има само когато свободата и демокрацията биват натиквани, дето се казва, в миша дупка.

И какво излиза значи: хем у нас реално, на практика няма нито демокрация, нито свобода, нито пък има подобаващото съзнание за вели-ката и незаменима от нищо друго роля на човешкия, на духовния фактор (човекът, знайно е, според понятието си е точно това, човекът е свобода!), хем у нас, в нашата образователна система имаме нескриван авторитари-зъм, диктат, тоталитаризъм (държавата, държавните чиновници решават всичко, тяхната воля е свещена, всички в системата само изпълняват директивите и командите им!), хем за плачевното състояние в тази пороч-на система била виновна, представяте ли си, тъкмо прокудената от нея свобода – и несъществуващата в училищата ни демокрация! Представяте ли си каква гавра със здравия смисъл е това в недрата си порочно мисле-не? Страх от свободата, глупава боязън от нея, ето тук се корени глав-ният порок в разпространеното (не)мислене, който ни пречи да вървим напред. У нас масово свобода се асоциира с т.н. "свободия", свободията пък се свързва с анархията, с безредието; здравият ред пък се възприема

239

като производен от тъй милата ни идилия на командването, на казарме-ността, на диктата, на тиранията на "здравата ръка". Пуснеш ли хората да правят демокрация, да се самоуправляват – това значи, според въпросна-та порочна представа, да изпуснеш "злия дух" от бутилката, това значи край на спокойствието, а спокойствието, идилията на послушния пред началството колектив е направо идеал, е онази съкровена мечта, която вдъхновява привържениците на казармения строй у нас. Ето за тези фун-даментално объркани представи за нещата става дума, знаем, че у нас всичко се възприема тъкмо наопаки на реалното, на истинското. Всъщност истински здрав и разумен ред, който да осигури простор за разгръщането на творческите и градивни сили на човеците е само редът, родил се на почвата на самоорганизацията, възникнал на основата на свободата.

Елиминираш ли човешкия фактор в лицето на въпросните "на-родни маси", т.е. дезактивираш ли самото човечество (в образованието това са именно учениците, техните родители, учителите, дори училищните мениджъри), направиш ли всичко за да блокираш тяхната енергия, то тогава прогрес не очаквай, тогава неизбежно настъпва тъй добре познато-то ни мъртвило, настъпват нескончаемата агония, предсмъртните конвул-сии, в които се гърчи българската образователна система от десетилетия. В ония, в непрежалимите времена на комунизма училищният модел на авторитарността, на тоталния държавен диктат може и да е действал, може и да е бил донякъде "продуктивен" (макар никога потискането на човешките творчески сили, на личностното начало и пр. не може да ражда просперитет, никога такова чудо не може да се случи!) или поне да е бил "единствено възможен" в условията на тогавашната диктатура, но сега живеем в съвършено други времена, ерго, трябва без никакво съжаление да се освободим от овехтелите си представи, които са продукт на онова същото непрежалимо от нашенските комуноиди време. Толкова е просто всичко това, че просто не ми е удобно повече да повтарям всичките тези неща. Да, ама някой възприема ли? И всички масово мечтаят за онзи тъй порочен рай, в който всички са така умилително послушни, изпълнителни, не спорят, не мислят, не искат кой знае какво, имат скромни желания, задоволяват се с малко, примерно салам "кучешко наслаждение" им е предостатъчен да си преглъщат и замезват винцето или биричката, ех, каква идилия беше тогава, другарки и другари, ето за какво жалим ний, ето за какво тъй неутешимо плачем!

За да се обезсилят тия силни демотивиращи фактори, пречещи на каквато и да било съществена и същностна промяна и реформа в об-разователната система на страната, най-напред трябва чрез разгорещен и непрекъснат дебат, чрез много дискусии, обсъждания, полемики да се избият (тази дума ми се вижда съвсем подходяща в случая!) от главите тия порочни, овехтели, демодирани и дефектни представи, които именно

240

задържат развитието ни, които пораждат боязънта, страха от промени. Да, клин с клин се избива, налага се, в условията на една зараждаща се де-мокрация, да се започнат такива изтощителни, бих си позволил да кажа, дебати, в които съвсем свободно защитниците на двете диаметрално противоположни позиции да могат да кажат всичко, което им е на сърцето. Като си облекчат сърцата (щото сега всички масово потискат, крият това, което им е на сърцето), и то с една пределна, болезнена откровеност, искреност и честност, тогава, дето се казва, всичко ще бъде "сложено на масата" и ще си проличи действителната му стойност. Трябва да се спори до прегракване, до загуба на гласа, при това трябва да се научим да спо-рим, да се изслушваме, търпеливо да изслушваме мнението на опонента, на оня, който не мисли като нас – щото ние тия неща съвсем не ги умеем. Спорейки, в процеса на дебатиране и на дискутиране ние хем ще се учим да спорим, хем по незабележим начин взаимно ще си влияем на съзнани-ята, т.е. неусетно ще почнем да си променяме мисленето в потребната посока. Този е начинът, този е пътят, друг начин и път няма и е глупаво да се надяваме, че ние специално ще изобретим някакъв друг път. Дебати, дискусии, спорове - и то не само в медиите, а и непосредствено в конк-ретните образователни общности и учреждения, т.е. в самите училища, да, точно там, където блатото е най-неподвижно, на гнило, най-затлачено; трябва да се раздвижат водите на промяната чрез такива разгорещени дебати в самите "сплотени колективи", както ги наричат, както те самите се наричат, което само показва, че тази тяхна сплотеност е тъкмо около разлагащото и толкова порочно статукво, около тъпата комунална и обезличностяваща психология, която е характерна за идилично същест-вуващите в немисленето "колективи" (обединени около своя непогрешим и винаги най-правилно мислещ началник, именно г-н или г-жа директора, инспектора и пр.!).

Аз от опит добре зная, че този е начинът за разклащане на дог-мите, в чиято коварна броня са оковани съзнанията; този е начинът за разклащане и на ретроградните стереотипи на антидемократичността и на самия манталитет на вампирясалото минало, който все още изпива жизнените сили на нацията ни. Не само в образователната сфера, а и във всички други сфери на живота този е живителният, пробуждащият импул-сите за живот, оживотворяващият начин, при който човешките и личност-ните творчески сили ще се пробудят и ще получат дължимия простор за разгръщането си. И в политиката, в сферата на функционирането на неук-репналата ни и толкова опорочена и извратена демокрация, и в другите сфери на "реформаторска активност", изобщо навсякъде трябва да се отпочне този съдбовен дебат, благодарение на който съзнанията ни, повтарям, ще бъдат освободени от коварните догми на миналото, които още тровят живота ни. И в процеса на тия дебати "отдолу" постепенно ще

241

почнат да се открояват и конкретните работещи при това решения за това какво трябва да правим, как следва да постъпваме, опитвайки се да ре-шим нерешимите иначе въпроси (примерно за дисциплината, за нежела-нието на младите да учат и т.н.). Ако в решаването на проблемите на училището не бъдат въвлечени самите учещи, както и техните родители и учители, никакви работещи решения отгоре, сякаш с магическа пръчка, няма да бъдат изнамерени и внедрени; чакането отгоре някой да благово-ли да ни осени с неземна мъдрост е един най-коварен стереотип на мина-лото, с който е крайно време да се разделяме. Тъй че изходът е този, този е единственият реалистичен вариант: промяната, реформата в образова-телната сфера може да се случи или да стане по един-единствен начин, именно отдолу, именно по съвсем демократичен начин, трябва да бъде направена от нас, от гражданите, от родителите, от учителите, от младите хора. Това е. Друг вариант, колкото и да е тъжно на някои, няма, не може да бъде изобретен. Отвсякъде ще пречат, но ако отдолу, така да се каже, се разгори тлеещият огън на промяната, скоро ще се разрази същински "пожар" - същинската, същностната, действителната промяна и реформа, която по начало е начин на съществуване на демокрацията. Обезправени-те - учителите, учениците, родителите - сами трябва да си отвоюват пра-вата, има ли нещо тук за чудене, за туткане, за вайкане? Просто е, разби-ра се от само себе си, просто се иска известна решимост да бъде осъзна-то. И след това се налага да почнем да действаме, да запретнем ръкави да правим демокрацията си, която не е пожелание, а следва да бъде непосредствена действителност на живота ни. Всеки с нещичко може да допринесе. Може да спомогне. Важното е обаче, потретвам, дължимата промяна най-напред да настъпи в съзнанията, в разбирането на колкото се може повече хора. Разбира се, първите истински дейци на промяната, на движението за едно ново, свободолюбиво и демократично в същината си образование пак ще бъдат единици, отделно взети немалодушни и авангардно мислещи личности. Така винаги е било в историята, така ще бъде и сега.

Тук не мога да се сдържа да не вметна нещо, което може да илюстрира горната теза. В ПГЕЕ-Пловдив (или в небезизвестния "ТЕТ-Ле-нин", както това учебно заведение го знае и го нарича масово народът в Пловдив, изобщо не се шегувам, тъкмо така все още го нарича народът!) точно по този начин преди няколко години се отпочна промяната. Инте-ресното там беше, че до 2010 година в това учебно заведение реформата вече беше сякаш направена, имахме един модерно мислещ и либерално настроен директор (името на този човек, на тази личност от голям кали-бър е Венелин Паунов, инженер по професия, учител по призвание и велик талант в управлението, в ръководенето по човешки начин на хора, на образователната общност!), който беше успял със завиден мениджърс-

242

ки талант да осигури тъй потребната атмосфера за творческо разгръщане на потенциала и на учителите, и на учениците, и на родителите дори. Всички до един, дори и най-острите, проклети или горещи въпроси биваха обсъждани в най-приятелска обстановка, в съвсем демократични условия, учителите и учениците смееха да заявят без никакви опасения точната си позиция, те добре знаеха, че ще бъдат внимателно изслушани и мнението им ще бъде зачетено. Атмосферата, психологическата обстановка беше тъй благоприятна, че всички се чувствахме окрилени, отивахме с чудесно настроение на работа или на училище, всички се раздавахме докрай, респективно и постиженията ни бяха великолепни: това училище живееше със заслужена слава на най-елитно, на най-престижно, в което цареше, без преувеличение, един неподправен академичен, оксфордски направо бих си позволил да кажа дух. Аз съм писал навремето в блога си статии за ПГЕЕ-Пловдив и неговия славен тогавашен директор, които биваха препечатвани и във вестниците, това е голяма интересна тема как този човек, директорът Паунов успяваше да създаде всички потребни условия за свободна и творческа изява на всички; но сега искам да акцентирам на нещо друго.

Директорът Паунов беше пенсиониран, проведе се конкурс, по нашенския тертип, разбира се, и изненадващо за всички този конкурс беше спечелен от една учителка по литература, да, професионална гим-назия по електротехника и електроника беше оглавена от литераторка!). Но това да беше само кусурът, сполай да каже човек; за година-две учи-лището беше обаче върнато в най-грозните сталински времена, даже аз, дето съм доста живял и преживял човек, такова чудо в живота си не бях виждал. Много е интересно това, че сякаш възкръснаха, сякаш изпълзяха отнякъде като отровни змии всички ония стереотипи на миналото, които вече бяхме на път да забравим, какво говоря, отдавна ги бяхме забрави-ли. Появи се страхът, блюдолизничеството, подлизурството пред началс-твото, пак почнаха да ни спущат директиви за изпълнение, пак костелива-та ръка на авторитаризма успя да хване всички за гушите, отиде по дяво-лите достойнството на учителите, появиха се добре познатите от минало-то интриги, доноси, слуховете, следенето на различните, безогледното оплюване на опонента. И ръководствата на двата синдиката (първо еди-ният, после фактически и другият, след известни плахи опити за противо-действие) станаха верни клакьори на непогрешимата директорка, другоя-чемислещите бяха незабавно обявени за "народни врагове", за тяхното разгромяване се наложи да бъдат провеждани, досущ по стария тертип, съответните "народни" и "другарски" "съдилища" (човек вече не знае къде да сложи кавичките, толкова много кавички трябва да се слагат!), разг-ромни писма се писаха, позорни кампании по разчистване на сметки и то с аморално, с недопустимо въвличане и на ученици се направиха. Разбира

243

се, хора като мен, които бяхме демократично мислещи, бяхме поставени пред дилемата: или млъкваш и ставаш покорен, или... шут, или ритник! Които капитулираха, бяха пощадени, моя милост, като "опасен ренегат" беше подложен на зверска кампания по моралното, професионалното, личностното и каквото си искате още дискредитиране и в крайна сметка бях уволнен по най-смехотворния член, именно чл. 328, ал. 1, т. 5 – "пъл-на некадърност", "изцяло негоден за системата", "абсолютна липса на каквито и да било качества да бъде учител" и т.н.

Моят грях беше един: че и в новите, крайно обидни условия си позволих лукса да продължа да се държа като личност и като свободо-любив философ. Позволих си да се държа като човек с достойнство и като гражданин, силно загрижен, обезпокоен от регреса, който се разгръ-щаше пред очите ми. Позволих си непозволения лукс не само да мисля, но и да се държа като демократ. Като демократ, който не желае да се раздели с демократичния си начин на мислене и стил на живот. Също така, разбира се, не пожелах да харижа пред трона на самодържицата-директорка своите творчески иновации в преподаването, на които бях отдал целия си живот. Тя понечи да ме принуди да стана типов даскал, който, така да се рече, е натикан калъпа на нейната бедна и твърде ос-къдна представа за преподаване. Тъй като преподавам философия и гражданско образование, никога не бих си позволил да се отнасям непо-добаващо към предмета си, да изневеря на мисията си, и то, видите ли, само и само да угодя на някаква си там претенциозна властваща адми-нистраторка, чието мислене е от едно друго, отдавна отишло си време. Сблъсъкът ми с въпросната самодържица беше фронтален, тя ми обяви безпощадна война и пожела да ми покаже, че властта й е безконтролна. Е, уволни ме, разбира се, но така, че сега вероятно сама съжалява, щото направи непростими грешки. Сега вече втора година й предоставям щас-тието да убеждава, общо взето съвсем безуспешно, най-различните инс-танции на родното правосъдие в своята тъй претенциозна непогреши-мост. Но причината да пиша всичко това е следната: щом като този при-мер за регрес показва, че задушаването на демокрацията и на либерал-ността дърпа развитието назад, то значи само разгръщането на демокра-тичния импулс, основан на свободомислието и свободолюбието може да изиграе ролята на нещо като локомотив на промяната, на реформата към по-добро в българското образование.

Да, мили ми образователни дейци, ще ви се наложи покрай дру-гото да станете най-напред примерни граждани и демократи, ще ви се наложи да станете страстни свободолюбци, ще ви се наложи да пока-жете свободомислието и свободолюбието си да дело, съвсем непос-редствено и практически, ще ви се наложи да посеете това семе на сво-бодолюбието и свободомислието в душите на своите възпитаници, на

244

младите, на учениците, и едва на тази база, благодарение на тяхната толкова мощна енергия (за момента съвсем блокирана от догмите, от примката, от бронята на желязната тиранична система) и на подкрепата на родителите ще можете да разчитате на някакъв напредък във вървене-то си по верния път. Да, реформата и промяната в българското образова-ние ще бъде започната от единици смели и достойни, немалодушни учи-тели-личности, беззаветно предани на същинската идея за съвремен-но и човеколюбиво, бих казал също така непременно и жизнелюбиво образование и възпитание. Те ще трябва да понесат факела на промяна-та, ако се наложи с този факел ще трябва да подпалят тук-там доста мух-лясала слама и други отпадъчни продукти на системата, пък като се по-разгори огънят на промяната, тогава нещата ще потръгнат. Сакън, не се плашете от този огън, вярно, живеем в страна, управлявана от професио-нален пожарникар, който знае само, предполагам, огньове да гаси, в слу-чая обаче става дума за съвсем друг огън, духовен огън, така да се рече, огън в душите, срещу него не помагат дори и пожарникарските кранове и маркучи.

Да, тия, който ще започнат промяната, най-напред неминуемо ще бъдат възприети като скандалисти, това няма как да е иначе. И като "вра-гове", разбира се, ще бъдат възприети. Искам тук в тази връзка да ви разкажа нещичко, може да ви се стори пикантничко, но пък мисля, че си заслужава да бъде казано. Да, във връзка пак с моята одисея в търсенето на работа като учител по философия и гражданско образование тия дни става дума. Знаете, аз вече имам славата на много опасен човек, на ди-сидент спрямо системата (много ми харесва тази дума, виждате, с удо-волствие я употребявам, но какво да правя, като зорлем ме направиха такъв, и то в наше време!) и като такъв на много вреден; респективно на това до всеки директор на училище, в което кандидатствам, идват спешни нареждания от най-отговорни висшестоящи другарки и другари моя ми-лост да бъде елиминирана непременно, сакън, някой да не се обърка да ме вземе на работа, щото, видите ли, съм бил щял "да му подпаля учили-щето"; респективно се дава нареждане ако нямаме "наш човек", то да се назначи ако требва... филанкишията, но само Ангел Грънчаров да не се назначава, да пази Бог от такава опасна грешка! И директорките като получат тия нареждания, си плюят в пазвата да не ги фанат уроки и се зафащат да правят "най-демократични събеседвания", на които по най-законният начин моя милост да бъде елиминирана така, че да не може после да се жалва никому.

И ето, вчера в тази връзка се проведе "събеседване" в едно учи-лище, което при това се намира на хвърлей място от дома ми, без преу-величение, училището се вижда от балкона ми и мога до отида до него за три-четири минути. Е, ще се наложи да кажа кое е това училище даже,

245

какво да крия: СОУ "Черноризец Храбър" се казва това училище. Най-интересното е, че в това училище в древните времена аз вече съм бил учител, но за ден-два, трябва да е било някъде в далечната 1993 или 1994 г., не помня точно. Защо един-два дни само съм работил там ли? Ами защото там бяха обявили учителско място със срок 1 година, а по същото време обявиха в друго училище учителско място по философия с постоя-нен срок (при това второто училище пък ми беше на три минути от тога-вашния ми дом); е, мен ме взеха първо в "Черноризеца", а след това ме взеха и в другото училище ("Симон Боливар" се казва то и е в прочутия квартал "Изгрев", до още по-прочутото Столипиново); забележете, в да-лечната 1993-94 година моята кандидатура е била толкова силна, че ме вземаха където и да подам документите си (даже във великото училище "Лиляна Димитрова" ("Патриарх Евтимий" му е новото име), дето е на пъпа на Пловдив, зад самия Партиен дом, дори там са ме вземали, дори и там съм бил учител в ония времена, в които обаче още не бях се прочул като реформаторски мислещ и дори действащ учител. Та аз тогава предпочетох да ида на постоянното място, в един ден бях даже с две заповеди за назначение, с два договора, ех, какви блажени времена бяха тогава! А сега обаче никъде не ме вземат. Причината е, предполагам, че съм се прочул че съм "много льош" и опасен! Та думата ми е, че вчера се проведе "събеседване" в това училище, аз се явих, как мина събеседва-нето няма никакво значение, днес ще кажат какъв ще е резултатът. Аз априори зная, че мен няма да ме вземат на работа, просто е невъзможно да ме вземат, ясно защо. Но е интересно какво стана пред вратите на събеседващата комисия – и вътре, разбира се какво е ставало. Ще кажа нещичко, което най-много ме впечатли.

Ний, нещастниците, дето кандидатстваме за философските учи-телски места в Пловдив места, вече си се знаем не само по лице, но и инак вече почнахме да се опознаваме. Обикновено на такива места се мълчи, а вчера хората кой знае защо в един момент, като порядъчно си помълчахме (наложи се да почакаме поне половин час след обявения начален час), в един момент хората се отпуснаха и поразговориха – и взеха да си изплакват мъката. На такива места човек може много инте-ресни неща да чуе. Аз обичам да слушам, щото моите мисли по тия въп-роси са толкова необятни, че ако почна да говоря ще ми трябват часове за да се изкажа. Та затова само слушах. Сума ти интересни неща чух. Разбира се, няма тук да ги "докладвам", не е коректно. Но нещичко мога да кажа де. Примерно как в Образцова математическа гимназия, за исто-рията в която вече писах в този блог, две различни служителки били упълномощени да приемат документите; едната била инструктирана да казва на кандидатите да чакат по телефона да им се съобщи кога е "събе-седването", а другата направо съобщавала точния ден и час за самото

246

събеседване. Така щастливците, чиито документи били случайно приети от едната служителка, се явиха на събеседване, а другите, на които доку-ментите им били приети от другата – не се явиха, те, милите, чакали да им съобщят часа и деня! Нищо де, то всичко си беше само фарс, знаело се е, че "голем човек" е решено да бъде назначен, именно въпросният партиен функционер на братската на БСП партия АТАКА, който при това е и "важна клечка" от РИО-Пловдив, представяте ли си колко много заслу-жил е тоз "наш човек"?! И прочие, много такива любопитни неща чуха ушите ми там, във фоайето – докато си чакахме реда да ни поканят да "събеседваме". Дойде в един момент и моя ред. Ще кажа само нещичко.

Комисията пак беше само от дами (то това едва ли има значе-ние), директорката, кой знае защо, не председателстваше, председателс-тваше помощничката й. Зададоха ми се, както си му е редът, няколко въпроса, колкото да не е без хич. През цялото време имах усещането, че се прави един твърде показен ритуал, какво да правя, винаги ми се поя-вява това усещане. Просто добре зная, че на ръководството и на това училище се налага да проведат тази толкова досадна процедура, при положение, че отдавна се знае кой ще бъде назначен. Или ако не се знае, то поне се знае това, че може да бъде назначен всеки друг, само не, опази Боже, избраният да се нарича "Ангел Грънчаров", щото тогава, ако се случи това, непременно ще се случи някой вселенски катаклизъм, знае ли се какво може да се случи, как може да пропищи дори природата ако Ангел Грънчаров случайно бъде избран?! Аз пък си позволих, за да изс-ледвам реакциите на изпитващите, да кажа някои неща; научих доста за реакциите им; общо взето потвърдих си ония заключения, които си имах предварително. Никаква изненада и тук не може да има, естествено. Как-вото е отсъдено, то ще се случи.

Та аз наистина вече съм нежелан никъде. Остракиран съм отвся-къде. Подадох документи и в ЕГ-Пловдив, и там има обявено място за учител по философия и гражданско образование, ще видим там дали изобщо ще ме допуснат до "събеседване". И това дори е възможно да се случи, именно да не ме допуснат, което, между нас казано, е по-чист ва-риант. Защо изобщо да разиграваме разни безвкусни шоута и театри, нима има някакъв смисъл от тях?

Спирам дотук. Та казах на тази комисия в "Черноризец Храбър", че е много обидно това, че ме елиминират отвсякъде на основанието, че съм бил уволнен дискриминационно и репресивно по член 329, ал. 1, т. 5. Значи репресират те, изритват те от едно училище по недопустим начин, потъпкват ти правата, а след това цялата система реагира по същия на-чин, вече те възприемат един вид като доживотно осъден, като дамгосан, като прокажен, един вид продължават да те наказват още по-безчовечно в знак на солидарност с безчовечността, която е дръзнала да прояви към

247

теб администраторката, която те е уволнила!!! Ако това не е доказателст-во за абсолютната безчовечност на административната държавна и тоталитарна система на образование – сполай му кажи! Затова аз, при-вършвайки тук, си позволявам да кажа и това: с безчовечността ще се борим по един начин, а именно проявявайки човечност, този е начинът, друг няма. Безчовечността може да бъде победена само с колкото се може повече човечност! Аз друго противодействие на безчовечността не знам, вие ако знаете, кажете ми.

Толкова. Бъдете човечни, никога не жертвайте човечността си, независимо от съблазните! Не се отказвайте от човечността си на никаква цена. Да му мислят тия, които обаче служат на безчовечната система без капчица скрупули. Чао и до скоро!

Не съм очаквал, че ще дойде такова време

Току-що написах до мой близък приятел в София следното пис-мо; понеже поставям жизнено важен за мен проблем, си позволявам да го публикувам и тук, много е възможно някой от всички вас, които ще проче-тете писмото, да може да ми окаже известна помощ и съдействие по решаването на толкова важния за мен проблем, тази е причината, моля да ме извините за което, но съм принуден да постъпя така:

Здравей, А.,

248

Опитвам се през тия две последни седмици да се намеря работа като учител по философия в Пловдив, но се оказва, че това е невъзмож-но. Изглежда някои властни фактори се месят да не ме допуснат в обра-зователната система и по тази причина, понеже са подложени на натиск отгоре, нито един от директорите на училища, в които кандидатствах, не посмя да ме вземе на работа.

По тази причина взех да се замислям, с оглед да не се стигне до-там да умра от глад (вече четвърти месец съм без никакви доходи и сред-ства за съществуване и едва-едва вече оцелявам!) дали няма да ми се наложи да опитам да си намеря работа в София (а да бягам да се спася-вам от преследването извън страната е трудно – предвид напредналата ми възраст и недоброто ми здравословно състояние).

Та в тази връзка искам да те помоля да проучиш въпроса за това може ли да се намери някаква скромна квартира в София като за беден и непретенциозен интелектуалец, да има къде да отседна и евентуално да опитам да си потърся работа там. Тази ми е молбата. Не виждам за мо-мента друг изход. Положението е направо катастрофално.

Аз никога до този момент не съм очаквал и предполагал, че ще дойде такова време, в което ще бъда подложен и то на моите години на такава яростна дискриминация, на такова преследване и на такива репре-сии – и то тъкмо заради моите възгледи за едно по-съвременно и адек-ватно на нуждите на младите преподаване на философията.

Това е. Хубав ден ти желая! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

Човеци ли сме – щом губим човечността си?

Срамота е, че си мълчим когато държавата разрушава домове на

български граждани, на цели семейства, оставя ги без дом в студените

249

нощи, включително и малките им деца спят в студа, а ние, други българс-ки граждани, гледаме безучастно на случващото се пред очите ни и ни-щичко не правим за да се противопоставим на произвола на държавните чиновници! Нищо не може да оправдае това наше подло поведение!

Когато утре с някой и от нас държавата постъпи по този грозен начин и наруши правата му, пък макар и в някое друго отношение, нека тогава той да има добрината да не се оплаква – защото с малодушието си, проявявано сега, вече е заслужил така да се отнасят към него.

Не сме човешко общество, не сме човеци – щом сме загубили човечността си!!!

За тази наша безчувственост тепърва ще плащаме тежка и страшна цена!

От нас, гражданите, от нас, свободолюбците зависи всичко

четвъртък, 10 септември 2015 г.

Dimitar Stoyanov, млад човек, е написал нещо по повод на чер-ната дата "9-ти септември 1944 г.", ето какво той е написал и след това можете да прочетете и моя коментар във връзка с някои неточности в казаното от него:

250

"Не трябва да плачем за нас, а за България", извиква Тодор Ко-жухаров, запявайки след това националния химн "Шуми Марица". Убит е с револвер. Десет години по-късно в Пазарджишкия затвор издъхва Атанас Буров. Гробовете им са незнайни, няма кръст, няма цветя, целта е те да бъдат забравени. Кожухаров е министър, блестящ писател и ветеран от войните, а Буров – брилянтен дипломат и банкер. Това са само две от имената и съдбите на избитите след 9 септември 1944 г. хиляди и хиляди българи.

Идването на червената власт в България тогава, отложило се с 21 години поради смелостта на нейните лидери в далечната 1923 г., се превръща в повратна точка в нейното развитие, когато конституционната, развита и европейска държава се превръща в Задунайска кремълска губерния, последствията от което се носят и усещат и до днес. Изкорене-ният елит, отнетата собственост, изграждането на допотопна индустрия и уродливото строителство обаче не се оказват най-зловещата последица от всичко това. Социализмът в България носи със себе си дух на зависи-мост, липса на предприемчивост, на лична инициатива и отговорност, изличавайки усета за свобода и издигайки в култ държавата, правейки всички нейни подчинени субекти (подчертаното е от мен, А.Г.). Именно това преобръщане в съзнанието, изличаването на възрожденския дух и заменянето му с "нов социалистически морал" днес се превръща в основ-ната причина за ширещата апатия, цинизъм и срив.

Та, може би някой ден и това ще се промени. Може би... Чрез своя форма на онези 40 години скитане през пустинята.

А ето сега какво аз, Ангел Грънчаров коментирах и добавих, с ог-лед да спомогна да се отстранят неточностите и по-ясно да се открои смисълът:

Пишете "Социализмът в България носи със себе си дух на зави-симост, липса на предприемчивост, на лична инициатива и отговорност, изличавайки усета за свобода и издигайки в култ държавата, правейки всички нейни подчинени субекти.", всичко е ОК, с изключение на това, че социализмът прави или превръща всички нейни подчинени в обекти, а не в субекти (де да ни превръщаха в субекти!). Трябва да се поправи, иначе всичко друго е добре.

И втора забележка имам: относно това "... може би някой ден и това ще се промени. Може би...". Нищо няма да се промени ако ние, българите, ние, гражданите, ние, субектите на живота си не го направим, не го променим, а за да има същностна и смислена промяна най-напред трябва да променим нещичко в съзнанията, в мисленето си. За да не чакаме, примерно, някой друг да ни демократизира, да ни освобождава, да ни реформира и пр., а ние самите да се включим в тия неща, да спо-

251

могнем, да ги направим, да ги осъществим. Ние трябва да свършим ос-новната работа, ти, аз, той, а не да чакаме.

Социализмът-комунизмът ни направи именно такива, чакащи, търпеливи, апатични, безразлични, дезактивирани, пасивни, сеирджийст-ващи, мрънкащи, нищо не правещи, не искащи да си мръднем и малкия пръст, сакън, да не би да се изморим или изхабим и пр. Ако ние самите не почнем да мислим, да действаме и да живеем демократично, сиреч, свободно, ако не станем действителни, а не мними демократи, ако не започнем да се ползваме от правата и от отговорностите си, ако не започ-нем реално да се ползваме от свободата си, сиреч, ако не започнем всеки ден да се борим за промяната към по-добро, да допринасяме за рефор-мите, то нищичко всъщност няма да се промени, а трагедията на Бълга-рия, почнала с установяването на варварството, на бесовщината, нарече-на комунизъм, никога няма да свърши.

От нас, гражданите, от нас, индивидите, от нас, личностите, от нас, субектите, от нас, свободолюбивите зависи всичко, не от някой друг, не от тия отгоре, не от управниците, а именно от нас, от гражданите, от мен, от теб, от всички нас, от всеки поотделно и от всички заедно зависи всичко. Щом от обекти се превърнем в субекти, работите ще потръгнат, а дотогава, докато в мнозинството си продължим да си оставаме обекти (в недоумение гледащи като... говеда!), нищичко няма да се промени...

Възмутен съм от пренебрежителното ви отношение!

четвъртък, 10 септември 2015 г.

Изпратих тази сутрин следното писмо до директора на Езикова

гимназия в Пловдив: Здравейте! Вчера цял ден чаках да ми се обадите за въпрос-

ното събеседване. Не благоволихте да ме уведомите за него. Какво е станало, кога ще се проведе събеседването? Какво изобщо става със "събеседването" за учител по философия??? Нима сте игнорирали и дисквалифицирали моята кандидатура ей-така, априори?

Моля ви да си отбележите, че това е неправомерна дискрими-нация. Кандидатурата ми, както и да я погледнете, е сериозна. Възму-тен съм от пренебрежителното ви отношение. Все пак, моля ви се, и аз имам съответните права.

252

Чакам с интерес информация по интересуващите ме любо-питни въпроси. Надявам се да благоволите да ми отговорите.

Хубав ден ви желая! С поздрав: Ангел Грънчаров

В живота си никога досега не съм преживявал по-обидно и тол-

кова брутално безчовечно отношение, такова грубо незачитане на права-та ми на личност и преподавател! Срамота!

Удостояват ме с награда за хуманизъм на името на Георги Марков

четвъртък, 10 септември 2015 г.

Получих днес следното официално уведомление за това, че съм удостоен с награда на името на Георги Марков, ето цялото писмо, изпра-тено ми по този повод:

Уважаеми г-н Ангел Грънчаров, Много ми е приятно да ви съобщя, че сте удостоен с Наградата

„Георги Марков“ за хуманизъм за 2015 г., присъдена от Международ-ния институт по антропология, САЩ, ръководен от д-р Лолита Нико-лова.

Тържественото връчване на наградите за 2014 г. и 2015 г. ще се реализира на събитие на 14 октомври 2015 г. от 16.00 до 19.45 часа, в

253

Столична библиотека, зала „Вяра“, площад Славейков, 4, София. ИРИОН е организатор на събитието.

Наградата включва: грамота, картина на художника Петър Нико-лов и книга на Георги Марков. Моля изпратете ми трите си имена по пас-порт за да ги попълним в грамотата.

Пращам Ви програмата за събитието и регистрационния форму-ляр. Моля да попълните и да ми върнете по мейла регистрационния фор-муляр.

Ще се радвам да участвате активно и в дискусията за промяна в законодателството във висшето образование и науката, която организи-раме в рамките на събитието и която е в пряка връзка с пакета закони в тази област, които са вкарани в Парламента и предстои да бъдат обсъж-дани и приети.

Вашето присъствие на събитието е много ценно и ще се радваме да сте сред нас!

Чувствайте се свободен да разпространите Програмата и регис-трационния формуляр сред ваши познати и приятели, които се вълнуват от темата му, както и да регистрирате още ваши приятели или придружи-тели за събитието.

Поздрави, Галя Маринова, доц., д-р инж., Председател на упра-вителния съвет на ИРИОН

Какви действия да предприема в така създалата се ситуация?

петък, 11 септември 2015 г.

На вчерашното есе от поредицата "Проект за незабавна ре-

форма на НЕобразованието" дадох заглавието Ний, гражданите, тряб-ва да изпълним тази своя задача, роля и мисия: да възпитаваме демократични нрави у нашите разгащили се управници. Вчера със специално писмо ми съобщиха официално: Удостояват ме с наградата за хуманизъм на името на Георги Марков за 2015 г., присъдена от Международния институт по антропология, САЩ. Разбира се, много ми е приятно за признанието и подкрепата; наистина малко е потребно един човек да бъде насърчен и дори вдъхновен. Различни приятели, пръснати по света, ми честитят и ме поздравяват: благодаря им от сърце и тук! Но нямам никакво време да се разтапям повече от тия приятни чувства, нала-га се да се потопя в реалностите на живота – ако това наше всекидневие,

254

с всичките му абсурди и идиотщини, изобщо може да има някакво с подо-бие на онова, което заслужава да се нарече живот.

Ето в тази връзка нещичко пак от вчера: Мое писмо до дирек-тора на Езикова гимназия в Пловдив. И тъй, отхвърлен съм от всички училища, в които имаше обявени вакантни места за учител по философия и гражданско в Пловдив – и в които кандидатствах (а аз кандидатствах във всичките). Очевидно ще остана без работа през настъпващата нова учебна година. И без средства за съществуване ще остана. Наказват ме с глад. Обявиха ме за ненужен. А аз искам само едно: да работя работата, за която съм роден. Очевидно "провиненията" ми са непростими – в очите на ония властни фактори (включително и задкулисни!), които дирижират положението в родното ни образование. Капчица жалост и човещина не са склонни да проявят. Това за задкулисните фактори, дирижиращи поведе-нието на директорите в учебните заведения, в които кандидатствах, ще го разясня съвсем скоро. То е нещо твърде любопитно.

От 1983 година (тогава се дипломирах, бях на 24 години само ка-то се върнах с диплома по философия от Русия, от Санкт Петербург) досега непрекъснато учителствам, било в университет, било в гимназии. Прочее, само последната година от тия 32 съм "безработен", наказан съм с "безработица", обявен съм не просто за ненужен, а дори и за "неподхо-дящ", а вероятно и за "вреден". До възрастта за пенсия има 7-8 години, казвам го за ония, които може да решат, че причината за "непотребността" ми може да е такава. Как толкова много години бях достоен да работя в

255

образователната сфера, а изведнъж се оказах "неподходящ елемент", който "трябва да внимаваме да не бъде допуснат в никое училище"? Така има добрината да заяви примерно откритата поддръжница на репресията над мен Елена Дичева, директорка на 157 ГИЧЕ "Сесар Вайехо" в София. (Тя от София се е загрижила да не би да се върна да работя работата си.) Черно на бяло го заяви и то неведнъж. Тя поне е откровена, казва това, което й е на сърцето. На какво основание някои явно престарали се кре-пители на официалната административна система в образованието дръз-наха да провеждат тази акция, чиято цел, оказва се, наистина е да бъда превърнат в нещо като "дисидент", като "справедливо" и дори "законно" подложен на съответните репресии, гонения, остракиране, унижения? Възловите думи тук са именно "законно" и "справедливо". Несправедли-востта на такова едно отношение е очевидна. Фактически са ми отнети преподавателските права и съм подложен на варварска, на недопустима дискриминация. И, както се разбра най-убедително в тия паметни дни от изминалите последни две седмици, ме репресират и гонят по чисто поли-тически причини. Защото нищо безпричинно не съществува под това наше – тъй щедро на топлина през изминалото горещо лято – слънце.

Не спекулирам изобщо с положението си. Не приписвам някакъв фантастичен конспиративен смисъл на случващото се. Не съм такъв човек, изобщо не си падам по конспирациите. Реалист съм. Ще си обосно-ва тезата. Въпросът е обаче какво да правя в така и така създалата се тежка ситуация. И твърде любопитна за мен ситуация. Разбира се, излиш-но е да казвам, че никога не съм очаквал, че нещо такова може да се случи с мен и то в наши дни. Напълно честно казвам това. Доскоро бях убеден, че чак такива "изгъзици", простете за думата, не са възможни в наше време. Явно съм бил фантазьор. Бил съм наивник. Напротив, оказа се, че са много възможни. Някои бетонни глави на властнически позиции у нас изглежда са способни на всичко. И на най-немислимото. Няма идиот-щина, която не биха си позволили да извършат. Как пък поне малко не се опитаха да сфанат какво са дръзнали да правят? И какво, да повтарям и аз "Господи, прости им, те не знаят какво правят!", този ли е верният под-ход, тази ли е правилната реакция? Първо, аз съм просто човек. (Христос, изрекъл тия думи, е освен човек и Бог!) Второ, аз съм гражданин на тази наша злощастна държава. Която, да отбележа, не е бащиния на моите "доброжелатели", дето така усърдно се грижат да бъде прогонен от обра-зователната система. Училищата, от които ме гонят тия другарки и друга-ри, за отбелязване е, не са тяхна частна собственост. Те са колкото техни, толкова и мои. Длъжен съм следователно да реагирам иначе.

Много размишлявах какви действия да предприема в така и съз-далата се чудесна – чудесна в смисъл на многозначността си! – нашенска, родна, свидна ситуация. Дали да не ида да разговарям с всеки директор и

256

да го убеждавам, че постъпва безчовечно и грозно – изпълнявайки безро-потно заповедите на ония, които му нареждат: всеки друг назначавай, но само не Ангел Грънчаров. Имам доказателства, че направо им заявяват: назначи този, той е "наш", а пък Грънчаров да не си и помислил да назна-чиш! И директорите, милите, се подчиняват, естествено, подчини се и тъй напереният другар Старибратов, директор на Образцовата математическа гимназия! Малее, какъв резил: да назначиш партиен функционер от тъй братската на БСП партия АТАКА да бъде учител и възпитател на младите в едно по начало деполитизирано държавно учебно заведение!!! Абе много са се разпищолили тия другари бе! Срам поне малко нямат ли?! Мили Боже, какъв срам у такива?! Каква съвест, каква чест, какви интере-си на младите, какво качество на обучението, какви пет лева, моля ви се?!

У Нашенско обаче сичко може. Та, признавам си, въпреки съб-лазните, съм на път да ми се отще да ида да разговарям на четири очи с всичките тия толкова трогателно невинни другари и другарки директори. Или пък да ида да разговарям за всичките тия безобразия с началничката на РИО-Пловдив Иванка Киркова. Какво от това като разговарям? Какъв ефект ще има? Никакъв. Ще каже: директорите всичко могат, аз не мога да им се меся. То не е точно така де, но това е хубав повод да си измие ръцете. Подобно на Пилат, да, оня същия. Аз лично вече не вярвам, че човек с разговори, с дебати, с дискусии с отговорните властни другарки и другари може да повлия за позитивната промяна на съзнанията им. Не, не вярвам, не съм такъв наивник. А да се засрамят, простете, също не вяр-вам. Да осъзнаят какво дръзнаха да правят – съмнителна работа. Тези хора явно живеят в друг, в съвършено различен свят – в друга вселена даже. Там понятия като приличие, правда, морал, човечност, справедли-вост, законност изглежда не съществуват. Или не действат, не важат. Там действа само голият интерес. И другарската "експроприация" на благинки-те – които, естествено, са само за "наши другари". И за наши другарки де, то това нещо се подразбира.

Да пиша писмо до г-н Министъра ли, да му разкажа за безобра-зията на назначените от него директори – за чиито зулуми той носи пъл-ната отговорност – докато не направи нещо да спрат зулумите и безобра-зията не те, а той носи пълната отговорност. Да знае какво правят и да не реагира означава че фактически застава зад тях и им казва: юруш, друга-ри, точно така, действайте, смажете го, ликвидирайте го без жал тоя прок-лет Грънчаров! Точно това значи, точно така може да бъде изтълкувана пълната Ви безучастност спрямо директорските безобразия, драги ре-форматорски, с извинение, г-н Министър на образованието и на науката. Между другото, не само с Грънчаров се постъпва така, о, де да беше само Грънчаров! Само дето повечето учители, подложени на терора на безчо-вечната система, предпочитат да си мълчат, белким все някога се уредят

257

и наврат в нея. Компромисите нямат кой знае какво значение. Оцеляване-то е важно, нали така? Е, ний пък си позволихме лукса да не мислим така. И какво, трябва да бъдем унищожени заради тази мисъл ли? Откога у нас отново убиват заради "неправилни мисли"? Та има ли изобщо смисъл да пиша жалба за тия репресии до тъй безучастния и тъй мило гледащ към снажния ни премиер г-н Министър на образованието и на науката? Нима си мисля, че той ще се трогне? Не, не си мисля това. Но въпреки това ще му напиша жалба. Ето по каква причина.

За да прочетат тази жалба колкото се може повече хора. Затова ще я напиша и ще я публикувам като "отворено писмо". Ще трябва и без това да му честитя началото на учебната година. И ще се възползвам от случая да му кажа и за онова, за което всички благочинно мълчат. Аз ще напиша открито поздравително писмо и до цялата учителска колегия. И до учениците ще напиша писмо-обръщение. И до родителите им ще напиша такова писъмце. Защо пък да не напиша, защо пък да не споделя с всички тях какво мисля – и как аз виждам нещата. Ще каже някой: кой си ти бе, та си позволяваш да пишеш "открити писма" до кой ли не, за какъв се мис-лиш бе?! Ще отвърна: аз съм български гражданин, аз съм учител, аз съм философ. И бидейки такъв съм длъжен да кажа какво мисля. Длъжен съм да не мълча малодушно и презряно. Всички мълчат, аз ще говоря – и ще пиша. Нека да има едно изключение от правилото. Е, и някои други не мълчат като мен. Но сме малцина тия, дето не мълчим. Май сме по-малко от пръстите на едната ръка, така ми се чини. Та значи пишейки до г-н Министъра на образованието и науката (и до омбудсмана, и до Комисията за защита от дискриминация, и до Комисията по образование и наука в Парламента смятам да адресирам писмото си) аз фактически адресирам писмото си до всички ония, които евентуално ще го прочетат, каквито и да са те. А те ще бъдат също като мен български граждани. Аз за тяхното съзнание съм се загрижил. На тях искам да кажа някои истини. Аз добре знам, че тия истини могат да бъдат благотворни тъкмо за техните съзна-ния. Е, и по тази причина ще се занимавам с толкова абсурдни, в очите на мнозинството, неща – като писането на тия жалби, открити писма, обръ-щения и пр.

Добре знам, че медиите няма да откликнат никак на моите мис-ли. Те нямат никаква възможност да откликнат, горките. Те са заети да дебнат каква мъдрост ще каже Андрей Райчев. Или Валерия Велева. Или Божо Димитров. Или Митю Пищова, да допуснем. Как великите медии и медийни гурута ще се принизят да откликнат на това, което е казал за ситуацията в образованието някакъв си там никаквец, някакъв си там учител по философия, моля ви се?! Не, няма да се излагаме сега, другар-ки и другари да показваме, че се вълнуваме да мислим за истински важ-ните неща. Ний можем да се вълнуваме само за простотии. За идиотщини

258

ний можем да се вълнуваме и да мислим само. "Чудотворна" ли е водата в храма в Плиска? Божо жрец на България ли е или е пророк. От устата на Андрейката Райчев самия бащица Путин ли говори, или говори... шлифе-ра на Тодор Живков, нашто непрежалимо божество (на чието име железо-бетонните глави нарекоха тия дни някакъв парк!)? Българи, приятели, е страната на триумфиращата простащина и наглост, нека да бъдем честни да признаем това. Ние допускаме простащината у нас да триумфира така нагло. Ние сме отговорни за всичко, което се случва в нашата страна. Ние. Никой друг. Аз, ти, той. Ако нищо не правиш, така ще продължава да е во веки веков. Или поне докато не измрем от задушилата ни простотия.

Седнах, признавам си, с намерението направо да пиша това мое писмо-обръщение до институциите. И до отговорния за всички безобразия в сферата на образованието отговорен министър. Дали да не го адреси-рам писмото си и до г-н Президента? Той май напоследък единствен се държи достойно и както подобава. Ще видим. Но се отклоних и май ще се наложи да оставя писането на откритото си писмо до институциите за някой друг ден – от близките дни. Някак ми се отщя да пиша. Трябва да събера сили и на свежи сили, на съвсем свежа глава да го напиша. Това може да стане и утре, живот и здраве да е само. А сега ще спра дотук, ще ви пожелая хубав ден и ще се оттегля да върша друга работа. Правя въпреки всичко, въпреки сполетелите ме изпитания тия дни и новата книжка на списание HUMANUS – списанието за съвременно образование, за насърчаване на духовното и личностното израстване на младите. Мно-го хубава книжка се получава, но трябва още да се работи. Редактирам всичко сам. Никой не ми помага. Не знам защо е така. Всички само ме гледат умно и се чудят колко ли може да ми е акълът щом се занимавам с такива неща. С такива "глупости". Е, нищо де, както и да е, бъдете здрави! До скоро!

Нужни ли са ни учители по философия?

Ужас, свободни или вакантни работни места за учители по фило-софия в София-град, оказва се, няма! Нито едно такова свободно работ-но място няма, с изненада откривам това току-що. А аз мислех да се спа-сявам от глада като си търся работа там – след като в Пловдив другарки-те и другарите директори на училища имат строга заповед да не ме до-пускат в никое училище.

Какво ли да правя сега? Някъде в България изобщо нужни ли са учители по философия?!

259

Може ли да съществува "революционно реформаторство"?

Намира се ето тук: Реформата в образователната сфера може да бъде направена само по демократичен начин

Апропо, как гледате на израза "революционно-реформаторска", респективно може ли да съществува такова странно нещо като "револю-

260

ционно реформаторство" или реформаторство от революционен тип? Щом може да съществува, в нашенските тъй свидни условия някакво чудато "нереформаторско реформаторство" (консервативно "реформа-торство", с извинение!), то в тия същите условия автентичното реформа-торство не придобива ли един вид революционен дух? Поставям тия въпроси ей-така, за "раздвижване на нечии мозъчни клетки". Шегувам се бе, няма страшно, не съм превъртял! Хубав ден!

Бог никога не ни изпраща в Ада, ние сами го избираме

петък, 11 септември 2015 г.

Тези думи особено силно отекнаха в душата и в сърцето ми (но е добре човек да чуе цялото, всичко казано в това забележително клипче):

... Като християни не можем да стоим и да казваме: "Ще бъда християнин само ако бъда богат и имам всичко". Помните ли когато Иисус се среща с Ирод? Той дори не го поглежда. Това е в Писанието, не си го измислям. Той не поглеждаше Ирод. Няма нужда да пеете и танцувате пред езичниците само защото не вярват. Може да се молите за тях. Това е начинът.

Разберете, хората са избрали злото, но вие не сте. Дяволът ще ви пресее. Той ще види къде сте слаби и ще каже: "Лесна работа: 1 мили-он и този човек е мой. 10 милиона за този и 50 – за онзи". Всички говорят за избора и свободата на решаване. Трябва да знаете, че имате свобода не за да правите каквото ви скимне, но да имате правото да правите това, което трябва. Погледнете го по следния начин: проблемът, който виждам, е фактът, че много християни са потопени в светското. Искат да изглеждат

261

добре пред светските си приятели, като и те са светски за да се харесат. Няма нищо добро в това. Проблемът е, че не искате да бъдете свети. Ето какво ще се случи. Един ден всички ще отговаряме. Или ще се предадете на Иисус, или ще се отречете от Него. Нашето поколение ще отговаря. Много неща се виждат на хоризонта. Ще трябва да направите избор. Ще ви се наложи.

... Бог никога не изпраща хората в Ада. Хората избират това мяс-то. Нашата демокрация няма да издържи без посвещение към определени морални истини за човека и обществото. Основният въпрос пред всяко демократично общество е следният: "Как да живеем заедно?". Също така: "Може ли обществото да изключи моралната истина и разум?". Братя и сестри, отделете се от това извратено поколение. Не сте създадени за да паснете в него, а да изпъкнете в него като различни...

Заповедта ми към вас е следната: обичайте се един друг точно както Аз ви възлюбих!

(Срещнах, намерих това клипче на страницата на Poli Tacheva; там има и много други стойностни неща.)

Помощ, учат ме!

петък, 11 септември 2015 г.

Предпразнично четиво за г-н Министъра на образованието – и за ония български граждани, на които поне малко им пука за това какво става с децата им в училище!

Получих на имейла една потресаваща статия, написана от дейс-тващ учител, който ме помоли да я публикувам в блога си, да й дам глас-

262

ност във фейсбук, да я разпространя и чрез списание HUMANUS или както другояче намеря за добре. Авторът ме помоли да не обявявам име-то му. Моля всички, които прочетат тази статия, да я препоръчат на прия-телите си – та тя да стигне до колкото се може повече хора. Благодаря за което! Горчивата истина за българското училище не бива повече да бъде крита или пък захаросвана...

ПОМОЩ, УЧАТ МЕ!

Българските деца стават все по-неграмотни през последните го-дини. Дори аз като учител не вярвах на тези статистики, но през послед-ните две години се убедих в тях. Мога да установя повече от проблемите, довели до това ужасно за държавата и бъдещето на децата състояние, но откровено заявявам, че се страхувам. Опасявам се, че след разкритие на детайли от „кухнята" на едно обикновено средностатистическо българско училище, бих останал без работа. Затова под статията ще се подпиша като български учител, а не с името си. Смятам, че ще ми бъде простено от читателите.

1. Най-големият проблем на българското училище е неговото ръководство, в лицето на Директора, заместниците му и счетоводителя. В момента 95% от Директорите на училища в България са номенклатурни кадри, назначени от една или друга политическа партия. Изключенията се отнасят до роднини, приятели и пр. приближени до инспекторати или общини. Когато един такъв директор започне да „ръководи" училището, той се обгражда с послушни помощници и кадърен счетоводител, който да манипулира разходите така, че на отчетните събрания пред колектива нищо да не става ясно на учителите и служещите в учебното заведение. Кражбите стигат до стотици хиляди лева на година, а способите за осъ-ществяването им са много. Едно просто сравнение между две училища, където учителите получават около 500 лв. месечна заплата, но едното училище е с 500 ученика, а другото с 1000, би показало ясно колко голям крадец е директора на второто училище. Методите за кражба с тайни и явни конкурси за фирма, зареждаща закуски на децата от началния курс, фирми, извършващи ремонтни дейности, фирми, обзавеждащи интериора на училищата, та дори и енергодоставчици, погодили се с директора да се отчита завишено потребление на енергия, газ или нафта, са само част от начините за ограбване на средствата, предоставени за образование на децата ни. Очевадният проблем в тази ситуация е, че училищните дирек-тори на практика са ПОЖИЗНЕНИ феодали, защото нямат мандат и всич-ко в училището зависи единствено и само от тях. Те могат да бъдат отст-ранени само при изключителни случаи от работа – явна лудост, поредица обществено значими гафове или грандиозен скандал, отразен от медиите.

263

Поради тази причина те се обграждат с екип от свои подчинени, които ги подкрепят, за сметка на по-високото диференцирано месечно заплащане. Тук влизат и определен брой от учителите, които просто донасят за свои-те колеги, които са най-слабите специалисти в училище, но за сметка на това вярно подкрепят корумпирания си ръководител. Така положението в едно училище е овладяно от Директора и той може да коли, да беси, и да си развява байрака както си иска. Добрите учители виждат всичко, но няма как да реагират, защото и при най-малкия протест, ще бъдат изх-върлени от работа. И тук вече идва втория проблем! (Прочети ДО КРАЯ)

Нашият бюрократичен гений е способен на всякакви подвизи

За да се предпазят от злокобната евентуалност Ангел Грънчаров да кандидатства за учител по философия в техните училища умни дирек-тори, предполагам по съвет на административни мъдреци и гении от РИО-Пловдив започнаха за първи път в световната духовна история да обявя-ват "хибридни учителски места", примерно "философия и география", "философия и химия", "философия и биология със здравно образование", (написано е в обявата ето как: "Старши учител по БЗО и Филосовски ци-къл", не се шегувам, именно "филосоВски цикъл" е написано!!!), "филосо-

264

фия и математика". Нашият роден бюрократично-административен гений е способен на какви ли не подвизи, никаква грешка нямат тия таваришчи!

Апропо, думата "хибридни" ми подсказва и една друга, вече по-конспиративна връзка: този същият злодей Ангел Грънчаров, дето е тол-кова страшен за директорското войнство в Пловдивска философска гу-берния е завършил образованието си в Русия, в Санкт Петербург, същата тази Русия в момента води нескривана хибридна война срещу България, Ангел Грънчаров е "яростен русофоб" в политическите си анализи в блога, той, мръсникът му с мръсник, неблагодарникът му с неблагодарност, е също така и антикомунист, силно мрази КГБ и ДС, сещате ли се сега за каква връзка намеквам, дарагие таваришчи и другари? :-)

Спокойно бе, не се бойте, шегувам се, не съм превъртял, майтап си правя просто! :-)

Жить у нас стало лучше, жить стало веселей напоследък! – как учил непрежалимый таваришч Сталин...

Умеете ли да се радвате на живота?

събота, 12 септември 2015 г.

От написването и публикуването на вчерашното есе (пиша на-последък поредица, както е известно, обединена от условното наимено-вание "Проект за незабавна реформа на НЕобразованието") – виж: Раз-

265

мишлявам какви действия да предприема в така създалата се чудес-на – в смисъл на многозначна! – нашенска, родна, свидна ситуация – са изминали едва 24 часа, а се случиха толкова много неща, отбелязани с други публикации в блога ми. Примерно с удивление разбрах, че в София, в самия град, няма комай нито едно свободно учителско място по фило-софия, а за моето физическо оцеляване е крайно необходимо да си наме-ря накъде работа: аз само това умея, да философствам, да мисля, да разговарям с младите за философия, да ги заразявам със свободомислие и със свободолюбие (то тази, всъщност, е и същината на философията!), да пиша, писмено да си изразявам мислите и пр., но ето, оказва се, че хора като мен, цялостно отдадени на философията и на образованието (и отдали живота си за тях), явно съвсем не са нужни на намиращата се в тъй бляскаво състояние образователна система в свидното ни отечество: виж моята реакция по този повод Някъде в България изобщо нужни ли са учители по философия?!. Дойде фактически есента, зад изпотения прозорец се лее непрекъснат дъжд, а аз се чудя какво да правя - та някак да превъзмогна толкова обидното и отчайващо чувство че съм излишен, че съм непотребен, че съм ненужен.

Цял ден вчера седях в дома си и мислих – какво да правя, къде да отида, какъв изход от толкова неприятната екзистенциална ситуация да намеря? Но В момент на пълно отчаяние поради преживяна несп-раведливост попаднах на това, започнах да го гледам и се съвзех, изпълних се с вяра и сила!. Признава си съвсем честно, потресоха ме ето тези думи, казани от актьора, изиграл самия Христос във филма "Страстите Христови":

Трябва да знаете, че имате свобода не за да правите каквото ви скимне, но да имате правото да правите това, което трябва. Пог-леднете го по следния начин: проблемът, който виждам, е фактът, че много християни са потопени в светското. Искат да изглеждат добре пред светските си приятели, като и те са светски за да се харесат. Няма нищо добро в това. Проблемът е, че не искате да бъдете свети.

Или тези, да речем (защото има още много вълнуващи моменти в това наистина забележително клипче – "проклетите американци" много добре умеят да докосват някои твърде чувствителни струни на човешката душа; изобщо не ги подценявайте, нищо че понякога изглеждат наивни като деца!):

... Бог никога не изпраща хората в Ада. Хората избират това място. Нашата демокрация няма да издържи без посвещение към опре-делени морални истини за човека и обществото. Основният въпрос пред всяко демократично общество е следният: "Как да живеем заед-но?". Също така: "Може ли обществото да изключи моралната истина и разум?". Братя и сестри, отделете се от това извратено поколение.

266

Не сте създадени за да паснете в него, а да изпъкнете в него като различни...

Между другото, който чете моите текстове от години няма как да не признае, че в тия мисли, чути както са казани от един друг човек, аз всъщност преоткривам свои собствени, най-съкровени и изстрадани мис-ли; безброй пъти съм писал за тези неща, за това, че главният ни проблем е нравствен, че преживяваме ценностна катастрофа и т.н. (да не се пов-тарям че ще заприличам на развален грамофон). В най-тежки моменти не само отделният човек, но и цяла една общност може да се спаси ако се довери на душевната сила, която ни свързва така непосредствено със самия Бог. Ние общо взето затова и страдаме: това, че сме си позволили лукса да се откъснем от Бог, е повлякло след себе си и всички останали наши беди, примерно станали сме крайно безчувствени, допускаме – без изобщо да се замисляме – някаква потресаваща безчовечност, станали сме отвратителни лицемери (на собствените си думи не вярваме даже, лъжем най-безогледно и постоянно, потънали сме в душевна мерзост, в неописуеми мръсотии, в страшен нравствен разврат!). Да, най-вече много лъжем. Не правим и минимален опит да разграничаваме истина от лъжа, право от криво, добро от зло, грозно от красиво, греховно от свято; напро-тив, разменили сме им местата, злото смятаме за "добро", лъжата за "истина" и т.н. Да, до такава изродщина сме стигнали. Станали сме безоб-разни нравствени уроди. Без обаче изобщо да съзнаваме и на йота какви сме. Което именно е и най-страшното. Ще погинем удавени в собствените с мръсотии...

В тази връзка вчера, довършвайки предпечата на новата книжка на младежкото списание за съвременно образование и за духовност, носещо името HUMANUS, попаднах на една публикация от блога (тя ще влезе в този брой на списанието), попаднах на един удивително правдив текст (виж: Припомням потресаваща статия за трагедията на българс-кото училище, която обаче не смущава изобщо самодоволните "ре-форматорски" фактори от МОН), писан от учител, от човек, който работи в образователната общност, човекът ми го изпрати, но помоли да го пуб-ликувам без да съобщавам името му – подписа се отдолу с "Български учител", представяте ли си – човекът стори това защото го е страх! Да, съвсем разбираемо е, че го е страх, казал е такива истини, че ако началс-твото му разбере, че той мисли така, този човек непременно ще бъде уволнен – и ето, човекът, за да се запази, постъпва благоразумно, за разлика от мен, скри самоличността си, но все пак каза цялата горчива истина за българското образование, за българското училище! Давате ли си сметка какво пък означава този факт? И това е страшно, да, най-страшно е, че толкова много хора у нас съвсем основателно, впрочем, ги е страх! Страх ги е сякаш са... зайци, да употребя само това сравнение,

267

щото и други са възможни, но те не звучат благозвучно. Аз този човек обаче съвсем не го коря за нищо. Човешко е да те е страх. Да, съвсем човешко е това. Ами ако този човек – учител и възпитател – го е страх да разговаря откровено и с учениците си? Давате ли си сметка какво пък означава и това?

Между другото, имам чувството, че огромната част от български-те учители съвсем ги е страх открито да казват на учениците си какво всъщност мислят! Да, страх ги е – и вероятно предпочитат да говорят на учениците си неща, по които никой няма да се досети какви са им истинс-ките мисли. Това, позволете да отбележа, също е страшно! Представяте ли си до какви унижения е доведен българският учител? Да не говорим за това, че повечето български учители, за да си запазят работата, са прину-дени да подхвърлят на младите предимно полуистини, да, принудени са да казват "с половин уста" истината, която обаче ни е необходима съвсем цялата, изцяло неощетена с нищо! Половинчатостите, полуистините, позволете ми да отбележа, казвани на младите, са по-опасни и развраща-ващи даже от откровените лъжи! При комунизма масово учителите бяха принудени изцяло да лъжат, днес сме напреднали дотам, че учителите казват на младите предимно удобнички и безопасни – най-важното е да са безопасни! – полуистини! Хем вълкът да е сит, хем агнето да е цяло – представяте ли си в каква идиотска училищна и образователна атмосфе-ра се формират съзнанията на младите, на учениците в България? Пред-ставяте ли си в каква нравствена погнуса и развала са потопени душите на младите у нас? Правете си сами изводите от тези толкова горчиви констатации. Или не са горчиви, а, какво ще кажете? Вие как оценявате това положение? Никак, нали така? Познах ли? Майко мила, колко мразя да познавам, колко силно ненавиждам да съм прав!

Между другото в тази връзка се сещам и за ето това: В сайта ФАКТОР БГ публикуваха моя революционно-реформаторска статия за образованието. От тази същата поредица от есета, в която мъчително и тъй досадно описвам реалната ситуация в училищата – и се опитвам да показвам какво трябва да правим (на дело, щот ний на думи сме страшни бабаити, на дело обаче сме най-презрени страхливци!) та нещата малко по малко да почнат да се променят към по-добро; да, това е съдбовно важното: какво всеки от нас може да прави, и то без да се излага на кай знае какви страшни опасности, та делото на демократизацията и факти-ческото реформиране на отношенията в училищните общности някак да помръдне от мъртвата точка. Публикуваха хората тази моя статия, почти 24 часа откак статията стои на сайта им, а няма нито един коментар отдо-лу, под нея: пълен ступор издава това мълчание. Само един приятел ми каза, че никой нямало да прочете тази статия, щот... била много дълга! Значи тия хора ги мързи да прочетат внимателно един текст, възможно ли

268

е от такива да очаквате да си мръднат малкото пръстче нещичко реално да променят в мисленето и в поведението си?! Абсурд! Ще умрем от мър-зел, разкапали сме се от мързел. Дали да не взема и аз като тия бежанци да тръгна да бягам бос от тази наша прокълната страна – и да ида поне да умра свободен в Европа, да ида да умра свободен под някой мост в Париж, примерно? Да, има голяма разлика дали ще умра тук, потънал в нравствени мръсотии, или там, под някой мост в Париж: там не само ли-цата, не само погледите на хората са различни, излъчването им е друго. Тук живеем сред вибрациите на овце и на роби, а там излъчванията са на свободни и достойни човешки същества. Разликата е голяма колкото от небето до Земята...

Та значи покрай другото вчера си измислих успокояващ термин: аз най-вероятно в очите на мнозинството съм някакъв странен "револю-ционен реформатор", много странна птица съм явно в техните очи: щом, примерно, съм толкова мразен от някои (примерно от директорско-инспекторско-чиновническия корпус в образователната сфера; или от някои вечно управляващи партийно-ченгесарски задкулисни среди, свър-зани с първите сякаш са нещо като свински черва), щом съм мразен до-там, че ето, тия същите направиха всичко, че аз наистина вече за втора година да не мога да припаря в някакво българско училище! Колко ли са щастливи тия другарки и другари, че тъй успешно ме подлагат на репре-сиите си, на остракизма си, на терора си?! Да, чувствам се подложен на нескриван административен терор, на яростна и безогледна дискримина-ция, потъпкваща по брутален и арогантен начин моите човешки и профе-сионални права. И то въпросът не е само до това как се чувствам, а как наистина е: самата истина е тази, фактите са такива, реалността е такава.

Вчера например, след моя публикация в блога по случая, ми се обадиха от Езикова гимназия ПЛОВДИВ и ми казаха, че директорът имал добрината "да назначи другия кандидат", да, точно така се изрази чинов-ничката, каза: "Г-н Грънчаров, поръчано ми е да Ви съобщя, че г-н дирек-торът предпочете да назначи другия кандидат, не Вас!". Аз възкликнах: "Естествено, че ще назначи него, а не мен, това не ме удивлява изобщо!". Дамата отсреща въздъхна доста изразително. Казах й: а как г-н директо-рът успя, без да разговаря с мен, без да ме вика на "събеседване", да открие, че другият кандидат е за предпочитане? Служителката на този мой въпрос отвърна: аз по този въпрос вече нищо не мога да кажа, трябва да го отправите към г-н директора. Попитах кога мога да се срещна и да разговарям с него. Тя ми отвърна, че вече е късно, назначението вече е "осъществено", след дъжд качулка няма смисъл човек да си слага. Но ме уведоми, че г-н директорът в близките дни ще отсъства, в понеделник най-вероятно е да мога да го открия в кабинета му. Ще трябва да решавам дали изобщо да ида. Но ми е интересно ето това: защо ли ми беше изда-

269

дено, че сме се явили само двама кандидати? Вече е интересно, какво ли ще прави някой директор ако се явя само аз? За да опитам и такъв вари-ант днес решавам да тръгна да подавам документи в малките градчета около Пловдив. Другари и другарки от РИО и от партийната дежурна цен-трала, почвайте да въртите телефоните до тия директори, предупрежда-вайте ги, знаете ли какъв гаф ще стане ако някой от тях без да е предуп-реден вземе та ме назначи?

Днес се бях зарекъл да пиша своето толкова дълго отлагано отк-рито писмо до г-н Министъра на образованието и науката. На нàуката. Този министър обаче имам чувството, че започна да прилича на някакъв египетски фараон или направо божество: мълчи подобно на същински оракул. Има ли смисъл да му пиша изобщо? А на омбудсмана има ли смисъл да пиша, след като новият омбудсман се казва... "Мая Маноло-ва"?! Но аз съм такъв, че непременно ще пробвам да проверя как ще реагира на моя случай толкова "социално-отговорната" нова омбудсмай-ка, новото омбудсмайче – или омбудсомънка! Не може да не я тествам, просто грях ще е да не я тествам. Срамота ще е да не я тествам. Ще пиша и на други инстанции. Примерно на парламентарната комисия по образо-вание и нàука трябва да пиша. Пиши си ако си нямаш друга работа, Анге-ле, никой няма да ти обърне никакво внимание! Е, другарките и другари ме държат без друга работа, не ме допущат да се зафана с непосредст-вената си работа като учител по философия и гражданско образование, това, прочее, е моята любима работа, щом се зафана с нея, ще забравя за писането, да, ама не, другарките и другарите от ръководните органи явно толкова много са се пристрастили към моето всекидневно писане, че непременно държат да продължа да пиша всеки ден за техните зулуми и безобразия – ако допуснат някъде да ме назначат за учител по филосо-фия ще пресекне моето писане, нема да има какво да четат въпросните другарки и другари, ето затова явно ме държат настрана от училищата: явно искат да продължа да пиша! :-) (Май постъпват така по една причина: искат да обезсмъртя подвизите им в своите текстове, сигурно е, че искат тия другарски и другари да влязат чрез мен направо в историята, най-вероятно е тази причината да правят всичко възможно да ми осигуряват толкова много време таман само за писане!) Ало, другарки и другари административно-партийни чукундури, толкова, моля ви се, ли ви е акълът, че не се усещате, че ако аз се върна в учителстването, вие ще можете да си отдъхнете от моето писане бе?! Сега усещате ли в какъв превъзходен капан се навряхте сами – щот ви е толкоз акълът? :-) Държи-те ли ме извън учителстването, държите ли ме без работа като учител, аз друга работа няма да имам освен да пиша за вашите безобразия – сега съзнавате ли какъв превъзходен... чеп си вкарахте на едно строго опреде-лено място? :-) Малее, не съм очаквал, че акълът ви е по-малко от акъла

270

на едно току-що излюпено пухкаво пиленце! Нали ги знаете колко са сла-дички тия малки пухкави пиленца? Е, красиви са, нещо повече, имат явно и повече акъл от вас, другарки и другари административно-партийни уп-равляващи, дето ме държите далече от преподавателската банка. Е, страдайте си тогава от моите писания щом толкова ви е акълът. Стойте си в капана, който сам си съоръжихте. Бъдете си с въпросния чеп, забит в онова определено място – щом толкова ви е приятно да ви се намира този чеп точно там.

Какво друго да пиша – та то казаното вече е предостатъчно?! Е, имам още теми по книгата си, тя темата за непосредственото демократич-но реформиране на образователната сфера е голяма, едва ли ще я из-черпя в една поредица от есета. Ще трябва, дето се казва, постепенно да се ориентирам към приключване на тези писания. Ето, още два-три дена има до началото на новата учебна година. Дотогава трябва да завърша и поредицата си. Тия истории около моето безуспешно търсене на учителс-ко място обаче изядоха много време и място. Заради тях не можах да се съсредоточа върху истински важното. Имам два-три дена за него, имам място и време за още две-три есета. Ето, сами виждате, не ме оставят въпросните другарки и другари да пиша спокойно по темата, съзнавате ли колко се вредни тия въпросните другарки и другари? Те вредят постоянно, те друго освен да вредят и да пречат не могат. Докато не изчистим тази напаст от системата на образованието добро няма да видим. Тия нахални навлеци, дето са се разположили като турски онбашии и бейове в образо-вателната ни система (и подобно на песове, виждате, не пущат такива като мен в нея, щото добре знаят, че такива като мен вътре ли са, това значи, че времето те да си тръгнат вече е настъпило, затова те водят жестока борба за съществуване, за вегетиране, ний тези нàучни неща ги знаем, не ни мислете за толкова прости!), та значи докато не изритаме тези нахални навлеци, бейове и онбашии от образователната сфера и от училищата, никаква промяна в системата не може да настъпи. Сега сфа-щате ли защо въпросните другарки и другари водят тая борба на живот и смърт срещу мен – и срещу такива като мен?

Та ще видим какво ще направя и напиша за тия два-три дена още. Пък и после, след 15 септември, живот и здраве да е само, пак ще се занимаваме с работата си, стига да сме живи и здрави само. Другарки и другари, давайте, правете магии за да ми се случи нещо страшно, органи-зирайте ми по мистичен път смъртта, това май ви е последната надежда вече?! :-) Шегувам се бе, не се плашете, не съм превъртял, това беше малко майтапче само! :-) Вие да не го взехте че го казвам на сериозно? :-) И помислете върху казусчето, което ви поставих, не вервам да сте чак толкова прости: аз ще мирясам само когато се върна в училище и почна да се увличам в толкова любимата ми преподавателска работа с ученици-

271

те. Чаткате ли що ви думам? Правите ли си сметката? И писането ми тогава ако не престане, то значително ще намалее, мили таваришчи. Най-малкото просто няма да имам толкова много време да пиша за вашите безчинства, сфащате ли ми мисълта? Напрегнете се малко де, нема да изпушат мозъчните ви клетки – що толкова се пазите да не се напиняте в мисленето? То не е опасно и вредно чак толкоз бе, мили таваришчи!

Айде чао. И до скоро. Хубав ден ви желая! Приятно мислене на всички! Радвайте се на веселия живот, който тук у нас си живеем. Прав е г-н Премиеро, он ни е много умен и мъдър, нали се сещате за какво на-меквам? Дето каза на швейцарските българи: елате, върнете се у нас, та да си поживеете малко, щот тук, в Швейцария, се скъсахте да работите, тук само работите, а ний в България само си живеем, ядем, лапаме - и щракаме от кеф с пръстите! Он, госин Премиеро, ни е толкова умен, че думи немам веке. Прав е човеко сега, нали така, кажете, не е ли точно така както он хортува!? Ето, мен ме държат насила без работа, аз се на-пиням да искам работа, другарите ме държат настрана от работата, та и язе да се отдам на живото! Такива луди като мен, такива идиоти като мен, дето искат работа, не са нашенци, не са годни за живота у Нашенско, тия уроди като мен са извратени като пустите европейци и американци, като пустите швейцарци, дето обичат само да работят – и не знаят как да се радват на радостите на живото! Уроди като мен, дето искат да работят, а не да се радват на живото и да щракат с пръсти от кеф, требе да бъдат до крак избити – щото изневеряват на българщината! Марш навън, мащайте се, долни изроди! Предатели неедни! Щом не умеете да се радвате на радостите на живото като нас, мрете тогава!

Системата е прогизнала от аморализъм, гъмжи от абсурди, прелива от безчовечност

неделя, 13 септември 2015 г.

Налага ми се най-сетне да напиша своето толкова дълго отлага-

но обръщение към институциите във връзка с последните актуални чи-новническо-партийни безобразия с сферата на образованието, които се случиха пред очите ми. Не съм наивник да вярвам, че някой от държавна-та йерархия ще се трогне или притесни, че ще си загуби съня и ще започ-не да мисли за поправяне на положението или за възвестяване на прав-дата и на справедливостта; не, не съм идиот за да вярвам, че нещо такова може да се случи; напротив, зная добре, че въпросните лица-институции

272

изобщо няма да се впечатлят, твърдо зная, че на тях по принцип изобщо не им пука за българското образование, защото ако поне малко им пука-ше, нещата нямаше да стигнат дотук. Но ще пиша своето "отворено пис-мо" (което ще пратя на най-широк кръг от овластени лица, имащи някакво отношение към правото и законността, от една страна, и към образовани-ето на младите – от друга) с цел да покажа, че ние, гражданите, не само трябва, не само сме длъжни, но и можем да действаме както подобава за граждани; на второ място искам да помогна на всички тия, които (евенту-ално) ще намерят време да прочетат писмото, да разберат нещо най-простичко: че е крайно време да престанем да се примиряваме с мимик-рията, време е да отдадем нужното и на правдата, и на свободата: прав-долюбието и свободолюбието на истинските граждани са двата лоста, които имат силата да преобърнат нещата – и да съкрушат пагубното ста-тукво.

Всеки от нас може да прави нещо за промяната, ето, аз специал-но няма да стоя със скръстени ръце и безучастно да гледам как демора-лизацията изпива жизнените сили на нацията (римата не е съзнателно търсена). Както и да е, ето какво писмо успя да се роди тази сутрин, днес го представям за евентуално обсъждане, утре, живот и здраве да е, го пращам на институциите. Ще ми се отговорните лица да го имат пред себе си на първия ден на новата учебна година, ей-така, това ще бъде моят подарък за тях по този случай. Спорно е до кого именно да пратя писмото, до "колективни органи" нямам доверие (такива като Парламентарната

273

комисия по образование и нàука), не че имам доверие и на конкретните длъжности лица, не си мислете, че на тях пък имам доверие, с нищичко не са се постарали да спечелят доверието ми, моля да не ме обиждате като си мислите, че съм такъв наивник, че да им имам доверие. Тъй че кои ще са адресатите на това писмо тепърва ще се разбере, въпреки това го пиша така като че ще го пратя на изброените инстанции и лица:

До г-жа Милена Дамянова, председател на Комисия по образованието и науката към Народното събрание на РБ

До проф. Т.Танев, Министър на образованието и науката До доц. д-р Ана Джумалиева – Председател на КЗД

До г-н Константин Пенчев, омбудсман на Република България

ЖАЛБА под формата на отворено писмо

от Ангел Иванов Грънчаров, от гр. Пловдив, Адрес: ..., тел. 0878269488, имейл: angeligdb[@]abv.bg

Уважаема г-жо Дамянова, Уважаеми проф. Т.Танев, Уважаема доц. д-р Джумалиева, Уважаеми г-н Пенчев,

На 12 август 2015 г. изпратих на г-н Министъра на образованието

и науката "ЗАПИТВАНЕ под формата на отворено писмо", в който документ описах завързалия се (във връзка с моето уволнение от длъж-ността учител по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив, осъществено по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ) превъзходен административен, правен, съдебен, нравствен, психологически и пр. казус. Копие от писмото си по компетентност изпратих и на г-жа И.Киркова, Началник на РИО-Пловдив. От нея само след един ден получих неочаквано бърз писмен отговор, от което съдя, че поставеният въпрос по нейна преценка е важен: вижте Получих светкавичен отговор от страна на РИО-Пловдив на моето "Открито писмо-запитване" до г-н Министъра на образование-то и науката. Същината на проблема е, че уволнението ми по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ (оспорвано, впрочем, пред съда; Окръжен съд отмени запо-ведта за уволнението ми, но директорката на ПГЕЕ-Пловдив обжалва това негово решение пред Върховния касационен съд) доведе до ситуа-ция на фактическото ми лишаване от преподавателски права, нито един директор на училище не би си позволил да назначи за учител по филосо-фия човек, който е бил уволнен по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, т.е. "пълна некадърност", "изцяло негоден за системата", "липса на каквито и да било

274

качества да бъде учител" и пр. Това фактически означава извеждането, изритването ми от образователната система, и то по силата на един ад-министративен акт на въпросната директорка, дръзнала да се постави над закона и да "отмени" моите права да преподавам философия. Помолих отговорната институция в лицето на МОН (и РИО) да направи нещо, с оглед да предотврати абсурда, грубото нарушаване на мои фундаментал-ни човешки и конституционни права. Отговорът на Началника на РИО обаче беше съвсем формален и дори бездушен, което ме принуди да реагирам още веднъж, да настоявам институцията да си изпълни дълга и да предотврати толкова грубото нарушаване на правото и закона: виж-те Дали Министърът на образованието и науката ще се трогне от тежкото състояние в образователната сфера – и кога ще се разтре-вожи така, че това дори да му проличи?!, изпратено на 17 август 2015 г.; позволих си да поставя там и по-общия проблем за директорските своеволия при назначаването на учители, за униженията, на които те подлагат кандидатстващите за работа хронично безработни учители (наз-начавани обикновено за няколко месеца или за година и отново и отново уволнявани).

Най-сетне на 4 септември 2015 г. Получих отговор от МОН, из-пълнен с най-искрени в цялата си неизмерима йезуитщина бюрокра-тични съболезнования за репресиите, на които ме подложи тяхна примерна служителка. Позволих си такава една спонтанна квалифика-ция тъй като в отговора на МОН, подписан от г-н Лазар Додов, директор на страховитата и тъй властна дирекция "Организация, контрол и инспек-тиране" на Министерството, освен "съпричастност" и един вид "съболез-нования" министерският чиновник фактически има добрината да ми каже, че според МОН директорите на училища имат пълното право да правят каквото си искат с учителите, могат да ги подлагат на каквито си искат унижения, примерно, в знак на солидарност със своята административна сестра, именно директорката на ПГЕЕ-Пловдив, могат да ме подложат на същата репресия, на същия терор, а именно да ме лишават и те колкото си искат и докогато си искат от правото ми да си упражнявам професията – под благия, изпълнен с епикурейска невъзмутимост поглед на висшес-тоящите отговорни инстанции на МОН! Другояче казано, МОН си изми ръцете и ми заяви твърдо, че по неговия възглед безобразията на дирек-торите в сферата на образованието са нещо като непоклатима норма, са нещо като тяхно свещено "право". Простете, но аз лично като български гражданин не мога да адмирирам такава една позиция: не считам, че сферата на образованието у нас по незнайно какви причини е извадена от сферата на правото, на законността и най-вече на морала. Смятам, че е скандално отговорни чиновници от МОН да демонстрират такова едно престъпно безразличие спрямо случващото в сферата на българското

275

образование. Бих си позволил да изтъкна тук, уважаеми г-н Министър, че по закон Вие лично носите пълната отговорност за всичко, което става в тази образователна сфера – особено ако не предприемате никакви дейст-вия за да спрете произвола, да озаптите склонността на училищните директори да се държат като позволяващи си всичко, що им скимне, турс-ки бейове – или като пълновластни феодални господари – и да защитите правото, закона и справедливостта.

Аз като български гражданин и като философ си позволих да си изпълня дълга и да предупредя институциите и длъжностните лица по административната верига за това какво може да се случи ако МОН не предприеме нищо за да предотврати безобразията и произвола. Оказа се обаче, че тежката административна машина на МОН не може да бъде задвижена по никой начин, с оглед беззаконията в образователната сфе-ра да бъдат предотвратени. Ето сега искам да Ви уведомя какво именно стана по причина на посоченото безхаберие на отговорните чиновници от МОН. Ще Ви дам достатъчно факти за да очертая недопустимата картина, плачевната реалност.

В град Пловдив от втората половина на август до 13-14 август бяха обявени 7-8 вакантни учителски места по философия. Кандидатствах на повечето от тях. Поисках да разбера дали опасенията ми ще се сбъд-нат. Реших да тествам, така да се рече, директорския манталитет. Полу-чих толкова красноречиви резултати, че какъвто и да е коментар е изли-шен. Моята кандидатура за учител по философия е солидна: освен 32-годишен непрекъснат опит в преподаването на философия имам Първи клас-квалификация от 20 години, автор съм на цяла поредица от учебници и учебни помагала по всички преподавани в гимназиите философски предмети, имам ред други безспорни постижения, доказал съм се като образователен деец, който не само милее, но и най-активно работи за високото качество на обучението на младите по философия, което именно трябва да е на най-съвременно ниво. Излишно е да казвам, че на всички места, на които кандидатствах, бях дисквалифициран без никакви обясне-ния, аз в живота си по-грозна и по-обидна дискриминация не само че не съм преживявал, но дори и не съм си представял, че изобщо е възможна в нашите условия дори! Между другото аз съм човек, който още на 26 го-дишна възраст е спечелил конкурс за асистент по философия в Пловдив-ския университет единствено заради качествата си. Ето Ви фактите около тази позорна кампания по назначаване на учители по философия в плов-дивските училища.

Първо ето нещо сюблимно: за да се предпазят от злокобната евентуалност Ангел Грънчаров да кандидатства за учител по философия в техните училища умни директори, предполагам по съвет на администра-тивни мъдреци и гении от РИО-Пловдив започнаха за първи път в светов-

276

ната духовна история да обявяват "хибридни учителски места", примерно "философия и география", "философия и химия", "философия и биология със здравно образование", (написано е в обявата ето как: "Старши учител по БЗО и Филосовски цикъл", не се шегувам, именно "филосоВски цикъл" е написано!!!), "философия и математика". Това само за въведение в проблема, тъй да се рече. Нататък нещата стават още по-сюрреалистич-ни.

В Образцова математическа гимназия "Акад. К.Попов" в Пловдив директорът И.Старибратов, без да му мигне окото назначи за учител по философия виден партиен функционер на братската на БСП партия АТА-КА (!!!), бивш заместник-кмет на район В Пловдив, назначен между друго-то от кабинета Орешарски и за есперт в РИО по гражданско образование (!!!), сега решил да се подслони, като заслужил другар, на топличко мес-тенце в ОМГ – за дочакване на пенсия в непроветривото място. Назначе-нието е чисто политическо, никакви преподавателски качества явно не вълнуват въпросния директор Старибратов! Интересно ми е как той би обосновал решението си да назначи тази политическо-партийна фигура за наставник на младите във философията и гражданското образование пред родителите на своите ученици – или, евентуално, пред една строга проверяваща комисия от МОН. Считайте, че тази моя жалба е официална покана да направите, уважаеми г-н Министър, дължимата проверка по този фрапантен случай, нарушаващ по всички линии не само закона, не само правото, не само справедливостта, но дори и най-елементарните принципи на благоприличието, на човешкия морал. Между другото атаку-ващият партиен другар на директора Старибратов така мощно атакува това учителско място, намери си такива силни партийни протекции, че директорът го назначи на... постоянно място (!), в пълно противоречие с обявата, където черно на бяло пишеше, че мястото е със срок 6 месеца (срок за т.н. "изпитание"; за "нашите" партийни другари обаче явно не важи никакво изпитание, за тях всичко може, те са съвсем специални!)!

Кандидатствах също и за обявените вакантни учителски места по философия и в ПГВАД "Христо Ботев" в гр. Пловдив, в ПГМТ "Проф. Цв. Лазаров", град Пловдив, в СОУ "Черноризец Храбър", град Пловдив, в ЕГ "Пловдив", град Пловдив. Ще се опитам да представя случилото се покрай тия, с извинение, "конкурси" по документи и "събеседвания" обобщено, тъй като нарушенията са все едни и същи:

– Получих сведения (включително и от членове на комисии по избора на учител, които ми довериха тази скандална информация), че директорите са получавали директни "нареждания отгоре" кой (по)именно от кандидатите да назначат и също така инструкцията е съдържала и изричното настояване моя милост в никакъв случай даже да не бъде повиквана дори на "събеседване", камо ли пък допускана в класирането

277

(за назначаване или за победа да не говорим изобщо – понеже дори няма смисъл да се говори за това, то е изключено априори!);

– Предполагам, че тия влияния са, първо, по партийно-полити-ческа линия или пък са по линия на РИО-Пловдив, явно някое длъжностно лице там се е вживяло (пак по политическа поръчка най-вероятно) в роля-та на ментор на директорите в провеждането докрай на дискриминацион-ната и компроматна кампания и война спрямо моя милост; допускам в тази кампания за моето игнориране, априорно елиминиране и дискрими-нирането ми в "конкурсите" активно да е участвала и инспекторката по философия в РИО-Пловдив г-жа А. Кръстанова; изхождам от нейната решаваща роля в провеждането на кампанията по изгонването ми от работа от ПГЕЕ-Пловдив (там бях подложен на същата кампания, почер-кът е абсолютно същият!) и в смехотворното "обосноваване" на "право-мерността" на моето уволнение пред съдебните органи в Пловдив, в което г-жа Кръстанова участва също най-активно, пренебрегвайки дълга си като държавен чиновник; разбира се, тези мои твърдения могат да бъдат про-верени от безпристрастна министерска анкета и комисия, за създаването на коя настоявам;

– В нито един от тия "конкурси" за избор на учител по философия не бяха обявени някакви обективни критерии за класирането, липсваше каквато и да било гласност или публичност, никаква публична информа-ция не беше дадена на кандидатите за изхода от "конкурсите", липсваше какъвто и да е опит за обосновка на предпочитаемостта на дадения кан-дидат, директорите не направиха даже най-плах опит да придадат поне някаква видимост за законност на процедурата, за някаква мнима демок-ратичност и пр.; личи си тяхното убеждение, че въпросните процедури за избор и назначаване на учители са просто нещо като фарс за хвърляне на пепел в очите на кандидатите, колкото само да им затворят устата да възразяват, директорите явно живеят със съзнанието, че могат да си правят всичко, каквото искат в подведомствените си феодални владения;

– Нито един директор не благоволи да отговори на моите писме-ни запитвания да ми даде каквато и да било информация относно начина на провеждане и изхода на конкурса и на назначенията; пълна тъмнина и непрозрачност цари в тази сфера, сякаш живеем в най-дивото ранно средновековие, не в 21-вия век;

– Подобна атмосфера е неопровержимо доказателство за вих-рещата се корупция в тази сфера, МОН и по-специално Вие лично, уважа-еми г-н Министър, трябва много силно, по моя преценка, да се обезпокои-те какви ги вършат тия директори под маската на "съвременни мениджъ-ри"; непрозрачността и арогантността, която те без капка неудобство демонстрират, е нещо като саморъчно подписана декларация за ужасната им корумпираност;

278

– Самият факт, че директорите толкова много се страхуват от простото публично обявяване на резултатите от тия учителски "конкурси" също така е нещо като саморъчно подписано тяхно признание, че техните решения са изцяло пристрастни, субективни, са партийно-политически мотивирани (назначават само "наши" и "доверени" лица, "чужди елементи" като моя милост в системата нямат никаква надежда да проникнат!), ес-тествено е, че тия процедури показват, че на никой, повтарям, на никой от тия директори (отбележете си това специално, г-н отговорен Министър!), не му пука за качеството на образованието на учениците, тия директори по тази причина даже и не направиха никакъв опит да търсят най-способния, най-добрия от кандидатите; напротив, те търсят винаги само най-удобния, именно да е от "нашите" и пр.;

– Това, уважаеми г-н Министър, е направо срамно, позорно е, че търпите подобни безобразия в поверената Ви образователна сфера; интересно ми е няма ли в един момент поне малко да се обезпокоите или разтревожите за нещо?

Моля и настоявам, като български гражданин, тези администра-тивни безобразия най-сетне да бъдат прекратени, а виновниците – нака-зани справедливо! Примирението на институциите и на отговорните вис-шестоящи длъжностни лица е безгласно насърчаване на произвола, на беззаконията и на безобразията! Което длъжностно лице нищичко не е направило в предела на своите пълномощия безобразията да бъдат прек-ратени, фактически е насърчило безобразничещите да продължат да безобразничат още по-нагло!

В каква държава живеем, уважаеми господа депутати от парла-ментарната комисия по образование и наука? Бихте ли опитал да ми отговорите на този въпрос и Вие, уважаеми г-н Министър на образование-то и науката? Давате ли си сметка, че това, за което Ви пиша този път, е един от решаващите фактори за плачевното състояние на подведомстве-ната Ви сфера? Ще предприемете ли нещо в предела на своите толкова огромни пълномощия че безобразията да престанат най-сетне? Или пред-почитате само да си министерствате колкото се може по-дълго? Не усе-щате ли, драги г-н Министър, че седите върху тлеещ вулкан?

Настоявам Комисията по защита от дискриминация въз основа на тази моя жалба да се самосезира и да заведе дело, на което в качест-вото им на ответници да призове директорите на всичките тия училища, та пред Комисията да сторят онова, което не благоволиха да сторят досега, а именно да дадат пълна гласност по тия прословути и така опорочени до крайна степен "конкурси", с извинение.

Уважаеми г-н омбусман Константин Пенчев, пращам Ви този сиг-нал (най-вероятно последен докато все още сте на поста си), първо, за да Ви информирам за толкова гротескното продължение на тия истории, с

279

които Ви занимавах близо три години; да, цели три години Ви пиша, писах и на толкова министри на образованието и науката, които се изредиха на поста за тия години, но промяна към добро, за жалост, сам виждате, не само че няма, напротив, работите вървят все по-зле. Системата на обра-зованието е прогизнала от аморализъм, гъмжи от абсурди, прелива от безчовечност. И това е страшно – понеже става дума за системата, която е призвана да се грижи за образованието, за възпитанието, за личностно-то формиране на младите, на нашите деца и внуци! Нима може възпита-ниците на една аморална, бездуховна и безчовечна система да бъдат с високи нравствени, духовни и личностни качества? Абсурд, аморалната система заразява всеки ден и младите с аморалност. Наистина е страшно, аз лично потръпвам като си представя колко е страшно, за Вас не знам. Г-н Пенчев, благодаря Ви най-искрено за отзивчивостта към моите лични главоболия, за изпитанията, които се наложи да преживея в резултат на борбите ми с безчовечната система – и нейните толкова бездушни и аро-гантни цербери и слуги! Вие, въпреки всичко, ми помогнахте много – най-вече заради моралната подкрепа и участие, които усещах през всичките тия години. Не зная към кого ще се обръщам занапред – ако взема пред-вид личностната и морална пародия, която Ви наследи на този тъй отго-ворен пост. Ние, българските граждани, явно заслужавахме и такава гав-ра: другарката Мая Манолова да бъде омбудсман на България! Бъдете жив и здрав, уважаеми г-н Пенчев, благодаря Ви още веднъж за всичко!

Спирам дотук. Трябваше да си изпълня своя дълг като ангажиран български гражданин и като философ, за когото човечността и в нашата страна все нещо значи. Е, сторих го доколкото можах. Интересно ми е дали отговорните длъжностни лица и съответните институции ще напра-вят нещичко в тази същата посока. 13 септември 2015 г. Пловдив С УВАЖЕНИЕ:

280

Пределно откровено обръщение към младите хора

В поредицата, обединена от условното засега заглавие "Проект за незабавна реформа на НЕобразованието", отначало смятах (такава ми беше първоначалната идея) да дам лесни, практични съвети за това какво може да променим първо в мисленето си, а след това и в поведени-ето си, като отчитаме и факта, че тия два процеса неизбежно следва да вървят паралелно, взаимно подпомагайки се (водеща, по-активна обаче все пак следва да е промяната в съзнанието, в разбирането – щото живо-тът у нас отдавна се е променил, но ние сме недъгави да осъзнаем това и да реагираме подобаващо!). И ми се искаше да разгледам отделните сфери на активност в образователната област, примерно преподаването (тук се включват и такива моменти като отношение към спусканите отгоре учебни програми и планове, учебници и т.н.), отношенията учители-ученици, учители-мениджъри (директори), учители-родители, т.н. крайно заплетен и сякаш нерешим въпрос за дисциплината също следваше да бъде разнищен внимателно, като идеята ми беше да акцентирам върху главното, същественото, и то точно в тази същата перспектива, а именно как по нов начин следва да възприемаме нещата, какво трябва да проме-ним и в разбирането си, и в поведението си. Намерението ми беше да внуша, че е напълно реалистично всеки участващ в тия процеси да про-мени нещо в настройката си, а на тази база да се изпълни с увереност, че в крайна сметка всичко все пак е в нашите ръце, да разбере колко е глу-паво да стоим и да чакаме инструкции за това какво следва да правим, как да реагираме, как да се държим, какво да мислим и пр.

За жалост, покрай основната ми работа по така изброените съ-ществени моменти ми се наложи да обърна внимание и на някои текущи, така да се каже, проблеми, свързани с моето лично емпирично битие или

281

всекидневие на безработен, уволнен, на търсещ си работа учител по философия. В тази връзка се отклоних по тази плоскост, но, да се надя-ваме, написаното и разказаното не е излишно: защото в тази посока има, както видяхме, ужасни деформации, дефекти, има страшни идиотщини, които влияят пагубно върху българското образование – манията за дирек-торското всевластие, разпространена в съзнанията и на началствата, и на самите "подчинени", учителите и пр., е именно такъв един най-пагубен фактор, спомагащ за затъването на българското училище и образование в непроходимо тресавище. Ще приемем, че съм се увлякъл да разнищвам тия неща неслучайно, ще допуснем, че хвърлянето на светлина върху тях не е излишно, аз все пак ще ви информирам до какъв край са стигнали въпросните "лични" истории, в които има огромен бих си позволил да кажа общочовешки, обществен един вид, значим за всички нас смисъл: защото тия дефекти оказват своето деморализиращо влияние върху цялата сис-тема. Сега, след като, първо, разбирам, че темата е огромна и един вид неизчерпаема, ми се налага, на второ място, да се опитам в най-синтетичен вид да извадя, да изнеса главното в ония процеси и отноше-ния, за които ми се искаше да бъда пределно ясен и също така практичен, спомагащ за практическото решаване на трудностите, пред които всички участници в образователния процес са изправени. В тази връзка ми хрум-ва нещо, което ми се вижда оригинално и много подходящо – за да си изпълня по-ефективно целта. Тоест да бъда колкото се може по-полезен на ония, които се лутат в тия толкова коварни противоречия. Ето за какво става дума.

Хрумна ми да завърша поредицата си чрез няколко заключител-ни текста, писани под формата на обръщения – поотделно към всички реални участници в непосредствено протичащия образователен и възпи-тателен процес: ученици, учители, родители, училищни мениджъри и министерски чиновници. Някой дали не изпуснах? Струва ми се, че не. Та значи решавам да се обърна към всички тия участници и да им кажа в пределно ясна и категорична, а също така и по възможност най-кратка форма всичко онова, което смятам за най-важно. Убеден съм, че тази форма на прякото обръщение е най-подходяща за моята цел. По този начин хем ще си изпълня първоначалния замисъл, хем ще бъда колкото се може по-полезен. Именно за разпространяването – колкото се може по-широко, сред съзнанията на цялата тази общност от труженици, заети непосредствено с образование и с възпитание, с личностно формиране и растеж – на всички ония новаторски идеи, които по моето виждане са съдбовно важни и необходими за осъществяването, за внедряването в живота на толкова дълго и безуспешно чаканите промени. Та значи тази ми е идеята. Така ще избягам от опасността за безкрайно теоретично нищене на кълбото от проблеми, в което сме се заплели. Нищо не ми

282

пречи да опитам. Възниква само въпроса с кого да започна, към кого най-напред да се обърна – към учениците ли? Или към родителите им? Или към учителите? Или към образователните началства, дето толкова много пречат на промяната – към коя от тия групи най-напред да се обърна? Или не е кой знае колко важно към кои най-напред да се обърна – щом така или иначе ще се обръщам към всички?

Хем не е важно, но от друга страна е и важно. Все пак ще се раз-бере по този косвен начин коя от тия групи има, така да се каже, известен приоритет, един вид я възприемам за "по-важна", да, кои са по-важни – учениците или учителите? Понякога се спори дори и за това. Учителят трябвало било да има централна роля и място в новите, съвременните разбирания за един наистина различен подход; не, ученикът трябвало било да има такова централно място и пр. Разбира се, те трябва да се сработят пределно добре, да си взаимодействат най-ефективно, това поне е несъмнено. От тази гледна точка едва ли е толкова важно коя от двете страни на това отношение ще сложим по-напред. Макар и че има значение, дори и в някакъв смисъл фундаментално. Говорим за поврат, какъв поврат може да има, ако учителят пак си остане доминиращ и акти-вен, водещ, господстващ, налагащ волята си фактор? (Макар че той по същество едва ли е бил такъв в досегашната авторитарна и тоталитарна нагласа: която не признава ничия свобода, в това число и на учителите.) Аз безброй пъти съм казвал, че учениците трябва да изиграят главната роля за промяната, че с тяхното активизиране свързвам самата надежда нещо да се промени. Та по тази причина, един вид по принципни подбуди аз непременно трябва да напиша най-напред обръщение към учениците. Е, подчинявам се, започвам да го пиша. Ето какво се получи: Обръщение към младите хора на българия, които ходят на училище

Здравейте, млади хора, здравейте, ученици! Решавам да се обърна към вас по повод на новата учебна годи-

на. Аз съм един български учител, който в момента пише нова книга – книга, посветена специално на това как да постигнем незабавна промяна към по-добро в образователната област на България. От Пловдив съм, тук живея и работя. Понеже освен да учителствам основно занимание ми е писането и на книги, можете да ме възприемате и като писател; а иначе по образование и, да се надяваме, по призвание, съм философ, преподава-тел по философия съм. Налага ми се да ви се представя поне малко; ще си рече всеки от вас: опитва се тоя човек да ни заговори, иска нещо да ни каже, пък не се представя, колко глупаво се държи! Е, казах вече главното за себе си, остава да добавя и това, че съм човек, който силно се вълнува

283

поради недобрата по моя преценка ситуация в българското образование – и от години търся начин работите да потръгнат, да се подобрят.

А за това нещо се искат промени. Аз съм привърженик на проме-ните в българското образование, смятам, че без истински реформи, без съществени промени в най-основните неща качеството на вашето образо-вание ще продължава да е незадоволително. Не се плашете, тия промени не се свеждат до това да учите още повече. Аз смятам, че ако дължимите промени бъдат направени, тогава да учите ще ви стане най-приятно нещо. Не си мислете, че съм някакъв мечтател. По начало ученето, ако се прави както трябва, наистина е най-приятно занимание. Не ми вярвате ли? Странни ли ви се виждат тия мои приказки? Разбирам изцяло вашето недоверие.

Е, честита да ви е най-напред новата учебна година! Вие общо взето обичате да ходите на училище, нали така? Дали ви се ходи всеки ден на училище е отделна работа, за която не питам. Знам, че не е много приятно да се става рано сутрин за училище, но... няма изход, трябва да се иде на училище, трябва да се учи. Пък и в училището имате приятели, това донякъде го прави що-годе поносимо. Често в клас стават такива великолепни простотии, на които се радвате от сърце, нали така? Прави някой ваш съученик някаква простотия, учителката побеснява, а вие всич-ки гледате сеир и се забавлявате до насита, нали така? Абе има си толко-ва много приятни емоции в училище, нали така? Общо взето ученето ви се вижда скучно, или бъркам? Е, има "зубъри", за които може би е приятно да учат, но те са изратеняци, те не са нормални, за тях няма смисъл да гово-рим. Нормалният ученик по начало умира от скука в час. Затуй се налага да се правят разни простотии, та да разнообразяваме скуката. Иначе всички – и ученици, и учители – ще умрем от скука. Друго си е като се правят чат-пат разни простотийки. Задушевно става някак си. И времето минава по-добре. Две-три простотии, емоции, веселие – и ето, часът минал неусетно! Забавно е с простотийките, иначе представяте ли си каква мъка ще бъде ако в училище само учим, ако само се занимаваме с учене!

Вие наричате ли понякога училището "мъчилище"? Тая дума ви е известна, предполагам. Ученето в училище го свързвате с мъката, с неп-риятните емоции, разбирам ви напълно. Случвало ли ви се е на вас лично да учите и да ви е приятно? Да четете нещо и да ви е приятно? Предпола-гам – да. Моля, не ме възприемайте като човек, който толкова ви подце-нява. Знам добре, не сте някакви уроди и дебили – вие много четете, примерно от монитора на компютъра. Четете за какви ли не неща, които ви интересуват. Когато човек чете за неща, които го интересуват, той неусетно учи, ученето тогава е нещо толкова приятно и става неусетно. Да, ама в училище учим все неща, които общо взето са все безинтересни.

284

Никой вас в училище не ви пита какво искате да учите, нали така? Там си има програма, която трябва де се изпълнява. По тази причина общо взето изнемогвате от скука в училище. Ами нормално е, на всеки не могат да му са интересни всички задължителни учебни предмети, естествено е, че някои неща може и да са му по-интересни, но има други, които изобщо не го интересуват. Всеки от нас е различен, то и с нас, възрастните, е така. Аз, примерно, обичам философията, психологията, историята, "науките за човека", литературата, обичам да чета книги, и то сериозни книги, които са пълни с вълнуващ ме смисъл. А вие книги обичате ли да четете? :-) Да не питам за това, така ли? Вече не четете книги, нали познах? Общо взето масово младите у нас не четат книги, същинска рядкост е млад човек да се е привързал към четенето на книги.

И учебници пък хептен не обичате да четете, това също превъз-ходно го знам. Няма начин да не го знам след като цели 32 години всеки ден съм общувал с ваши връстници, с мои ученици. Е, поне една цяла и то по-дебела книга изчели ли сте някога и то до края? Нямам предвид да сте я прелиствали, да сте попрочитали нещичко оттук-оттам, а цялата, от първата дума до последната да сте изчели? Леле, откъде толкова търпе-ние у вас, така ли? Е, не се излагайте сега де, даже премиерът Бойко Борисов е прочел цяла една книга, вие дори и това да не сте направили досега! Срамота! Ще излезе, че сте по-прости дори и от него! :-) Майтапя

285

се, но той нали сам каза знаменитите думи: "Аз съм прост и вие сте прости – и по тази причина толкова добре се разбираме!"; каза го някъде на ня-какви работници, дето стачкуваха и искаха пари. А иначе не съм толкова зъл и лош човек, че да обиждам несправедливо нашият любим премиер. Та значи гледайте да го настигнете в ученето, в ученолюбието, той е прочел цяла една книга, и вие прочетете в най-скоро поне една. Ако пък ви хареса, можете да прочете още една, няма да си изхабите очите. Да, ама ще каже някой от вас: ами ако се увлечем в четенето на книги, ако напреднем в ученето, няма ли да стане така, че един ден да станем тол-кова образовани, че изобщо да не можем да си намерим работа? Няма ли да се породи опасността като други твърде образовани хора да ни се наложи да станем някакви си там презрени учители, или да станем кло-шари, дето ровят в боклуците? Истински образован и културен човек у нас общо взето не може да просперира кой знае колко, у нас прогресират предимно простаците – и нахалниците. Има ли смисъл тогава изобщо да учим?

Ох, добре ви разбирам, прави сте, но идват и други времена, в които, убеден съм, че високо образовани и културни хора ще са нужни и тук, в България. И, което е най-важното, ще бъдат оценявани високо като заплащане – в нормалните страни високообразованият човек и специа-лист получава в пъти повече отколкото някой, който е останал само с т.н. "средно образование", т.е. останал си е един вид посредствен. Макар че има и достойно платени професии, разни там техници със средно профе-сионално образование и пр., които също печелят добре; но по начало техните инженери няма начин да не печелят в пъти повече от тях. Не у нас, по света е така. Но и у нас ще стане един ден така. Тъй че има сми-съл да се учи. Съветвам ви да учите, да не си пилеете времето докато сте млади. За да не съжалявате един ден. Тъй че е много глупаво човек да тъпее всеки ден и всеки час цели 12 години – докато ходи на училище. Оставете пустото тъпеене щото благодарение на него човек затъпява и става тъпанар. Тъпите хора няма да постигнат кой знае какво в живота. С нахалство у нас още се прогресира, но щом си тъпанар, най-накрая все пак животът ще те постави на заслуженото място. Най-долу, на най-ниското ниво. Ще дойде това време и у нас, то вече почти е настъпило. У нас всичко е все наопаки, у нас най-умните, най-кадърните, най-способни-те изобщо не ги ценят, но ще дойде това време, когато ще почнат да ги ценят справедливо. Дойде ли този момент и скоро след това България ще се оправи. Сега сме най-бедни по причина най-вече на това, че у нас изобщо не ценим най-добрите, най-кадърните, най-свестните. У нас тиня-та, мръсното, утайките са все най-отгоре. А трябва да са най-долу, където е мястото на утайките. Послушайте ме поне за това. Работете, учете, стремете се да постигнете повече, да придобиете ценни умения и качест-

286

ва. Да, добре знам, че точно за тия неща днешното българско училище изобщо не ви помага. Или почти не ви помага, а, какво мислите вие? Така е за жалост, не помага общо взето. А не бива да е така. Ето че си дойдох-ме на думата. Това, което е в българското училище, е крайно време да се промени – колкото се може по-скоро. И надеждата ми е вие, младите, да спомогнете най-много за толкова потребната промяна.

Как може да стане това ли? Ами като престанете да сте толкова безхаберни към собствената си съдба, към собственото си бъдеще. Какво значи безхаберие ли? Ами значи безотговорност. Дремлювците са безха-берни. Нищо не правиш, стоиш със заспало съзнание, все чакаш нещо да падне наготово от небето, не си мръдваш и малкото пръстче нещичко да промениш. Неактивният човек е безхаберен. Несвободният човек е безха-берен. Значи трябва да победите непременно това коварно и проклето безхаберие. Тази склонност към ориенталския кеф когато човек нищо не прави, а все гледа с разни тарикатлъци и далавери да се урежда. И да прецаква другите. Такива, за жалост, сме. Такъв, за жалост, е масовият българин. Мързи го та се скапва от мързел. Вас лично много ви мързи, нали познах? А не бива. Престъпление е млад човек да го мързи. Докато човек е млад, тялото му даже копнее за движение и дейност, то затова е създадено. Много грозна картина е млад човек, който се е разложил от мързел. Срещате ли такива във вашето всекидневие? Пълно е с такива според мен. Някои стават дебелаци, други са се разкапали от мързел, от инат, потънали са в какви ли не глупости, огромната част от младите си мечтаят за разврат, копнеят за "дивия живот" или направо са се отдали на развратничене (имам предвид по-големите все пак, аз се обръщам общо към всички ученици, но вие сами разбирате, че тия последните ми думи се отнасят най-вече за гимназистите – и за студентите; студентите също са ученици, аз и за тях пиша това свое обръщение). Нека да бъдем честни и да си казваме истината право в очите. Та пропилявате си златни възмож-ности като общо взето си проспивате времето в училище. Затова си поз-волявам да ви помоля: ако обичате, спрете да тъпеете в училище, спрете да мързелувате, направете нещо да се активизирате. И да заживеете един по-смислен живот.

Това не значи, че ви съветвам само да се захванете с учене. Пълноценният живот включва много работи. Аз за това призовавам. Каня ви да станете свободни, т.е. от нищо да не се отказвате просто защото само ви мързи, да речем. И ви призовавам да не си зачерквате бъдещето като се отдавате на мързел, на тъпеене в училище, на отдаване на разни пороци и т.н. Примерно, да вметна и това, сексът заради самия секс, лесният секс, "взаимно-изгодната употреба на половите органи" (думи на философа Кант, не мои), всички тия най-съблазнителни за вас неща не са истинското, те спомагат единствено за нравствената – а това значи чо-

287

вешката – деградация на човека, като се подхлъзне по тази "мазна, хлъз-гава плоскост", спиране няма, човек сам ще опропасти бъдещето си - само защо е бързал да се наживее. Глупости, има време да живеете, не бър-зайте толкова, накъде сте се забързали толкова? Затуй, моля ви се, спре-те да се тревожите толкова кога ще се лишите от девственост, между другото докато е девствен човек, докато още не е вкусил от тъй сладката отрова на сладострастието, той може цялата си огромна енергия да насо-чи за постигането на значително по-смислени цели. А един ден ще дойде и любовта - истинската, не мнимата. Но юношеските влюбвания са нещо твърде коварно, като психолог знам това, е, не мога да ви давам толкова строги съвети, но все пак мисля че не сгреших, като ви дадох и тия толко-ва деликатни съвети. Както искате ги разбирайте и сами решавайте дали ще се вслушате в тях. А аз да бързам да си завърша обръщението, че както съм го започнал, едва ли ще го свърша скоро.

Ще бъда оттук-нататък съвсем кратък. Вие, младите, можете много да спомогнете училището да стане място за пълноценно развитие на собствените ви личности. Не се оставяйте разни даскали-педанти (ако не знаете що е педант проверете в речника) да ви тормозят да учите непотребни неща. За всяко нещо, което ви се струва безинтересно, питай-те: "Това пък за какво ни е?!". Направете така, че даскалиците ви да се потят от напрежение пред вашите въпроси. Е, не и съветвам да се заяж-дате заради самото заяждане, но добрите учители много се радват когато учениците постоянно питат. Та значи питайте за всичко и ще видите пос-тепенно колко интересни ще станат часовете. За да станат интересни часовете много зависи от вас. Като вие се държите нескучно, няма начин да са скучни и часовете. Не разчитайте само на даскалите да правят интересни часовете, това те няма как да го постигнат сами. Трябва да им помогнете. Почнете ли да се държите активно, скуката ще бъде прогонена от класните стаи. И за всичко се обаждайте и настоявайте да се чуе ва-шият глас. Това също е нещо най-важно. По моето разбиране училищата у нас трябва да станат пълноценно живееща демократична общност. Що ли пък значи това – искате ли да ме попитате, да ми зададете този въпрос? Е, ще ви отговоря набързо, че обръщението ми стана километ-рично и нищо чудно нито един ученик да не го прочете по тази точно при-чина. Но аз ви казах вече, че не е толкова опасно нещо четенето. Не се плашете, няма някоя буква да изскочи от текста и да ви перне в окото.

Демократична е онази жива общност, общност, съставена все от живи човешки същества (щото нашите училища често приличат на мърт-вило, в тях сякаш няма живи хора, а някакви полумъртви трупове или зомбита!), в която народът, т.е. в случая вие, учениците, вие, младите, активно участва в уреждането на всички важни въпроси. Не стоят като наблюдатели или сеирджии (вие общо взето в сегашните училища сте

288

много добри сеирджии, нали познах и за това?), ами всичко правят сами, вълнуват се, питат, работят, спомагат за решаването на всички въпроси и т.н. Примерно на вас харесва ли ви да стоите на чиновете както е обичай-но, в редици, един зад друг, да си гледате само вратовете – и да се криете зад гърбовете на другарите си? Да, за криене е много удобно, особено когато не си си научил урока и те страх да не те погледне даскала, да разбере това и да ти направи мръсно като почне да те изпитва. Е, помис-лете малко, нима не могат да се подредят чиновете и учебните маси по друг начин, та да е по-приятна обстановката? И да е по-подходяща за по-различно, по-активно учене, в което вие, нали запомнихте, трябва да сте основните участници. Ами можете да си извоювате тази власт, че да под-реждате чиновете във вашите класни стаи както си искате. И както ви е приятно. Не ви ли е омръзнало да е все по един и същ начин? Ето, оттук може да тръгне промяната. Опитайте. Ще видите, че промените са нещо прекрасно. Изгонете скуката от училище, млади хора, ето за това нещо ви призовавам. И ще видите колко добре ще започнете да се чувствате в училище. Ще откриете истинския смисъл да се ходи на училище и заедно да учите, да напредвате по пътищата на знанието, на познанието, на културата, на духовността, на личностното развитие и просперитет (и тази дума можете да проверите в речника, ако не я знаете, простете, но се държа даскалски, то това си ми е дефект от толкова много години ходене на училище, няма начин да не ми се е отразило, нали?).

Е, спирам дотук! Има още много неща, които искам да ви кажа, но ще стане прекалено дълго. Затова спирам тук. Мисля, че вие сте схватливи и ми разбрахте мисълта. По-нататък всичко останало вече сами можете да си го изведете. Вярвам, че можете. И вие повярвайте в себе си - и много ще постигнете! Желая ви го, нещо повече, убеден съм, че успе-хът няма да ви се изплъзне. Но само се иска да се събудите. И да се активизирате. Да почнете да чувствате училището като свой дом. Има толкова много промени, които могат да бъдат направени. Предлагайте, не се страхувайте от нищо. Примерно защо трябва да ви изпитват по оби-чайния начин, има много други начини. Не бива в училище да се страхува-те от нищо. В училището може да ви е изцяло приятно. За всичко да ви е приятно. И за ученето най-вече да ви е приятно. Ще видите колко съм бил прав ако го опитате това.

Дори и четенето на книги ще ви стане приятно. Ако нещо е ста-нало неприятно, значи го правим по неверния начин. Спираш и почваш да мислиш. Почваш да питаш. Поставяш проблема. Почвате да обсъждате. И заедно ще намерите, няма как иначе, най-доброто решение. За всичко трябва да постъпвате така. И работите ще се променят и ще потръгнат. Към истинското, към доброто, към правилното. Към разумното. Срамота е да си пилеете времето и то в този най-съдбовен период, какъвто е мла-

289

достта! Времето е безценен капитал и ресурс. Но да спирам дотук, че ако продължа в този дух, спиране няма. Аз много книги съм писал по тия въп-роси, така че който иска, може да ги намери в нета и да чете. Разбрахме се, че ако си прочел повече от една книга само тогава може да почнеш да се смяташ за добре образован човек.

Ами това е. Простете, че бях многословен. Виждате, че имам много неща да ви кажа. Много ми се е насъбрало. Между другото, аз съм учител, но наскоро (преди 15 месеца, изобщо не е съвсем наскоро вече) ме уволниха от работа, щото, видите ли, съм бил имал много неправилни възгледи за училището и образованието. Бил съм мислил неправилно и затова ме уволниха. Бил съм опасен и вреден за учениците си. И прочие идиотщини пише в заповедта ми за уволнение. В нея пише, че съм бил негоден да съм учител. И т.н., идиотщини колкото щеш. Да, да не забравя: направете това, че идиотщините в българските училища ако не съвсем да спрат, но поне значително да се намалят. Борете се с идиотщините, ето, и това си позволявам да ви посъветвам. Станете борци за правдата и за справедливостта. "Истината ни прави свободни" е моят любим девиз, взел съм го от думите на Спасителя. Та аз пострадах, уволниха ме и пр. защо-то от много години се боря. Бях станал нещо като подранило пиле, а нали знаете, една птичка пролет не прави.

Та и вие ще си имате доста главоболия като станете активни, ка-то се събудите, като почнете да предлагате, като станете демократично мислещи и свободолюбиви. Няма да ви е леко или лесно. Но човек трябва да съхранява достойнството си като нещо най-драгоценно. Не позволя-вайте да потискат или да унижават личностите ви по никой начин. Станете най-чувствителни в това отношение. Никой няма право да ви тормози или да ви мачка. Личността ви е свята. Имате свещени права, не ги харизвай-те никому, пазете ги само за себе си. Та аз значи затова съм толкова приказлив с вас, щото системата и нейни служители ми забраняват да бъда учител. Не ме допускат да бъда учител. Е, ето, аз пак съм учител, но оттук, от нета. И общувам, както виждате, с... цялото ученическо населе-ние на България! Трудно може някой да ме накара да замлъкна. И няма да замлъкна. Живот и здраве да е само де!

Това е засега. Може пак да си пишем. Пишете ми и вие ако иска-те. Много ми е интересно как ви прозвучаха тия мои мисли. За луд ли ме сметнахте, признайте си де? Правилно ли са ме уволнили другарите на-чалници от просветата? Кажете ми самата истина, много ми е интересно, не крия това. Чао и до скоро!

С най-добро чувство: А.Грънчаров, учител по философия 14 септ. 2015 г. Пловдив

290

Крайно любопитно

Между другото от медиите установявам нещо твърде любопитно (пък макар и не необичайно), а именно че победителят в конкурса за ди-ректор на ЕГ, проведен през лятото на миналата година, именно г-н "Ни-колай Радев е едно от лицата на БСП в местния парламент на Пловдив – той е водач на групата общински съветници от левицата". Значи г-н Радев е социалист, тъй да се рече, кой знае защо това изобщо не ме изненад-ва... но още повече усилва желанието ми да разговарям с него.

Ще разговарям с него и като блогър, като медийно лице, ще му задам няколко въпроса, може и по телефона, може и на четири очи, ще видим, както приеме. Ако приеме. Имам чувството, че много му е неприят-но да разговаря с мен, поради което се крие твърде старателно вече няколко дена.

Аз се зачудих защо на 9 септември г-н Радев не ми звънна за събеседване и защо събеседване изобщо изглежда не се проведе. Ами причината е много проста: бидейки социалист, г-н Радев е бил зает с празнуване на "великата дата 9-ти септември", как е възможно точно на 9-ти септември г-н социалистът да си разваля празника с някакво си там събеседване за избор на учител по философия?!

Ето сега става ли ви ясно защо не благоволи да ме покани да "събеседваме" на този памятен ден г-н социалистът-директор?!

291

Милост към младите!

вторник, 15 септември 2015 г.

Горките български ученици! Никой ли няма да ги съжали поне

малко за това, което ги чака в училище – за това, което безчовечната административно-командна, обезличностяваща, унифицираща социалис-тическа система на образование им е приготвила?!

Послание към учителите

вторник, 15 септември 2015 г.

Дадох обещание да пиша обръщение и до учителите на Бълга-рия – какъв по-подходящ момент за това от днешния ден? Спирам тук с уводните си думи, щото каквото и да кажа ще е все нещо, което непре-менно искам да го кажа директно и в очите на самите учители. И затова ето, започвам да пиша писмото си без да се суетя повече: Обръщение на един безработен свободолюбив учител към учителите

на България

Драги български учители, колеги!

292

Аз съм учител като вас, много години съм правил само това: учи-телствал съм. Работил съм за доброто на младите, на децата на Бълга-рия. Правил съм всичко за да съм им пределно полезен. Помагал съм им да станат достойни личности. Преподавал съм философия и гражданско образование десетилетия наред. В момента не учителствам – понеже една безпощадно строга директорка дръзна да ме уволни от последното училище, в което съм работил 14 години непрекъснато. Уволни ме тази престарала се другарка за това, че съм бил имал "неправилни педагоги-чески възгледи". По тази причина аз днес няма да посрещна първия уче-бен ден както ще го посрещнете вие. Както съм го посрещал и аз цели 32 години, бидейки непрекъснато учител. (Преди тях също съм го посрещал с подобаващите вълнения, бидейки ученик и студент.) Разбира се, че ми е много тъжно, че на първия учебен ден няма да съм сред младите, в учи-лищния двор, сред учениците. Ще си стоя в къщи сам. Аз съм изгонен, пропъден съм от училището по брутален, по унизителен, по недопустимо грозен начин. Обявиха ме тия администратори за нещо като "дисидент": бил съм, видите ли, "абсолютно негоден за системата". Провъзгласиха ме за "пълен некадърник".

Уволниха ме по най-страшния член от Кодекса: "не става за учи-тел, няма качества да бъде учител, не може да изпълнява тази работа". Това пише в заповедта ми за уволнение. Водя в момента тежки съдебни дела да си върна поруганата чест и отнетите преподавателски права. Да, фактически съм лишен от моите преподавателски права: тази есен не ме взеха на работа в нито едно училище, в което кандидатствах! Нищо че имам най-високата квалификация ("първи клас-квалификация"), имам много и то най-разнообразни постижения, написал съм сума ти учебни

293

помагала и авторски книги в областта на философията и психологията. Както и да е, въпреки всичко продължавам да се смятам за учител. Възп-риемам се, чувствам се като учител. Имам чувството, че за това съм ро-ден, не си представям да се занимавам с нищо друго. Човек като е рабо-тил толкова години като учител, ще си остане учител един вид посмъртно - и завинаги. Човек винаги може да си учителства, дори и да не е в учили-ще. Аз например напоследък се изявявам като учител в своя блог. Чита-телите ми са моите ученици. И млади, и зрели хора има сред моите верни читатели. (Не си мислете, че съм някакъв досаден пенсионер, не, още имам доста годинки до достигането на пенсионна възраст.) Та по тази причина въпреки всичко – простете че се наложи да ви запозная с контек-ста, в който пиша своето писмо към вас – искам да се обърна към всички вас, учителите на България. Искам да ви кажа някои важни по моя пре-ценка неща, които е добре да бъдат казани открито и гласно. Моля да ме изслушате.

Вчера написах и публикувах обръщение към младите, към уче-ниците: виж Пределно откровено обръщение към младите хора на България, към учещата младеж – с призив да започваме незабавна промяна в българското образование и училище. Утре примерно ще напиша и към родителите, живот и здраве да е само. И с тия обръщения ще завърша своята пишеща се тук, в блога, пред очите на всички книга с условно (засега) заглавие "Проект за незабавна реформа на НЕобразо-ванието". Да, от повече от месец пиша тази книга открито пред читатели-те си, в своя блог. Почти всеки ден пиша по едно есе. В тази мой поредна книга за образованието се постарах да покажа, доколкото ми стигат сили-те, че реформата и промяната към добро в образователната сфера не бива да бъдат чакани да ни бъдат спуснати по някакво височайше благо-воление отгоре, а трябва да бъдат направени от нас, от учениците, от учителите, от родителите; стига, разбира се, да започнем да се държим не като жертви, а като достойни граждани на тази наша многострадална родина. Да, трябва и най-вече могат промените да бъдат направени от нас, ето това е възлов момент: нищо не може да ни спре – стига да имаме ясното съзнание, че да правим тия промени е не само наше право, но е и наша първа отговорност. Инак казано, почнем ли да се държим като дейс-твително свободни хора (а не като слуги и роби някому, който е узурпирал собствените ни права!), то именно този фактор ще задвижи неминуемо тъй дълго чаканата промяна и реформа, която, разбра се, ако само я чакаме никога няма и да дойде.

Действително свободният човек е човекът, който действа, чове-кът, чиято свобода по тази причина е действителна, а не е само мираж – или някакво красиво патетично пожелание. Тази ми е идеята. Този според мен е начинът да се "случи" въпросната промяна. Тя може да започне още

294

днес – стига да се намерят хора, които са решени да я направят. И да започнат да водят борбата за своите права. И да започнат да си изпълня-ват дълга. Толкова е просто всичко това, че умът ми не го побира как не се разбира от хората, от човечеството, особено от неговата българска част! В своята книга за незабавната промяна и реформа (а всичко винаги започва с промяна в главите, в съзнанията, в мисленето!) се постарах да покажа, че само ако започнем да практикуваме всеки ден свободата си, то това ще повлече зад себе си и тъй дълго чаканите позитивни промени. Няма друг начин. Трябва да започнем да се дължим по подобаващия за свободни човеци и личности начин. И в нашата власт е да правим всеки ден какви ли не промени, подкопаващи плачевното статукво в образова-телната сфера. А знайно е, че промяната в тази основна сфера на живота ни ще доведе незабавно и до промени в останалите области на живота. Самото качество на живота ни ще започне да се подобрява.

Защото всичко в този наш живот бива правено от човеци, то не става само, ей-така един вид от нищото. Ако т.н. човешки фактор не е на нужното ниво, ако му липсват най-фундаментални качества, ако този фактор не си изпълнява задачата, то страни, в които ги е сполетяла така-ва беда, изпадат неизбежно в положението, в което сме ние – най-бедни и най-унизени са именно нациите, в които човешкият фактор не е на длъж-ната висота. А този човешки фактор се подготвя и формира в образова-телната сфера. Национално престъпление е да продължаваме да нехаем пред случващото се от десетилетия в образователната сфера – пагубното статукво трябва да бъде съкрушено час по-скоро. Необходима ни е ре-форма в (не)образованието, която неизбежно ще има революционен ха-рактер. В смисъл, че не трябва да продължава десетилетия, а трябва да бъде извършена за кратко време, за броени дни и месеци. Само в този смисъл употребявам думата "революционна". Между другото революции-те не са толкова лошо нещо както си мислят някои наши заклети рефор-матори-консерватори. Инак казано, някои наши пишман-реформатори. А българското образование каквото е в момента, го наричам НЕобразование или (не)образование по следната причина: това, което системата ни при-нуждава да правим в класните статии, има само формално подобие със истинската същина, с верния смисъл на образованието. Не е образование – според съвременното, но също така и според исконното, датиращо от древността, разбиране – това, което сме принудени да правим в класните стаи: понеже то не позволява да се разгърне в своята пълнота творчес-кия човешки и също така личностен, включително и духовен потенциал не само на младите, но и на самите учители. А първото условие да се случи това и образованието да се върне при своята мисия и задача е: и учителите, и учениците да си завоюват отнетите права да бъдат свобод-ни и суверенни личности! Системата, наследена от паметното време на

295

комунизма, си съществува още в непроменен вид: и тя пречи за свободна-та изява на личностното начало и у учениците, у младите, и също у нас, у учителите.

Срам и позор е че още търпим оковите на тази анахронична и ретроградна, унижаваща човешкото достойнство система! Която поражда страшни деформации не само в отношенията ни в училище, но и най-вече в душите ни. И най-вече в душите на младите, на нашите ученици. От нас, драги колеги, просто се иска да си върнем отнетите права – и то час по-скоро. Без да чакаме министерско постановление за това. Свободата, простете, не е дар, не бива да я чакаме някой да ни я поднесе на тепсия. Така не стават тия работи. За свободата си човек трябва да се бори. Ето на това нещо трябва да учим учениците си. И то не на думи, а с личен пример. На дело. Простете, но аз смятам, че в пълно противоречие с мисията на учителя е това, че огромната част от учителството в България е изпаднало в непростимо малодушие. Изпаднало е в ужасна душевна слабост. Търпим униженията безропотно. Подчиняваме се на тъпи инст-рукции. Роптаем тихичко, но слушкаме. Ужасно много се страхуваме, а страхливците нямат моралното право да бъдат учители. Малодушният учител сее малодушие наоколо, заразява с малодушие и душите на мла-дите. Нямаме това право. Да, длъжен съм да ви кажа директно в очите: български учители, нямате моралното право да бъдете унизени, да търпи-те страхливо униженията! Нация, чиито учители са малодушни треперков-ци, не я чака нищо добро. Ако искате, обиждайте ми се, казвам тия неща с болка, не със злорадство. Много е тъжно човек да гледа човешко същест-во, което е привикнало с унижението така, че го приема за нещо нормал-но. Особено ако това човешко същество е учител. Абсурдът, простете, е непоносим. Такива неща наподобяват някаква социална патология и ши-зофрения.

Да, добре съзнавам, че пишейки тия неща рискувам да постъпя несправедливо. Прекрасно разбирам, че всеки от вас, според силите си, се бори да съхрани достойнството си в крайно неблагоприятните условия. Е, някои са така привикнали към статуквото, че не усещат униженията. Приемат ги за нещо "нормално". Мнозина се страхуват от "прекомерната свобода". Пък и вероятно положението им на послушни, на слушащи началството и изпълнителни чиновници ги устройва. "Покорна главица сабя не я сече!" - нима тази позорна нашенска поговорка не характеризи-ра напълно поведението на мнозина от нас? Други пък със стиснати зъби гледат да издържат без излишни главоболия и да се довлекат някак до пенсия. Деморализацията в нашите училища е стигнала застрашителна степен. Психологическата атмосфера почти навсякъде е крайно неблагоп-риятна и тежка. Директорите често се държат като феодални господари или като средновековни османски бейове, които могат да направят с нас

296

каквото им скимне. Затова народът мълчи и понася. А така не бива да се живее, така не е достойно да се живее. Все пак ние не сме слуги никому, ние, гражданите, ние, народът, ние, и учители, и ученици, и родители сме всъщност господарите, суверенът в тази страна. Как допуснахме всичко у нас да е тъкмо наопаки на дължимото?

Правихме дълга национална стачка, завършила позорно, с пре-дателство от нашите "синдикални водачи", с извинение – или по-скоро без никакво извинение. Опитахме се да се преборим за достойнството си, но почти нищо съществено не постигнахме. Промяна към добро не настъпи, напротив, нещата се влошават с всяка изминала година. Е, някои това вече не го усещат. Това именно е най-страшното: безчувствеността. Най-коварният наш враг е тъкмо тя.

Аз писах в тази моя последна книга, в предишните есета от въп-росната поредица за много неща. Ако искате, намерете ги, разлистете, прочетете, давайте да обсъдим заедно къде греша, къде говоря вярно, какво по-точно сме длъжни да правим. Моята идея е че въпреки ужасното статукво имаме непрекъснатата възможност да работим за промяната към по-добро. От нас зависи да направим училищата жива, динамична и богата на личностни изяви демократична общност. Не е оправдание, че законът бил лош и не позволявал, видите ли, да се държим като лич-ности. Не е така. Има неща, които са изцяло в наша власт. Просто трябва да победим глупавия страх. Да надмогнем малодушието. Да престанем да се държим като презрени слабаци. И опирайки се на огромната енергия, скрита в душите на младите, можем да направим чудеса – стига да съу-меем да насочим тази енергия в градивна посока. Да, трябва да бъдем истински съюзници и партньори с младите, с учениците ни, от тях много можем да почерпим и дори научим, добрите учители знаят това. Тук е разковничето според мен. Намерим ли общ език с младите, застанем ли на тяхна страна в борбата за отстояване на техните коренни и същностни интереси, тогава вече няма от какво да се плашим. Ще станем наистина силни – понеже сме прави. Защото за нас трябва да има един най-висш закон: интересът на нашите възпитаници. Учителите сме такива странни същества, които са способни да правят всичко за доброто на младите, за високото качество на тяхното обучение и образование. Всичко, което пречи на тази висша цел, трябва да бъде изхвърлено на боклука. Това е. Промяната и реформата е просто нещо, иска се воля и решимост да я направим.

Мога още много да говоря и пиша в този дух, но спирам нена-дейно тук. Вие сами можете да продължите мислите ми в дължимата посока. Мисля, че този е главният ефект, който целях. Искаше ми се да ви вдъхна поне малко кураж. Дано съм го постигнал донякъде. Позволих си тази сутрин да напиша в блога си и на стената си във фейсбук ето това:

297

Милост към младите, към децата, към учениците!; там сложих някои крайно предизвикателни думи, които искам да приведа и тук:

Горките български ученици! Никой ли няма да ги съжали поне малко за това, което ги чака в училище – за това, което безчовечната административно-командна, обезличностяваща, унифицираща социа-листическа система на образование им е приготвила?!

Това написах, дано не ви е прозвучало грозно. Нарочно съм тол-кова предизвикателен. Като философ такава ми е, дето се казва, длъж-ността: да дразня и да провокирам. Та надеждата ми е, че повече хора ще разберат, че в тия думи няма жлъч и злорадство, а има апел. Апел за повече човечност. Реформата е призвана да очовечи отношенията в училищните общности. Да им придаде ярък личностен характер. Да, на-деждата ми е, че точно така ще прозвучат тия думи във вашите уши: като покана да започнем тъй дълго отлаганата решителна битка за собствени-те си личностни права. Битката, която фактически никога не трябва да спира. Битката за достойнство. Ние, учителите, нямаме право да бъдем слаби. Нито пък да допускаме да ни унижават. Желая ви много успехи в тази най-главна борба! Щом посоката е вярна, пътят дори и да е труден ще бъде вярван с вдъхновение! 15 септември 2015 г. Пловдив С уважение: Ангел Грънчаров, философ, безработен учител

Системата на образованието се управлява чрез страх и възпи-тава страх

Из: Истинският проблем в училище, Автор: Йордан Демиров

... А истинският проблем е... Системата не работи и има нужда от цялостна промяна. По-

лошото е, че идеи за промяна има, но те не могат да се осъществят, за-щото системата се управлява чрез страх. А когато една система се управ-лява чрез страх и възпитава страх, тя е всичко друго, но не и образова-телна.

Учениците учат чрез страх – страх от изпитване, страх от оценки, страх от наказания. Най-лошото е, че се учат на страх от различното – ако не възпроизведеш урока, а се опитваш да разсъждаваш по него, получа-

298

ваш по-ниска оценка; ако се възпротивиш на явна несправедливост в училище, получаваш наказание. Резултатът от това е съвсем естествен – учениците имат все по-ниски резултати на стандартните тестове (PISA, ДЗИ, НВО), защото се страхуват да мислят. А ако един ученик не се стра-хува да изразява себе си, той (или тя) би могъл да намери своето място в училище.

Учителите също са управлявани чрез страх – страх от проверка, страх от крайни срокове, страх от задължителната училищна документа-ция – защото всяко редче трябва да бъде попълнено в правилното квад-ратче. И защото училищната документация е по-важна от това, което реално се случва в класната стая и защото разпределението трябва да се следва плътно. А ако един учител има свобода на действие, той (или тя) би могъл да направи предмета интересен и то така, че на учениците всъщност да не им е скучно в класната стая.

Страхът на учителите се предава от директорите, които също работят в страх. Подобно на учителите, те също могат да бъдат провере-ни, протоколирани и наказани. Едно-единствено отклонение от норматив-ния канон е достатъчно. А ако един директор не живее в постоянен страх, той (или тя) би могъл да направи училището си привлекателно за нови учители по много по-ефективен начин от каквито и да е мерки на минис-терството.

299

Страхът вирее и, реално, води началото си от администрацията на МОН и многобройните РИО. Не мога да кажа каква е причината за това, защото виждам само симптомите – липсва желание за истинска реформа и всяка промяна, дори и най-малката, се осъществява срещу огромно съпротивление. В повечето случаи това, което ни се пробутва като „ре-форма", всъщност е връщане към някаква мярка от близкото минало.

Системата отчаяно се нуждае от тотална реформа, за да може да изпълнява добре функциите си, а в същото време панически се страху-ва дори и от най-малката промяна. И докато този страх е основно средст-во, българското „образование" ще бъде такова само на хартия. Кратък мой коментар: Системата, основана на страх, не е образовател-на, а е репресивна система. Тя потиска личностното развитие на младите. Което означава, че е вредна.

Кога човещината ще вземе връх?

четвъртък, 17 септември 2015 г.

Вече всяка сутрин освен будилника на джиесема ме събужда и... нашето коте: кой знае как то усеща с малкото си котешко сърце времето, но малко преди 5 часа сутринта застава пред вратата на спалнята и почва тихичко да мяука. Мяу, мяу, мяу... будилникът почва да звъни, а котето,

300

като чуе будилника, увеличава силата на мяукането си. Ставам, няма начин, такъв е и моят навик от години, да ставам точно в пет часа: ранно пиле рано пее. Привърженик съм на теорията, че сутрешното време, ня-колко часа след ставането, е най-ползотворното време за писане и за други творчески занимания. Доказана е тази теория от практиката ми.

Та значи аз ставам, а котето радостно ме кани да отида най-напред в кухнята, където да му сипя котешка храна; прави го това нещо по много приятен начин, като се умилква в краката ми, мъркайки така довол-но, че емоцията му не може да се опише с думи. Голяма работа е нашето коте, бяло е като сняг, стана вече голямо, по инерция го наричам коте, а вече си е истински котарак. Мързелив както подобава, по цял ден се из-лежава къде ли не, но най-много обича да лежи на терасата, къде си общува с птичките от близкото дърво. Гледа ги състрадателно, изглежда е доста самотно нашето коте, липсва му природата в апартамента. Много често се питам дали не е по-добре да му дам пълна свобода и да го нап-равя улично коте, но срещу тази моя свободолюбива идея категорично възразяват домашните ми; било "коравосърдечно" такова едно отношение и пр. А аз чувствам, че котето обича свободата – с всичките й неудобства и рискове. Както и да е, котки и хора са много привързани помежду си вероятно по тази причина: обичат свободата. Е, котките повече от хората обичат свободата, щото ние, хората, без замисляне сме способни да им отнемаме свободата. Оставям котето на спокойствие, то вече се излежава и протяга на канапето срещу мен и отвреме-навреме влюбено ме гледа право в очите. Тая пуста котешка любов към хората, какви беди им доста-вя, не е за приказване даже...

Вчера не писах в дневника си, понеже бях твърде много зает. Просто нямах време сутринта да напиша и ред. Сега ще си изпълня дъл-га. Започвам с това, че започнах работа, да, вече не съм "безработен", е, почти де: започнах работа като учител по философия в едно градче наб-лизо до Пловдив (сега-засега няма да кажа кое точно, нека да има извест-на загадка). Работата ми е на половин щат, просто толкова са часовете, ще получавам възнаграждение, което е равно точно на минималната работна заплата. Но това все пак е нещичко, иначе, без нищо, е още по-страшно. Та вчера имах цели 6 поредни учебни часа – за първи път от 16 месеца влязох в класна стая и застанах пред ученици – след изгнанието ми, след изгонването ми от образователната система от една много страстна нейна служителка, имам предвид директорката на ПГЕЕ-Плов-див. С която вчера, апропо, се срещнахме отново лице в лице в... съдеб-ната зала, да, точно вчера беше поредното заседание по съдебното дяло за клевета, което моя милост води срещу въпросната администраторка. Аз водя две съдебни дела срещу нея, вчера се състоя заседание по едно-то от тях. Тъй че вчерашния ми ден беше твърде много натоварен; след

301

часовете трябваше скоростно да се предвижа до Пловдив, а това не е лека работа. Особено като вземете предвид, че колата ми не е наред, създаде ми доста проблеми във вчерашния ден, наложи се да я изоставя и да се предвижвам с автобуси (този момент от вчерашната ми история е толкова неприятен, че не ща да си спомням за него изобщо). Но за друго-то ще ми се наложи да кажа някои важни и любопитни неща – по моето усещане и разбиране.

За работата си в новото школо засега няма да пиша, понеже ми се иска по-добре да се ориентирам; първите ми впечатления са чудесни, аз имам и едно-две клипчета, които заснех, но засега няма да ги слагам в блога по една причина – понеже обещах да не казвам в кое именно градче и училище съм започнал работа. Неслучайно правя това, тази тайна си има своя смисъл. Всяко нещо с времето си. А за вчерашното съдебно дяло, за това как то протече ми се ще все пак да кажа нещичко, смятам, че разказаното ще ви ободри. И ще ви даде едно бих казал по-рефлексивно настроение за деня. В смисъл че ще ви помогне да се замислите, в този смисъл употребявам тази учена и научна дума. Тия случки ги описвам с една-единствена цел: щото са много поучителни. А пък аз, знайно е, съм учител, тази ми и работата, да търся поучителното и да го изтъквам за поука на тия, дето искат нещичко да научат. А човек докато е жив може да учи все нови и нови неща. Има толкова удивителни неща, които животът ни сервира. Хубаво е човек да привикне да усеща тяхната удивителност. Да се радва на тяхната чудесност – щото удивителните неща са чудни, думата идва от чудене, да се чудиш, аз много обичам тази дума. Учудва-нето, удивлението е в основата на нашето умствено, душевно развитие, да го наречем така. Та ето, аз вчера и в съдебната зала много се чудих, удивлявах се до насита, позволете ми да споделя с вас тази своя превъз-ходна емоция.

Вчера думата беше дадена на подсъдимите – директорката на ПГЕЕ-Пловдив Анастасова, една от нейните помощник-директорки и едно техническо лице, секретарка, която също е подписала въпросния официа-лен документ по мой адрес, в който аз установих клеветническа, невярна, накърняваща достойнството ми информация. Понеже на този съдебен процес също съм отделил голямо внимание в блога си – та той съдържа толкова богат на смисъл психологически и нравствен казус, по превъзхо-ден начин илюстриращ състоянието на нашата недъгава, на болната ни образователно-възпитателна система! – ми се налага да представя по възможност най-убедително тезата на подсъдимата директорка (всъщ-ност, доказа се, че компрометиращият, накърняващият престижа ми фраг-мент от въпросния документ, имащ медицинско-психиатричен характер, е съчинен тъкмо от нея, както се и предполагаше, тя тия неща ги умее).

302

Между другото, понеже е трудно човек да предаде с думи толко-ва богатото на какви ли нюанси нейно слово пред съда, то има възмож-ност след време, примерно, да публикувам и протокола от съдебното заседание, той обещава да бъде много интересен документ, илюстриращ също състоянието на нравите в нашето толкова епично време, в което живеем. Между другото винаги самата госпожа Анастасова е добре дошла на страниците на този блог, ако иска, би могла да даде изявления било в него, било в моето авторско предаване по Пловдивската обществена телевизия, предаването "На Агората...". Аз съм човек, който е горещ привърженик на свободата на словото и съм го показал това на дело, не просто на думи; правя каквото мога тази свобода на словото – и на ин-формацията – да не бъде само красиво пожелание, а да бъде нещо реал-но, действително, да бъде право, от което всички ние се ползваме. И черпим от благата му. Да, това е едно твърде благотворно човешко пра-во. Изобщо свободата като цяло непрекъснато твори и ражда какви ли не блага. Не зная дали сте разбрали това. Но без свобода нищо не може да се роди. Несвободата ражда само бедност и мизерия. Всякаква бедност и мизерия. Най-вече душевна. И личностна. Та блазе на ония, което не само уважават свободата (включително и свободата на словото и на информа-цията), но и се ползват от тях, възприемат ги като блага, от които не бива да се лишаваме.

Та по тази причина аз ще се задоволя да предам тук само есен-цията от изказването на г-жа Анастасова пред съда в качеството й на подсъдима. За това какво казаха пред съда нейните подгласнички няма смисъл да говоря. Те направиха, според очебийната инструкция на адво-катката на г-жа Анастасова, каквото могат та да подкрепят тезата на тях-ната работодателка. Аз напълно ги разбирам и за нищо не мога да ги коря. Те са изцяло зависими от нея. Не могат да кажат и да направят нещо, което няма да хареса на работодателката им. Или нещо, което няма да е в изгода на нейната теза. Тъй че ще се занимая тук само с тезата на главната подсъдима. Една твърде любопитна теза, впрочем. Превъзходно любопитна теза. Възхитително любопитна теза или мисъл. Сами ще се убедите в това. Ще предам, разбира се, тезата й така, както аз я възприех, както тезата й прозвуча в моите уши. Ако моето възприятие се различава от нейната мисъл, нищо не пречи, казах, г-жа Анастасова да се възползва от средствата за информиране и да доразвие тезата си така, че верният й смисъл да изпъкне пределно релефно. Та госпожа Анастасова каза и се опита да защити пред съда горе-долу следната мисъл.

Тя не била искала с нищичко да ми навреди. Като писала в офи-циалния документ "производствена характеристика", адресиран до ТЕЛК, въпросната психиатрична диагноза "податлив на чести нервно-психи-чески разстройства", г-жа Анастасова не била искала да ме оклевети

303

или компрометира, тя, видите ли, била искала по този начин да ми... по-могне, да ми направи... добро! Тук е възловият момент на нейната толкова възхитителна теза: понеже госпожа Анастасова несъмнено има много добро сърце, преливащо от обич към персонала на училището и най-вече по-специално към моя милост, тя един вид от прекомерното си човеколю-бие била написала тия свои думи, в тях не била вложила никакъв укорим смисъл, напротив, тия думи били един вид, предполагам, нещо като комп-лимент към мен. Най-важното е, че била сторила това от доброта, от човеколюбие. Искала да ми помогне, от човешко съчувствие го била нап-равила. Не била никакъв лош или зъл умисъл, напротив, мотивите й били съвсем благородни, достойни за възхвала даже. Един вид да не се мъчи човекът и да стада още повече от "психичните си разстройства", най-хубаво би било и медицинските органи да откликнат на тази неин благо-роден зов на сърцето като, да предположим, натикат "страдалеца Грънча-ров" в... психиатрията, където той да си почине от душевните мъки. Поне-же този същият Грънчаров, както г-жа Анастасова отколе била убедена в своето преливащо от обич към човечеството и човещината сърце, та този значи Грънчаров по нейно дълбоко убеждение изобщо не бил ставал за учител, но сума ти органи и институции неизвестно как са му дали по погрешка преподавателски права, та ето, г-жа Анастасова, бидейки нещо като рицар на позакъснялата справедливост, решила да му помогне, да му направи добро и пр. Да, ама този въпросният неблагодарник Грънчаров, кой знае защо, не оценил по достойнство жеста й и си позволил да я даде под съд за клевета!

А че са истина тия позорни обстоятелства, т.е. че няма никаква клевета в думите й по адрес на моето психическо здраве, г-жа Анастасова "доказа" този тънък момент също по един най-превъзходен начин: ами че то цялото човечество отдавна знаело, че философът Ангел Грънчаров изобщо не е наред с акъла! И по негов адрес от незапомнени времена в канцеларията на училището бил текъл буен поток от какви ли не жалби от възмутени родители, от ученици, от учители, от възмутената обществе-ност и пр., абе изобщо изглежда няма социална група в нашето отечество, която да е свързана някак с образованието и с... политиката, която да не се е възмущавала от поведението на тоя въпросния Грънчаров. Първо, той има, както знаем, блог, в който всеки ден пише какви ли не нелепици по адрес на кого ли не, плюе по кого ли не, по училището, по колегите си, по учениците, даже, представяте ли си, той се осмелява да плюе срещу нашия любим премиер!!! (Е, за плюенето по премиера г-жа Анастасова се въздържа да каже, но това нещо си се подразбира, толкова лош човек като Грънчаров, дето има хоби да плюе против всички, няма начин да не е оплюл досега порядъчно и г-н Премиера-Слънце!) Освен това несъмнено доказателство, че г-н Грънчаров безспорно е луд (не може да не са луди

304

тия, дето плюят, другарки и другари, срещу г-н Премиера, дето ни храни, дето ни дава заплатите, дето ни построи толкова магистрали и дори цяло метро!!!), г-жа Анастасова приведе още едно доказателство-шедьовър, което заслужава да бъде записано със златни букви в аналите на будую-щата нерукотворна история на българското образование и възпитание даже. Ето за какво става дума.

Грънчаров, първо, не е никакъв философ, нищо че се смята за такъв. Той не става и за учител даже както казахме. Това го знае целият свят. Родителите на неговите ученици не могат да го търпят. Той не умее да разговаря по човешки начин с хората. Той винаги се мисли за прав. Всички са грешни, само той е прав. Не дава думата на учениците си. Не им дава да кажат какво мислят. Щом някой ученик почне да мисли, Грън-чаров скача и със зачервено от гняв лице почва неистово да крещи, той може да се преструва, че обича мислещите хора, но всъщност изобщо не ги обича, напротив, той мрази не само мислещите хора, но и особено младите мислещи хора. Той е враг на свободната мисъл, на просветата, на личността, на свободата, никакъв демократ не той, а е зъл враг, казах-ме, на сичките тия неща. В неговите часове учениците нямат право да говорят, само Грънчаров общо взето говори. Който ученик каже нещо, което не му се харесва, той скача, изчервява се от бяс и почва да плюе и да крещи, очите му светват злобно като на сущий Сатана, даже и рогца понякога се появяват на челото му, но той, мошеникът му с мошеник, си

305

направи операция на главата, лъже, че била по друга причина, но нищо чудно просто да е опитал по хирургически път да отстрани тия свои дя-волски рогца, които го издават, че е чисто и просто виден служител на нечистата сила. (Требва да извикате, госпожо директор, владиката Нико-лай да поръси със светена вода от кладенеца в Плиска стените на учили-щето, та да отстрани следите от нечистата сила Грънчаров, щото той несъмнено, стоейки в това училище толкова години, е оставил втъкани в стените едни такива малки бесчета, дето умеят да се мушат в стените и дето много трудно се вадят оттам без владишка помощ!). Тъй значи, този сюблимен момент нека го оставим дотук и да минем на следващия, не по-малко сюблимен.

Грънчаров винаги си е бил нравствен урод, недостоен да бъде учител, но понеже е много подъл, той, видите ли, бил влязъл под кожата на бившия директор на ПГЕЕ-Пловдив инж. Паунов, който на чисто прия-телска основа криел всички следи за злодеянията на сатаниста Грънча-ров, не давал ход на тоновете жалби на възмутени родители и ученици, които изпълвали канцеларията на многострадалното в онази епоха учи-лище. А директорът Паунов закрилял Грънчаров щото Грънчаров, казах-ме, успял да му влезе под кожата и да го омае, те служителите на Сатана какво ли не умеят, тъй че няма защо да се чудим за случилото се. Туй изчадие Грънчаров имало обичай да си пие кафето с директора Паунов и в това време Грънчаров го омайвал, а пък бившият директор бил голям наивник та очевидно се поддал на неговия коварен дяволски чар. Свиде-телство за което е, че те двамата още продължават да си пият кафето заедно (тук направо цитирам, тия памятни думи, няма как, се забиха в моето съзнание и оттам нищо вече не може да ги извади!). Нещо повече, когато по ирония на съдбата (и по решение на управляващата политичес-ка сила де) г-жа Анастасова станала директор на ПГЕЕ-Пловдив, толкова омаяният от козните на Сатаната Грънчаров бивш директор Паунов за-почнал, видите ли, сам да подстрекава Грънчаров да прави разни зулуми в повереното й училище, тук не стана много ясно кой кого именно подст-рекава, Паунов Грънчаров ли подстрекава или обратното, но нека всеки да си го тълкува както иска. Силно развълнуваната от тия думи госпожа съдийка не се сдържа и възкликна нещо, а пък директорката Анастасова, обнадеждена, поясни, че бившият директор правел всичкото това понеже той лично си имал друг фаворит за директор, но бил много ядосан, че тя победила в конкурса, поради което си бил поставил за цел да я провали на поста й и да й вземе властта. (За да предотврати такъв опасен развой на събитията г-жа Анастасова съвсем предвидливо уволни от ПГЕЕ-Пловдив най-опасния по нейна преценка свой конкурент инж. Калин Хрис-тов, който като биде възстановен на работа от Върховния касационен съд, пак биде уволнен, щото, да плюем в пазвите си, е крайно опасно г-жа

306

Анастасова да си изпусне властта!) И така нататък, все в този дух, се изказа прочувствено госпожа директорката, речта й пред съда беше дъл-га, наистина много емоционална, богата на нравствен и психологически смисъл, преизобилна даже на смисъл, който аз тук, поради немощните си творчески и литературни сили съвсем не мога да предам с думи. История-та на българското образование, възпитание и култура много загуби от това, че вчера речта на г-жа Анастасова не беше увековечена което мо-жеше да стане ако беше записана със съвременните технически средства за запис; аз още не мога да се начудя защо в съдилищата не правят прос-то видео и аудио запис на заседанията, ами се мъчат да пишат протоколи.

И тъй, поради доброто си сърце г-жа Анастасова била решила да направи добро на неразбиращия тия неща, на неразбиращия от добро Грънчаров като го представила на ТЕЛК като психично болен, тя просто му съчувствала, искала да му помогне, проявила човечност, но ето, за проявеното добро, виждате, сега яде... да не казваме какво точно яде, но всички знаят, според поговорката, какво яде оня, който прави добро в нашите родни български условия (думата е мръсна, гнусна, миризлива, нека, позволете, да я избегнем!). Абе нема ненаказано добро, нали така, ето затова сега неблагодарникът Грънчаров съди толкова любвеобилната си и добра директорка за клевета! Ох, толкова неблагодарни хора като той Грънчаров има на тази земя, че не знаем как ще живеем занапред. Няма да ни е лесно. Но добротата все пак ще спаси един ден света! Не красота-та, а именно добротата! Аз лично съм напълно съгласен с тази прочувст-вена християнска поанта в знаменитото вчерашно слово на директорката на ПГЕЕ-Пловдив пред районен съд в Пловдив.

Моята адвокатка не се сдържа в този величав момент на дирек-торското словоизлияние и попита г-жа Анастасова: а Вие именно от добро сърце и за да сторите добро след това и уволнихте Грънчаров, правилно ли Ви разбирам? Да, за негово добро го уволних – отвърна запитаната. Аз всичко правя от добро сърце, от доброта, но нали знаете колко много страдаме ние, добрите, любвеобилните хора. Защото е пълно с неблаго-дарници, които не могат да оценят нашите тъй възвишени души.

Има още да пиша, ала се налага да ставам, ще закъснея за пре-даването си, днес можете да гледате предаването ми по ПО-тв. Пак ще е за образованието, имам някои идеи за него днес, да видим какво ще ста-не. Ще го правя по-интересно това предаване, ще ми се да го обогатя откъм формалната му страна. Ще видите какво имам предвид ако го гле-дате. Спирам разказа си дотук поради липса на време. Но мисля, че все пак успях донякъде да намекна за основната мисъл на директорката Анас-тасова. Тя не се призна за виновна, разбира се. Даже аз я попитах не съжалява ли все пак за нещо сторено. Не, как така, не съжалявала: как да съжалява за нещо човек – особено след като прави само добрини, нищо

307

друго?! И като вземеш предвид, че този същия човек има дарбата да е изцяло непогрешим, то тогава нещата стават направо бетонни – имам предвид тезата на въпросната тъй остроумна директорка на ПГЕЕ-Пловдив. Дано повече такива човечни директори има из нашите училища, та човещината у нас най-сетне да вземе връх! Амин!

Хубав ден! Бъдете здрави! Бъдете весели! Запазете настроение-то си за целия ден. Смехът, както знаете, е здраве!

Щастието да живеем в социална и справедлива държава

петък, 18 септември 2015 г.

Имам всичко на всичко 20-тина минутки за интернет и за писане сутрин, преди тръгване на работа – в дните, когато съм на работа (поне-делник, сряда и петък); ставам по навик всяка сутрин точно в 5 часа. Ще ходя на работа само три дни понеже съм на половин щат, ще получавам и половин учителска заплата, което е равно точно на минималната работна заплата. Колкото да не умра от глад през зимата, когато ще се точат съ-дебните дела за отмяната на репресивната заповед за моето уволнение от ПГЕЕ-Пловдив.

Интересно е да отбележа, че след натиск от разни партийни и високопоставени чиновнически лица от йерархията на образованието аз бях дискриминационно елиминиран от всички т.н. "конкурси" за назначе-ние на учители по философия на овакантили се места в Пловдив, включи-телно не ме допуснаха да участвам в "конкурс" за такъв учител в квартал-

308

ното училище, което е на три минути път от дома ми – вижда се от прозо-реца. За сметка на това бях назначен най-накрая (понеже се явих единст-вен кандидат) в училище, което е на час път от Пловдив с автобус, авто-буса го вземам от автогара, намираща се на другия край на Пловдив, до която пътувам пак около час. Ето как заради каприза на въпросните важни държавно-партийни лица, които ме подложиха на дискриминация и репре-сия, сега държавата ще ми плаща и 85% от паричните разходи за транс-порт. На това му се вика "социална справедливост" по социалисто-кому-нистически.

Докато написах това и разгледах две-три страници и времето ми свърши. Трябва май да почна да ставам в четири часа, за да мога да свърша някоя работа все пак сутрин. Налага се да изключвам компютъра и да започна да се обличам за тръгване. Изпусна ли автобуса, закъснея ли, става лошо. Та значи желая ви хубав ден, радвайте се и вие като мен на щастието да живеете в толкова хубава и справедлива социална дър-жава!

Демократичният манталитет трябва да се разпространи най-напред в душите на младите

събота, 19 септември 2015 г.

Е, след като свърших някоя и друга работа (прочетох и предста-

вих на читателите на блога си някои интересни и важни по моя преценка публикации и интервюта, които открих из нета) сега вече имам време сам да напиша нещичко. Разбира се, първото, за което, така да се рече, "ме сърбят пръстите", е да започна да пиша по своята поредица от есета с примерно заглавие "Проект за незабавна реформа на НЕобразование-то". Тази поредица, според замисъла си, при това е време да бъде при-вършвана. Дойде времето да й сложа края. Тя не може да продължава безкрайно, доста "матр`ьял" се натрупа, не може да не мисля за прекратя-ването й – понеже смятам да я издам в хартиена книга, а по начало дебе-лите и големи книги не са за предпочитане, особено пък в такива случаи. Щото намерението ми беше да напиша нещо кратичко, годно за практи-ческо използване, за душевно предразполагане и насърчаване на ония, които не щат да се примиряват с отвратителното статукво в образовател-ната сфера, имам предвид по-революционно настроените реформатори, ако така мога да се изразя: щото една и то по-голяма част от реформато-рите у нас, пишман-реформаторите де, фактически друго не правят освен да полагат усилия за заздравяване и за бетониране на статуквото; да, у

309

нас вече имаме и феномена на "НЕреформаторското реформаторство", на "бетониращото реформаторство" или както искате го наречете там, това вече си е ваш проблем. У нас има доста чудати, странни, уродливи неща, не знам дали сте забелязали поне това.

Откривам ето сега, че аз тази поредица, както съм я подкарал, мога да я направя безкрайна – понеже темата няма как да спре да ме вълнува. От години правя само това, това за мен е централната тема: как българското образование да бъде променяно, и то не само да думи, а на дело. Много книги написах и публикувах по тази главна за мен тема, ето, вижда се, че при мен вече се оформи цяла една поредица от... книги, посветени все на тази същата тема; от какви ли не ъгли, ракурси, гледни точки, позиции и пр. не гледах на случващото се в българското образова-ние, и, респективно, не подлагах тази тема на осмисляне, премисляне, вглъбяване и т.н. Тук няма смисъл да давам заглавията на книгите от тази поредица, това вече съм го правил, тъй че който се заинтересува може да се порови и да намери всичко на съответното място в блога. Най-вероятно оттук-нататък, като завърша, като сложа точката на настоящата поредица от есета, след това ще премина към друга поредица, нищо чудно да е свързана пак с образованието. Работата е там, че в процеса на

310

работа на човек му щукват какви ли не идеи, които, за да не отлетят зави-наги в небитието, е добре да бъдат записвани, един вид да бъдат "бето-нирани" завинаги в слово (не знам защо думата "бетониране" тази сутрин толкова ми е влязла в главата, та постоянно, виждате, я употребявам). Да бъдат материализирани тия идеи в слово е потребно, щото иначе всичко отлита в небитието. Мислещите хора се познават по това, че обикновено са предимно пишещи хора. Възниква нужда от писане за да може човек да съхрани мислите си, които заслужават това. По-стойностните, по-ценните ни мисли заслужават да бъдат запаметени, запазени, съхранени.

Затова пише човек, не за друго. Щото мисълта е нещо много хвъркато, появи се, кацне ти на "рамото" като птичка, ако не е уловиш, хвръква и иди след това я гони, няма да я хванеш повече, а е възможно същата тази мисъл вече никога да не се яви в съзнанието ти. Ако се яви, вече ще бъде друга, не точно същата. Та затова се налага да пишем. Главите на повечето хора изглежда нищо особено не раждат и по тази причина тия хора не чувстват потребност да пишат. В главите им се вър-тят вероятно само някакви досадни, чужди, банални, тъпи, грозни, долни, злобни и прочие мисли, непристойни мисли, които при това тия хора не смеят да ги запишат, щото ще се изложат. Затова такива хора хем не пишат, хем даже и не говорят (само разговарят със себеподобните си явно), а в главите им само се кроят какви ли не козни и планове с какво да навредят на този или на онзи и т.н. Думата козни е възстара и почти не се употребява, ето какво значи за тия, които са я забравили: значение на думата козни – тайни и коварни замисли и интриги, сплетни. Предполагам има много такива хора сред непишещите, които само кроят разни козни – щото човек така е устроен, че все за нещо трябва да мисли. Но най е хубаво това човек да не се срамува от мислите си и да смее да ги обяви публично – с оглед да помогне и на други хора да се замислят за същото. Това пък е работа на пишещите хора, на философите по-специално най-вече, на философстващите, щото има сред пишещите люде и други, кои-то, да речем, пишат друг род книги, художествени, литературни, по-занимателни, но и на тях се налага да философстват, т.е. да мислят по-задълбочено, по-пълно, по-цялостно да схващат нещата.

Е, та по тази причина мой дълг е да пиша, да казвам гласно мис-лите си – щото между другото вече пак съм преподавател, пак съм учител по философия. Пак съм, тъй да се рече, в образователната система, от която бях прогонен по един скандален начин, който, знаем, от повече от година е вече предмет на съдебно преследване, е занимание на правосъ-дието. Тия, които ме изгониха, си имат тежки главоболия с правосъдието, мъчат се да се оправдават, да шикалкавят и т.н., видяхте преди два-три дена какво се случи в залата на Районен съд в Пловдив, аз вече писах за това: виж Дано повече такива човечни управници има из нашите дър-

311

жавни учреждения, та човещината най-сетне да вземе връх, амин!. Там разказах за чудесната аргументация на подсъдимата директорка, която собственоръчно извърши акта на моята екзекуция, тя там, в съдеб-ната зала, в нарочна и явно старателно обмислена реч разви тезата, че ме била тормозела, клеветяла и в крайна сметка и уволнила по една-единствена причина, а именно: за да ми направи добро, да, поради из-вънредно доброто си и любвеобилно сърце, от доброта, от чиста човеч-ност ме била тормозила и уволнила, тя, видите ли, не била искала с нещо да ми навреди, а искала само да ми помогне! Тази направо разтърсваща душевните ни пластове, бих си позволил да кажа умонепостижима теза заслужава да бъде запазена, тя заслужава да бъде изписана със златни букви в бъдещата история на българското образование – пък и на българ-ския нравствен живот на съвременността ни. Както и да е, факт е обаче, че аз отново съм в училище и съм пред учениците, отново ги занимавам с философия, ето, минаха вече няколко дена, в които се занимавам отново с любимото си занимание: да разговарям с младите за философията, т.е. за живота, за човека, за свободата, за Бога, за всичко, което е най-важно за всички нас, човеците. Снощи по този повод в блога се състоя една кратка обмяна на мнения по този повод, ето, позволявам си да приведа написаното там, в коментарите под вчерашната публикация на тема Рад-вайте се и вие като мен на щастието да живеете в толкова социална и справедлива държава!; там един човек, мой приятел, ми написа следно-то, което ме подбуди да му отвърна ето какво:

Здравей, г-н Грънчаров! Пак прочетох есето за обясненията на подсъдимата Анастасова. Чудесно е! След окончателното приключване на съдебните баталии от това есе става отлична глава от книга! Радвам се за теб, че си в блестяща форма! Желая ти успех в училището!

Ето сега и моя отговор по този повод: Здравей, приятелю! Благодаря ти за пожеланието! Развълнува

ме, искам да ти кажа накратко за впечатленията си. Два дни откак съм на работа в училище в град Раковски, там ме

назначиха, ето, казвам това за първи път тук. Има много свестни ученици, има и доста циганета, но и сред тях има всякакви, има и скромни, има и свестни.

Прекрасно чувство обаче изпитвам когато усещам как заблестя-ват очите на някои ученици като ме слушат; а аз имам обичай отначалото да ги омайвам с най-сладки речи; тия дни, понеже съм насъбрал много енергия (отдавна не съм преподавал, то това нещо е като крастата, дока-то не се начеше, не минава!) та стана така, че дори и най-големите пакос-тници сред учениците в един момент онемяха и ме слушаха комай с отво-рени уста. Нещата, които аз им казвам, те такива неща в училище не са слушали, едва ли някой друг може да им ги каже. Не се правя на важен, но

312

това си е така, всеки човек може нещо, което другите хора точно като него съвсем не го могат. Затова сме и индивидуалности.

Та учениците ме слушаха много внимателно, казвам им някакви истини, които те до този момент гласно не са ги чували никога. На момен-ти забелязвах как някои лекичко побутваха приятелите или приятелките си с лакът. И се споглеждаха приятно изненадани. Тия неща се забелязват. Човек се чувства великолепно когато се случва магията на учителстване-то.

Ей заради това нещо съм учител, за това нещо съм готов да пла-тя и всякаква цена. И това е нещото, което ме дърпа към училището. Туй нещо е като страст, като мания, като пиянство, не знам как точно да ти го опиша. Нещо такова, предполагам, примерно чувстват добрите адвокати когато държат мъдра реч в съда, то това нещо го има и във всичките тия професии, дето имат толкова голям човешки смисъл. Предполагам и артистите чувстват такова нещо като са на сцената. То не може да се опише с думи. Велико е. Много съм ентусиазиран тия два-три дена откак отново ходя на училище.

А и градчето е хубаво. На няколко места на кръстовища или просто на улицата забелязвам католически паметници със статуя на Дева Мария или на Христос, отдолу пише "Господи, пази нашия град!" или нещо друго. Още не съм се разхождал из градчето, но само гледам от стъклата на прозореца на автобуса.

Днес примерно се качи един католически свещеник. Имаше дър-вена огърлица с голям дървен кръст на шията. Имам чувството, че съм някъде в Европа, в Италия, много ми харесва, чувства се друга, западна култура. Само дето местният говор тук много ме затруднява, на моменти не мога да разбирам учениците, а те вече се отпуснаха и започнаха да участват в дебати, да се изказват, абе добре върви работата ми - да не са уроки!

Е, налага се да ги карам да говорят по-бавно. Един зевзек от учениците каза: господине, тук говорим така, че за да ни разбирате май ще ви трябва преводач – казва това и се хили! Такива работи.

Ще пиша тия дни в блога по тия въпроси, няма начин да не пиша. Спирам, засега толкова, че се разприказвах. Голямо плямпало съм, знаеш това. Хубава вечер! И на теб, и на всички читатели на блога.

Това написах снощи в блога си, мисля, че може да стои и тук. По същата тема засега повече няма да пиша, има време занапред. Имам много неща за казване, но всичко наведнъж не може да се каже. Имам и една-две съвсем свежи идеи, които заслужават по-прецизно вникване и обсъждане. Ще ги предложа на съответното място и време. И дори пред институциите смятам да ги поставя. Не знам дали да не сторя това и сега. Аз вече за тях говорих с учениците си, те се замислиха и предполагам тия

313

дни ще откликнат. Доста силно ги провокирах да се замислят. Примерно им подхвърлих идеята за толкова скандалното "право на излизане и вли-зане в час без учениците да дават никакво обяснение на учителя"; да могат да излизат и да влизат от или в класната стая без да пречат на работата, тихичко, без излишни обяснения. Едно много коварна и прово-кационна идея. Разказах им какво се е случило като съм я прилагал екс-периментално. То и сега ученикът пак може да излезе когато си поиска, но ще му се наложи, примерно, да излъже: "Заболя ме нещо коремът!", "Мо-же ли да изляза по физиологична нужда?" и пр. И пак, ако реши, може да се мотае колкото си иска из коридора или дори из двора. Е, страхът от "неизвинено отсъствие" донякъде пречи за такива "своеволия", но стоене-то в час против волята на учениците, по принуда, не води до кой знае какви бляскави резултати. Има ученици, които по тази причина почват да се държат хулигански – цел да бъдат изгонени от час от учителя. Или просто да си разведрят скуката. Да предизвикат известни емоции, да си изразходват негативната енергия и пр. Всичко става в класните стаи на тази основа: принудата до добро не води. Напротив, всичко се обезсмисля – ето това поне защо не могат да го проумеят институциите? Щом правиш нещо не защото си го избрал, не защото го желаеш, а по външна принуда, то няма никакъв смисъл.

Ако ученикът стои в час понеже сам така е решил, понеже е отк-рил смисъл за себе си в това, тогава стоенето му наистина може да роди добри плодове, иначе обаче това не може да стане. Дето казват даскали-ците той тогава "тялом ще е в класната стая, а духом – някъде другаде".

314

Лишиш ли учениците от свобода, работите отиват на поразия. Появи ли се обаче свободата нещата почват да си застават на точното място, на собс-твеното си място. И тогава вече няма да има ученици, които пречат на останалите да учат. Вместо учителят да ги гони, вместо да ги унижава, вместо да им се кара, те сами ще решат кое е по-доброто за тях самите. И ще поемат пълната отговорност за стореното. И ще си постигнат в крайна сметка заслуженото. Много коварно нещо е свободата. Тя обаче в никакъв случай не е нещо само страшно и опасно. Освен обаче да стои в класната стая ученикът трябва да има и някои други възможности. Другата възмож-ност на напусналите час ученици е (сега-засега) да се лутат из коридори-те, из двора, да седят в кафенето, да играят карти. Ако има библиотека в училището (с компютри), тогава ето че има и друга хубава възможност да си прекарват смислено времето. Само да седне на пейка в двора или във фоайето на коридора и да се зачете по друг учебен предмет, по който смята, че се налага или пък дори иска сам да чете, пак има по-голям сми-съл отколкото да стои в час по безинтересен предмет и да тъпее, да трупа "нерви" и да се ядосва.

Когато напусне часа по даден предмет защото така е решил, ученикът същевременно поема и отговорността какво ще стане с него по съответния предмет, сам той трябва да изобрети начин как да се справи с възникналия проблем. Ако сметне, че часът и общуването с учителя не са му полезни и нужни, може, примерно, да реши да наваксва след това пропуснатото сам. Каквото иска да реши, проблемът си е вече негов. Може да се върне след това и в час – ако вече е преценил, че има смисъл, ако е осъзнал, че има смисъл, т.е. ако смисълът за това се е родил вече в неговата душа. Но тогава той вече ще гледа със съвършено други очи на случващото се в класната стая, в учебния кабинет. Тези въпроси си стоят за решаване, аз не вярвам височайшите инстанции да успеят да измислят някаква магическа директива, която да ги реши. Тези въпроси са свързани и с неразрешимия иначе проблем за дисциплината. И за агресията в учи-лище. И за тъй наречените съвременни подходи и начини на общуване с учениците. Вярно, когато учениците правят нещо интересно и приятно в часа, то на много по-малко от тях ще им се иска да не са в час. Виждате как нещата се допълват и подкрепят. Та трябва значи да се пробват нови и нови варианти. Понякога ще проработи едно, понякога – нещо друго. И ще се открие онова, което спомага за решаването на проблемите. Или поне за намаляване на напреженията. И за предотвратяване на конфлик-тите. То това нещо вече е изнамерено и се нарича свобода. Персонална, лично свобода и отговорност се нарича то. Просто у нас все още се ина-тим да признаем това. Ние сме прочути с ината си. И със склонността си да правим всичко наопаки на правилното, на разумното.

315

Моята идея-фикс е: на учениците в час да им е пределно прият-но, да могат най-свободно, спокойно, без никакви притеснения да се из-казват, да слушат, да питат, заедно с учителя да вършат една важна (и смислена) за тях самите най-вече работа. За да стане истински приятно на учениците обаче и те много трябва да помогнат. Най-напред трябва да се промени настройката, нагласа им, и то най-базисната. Училището не трябва да е място, където те мъчат да правиш неща, за които не си убе-ден, че са толкова важни за теб. Трябва всеки ученик да бъде поставен в благоприятни условия, в които сам да разбере, че лично за него има сми-съл да стои в час, да мисли, да участва, да пита, да се изказва, да слуша, да си записва най-важното от чутото и т.н. Не учителят всичко да дирижи-ра, да диктува и пр., а пък учениците само да изпълняват заповеди, а заедно с учителя да решават в свободен диалог всички въпроси и проб-леми. Всичко трябва да бъде най-свободно обсъждано в групата и само след такива полезни дискусии ще се стигне до повлияване на базисната настройка на учениците. Щом разберат, че от тях зависи най-главното – от тях и като група, но най-вече като индивиди, като личности: от теб зависи много, ти много можеш да допринесеш! – те вече ще имат грижата да поддържат едно приемливо и човечно ниво на прословутата "дисципли-на"; всъщност трябва всички в класа да се чувстват отговорни за това, което се случва в класната стая, обстановката, казахме, да е приятна, човечна, нормална и подходяща за вършене на една толкова деликатна работа каквато е ученето, каквито са умствените занимания, познавател-ните инициативи и пр.

Един само човек може да развали всичко и да убие желанието на останалите да се занимават с умствени занимания; един човек може да отрови атмосферата. Но главната грижа и роля за поддържането на добра обстановка в класа трябва да има не учителят, а учениците като група – с активното съдействие на учителя. Най-важното е учениците да бъдат активирани да спомагат за поддържането на приятните, да благоприятни-те за умствени занимания условия. Те трябва да полагат нужните за това непрекъснати усилия. А не учителят сам да води безнадеждна битка "за дисциплина" – след като е допуснал това целият клас да застане срещу него. Винаги има ученици, които искат в класа да има нормална и приятна обстановка, без глупави страхове младите да могат да показват себе си, страни от своята личност, своите способности и пр. Ето тия ученици обаче не трябва да са безмълвно малцинство, а следва да заемат толкова ак-тивна позиция, че да започнат да диктуват положението. Трябва нещо да бъде изнамерено за това щото пасивното сеирджийско мнозинство да бъде разбито в своята монолитност, щото то най-вече е виновно за това в групата или в класа да цари една грозна психологическа и нравствена атмосфера. Все пак училището е една културна, възпитателна и образо-

316

вателна общност. В него простаците и арогантните не могат да задават тон. Те трябва да бъдат принудени "да подвият опашка" и да се подчинят на правилата.

Що се касае до тези правила, казахме, те трябва да бъдат най-свободно обсъждани и в тяхното демократично обсъждане най-голяма роля следва да има ученическият народ. Младите много могат да помог-нат в тази посока. Но идеята ми е те да поемат основната тежест по под-държането на приемлив ред и на приятна, подходяща за умствени зани-мания обстановка в класната стая. Не учителят, а те, учениците. Грешка е учителят (със своята илюзорна власт) да е главната движеща сила и главен фактор за поддържането на един външен, принудителен, основан на натиск и на заплахи ред. Така не стават тия работи, това трябва отдав-на да е било разбрано от всички, но, уви, още не е. Разбира се, на разните институции изобщо не им пука за това в каква ситуация са поставени учителите, също така и учениците. Те си имат други грижи. Тях ги вълну-ва, примерно, предимно въпроса за тяхното собствено кариерно издигане и възвеличаване. Примерно като си бил години наред примерен директор на училище в един момент, да речем, да кацнеш на някое удобно кресло в инспектората. Или да седнеш дори на зам.-министерски пост (г-н Кирчо Атанасов има шанса да осъществи тая отколешна директорска мечта и ето, стана зам.-министър на просветата по времето на Дмитрич Стани-шев). Тъй че не бива да чакаме някой от висините на йерархията да се трогне за положението, в което се намират клетите учители и ученици в класните стаи. Те трябва да решат със свои сили проблема. Стига отгоре да не им се пречи. Щото отгоре друго освен да пречат изглежда не могат, или пък даже и не желаят (дори и да могат, а те много могат, ала не жела-ят). Делото по спасение на давещите се е дело на самите давещи се, драги другарки и другари училищни дейци.

Аз тия дни ще обмисля и ще представя в писмен вид една идея, която срещнах в книгата на Яков Хехт за демократичното училище. И която може според мен да се приложи в нашите тъй специфични и неде-мократични български условия. Става дума за т.н. "съдебни комитети", съставени предимно от ученици. Когато се случи някакъв конфликт, било между ученик и ученик или между учител и ученик (и дори между учител и учител, а защо не и между директор и учител!) в този съдебен комитет ще се разглежда случая по аналогичен начин на това как се разглеждат кон-фликтите в съда. С цялата възможна процедура, със защитници, обвини-тели, адвокати, свидетели и пр. Разбира се, във всеки клас (група) може да има оторизирани с такива функции лица, имам предвид ученици. Те ще наблюдават и ще регистрират в писмена форма конфликтите и инциден-тите. Учителят, разбира се, ще помага, но не негова следва да е основна-та функция. Тя следва да бъде поета от учениците. Да речем, може да се

317

помисли дали не следва да има вече специален "съдебен комитет" на ниво клас, примерно за 9-ти, 10-ти, 11-ти клас поотделно – или може да има един общ "съдебен комитет" за училището като цяло, където да се провеждат най-редовни заседания, а пък на тях да се разнищват съответ-ните инциденти и случаи. Това може да бъде помощен орган на педагоги-ческия съвет, който обаче да си има своята автономия, независимост. И да може да предлага наказания, а може би и да налага сам наказания под формата на "съдебни постановления".

И по този начин учениците, младите ще могат да практикуват не само демокрацията, но и да добиват смислена, ясна, работеща предста-ва за толкова възвишено нещо, каквото е правосъдието. И каквото са правото, справедливостта, правдата, правилата и пр. (Коренът на всичките тия думи неслучайно е все един и също: думата, понятието пра-вя; без правене нищо добро и истинско не може да се роди!) Тия неща за тях не трябва да стоят само като думи в учебниците, а трябва да станат вдъхновяващи ги идеи, чиято прелест са изпитали и усетили непосредст-вено в живота си. Аз друг начин за това нещо не виждам освен чрез прак-тикуването на тия неща, и то съвсем съзнателно, с оглед разбирането на важността им. Няма как да станем някога демократично общество ако демократичният манталитет, култура, мислене, съзнание и поведение не се разпространят най-напред в душите на младите. Друг начин за това наистина няма. Явно на някой много се иска ние завинаги да си останем болно, неразбито, безчовечно, замиращо, т.е. недемократично общество. Кой ли е този умник, дето му се иска това, а, вие как мислите по този въп-рос?

За момента ми се налага да спра дотук. Стана дълго, пък и се изморих от писане. Няколко часа вече пиша. Уж пиша бързо, пък ето, часове отиват да напиша едно есе. Трудно е да се пише и то по толкова заплетени теми. Изморително е. Затова се изморих и ще се оттеглям да почивам. Пак ще продължа тия дни. И то с тенденция да завърша пореди-цата – и книгата си. Хубав ден ви желая, приятен уикенд също! Бъдете здрави! Дано въпреки всичко успях да ви предам някакво малко зрънце оптимизъм, че промяната към добро в образованието е все пак възможна, а, вие как мислите по този въпрос? Или неща ще се влошават безкрайно? Моля ви да се изкажете, защо мълчите толкова упорито? Аз не мога да разбера как толкова много сте се пристрастили към пустото мълчание – как е възможно толкова много да се мълчи? Ето, в предаването "На Аго-рата..." четири поредни предавания говорихме със зрителите само за кризата в образованието, за училището, за директорските своеволия и пр., нито един учител или ученик не се осмели да се обади и да каже какво мисли – представяте ли си какво пък значи това?! Аз не мога да разбера защо толкова много ги е страх тия хора. Срамота е да ги е страх чак тол-

318

кова, ала ето, изглежда ги е страх. Или са обезверени? Не знам точната причина, само предполагам. Може и да греша. Хайде чао и до скоро!

А кога ще направиш своята собствена "лична реформа"?

неделя, 20 септември 2015 г.

Ще започна този път есето си от поредицата "Проект за неза-бавна реформа на НЕобразованието" с един спомен, ще ви разкажа една показателна история. Тя има личен характер, ще ви разкажа нещо лично преживяно, което обаче, простете, по тази причина не е незначи-телно, напротив, точно по тази причина има според мен и голям "общест-вен", по-скоро общочовешки (бих си позволил да кажа дори) смисъл. Крайно време е да се опитаме да надмогнем предубежденията спрямо личностното и спрямо личността – ние обикновено ги свързваме с нещо "субективно", "частно", "егоистично", а по тази причина и "незначително"! – нещо повече, необходим ни е тъкмо такъв духовен поврат, който да постави личностното начало в центъра на всичко: да, личността е цен-търа, около който всичко в този живот и в този човешки свят се върти, крайно време е да разберем това; отделната личност съвсем не е за пренебрегване, напротив, от нея всичко следва да започва, с нея всичко следва и да свършва. Това пренебрежително отношение към личността, което е толкова разпространено у нас, всъщност се свежда до несъзнава-но, а дори и до умишлено игнориране на личностното начало, което пък от

319

своя страна е израз на неоправдано възвеличаване на комуналното, на общностното начало – една от най-коварните догми и илюзии на тъй неп-режалимия от празноглавците-комуноиди комунизъм.

Нарочно пиша така предизвикателно и дори, видите ли, "обидно", току-виж някой ми се обидил за това, че искам да поставя човешката личност не само на най-висок пиедестал, но и на нещо като трон, да, на нещо като царски трон! Има хора всякакви, оня, който силно се дразни от това, че някой пише или говори така патетично за личността, обявява я за център и средоточие на всичко, такъв човек явно не почита, не отдава дължимото и на личностното у себе си, само това обяснява негова изцяло алогична, ирационална реакция. Инак казано, такива хора, които изпадат в неудържим бяс когато чуят или прочетат думата "личност", са жестоко увредени, поразени са в дълбината на душата си; такива яростни врагове на личностното начало просто ги наричам "комуноиди" (покойната Вале-рия Новодворская, Бог да я прости, ги наричаше "совки", те също така, по нейната терминология, са и привърженици на "ординското начало", на началото, произтичащо от азиатската орда: горката руска "желязна ле-ди", както аз пък я наричам, имаше много дълбоки прозрения, които ето и в случая пръскат обилна светлина върху интересуващия ни проблем). Между другото в нашето болно и трудно време тече жестока борба между комуноидите и личностите, не зная дали сте забелязали поне това, време е да го забележите, това е една борба, спрямо която никое човешко съ-щество не може да остане безразлично, индиферентно, безучастно. Или ще бъдеш личност или ще дегенирираш до нивото на комуноид (ако вече не си се свлякъл до това ниско ниво), трета възможност тук не се пред-вижда; не можеш да бъдеш "смесен тип", няма такова чудо на земята като "комуноидна личност", "личностен комуноид", тия две неща не могат да се свържат в едно, да се смесят; те са подобни на маслото и водата.

Сам решавай какво ще бъдеш: личност или комуноид, инак каза-но – безличник. Ето и този духовен поврат (т.н. "реформа" или промяна) в образователната сфера, за който призовавам в тази своя поредица от есета, съдържа като свое средоточие борбата за възцаряване на личнос-тното начало, на личностното отношение към младите, което пък ще поз-воли да разцъфти тяхната личност; излишно е да споменавам, че почвата, от която израства суверенната личност, е свободата; това би следвало да се разбира вече от всички, нещата са толкова прости че е непростимо да ги объркваме или усложняваме. Който обича свободата с това показва, че вече се е привързал към личностното начало, той в душата си е сложил личността на подобаващото място, именно на царския трон; който е враг на личността, той е враг и на свободата, няма как да е иначе. Изпитващи-те ненавист към свободата изпитват същата дива ненавист и към лич-ността, това са най-елементарни неща, които вече ми е неудобно да пов-

320

тарям. Или ще сложиш на царския трон в душата си комуната, или ще сложиш на този същия трон личността, трета възможност няма; личността и свободата пък са нещо като тялото и неговата сянка, те са неразделни; а може би свободата е слънцето, което излъчва въпросната светлина, озаряваща телата в света, знам ли? Ясно е, че тук говорим най-вече за духовна светлина, която е още по-бляскава и ослепителна от слънчева-та.

Та да си разкажа спомена, за който започнах да пиша още в пър-вото изречение по-горе. Този мой спомен е от самото начало на т.н. "пре-ход" в България след 10 ноември 1989 г.; мен лично тази дата ме свари като млад асистент по философия в ПУ "П.Хилендарски" (станах асистент в 1985 г. когато бях на 26 години). През 1987 г., когато в Източна Европа течеше "перестройката" на Горбачов и гнилият и прашен костюм на кому-низма пращеше по всички шевове, моя милост инициира и заедно с гру-пичка студенти създадохме т.н.Философски дискусионен клуб в ПУ. Аз за тия събития и истории съм писал на друго място, сега тук ще бъда пределно кратък. В Клуба се събирахме и в съвсем свободна обстановка обсъждахме теми и проблеми, които най-силно ни вълнуват. Клубът бързо стана истинска алтернатива на мухлясалата идеологическо-пропагандна "академична", с извинение, образователна диктатура на официалната държавна и казионна система; на неговите сбирки идваха стотици развъл-нувани, мислещи и жадни за свобода младежи и девойки, в един момент в ПУ нямаше зала, която да събере желаещите да участват в сбирките на Клуба; разбира се, "Партията" и "Комсомолът" се уплашиха, предприеха репресии спрямо мен като ръководител на Клуба, отпочнаха се борби, в един момент другарите успяха да ме премахнат от Клуба (сложиха свой и послушен човек за председател на Клуба, бях постъпил много коварно като от основаването бях прикрепил Клуба към ДКМС, така се казваше младежката комунистическа организация), да ама сбирките на истинския Клуб продължиха в моя кабинет, в по-малък състав, а след няколко месе-ца биде организиран "контрапреврат", успяхме отново да завладеем ръко-водството на Клуба, другарите останаха с пръст в устата и пр., отново започнаха огромните сбирки, другарите отново почнаха да налитат, да, ама в един момент дойде 10-ти ноември и... стана тя каквато стана, дойде толкова "опасната" и "вредна" свобода! В един момент ние, от Клуба, тръгнахме вече да протестираме по улиците, да искаме демокрация, е, пак се събирахме като Клуб в стените на ПУ, пак правехме огромни и разгорещени събрания, от нашите среди се създаде "независимо студент-ско дружество", то се учреди в моя преподавателски кабинет, а в един момент студентите поставиха твърдо въпроса да бъдат премахнати всич-ки идеологически предмети от програмите (дотогава студентите от всички специалности трябваше да учат и да дават изпити по "политическа подго-

321

товка и култура", приемни изпити, а по време на обучението даваха изпити по... комунизъм, именно по учебните предмети "История на БКП", "Поли-тикономия на капитализма и социализма", "Марксистко-ленинска филосо-фия", "Научен комунизъм", да, тия неща бяха принудени да учат всички студенти, изобщо не се шегувам, по-старите хора като мен го знаят и още го помнят).

Почнаха се протести, студентска стачка с тия и някои други чисто политически искания се проведе, е, отпаднаха тия изпити в един момент; и възникна въпроса какво ще става с толкова заслужилите другари от катедрата по "Марксизъм-ленинизъм", така пък се наричаше идеологичес-ката катедра, в която моя милост работеше. И правителството на Луканов направи един другарски жест – даде на тия всичките заслужили другари 10-месечен "творчески отпуск", в който те да се "преустройват", да си променят мисленето, от комунисти, от "бетонни глави" да станат вече "истински учени", т.е. да преживеят една велика мимикрия и мутация, регенерация или трансформация, както искате го наречете. Другарите си отдъхнаха че политическата буря не ги отвя дето им е мястото, именно на боклука и се юрнаха да се преустройват, да пишат нови "лекционни курсо-ве", в които вече да говорят точно обратното на това, което са лъгали през цели си живот, абе един вид те вече щяха да стават съвсем академични, демократични, каквито иска да ги има под ръка толкова мъдрата "Партия", на която те винаги са били покорни служители. Моя милост в тази "твор-ческа перестройка" видя крайно грозен, направо отвратителен нравствен момент и тогава аз сторих своята най-голяма и непростима грешка: зая-вих, че аз лично нямам нужда да се преустройвам, няма какво да проме-ням в мисленето си, заявих, че никога не съм вярвал в комунистическите глупотевини, винаги със студентите съм обсъждал същинските философ-ски въпроси, никога не съм им преподавал скапаната "марксическа фило-софия", напротив, винаги съм се възприемал като философ, който уважа-ва великите философии, но слуга на марксизма-комунизма не съм бил, не съм им бил член и на "Партията", абе изобщо имах дързостта да призная, че съм бил нещо като "шпионин" или "диверсант" в техните маркс-ленин-ски-сталински сплотени редици, един вид признах, че съм бил поклонник на западната "капиталистическо-империалистическа" и дори "гнила" плу-ралистична философия и пр. Ще каже някой: голяма работа като си казал тия неща, та тогава нали вече всеки можеше да говори каквото си иска? Да, обаче ако се вземе предвид онова паметно време на първите месеци на епохалния "мирен преход", ще се разбере, че другарите нямаше как да ми простят "предателството", да, те ме възприеха, разбира се, като "враг", като "предател", като "дегенерат", който заслужава незабавно убиване; е, понеже вече бяха дошли "нови времена", душата ми трябваше да я изва-дят по един по-фин начин, не непременно с куршум или със секира. Дру-

322

гарите вече бяха започнали неудържимо да се разделят със старите си навици да убиват, те почнаха да се шлифоват в други "способи" за още по-мъчително убиване, за още по-жестоко вадене и мачкане на души.

Докато другарите усърдно се преустройваха цели 10 месеца по време на подарения от партийния им другар Луканов "творчески отпуск" и си седяха в домовете докато отмине политическата буря (те най-вероятно са се надявали бурята да бъда краткотрайна, "Партията" пак да вземе завинаги властта, да смаже "демократичните лигавщини", да стовари железния си юмрук, да избие и изчисти другоячемислещите, сиреч враго-вете, най-вероятно на такива чисти мисли са се били отдали другарите от катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" в ПУ по време на въпросните 10 месеца отпуск). Разбира се, те нямаха никаква скрупул че ще получават в тия 10 месеца заплати без да работят нищичко, пардон, те, "преустрой-вайки" се, вероятно са си мислили, че работят и то много сложна работа, така предполагам; аз пък отправих жестоко морално предизвикателство и заявих, че ще продължа да си ходя на работа в Университета, обявих си свои свободни лекционни курсове, обявих записване на студенти, който иска да посещава курсовете ми, събраха се групи от желаещи да учат истинска философия студенти и аз започнах да водя своите "алтернатив-ни курсове"; цели 10 месеца водих тия курсове, един вид, тъй да се рече, сам си направих цялата реформа, без да чакам безценни указания отгоре! И много други неща направих в онова незабравимо време, впрочем, зара-ди тия мои алтернативни курсове по истинска, свободолюбива филосо-фия Философският дискусионен клуб по естествен начин престана да съществува, той стана, така да се каже, почвата, от която израсна една наистина академична философска общност в ПУ. Да, ама заради всичко сторено от мен в ония времена другарите от катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" (а те имаха здрави връзки по партийна линия във всички факултети) натрупаха толкова много ярост по мой адрес, че веднага щом се върнаха от "творческия" си отпуск организираха незабавно моето увол-нение от ПУ!

Другарската катедра по марксизъм беше прикрепена в онова време към Филологическия факултет, е, аз бях екзекутиран от Факултет-ния съвет на този факултет, членовете му масово гласуваха за изгонване-то на "народния враг Грънчаров", сред гласувалите са били такива заслу-жили дейци на пловдивската нàука като Огнян Сапарев, негова милост се оказа ченге, по-късно стана ректор, депутат от БСП, какъв ли не стана, Владимир Куцаров, също другар и по линия на БСП, и по линия на ДС, също ректор по-късно, също е гласувал за моя екзекуция и т.н, да не изб-роявам още имена; като са гласували значи другарите да бъда изритан от ПУ, ректорът проф. Н.Балабанов, стар изпитан кадър на БКП-БСП ра-достно подписа заповедта за моето уволнение и изприпка да докладва

323

"там, където трябва" за изпълнението на политическо-партийната поръч-ка! Аз значи имах честта да бъда първия уволнен от тази катедра, а дру-гарите, верни на "правилната линия" останаха, някои от тях още, до ден днешен векуват в "реформирания изцяло" ПУ! Такива работи се случиха в ония паметни времена, в които, другарки и другари, по "правилен начин" беше извършена "реформата" в академичната област, именно в областта на държавното университетско образование. ПУ пък и не само той про-дължава да си е същинска червена и ченгесарска крепост и до ден дне-шен, в него ченгетата и другарите комунисти, наметнати вече с "акаде-мични" мантии, най-ефективно се преструват на "учени" и продължават да блаженстват, обилно смучейки какви ли не благинки (е, разбира се, сред преподавателите в ПУ има, предполагам, и истински учени, но те са най-вероятно рядкост, дано не съм прав, от 20-23 години аз нямам наблюде-ния отвътре как се развива там академичния състав, може и да греша, но не вярвам ситуацията да е променена кардинално).

За какво ви разказах всичко това ли? Малко търпение, моля, ще стане ясно съвсем скоро. Значи дотук говорихме за това как биде рефор-мирана "академичната сфера" на нашето образование, именно "вишото образование", както обикновено се изговаря тази дума от народа, включи-

324

телно и от такъв виден представител на народа ни какъвто е нашият лю-бим Премиер. Всъщност никаква реформа там не беше направена, уни-верситетите общо взето станаха, казахме, същински червено-ченгесарски крепости, другарите, които и до 1989 г. си бяха на "научната трапеза", пак си останаха на нея, като сега комай вече лапат значително повече (преди време писах, че някакъв другар от ПУ се беше похвалил в официалната си автобиография, че в момента преподава в цели 7 университета, т.е. всеки ден в седмицата той преподава в различен университет, респектив-но този усърден труженик най-вероятно получава цели 7 заплати; предпо-лагаме, че тази персона най-вероятно крайно много съжалява поради това, че в седмицата няма 8, 9 или повече дни!). Та така стана "риформа-та" в университетското образование, да не забравя да спомена и това, че всички АОНСУ-та ("Академии за обществени науки и социално управле-ние", така се наричаха тези структури преди 1989 г., те бяха към ЦК, това именно беше сферата на т.н. "вишо партийно образование", да, и такова чудо имаше!) та значи всички АОНСУ-та мигновено станаха най-активни "образователни бизнес-организации", самообявиха се за "свободни уни-верситети", станаха частни университети, нови университети и какво ли не още, оглавени бяха предимно от ченгета от ДС, почнаха се срамни търго-вии с професорски титли, с научни степени и звания и прочие, и т.н., и так далее. Това е в общи линии. Никой, естествено, не мисли за някаква съ-щинска реформа, свързана с промяна на подхода на отношение към уче-щия, към студента, към избора на учебни предмети и специалности, е, разбира се, в тази сфера има значително по-голяма "академична свобода" или преподавателска автономия, която обаче в нашите условия се изроди, както виждаме, в неудържима лакомия към титли и към пари, към колкото се може повече привилегии и заплати, т.е. роди се прословутата "акаде-мична мафия" (да, ний си имаме не само академична, с извинение, ма-фия, но си имаме и нàучна мафия, със или без извинение, нещо повече, даже самата БАН също е една такава нàучна мафия, тия неща са общест-вена тайна, моля да не ми се приписва претенцията че казвам нещо ново, никому неизвестно или пък оригинално.

В сферата на средното или на училищното образование (то и университетите са вид училища де, но както и да е, у нас явно не ги смя-тат за училища, което пак показва нещо най-важно; може би университе-тите у нас са чисто и просто търговски учреждения, нещо като магазини, в които се търгува със... знания, пардон, с дипломи!), както вече казахме безброй пъти, също никаква реформа не беше направена. В сферата на средното образование, в което моя милост се подвизава след изгонването ми от ПУ в края на 1991 и началото на 1992 г. по същество още не се е сменил оня тоталитарен модел, който си съществуваше десетилетия наред – след съветизацията-комунизирането на образователната система

325

на България, осъществено след 1944 г. Тук, в тази сфера на училищното образование, пак си има безразделен диктат и направо диктатура на държавата, т.е. на държавните министерски чиновници, които са се само-обявили за абсолютен властно-мозъчен център, който има пълния моно-пол върху всичко, което става в цялата система. Учителите и учениците са прости изпълнители на волята и постановленията на този център, тук вилнее социалистическото планиране, директивите, инструкциите за всич-ко, тук свободната воля е нещо най-нежелано, опасно и вредно. Е, рабо-тейки в тази сфера вече повече от 20 години моя милост и тук биде спо-летяна от абсолютно същата съдба: по досущ същия начин от години показвам, че аз лично отдавна съм провел своята лична реформа, мо-дернизирал съм се, тъй да се рече, в достатъчна степен, направил съм всичко, което човек по принцип следва да направи, че да върши работата си истински, подобаващо, съвременно, според същинските потребности на младите, които за мен са водещият критерий – и единственият инте-рес. Какво ли не направих в тази посока: и нови, отговарящи на нуждите на младите учебни помагала написах и издадох, и нови програми изобре-тих, в чието изработване моите ученици са вземали най-непосредствено участие и то години наред, и дискусионни клубове правих, и ред иновации в начина на преподаване, на общуването с учениците, в начина на оценя-ване на техните постижения и пр. аз проведох и осъществих, и в крайна сметка, разбира се, за всичкото това нещо си заслужих, естествено, уволнението, изгонването! Което и беше сторено през миналата година, всички знаят вече за тази история, която изцяло повтаря представената по-горе история на изгонването ми от ПУ, а по този начин и от академич-ната сфера, от сферата на тресавището, наречено академично образова-ние. След като съм изгонен и от двете сфери, от сферите на двете форми и степени на образование, то тепърва от какво ли друго ще се наложи да ме изгонят?!

Кардиналното решение за такива като мен, както учи другарят Сталин, е едно, то може да се изрази с памятните и незабравими думи на "бащата на народите": "Есть человека, есть проблема; нет человека – нет проблемы!" (нужно ли е да превеждам от руски тия думи, май не, а?) Ако все пак младите не могат да ги разберат, ще ги преведа, ето: "Има го човека – има и проблем; няма го човека – няма го и проблема!". Нали става ясно за какво иде реч? Да си човек, инак казано, личност, системата това нещо не го допуска. Да си човек означава пък да си свободен. Не можеш да бъдеш човек и личност без свобода, този фокус няма как да стане: без свобода да си човек и личност имам предвид. Българското образование, каквото е в момента, не допуска свободата нито на учители-те, нито на учениците, ничия свобода тук не се допуща. Свободата е заб-

326

ранена. Личността – тоже. Личността и свободата й са вредни. Да живее робството! Има ли смисъл още да се приказва?

Май с тия думи си личи, че трябва да привършвам не само това есе, но и самата поредица. Разбира се, имам още за много неща да гово-ря. Примерно вчера си мислех, че непременно трябва да разкажа за някои други мои иновации, които изразяват значими моменти от моята лична реформаторска философия и стратегия, примерно за начина, по който учениците могат да бъдат оценявани (точкова система, ученикът сам да решава кога да бъде изпитан, инак казано, кога да изяви своята личност, своята мисъл, своето отношение и пр.), за това дали и как учениците трябва да използват задължителните министерски или казионни учебни-ци, какво ще стане с т.н. "държавни образователни изисквания", които са онази свещена крава на образователната министерска бюрокрация, чрез която тя осъществява тотален идеологически контрол и диктат върху програмите, а оттук и върху умовете на младите, старае се да влива отрова в техните съзнания и души и т.н. Тия и още много други въпроси наистина трябва да бъдат поставяни и обсъждани, но човек няма как да каже всичко и то в една книга; ако опита, или книгата ще стане неприлично дебела, или пък ще стане не по-малко неприлично досадна. По тази при-чина аз зарязвам всичко това и се принуждавам да сложа точка. Е, точка-та я слагам. Сложих я вече. Край.

Ами това е. Бъдете здрави и... работете упорито! За да работите упорито и то всеки ден, и то не работата ви да се изразява в правене на разни глупости и абсурди, то най-напред за това следва да бъдете здрави, с оглед да имате нужните сили. Най-напред е нужно човек да има душев-но здраве, инак казано сила на духа, ето това е първото, което следва да имаме - или да се постараем да култивираме у себе си ако го нямаме. Как се култивира тази сила на духа е голяма тема, надявам се по нея можете да почерпите доста силна мотивираща енергия и от страниците на тази книга. Или от други мои книги. Не бъдете презрени треперковци и страх-ливци, ето това е главното. Победете малодушието, оттук се тръгва. Бъ-дете личности, не се плашете да се изявявате като свободни личности. Личността е това: смело да казваш каквото мислиш. Да правиш само онова, за което си дълбоко убеден, че е добро, че е правилно, че е разум-но и истински потребно. Не се правете на презрени слузести охлюви, които се мазнят пред началствата. Пазете достойнството си като нещо най-свято. Не се самоунижавайте, не допускайте също така и някой друг да ви унижава. Който не допуска самоунижението, той няма да допусне и да го унижават. С учениците се разглеждайте оттук-нататък като съюзни-ци, като партньори, като братя и сестри по съдба, които при това имат отговорната задача сами да извършат най-главната работа по реформата,

327

по промяната в многострадалното и прогнило отвсякъде българско обра-зование и училище.

Ще каже някой – какво "прогнило училище" бе, я виж какви бляс-кави и светли са ни училищата, какви лъскави коридори имат, ти в какъв свят живееш бе, че ти се привиждат някакви "прогнили училища"?! Да, външно може да са много бляскави и чисти нашите училища, но вътрешно обаче са съвсем прогнили. Кое е това именно вътрешното, прогнилото или мъртвото в българското образование, ето за това се опитах да ви разкажа в тази книга. Представих ви, описах ви дори съвсем натурално доста тумори, които са толкова опасни, че ако не бъдат изрязани по хи-рургически път и то в най-скоро време, ще доведат до неизбежната гибел на цялото, на всичко, на всички (в недалечно бъдеще). Ако искате ме послушайте, ако искате, се постарайте да видите нещата и от този ъгъл. Ваша воля. Моят дълг беше да ви кажа аз как мисля, аз как виждам неща-та. Вие решавайте нататък какво да правите. И как да постъпвате. Нека вашето съзнание, нека вашия морал бъде ваш водач. Желая ви успех! Ако вярвате в себе си, ако от себе си, от личността си не се отказвате много ще постигнете. От вас зависи всичко, не от някой друг, ето с това и за-вършвам. Точка. Край. Писна ми да пиша, излизам да се разхождам и да почивам. Я какъв бляскав ден се е отворил! Срамота е да не му се радва човек... Постскриптум: Апропо, видях, че под предишното есе има само един коментар, за сметка на това той пък е написан от един чужд учен, именно от професор Константин Райда, който работи в Института по филосо-фия към Националната академия на науките на Украйна; ето какво пише проф. Райда, налага се да го цитирам, независимо че написаното е по мой адрес; аз съм скромен човек, изпитвам известно неудобство зара-ди тия думи, но пък не мога да скрия, че ми е много приятно, че има един човек, вярно, чужденец, който дава такава висока оценка за всичко, което до този момент съм правил и работил; та значи проф. Constantine Raida пише следното (няма да го превеждам на български, нека да си остане на руски (а долу пък ще дам и превод на английски, самият проф. Райда във фейсбук го е превел сам на английски, младите в наше време, за щастие, разбират повече английски отколкото руски):

Болгарии очень повезло в том, что у нее есть такой учитель, как г. Ангел Грънчаров. Во многих странах мира такие люди – большая редкость. В США в прошлом столетии профессор Митчел Бэдфорд, развивая екзистенцыальную философию С. Кьеркегора создал специ-альную дисциплину – "экзистенциальная педагогика", где теоретически доказывал необходимость приоритета развития личности ученика в

328

учебном процессе. Во всяком случае, духовная жизнь людей и их мораль-ные приоритеты всегда являлись залогом устойчивого функционирова-ния любой общественной системы, а с их крахом любые империи всегда приходили в упадок и исчезали с исторической карты мира. Болгарскому обществу, насколько я понимаю, следует всячески культивировать и оберегать людей, подобных господину Грънчарову, если оно стремить-ся ответить на все вызовы нашего непростого времени. Constantine Raida: Bulgaria was very lucky that she has a teacher like Mr. Angel Grancharov. In many countries, such people – a rarity. In the United Sta-tes in the last century, Professor Mitchell Bedford, developing ekzistentsyal. philosophy of Kierkegaard created a special discipline – "existential pedagogy", which is theoretically proved the need for the priority development of the individual student in the learning process. In any case, the spiritual life of people and their moral priorities have always been the key to the sustainable functioning of any social system, and the collapse of their empire all always come declined and disappeared from the historical map of the world. Bulgarian society, as I understand it, it should be in every way to cultivate and protect people like Mr. Grancharovu if it is to strive to respond to all the challenges of our difficult time.

В училищата следва да кипи живот

понеделник, 21 септември 2015 г.

Представител на редколегията на излизащото в Чехия междуна-родно многоезично списание АУСПИЦИЯ ми предложи да напиша текст, в който да изразя своите разбирания за образователна реформа в Бълга-рия, т.е. да разкажа за своите идеи за една нова, съвременна философия и стратегия на образованието. В последните две мои книги по тази съща-та проблематика (втората сега я дописвам, става дума за т.н. "Проект за незабавна реформа на НЕобразованието") аз вече се захванах с изс-ледването на съвсем непосредствената практическа, сиреч тактическа страна, т.е. се постарах да изложа своето виждане за това как непосредс-твено следва да се правят толкова дълго отлаганите промени. Същевре-менно ми беше предложено да подготвя свой текст пак около философия-та на промените в образователната сфера, който да бъде публикуван в един международен сборник, посветен на годишнина от рождението на Сьорен Киркегор. Аз дълго време отлагах да си изпълня ангажимента

329

(наистина обещах да изпратя тия текстове) понеже бях увлечен в други неща (подготвянето за печат на поредните книжки на списание ИДЕИ и също така на списание HUMANUS също ме забави и ми отне много вре-ме), но ето, времето изтича и аз днес-утре трябва да свърша и тази рабо-та. Добре е, че имам много вече написани и никъде не публикувани текс-тове, които мога да използвам – и от тях да композирам въпросните ста-тии.

Да оставим това, че от чужбина вече се интересуват от това, кое-то правя, но тук, в България, образователната система и нейните пример-ни служители продължават да се правят, че изобщо не забелязват в каква посока работи моя Център за развитие на личността – и какви инициативи предприема моя милост. Това е сигурен знак, който показва, че на друга-рите от системата им е крайно неприятно това, което правя, а за мен този знак означава едно: че съм на правилен път, че вървя по верния път. Опазил ме Бог да дойде ден, в който някое отговорно и овластено лице от системата да покаже неподправен интерес към това, което аз предлагам: най-вероятно това пък вече ще е знак за наближаването на свършека на света. Шегувам се, правя опит да се шегувам с наистина тежката ситуа-ция: от една страна е налице пълна безизходица и безидейност, ръковод-ството на Министерството на образованието и науката (афиширало се като реформаторско, само дето това изобщо не му личи!) е изпаднало в нещо като ступор, няма нито воля, нито идеи за промяна, от друга страна ето виждаме, че не позволяват нищичко да бъде променяно по модела, който, примерно, аз предлагам. А моето разбиране вече е пределно ясно

330

и категорично: никаква промяна "отгоре" не бива да чакаме, крайно време е да започнем да правим промените със собствените си ръце. Този мо-мент винаги го е имало (имам предвид крайно стеснения периметър на известна лична свобода и на учители, и на ученици, и на родители, дори също и на образователните мениджъри, директорите на училища), то тъкмо благодарение на него все пак в системата нещичко се случва, което наподобява образование, е, аз пък предлагам да се възползваме от този шанс за инициатива и на тази почва да започнем да внасяме все по-значими изменения. Разбира се, ако повече хора все по-решително се възползват от този "процеп" в системата и се захванат с най-целенасоче-на дейност по внасяне на различни иновации, е напълно реалистично да се очаква, че въпреки умишлено поставяните отгоре спирачки процесът на промяната (реформата) в един момент ще стане неудържим.

Цялата работа обаче се свежда до това: откъде да ги намерим тия личности, които са способни да отправят все по-сериозни предизвика-телства-провокации на абсурдната система? Под личности имам предвид личности и на учители, и на ученици, и на родители. И на образователни мениджъри, на училищни директори дори (макар повечето да се стараят да слушат, да пазят статуквото, т.е. на пречат на всякакви по-сериозни промени, което им гарантира безболезнено стоене на поста до пенсия). Аз обаче смятам, че въпреки менгемето на репресивно-терористичната сис-тема на държавно образование (допуснахме дори и това: самата държава да се занимава с тероризъм и репресии спрямо гражданите си, то социа-листическо-комунистическата държава друго фактически не е и правила, но абсурдното е, че този подход на държавния тероризъм оцеля дори и до наше време!) такива личности има, проблемът е, че нямат кураж, липсва им смелост. Просто трябва да се изнамери начин тази психологическа и нравствена задръжка да бъде преодоляна, да бъде надмогната. В тази именно посока е моята последна книга: тя има за цел да вдъхне кураж на тия, които имат наченките на ново съзнание и разбиране, но все още не намират решимостта да почнат да се държат като свободни и отговорни личности. Глупавите страхове могат да отпаднат и чрез даването на ли-чен пример. Моята лична история, историята на моите борби със само-забравили се феодални образователни деспоти и тирани, чини ми се, може да спомогне с нещичко в тази посока. Все пак, слава Богу, до този момент, въпреки репресиите и терора, на който бях подложен, не само оцелявам, но и ето, отново съм в училище и пак мога да се захвана с практическо осъществяване на идеите си. Да си учител в същинския сми-съл, да изпълняваш истинската мисия и роля на учителя е точно това: да сееш в душите на младите семенцата на някакви нови и жизнеспособни идеи, от това един ден ще избуи безценна растителност, която ще даде по-нататък и добри плодове. Просто си изпълнявам задачата и мисията на

331

учител. Не е мой проблем това, че системата е толкова абсурдно устрое-на, че точно тия като мен, дето си изпълняваме задачата колкото се може по-пълно, ни оценяват за "врагове", подлежащи на незабавно унищоже-ние.

Та аз ето сега трябва да реша как да си изпълня обещанието пред приятелите от чужбина, които показват интерес към моите идеи и към моята дейност за доброто на българското образование. Искам да си изпълня задачата пределно съвестно, а не формално, не може да ме задоволи механичното събиране на разни мои текстове, извличането от тях на най-важното, премахването на ненужните подробности и пр. Но пък от друга страна нямам толкова време и спокойствие да направя онова, което наистина трябва да бъде направено в такъв случай: да напиша изцяло нов и добре премислен, по-задълбочен и достоен текст. В който, примерно, да представя в една последователност всичко онова, което съм осъзнал и разбрал през годините, занимавайки се с образование, с общу-ване с младите, с тяхното обучение и подготовка да станат, да бъдат пълноценни личности. Аз навремето подхвърлих в свои текстове израза "личностно-центрирана методика" (виж примерно поне това: Анотация към предстояща моя лекция за "личностно-центрираната методика") Вижте ако искате този текст, прочетете го, той ще ви помогне много за ориентацията. Написан е в сряда, 8 юни 2011 г., там в началото обясня-вам, че ще изнеса доклад на тема "Личностно центрирана методика" – пред учителите от хуманитарните предмети на ПГЕЕ-Пловдив. Каня и преподаватели от други пловдивски училища, ако се интересуват, да дойдат. Имам спомен как мина лекцията ми, видеозапис не ми позволиха да направя. Но е интересно, че в тази обява съвсем накратко разказвам основното от разбирането си; ето главното от него, пренасям го тук:

В "педагогическия процес", първо, трябва да участват две равно-поставени страни – субекти – това именно са личността на преподавателя и на "обучавания". Учителят да участва именно с цялата си личност, не само, да речем, с ума си – или с интелекта си. Ами досега как е участвал, нима не с цялата си личност? Да, ама тепърва трябва да го прави осъзна-то. Цялото богатство на личността на учителя трябва да бъде включено и да участва в един пълноценен образователен и педагогически процес. Същото се отнася и за личността на ученика. Не основни "пластове" в тяхната личност да бъдат пренебрегвани или потискани, напротив, трябва да се даде простор на изява на всичко, което носи в себе си личността на учителя и на ученика.

Това, следователно, е една съвсем човечна педагогика или ме-тодика. Не "свърхчовешка" или "полу-човешка", а именно човешка. И то по един човешки начин. Сиреч – свободно. Понеже свободата трябва да е пространството на изявата на пълноценната личност на учителя и на

332

ученика. Цялостно излъчване на душевността, която се таи в личността на ученика и на учителя. Междуличностно взаимодействие – това също е ключов израз, от който трябва да се изхожда ако искаме да разберем по-пълно за какво всъщност става дума.

И още нещичко да добавя – като изходна предпоставка. Личност иде от раз-личност, а пък двете идат от лице. В личностно центрираната методика се има предвид и се изхожда от това, че ние, като личностни, сме различни – и такива трябва да си останем. Да не се нивелира или елиминира личностното в познавателния или образователен процес озна-чава точно това – да се акцентира от раз-личността на участващите в него. Ние сме различни, сиреч, не можем да мислим еднакво, да възприе-маме еднакво, да чувстваме еднакво, да оценяваме и прочие, напротив, във всички тия свои същностни и също така коренни прояви сме различни.

Ето защо личността на ученика не бива да бъде моделирана по калъпа на личността на учителя – едно такова насилие не трябва да бъде допускано. Ученикът в никакъв случай не трябва да бъде принуждаван да мисли като учителя си, той трябва да мисли като себе си. За което трябва да има изискващата се за това свобода. Свободата е фокуса, около който всичко в тази "методика" се върти. Без свобода няма личност, няма също така и различност. Оосновният дефект на нашето образование е че то е изключително обезличностено. Участващите в него са всичко друго, но не и личности. Те биват принуждавани да се откажат от личността си – и, респективно, от свободата си. Комунизмът и манталитетът, стереотипът, наследен от него, и впит така упорито в душите и съзнанията, е причина за това обезличностяване. Промяна може да има само ако тъкмо личност-та стане стожера, около който всичко трябва да се завърти. Ако това не се случи, нищо ново няма да се появи.

Обезличностеното образование е неплодоносно. То не заслужа-ва даже думата образование. Образование иде от образ, сиреч, цялостна структура не на какво друго да е, а на личността, на душевността, на са-мата цялост на човека. Която трябва да се формира спонтанно, свободно, непринудено. Тук не може да се действа с неподходящи инструменти, примерно, с чук. Или със сърп. Тук всичко е така фино, че много по-лесно се руши, отколкото да се създава. Да обобщя: личностно-центрираната методика е ценностно фокусирана. Какво точно означава това, ще разясня в лекцията си.

Тук ще вметна само, че въздействието върху ценностите на лич-ността е нещото, което нашето недъгаво образование съвсем не прави. Или го прави съвсем неподобаващо. Така го прави, че повече вреди, отколкото да помага. На това основание младите у нас или нямат ценнос-ти, или са прекалено много ценностно объркани, или пък са оставени сами да търсят спасителния бряг. Ценностният момент у нас, не само в образо-

333

ванието, а и изобщо, в цялостния живот, е пренебрегнат до степен, от която повече не може да бъде. Така повече не може да продължава.

Да спра дотук. Ще се опитам утре да покажа как по-конкретно се изразяват и въплъщават тия принципи в един наистина пълноценен и човечен процес на образование, който, за жалост, рядко се случва из нашите училища и дори академии. Ако се случва, е като изключение, а не като правило. Онова, което пречи, са разните инструкции, разсъдъчни правила, норми, манталитет, един ужасен манталитет, който си стои непо-кътнат и действа подмолно, несъзнавано. Той трябва да бъде подложен обаче на пълно и безпощадно разрушаване. Ето и за тия неща ще говоря утре.

Това съм написал тогава. Подписвам се под всяка своя дума и сега. Мисля, че е полезно, че припомням тия неща. Сега ще продължа настоящия си текст ето как.

В статията, която ще предложа на чешкото списание АУСПИ-ЦИЯ, реших накратко да представя "тъканта", така да се рече, на моя методически или обучителен подход, чиято цел е именно пораждането на онова съзнание, което е характерно за развитата личност. Ще дам два конкретни примера, а именно как съм подходил в разработването на две мои учебни помагала по философски предмети – именно по етика и също така по философия. Първото такова помагало носи заглавието Изкуство-то да се живее, а подзаглавието му е "Етика на достойнството". Нищо не ми пречи да цитирам там най-важното от това помагало, а също и от другото, това по философия, което носи заглавието Лаборатория по фи-лософия, а пък подзаглавието е "Книга за опитващите се да разбират". В помагалото за живот, за пълноценен живот, имам предвид помагалото по етика, аз не занимавам учениците с пълнене на главите им с теоретична информация или знание за това, да речем, що е щастие, живот, любов, добро и зло и прочие (това е крайно глупаво занимание, именно да пъл-ним главите на учениците с разсъдъчни и сухи дефиниции, нищо че сис-темата точно това разбира под "обучение"), а им предлагам сами да опи-тат да навлязат в онази толкова жизнелюбива екзистенциална проблема-тика, която неизбежно се изправя пред всеки човек, който иска да стане причастен на стихията на самия живот. Иначе казано, благодарение на специално написани експресивни и провокиращи мисълта, чувството, душата и сърцето текстове аз правя нужното техните съзнания да се докоснат и дори потопят в ония непосредствено преживявани ситуации, спрямо които човек сам следва да избере своята подобаваща реакция. Младите изобщо не са задължени да разкажат какво пише в отговор на съответния въпрос, този там отговор просто има за цел да ги приобщи към смисъла, скрит зад самия въпрос, а веднъж докоснали се до смисъла, техните души на тази база вече могат да започнат да раждат свой собст-

334

вен смисъл. И работата се свежда до това да приложат съответното уси-лие да придадат по възможност най-адекватна словесна форма на него-вата изява.

Да, това е нещо като непосредствено и практическо фило-софстване, опитване на младите да философстват сами – и самостоя-телно да търсят истината, всеки сам за себе си да направи нужното за да постигне своята лична и субективна, на за сметка на това отговаряща на призива на живота истина. И ето, младите в часа следва да опитват да изразяват нещо най-значимо от своята личност – своите мисли, чувства, преживявания, субективни реакции, душевни пориви и трепети и т.н. Ня-кои ученици предпочитат писмено да изразяват своето разбиране, което е превъзходно. Разбира се, мнозина казват, че всичко това било "прекалено лично" и дори "интимно" и по тази причина били изпитвали неудобства да говорят открито пред всички; молят ме обикновено само аз да прочета какво са написали. Защото другите в класа, видите ли, щели били да им се... присмеят! Или нямало да ги разберат и пр. Много интересни ситуации възникват по този повод. Някои от учениците успяват да разкрият нещо най-съкровено от душата и сърцето си. Разбира с, тия обсъждания имат мощен духовен ефект, въпреки потискащата училищна обстановка. От само себе си се разбира, че ако в такъв един час дойде на проверка чи-новник от инспектората или директор, учениците съвсем няма да имат желание да се изявят, ще се появят съвсем естествени психологически механизми, които ще блокират желанието им да се изявяват по такъв един начин. И именно по време на такива "проверки за административен контрол" (а моите занятия в последните години бяха проверявани много интензивно от чиновниците, на които, поразително е това, даже и не им хрумна в главите тъй простата мисъл колко глупаво е да очакват, че уче-ниците ще посмеят да се изявят по подходящия начин точно пред тях!) въпросните другарки директорки и инспекторки написаха своите идиотски направо и поразително глупави "протоколи", с помощта на които те пър-вом ме уволниха, а пък после се опитаха да убедят съда колко правилно било това, че са ме уволнили, щото моя милост, видите ли, не била ста-вала за учител! Но да оставим настрана тия покъртителни направо адми-нистративни идиотщини, показващи колко дебилна е самата система, щом като поставя в такива идиотски условия и самите чиновници (те просто в абсурдната ситуация нямат друг начин освен да се държат пределно абсурдно!).

Та значи аз не се опитвам в часовете си да натрапя на учениците си някакви външни сведения за това що е, видите ли, философия, а им предлагам сами да опитат да философстват, да се захванат практически да изразяват най-съкровеното от своята личност, а именно своите интуи-ции, чувства, духовни преживявания и пр., все непосредствен израз на

335

пределно човешките екзистенциални (или жизнени) ситуации, в които се намира младият човек, изправен пред загадката на битието, пред тайнст-вото на живота. Да поназнайват нещичко за философията (както изисква това системата) е почти нищо, такъв тип външно обучение почти с нищич-ко не докосва мирогледа, душата на младия човек, то е чуждо на неговата специфична душевност и човечност; ефектите върху душата на подобен тип обучение са съвсем мизерни, да не говорим за това, че благодарение на неподходящото третиране и на прилаганото насилие младите завинаги ще намразят самата философия – тя за тях ще си остане символ на нещо крайно неприятно, суховато и непоносимо досадно. Причината е, че по-добно обучение просто не е успяло да влезе в контакт с душевността на младите, то е минало покрай нея или най-много да се е докоснало по нея по един външен начин (както когато примерно някой се отърка с тялото си около нещо, да речем до тревата на ливадата - като се отърколи по нея). Но цялата работа е нещичко да се случи вътре в самата душевност на младите, следва да се прави нужното за това щото в нея да настъпи из-вестна промяна. И то промяна към добро, позитивна, жизнеустойчива промяна. Ние учим не просто за да имитираме някаква дейност, имаща отношение към образованието, а учим за да се образоваме, т.е. за да сътворим своя уникален, богат, жив, неповторим в пълнотата си човешки образ. Ето на това основание аз продължавам да смятам, че образовани-ето у нас просто не си заслужава името, то е по-скоро НЕобразование, а не образование. То е имитация на образование или фалшификат, напо-добяваща образованието дейност, и то по един пределно външен начин; образованието по същество и в своята истина, в точния си смисъл е съв-сем друго нещо. Що е образование в неговата същина аз пък се постарах не само да демонстрирам непосредствено с всичко онова, което правя в своите часове – което заедно с учениците правим в нашите часове! – това, което за мен е същинското и истинско образование може да се раз-бере не само като се прилага онова, към което призовават подготвените от мен учебни помагала, аз разказах за своята философия, стратегия, прагматика и практика на автентично духовното и личностно центрирано обучение и в цялата тази поредица от книги за образованието, които на-писах в последните няколко години. И, които, така да се рече, са нещо като венец на моето образователно и учителско дело. Или са нещо като квинтесенция на всичко онова, което съм правил през целия си живот, което придаде смисъл на живота ми.

Убеден съм, че все повече хора ще разберат, че в случая акцен-та не е в това кой именно е този човек, който така е работил и живял, тук изобщо не става дума за някакво изтъкване на моята, тъй да се рече, "пределно суетна личност"; между другото каква по-точно ми е личността е нещо, което не би следвало да вълнува който и да било; имам пълното

336

право личността ми да е каквато си поискам. Просто защото се възприе-мам за свободен и отговорен човек – на това основание моята личност си е нещо изцяло мое и то никого не касае. И никой не може да ми се меси тук, да ми казва какъв трябвало да бъда според него, как следвало да мисля, да работя, да действам, да живея и пр.; как било "правилно" види-те ли, да мисля, работя, действам и живея. Който си позволи да се меси в тия неща или да недоволства за нещо по отношение на тях, такъв просто показва, че му е изцяло чуждо уважението към другата личност, такъв не зачита суверенитета на личността, което пък по обратен ред показва, че неговата собствена личност е жестоко ощетена, щом не може да понесе гледката на една друга, стремяща се да живее пълноценно личност. Тол-кова по този въпрос. Изобщо не ме вълнуват какво ще кажат непълноцен-ните и куховати персони по мой адрес. Щото това изобщо не им е работа. Нека обаче да си мърморят колкото си искат. С това те само показват, че явно сами не знаят и за какво живеят. Препоръчвам на такива все пак да се заемат с позакъсняла "мундщровка" на собствената си личност, стига обаче останките от нея да могат да се интегрират в нещо що-годе жизнес-пособно.

Та идеята ми е да си представя подхода на примера на тия две учебни помагала – с оглед читателите на сп. АУСПИЦИЯ да имат въз-можността да преценят за какво става дума и как се работи в тази посока у нас, в България. Да разберат също така докъде сме стигнали и с какви проблеми се сблъскваме. А проблемите, известно е, са нещо неизбежно. Борбите също са нещо, което няма как да го няма. Животът сам по себе си е борба. За личностно самодоказване. За изява и за успех. Тъй че изобщо не съм изненадан от нищо. Всичко си е в реда на нещата. Само дето у нас има прекалено много непълноценни хора, ето там ни е пробле-мът. да, прекалено много комуноиди има у нас, за жалост. И причината за всичко това е, че нашите училища общо взето не са друго, а нещо като... тухларни фабрики (както предпочитам да ги наричам напоследък) или, иначе казано – фабрики за безличия. Фабрики за комуноиди, т.е. за безличия. За безличности. Фабрики, в които едни комуноиди (учители, отказали се решително от личността и от свободата си, а също така пору-гали сами достойнството си!) усърдно работят за фабрикуването на други комуноиди – своите ученици. Комуноид не може да произведе нещо раз-лично от комуноид. Такова чудо е невъзможно. Само личност може да спомогне за раждането на друга личност. Сфащате ли къде е разликата? Комуноидите произвеждат и фабрикуват комуноиди, т.е. себеподобни, а личността само спомага за раждането на друга личност. В единия случай имаме раждане, в другия – фабрикуване. Разликата е колосална.

Реформата или промяната в образователната сфера се свежда до това в училищата да се престане с всякакво производство на тухли,

337

пардон, на безличия и на комуноиди, това производство трябва решител-но да бъде прекратено, тези фабрики все по-трудно изпълняват и "дър-жавния план", нали така, скъпи ми другарки и другари? Училищата у нас следва да бъдат превърнати в нещо като лаборатории за личностност, лаборатории, в които се практикува свобода. Стига тази дума, думата "лаборатория", която е взета от областта на науката, да не звучи прекале-но неподходящо. Училищата трябва да са места, в които младите не просто се подготвят за живота, а да са място, където младите водят един пълноценен живот, най-напред духовен, личностно формиращ, богат на всичко онова, на което преизобилства самия реален живот. Училищата не следва да са изкуствена сфера, откъсната от живота, в тях следва да кипи живот, и то не някакъв стерилен живот, а наистина богат и пълноценен. Училищата следва да наподобяват живота само по себе си, такъв, какъвто е той в "голямата общност", но не като такъв, а в неговата чистота - такъв, какъвто той следва да бъде. Дължимият, наистина човечният, свободният, демократичният и прочие живот, все в неговата истина обаче, не фалши-во, не непълноценно, а истински – този е смисълът на това да има учили-ща и образование.

Разбира се, че в такива едни живи училища или училища за живот (трудно е сега да изобретя подходящ термин, но вие схващате посоката на мисълта ми) – хрумна ми израза "училището – ковачница на личности", но сега го оценявам като съвсем недобър, думата "ковачница" не е подходяща! – опорните точки, около които всичко ще се върти, ще бъдат точно тези: живот, добро, свобода, истина, правда, право, справед-ливост, красота и т.н.; също така е естествено, че в тях ще има много и то какви ли не конфликти, кризи, караници даже, ще има всичко, което го има и в "големия живот"; напротив, ако го няма, това ще значи, че нещо не е наред, че нещо най-основно е сбъркано. Както е сбъркано в досегашната система, която съвсем ненавижда не само живота, свободата, личността и пр., но и всичко онова, което наподобява и живота, и личността, и свобо-дата.

Чудя се този текст, който написах току-що, който вече завърш-вам, къде да го сложа в книгата си за промяната – в началото или в края? Мисля, че не е от особено значение, ще видим, ще избера, ще реша съв-сем скоро. Трябва да слагам тук точка и да се захващам с изпълнението на онова, което обещах на колегите от сп. АУСПИЦИЯ. Този текст нищо не пречи да го използвам и там, за обещаната на тях статия. Чудесно нещо е свободата, нима не го чувствате това? Аз и в тази област, писането, се старая никога да не пренебрегвам свободата си. Много е трудно за мен писането на несвободни, сиреч, на чисто научни философски статии. Аз съм на мнение, че философията не е наука, по тази причина научната примка или хватка е убийствена за нея. И понеже силно съм привързан

338

към философията, обичам я от цялата си душа и сърце, по тази причина и сложих кръст на своята научна кариера, на кариерата си в областта на науката, университетския академизъм и пр. Предпочетох да си остана при свободолюбието, което ме прави доста странна птица. Но по дълбокото ми убеждение любовта към мъдростта е невъзможна без любов към сво-бодата, без пълна отдаденост на тази последната. Вярвам, че ония, които са привързани истински към философията, ще ме разберат. И ония, които са привързани към човечността (философско и човешко според мен съв-падат, те са едно и също нещо) вярвам също ще ме разберат. Което зна-чи, че съм донякъде и щастлив човек.

Желая ви хубав ден! Този път няма да ви давам каквито и да би-ло пожелания. Изберете си нещичко сами и си го дайте, си го пожелайте също така сами. Каквото си харесате и изберете сами си го пожелайте. Онова, което най-много ви вълнува, него си пожелайте, онова, към което най-силно се стремите, пожелайте си точно него. Аз само декларирам, че се присъединявам към вашето пожелание. Понеже го уважавам. До скоро!

Без борба нищо няма до постигнем

вторник, 22 септември 2015 г.

До г-жа Милена Дамянова, председател на Комисия по образованието и науката

към Народното събрание на Република България До проф. Т.Танев, Министър на образованието и науката

339

До доц. д-р Ана Джумалиева – Председател на КЗД До г-н Константин Пенчев, омбудсман на Република България

ЖАЛБА под формата на отворено писмо

от Ангел Иванов Грънчаров, от гр. Пловдив, Адрес: гр. Пловдив, Ж.К.

Тракия, бл. 279, вх. А, ап. 9, тел. 0878269488, имейл: angeligdb@abv.bg

Уважаема г-жо Дамянова, Уважаеми проф. Т.Танев, Уважаема доц. д-р Джумалиева, Уважаеми г-н Пенчев,

На 12 август 2015 г. изпратих на г-н Министъра на образованието

и науката "ЗАПИТВАНЕ под формата на отворено писмо", в който документ описах завързалия се (във връзка с моето уволнение от длъж-ността учител по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив, осъществено по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ) превъзходен административен, правен, съдебен, нравствен, психологически и пр. казус. Копие от писмото си по компетентност изпратих и на г-жа И.Киркова, Началник на РИО-Пловдив. От нея само след един ден получих неочаквано бърз писмен отговор, от което съдя, че поставеният въпрос по нейна преценка е важен: вижте Получих светкавичен отговор от страна на РИО-Пловдив на моето "Открито писмо-запитване" до г-н Министъра на образование-то и науката. Същината на проблема е, че уволнението ми по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ (оспорвано, впрочем, пред съда; Окръжен съд отмени запо-ведта за уволнението ми, но директорката на ПГЕЕ-Пловдив обжалва това негово решение пред Върховния касационен съд) доведе до ситуа-ция на фактическото ми лишаване от преподавателски права, нито един директор на училище не би си позволил да назначи за учител по филосо-фия човек, който е бил уволнен по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, т.е. "пълна некадърност", "изцяло негоден за системата", "липса на каквито и да било качества да бъде учител" и пр. Това фактически означава извеждането, изритването ми от образователната система, и то по силата на един ад-министративен акт на въпросната директорка, дръзнала да се постави над закона и да "отмени" моите права да преподавам философия. Помолих отговорната институция в лицето на МОН (и РИО) да направи нещо, с оглед да предотврати абсурда, грубото нарушаване на мои фундаментал-ни човешки и конституционни права. Отговорът на Началника на РИО обаче беше съвсем формален и дори бездушен, което ме принуди да реагирам още веднъж, да настоявам институцията да си изпълни дълга и

340

да предотврати толкова грубото нарушаване на правото и закона: виж-те Дали Министърът на образованието и науката ще се трогне от тежкото състояние в образователната сфера – и кога ще се разтре-вожи така, че това дори да му проличи?!, изпратено на 17 август 2015 г.; позволих си да поставя там и по-общия проблем за директорските своеволия при назначаването на учители, за униженията, на които те подлагат кандидатстващите за работа хронично безработни учители (наз-начавани обикновено за няколко месеца или за година и отново и отново уволнявани).

Най-сетне на 4 септември 2015 г. Получих отговор от МОН, из-пълнен с най-искрени в цялата си неизмерима йезуитщина бюрокра-тични съболезнования за репресиите, на които ме подложи тяхна примерна служителка. Позволих си такава една спонтанна квалифика-ция тъй като в отговора на МОН, подписан от г-н Лазар Додов, директор на страховитата и тъй властна дирекция "Организация, контрол и инспек-тиране" на Министерството, освен "съпричастност" и един вид "съболез-нования" министерският чиновник фактически има добрината да ми каже, че според МОН директорите на училища имат пълното право да правят каквото си искат с учителите, могат да ги подлагат на каквито си искат унижения, примерно, в знак на солидарност със своята административна сестра, именно директорката на ПГЕЕ-Пловдив, могат да ме подложат на същата репресия, на същия терор, а именно да ме лишават и те колкото си искат и докогато си искат от правото ми да си упражнявам професията – под благия, изпълнен с епикурейска невъзмутимост поглед на висшес-тоящите отговорни инстанции на МОН! Другояче казано, МОН си изми ръцете и ми заяви твърдо, че по неговия възглед безобразията на дирек-торите в сферата на образованието са нещо като непоклатима норма, са нещо като тяхно свещено "право". Простете, но аз лично като български гражданин не мога да адмирирам такава една позиция: не считам, че сферата на образованието у нас по незнайно какви причини е извадена от сферата на правото, на законността и най-вече на морала. Смятам, че е скандално отговорни чиновници от МОН да демонстрират такова едно престъпно безразличие спрямо случващото в сферата на българското образование. Бих си позволил да изтъкна тук, уважаеми г-н Министър, че по закон Вие лично носите пълната отговорност за всичко, което става в тази образователна сфера – особено ако не предприемате никакви дейст-вия за да спрете произвола, да озаптите склонността на училищните директори да се държат като позволяващи си всичко, що им скимне, турс-ки бейове – или като пълновластни феодални господари – и да защитите правото, закона и справедливостта.

Аз като български гражданин и като философ си позволих да си изпълня дълга и да предупредя институциите и длъжностните лица по

341

административната верига за това какво може да се случи ако МОН не предприеме нищо за да предотврати безобразията и произвола. Оказа се обаче, че тежката административна машина на МОН не може да бъде задвижена по никой начин, с оглед беззаконията в образователната сфе-ра да бъдат предотвратени. Ето сега искам да Ви уведомя какво именно стана по причина на посоченото безхаберие на отговорните чиновници от МОН. Ще Ви дам достатъчно факти за да очертая недопустимата картина, плачевната реалност.

В град Пловдив от втората половина на август до 13-14 август бяха обявени 7-8 вакантни учителски места по философия. Кандидатствах на повечето от тях. Поисках да разбера дали опасенията ми ще се сбъд-нат. Реших да тествам, така да се рече, директорския манталитет. Полу-чих толкова красноречиви резултати, че какъвто и да е коментар е изли-шен. Моята кандидатура за учител по философия е солидна: освен 32-годишен непрекъснат опит в преподаването на философия имам Първи клас-квалификация от 20 години, автор съм на цяла поредица от учебници и учебни помагала по всички преподавани в гимназиите философски предмети, имам ред други безспорни постижения, доказал съм се като образователен деец, който не само милее, но и най-активно работи за високото качество на обучението на младите по философия, което именно трябва да е на най-съвременно ниво. Излишно е да казвам, че на всички места, на които кандидатствах, бях дисквалифициран без никакви обясне-ния, аз в живота си по-грозна и по-обидна дискриминация не само че не съм преживявал, но дори и не съм си представял, че изобщо е възможна в нашите условия дори! Между другото аз съм човек, който още на 26 го-дишна възраст е спечелил конкурс за асистент по философия в Пловдив-ския университет единствено заради качествата си. Ето Ви фактите около тази позорна кампания по назначаване на учители по философия в плов-дивските училища.

Първо ето нещо сюблимно: за да се предпазят от злокобната евентуалност Ангел Грънчаров да кандидатства за учител по философия в техните училища умни директори, предполагам по съвет на администра-тивни мъдреци и гении от РИО-Пловдив започнаха за първи път в светов-ната духовна история да обявяват "хибридни учителски места", примерно "философия и география", "философия и химия", "философия и биология със здравно образование", (написано е в обявата ето как: "Старши учител по БЗО и Филосовски цикъл", не се шегувам, именно "филосоВски цикъл" е написано!!!), "философия и математика". Това само за въведение в проблема, тъй да се рече. Нататък нещата стават още по-сюрреалистич-ни.

В Образцова математическа гимназия "Акад. К.Попов" в Пловдив директорът И.Старибратов, без да му мигне окото назначи за учител по

342

философия виден партиен функционер на братската на БСП партия АТА-КА (!!!), бивш заместник-кмет на район в Пловдив, назначен между другото от кабинета Орешарски и за експерт в РИО по гражданско образование (!!!), сега решил да се подслони, като заслужил другар, на топличко мес-тенце в ОМГ – за дочакване на пенсия в непроветривото място. Назначе-нието е чисто политическо, никакви преподавателски качества явно не вълнуват въпросния директор Старибратов! Интересно ми е как той би обосновал решението си да назначи тази политическо-партийна фигура за наставник на младите във философията и гражданското образование пред родителите на своите ученици – или, евентуално, пред една строга проверяваща комисия от МОН. Считайте, че тази моя жалба е официална покана да направите, уважаеми г-н Министър, дължимата проверка по този фрапантен случай, нарушаващ по всички линии не само закона, не само правото, не само справедливостта, но дори и най-елементарните принципи на благоприличието, на човешкия морал. Между другото атаку-ващият партиен другар на директора Старибратов така мощно атакува това учителско място, намери си такива силни партийни протекции, че директорът го назначи на... постоянно място (!), в пълно противоречие с обявата, където черно на бяло пишеше, че мястото е със срок 6 месеца (срок за т.н. "изпитание"; за "нашите" партийни другари обаче явно не важи никакво изпитание, за тях всичко може, те са съвсем специални!)!

Кандидатствах също и за обявените вакантни учителски места по философия и в ПГВАД "Христо Ботев" в гр. Пловдив, в ПГМТ "Проф. Цв. Лазаров", град Пловдив, в СОУ "Черноризец Храбър", град Пловдив, в ЕГ "Пловдив", град Пловдив. Ще се опитам да представя случилото се покрай тия, с извинение, "конкурси" по документи и "събеседвания" обобщено, тъй като нарушенията са все едни и същи:

– Получих сведения (включително и от членове на комисии по избора на учител, които ми довериха тази скандална информация), че директорите са получавали директни "нареждания отгоре" кой (по)именно от кандидатите да назначат и също така инструкцията е съдържала и изричното настояване моя милост в никакъв случай даже да не бъде повиквана дори на "събеседване", камо ли пък допускана в класирането (за назначаване или за победа да не говорим изобщо – понеже дори няма смисъл да се говори за това, то е изключено априори!);

– Предполагам, че тия влияния са, първо, по партийно-политическа линия или пък са по линия на РИО-Пловдив, явно някое длъжностно лице там се е вживяло (пак по политическа поръчка най-вероятно) в ролята на ментор на директорите в провеждането докрай на дискриминационната и компроматна кампания и война спрямо моя ми-лост; допускам в тази кампания за моето игнориране, априорно елимини-ране и дискриминирането ми в "конкурсите" активно да е участвала и

343

инспекторката по философия в РИО-Пловдив г-жа А. Кръстанова; изхож-дам от нейната решаваща роля в провеждането на кампанията по изгон-ването ми от работа от ПГЕЕ-Пловдив (там бях подложен на същата кам-пания, почеркът е абсолютно същият!) и в смехотворното "обосноваване" на "правомерността" на моето уволнение пред съдебните органи в Плов-див, в което г-жа Кръстанова участва също най-активно, пренебрегвайки дълга си като държавен чиновник; разбира се, тези мои твърдения могат да бъдат проверени от безпристрастна министерска анкета и комисия, за създаването на коя настоявам;

– В нито един от тия "конкурси" за избор на учител по философия не бяха обявени някакви обективни критерии за класирането, липсваше каквато и да било гласност или публичност, никаква публична информа-ция не беше дадена на кандидатите за изхода от "конкурсите", липсваше какъвто и да е опит за обосновка на предпочитаемостта на дадения кан-дидат, директорите не направиха даже най-плах опит да придадат поне някаква видимост за законност на процедурата, за някаква мнима демок-ратичност и пр.; личи си тяхното убеждение, че въпросните процедури за избор и назначаване на учители са просто нещо като фарс за хвърляне на пепел в очите на кандидатите, колкото само да им затворят устата да възразяват, директорите явно живеят със съзнанието, че могат да си правят всичко, каквото искат в подведомствените си феодални владения;

– Нито един директор не благоволи да отговори на моите писме-ни запитвания да ми даде каквато и да било информация относно начина на провеждане и изхода на конкурса и на назначенията; пълна тъмнина и непрозрачност цари в тази сфера, сякаш живеем в най-дивото ранно средновековие, не в 21-вия век;

– Подобна атмосфера е неопровержимо доказателство за вих-рещата се корупция в тази сфера, МОН и по-специално Вие лично, уважа-еми г-н Министър, трябва много силно, по моя преценка, да се обезпокои-те какви ги вършат тия директори под маската на "съвременни мениджъ-ри"; непрозрачността и арогантността, която те без капка неудобство демонстрират, е нещо като саморъчно подписана декларация за ужасната им корумпираност;

– Самият факт, че директорите толкова много се страхуват от простото публично обявяване на резултатите от тия учителски "конкурси" също така е нещо като саморъчно подписано тяхно признание, че техните решения са изцяло пристрастни, субективни, са партийно-политически мотивирани (назначават само "наши" и "доверени" лица, "чужди елементи" като моя милост в системата нямат никаква надежда да проникнат!), ес-тествено е, че тия процедури показват, че на никой, повтарям, на никой от тия директори (отбележете си това специално, г-н отговорен Министър!), не му пука за качеството на образованието на учениците, тия директори

344

по тази причина даже и не направиха никакъв опит да търсят най-способния, най-добрия от кандидатите; напротив, те търсят винаги само най-удобния, именно да е от "нашите" и пр.;

– Това, уважаеми г-н Министър, е направо срамно, позорно е, че търпите подобни безобразия в поверената Ви образователна сфера; интересно ми е няма ли в един момент поне малко да се обезпокоите или разтревожите за нещо?

Моля и настоявам, като български гражданин, тези администра-тивни безобразия най-сетне да бъдат прекратени, а виновниците – нака-зани справедливо! Примирението на институциите и на отговорните вис-шестоящи длъжностни лица е безгласно насърчаване на произвола, на беззаконията и на безобразията! Което длъжностно лице нищичко не е направило в предела на своите пълномощия безобразията да бъдат прек-ратени, фактически е насърчило безобразничещите да продължат да безобразничат още по-нагло!

В каква държава живеем, уважаеми господа депутати от парла-ментарната комисия по образование и наука? Бихте ли опитал да ми отговорите на този въпрос и Вие, уважаеми г-н Министър на образование-то и науката? Давате ли си сметка, че това, за което Ви пиша този път, е един от решаващите фактори за плачевното състояние на подведомстве-ната Ви сфера? Ще предприемете ли нещо в предела на своите толкова огромни пълномощия че безобразията да престанат най-сетне? Или пред-почитате само да си министерствате колкото се може по-дълго? Не усе-щате ли, драги г-н Министър, че седите върху тлеещ вулкан?

Настоявам Комисията по защита от дискриминация въз основа на тази моя жалба да се самосезира и да заведе дело, на което в качест-вото им на ответници да призове директорите на всичките тия училища, та пред Комисията да сторят онова, което не благоволиха да сторят досега, а именно да дадат пълна гласност по тия прословути и така опорочени до крайна степен "конкурси", с извинение.

Уважаеми г-н омбусман Константин Пенчев, пращам Ви този сиг-нал (най-вероятно последен докато все още сте на поста си), първо, за да Ви информирам за толкова гротескното продължение на тия истории, с които Ви занимавах близо три години; да, цели три години Ви пиша, писах и на толкова министри на образованието и науката, които се изредиха на поста за тия години, но промяна към добро, за жалост, сам виждате, не само че няма, напротив, работите вървят все по-зле. Системата на обра-зованието е прогизнала от аморализъм, гъмжи от абсурди, прелива от безчовечност. И това е страшно – понеже става дума за системата, която е призвана да се грижи за образованието, за възпитанието, за личностно-то формиране на младите, на нашите деца и внуци! Нима може възпита-ниците на една аморална, бездуховна и безчовечна система да бъдат с

345

високи нравствени, духовни и личностни качества? Абсурд, аморалната система заразява всеки ден и младите с аморалност. Наистина е страшно, аз лично потръпвам като си представя колко е страшно, за Вас не знам. Г-н Пенчев, благодаря Ви най-искрено за отзивчивостта към моите лични главоболия, за изпитанията, които се наложи да преживея в резултат на борбите ми с безчовечната система – и нейните толкова бездушни и аро-гантни цербери и слуги! Вие, въпреки всичко, ми помогнахте много – най-вече заради моралната подкрепа и участие, които усещах през всичките тия години. Не зная към кого ще се обръщам занапред – ако взема пред-вид личностната и морална пародия, която Ви наследи на този тъй отго-ворен пост. Ние, българските граждани, явно заслужавахме и такава гав-ра: другарката Мая Манолова да бъде омбусман на България! Бъдете жив и здрав, уважаеми г-н Пенчев, благодаря Ви още веднъж за всичко!

Спирам дотук. Трябваше да си изпълня своя дълг като ангажиран български гражданин и като философ, за когото човечността и в нашата страна все нещо значи. Е, сторих го доколкото можах. Интересно ми е дали отговорните длъжностни лица и съответните институции ще напра-вят нещичко в тази същата посока. 21 септември 2015 г. Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Мислещите хора са личности

Човек, който мисли различно от сивата безмозъчна маса, не е луд. Буден е. Мислещите хора са личности.

Alexandar Koshnicharov-Gibi

346

Има ли човек мерак – всичко може да постигне!

четвъртък, 24 септември 2015 г.

Разговарям вчера с новите си ученици, на които от две седмици преподавам философия. Сред тях има и доста циганчета. Вчера един от тях каза нещо, което силно ме впечатли. Имаха задача да отговорят на въпроси като "Познавам ли себе си?, "Кой съм аз?", "Харесвам ли се?" и пр. (с техния клас ще изучаваме психология) и аз се опитвах да му помог-на да си направи нещо като личностен портрет. Въпросите силно ги бяха заинтригували, по такива въпроси, както ми казаха, никога досега не били мислили. Та в тази връзка този млад човек каза следното когато го попи-тах дали обича да ходи на училище и как се отнася към ученето; ще се опитам да предам точните му думи:

– Да си призная правичката, господине, изобщо не обичам да хо-дя на училище. Е, малко обичам да идвам де – понеже в училище се виж-дам с приятели. А това, което правим в училище, ми е много неприятно и безинтересно. Не си падам по ученето, признавам си.

Запитах го от какви неща се интересува. Има ли неща, от които повече се интересува. Той се оживи и рече следното:

– Като изключим интереса ми към момичетата много си падам по компютрите и по автомобилните двигатели. Много съм напреднал в об-ластта на компютрите. Ето преди малко оня там приятел ми предложи да ида да му поправям компютъра, аз му казах, че ремонтът ще му струва поне 20 лева за труда ми, той се пазари, ама ще се навие. Никой не може да му направи това, което аз мога. Много разбирам от компютри. Няма

347

нещо, което да не разбирам по компютрите. Също така много съм напред-нал и по ремонта на двигателите.

Попитах го как е станало така, че е изучил тия неща, нали уж не обичаше ученето! Той се усмихна и каза тъкмо тия неща, които толкова силно ме впечатлиха – и заради които пиша всичко това тази сутрин в блога си; каза следното:

– Е, господине, това е съвсем друго, не като ученето в училище! Има ли човек мерак – всичко може да постигне. Аз компютрите си ги изу-чих напълно сам: понеже имах и още имам голям мерак. А пък за двигате-лите ми помогна баща ми, който е автомонтьор, но и спрямо тях имам голям мерак. Това е истината. Човек като има мерак, може всичко да научи дори и съвсем сам.

Каза тия неща и ме порази, че ги е разбрал; а ги е разбрал, за-щото всичко това го е преживял – и го е открил сам. Постигнал е една съкровена истина. Напълно сам е стигнал до този извод.

Постигнало е сам самичко това циганче или този деветокласник тази голяма истина, до която още не могат да уврат главите на министер-ските чиновници. Които още продължават да робуват на теорията, че насила може да произлезе някаква хубост в образованието на децата ни, може да се получи нещо добро и пр.

Е, не може: насила хубост не става – факт! И още нещо ме впечатли, аз пак ще пиша, но да го отбележа се-

га, за да не го забравя. Във всеки клас има циганчета, в някои класове дари са сякаш мнозинство. Ситуацията е много интересна. За човек с изследователски наклонности в областта на психологията на образовани-ето, да го наречем така. С интерес наблюдавам случващото се в тия пър-ви дни. И забелязах следното.

Като бие звънецът влизам в час и обикновено в класната стая заварвам предимно българчета, циганчетата сякаш не чуват звънците – или поне не им се подчиняват. Вярно, че сега са все още първите дни, може би затова се държат така, ще видим. Та циганетата (думата "роми" някак ми звучи натруфено, изчанчено, не знам защо, но така е възприе-мам, по-естествена и нормална дума ми се вижда думата цигани, не виж-дам нещо обидно в нея, то е важно и как тя се произнася, нали така?) като бие звънецът продължават да си се движат из коридорите сякаш не го чуват, игнорират звънеца най-решително. Минат доста минути и в един момент те решават и благоволяват да влязат в час. Като ги питам защо закъсняват, ми дават много интересни отговори. "Имах друга работа!", "Постоях малко повече в коридора да подишам по-чист въздух, тука е много горещо и задушно!", "Ходих да си купя закуска и да я изям на спо-койствие!", "Бяхме се заприказвали с приятели, господине, и не можехме да прекъснем интересния разговор!" и т.н.

348

Набива се на очи това, че циганчетата показват съвсем различно отношение към свободата, аз отдавна имам теза, че те са много свободо-любив народ, ето, тя се потвърждава. Как именно разбират свободата циганчетата е отделна тема, но че имат влечение, че имат мерак към нея, е безспорно. Съвсем другояче разбират свободата българчетата. Повече се подчиняват на външните регламентации и не смеят да ги нарушават. Циганчетата като че ли съзнателно нарушават тия регламентации, с оглед да показват по-различното си отношение към свободата.

Така примерно като им говоря за това, че трябва да имат тетрад-ка, учебник и пр., те ме гледат крайно зачудено. Казаха ми колеги, че много често тия деца са от крайно бедни или безработни родители и на-истина нямат финансовата възможност да си купуват учебни помагала. Но има и нещо друго, на което искам да наблегна: свободолюбивият им ман-талитет. Примерно вчера се случиха две такива случки.

Разговаряме в един клас, то часът вече се беше преполовил ко-гато учениците забелязаха, че отвън на игрището други деца почнаха да ритат топка. Ритащите топка бяха циганчета. Двама мигновено станаха и тръгнаха към вратата без да кажат нищо. Трето циганче се надигна, аз го питам: къде ще ходиш, какво става, къде тръгнаха тия двамата? "Да игра-ем топка, господине!". Чакай бе, имате психология, как така?! Е, господи-не, хайде де, играе ни се топка! Аз се усмихнах на молбата му, той прие това като знак на съгласие и изфърча навън! Такива са. Да се пречупи циганския манталитет и да приеме училищните постановки за дисциплина, за безукорно изпълняване на някакви правила е явно доста трудна рабо-та. И се питам: дали тия деца трябва да бъдат насилвани дотам, че да бъдат пречупени, та да почнат да спазват безропотно правилата, има ли смисъл да бъде правено това, след като по тази начин ще бъде потисната тяхната оригиналност, културата им, обичая им? А казахме, че по темпе-рамент циганите са по-други и имат вродено влечение към свободата. Друг е въпросът, че правилно разбираната свобода съвсем не изключва спазването на правила, но пък на следващо място трябва да се запитаме и това: а как да принуждаваме децата да спазват правила, в изработване-то на които не е взето тяхното мнение или разбиране?

И ще завърша със следното, щото пак закъснявам: трябва да тръгвам за Пловдивската обществена телевизия, след час и половина почва моето авторско предаване. Като тръгнаха в този клас (по средата на часа) няколко циганчета да играят футбол на игрището в двора, тогава другите измислиха ето каква работа: едно пусна от джиесема си музика, а пък друго от тях почна да играе... кючек! Ей-така, пак без да ме питат. Аз гледах учуден, един от тях рече: не се сърдете, господите, той много хубаво играе кючек, нека да поиграе, иска да ви покаже какво умее, нали темата ни е да се представяме, ето той ще ви се представи не с думи, а с

349

танц! Затвори ми по този начин умното циганче устата, нищо не можах да кажа, и така, до края на часа те ми играха кючек, аз гледах, наистина умеят превъзходно да играят този танц, бива ги, спор няма за това!

Така минават дните ми още от самото начало в училището на гр. Раковски, където съдбата си поигра да ме изпрати на моите години да учителствам. Сами виждате, животът тук е динамичен, забавен, интере-сен, пълен с изненади, с какви ли не случки, абе не скучаем тука. Мулти-културно училище сме, това си дава своето отражение. И в това според мен няма нищо лошо. Колкото повече култури има, толкова по-добре, това именно прави живота шарен и вълнуващ. Хубав ден! Бъдете здрави! Опитвайте се да гледате на случващото с по-нови очи и тогава ще над-могнете глупавите си страхове и предразсъдъци!

А у нас, за жалост, е станало точно така

четвъртък, 24 септември 2015 г.

Всичко е изгубено, ако лошите хора се вземат за пример, а доб-рите – за подигравка.

Питагор (Цитиран от Petar Stoev)

350

Екстремността на учителстването

Учителстването, работата в училище е нещо като занимание с екстремен вид спорт. Дмитрий Быков

Нещо за четене

351

Това са кориците на две предстоящи хартиени (книжни) издания

– една книга и също така поредната книжка на HUMANUS, списанието за съвременно образование и за духовност.

Приемат се поръчки, сега е моментът да ги поръчате – ако жела-ете да си ги набавите. По книжарниците и по павилионите за периодични издания тази книга и това списание няма да се разпространяват – по съвсем понятни причини...

(От само себе си се разбира, че тези две издания не вървят "в комплект", ясно е, че всяко от тях може да бъде поръчано поотделно и самостоятелно.)

Докато държавата преследва свободата, дотогава образова-нието ще е забранено

петък, 25 септември 2015 г.

Много хора явно или не разбират, или не искат да разберат вер-

ния смисъл на законовата забрана младите да имат на разположение "телефон" в училище. Вижте в тази връзка коментарите към публикацията Днес депутатите забраниха 21-вия век на вашите деца!. Там именно може да се прочете как отговарям на един човек, опитвайки се да му обясня защо е неприемливо това, което депутатите фактически са забра-

352

нили на младите, на учениците; ето първо неговата реплика, а под нея можете да прочетете моя отговор:

Анонимен каза: Когато си на културно представление, религиозна служба или конференция, предварително те молят да си изключиш телефона. Какво остава за учебен час. Та, нека да бадем разумни, а не да търсим за какво да спорим, уважаеми г-н Грънчаров. Ангел Грънчаров каза: Не става дума за изключването на телефона, г-н Парпулов. Под "телефон" в случая се разбира устройството, с което уче-ниците могат да влизат в интернет. То им е необходимо между другото и за самото учене. Могат младите докато са в час да имат някакви мисли, нали? Или е забранено? Е, като имат някакви мисли, може да им се нало-жи във връзка с тях да им потрябва да ползват интернет. И това сега им е забранено. Фактически им е забранено да мислят. Трябва само да тъпеят, така ли? Несвободата ражда тъпеене – и затъпяване. Нима това още не се разбира от никой? Между другото интернет е свобода, надявам се поне това разбирате – и го признавате?

Докато държавата преследва свободата, дотогава ще се оказва, че тъкмо образованието (в истинския му смисъл) е забранено и е прогоне-но от българските училища. Давате ли си сметка това пък какво значи? Та нали уж в училищата децата трябва да се образоват? Ала без свобода това нещо, образованието, в съвременното му разбиране особено, е невъзможно. Тогава?

353

Какво вълнува мнозинството от учителите в България

петък, 25 септември 2015 г.

Ето каква показателна дискусия се състоя на страницата на Emil Jassim, който написа следното:

По бТВ питат Борисов за това дали увеличението на учителските заплати е предизборен трик и защо в крайна сметка няма да е увеличе-ние, а 13-та заплата, а той говори за това колко е доволен, че е бил сва-лен 2013-та от властта. �

Недоволството сред учителската гилдия от това поредно подце-няване дори в говоренето започва да нараства особено осезаемо. И дока-то всяко правителство се държи с учителите с такова пренебрежение, некадърните и ретроградни учители ще имат железно формално оправда-ние да не си вършат добре работата.

Хем вчера написах ясно: Също така би било добре Вие и Вашето правителство да помис-

лите как заедно с тая наистина тежка бежанска хуманитарна криза да обърнете внимание на образователната система, която е ключът към бъдещото реално благоденствие на... нацията.

354

Например като НАИСТИНА увеличите заплатите на учителите. Или НАИСТИНА като увеличите процента от БВП за образование от срамните 2,9% на поне 4% при средно 5% за ЕС. Коментари: Lachezar Tomov: Еднократно ли е?! Ангел Грънчаров: Интересно ми е обаче, че сред учителите винаги се намират прекалено много хора, които говорят за увеличение на заплатите, но много рядко съм срещал учител, който твърдо да заяви, че е за същин-ска образователна реформа. Тия неща някак не се свързват, щото ако има образователна реформа, прегърната от учителите, тогава вече ще има и по-сериозни основания за повишаване на заплатите на учителите... апропо, образователната реформа трябва да се направи от учителите в сътрудничество с родителите и учениците, това между другото... Vasil Begov: Прощавайте, но дали не казвате, че учителите са лично отговорни за реформата и собствените си заплати като следствие от нея, даже не следствие, а оправдание да измолят нещо достойно за 2015 на тая планета? Или аз чета написаното грешно, но ми се струва, че за 500лв. на месец ги натоварваме с малко повече отговорности непропор-ционално.

Не очаквам, даже напротив – не искам учителят на сина ми/дъщеря ми, който следва да му/й преподава класическа литература, да бъде натоварен с административна, законодателна или бог знае каква друга инициатива, още по-малко отговорност. Ако някой НА КОГОТО ТО-ВА МУ Е РАБОТАТА, се интересува от мнението на учителя като експерт, да го потърси и дотам. Мария Николова: Ангеле, аз съм от тези учители, на които им е омръзна-ло оживеното коментиране за пари, като че ли те са единственото нещо, което някои свързват с думата реформа. Ангел Грънчаров: Тия, които обичат много да говорят за пари и за зап-лати, изпитват някакъв панически ужас от разговори на тема реформа, промени, нови подходи на общуване с учениците, аз пък това съм забеля-зал, интересно ми е защо е така. :-)

Учителите, разбира се, не са виновни за нивото на заплатите си, също както не са виновни за това, че са родени и че живеят в България, а не в някоя друга страна. Но от друга страна погледнато трябва да призна-ем и това, че по-голямата част от учителите са на такова професионално

355

ниво, че даже и тези унизително ниски заплати са прекалено високи за тях. Един учител, който живее с фалшивото съзнание, че е велик (понеже има диплома!) и изобщо не се грижи за развитието си, който си стои на все същото ниво и нищо ново не е научил в сравнение с това, което е научил в сарвение с наученото още в студентските си години, които като папагал повтаря написаното в учебниците и е страшен досадник за учени-ците си, т.е. е образцов от гледна точка на системата учител, такъв, с извинение, учител, не заслужава даже и мизерната си заплата, нещо повече, такъв няма място в едно що-годе съвременно образование. Тъй че съм решително против да се говори общо за "учителите", има всякакви учители, има учители, които заслужават много високи заплати, понеже работят с учениците на високо ниво, има обаче посредствени типови учители ("учители-конфекция"), които не заслужават и сегашните си ми-зерни заплати... Hristina Sokolova: И кои са тези учители-конфекция, г-н Грънчаров? Поне дайте пример с конкретни хора – име, у-ще, град. Нека да научим кои са. Израснала съм в учителско семейство и познавам много учители. Всеки прави каквото може според нивото си в тези лоши условия. Нещата сега са такива, че от учителите се иска да бъдат "модерни", а затова трябва финансиране. За да има качествена квалификация трябват висококачест-вени курсове и материали за самоподготовка на педагозите – те не могат сами да си го позволят. Учат сами от библиотеки и интернет както могат, теглят пиратски книги и т.н. Но не се прави така. wink emoticon Да не гово-рим за огромната бумащина, с която се занимават, вместо да си подготвят на спокойствие часовете както трябва. Баща ми например всеки ден в продължение на ок. месец и половина (!!!) от нач. на всяка учебна година пише досиета, план-програми и вс. други документи за всеки един ученик! На всеки ученик се падат по 5бр. в момента, като всяка година ги увели-чават. При грешка в документацията се глобява училището (т.е. учителят). Целта е да се правят грешки, за да се реже от заплати. wink emoticon МОН има много други инструменти за санкция – инспекторатите например. А с новия закон, който се гласува в момента ще се обърне образователната система с хастара навън буквално. Ще бъде много зле. Но всички ще го видим това след няколко години, когато тръгват новите випуски първолаци по новите (всъщност стари) програми и с новите структури на училищата. Има много да се говори за това, но тук няма място, защото законът е дълъг няколкостотин страници и е пълен с грешки. Може да се напише цяла дисертация по темата. ☺ Ангел Грънчаров: Пълно е с такива "учители-конфекция" или типови учители. Системата точно на тях се опира, а щом системата си стои в

356

цветущ и самодоволен вид, то значи учителите, които я обслужват, са твърде много, те също така и просперират в нея, в смисъл са облагоде-телствани от нея. Нещата са свързани, системата си иска своите "герои", така да се рече, е, това са въпросните типови учители, учители-конфек-ция. Искате имена. Е, отговарям Ви: цял легион са, прекалено много са. Вие се запитайте не сте ли срещала типови "образцови" даскали такива около себе си? Ако не можете сама да ги разпознаете именно като такива, аз в такъв случай съвсем не мога да Ви помогна... Elena Karaivanova: Ангеле, докато има хора, които се навиват да обуча-ват деца срещу 500 лв. на месец, изискванията за заемане на длъжност "учител" няма да се вдигнат. А докато не се вдигнат, ще има много учите-ли, които правят това, само защото нищо друго не могат, и другаде не покриват изискванията. А когато можеш единствено нещо, към което има много ниски изисквания, възниква въпроса: "Доколко наистина го мо-жеш?". Факт е, че от поколения насам с най-нисък приемен бал се влиза в педагогическите специалности. Още оттам е заложено. Факт е, че голяма част от преподавателите в Бг не са никакви учители. То е порочен кръг. Според мен изхода е възможен само при радикален подход – рязко вдига-не на заплатите, едновременно с рязко вдигане на критериите за назначе-ние, въвеждане на атестации и прочее конфузи. Учителстването трябва да бъде нещо, към което призваните да се стремят, а тези без призвание да считат за проклятие! Ангел Грънчаров: Склонен съм да приема, че сте напълно права, така е. Може би този и начинът. Всъщност всеки образователен деец така или иначе дори и в настоящите условия се показва и доказва какво иска, какво може, към какво се стреми. Една голяма група учители с поведението си се самоопределят като крепители на статуквото, те правят (било с извес-тен ропот на недоволство, било защото друго не могат или не искат да правят – за да не си развалят рахата) те значи правят всичко онова, което административно-командната система иска от тях. Те се вграждат в сис-темата така, че стават нейни крепители. Друга част от учителите, които несъмнено са малцинство (склонен съм дори да заявя, че това малцинст-во е нищожно, дано греша!) виждат в тираничната система свой враг и или тихичко и неусетно я подронват, било пък открито протестират и са встъ-пили ту в скрита, ту в открита, в явна борба с нея. Тия именно хора са врагове, така да се каже, на системата и те фактически работят за едно ново, качествено различно, аз го наричам свободолюбиво образование и училище. За жалост, по мои наблюдения тия хора са твърде малко, броят се на пръсти във всяко едно училище, ако изобщо ги има. По тази причина положението е доста плачевно. А е плачевно, защото огромната част от

357

учителите е капитулирала пред тираничната система и безропотно я обс-лужва, а и тях статуквото явно ги устройва. Те не са пригодни да работят в една същностно и коренно променена (реформирана по революционен начин) ситуация. И по моито възприятие точно тия учители най-много се вълнуват за повишаването на заплатите. Това за тях е най-важното. Май-ната й на реформата, майната им на учениците, майната му на образова-нието, важното е ний да оцеляваме и да се облагодетелстваме – подобно на това както става на пиршество по време на чума. Пламъчета в очите на учениците – балзам за душата на учите-

ля

събота, 26 септември 2015 г.

Пояснение: Младежът на снимката е от ето този сайт: Успей в Бъл-гария! Впечатли ме, интересни неща казва във видеото си, затова го слагам тук. И му правя приятелски жест, повече хора да научат за инициативата му. Едно полезна, хубава инициатива. Браво! Желая на тия млади хора успех! Вярвам, че ще успеят! Те ще постигнат много повече от нас – понеже имат шансове, които ние нямахме...

Вчера сутринта се опитах да пиша от автогарата и от автобуса

на таблета си – така и така ми отива много време за пътуване сутрин до работата, до училището, в което работя, поне да си го уплътня; но това не се получи, устройството, знаете, не е удобно за писане на по-дълги текс-тове. А иначе за пътуване до работа ми отива сутрин близо два часа и

358

половина, след това за връщане още толкова – ако не броим времето за чакане на автобусите по спирките. Налага ми се също и да ходя пеша поне 10-15 минути спокойно ходене – поради неудобен транспорт. Абе изобщо животът ми стана твърде динамичен, тъй да се рече. При това ми се налага да давам близо 10 лева всеки ден за транспорт, и то при поло-жение, че 5 месеца вече не съм имал абсолютно никакви доходи; това за мен е твърде неприятно, но ето, такава, дето се казва, е системата: аз трябва да субсидирам държавата докато тя благоволи да ми се отплати за работата, която ме е наела да върша. Все пак, да не забравяме, имаме щастието да живеем в социална, сиреч обичаща човека, грижеща се за човека държава. Това последното беше опит за ирония и за шега.

Както и да е, ще се справим с тия трудности някак. Униженията обаче са нещо, което е крайно неприятно – а се налага и тях да преглъ-щаме. Но кой ли ти мисли за личността у нас и особено пък за нейните чувства?! Нема да се размекваме, нали така, другарки и другари?! А Грън-чаров си заслужава тия унижения, понеже той, нещастникът, си позволи да отправи грозни предизвикателства спрямо образователната система, е, следваше да бъде наказан. Не беше послушен, не изпълняваше, не се движеше в коловоза, опитваше се все да кривне встрани, да прави неща-та по свой начин, е, този лукс не се прощава, нали така, значи си заслужи и обидите, и униженията, и всичко! Нека да се знае какво му се случи, та никой друг да не се опитва да прави като него, а всички да слушкат – ако искат да папкат, нали така? Страхът, другарки и другари, е най-мощен фактор за благоденствието на тираничната образователна система. А че е тиранична и безчовечна образователната ни система е факт, надявам сте го забелязали вече. Аз описвам своя случай и своите преживявания с тази цел: да дам конкретен пример за нейната безчовечност. Да съхраня този случай, да го консервирам в слово, така да се рече. За да не се заб-рави. Това е един знак за времето, в което живеем.

Днес ето по това време трябваше да пътувам до София, сега трябваше да съм в наближаващия София влак или автобус. Поканиха ме на конференция или на събрание на Асоциацията на преподавателите по философия в България, това "мероприятие" ще се състои днес, от 10 часа, във Френската гимназия, която е на бул. "Патриарх Евтимий", която е наблизо до НДК. Много мислих снощи да пътувам, дали има смисъл да ходя и да участвам в това събрание. Не крия, ходеше ми се, аз обичам да участвам в такива неща. И да чуя как мислят други хора, пък и аз да кажа нещо. Вярно, това посещение щеше да бъде крайно разоряващо ме във финансово отношение, но да допуснем, че не тази е главната причина в момента да не съм устремен в летящия към София влак; причина е, но не е главната причина. Истинската причина искате ли да ви я кажа? Ще ви я кажа дори и да не го искате: истинската причина е, че от тази Асоциация

359

никой не си мръдна и малкото пръстче с нещичко да реагира когато се разгръщаха моите епични борби с церберите на административната сис-тема; мнозина от тях са знаели, но никой не предложи, никой не се сети да каже: хей, хора, този човек там се мъчи да прави нещо, което не е негово лично дело, ето, нападнали са го церберите все едно са бесни кучета, ръфат го, дайте да дадем някакъв знак, че по човешки начин сме съпри-частни на борбата му! Не, такова нещо не се случи, ако не броим обрече-ните призиви на един колега и приятел, на колегата и приятеля ми Райчо Радев от Перник; но никой не откликна на неговите призиви. Всички мъл-чаха и безучастно гледаха сеира, по тъй превъзходния български обичай. Предполагам, и съвестта им се изобщо не ги гризе за нещо.

Винаги, разбира се, има оправдания: не сме знаели, подочухме нещо, но той не ни информира по надлежния ред, не ни помоли, пък и откъде-накъде този Грънчаров да е толкова специален, че да му изказва-ме знак на съпричастност и на подкрепа, ами ако той, другарки и другари, е виновен за съдбата си?! Ами ако Грънчаров е все пак грешен и си зас-лужава съдбата – как така тогава да му помагаме?! – ето този е главният мотив за този безучастен сеир, за това безучастно гледане на сеир. От членовете и от ръководните фактори на въпросната Философска асоциа-ция. Вярно е, аз даже и членския внос не съм си платил, може и този да е аргументът за това поведение. Не знам дали и точно този. Е, поканиха ме колеги да отида на това събрание, но аз реших да не ида. Да, обиден съм. Човешко е човек да се обиди при тия тонове безразличие, с които съм затрупан. Да, безразличието е нещо като тонове пясък, с които са ни об-сипали. Тия тонове пясък, тия тонове безразличие могат да смажат чове-ка. Безразличието към ближния според мен е една от най-долните и без-човечни черти на българския национален характер. Една от най-презрените, достойните за презрение и дори за погнуса черти е това ужасно безразличие. Ние, дами и господа, не сме никаква християнска нация, нито пък "православна", нищо християнско няма в такова едно отношение и поведение. Ние вероятно сме една нация, съставена пре-димно от еретици. И от безбожници. Аз така си обяснявам това поведе-ние. Спирам дотук. Мисля казах предостатъчно. Нека да заседават коле-гите-философи днес. Нека да четат патетични обръщения. Нека каквото искат да правят. Блазе им, че съвестта им е толкова чиста!

Да си се върна при моите дребнички грижи и радости. Ще разка-жа все пак нещичко. Имам много впечатления от работата си, от общува-нето си в училище. По своя си обичай ще ги споделя. Започнах да споде-лям оня ден, вижте го – Има ли човек мерак – всичко може да постиг-не! – и обърнете особено внимание на коментарите отдолу, какво ще кажете, а? Превъзходно нещо, нали така? Оплюха ме както си искат. Даже се наложи да трия няколко коментара, толкова злобни бяха. Съжалявам,

360

че ги изтрих, но бяха така арогантни, че ми се наложи да ги изтрия, а не е трябвало. Много жалко, че се поддадох на емоцията. Нищо де, те пак могат да ме оплюят още повече. И го правят. Кои са тези оплювачи ли? Ами сами си правете изводите кои и какви са. Аз ги наричам чисто и прос-то нравствени уроди. Нравствен урод е равностойно понятие на понятието комуноид. Комуноид пък е оня, който изпада в бяс като види една свобод-на и достойна личност. При вида на такава една достойна и свободна личност на комуноида започва да му тече отровна пяна от устата и той неистово започва да плюе. Нормалните хора и личности се радват, обзе-ма ги ентусиазъм като срещнат някаква свободна и достойна личност. Уродите-комуноиди ги обхващат пориви към плюене, комуноидната бе-совщина е страшно нещо. Майната им на комуноидите, но понеже стана дума за тях, та ви дадох разяснение. Искам да представя два нови епизо-да от работата ми в новото училище, в което се наложи да се захвана да преподавам философия. Те са доста изразителни по моя преценка епизо-ди, на вас не зная как ще ви прозвучат. Тъкмо за да разбера как ще ви прозвучат ще си позволя да пиша за тия неща. Идеята ми е все същата: да опитам да предизвикам разговор, обсъждане, дискусия. Няма да го нарека дебат, понеже с тази дума толкова се злоупотребява, че вече човек изпитва неудобство да я употреби. Ето и двата много изразителни по мое мнение епизода.

Първият. Влизам в един от 9-тите класове. Те обикновено са съставени от ученици, които са дошли от други училища, отначало не се познават помежду си и в първите часове са много тихи и кротички; да, обаче тук става дума за клас, учениците от който миналата година са били заедно 8-ми клас в същата гимназия, вече са се опознали. И това си им пролича от първата минута. Повечето от учениците сякаш не ме забеля-заха че съм влязъл. Страшен шум, крясъци, хилене, абе можете да си представите какво е – ако изобщо можете де. Стоя и чакам да мога да кажа някаква дума. Аз нямам обичай да надмогвам крясъците с още по-големи крясъци, това не ми е приятен метод. Все пак ще им предавам психология, трябва да опитам по по-психологически начин да реша проб-лема. "Злосторниците" сред учениците продължаваха да се вихрят и да си правят каквото искат, а мнозинството от класа, както си му е обичаят, стои и гледа сеир. Страхотно наслаждение, предполагам, изпитват българските души като гледат такъв един сеир. Как един учител стои безмълвен и безпомощен, а наглеците и простаците се вихрят неистово наоколо. Мила родна картинка, какво повече да говорим?! Е, ще кажете, давай нататък, какво направи, изобщо можа ли да си проведеш часа?

Постоях няколко минути и чаках спокойно да видя дали ще има все пак някакъв ефект влизането ми в класната стая. В един момент уче-ници започнаха да ме подканят нещо да кажа. Отвръщам им усмихнат: и

361

да кажа нещо, то няма надежда да бъде чуто, какъв и смисълът? Ще по-чакам малко, да видим дали ще се изморят да крещят, а, как мислите, има ли надежда? Не, господине, няма надежда, могат така да издържат с дни – ми отвръща един ученик. Интересно, интересно, да, много е интересно това – отвръщам. И чакам още. В един момент започвам да гледам най-гласовития кресльо, който стои току пред мен. Питам го: какво става, защо се държиш така? Той ми се хили насреща като урод, като дебил. (Апропо, нарочно употребявам тия думи, та да има за какво да се фанат другарите-комуноиди, санким, обиждам учениците, това е престъпление, нали така, другарки и другари? Давайте, ето, помогнах ви да има за какво да се фа-нете, заради състрадание към вас го правя това; влизам ви в положение-то, тъй да се рече!) Абе хили ми се насреща този пубертет така, че лицето му ми прилича на добре сварена овча глава, нещо такова, то не може да се опише.

Разбира се, зададох му няколко въпроса, опитах се да вляза в контакт с душата му. Малко примерно не ти ли е неудобно, известно неу-добство не изпитваш ли да стоиш така насреща ми? Той още повече се хили, ама някаква сянка сякаш мина по лицето му за миг. Не че се е упла-шил, не, няма такова нещо. Приятелят му до него ще се попикае от смях като гледа сценката. Той най-вероятно води някакво скрито социалисти-ческо съревнование по дебилизъм с приятеля си: кой от двамата може да се държи като по-голям нравствен урод! Това, предполагам, го смятат за пичовщина. Да, простащината у нас, колкото е по-нагла, се възприема и оценява като "пичовщина". Най-вероятно момичетата силно се впечатля-ват от такива пичове-простаци, знам ли що става в нещастните им урод-ливи душици? Абе голяма загадка са душите на нашите деца, дами и господа, мислили ли сте в тази посока? Страшна работа, думи нямам като се замисля само!

Нашият диалог с това момче продължава в мой монолог, щото той само се хили неудържимо, до членоразделна реч до този момент не е показал наклонности или способности. Почвам да държа една от моите патетични нравоучителни речи. Почвам да говоря за простащината, за простаците, за какво ли не, за нравствената мръсотия, в която сме пото-пени, сякаш сме не човеци, а нещо като свине. Аз много обичам да изна-сям такива речи. Отначало почвам да говоря с нормален глас, на моменти обаче по необходимост почвам да говоря с по-висок глас. Обикновено даскалите, като нямат моята философска подготовка, зафащайки се да произнасят подобни нравоучителни речи, казват няколко изтъркани ба-налности и млъкват, повече не се сещат какво да кажат. Абе казват някол-ко глупости общо взето, докато аз съм неизчерпаем извор на такива речи, в които казвам какво ли не; просто докато говоря душата ми почва да ражда идеи, за мен е важно да има публика, това ме пали отвътре, да,

362

сякаш започва нещо да гори вътре в мен, не знам как да го опиша. (Дру-гарки и другари оплювачи, можете спокойно да кажете, че това "горене отвътре" и признание за моята лудост, нали така, ето, подсказвам ви го, не че вие сами не можете да се сетите де, изобщо не ви подценявам, вярвам в талантите ви, давайте смело, не се плашете от нищо!) Моята реч почва да води до следния ефект: забелязвам в един момент, че все пове-че ученици започват внимателно да се вслушват в думите ми. Приказките, шумът видимо намалява, а колкото по-голям интерес усещам отсреща, то това нещо се вижда в очите, толкова повече се ентусиазирам. Или вдъх-новявам, ще употребя тази дума. Моля да ме разберете правилно: не се правя сега на много важен, не се фаля, нема такова нещо, но това си е така, то си е факт, питайте мои бивши ученици, и те ще ви го кажат, ще го признаят даже и враговете ми: бива ме да произнасям такива патетични нравоучителни речи, ненадминат съм в тях, ще кажа и това – въпреки рисковете. Човек си има някакви свои кусури и слабости, нали така, е, аз добре си зная тази своя слабост, не изпитвам някакво неудобство заради нея. Тя е едно мое лично "оръжие", ако искате го разберете така. Абе такъв съм си, чешит съм в това отношение, мога цял час да произнасям някаква най-импровизирана нравствена реч – без никаква предварителна подготовка, то тия неща не могат да се планират, другарко Кръстанова, това пък е специално към инспекторката по философия. С която във втор-ник, апропо, ще се видя на "съвещанието за инструкции до учителите по философия в Пловдивско", организирано от нея. Чакайте ме на това съ-вещание, живот и здраве да е само, госпожо Кръстанова, даже ме пред-видете за една кратка реч. И там ще се изкажа. Имайте го предвид непре-менно. Не се плашете, ще кажа важни неща. Макар още да не знам какво ще кажа. И аз ще разбера какво ще кажа след като вече съм го казал. Предварително изобщо не зная какво ще кажа. То човек едно иска, друго се получава, нали така?

И ето, аз вече изнасям патетична нравоучителна реч в час по психология пред разгащили се ученици, които обаче все повече се вслуш-ват в думите ми. Шумът по естествен път са намалява, в един момент спира съвсем. Даже най-големите злосторници са сякаш фрапирани и се чудят как да реагират. Замислили са се сякаш за нещо, такъв вид имат. На други ученици пък забелязвам, че в един момент заблестяват някакви пламъчета в очите, да, нещо светва в очите им, сякаш е пробляснала искрица някаква вътре; това се забелязва много отчетливо и това е нещо като балзам за душата на учителя. Тайнството е започнало да се случва, да употребя тази дума. Учителстването е нещо като свещенодействие. Голяма работа е това нещо, удоволствието за учителя е огромно, неопи-суемо с думи. То трябва да се усети. Който не го е усетил, който не го е преживял това нещо, той нищо не знае. Казвам това за тия, които про-

363

дължават да правят презрителна гримаса на устните като чуят думата "учител". Майната им на тия. (Другарки и другари оплювачи, давайте, не се бавете, ето, аз... псувам, представяте ли си, Грънчаров тук псува пуб-лично, а представяте ли си какви мерзости дрънка пред учениците си в тия свои импровизирани речи, когато се подпали отвътре, когато се раз-беснее, да, правилно те уволни другарката А. теб, Грънчаров, целият сплотен колектив на нашето училище стои зад нейното толкова мъдро решение!) Та в един момент психологическата ситуация в този клас е вече променена, аз успявам да си кажа всичко най-важно и съкровено относно това как ще преминават часовете по психология, какви са ми желанията а намеренията, заявявам им твърдо, че без тяхното сътрудничество нищо няма да се получи, ако искат часовете им по психология да са приятни и полезни, трябва да ми помогнат, ако не, тяхна воля, тогава часовете ще станат най-отвратителни, сами да избират, аз съм на тяхно разположение, имам доброто желание всичко да протича в най-човечна обстановка, но какво ще бъде зависи само от тях. Избирайте! Сами решавайте! Ваша е изцяло отговорността! Не чакайте от мен чудеса! Можем да обсъдим тия неща, трябва да ги обсъдим непременно. Казвам им да мислят и другия път ще поговорим повече. Накрая на часа за десет минути дори успяваме да направим един малък тест. "Разходка в планината" се казва, с негова помощ да научат нещо за себе си, което досега не са знаели. Тестът ги впечатлява, макар че доста ученици въпреки подканянията ми не изваж-дат лист да пишат. Адски ги мързи. Навикът е страшно нещо. Като си тръгвам чувам, че учениците в класната стая продължават да споделят впечатления от теста. Смеят се радостно. Особено ги впечатлява какво са писали за "коня". Той символизира "идеалния партньор в секса и любов-та".

Това беше първият час. Вчера мина втори час. Пак имаше в на-чалото подобна ситуация. Но значително по-лесно този път "овладях" положението, другарко А., аз тия неща ги умея въпреки Вашето мнение за мен. Вие сама знаете, че не сте права, ама Ви съчувствам, налага се да се лъже. Часът мина чудесно. Почти всички ученици се опитаха да опишат своята личност, един по един, това в един момент започна да им харесва. За трима не стигна времето, те бяха видимо разочаровани по тази причи-на. Другият път ще се изкажете, им обещах. Толкова за този първи епи-зод.

А ето сега и вторият. Вече в един 10-ти клас. В един от по-добрите класове. Пак за 10-тина минути им произнесох една нравоучи-телна реч. Те учат етика и точно тук е мястото за такива речи, госпожо или другарко инспекторке Кръстанова. Да, нема го това нещо в държавния стандарт, аз наруших пак стандарта, нема начин, аз съм си такъв. Много си падам по нарушаването на стандартите, грешка нямам в това отноше-

364

ние. Убийте ме, пак ще продължавам да нарушавам стандартите. Сигурно когато ме спускат в гроба ще измисля да направя нещо, че да падна по корем в него, аз така обичам да се излежавам, тази ми е удобната поза и за сън. Всичко правя наопаки на стандартното. Значи държат на тия мла-дежи и девойки своята реч, те от миналия път явно бяха доста впечатлени и този път речта ми беше още по-сполучлива. Питах ги за разни неща, как мислят, как ще се оценяваме, как да си изкарват оценките, как да минават часовете, бях им дал някакви варианти, да избират, личи си, че мислят, още се колебаят кое е по-доброто. Иначе категорично ми заявяват, че традиционният подход (преподаване-изпитване с оценки) не им харесва. Аз им казвам, че той според мен е крайно неподходящ за философските предмети. И за точковата система им разказах. И решихме да започнем в останалото време едно упражнение, едно състезание: проведохме заня-тие по т.н. "Психологически и нравствен казус по Достоевски", по романа "Престъпление и наказание", правилно или неправилно е постъпил Раз-колников като по еди-какви си причини убива бабичката. Получи се в един момент страхотно обсъждане; много ученици се изказаха, спореха с въо-душевление, много хубав час, по моя преценка стана, браво на тия учени-ци!

Абе невероятно умни са младите хора у нас, и не само са умни, много интересни личности имат, душите им са нови, свежи, пърхат от желание за изява и за свобода, за личностен просперитет; аз затова само това общо взето повтарям пред тях: че всеки човек е интересен, че всеки индивид заслужава да бъде почитан, заслужава свободата да се изяви колкото се може по-пълноценно. В цялото си богатство. Оказа се, че увле-чени от обсъждането, учениците не бяха обърнали внимание на звънеца. Половината от голямото междучасие комай беше минало като се сетиха, че трябва да излизат в почивка. Аз си тръгнах, а те продължиха разпалено да спорят. Като отивах след това за следващия час забелязах, че в кори-дора имаше двойки ученици, които още спореха за пустия Разколников и за прословутата бабичка. Голям чаровник е Достоевски, негова, не моя е заслугата. Казвам да не си помислите че се фаля нещо. Не, не си припис-вам никаква заслуга в случая. Чужди лаври не ща.

Ами това е. Това исках да ви кажа. Изморих се да пиша и взе да ми писма писането, аман от това писане! Свърших комай онази книга за незабавната промяна в образователната сфера, сега взе да ми се мержелее в главата идея за нова книга, посветена на възпитанието на младите. Да, знам, така е, луд съм, тия пусти мои книги изобщо не стру-ват, щом ги бълвам толкова лесно, те са пълни с глупости, с повторения, така е, прав си, мой безпощадни критико Бачо Колю. Не ща да споря с теб, прав си. Да, ама ще си пиша тия книги, нищо че не са толкова велики, колкото би трябвало да бъдат. Е, нека пък да има и по-скромни, не чак

365

толкова велики книги, ний в България се заляхме само все с велики книги, нека моите поне да са малко по-посредствени, по-скромни, ей-така, за разнообразие нека да е така. Чао и до скоро! Бъдете винаги по-различни, това е разковничето! На това заложете, няма да сбъркате. Не се плашете да бъдете себе си! Този е пътят...

Страхът от свободата е гибелна и съвсем глупава емоция

Корицата на излизащото в Чехия международно списание АУС-ПИЦИЯ, в което предстои да излезе моя статия за философията и страте-гията на образователната реформа в България. Тук публикувам анотация-та към нея, иначе статията е около 15 страници.

366

Проект за незабавна реформа на образованието в България

(Кога ще затворим фабриката за безличности?) Ангел Грънчаров, България Анотация: Авторът описва тежката ситуация на намиращото се като в задънена улица българско образование, в което независимо от десети-летната демократизация никакви същностни промени до този момент не се случиха – в него продължава да господства моделът или системата на авторитарното неуважение на личностния суверенитет и автономия, на правата на човека, в него е характерен външният натиск за да бъдат фаб-рикувани сивите „човешки продукти”, обслужващи при това един зле разб-ран „обществен интерес”. Унифициращият, дезиндивидуализиращ модел в образователната сфера на България, уви, продължава да съществува в своя порочен социалистически вид, основан на външното комунизиране или обезличаване на личността. За да се смени този модел авторът смя-та, че в съзнанията трябва да се извърши истинска духовна революция, ориентираща ги към ценностите на либералното мислене и отношение към човека. Личността е раз-личност, личности не се раждат чрез потис-кане на личностното начало у младите. Всичко трябва да се промени, при това трябва да се действа преди всичко в сферата на непосредствения практически живот, в сферата на непосредствените отношения с младите хора. Всеки ден трябва да се внасят някакви изменения, да се търси ново-то, трябва всичко да бъде възприемано в творческа светлина, да се пред-приемат какви ли не иновации, инициативи и т.н. Животът и съвремен-ността трябва да навлязат в българското училище и отношенията в тях трябва да ги очовечаваме на почвата на свободата – свободата ще ни даде всичко това, от което се нуждаем. Свободата постоянно ражда бла-годат. Страхът от свободата е гибелна и при това съвсем глупава емоция. Аннотация: Автор описывает тяжелую, тупиковую ситуацию в сфере болгарского образования, в котором несмотря на десятилетную демокра-тизацию никакие сущностные перемены до сих пор не случились – в нем продолжает господствовать модель или система авторитарного неуваже-ния личностного суверенитета и автономию, прав человека, в нем харак-терен внешния нажим для того чтобы фабриковать серые „человеческие продукты”, обслуживающие при этом плохо понятого „общественного интереса”. Унифицирующая, дезиндивидуализирующая модель в образо-вательной сфере Болгарии, увы, продолжает существовать в своем по-рочном социалистическом виде, основанном на внешней коммунизации или обезличивания личности. Чтобы менять эту модель автор считает, что

367

в сознаниях надо совершится подлинная духовная революция, ориенти-рующая их к ценностям либерального мишления и отношения к человеку. Личность есть раз-личность, личности не рождаются если елиминировать личностного начала у молодых. Все должно переменить, при этом надо также и действовать прежде всего в сфере непосредственной практичес-кой жизни, в сфере непосредственных отношений с молодыми людьми. Каждый день надо вносить какие-то изменения, искать новое, надо восп-ринимать все в творческом свете, предпринимать разные инноваций, инициатив и так далее. Жизнь и современность должны войти в болгарс-кой школе и отношениях в ней надо очеловечивать на почве свободы – свобода именно дасть нам все, чем мы нуждаемся. Свобода постоянно рождает благодати. Страх от свободе гибельная и при этом слишком глупая эмоция.

Грях и срамота е да ощетяваме младите

вторник, 29 септември 2015 г.

Вчера сутринта представих в блога си две публикации, които ме впечатлиха: В българското образование се прилагат остарели и неа-декватни спрямо съвремието модели на преподаване и контакт с

368

децата и на второ място Вкратце за комуналната възпитателна теория на Макаренко (представям ги тук със заглавията, които аз сложих на тяхното представяне. Личи си, че те са свързани по някакъв начин. Аз лично, признавам си чистосърдечно, никога не съм се интересувал какви са по-точно идеите на Макаренко, независимо от това че съм руски или дори "съветски" възпитаник (все пак съм завършил образованието си в Русия, в Санкт Петербург и то през далечната 1983 г.); е, някога за изпит може и да съм чел за него, но всичко съм забравил. Сега обаче във връз-ка с моите изследвания на реалната ситуация в българското образование възниква неизбежният въпрос: ако наистина в българското образование се прилагат остарели и неадекватни спрямо съвременността модели на преподаване и на общуване с децата (както, примерно, твърди и интервю-ираният в първата публикация М.Джоканов), то дали тези ретроградни модели не са нещо като инерционно (по инерция) продължение на ония "славни традиции" на съветската педагогика и методология, на комунисти-ческото отношение към човека? Останало ли е нещо от съветските педа-гогики в разпространените днес сред учителството на България стереоти-пи на отношение към младите – може би така е по-коректно да се постави въпросът?

Ще каже някой: това са пълни глупости, Грънчаров, та ние нали се променихме, реформирахме се, "преустроихме" се, нали се отказахме най-демонстративно от комунистическите теории и практики, дори уж ги заклеймихме – ти в кой свят живееш щом се съмняваш дали пък все още не сме им подвластни по един незабележим начин?! Да, съмнявам се, нещо повече, все повече като мисля за тия неща се убеждавам, че ония все същите комунистическо-съветски подходи на отношение към младите и към човека изобщо не само че не са забравени, напротив, те са си съв-сем живи, нищо че ний си въобразяваме, че уж отдавна сме се били отка-зали от тях и дори, представяте ли си, по най-показен начин сме ги и развенчали, заклеймили и дори оплюли. Склонен съм да мисля така за-щото тук става дума за някакви коварни наслоения в душите, да ги наречем така, които са се утаили на безсъзнателно ниво, който са станали вътрешни ингредиенти на един манталитет, от който ние само си мислим, че сме се отказали, но той, напротив, е твърде жив – въпреки че на нас ни се чини, че отдавна, видите ли, сме го били погребали, и то най-демонстративно и показно. Става дума за това, че в днешното наше бол-но и преходно време е съвсем типична ситуация насреща ти да стои съв-сем завършен по манталитета си комуноид, било то учител, било възпита-тел на младите, било даже... политик, мениджър или управник, какъвто си искате нека да бъде, та стои си насреща ти този същия образцов комуно-ид, хили ти се право в очите и при това непременно ще има най-нагли претенции, че той, видите ли, бил "нов човек", "модерно мислещ", "аван-

369

гарден", "съвременен", "демократичен", дори "антикомунист" и прочие. Аз такива феномени доста съм ги срещал в битността си и на учител, и на философ, и на човек, който има ясна гражданска позиция – и по тази причина съм влизал в какви ли не дебати с какви ли не хора, някои от тях дори овластени, седящи на някакви престижни кресла в административна-та йерархия. За да усети и да разпознае тия (д)ефекти, наслоения и отра-жения на миналото се иска просто едно по-здраво чувство или усет, щото те на съзнателно ниво, казахме, са достатъчно завоалирани и по тази причина много хора не умеят да разграничават истинското от фалшифи-ката, от ментето.

Аз тия дни ще пиша още по тази тема, за това се иска повече време, спокойствие и внимание, а сега, понеже времето ми е ограничено (разполагам с 30-40 минутки за писане и трябва да излизам), ще ви кажа закъде толкова съм се забързал. Ще ходя на инструктивно-методично съвещание с преподавателите по философия от пловдивските училища, което е организирано от г-жа А.Кръстанова, инспекторката по философия в РИО-Пловдив. Това съвещание ще се проведе от 10 часа в СОУ

370

"П.Яворов", давам тази информация може някой колега да не е информи-ран – ако, примерно, е безработен. Та да заповядат и безработните коле-ги, знам добре, че има такива, нека да дойдат; моето намерение е да опитам – ще взема думата непременно! – да спомогна това съвещание да се превърне в една дискусия по най-горещите проблеми на училищното обучение по философия; защото то обикновено минава пределно вяло и скучно, началството дава своите не подлежащи на обсъждане инструкции, учителите прилежно си ги записват за да могат да ги изпълнят без пропус-ки, обикновено няма изказващи се, дълги години и моя милост на тези съвещания не виждаше смисъл да се изказва, също не съм вземал дума-та, просто не ми се влизаше в дебати; но сега непременно се налага да взема думата и да кажа какво мисля.

Ще видим дали ще ми я дадат думата де, то това скоро ще се разбере, след около час и половина съвещанието ще започне. Мои прия-тели от учителската колегия обещаха непременно да дойдат и да видят какво ще се случи. Не го правя това за да предизвикам скандал, но го правя защото наистина ми е много тъжно: уж живеем в демократична страна, а в реалните ни отношения няма нищо демократично или свобо-долюбиво, навсякъде човек забелязва рудименти на един крайно проти-вен и остарял социалистическо-тоталитарен рефлекст, да го нарека така. Неговото ядро е това: началството никога не греши, другари, да спазваме стриктно инструкциите на тъй мъдрото ни и непогрешимо началство!

Особено е тъжно това, че се случва в една общност, която по презумпция и по идея трябва да е най-свободолюбива, имам предвид общността на преподавателите по философия. Много тъжна е картинката на "занимаващия се с философия" и унизен по всички човечец, който се подвизава като учител по философия – и се е превърнал в нещо като карикатура на философа. Щото друго не прави освен да слугува на аро-гантна властваща бюрокрация, която, както знаем, е узурпирала цялата власт в образованието – и се разпорежда там както и скимне. Примерно, поставайки най-унизителни за преподавателите по философия изисква-ния-директиви или инструкции, които даже не подлежат на обсъждане, а просто трябва да бъдат изпълнявани. Откъде-накъде някой ще ме прину-ди насила да изпълнявам нещо, в чиято правилност, в чиято разумност не съм убеден. И той даже не е направил и опит да ме убеди. Просто началс-твата изхождат от презумпцията за своята непресекваща мъдрост, непог-решимост и прочие, така не стават тия работи в съвременни условия, така не бива повече да продължава!

Та затова ще се изкажа. Ще хвърля нещо като камък в излъчва-щото гнилост административно блато. Правя го с една цел: защото е срамота да ощетяваме учениците, тяхното личностно развитие и образо-вание само и само за да не би, сакън, да счупим хатъра на самозванците-

371

бюрократи. Това исках да ви кажа. Желая ви хубав ден! Не бъдете, моля ви се, малодушни! В наше време малодушието трябва да се забрани със закон, както забраниха ползването на мобилни устройства в часовете!

Ефектите върху съзнанията на дехуманизиращата система

сряда, 30 септември 2015 г.

Имам малко време нещичко да напиша преди тръгване на рабо-та: излизам от в къщи в 5.45 за да мога спокойно да стигна до Автогара "Север", откъдето хващам автобус за гр. Раковски (там работя от известно време като учител по философия). Обещах вчера да разкажа какво се е случило на проведеното вчера, вторник, инструктивно съвещание с пре-подавателите по философия от Пловдив и от областта, е, сторих го, но под формата на видео: На Римския стадион разсъждавам за българс-ката образователна бюрокрация. Тук, поради дефицита на време, ще бъда съвсем кратък, но все пак искам да кажа нещичко.

След случилото се вчера мога с пълна увереност да кажа: предс-тавителите на властваща образователна бюрокрация живеят в един съ-вършено друг свят, в една друга, може би паралелна вселена, която няма нищо общо с реалния, с действителния свят, с неговите тревоги, нужди,

372

човешки стремежи и пр. По тази причина да се очаква някаква смислена реформа да се прави под диктовката и под ръководството на въпросните бюрократи е не просто илюзия, то, простете, е пълна глупост. Тия хора не правят нищо друго освен да охраняват плачевното статукво. Нищо ново бюрократичната система не може да възприеме поради посочената осо-беност – тя не е от този свят. Тя обитава един друг свят – света на свет-лото социалистическо минало, на идилията, в която всички ученици, при-мерно, бяха послушни, страхливи, подчиняващи се, ръкопляскащи, изпъл-нителни, "добри", най-вече защото се бяха отказали от личността си, бяха я пожертвали. Обитават свят, в който "проклетата свобода", която е тол-кова опасна и разрушителна за въпросната социалистическа иделия, не само че не съществува, но е именно и проклета, даже ако трябва и разпъ-ната на кръст. Да се води смислен диалог с обитаващи този оруеловски свят е просто безнадеждна работа, е празно губене на време. Такъв диа-лог е невъзможен. Никакъв демократичен дебат не може да има с безуп-речните служители на безчовечната социалистическа образователна система, която органически не понася свободата – и на която свободният човек е нещо като трън в очите. Аз тия неща добре си ги зная от много време, ето, вчера за пореден път се убедих, че са точно така.

Интересното е, че младите хора, които присъстваха на съвеща-нието (то това съвещание се проведе под формата на свеждане на инст-рукции, нареждания и заповеди, никакво обсъждане на казаното от начал-ството не биде допуснато, в системата продължава да действа казарме-ният принцип "Не рассуждать!"!), имам предвид млади хора, които са вече учители по философия, явно са така уплашени, че не смеят никак да реагират на предизвикателството, което аз си позволих да отправя – когато в един момент поисках да отправя малка реплика към самодовол-ната и с важен началнически глас вещаещата министерската премъдрост инспекторка. Аз вече казах в клипчето как тя безцеремонно ме прекъсна, не ми позволи да се изкажа, принуди ме един вид да изнахалствам да си продължа мисълта, как отново и отново започна да ме прекъсва, по тех-ния си бюрократичен ритуал, с което ми показа, че няма да търпи никави такива лигавщини като "демократични дебати", "дискусии", счупване на тоталитарната, на господарската монологичност. Смешното беше, че на някой моменти въпросната началничка се виждаше принудена да вещае, че учителите трябвало било да насърчават диалогичността, дискусиите и пр. с учениците, нещо, което тя самата по фрапиращ начин изобщо не го умее. По тази причина аз бих си позволил да препоръчам на г-н Министъ-ра да започне реформата като уволни всички чиновници-инспектори от системата и им даде прекрасната възможност да поучителстват в реалния живот - наистина прекалено много им личи това, че цели славни десети-летия не са влизали в класна стая като учители, не са преподавали, не са

373

общували с ученици (ако изобщо някога са били такива де!). Разбира се, това не им пречи да дават най-авторитетни и не подлежащи на обсъждане предписания-директиви, интересното е, че не изпитват никакво неудобст-во да повтарят като мантра разни ретроградщини и архаизми, които даже и първокурсник от философския факултет не би си позволил. С една дума казано: положението е безнадеждно, другарки и другари, корабът на бъл-гарското образование е продънен отвсякъде и се накланя да потъне, оркестърът, дето се казва, следва да свири... реквием!

Написах това и забелязвам, че времето ми за писане свършва. Трябва да ставам и да се приготвям за тръгване. Интересно е и това (мен то специално ме порази най-много!), че въпросната администраторка не изпитва и капчица неудобство заради това, че си позволи да изиграе мръсната роля на моя екзекуторка, тя оказа решаваща помощ на дирек-торката на ПГЕЕ-Пловдив (ТЕТ "ЛЕНИН"!), на която беше наредено да проведе кампанията по моето дискредитиране като личност и като препо-давател, увенчана с една смехотворна заповед за уволнение (заради която въпросните началнички си имаха и още си имат проблеми с право-съдието, което обаче явно не им помогна да осъзнаят какво по-точно са направили, са дръзнали да направят!). Аз влязох в залата и си седнах на едно място, имаше неколцина подранили учители, с които инспекторката нещо си приказваше. Тя обаче в един момент се провикна с господарски тон да ме... поздравява, да ми каже "Добър ден!" - сякаш нещо не се е случило. Провикна се също така да ме пита на колко смени работим в гр. Раковски, очевидно да ме подиграе пред колегията, че вече работя там, знам ли защо се провикна така предизвикателно и арогантно?! От което съдя, че тия хора явно имат сериозни нравствени проблеми; разбира се, за всичко в този живот се плаща. На всеки за всичко, което прави, му се налага да плаща заслужената цена. Този момент е много интересен, но за жалост нямам време да си развия мисълта.

Е, отговорих й на "поздрава", влязох в тази роля. Интересно е, че тия хора явно не чувстват какво са си позволили да направят. Проблемът е безкрайно интересен, тия дни ще пиша, живот и здраве да е, още по него. Щото тук си проличава един много важен момент от ефектите върху съзнанията на дехуманизиращата система. Забележете, тия другарки постъпиха така с един преподавател по философия, с един колега на почтена възраст като мен, който десетилетия наред е работил в тази същата система. Правете си сметка как те и техните следовнички постъп-ват с учениците, с младите. Това е страшно! Хубав ден ви желая – и при-ятни размисли!

374

Главният порок на деперсонализираща образователна система

сряда, 30 септември 2015 г.

Разговарям с учениците си тия дни – млади хора от 15-16 до 18-19 г. – и с потрес установявам, че огромна част от тях, независимо че са вече в горната степен на средното образование, не умеят да правят нещо най-основно: да изразяват, да показват своята личност, да се представят с помощта на думи (и на действия също) и то не как да е, а възможно най-цялостно, ясно, твърдо, категорично и убедително; това последното съв-сем не го умеят, макар че без това главно умение се стига до нещо крайно нежелано, а именно до капсулирането на личността, до затварянето й в самата себе си.

Пълно е у нас с млади хора, които до такава степен са капсули-рали своята личност, че дори са постигнали и ужасен блокаж на своите качества в тази капсулация, а това наистина е твърде неприятна ситуа-ция. Само фиксирам този феномен, тия дни, живот и здраве да е, ще опитам да намеря време и по-подробно да развия тази своя идея, това свое потресаващо наблюдение.

Аз това нещо съм го забелязвал и преди, но сега то ми се разкри в своята наистина отчайваща и задълбочила се степен. Понеже системата на образованието у нас не насърчава по никой начин личностните изяви на младите (особено пък автентичните личностни изяви чрез и посредст-вом свободата!), то в крайна сметка системата е предизвикала въпросно-

375

то капсулиране и съпровождащия го блокаж на личностния потенциал на младите. Това е може би най-вредният и най-опасен резултат на тази наша дехуманизираща и деперсонализираща образователна система, този именно е нейният главен порок.

Всъщност това означава, че образователната ни система изобщо не си изпълнява функцията, а именно да осигури нужните условия за пълноценна изява на личностния потенциал на младите хора. Тя постига точно обратното, а именно, както казахме, предизвиква това фатално капсулиране и блокаж на личностния потенциал на младите, което означава, че нацията ни по този начин бива лишавана от своите жизнени сили, обезсилвана е най-систематично от дехуманизиращата и деперсо-нализираща образователна система, което в крайна сметка и води до тъй естествения резултат на всичкото това: най-бедна и най-нещастна, най-унизена нация, страна и държава сме. Друго не можем да бъдем след като сме позволили да се случи това, за което говоря: пълното капсули-ране и блокиране на личностните изяви на младите.

Ще пиша пак по този въпрос. Сега бързам и пиша това с два пръста от таблета си. По тази причина се принуждавам да съм пределно кратък. Хубава вечер! До скоро!

Човешката душа е болна щом е загубила духовните си опори

четвъртък, 1 октомври 2015 г.

Тази сутрин нямам време за сърфиране и четене из интернет, бързам да сядам да пиша още със ставането – понеже ми се яви една

376

идея, за която горя от желание да я споделя. Много ми е интересно как тя ще ви прозвучи. Но преди това искам все пак да каже нещичко в своя дневник, вчера ми се случи нещо доста интересно, което не мога да про-пусна да отбележа в дневника си. Многозначително е това, което ми се случи. Две много показателни случки. Ето, почвам първо с тях.

Сутринта рано съм на автобусната спирка, където група предим-но учители (работещи в училища по селата и в самия Раковски) чакаме автобуса по посока на гр. Раковски. По едно време до мен се приближи един човек горе-долу на моята възраст (забелязал го бях че пътува всякак сутрин с автобуса като мен), попита ме дали аз съм водещият на преда-ването "На Агората..." по Пловдивската обществена телевизия. Гледал бил предаването, много го харесвал, считал, че поставям много полезни теми, че върша добра работа. Заговорихме се. Човекът се оказа че е не учител, а аптекар, работи в аптеката на близко село. Пристигна след малко автобуса и продължихме разговора си в него. Поговорихме си чу-десно.

Човекът ме помоли следното: предвид страшната нравствена ка-тастрофа, която преживява страната ни по негова (и по моя) преценка по-често да поставям в предаването теми, свързани с вярата в Бога. Той каза ласкави за мен оценки, които много ме ентусиазираха, а именно, че съм бил имал редкия дар да убеждавам, да изразявам сложни мисли по дос-тъпен, прост, ала въздействащ върху душите начин. И в тази връзка отп-рави към мен настоятелно искане: да говоря по често за вярата в Бога, която е спасителния път за укрепване на душите. Защото дава най-здравите духовни опори на човека. Човекът ми разказа своята лична история: как като е дошло голямото страдание е бил на ръба на провала и на отчаянието, но как благодарение на вярата в Бога е укрепил силите си, спасил си е душата, съхранил си е живота и е погледнал на него със съ-вършено други очи. Много ме впечатли и ме развълнува това, което този човек ми каза по своя си начин. Този човек излъчваше благост - и една съвсем естествена, омиротворяваща духовност. Обещах му според сили-те си да работя в тази посока - понеже и по моето убеждение този е пътят. Само автентичната вяра в Бога може да укрепи духовно нашия народ. Казах му, че от много години, преподавайки философия (и етика, и психо-логия) на младите, съм се стараел да не отбягвам въпросите за вярата в Бога, напротив, да има отдавам подобаващо внимание. Говорихме и за потребността от въвеждане на предмет религия в училищата. Като дойде спирката му човекът ми пожела хубав ден и си слезе.

Този разговор наистина силно ме впечатли, аз съм такъв човек, че търся винаги някакъв по-значим смисъл в случващото се в живота ми, в ежедневието. В училище през същия вчерашен ден обаче ми се случи още една случка, за която искам да разкажа. Тя добре се свързва с току-

377

що разказаното. Нима е случайно че в един ден ми се случиха тия две неща? Но първом чуйте за втората случка.

В едно от междучасията пред отворената врата на учителската стая забелязах... млад католически монах, нали знаете как се обличат, с въже на кръста, не мога сега да ви кажа за кой точно орден е характерно това монашеско одаяние. Аз вече бях виждал католически монах от про-зореца на автобуса, пътувайки през този град, в който има много католи-ци, но отблизо такъв не бях виждал. В същия миг един от колегите дойде при мен и ми предложи да ме запознае с монаха, понеже той бил много интересна личност, при това имал, представяте ли си, философско обра-зование (!) като мен, често идвал в училището, имал предложения за някои възможни общи неща между двете институции, училището и църк-вата (манастира, в който служи). Разбира се, съгласих се, взех си дневни-ка за следващия час и във фоайето ме запознаха с отец... (ха сега де, не обърнах внимание и не запомних името му, ще ви кажа името му съвсем скоро!) от Полша, да монахът е поляк, но говори добре български, две години вече е в България. Понеже звънецът би, почнахме разговор по коридора, той тръгна да ме изпрати до класната стая и да си поговорим по пътя. Оказа се, че с този монах се разбираме от половин дума за всичко, той наистина е много приятен събеседник, много силно се впечатли като му казах, че съм учил навремето в Санкт Петербург, че там съм общувал с полски студенти (тогава беше времето на "Солидарност"!), каза ми, че има философско образование, което му дава пълните преподавателски права (!), ето тази общност в интересите ни сближи за няколко минути. Излишно е да казвам колко приятно говори на български младият духовник, какво очарователно духовно излъчване има, много е слаб (първият католически монах, когото видях в Раковски, беше доста едър!), още от първия момент като го видях мигновено си спомних за отец Ередия от филма "Осъдени души", макар че не си приличат буквално-физиономично, но си приличат същностно, вътрешно, което е още по-важно, разбира се! (Новият ми философски и духовен познат е със светла коса и със сини очи, за разли-ка от отец Ередия от филма, артистът, който играе тази роля, също обаче е поляк.) Тъкмо стигнахме до класната стая и започнахме да се уговаряме как и кога да се срещнем да си продължим разговора, когато на самата врата се случи нещо изключително интересно, за което искам непременно да ви разкажа. Силно съм впечатлен, даже съм поразен от това, което се случи, нямам друг изход освен да ви го разкажа.

Учениците видяха с кого разговарям и се оказа, че някои от тях познават отеца – и дойдоха да го поздравят. Поздравиха го с изключител-но уважение и респект. Той, разбира се, обмени няколко радушни думи с тях и погледна в класната стая, оттам и други ученици го приветстваха, той също ги поздрави усмихнат. В този момент учениците започнаха да му

378

задават въпроси и да го молят да остане малко. Аз с интерес гледах сце-ната. Обмениха си няколко думи, но учениците явно искаха още да пого-ворят със свещеника. Усмихнат, отецът ми каза: колко са тихи във вашия час, браво, иначе обикновено много шумят; аз репликирах, че и при мен в предишните часове в този клас имаше доста шумни ученици, но ето сега всички се държат иначе, предположих, че заради него се държат толкова добре. Обстановката в негово присъствие наистина стана коренно раз-лична. Свещеникът попита какъв час ще имаме, отвърнах че часът ще бъде по етика, казах му, че ще ми е приятно ако иска да остане. Ученици-те настояха да не си тръгва. Той мигновено постави въпрос и се отпочна диалог с учениците, разказа, че бил мисионер в Африка и разказа накрат-ко една много интересна история (друг път може да ви я разкажа, чудесна и много поучителна история разказа накратко, с което часът фактически започна); учениците го слушаха кажи-речи с отворени уста, с неподправен интерес. Въздействието му над тях сякаш е магнетично.

След твърдо настояване от страна на учениците (те просто не го пуснаха да си тръгне!) отецът седна на един чин заедно с ученици и часът продължи. Аз разказах някои неща, почна се обсъждане, свещеникът внимателно слушаше и насърчаваше учениците да се изказват. Часът мина неусетно. Забелязах, че той на няколко момента имаше силно жела-

379

ние да се изкаже, но даде приоритет на учениците да се изказват, след часа ми заяви, че много му било интересно да чуе какво говорят ученици-те, как ще реагират на втория казус, който поставих (разказах им една индийска сутра и помолих за тяхното тълкуване). А първият ми пример беше за т.н. "давещо се дете", принадлежи на Кант. Темата беше за това що е човешка нравственост. Не е имало в часа никаква "религиозна про-паганда", казвам това ако някой таваришч рече да се заяде с мен и дори да ме обвини, че съм направил страшно нарушение на законите като съм поканил колега-философ (вярно, облечен в монашески дрехи, но това няма кой знае какво значение) в час по философия в светско българско училище. Има хора всякакви, затова казвам тия неща.

Свещеникът много силно се впечатли, че с учениците миналия час сме обсъждали нравствен казус по романа на Достоевски "Престъп-ление и наказание". Аз върнах им писмените работи по тази тема (праве-ни заради т.н. "входно ниво") и изразих констатацията си, че е поразител-но колко много ученици са "влезли в капана", който Достоевски поставя, а покрай него и аз им поставих, задавайки им въпроса: "Правилно или неп-равилно е постъпил Разколников – убива бабичката-лихварка, отнема един живот, и то живота на стара, тежко болна, зла, нещастна, не знаеща за какво живее жена-скъперница, същински човешки урод, която скоро и сама ще си умре, но я убива с една толкова похвална, благородна и добра идея: да спаси живота на стотици млади, бедни, болни, заслужаващи да живеят хора, т.е. за да възстанови поруганата справедливост?!". Почти масово учениците твърдо отговарят: да, правилно е постъпил Разколни-ков! (Монахът силно се озадачи от тия резултати и не скри разочаровани-ето си!) Много рядко някой ученик се усеща и казва: как така да бъде оправдано едно убийство, не, това не е правилно, така не може! Заклю-чих, че тия резултати ми показват, че в днешно време наистина има жес-тока потребност от обсъждания по нравствени – човешки и философски – теми; щото човешката душа е страшно болна когато е загубила солидните си нравствени и духовни ориентири и опори.

Като свърши часа си поговорихме с отеца в коридора, казах му в кои дни съм в Раковски за да знае и да можем да се срещнем пак. Поканих го да участва във воденото от мен телевизионно предаване, обеща да попита игумена си и като му разреши, ще дойде. Наистина е много прия-тен събеседник, изключително приятен и като човек е този монах. Това исках да ви разкажа, тази е втората случка от вчера. Стигнахме с отеца до общ извод на раздяла: няма нищо случайно в този живот. Ето, мен "вятъ-рът ме отвя" тъкмо в Раковски, защо ли?

Сега е моментът да разкажа онази история, случила се в Афри-ка, която отецът разказа между другото на учениците. Той заяви, че иска да пише книга, в която да разкаже разни преживени лично от него случки

380

(още не знае, че аз също съм автор на много книги, за това не е ставало дума изобщо). Пътувал по света и много видял, много преживял. Струва ми се, че е под 30 години, съвсем млад явно е станал монах и мисионер. Ето случката, мисля, че няма нищо лошо в това, че (пре)разказвам негова история; правя това, защото е доста поучителна, нека повече хора да я прочетат.

В някакво село в Африка имало доста странен и дори направо лош шаман. Имал пълна власт над местните хора, правел си каквото му скимне с тях, общо взето държал се подобно на нашенска типична мутра. Примерно веднъж извикал някакъв селянин и му казал, че иска дъщеря му за своя жена; човекът отвърнал: "Как така, не бива, не я давам?! Моля те, недей прави това!", но оня не отстъпвал. Нещо повече, казал му, че ако не доведе дъщеря си при него до три дена, ще направи магия, благодарение на която и двамата, и селянинът, и дъщеря му ще умрат. Силно уплаше-ни, селянинът и дъщеря му отишли в местната духовна мисия, отишли при монасите-мисионери. И те им казали едно нещо: в тия три дни да се молят на Бога! Нищо друго да не правят освен да се молят Бог да им помогне в ужасно тежката ситуация. След три дни молитви станало така, че не те, а... шаманът умрял! Тези хора, баща и дъщеря, благодарение на молитви-те си, били спасени. Това нима не е чудо?

Младият монах заяви, че по време на живота си е виждал много чудеса. Бог постоянно прави някакви чудеса, друг е въпросът, че ние обаче не ги забелязваме, не ги осъзнаваме като такива. И има също така и нещо друго: ние не се молим на Бога, все не намираме време за молит-вено общение с Бога. Толкова сме забързани за някъде, че съвсем не намираме време, в което да се обърнем към своя Създател с няколко молитвени думи. Примерно седмично да отделим поне един час, само един час за молитва към Бога. Моля ви, не ви питам за да ми отговаряте, защото това е нещо съвсем лично и съкровено, но колцина от вас през изминалата седмица са намерили и отделили поне един час за да се обърнат с молитва към Бога? – ето така постави въпроса си този монах. Обикновено отговаряме: никой не е намерил такова време. Все нямаме време. За всичко друго имаме време, но за това – не! А Бог въпреки това много се грижи за нас, но ние и това не можем да разберем и да го оце-ним. Което говори много лошо за нас. Това го добавям от себе си.

Ами това е. Сега имам да пиша нещо друго, оказа се, че тук вече е неподходящо да прибавя онова, което бях замислил. Този текст ще си остане нещо самостоятелно, другото ще го пиша също на отделно място. Да не се получи смесване. Ами това е засега. Това исках да ви разкажа – поне силно ме впечатлиха тия две случки във вчерашния ми ден. А аз, знаете, в дневника си пиша за всичко онова, което ме е впечатлило и развълнувало по някакъв начин. Не мога да скрия тия две случки от вас,

381

воден от някакви глупави подбуди. Не съм такъв човек. Хубав ден ви желая! Ако все пак се позамислите и започнете да отделяте малко време за общуване с Бога чрез молитва, мисля, че няма да сгрешите, но това вече си е ваша съвсем лична работа. Не е моя работа да ви се меся в това. Вие сами си решавайте. Аз за себе си тия неща вече съм ги решил. Това, че съм философ и учител съвсем не ме задължава да бъда... е, да не казвам какъв точно. Щото съм и човек – между другото. И искам да си остана такъв. Държа да си остана такъв. За вас не знам как стои този въпрос. ОК, до скоро!

Тече анархистична революция, властта преминава в ръцете на вилнеещата ученическа тълпа

четвъртък, 1 октомври 2015 г.

Emil Jassim във Фейсбук написа коментар във връзка с поредния побой над учител, изказах се и аз по същия повод; ето и двата коментара в тях-ната последователност: Emil Jassim каза: Някаква проста жена ударила учител. Някаква проста ученичка преди време също беше блъснала учител. Едната е циганка, другата е етническа българка.

382

И двете са български граждани, които трябва да отнесат тежко наказание, посочено от закона, защото посягат на учител. Очевидно има професионални гилдии, които са изложени на по-висок риск от посегател-ства за физическа саморазправа ПОРАДИ професията си. В нашата гроз-на действителност това са лекари, учители и полицаи.

Ако няма специално наказание, да има. Имам някои идеи, които май са доста крайни. Не посягайте на учителите бе! Ангел Грънчаров каза: На учител да се посяга с юмруци е не само израз на неприкрит дебилизъм, е не само свинщина (да ме прощават с нищо невинните свине!), но и уродство в нравствения смисъл, а също така и грях. Но това също така показва, че на някои хора нервите им съвсем не издържат – абсурдната образователна система е предпоставка за подоб-ни ексцесии. Но какъвто и да е учителят да се разплащаш с бой за това, което той прави за детето ти е грехота, е нещо крайно осъдително и не-мислимо – в страни, които са нормални, които не са като нашата. Но за да се стигне до такива буйства, до такива диви ексцесии (да ме прощават министерските бюрократично-административни шамани) е виновна, пов-тарям, изцяло порочната образователна система.

В нашите училища, поради безкрайното отлагане на прословута-та образователна реформа и поради затъването в толкова порочното статукво тече някаква варварска, дива, безогледна анархистична револю-ция, при която властта от прогнилата авторитарна система постепенно минава в ръцете на вилнеещата, неуправляема и отдадена на простотии ученическа тълпа. Ще дам един показателен пример в тази посока.

Почти всяка сутрин пътувам с автобус, който превозва предимно учители, обслужващи близките до Пловдив села (в северо-източна посо-ка). И вчера чувам (за втори път чувам почти едни и същи думи, казани от съвършено различни учители!) ето какво; един учител на висок глас каза какво му казвали обикновено неговите ученици в час; вие сами си правете изводите, казвали му:

– Няма проблеми, господине, Вие си говорете, на нас не ни пре-чите, не се притеснявайте изобщо!

Така казвали учениците. Великодушно значи му разрешават да си продължава, видите ли, урока! Не ни пречиш, продължавай да си гово-риш! Човечецът се оплакваше, че когато се опитвал да им прочете някак-во стихотворение или нещо друго и се стремял да им привлече все пак вниманието, те му отвръщали именно с ето тези думи:

– Няма проблеми, господине, Вие си говорете, на нас не ни пре-чите, не се притеснявайте изобщо!

383

Тълкуването, разбирането им оставям на вас. Признаваше си то-зи учител и то най-чистосърдечно своето пълно безсилие да привлече вниманието на учениците си към часа, към ученето.

В близките дни ще предложа нещо като проект или модел за промяна на ситуацията в часа чрез въвеждането на някои неизбежни в тази ситуация иновации. Обмислил съм тези неща и просто ми трябва време да представя в подходяща форма предложението си. С него фак-тически и ще завърша, ще допиша поредната си книга, която вече придо-би ето това заглавие "Реформа на НЕобразованието" (с подзаглавие "Проект за незабавна промяна на гибелното статукво").

За мен са важни учениците, не министерските шамани...

петък, 2 октомври 2015 г.

Мохамед ибн Муса ал-Хорезми (на арабски: ىسوم نب دمحم роден е през 780 или 785 ,([Мухаммад ибн Муса ал-Хуразми] ,يمزراوخلاгодина в Хорезъм, умира около 840 година. Персийски математик, геог-раф, астроном, работил в Къщата на мъдростта в Багдад и смятан за един от бащите на алгебрата. Един ден го попитали за неговата дефиниция за човека, той отговорил ето как:

– Ако човек е последователен и морален, той е 1.

384

– Ако е очарователен, добавяме му една 0 и става 10. – Ако е и богат, добавяме ме още една 0 и става 100. – Ако е от благородно потекло, добавяме му още една 0, следо-

вателно е 1000. – Но ако ценността на морала изчезне в този човек, тогава оста-

ват само нули, които нямат никаква стойност.

Днес преподаването ми в часа по етика (аз преподавам този предмет на ученици от гр. Раковски) ще се съсредоточи около това изказ-ване на мъдрия Хорезми. Шаманите от министерството не ми препоръч-ват да правя това, но ще се наложи да наруша (за кой ли път) инструкции-те им.

За мен са важни учениците, не министерските шамани...

Работете без да се щадите – и само тогава ще успеете!

събота, 3 октомври 2015 г.

Под публикацията със заглавие В училищата тече някаква ди-ва анархистична революция, при която властта преминава в ръцете на вилнеещата, неуправляема и отдадена на простотии ученическа тълпа вчера се наложи да публикувам под формата на коментар начало-то на нещо като разказ за неща, които са ме впечатлили във вчерашния ден; понеже имах малко свободно време през деня опитах да пиша на таблета си, а с него може да се пише (макар и доста бавно) само комен-

385

тар, с него не мога да пиша направо вътре в блога си. Понеже започнато-то там не можах да го довърша, сега тук отделно ще го препубликувам и ще добавя още нещичко; но тъй като има и един друг коментар, който ме предизвика да отговоря, ще сложа и него, така ще поставя и някои важни въпроси, заслужаващи по-сериозна дискусия: Анонимче каза: Учителите не трябва да забравят, че си остават просто служители на държавна заплата. Който плаща, той поръчва музиката, нали така? А плаща народа, нека получи желаното. Ангел Грънчаров каза: А какво, собствено, желае народът? И може ли народът като цяло да желае едно и също нещо? Или едни части на наро-да желаят едно, а други – съвсем друго? А интересът на народа може да се дефинира според мен ето как: пълноценно развитие на всяка една личност, създаване на условия за разгръщане на личностния потенциал на всяка една личност. Тоест да се реализира идеята за едно качествено образование. Ето как интересите на личността и общността съвпадат. Този, който плаща, трябва да създаде условия за изява на учителите. Апропо, да наричате учителите "държавни служители" е голяма обида за тях. Учителите са духовни мисионери, те са духовни водачи. Който учител допусне да се превърне в държавен служител, той е изменил на мисията и на задачата си. Такъв е дезертирал от призванието си. Той работи срещу интересите на възпитаниците си, а и срещу интересите на народа си.

Понеже искам да напиша нещо, но съм с таблет, налага се да го напиша тук, като коментар в блога. Струва ми се интересно и затова бър-зам да го запиша.

Отец Артур днес пак дойде в училището. Така се казва младият

полски католически монах, с когото се запознах вчера. Оказа се, че манас-тирът им с намира до училището, на две минути път пеша! Чудесно е тази близост на две велики духовни институции – каквито са училището и цър-квата. Поговорихме си малко и той изяви желание да присъства "като ученик" (това специално го подчерта!) в моя час, много обичал филосо-фията и етиката. Напълно го разбирам, той е завършил философия и има нужда от среда, от общуване с философски мислещи хора. Аз също имам такава нужда.

Та отец Артур дойде в два мои часа днес, седеше на последния чин и най-внимателно слушаше. Когато веднъж учениците го помолиха да каже нещо, попитаха го какво мисли по един въпрос, той деликатно им обясни, че предпочита да слуша как те мислят, интересно му е това, си-реч, изобщо не злоупотреби с възможността да повлияе на учениците с думи. Или с проповед. Но присъствието му се усещаше и влияеше много

386

благотворно на атмосферата в часа. Получи се доста хубав час. Много ученици се изказаха.

Монахът внимателно слушаше и с усмивка ги насърчаваше да мислят и да говорят. Изказа се в този час само веднъж – когато стана дума за човешката съвест. Сподели разбиране за съвестта на някакво племе от Южна Америка, от Амазония. Тези диваци уподобявали съвестта с... триъгълник с остри ъгли, който се намира вътре в гърди ни. Когато човек направи нещо лошо, триъгълникът се завърта, наранява човека отвътре и той изпитва болка. Когато обаче човекът често почне да прави злини, триъгълникът започва да се върти бързо, тогава един вид той при-добива тренинг – и вече не усеща болката. Сякаш съвестта е умряла. Интересно изказване направи отец Артур. И уместно.

После ходихме заедно и в час по психология. Нямам време сега да пиша за него. Със свещеника дойдоха и трима 12-токласници, които, кой знае защо, чакаха в началото на часа пред вратата и ме помолиха да ги допусна в час, искали да присъстват в часа и обещаха да се държат съвсем прилично; те наистина много внимателно слушаха урока и обсъж-дането. Не знам точно защо пожелаха да дойдат (може и да е заради някое момиче?). Отец Артур по едно време си тръгна.

Ето дотук съм писал на таблета (на места редактирах малко на-писаното и поправих някои грешки). Сега ще продължа накратко за да довърша разказа си.

Този 9-ти клас, в който влязохме заедно с отец Артур, е доста шумен, те са учили миналата година като 8-ми клас в училището и психо-логическата обстановка в него е тежка. Масово учениците си приказват, разсеяни са и не се привикнали да се вслушват в това, което учителят говори; налага се много често да им се правят забележки. Като направиш забележки на една групичка бърборковци, от другата страна на стаята почват да бърборят други. Какво ли не опитвам за да потръгнат работите. Ето, вчера и монахът влезе с мен, и 3-ма 12-токласници, аз обявих, че имаме гости, призовах да се държат прилично, вятър, след три минути се измориха да пазят приличие и пак започнаха да шумят. А в час по психо-логия или по философия е съвсем невъзможно дисциплина и тишина да бъдат налагани по принудителен някакъв начин – просто се разваля обс-тановката и изчезва настроението. Без настроение – без подобаващата нагласа – не може да се води обсъждане по такива фини човешки, нравс-твени, психологически, философски теми. У учениците е налице някаква инерция, общо взето винаги в нашите училища учениците пазят приличие (или "тишина") под някакъв натиск – или поне в резултат на нескривано властно доминиране от страна на учителя. Темата е голяма, само мимо-ходом отбелязвам това. На него ще се върна когато му дойде времето.

387

Аз на всички мои ученици винаги казвам: ако няма нормална, т.е. приятна човешка обстановка в часа, в който спокойно и свободно всеки да може да се изкаже (и да бъде чут от другите), то никакво обсъждане не може да се проведе, часът по философия ще се провали. А за да има приятна обстановка всеки от класа трябва да спомогне и да допринесе - най-малкото като сам се държи подобаващо. В този 9-ти клас им бях обе-щал под формата на експеримент да въведем моята "точкова система" за оценяване на учениците, която обаче изисква някои сериозни промени най-вече в тяхното отношение към работата в часа. И най-вече за нея е потребна спокойна обстановка. Ако няма спокойна обстановка тогава никакво "либералничене" е невъзможно, тогава се връщаме към традици-онната система на "преподаване-изпитване", когато вече не решаваш сам кога да се изявиш, да кажеш нещо и пр., а учителят обикновено решава това. При този втори вариант никакво свобода няма, а има един дирижи-ран авторитарно от учителя час. Те първоначално обещаха да положат усилия и да опитаме с "точковата система" (за да проверим дали ще про-работи), но след като още в първите часове се видя, че много ученици се държат "по старому", аз развалих споразумението ни и даже изпитах няколко ученика, на двама, които отказаха да ми отговарят, се наложи да пиша дори двойки. И сега с интерес наблюдавах какво ще кажат. Като ги попитах имат ли въпроси, мълчаха, но този въпрос явно ги вълнуваше. След мое повторно поставяне на въпроса за обсъждане, те ми заявиха, че искали отново да опитаме да видим дали "точковата система" ще прора-боти.

Аз се бях увлякъл в това обсъждане и на забелязах, че в това време някакви ученици започнали да правят... снимки на отец Артур с телефоните си. Той забелязал това. Нищо не им е казал, но те са про-дължили, най-вероятно са му се и хилили по съответния начин. В един момент монахът стана и си тръгна. Извини ми се и на вратата каза на тия същите ученици, които са го снимали:

- И ви моля да изтриете снимките от телефоните си, които нап-равихте!

Само това каза. Аз в оня момент, признавам си, изобщо не заг-рях какво е станало. Помислих, че той просто се е сетил за някаква работа и му се е наложило да излезе. Не обърнах внимание на думите му за снимките и за телефона. После се замислих и осъзнах какво е станало. Един вид тия ученици успяха с поведението си фактически да... изгонят отец Артур от часа по психология в техния клас. Часът си продължи, взехме нова тема, оказва се, че по моето наблюдение много трудно ще проработи новата методология, за която аз ще пиша допълнително. И в тази връзка решавам да направя ето какво.

388

Ще им поставя психологически казус за обсъждане и то на тема: ситуацията в нашия клас, как я възприемам, има ли надежда нещата да се променят към добро. Заслужава си да се използват възможностите – все пак това са часове именно по психология! – та да се реши един важен и то практически психологически въпрос, един въпрос, имащ голямо практи-ческо значение за самия клас. Забелязал съм, че учениците са отвратени от теоретизиране и от безкрайните обяснителни схеми, които учителите им налагат. Те са жадни да практически занимания, примерно за занима-ния по практическа психология. И в най-лошите класове ако се приложи нов, с практическа ориентация подход, ситуацията коренно се променя. Учениците много обичат подобен род занятия, особено когато са под формата на игра и на състезание. И те се отпускат и започват да играят с увлечение. Щом обаче учителят превключи на теоретизиране, интересът отново угасва. (Макар все пак може да се използва прехода и учениците нещичко теоретично да схванат – докато отегчението още не се появило.) Това ще го приложа съвсем скоро тия дни, ще им задам практическо заня-тие-състезание, ще ви кажа как е протекло. Не вярвам да бъда изненадан в очакването си, но трябва да се провери.

Но е жалко, че нашите министерски програми, планове и инст-рукции са такива, в тях не просто акцентът е чисто теоретичен, в тях освен теоретизиране и безкрайни, сухи, наукообразни обяснения просто няма, нищо друго и различно просто не е предвидено. Това обяснява защо скуката и отегчението, отвращението на младите от ученето в училищата ни е направо поголовно, е направо масово. Просто предписваният, нала-ганият от системата подход не съответства на нагласите на младите, не отговаря също така и на техните нужди и потребности. Този "професорски подход" (министерските програми и планове се произвеждат от експерти, за които е характерно това бягство в теоретизирането – защото те са се откъснали изцяло от нуждите и интересите на "живия живот! – това теоре-тизиране е именно порок и дефект на въпросното "професорско мислене", ако можем да се изразим така. Да, обаче младите, учениците пък и сту-дентите) общо взето нямат тази чисто теоретична настройка, този чисто теоретичен интерес им е направо предимно чужд.

Тук засягам една от основните по моя преценка предпоставки за кризата в образователната ни система, за нейния тотален блокаж. По тази причина младите до такава степен са отвратени от ученето и от четенето – защото системата злоупотреби с този дидактичен, разсъдъчен и обясни-телен уклон. Младите обаче имат стремеж да разбират, а не само да споделят натрапени им "единствено правилни" при това наукообразни обяснения; стремежът към разбиране задоволява една чисто човешка потребност от постигане на смисъла на нещата, това нещо (смисълът) голите теоретични обяснения съвсем не могат да го постигнат. В резултат:

389

съзнанията на младите са вече тотално отчуждени и от ученето, и от обречените напъни на учителите си нещо да променят, и от училището, и от образованието, и от познанието, и от четенето, и от мисленето, и от всичко. Виновница за отчуждението на младите от поднасяния им тип "образование" (НЕобразование) е толкова порочната – сякаш е някаква стара блудница – ретроградна и анахронична образователна система.

Спирам дотук. Имам да пиша обещания документ, съдържащ проект с практическа насоченост, който смятам да представя и на инсти-туциите, но за него ми трябва повече време. Днес времето ми за писане изтече. Пренасям се на другата си работа – редактирането, подготовката за печат на мои предишни текстове. Животът е интересен и приятен кога-то минава в работа. Безделието не просто развращава човека, то го и деморализира. Пълно е със зли, с озлобени хора, които са се озлобили по причина на това, че с нищо позитивно не се занимават, по причина на това, че нищо смислено не правят. И злобата идва по причина на това, че се изпълват със завист спрямо ония, които въпреки всичко, въпреки те-жестите и изпитанията продължават да работят.

А работата изпълва човека с енергия, тя стимулира подема на творческия му дъх, умножава силите му, облагородява душата му, безб-ройни, неизчислими са нейните благотворни ефекти. Затова пожеланието ми към вас е едно: работете без да се щадите – и само тогава много ще спечелите! Който работи упорито и всеотдайно няма да се размине с успеха. И успехът му ще е истински – и заслужен. Да му мислят в този живот калпазаните и завистливите – не допускайте да бъдете като пре-тенциозните и алчни калпазани! (За власт копнеят най-вече мързеливите и некадърните – щото властта е именно начин за незаслужена компенса-ция на личностната непълноценност!) Хубав ден, приятен уикенд ви же-лая! И до скоро.

390

Прощалното писмо на омбудсмана

събота, 3 октомври 2015 г.

Това е един вид прощалното писмо на омбудсмана до мен. По моята дълга история на борбите ми с представители на самозабравилата се и арогантна образователна бюрокрация той ми писа много пъти, поста-ра се да помогне с каквото може, показа съпричастност, включително и чисто човешка. Съвсем скоро той ще освободи поста си. Нищо чудно това

391

да е един от последните документи, които ще подпише като омбудсман. Трогнат съм от вниманието – за което благодаря! Съвсем скоро г-н Пен-чев няма да е вече омбудсман. Смятам, че той си изпълни достойно дъл-га, работейки на това високо и отговорно място. Де да имахме повече такива съзнателни и работливи хора на възлови постове като г-н Пенчев!

Дискусията по най-необходимите, най-важните въпроси

неделя, 4 октомври 2015 г.

Препоръчвам ви да прочетете статията Бъдещето, за което не сме готови с автор Йовко Ламбрев. Защото е текст, който може да накара много хора да се замислят. И то да се замислят над най-важни въпроси. Да се замислят, както казваме обикновено, над "най-съдбовни" въпроси. За бъдещето, което идва, което ще дойде съвсем скоро. Бъдещето, което ще ни сполети. И което, така или иначе, заслужаваме. То бъдещето, от друга страна погледнато, зависи най-вече от нас самите. И прочие. Въп-роси за обсъждане колкото щеш.

Текстът провокира също така и към дискусии. Примерно ето един абзац от него, който провокира към такава една дискусия (давам само малък пример за нещо, което мен лично ме подразни – въпреки че това комай е единственият такъв момент; иначе основното чувство, което текс-тът породи у мен, е не просто на съгласие, но дори и на възхищение); та ето този откъс, в който именно има дразнещ мен лично момент:

... Комуникациите – свързаността, която от една страна в близко бъдеще ще ни тежи като осъзнаване, колко различни и разделе-ни (и в напредъка си) сме хората по света, ще бъде и инструмент за глобални манипулации, но в същото време ще е силата на обикновени-те хора, които все повече ще бъдат равностоен фактор срещу медии-те, политиците и големите корпорации. Интернет е най-важната ни сила и платформа за разпространение на знания.

392

Образованието трябва да бъде голямата революция на утрешния ден.

Трябва да върнем тежестта и авторитета на учителя, уче-ния, знанието, науката. То става все по-достъпно и е престъпление към човечеството да допускаме да бъде замествано от псевдонаука, суеверия, религия или телевизия. Трябва да развием нулева толерант-ност към хора, с колекция от висши образования и дори научни степени, цитиращи Ванга или световни конспирации. А религията в най-доб-рия случай да бъде сведена до някоя далечна петостепенна харак-теристика на личността, но в никакъв случай основополагаща.

Това пише Й.Ламбрев в иначе превъзходната си статия, която, повтарям, поставя много важни въпроси. Сложил е религията в един ред с поклонниците на Ванга и на световните конспирации. Един вид това по-казва, че я възприема като явление, родствено на тези последните. Което издава, че явно и като човек, и като автор, не е достатъчно навлязъл в интимната същина на нещото, наричано "религия". И го подценява прека-лено. Което е грешка. Но все пак безгрешни хора няма. Дори и сред най-умните. Аз само ще подхвърля нещо за да се замислят малко повече над тия "проклети" и тъй непонятни им духовни феномени на живота ни хората с позитивна, с научна или технологично-техническа нагласа: ало, умът е нещо, което не е достатъчно за да се справяме с живота си; умът само съвсем не достига! Нещо повече, ако заложим само на ума, умът е спосо-бен да поражда най-грозни и опасни чудовища; по-полека със залагането само на ума. Порождение и творение на ума, примерно, е комунизмът. И много други опасни и противочовешки неща са породени от толкова само-забравилия се и самодоволен ум. Ако искаме да гледаме на нещата ця-лостно и дълбоко следва да отдадем длъжното и на другите, на останали-те велики сили на човека. Примерно на чувствата. И най-вече на разума – и на вярата. Разум и ум са твърде различни неща. Да си разумен не е достатъчно да си просто умен.

Толкова. Поставям ви задачка за мислене. А що е вярата – не бързайте да я обявявате за непълноценна, щото тя е точно такава от позицията на ума. И особено от позицията на самозабравилия се, на самодоволния от себе си ум. Вярата е нещо, без което животът губи сми-съла си. Вярата ражда смисъла, органично свързан с мисълта. И то не на предвзетата и едноизмерна, а на богатата на многоизмерен смисъл мисъл. И това е задачка за мислене за ония, които си въобразяват, че превъзходно знаят що е вяра (и религия) – и при това без да са мислили достатъчно за тях. На тях явно им е достатъчно предубеждението, пред-разсъдъка. Който не разбира дълбоко и основателно що е вяра, той не може да разбере и що е разум. А пък разсъдък и разум, за ваша изненада ще кажа и това, съвсем не са едно и също нещо. Ум, разсъдък и интелект

393

са едно и също нещо, това са три различни думи за означаване на едно и също нещо, но при тях изобщо не дръзвайте да поставяте разума. Инте-ресно е, че хора, които ратуват за революционизиране на образованието, без капчица смущение показват пренебрежението си към духовни фено-мени, спрямо които очевидно просто не са образовани. Става дума за вярата и за религията. Много сериозен признак за най-основен недъг на образоваността на дадени иначе умни хора е пренебрежението им към вярата и религията. Пълно е с такива хора в наше време. Ако искат, нека да се замислят и над това: тяхната образованост е недъгава тъкмо защо-то включва като компонент и това нескривано пренебрежение към религи-ята. И също така към философията.

А това означава, че тяхната образованост е недъгава откъм лип-сата й на духовно прозрение. Или на прозрение за т.н. духовни феномени. Просто тия хора не разбират що е дух и що е духовност - и изобщо не изпитват никакви безпокойства по този повод. Те явно и не могат да изпи-тат такива безпокойства. Щото ако можеха щяха да ги изпитат. Щом сла-гат без замисляне религията към явления от рода на "поклонничеството спрямо Ванга" или към "световните конспирации", щом тия последните неща символизират "духовното" и религията за тях е "нещо като тях", те с това демонстрират крещящо неразбиране на тези т.н. духовни феномени. Бих препоръчал на такива хора, ако поне малко са се обезпокоили от това, което казвам, да прочетат като начало поне моята книжка със загла-вие Човек и дух: опит за разбиране. (Има я и достъпна онлайн.)

Между другото (за да не схванат тази моя забележка като "хей-тене" или като заяждане) не аз, а философът Имануел Кант нарича уче-ност като тяхната "циклопска". Що е циклоп знаят, вярвам. Еднооко чудо-вище. Липсва им на такива хора "второто око", това на духовното вижда-не. Има неща "аспекти", "измерения" и пр.) в този свят и живот, които са недостъпни за обикновеното познание и за науката. Науката и умът не могат всичко да познаят и да обяснят. Могат, но техните обяснения са недъгави. И крайно повърхностни. Не могат да навлязат в дълбината на проблемите. Затова който заложи само на тях много ще сбърка. Иска се и нещо друго – за да е човекът цялостно и пълноценно развит като личност.

Затова по начало в университетите трябва студентите от всички специалности да учат поне философия – ама истинска, не менте (както е сега у нас). Религия може и да не учат, но философия е задължително. Ако искат да не придобият онази въпросната циклопска ученостна Има-нуел Кант. Тоест, да са абсолютно слепи за духовното. Бездуховният човек е твърде опасен. Аз лично не бих желал да живея в бъдеще, обита-вано от предимно бездуховни – неразбиращи духа – хора. Страх ме е да живея в такова бъдеще. Защо казвам тия неща ли? Ами за да провокирам тия хора да се замислят поне малко. Да видят нещата и от един по-друг

394

ъгъл. Техният ъгъл на виждане не е най-малкото единственият. Или уни-версалният. Ако искат де. Имат свобода. Но бягството от дискусия по тия проблеми не е разумно поведение.

Толкоз. А иначе статията на Й.Ламбрев е чудесна. И сложените в нея видеа са много интересни. Препоръчвам ви всичко да изчетете и да изслушате най-внимателно. И на тази база хем ще се позамислите сери-озно, хем може и да поговорим по други въпроси, пак свързани с онова бъдеще, което заслужаваме. Според това какви сме. Темата е чудесна. Спирам дотук. Хубава вечер на всички!

Ето видеата от статията, които слагам и тук, нека да ги има и в моя блог:

395

Нима котките мислят повече от нас?

понеделник, 5 октомври 2015 г.

Котето ни лежи в ранната утрин на един стол, поставен на тера-сата – и с твърде замислена се вслушва в звуците на идващия есенен ден. Хладно е, но то продължава да стои там. Не вярвам да дебне птички – другото му любимо занимание – други неща вълнуват, предполагам, малкото му сърце. Лятото си отиде, дойде дъждовната есен, иде студена зима. Скоро, по мои изчисления след месец-два котето ни ще навърши година. Най-вероятно има спомен от една зима – през февруари миналата година го намерих измръзнало и плачещо на една автобусна спирка. Нищо не мога да кажа какви мисли вълнуват малката му котешка душа – и какви чувства владеят малкото му котешко сърце.

Не зная как става така, но това коте внася невероятно умиротво-рение в нашия дом. Ние всички ходим по цял ден нанякъде, а то пази и се грижи за дома. Спи кажи-речи постоянно, общо взето все си лежи някъде, било свито на кълбо, било протягащо се блажено. Особени грижи котето ни няма. Освен една – да яде. Добре се храни и не позволява чинийката му да е празна. Умилква се на всеки докато не му сипе храна. Понеже е самотно – не общува с други котки – имам чувството, че е започнало да говори на нас, хората – издава доста богати на смисъл звуци. И умее много да мърка, това го умее най-добре. Щом ме види легнал идва и се разполага на гърдите ми. Отвреме-навреме го овладяват някакви бурни

396

страсти и тогава бяга като щуроглаво – опитвайки се да се катери по сте-ните даже. Но скоро мирясва. Котешка му работа!

А ето, сега стои в замислена сериозна поза на оня мек стол, пос-тавен за него на терасата. Не мога да ви кажа какво мисли. Някакви смът-ни предчувствия сякаш вълнуват сърцето му. Като го посетих преди малко на терасата само леко измърка колкото да ме поздрави и почете – и пак съсредоточено продължи да си мисли.

Котките май взеха у нас да мислят повече от хората. Скоро тол-кова умислен човек не съм виждал, но ето, котето ме порази тази сутрин със замислеността си. Докъде я докарахме – котките да мислят повече от нас, хората...

След малко ставам да се приготвям за работа. Налага ми се да тръгвам много рано, до работното ми място пътувам повече от два и половина часа. Та е време да ви оставям. Само това успях да напиша тази сутрин. Все пак да има нещичко. Колкото да се знае, че всичко е наред. Вчера, в неделя, също бях на работа, понеже имах два часа със задочници. Та и вчера не можах нищичко да напиша. Както и да е. Хубав да ви е денят – и плодотворна да ви е седмицата! До скоро!

Смелостта да живеем със спасителната истина

вторник, 6 октомври 2015 г.

Днес имам малко повече време за писане (не съм днес на работа в училище) и затова ще се опитам да си довърша подетата тема – и да си

397

изпълня най-сетне обещанието: да напиша под формата на доклад до институциите една поредица от конкретни предложения, които могат да спомогнат за излизане от безизходицата в образователната сфера или в нашите училища. Най-сетне беше приет новият "реформаторски" закон за училищното образование и сега всички чакат да се случи покрай него някакво чудо – е, мога да ви гарантирам, че такова чудо няма да се случи благодарение на закона, а агонията ще продължи. От закона подобни механично произлизащи чудеса няма как да се случат, щото прилагането на закона се прави от живи хора, със съответното съзнание и поведение; без промяна в съзнанието и поведението на прилагащите закона хора никаква смислена промяна не може да има. Между другото сега много хора са разочаровани от това, че не били приети (благодарение на депу-татите от ГЕРБ) предложенията за по-задълбочено изучаване в училище на престъпленията на комунистите по време на полувековното им господ-ство по българските земи.

Аз също съм разочарован от това, но има и нещо друго: ами и да бяха приети то всъщност много зависи от убежденията на хората, които ще изпълняват съответната разрешителна или повеляваща клауза относ-но изучаването на престъпленията на комунистите; нима смятате, че комунист по убежденията си може да изпълни порядъчно такава една клауза? Едва ли, цяло чудо ще е да я изпълни. Аз пък никога не съм чакал законът специално да ми предпише такава една клауза и десетки години в часовете си по философия и гражданско образование съм поставял тема-та за престъпленията на комунистите, за тия ексцесии, за цялата тази бесовщина, която комунизмът и комунистите донесоха в клетото ни оте-чество. По същия начин може да се каже, че стои въпросът и с всички останали иновации, предписвани от реформаторският закон: даже и да е истина това, че този закон дава по-голяма свобода на учителите (нещо, в което аз не съм сигурен изобщо че е така), то е несъмнено, че ще има много учители, които, понеже сами не са привързани към свободата, прос-то няма как да се възползват от нея, ето, те няма да изпълнят наредбите на закона.

Прочее, свободен не се става по нареждане или под някакъв на-тиск от страна на началството, свободен не се става насила, а пък свобо-дата не се дава, нито пък се "отпуска". Свободата се взема. Свободолю-бивите не чакат нареждания отгоре или заповед да се ползват от свобо-дата си, за такива хора просто е невъзможно да не бъдат свободни, да не живеят със свободата си; е, какво излиза в такъв случай?

Значи всичко зависи от нещо друго, от закона няма как да произ-тече автоматично така потребното ни съзнание за свобода, то трябва да се формира иначе. Ала без него нищо няма да стане – колкото и да е напредничав или свободолюбив самият закон. Което, разбира се, не е

398

така, законът, който приеха, изобщо не е свободолюбив (както, пример-но, това се привидя на министъра на образованието и науката). Но да приемем, че законът е някаква крачка напред и то във вярната посока. Ала без усилия и подобаващо съзнание от тези, които ще прилагат и изпълняват закона едва ли ще се случи някакво чудо, примерно покрай волята ни законът да ни направи, да речем, по-свободни. Или по-свободо-мислещи.

Но е несъмнено, че движението трябва да бъде в тази посока: да почнем да си присвояваме колкото се може повече свобода. Да, свобода-та не се дава, тя се взема, тя се присвоява – и то без да искаш разреше-ния от началството за това доколко да благоволи да ти позволи да си свободен. По моето разбиране разковничето е в това: колкото се може повече хора, заети с образование, да възжелаят свободата така силно, че вече никой просто да не може да им я отнеме. Възможно ли е да стане това – и как то може да стане? Този според мен е главният въпрос.

Чета тази сутрин ето този текст: Иван Господинов: Лекарство-то на ДЕОС за българското образование е "Свобода". Значи намериха се даже и граждански и политически организации, които ясно заявяват тази потребност на нашето време. Ето как изразяват своя възглед:

ДЕОС има доверие на хората затова заставаме зад либерали-зиране на системата на образованието чрез създаването на механиз-ми, с които да оставим инициативата в ръцете на родителите и учи-телите. Търсим самоуправление в образованието, свобода на гражда-ните сами да организират училищата си и сами създават професио-налните си стандарти за образование. Ако дадем инструментите в ръцете на всеки от участниците в образователната система, тогава те ще се регулират сами един друг. Тогава също ще знаем кой носи отговорността за действията си. В момента всеки обвинява другия за провалите на системата – защото имаме единствено формални за-дължения и защото нито учителите, нито учениците, нито родите-лите имат някаква сила да прокарат собствените си идеи.

На мен този момент ми се струва, че има възлово значение. До-ри и законът да даде съответните права и да вмени съответните отговор-ности (което за този, пък макар и нов закон, не може да се каже че е нали-це) на участниците в процеса, ако те нямат настройката да поемат при-сърце тази своя решаваща всичко роля, то е очевидно, че законът тогава няма да бъде изпълнен. И, респективно, ако хората, участниците в реал-ния образователен или възпитателен процес имат подобаващото съзна-ние за свобода, за носене на същинските си отговорности, то тогава дори и законът да не ги принуждава да бъдат автентично свободни, то те, раз-бира се, няма начин да не се държат свободно, да не се ползват от преро-

399

гативите си, които ги имат "по идея", поради "естеството и същината на самата работа" – пък макар и не по закон.

Та мисълта ми е, че ние, участниците в реалния учебен, образо-вателен и възпитателен процес, именно родителите, учителите, ученици-те вече имаме в основни линии достатъчно предпоставки за да положим нужните усилия за да стане тъй дълго чаканата промяна; която, прочее, няма как да стане ако ние самите не я направим – и то без да чакаме инструкции от висшестоящите властващи началства. Просто се искат повече хора с едно ново, по-различно и освободено съзнание и с едно по-изострено чувство за отговорност, което именно е присъщо на свободо-любивите хора. Нужни са ни, накратко казано, повече такива свободолю-биви хора – и сред учителите, и сред родителите, и сред учениците. И откъде, моля ви се, можем да ги вземем тия хора – ако ги нямаме в мо-мента? Ето тук е най-тежкият проблем.

Аз мисля, че трябва да започнем да ги създаваме тези хора: въз-питателите най-напред трябва да бъдат възпитани. Учителите най-напред трябва да бъдат научени на свобода – и на свободолюбие. Превържат ли се към свободата, обикнат ли я, започнат ли да не могат да си представят живота без нея, тогава работите не само ще потръгнат, те ще станат и необратими. И същото ще се случи и с въпросната промяна. Тя ще стане непосредствена действителност само тогава, само при това условие. Ние, хората, правим всичко, нищо не става без нас, без нашите усилия. И ця-лата работа е най-напред да започнем да се учим в тази толкова прекрас-на и вдъхновяваща "наука" – на свободата, на свободолюбието, на безре-зервната отдаденост на свободата.

Става дума по-скоро за изкуство, отколкото за "наука", употребих думата наука в подигравателен, в ироничен смисъл. Свободата трябва да се практикува, с нея трябва да се живее. Привикването към свободата, към живот в свобода, не е лесна работа. Но това нещо трябва да започ-не да се случва или да става най-напред не другаде, а тъкмо в нашите училища. И то от най-ранната детска възраст. Защото ние започваме да опорочаваме подхода си към децата още в тяхната най-ранна възраст – от първия момент, в който те имат контакт с учебно или образователно детско заведение (детска "ясла", детска градина). Потръгнат ли нещата в невярната посока иди ги оправяй след това.

Ето в тази посока е моето предложение. Ще ми се да го напиша така, че да е хем въздействащо, хем да е кратко и удобно за четене, хем да е разбираемо, хем да е убедително (включително и дори най-вече за младите, за учениците, но също така и за мениджърите, за чиновниците от образователната институция, които в мнозинството си робуват на ко-ренно различни представи за образование). Това последното, за робува-нето на други, устояли, традиционни представи за учене, за образование

400

за училище изглежда е характерно не само за учителите, но и за остана-лите участници в процеса, а именно и за учениците, за младите. И също така и за техните родители. И младите, и техните родители са в някакъв смисъл опорочени, и техните съзнания, трябва да признаем, са изкривени – доколкото системата е оказала и върху тях своето деструктивно въз-действие. Съобразявайки се с всичко това, в крайна сметка успях да на-пиша следния "продукт":

До всички учители, до дейците на образованието в България До всички ученици – от всички нива на образователната ни система

До всички родители

Копия за сведение: До проф. Т.Танев, Министър на образованието и науката;

До г-жа И.Киркова, Началник на РИО-Пловдив

Обръщение с предложения под формата на отворено писмо

Уважаеми ученици, учители, родители, Искам да ви кажа нещо много важно. Моля да ме изслушате

внимателно (за малко да кажа "Няма да повтарям!" – като оная смахната даскалица от сериала "Ало-ало"!). Предлагам на вашето внимание (и на обсъждане след това) една поредица от новости, които могат да спомог-нат, по дълбокото ми убеждение, за възникването на една по-приемлива, по-поносима ситуация в нашите училища. Ето за какво става дума.

Поне три проблема са се преплели в ужасно заплетено кълбо: нежеланието на младите да учат, прилагането на несъвременни подхо-ди в обучението, пораждащи общо взето предимно скука и лошата дис-циплина в часовете. Това, че огромната част младите, от учениците не обичат да учат, че са се отвратили от ученето и от това, което им се случ-ва в училище, е добре известно на всички, нека да имаме добрината да го признаем като основен проблем. Защо е станало така, защо младите не обичат да учат е голяма тема. А може би причината е тази, че учителите са им налагали да учат по неподходящия начин? Може би има нещо сбъркано в утвърдилите се начини на преподаване – и на общуване меж-ду учители и ученици? Най-вероятно е станало точно така. В крайна смет-ка знаете какво обикновено става в класните стаи, нали добре ви е позна-та обичайната картинка в тях? Има ли нужда да я описвам?

Е, ще кажа нещичко. Учителите с титанични усилия се опитват поне нещичко "да наливат в главите на учениците" – и то при положение, че още Сократ е повтарял, че "Обучението е запалване на пламък, а не

401

пълнене на съд". Да, главите на учениците не са... кофи, които трябвало да бъдат пълнени с прословутите "знания". Да не отваряме тук огромната тема за калпавите програми и планове, които натрапват на учителите и учениците чиновниците от образователното министерство. Факт е, че никой от министерството не се интересува от това какво мислят по тия въпроси учителите и учениците – парадоксално е, че нас, дето се занима-ваме непосредствено с дейността, наречена учене, никой не ни пита за тава какво смятаме, че искаме да учим, какво трябва да учим и пр. Най-вероятно по тези причини се и стигнало до плачевната ситуация в класни-те стаи: учениците слабо или изобщо не се интересуват от това, което трябва да учат; с огромно нежелание трябва поне да имитират, че все пак нещо, наподобяващо ученето, така или иначе се случва; учителите, край-но обезсърчени от бликащото отвсякъде нежелание за учене, казахме, се мъчат все пак на нещичко да ги научат и полагат направо титанични уси-лия в тази посока; много често, да не кажа непрекъснато и постоянно часът се превръща в нескриван тормоз и дори в нещо като „война на нерви” между ученици и учители, война за надмощие, за това кой ще дирижира положението; учителите се виждат принудени в тази крайно неподходяща атмосфера да дават на учениците си поне най-малкото, някакви основни сведения за предмета, които след това учениците се виждат принудени да зазубрят, да научават наизуст, без да влагат разби-ране – и затова често повтарят като папагали разни "общи учени приказ-ки", чиито смисъл не разбират (точно от такива пределно теоретични и откъснати от нуждите на живота сведения се състоят и официалните учебници на министерството). Разбира се понеже няма никакъв смисъл да се помнят такива неща, учениците се спасяват по контролни работи, тес-тове и изпити с преписване, ако изобщо нещо нашите ученици научават в училище то това е как по-изкусно и умело да преписват, направо факири са нашите ученици в това отношение.

И тъй, в училищата ни се имитира учене и образование, но това, което става там, има съвсем далечно сходство със същинското учене и образование. Лошата дисциплина в часовете, в които учениците трябва да стоят не защото го искат или го смятат за полезно, а защото са задъл-жени да стоят там по принуда, е съвсем естествена последица от всичко-то това – и дисциплината няма да се подобри с увеличаването на натиска върху съзнанията и душите на учещите; не е този пътят да се реши този проблем. Картинката е ясна, няма смисъл да я описвам повече, тя е до болка позната на всички.

Родителите все пак са доволни, че техните деца в училище все пак са под някакъв контрол и уж нещо правят, което, казахме, наподобява учене и образование – а не се скитат свободни и безделничещи по улици-те. Факт е и това, че всички мерки по затягане на дисциплината и за въ-

402

веждане на насилствен, принудителен ред в класните стаи са неефикас-ни. И учителите, и системата като цяло признават своето безсилие не-щичко да променят, с оглед да се постигне тъй желаният от всички обрат към добро. Напротив, нещата се влошават с всяка изминала година. Вече по моето виждане са станали нетърпими. "Хубавото" е това, че ние, бъл-гарите, сме пословични търпеливци и можем изглежда всичко да изтър-пим. Стискаме зъби и търпим.

Тече безсмислен труд в училищата – и всички се заблуждават, че така може да продължава безкрайно. Няма нужда тук да ви обяснявам до какво води това, че човешкият фактор на живота в нашата бедна и многострадална държавица в една такава ситуация и система не само че не получава така потребната му подготовка за изпитанията на съвремен-ния живот, но и че той дегенерира в непростима степен. Качеството на образованието у нас е обидно ниско, толкова, че просто с пълно основа-ние можем да заявим: това, което имаме, е не образование, а е НЕобра-зование, пълно е у нас с хора, зад чиито дипломи не стоят кой знае какви умения, качества или способности, образованието у нас, за жалост, е менте-образование. Е фалшиво, неистинско образование. Страшно е да се признае това, но трябва да имаме достойнството да го признаем. И какво трябва да се прави в такава една тежка ситуация?

Да търпим безкрайно не е нещо, което да може да прилича на спасение. Проблемите си стоят, не можем да си крием безкрайно главите в пясъка – подобно на това, което правят щраусите. Учителите в мнозинс-твото си не са доволни от своя труд – стига да не са загубили все още усета за достойнство и съзнанието за онази висока духовна мисия, която е същност на призванието на учителя. И учителите, и учениците, предпола-гам, не идват на училище сутрин с подобаващото вдъхновено настроение, напротив, духовете ни са посърнали. Да си учител или ученик в днешните условия е твърде стресиращо. Един писател (Дмитрий Биков), който прак-тикува и учителстване именно с ученици, наскоро писа, че да учителстваш в училище в днешно време било нещо като занимание с екстремен вид спорт. Нищо чудно, от тази страна погледнато, и да издържаш ситуацията в училище, бидейки ученик, да е нещо, което наподобява героизма.

Ето в тази връзка моите предложения за незабавна промяна на толкова тежката и непоносима направо ситуация. Смятам, че при желание ние самите, учениците и учителите, можем да положим усилия за да про-меним тежката ситуация към добро. Но това може да стане на принципно различна основа. От много неща, с които сме добре свикнали, трябва да се откажем без съжаление; длъжни сме да ги изхвърлим на боклука като непотребни. Ще си позволя, за прегледност, да подредя основните мо-менти в предложението си с точки и подточки:

403

1. Промяна на атмосферата в часа

Трябва с общи усилия да направим така, че обстановката в часо-вете да не е напрегната, напротив, да е съвсем спокойна, всички да се чувстват превъзходно, в съвсем свободна и дори бих казал вдъхновена обстановка учител и ученици заедно да изследват проблемите, да обсъж-дат, да споделят мисли, да се изслушват внимателно и с разбиране, да има подходяща диалогична настройка. Всеки смело да може да казва какво мисли – без да бъде прекъсван, без да чувства каквото и да било неудобство. Така се учи, в такава обстановка ученето има смисъл и е продуктивно. Всичко друго е имитация на учене и на образование. Учени-ците – а те именно са учещите – спокойно да задават всякакви въпроси и заедно с учителя да търсят отговорите. А не учителят да им дава всичко наготово – и тогава всичко неизбежно се обезсмисля. Смисълът се появя-ва едва тогава когато знанието се ражда в този продуктивен изследова-телски и свободен дебат, чрез който се осъществява процеса на познани-ето и ученето. Добре де, а как може да се появи тази толкова човечна атмосфера и обстановка? Мираж ли е това, каква е тази утопия? Нещо такова може ли да се случи в нашите училища, където изнервени и дори психясали учители и ученици се надпреварват в колкото се може по-убедително демонстриране на неврозите и на психозите си?

Аз лично смятам, че такава потребна и дължима обстановка в класните стаи е възможна. Тя и сега се случва в някои отделни училища и класове, при някои учители, имащи по-различен подход. Ясно е обаче, че с външен натиск всички ученици няма как да бъдат принудени да се дър-жат прилично и подобаващо. Трябва по съвършено друг начин да се пос-тигне желания благотворен ефект. Ето една мярка, която ми се струва подходяща: а.) Обстановката в часа следва да е грижа на самия клас, на учени-

ците, на личностите, които го съставят

Основната тежест по поддържането на реда и атмосферата в ча-са следва да падне върху самите ученици, върху тяхната общност. Разби-ра се, учителят може да им помага, но за въдворяването на ред и на „дис-циплина” той не следва да е повече единствен и самотен войн. Самият клас – като общност от хора или група – следва да изнамери начини да се справи с поведението на ония ученици, които пречат на работата, на ученето, които развалят спокойната обстановка. Положението в класа трябва много задълбочено да се обсъжда с помощта на учителя, на клас-ния ръководител, с помощта също така и на родителите. Да, родителите също трябва да играят голяма роля за подобряване на положението в

404

тази посока. Без помощта на родителите тук едва ли нещо може да се постигне. И съм убеден, че учениците, родителите им и учителите, в едно свободно и демократично обсъждане ще успеят да изнамерят ония мерки, които са ефективни и работещи. Във всеки клас може да са ориги-нални тия мерки или подходи за справяне с проблема. Не бива да се мисли, че е напразно изразходвано онова време, което е било „изхабено” за да се решава този проблем с възцаряването на подходяща, на подоба-ваща и на спокойна, благоприятна за истинско учене обстановка. А в такава една обстановка да се учи, убеден съм скоро ще го откриете, е изключително приятно занимание. Да, ученето е нещо най-приятно и дори забавно ако се прави по подходящия начин и в подходящата обстановка. Но в ненормална обстановка да се учи е просто невъзможно. И тогава, казахме, се стига до добре познатото ни имитиране на учене и на образо-вание. Аз искам да подхвърля тук една идея, много ми е интересно как ще ви прозвучи:

б.) Трябва към всеки в класа да се отнасяме като към свободна, суверенна и отговорна личност, имаща достойнство

И държаща на достойнството си. Оня, който се държи недостой-

но или накърнява достойнството на друг човек (било учител, било ученик, било какъвто и да е друг), прави нещо нередно и следва да бъде най-малкото порицан. Ако започнем един към друг да се отнасяме като към личности, ситуацията ще почне непременно да се променя. На никого не можем да наложим нещо против волята му, той трябва да бъде убеден, че е за негово добро да промени нещо в мисленето или в поведението си. С провинилите се трябва много да се разговаря – с оглед да им се помогне да осъзнаят грешката си. Няма друг начин за това освен разговорите. Но не учителят или дори директорът, примерно, да мъмри провинилия се ученик, а и неговите съученици следва да проявят своето критично лич-ностно отношение към неговото деяние. Обикновено учителят мъмри провинилия се, а пък съучениците му мълчат и гледат сеир. И дори се радват на провала му. Никой негов съученик не смее да се обади за да не бъде изтълкувано изказването му като подмазване спрямо учителя.

Е, трябва нещата да се променят така, че всеки ученик, всеки, който е свидетел на неправомерното деяние, всеки от класа смело, без задръжки да може да каже какво мисли, как оценява постъпката на прови-нилия се. Когато човек греши, той го прави защото живее с илюзията, че и така може да се прави, сиреч, той не съзнава грешката си именно като грешка, той си мисли, че грешка няма, че е прав, всичко е правилно, че „и така може” и пр. Та значи трябва да му помогнем да развенчае в съзнани-ето си тази илюзия и да успее да осъзнае грешката си именно като греш-

405

ка. Това може да стане само с проявата на личностно отношение към него от страна на целия клас, на всички личности, образуващи класа. Много е мощно това влияние от страна на групата и то следва да бъде овладяно и насочено към постигане на позитивни цели. (В момента то е насочено към постигане на разрушителни, деструктивни цели.) Провинилият се трябва да разбере, че бидейки личност има пълното право да прави каквото иска, но за сметка на това трябва да има добрината да поеме пълната отговорност за поведението си. Свободата съдържа в себе си и този момент на поемане на цялата отговорност.

У нас понеже ни поставят в условия да не чувстваме свободата си, дори и да не можем да разполагаме с нея, по тази причина постоянно шикалкавим по нашенски маниер с поемането на отговорността. Там, където има струпване на маса от несвободни хора, от хора, които правят всичко по нежелание и по принуда, там цари атмосфера на пълна безот-говорност, там никой за нищо не може да бъде държан отговорен. Разби-рате ли в какво се свежда и изразява "хватката": отговорност се появява само като следствие от признаването ни за свободни. Щом сме свободни сами да решаваме какво трябва да правим, едва на тази почва вече ще се породи и съзнанието ни за отговорност. Пусни го един човек да прави какво иска, остави го да бъде свободен – и тогава той ще си покаже... цялата магария! И ще покаже колко изобщо струва като личност. Докато сме несвободни ние освен че сме безотговорни, сме и безлични. Личност в собствения смисъл има там, където има свобода, а свободата и отго-ворността, казахме, вървят ръка за ръка.

Това са най-елементарни неща, които обаче у нас се тотално сгрешени в рамките на непризнаващата свободата административна система на образование, на която всички ние – и учители, и ученици, и родители, и гражданите като цяло – сме жертви. Нашата образователна система, непризнавайки и недопускайки свободата на всички (и залагайки на несвободата, на принудата, на насилието), неумолимо довежда до добре познатите ни плачевни резултати, а именно: пълно е с безлични, несамостоятелни и безотговорни хора у нас, пълно е с хора, които не уважават както своята, така и чуждата личност, масово у нас не се зачитат и най-елементарните човешки права, у нас затова и цари пълно беззако-ние, затова у нас също така просперират именно най-наглите, арогантни-те, безскрупулните, аморалните и пр. Да не пропусна да кажа и това: там, където няма свобода (и свободен избор), там няма и не може да има и морал; хората стават аморални, очебийно безнравствени когато са при-викнали да живеят в условия на несвобода. И така (темата е огромна и затова минавам по-нататък, простете за тия обяснения, но ми се струват че са необходими за да се постигне верния смисъл на нещата) в съответ-ствие с току-що казаното по необходимост стигаме до следното:

406

в.) Който съгреши, прояви безотговорност, накърни интересите на другите трябва да привикне да отговаря

Трябва да бъде принуден да поеме цялата отговорност за сторе-

ното. За да привикнем да поемаме отговорност се иска да има и момент на принуда, поне в самото начало. По тази причина предлагам да се зад-вижи такъв един механизъм за "общностна принуда" чрез

г.) Създаването във всеки клас на т.н. "съдебни комитети" Това са изборни органи, които ще подлагат на най-внимателно

обсъждане поведението на всички съгрешили, на всички, които са накър-нили нечие достойнство или са нарушили нечии права или интереси. Обстановката на безотговорност ни е научила да живеем с чувството за безнаказаност, което още повече засилва анархията. Когато човек прави нещо нередно и добре знае, че никой няма особено да се развълнува поради това или пък да посмее да му търси отговорност за стореното, това съзнание за безнаказаност вече е предпоставка този човек да почне да си прави каквото иска – без изобщо за нещо да му пука. Е, тази пороч-на тенденция трябва да бъде спряна, следва да бъде пресечена. "Съдеб-ните комитети" ще сторят това.

Пред "съдебния комитет" ще бъде изправен всеки, който си е позволил да наруши благоприличието, да потъпче нечие достойнство или да допусне поведение, влизащо в противоречие с коренните интереси на индивидите, съставящи общността (класа). Там той ще бъде "съден", да, същото, което се прави пред съда, ще бъде направено и тук, ще се прове-де нещо като "съдебен процес", с "адвокати" (защитници), свидетели, "съдии", "прокурори" и пр. В "съдебния комитет" освен избрани "длъжнос-тни лица" и назначени от тях защитници и пр. могат да участват всички, които желаят, за които разнищването на казуса представлява някакъв интерес, има дължимия смисъл. Подхвърлям тази идея за създаването на тези "съдебни комитети" за обсъждане, тя не е мое оригинално изобрете-ние, признавам, че съм я взаимствал от книгата на проф. Яков Хехт "Де-мократичното образование". За да заработят тия "съдебни комитети" – с които съгрешилите ще си имат доста сериозни главоболия! – ще се наложи всеки клас да си създаде и специален

д.) "Дневник за поведението" или "Журнал за произшествията"

Или на инцидентите; както искате го наречете иначе. Работата е там, че всяка проява на нередно поведение или всяко провинение трябва да бъде документално регистрирано. Този дневник може да бъде прило-

407

жение към дневника на класа, нещо като тетрадка или свитък, в който да бъдат вписвани всички нередни прояви на ученици – в час или извън него. Чупене на чинове, прозорци, столове и какво ли не – всички ще бъде вписвано в този опис на произшествията. Там също така трябва да се вписват и имената на хората, които са присъствали на подлежащата на осъждане проява, т.е. хората, които са свидетели. Те ще свидетелстват вече пред "съдебния комитет", който, примерно, може да се свиква вед-нъж на един месец или на две седмици (според нуждите, понякога може да се свиква и екстрено, ако проблемите го налагат). В работата на "съ-дебните комитети" по необходимост трябва да участват и класните ръко-водители, и учители, но водещата роля в тях следва да играят ученици с авторитет, които имат безукорно поведение и на тази база и моралното основание да бъдат съдници на деянията на провинилите се.

Смисълът на този орган е: всеки ученик да се убеди на основата на личен опит, че не е безобидно нещо да накърняваш правата и интере-сите на други личности. И да бъде пресечена атмосферата на пълна безнаказаност и безотговорност. Щом искаме да се ползваме от плодове-те на свободата трябва да привикнем да практикуваме тази същата сво-бода в класните стаи. Да спомогне за личностното развитие на младите в тази най-съществе-на посока, а именно за формирането на подобаващото за свободния човек съзнание и самосъзнание за свобода е най-отго-ворната задача и мисия на съвременното училище, на училището в съв-ременното демократично общество. Нищо друго да не научат младите хора в училище, но само в тази посока, именно развитието на тяхното съзнание за суверенитет на личността, за правата на индивидуалността и за отговорностите на свободата и т.н. да постигнат някакъв напредък, е вече предостатъчно, макар че на тази база, според степента на развитост на съзнанието и самосъзнанието за свободата младите ще привикнат постепенно да берат най-добри плодове в своето бъдещо личностно развитие. А сега да минем върху другата голяма област, в която трябва и могат да настъпят сериозни и принципни промени:

2.Съвременни подходи в отношенията учител-ученик и в преподаването

Много неща са сбъркани в нашите представи и в тази област. И

те трябва да бъдат без жал хвърлени на боклука. Казахме, че според съвременните разбирания за обучение и образование знанието следва да се ражда в съзнанията на младите – в един процес на равноправно и динамично сътрудничество между учители и ученици. Учителите и учени-ците са партньори в търсенето на истината. Учителят няма право да под-нася някакви чужди и безразлични ни "единствено-правилни истини" и

408

мисли и то в готов, в "смлян" вид, както това обикновено се прави. Учеб-ният процес е изследователски и творчески процес на търсене на истината, той е едно изпълнено с неочаквани обрати приключение и дори авантюра, която не може да се движи по предварителни зададени лаби-ринти или алгоритми. Ученето е най-фина духовна дейност, която не може да се прави с неподходящи "сечива" или "инструменти".

От много неща трябва да се откажем без съжаления. Главното е учениците да бъдат поставени в условия, благоприятни за разгръщане на творческия потенциал на тяхното мислене, ум и душа; всичко друго е вече подробност, това е най-главното. Да мислиш със собствения си ум, да търсиш, да изследваш, да направиш така, че душата ти да почне да ражда идеи и оригинални мисли е най-естествения начин за протичане на един автентичен обучителен или образователен процес или процес на учене; ученето е търсене и изследване, тук е разковничето. Ето тези неща следва да започнем да ги практикуваме всеки ден – с оглед да започнем да се пристрастяваме към тях. А за тази цел следва да се отвратим от голяма част от това, което сме правили досега. Примерно нека да започ-нем оттук:

а.) Познанието е решаване на проблеми

Има също така и проблеми, които са дори нерешими. Но е най-важ-ното те да бъдат осъзнати именно като проблеми. Проблемите са загадки, които следва да бъдат разбулени или разнищени. Проблемати-зирането на съществуващото е началото на мисленето, оттук се заражда онзи велик импулс, свързан с познанието и изследването, тук се ражда също така и удивлението, което именно ще ни води по пътя на познание-то и търсенето. В час трябва да се породят нужните условия в душата да се появи този душевен поврат, тази нова ориентация към търсенето на някакви ефикасни решения на загадките, които изпълват съществуването ни. В час учениците споделят всичко онова, което са успели да постигнат със свои сили в етапа на самостоятелното търсене и осмисляне на проблемите. В час се прави нужното с помощна на учителя някои пробле-ми да стигнат до съзнанието на учениците и да се настанят там. Учителят, казахме, нищо не преподава и дава наготово, а само подтиква и насърча-ва съзнанията към осъзнаването на проблемите. Веднъж като проблемът се укорени в съзнанието, на тази база той там трябва да преживее онази лична одисея, благодарение на която всеки млад човек трябва да прило-жи силата на своя интелектуален и духовен потенциал – с оглед да опита да реши проблема напълно самостоятелно.

Та значи етапът на самостоятелното осмисляне (в дома) е най-глав-ният и дори решаващият. След това всеки в учебния час споделя с

409

другите какво е успял да постигне със собствени сили, до какви изводи е стигнал, какви резултати е постигнал. Колкото повече оригинални предло-жения се поставят на обсъждане, толкова по-интересен ще бъде часът. Ония ученици, които не са имали нужната настройка и не са направили кой знае какво в етапа на самостоятелното осмисляне, ще имат възмож-ност чрез вслушване в изказванията на своите съученици също така да навлязат в проблемите. Понеже учениците имат различни интереси и много предмети за учене, съвсем естествено е, че някои ще бъдат по-активни в даден час, други – по-па-сивни. Едни ще са положили съответ-ните усилия да решат проблемите, други няма да са положили никакви усилия. Във връзка с това се налага да се приложи

б.) Нов подход в оценяването на знанията

Когато ученика го изпитват той, разбира се, е стресиран и е под голямо напрежение. Това не спомага за свободната изява на мисълта и на личността му. Оценките, знаем, имат и репресивна функция, на която много учители с остаряло мислене или поради безсилие са принудени да залагат: страхът от двойките (доколкото изобщо съществува все още) може да е някакъв стимул за учене, но не е този начинът в съвременни условия учениците да постигнат някакви смислени успехи или постижения. По тази причина примерно може да се приложи следната "точкова систе-ма", която е особено подходяща за изучаване на хуманитарни учебни предмети, в частност философските такива. Тя се свежда до това, че

– учениците сами решават кога да се изявят, кога да се включат в обсъждането; никой няма да бъде изпитван без да го желае;

– при това положение всеки се изказва напълно спокойно и сво-бодно, без да мисли за оценки, за наказания, за грешки, за награди и пр.;

– които ученици допринесат най-много за изясняването на въп-росите и проблемите по време на обсъждането, в края на часа ще получат най-много точки (примерно 3), които по-малко са допринесли, ще получат 2 точки или 1, който нищо не е допринесъл, но е слушал внимателно, той ще се изяви другия път, тогава ще се отчете напредъкът му, сега обаче няма да получи нищо;

– темите се обединяват в цикли (поредици), примерно за 7-8 учебни часа се обособява един цикъл, в края на цикъла всеки ученик, според събраните през часовете точки ще получи и съответната оценка, примерно 6, 5, 4 и пр. Който е събрал, да речем, 10 и повече точки, ще получи 6-ца, който е събрал, да речем, 7-9 т. - 5-ца, 4-6 т. ще получи 4-ка, който има само 3 т. ще получи, да речем, 3-ка; който не е събрал дори 3 т., ще има двойка;

410

– тази "точкова система" си има и предимства, и недостатъци, но нищо не пречи с нея да бъде експериментирано в различните класове за да се разбере до какви резултати ще доведе;

– разбира се, това може да стане ако класът с пълен консенсус (няма нито един против) е съгласен да опитат с нея.

Може, разбира се, и други начини на оценяване да бъдат измис-лени. Примерно следва да се заложи на принципа на свободата и на доброволността: сам решавай кога да се изявиш и да бъдеш изпитан. Ако, примерно, за един месец всеки ученик следва да има поне една оценка по даден предмет, той нека сам да решава кога да се изяви и да пожелае да бъде изпитан. (При "точковата система" обаче ти се налага по-често да бъдеш активен, а не само веднъж, както е с обикновеното оценяване с оценка.)

Ако дадени ученици не са се възползвали от правото си да се изявят когато решат е са чакали последния момент тогава може поради много желаещи да се окаже, че няма време кога да бъдат изпитани в час и ще се наложи да им бъде писана "автоматична двойка".

Ето по този начин те ще бъдат насърчени да се ползват от сво-бодата си в един позитивен смисъл – и също така навреме. Разбира се, в часовете могат да бъдат прилагани какви ли не

в.) Съвременни начини за обсъждане на проблемите

Примерно игри, състезания между отбори със задаване на въп-

роси и даване на отговори, обсъждания в малки групи и много други таки-ва нови начини за протичане на часа – каквито съвременната психология ни е дала в изобилие. Такива "разчупени форми" са много приятни на учениците понеже им позволяват да развиват у себе си полемични уме-ния, да си партнират в групата, да възпитават у себе си ценни качества като търпимост към различното разбиране, внимателно изслушване на другия, спокойна изява, зачитането на различностите и т.н. Поради крат-кост (текстът стана прекалено дълъг) ми се налага да ускоря темпа на движение към завършека, ето по тази причина нека да преминем към нещо крайно полемично и дори провокационно, а именно

3. Свободна посещаемост на часовете

Зная добре, че това нещо звучи крайно анархистично. Как така

който иска да влиза в час, а който не иска – да не влиза? Ще настане пълна анархия. Не че "неизвинените отсъствия" с нещо помагат де, но поне живеем с илюзията, че нещо правим за да натикаме учениците в класните стаи и да ги държим там, нищо че някои от тях сякаш побесня-

411

ват. Разбра се, че тия мерки не помагат. Учениците си купуват за 50 сто-тинки извинителни медицински бележки – а учителите се преструват, че вярват, че са "истински" и им извиняват отсъствията. Добре, а питам: какъв е смисълът някакъв ученик, който изобщо няма никакво желание да учи, да бъде натикан в класната стая по принуда и да се чуди с какви простотии да си убие скуката? И, разбира се, точно такива ученици най-много пречат на ония ученици, които, примерно, знаят добре за какво ходят на училище, за какво има смисъл да ходи човек на училище. Е, какво да се прави при това положение?

Изходът е един: свободната посещаемост на часовете. Но как така, нали това не е разрешено от правилниците? Аз лично смятам, че нищо добро не може да се постигне чрез отнемане на свободата на когото и да било, камо ли пък на младите, на учениците. Насила хубост не става – го е казал мъдрият ни народ. Но ние се правим на изоглавени и си мис-лим, че можем на инат нещо до постигнем. А с инат до добро също не се стига. Свободата обаче винаги е благодатна. Ето как ще се опитам да ви убедя, че тази мярка е крайно време да бъде приложена поне експери-ментално. Вярно, има някои рискове, но "онзи, които не обича риска, се страхува от свободата" (думи на Симон Дьо Бовоар), да, който се страху-ва от рисковете се отказва от свободата.

а.) Учениците и сега имат правото да излизат по време на час

Примерно "по нужда", нали така? И учителят великодушно ги пуска и след това дебне с часовника кога ще благоволи да се върне уче-никът в час. Е, какво толкова ще се случи ако учителят заяви, че всеки ученик има правото без да дава никакви обяснения на учителя да излиза от класната стая, стига да го прави без да смущава с нещо работата; и да се връща в класната стая когато сам реши. Е, някой може и да не се вър-не. Трябва ли да му пишем "неизвинено отсъствие" тогава – ако не е бла-говолил да се върне? Ами да, но какъв е ефектът – и смисълът? Дайте да поразсъждаваме заедно.

б.) Когато ученикът се върне не за друго, а защото го е страх

Страх го е да не би учителят да се сети че не се е върнал и да му

отмъсти за волността като му пише неизвинено отсъствие. Но в този слу-чай цялата работа се е обезсмислила: страхът не е добър регулатор, на страха трябва да престанем да залагаме; не е модерен този подход. Пък и добре се знае, че има ученици, които вече не се плашат от абсолютно нищо. Тях точно с нищо не можеш да ги уплашиш. Нито с двойки, нито с отсъствия, нито с мъмрене, нито с викане на родителите. Пълно безсилие

412

изпитва институцията пред поведението на такива безотговорни ученици, които поради чувството за безнаказаност наистина вече не се страхуват от нищо. Те не се страхуват от нищо, но също така нанасят и ужасни по-ражения на ония ученици, които знаят за какво ходят в училище, които се стараят да се развиват като личности в него. Ето това е непростимо: да пречат, да вредят на другите. Със себе си имаш правото да постъпваш както искаш, но на интересите на други хора нямаш право да вредиш. Но има нещо, което може да накара злосторниците да се замислят и то е

в.) Пораждане на чувство за отговорност

Нека да не се върне ученикът този час. Голяма работа че го е нямало. Нали той добре умее "да е тялом в час, а духом да го няма"? Та значи какво се е променило като наистина го е нямало? Нищо не се е променило. Да, обаче този ученик може и утре да бъде съблазнен от тъй сладкия и много коварен обаче плод на свободата: е, нека и в следващия час да постъпи пак така. Нека да привикне да идва в час само в началото на часа (колкото да не му пишат "неизвинено отсъствие") и след това да се измъква тихомълком от класната стая. Нека да го прави 3-4-5 пъти поред, да предположим. Да, обаче в един момент той вероятно ще се досети, че по този начин ще пропусне много учебен материал и в крайна сметка ще получи двойка. (Ако прилагаме "точкова система" непременно ще си получи двойката. Иначе пак няма да му се изплъзне проклетата двойка.) Добре, смятате ли, че този човек ще привикне на пълната безот-говорност и цялата учебна година ще си пропилее като не стои в часове-те, примерно, по математика? Няма ли да му прищрака в един момент в акъла, че по този начин той се обрича на незавидно бъдеще: пълен про-вал по този учебен предмет и, респективно, съвсем реалната вероятност да повтаря класа? Аз мисля, че дотам изобщо няма да се стигне и в един момент

г.) "Бягащите от час" ученици сами ще се върнат

Но вече ще стоят в час защото са осъзнали, че е крайно глупаво да си навличаш такива излишни беди, проблеми и главоболия. Е, сега вече те ще стоят в час по съвършено други причини – и тогава стоенето им в час ще има вече позитивен смисъл. И поведението им в час ще бъде вече друго. Има ли я свободата, се поражда и нейната спътница – отго-ворността. Много е просто това. Интересно е, че тъй учените министерски чиновници от образователното министерство изобщо не осъзнават изг-лежда тия толкова прости неща.

413

д.) Ако тия неща се практикуват от по-ранна детска възраст То тогава в по-горните класове учениците съвсем ясно ще съз-

нават простите неща, които не са по силите на многоучените министерски чиновници, не изморяващи се да изобретяват все по-нови инструкции за „затягане” на дисциплината в час – и то предимно с какви ли не забрани. Примерно изобретиха наредба в час учениците да нямат на разположение мобилни устройства ("телефони"), въпреки че процес на учене без полз-ване на интернет в днешни условия е трудно да си го представим изобщо. е.) Добре де, тия ученици, които не са в час, къде ще бъдат, кой ще

се грижи за тях?

Какво ще правят, кой ще ги контролира, няма ли да стане някаква беля, няма ли родителите да ни обвинят, че не контролираме децата им, че "училището-забавачница" не си изпълнява "основната функция"? Може да се помисли къде да идат тия ученици и какво да правят. Примерно може да се измисли нещо като "читална зала" или "зала за самоподготов-ка", примерно (ако в училището няма библиотека). Може да идат, да до-пуснем, в час по друг предмет и с друг клас (и дори друг учител), където, примерно, им е по-интересно – или са изостанали в подготовката и затова са загрижени за положението си по този предмет.

Младите, учениците ще измислят с какво да се занимават. Може просто да постоят на чист въздух и да съберат сили за следващия час. Няма лошо и в това. Да се поразходят малко в градината на училището. Да поседнат на пейка и да помислят, да останат насаме със себе си. Аз и в това не виждам нищо лошо. В това да се практикува свободата по моето разбиране няма нищо лошо, напротив, чудесно е. Превъзходно е даже! Нека да привикват младите със свободата. Училището не трябва да е остров на несвободата в нашия така или иначе все пак свободен живот. Не съзнавате ли колко е алогично и неприемливо точно училището да е нещо като остров на несвободата в нашия все по-свободен и освобожда-ващ се демократичен свят?!

Много неща в днешното българско училище са аномалия или анахронизъм, останал от уж отдавна изминали времена. То трябва да се модернизира и да приеме ония новости, които животът изисква от него. Крайно време е това да бъде направено. Не може да се чака нещата да се случат без нас – или покрой нашата воля. Ние сме тези, които трябва да извършим промените. Съвременността ни зове да си изпълним дълга.

Простете, че ми се наложи да напиша толкова безобразно дълъг текст. Исках всичко да обясня възможно най-понятно. Та да се разбере от всички. Знам, че е неприятно да се четат такива дълги текстове. Които при това следва и да се осмислят. Четенето и ученето са "голяма беля" или

414

"мъка" обаче само за ония, които не обичат да мислят. И на които им е безразлично всичко. На ония, които са се примирили с всичко. Които са обръгнали на всичко. И които могат да понесат всичко.

Нека ние да не бъдем повече като тях. Нека да опитаме да се променим. Не е лесно, вероятно – за мнозина. Но нищо не ни пречи да опитаме. Благословени са ония, които не проявяват слабост и малодушие, които не дезертират, които не са мекушави, ония, които са привикнали да се борят – за да променят света. Промяната в света започва от промяната вътре в нас самите. Ще заживеем в един по-добър свят само ако самите ние станем по-добри. И по-истински.

А истината е тази, която ни прави свободни – по думите на Спасителя. Крайно време е да отхвърлим без жал всичко лъжливо, що опорочава и съсипва живота ни – и да добием смелостта да заживеем със спасителната истина. 6 октомври 2015 г. Пловдив С уважение:

(Ангел Грънчаров)

Лудост ли е да си мислиш, че точно ти ще оправиш света?

Във връзка със съобщеното в публикацията със заглавие Изпратих своята жалба до институциите във връзка с нарушения

415

около назначенията на учители в държавните училища на Пловдив преди няколко дена от Комисията по защита от дискриминация получих официално писмо, чието фотокопие също публикувам – едва днес. Рабо-тата е там, че изтича времето за отговор на това писмо – в 7-дневен отго-вор трябва да отговоря с оглед да запълня допуснатите пропуски в своя сигнал до КЗД. Всъщност трябва да реша дали изобщо да отговарям, дали да задвижа процедура в КЗД по така визирания казус – или да се откажа, един вид да простя на тези длъжностни лица (директори на учи-лища), които наистина си позволиха да ме подложат на унизително диск-риминационно отношение по време на "кампанията" за назначаване на учители по философия и гражданско образование в доста училища в Пловдив.

В пет пловдивски училища кандидатствах, и в петте училища мо-ята кандидатура за учителско място беше по най-груб начин отхвърлена, с което на 100% беше проявено дискриминационно отношение към мен, моята кандидатура по единодушното мнение на тия администратори беше оценена като "неблагонадеждна", и то на основанието на очевидно диск-риминационни мотиви (включително и с политическа насоченост). Нару-шени, незачетени бяха моите преподавателски права, оказа се, че на основата на съвсем незаконни мотиви и съображения аз фактически бях лишен от преподавателски права, моето човешко и конституционно право на труд беше потъпкано. И какво да правя сега, да си затворя очите, да си замълча - или да въпреки неудобствата и рисковете все пак да предизви-кам разглеждане на казуса в Комисията по защита от дискриминация? По този въпрос трябва да взема решение днес, най-късно утре – и евентуал-но да подготвя исканата от мен с това писмо документация.

Не мога да намеря други ощетени от явния произвол кандидатс-твали лица, също учители, нямам връзка с тия хора, та евентуално те да се присъединят към жалбата ми. А е известно, че в Образцова математи-ческа гимназия, примерно, за учител по философия и гражданско образо-вание беше назначено политически ангажирано лице, беше назначен един партиен функционер на партия АТАКА, бивш заместник-кмет на район в гр. Пловдив, при пълното игнориране на каквито и да било сериозни кри-терии за избор на по-добрия кандидат. Ако и аз си замълча, то крещящите злоупотреби в тази област ще продължат необезпокоявано от нищо и от никой – ние, българите, както е известно, много мърморим и недоволст-ваме, но нищо реално и конкретно не правим за да бъдат спрени зулумите и нарушенията на самозабравилите се, на загубилите всякакъв срам властници. Ако се жалвам, ако продължа да настоявам тази процедура в КЗД да бъде задвижена, понеже ще има прецедент, че някой се е проти-вопоставил на безобразията в тази сфера. Не че директорите на училища ще бъдат уплашени или смутени, но поне, изглежда, съм длъжен да им

416

дам един урок – да разберат, че има хора, които държим злоупотребите у нас да престанат и малко по малко да започнем да живеем в правова държава. Да, изглежда съм длъжен да направя поне това – да им дам такъв урок. Ако не го сторя сам ще се презирам за проявеното малоду-шие. Интересно е, че аз, гражданинът, съм загрижен за тия неща, но на ръководителите на образователната институция в държавата и в град Пловдив явно изобщо не им пука за нищо – никаква реакция на сигнала си (изпратен и до Министъра на образованието и науката) от страна на МОН и РИО-Пловдив нямам и едва ли такава ще има.

Да, на тях явно за нищо не им пука – освен за това да си получа-ват колкото се може по-дълго заплатите и да топлят колкото се може по-дълго меките си кресла; тази, очевидно, е единствената им грижа. Е, аз като български гражданин пък не съм съгласен нещата да продължават по този начин. И ще трябва да сторя онова, към което ме призовава моя човешки и граждански дълг. И моят нравствен дълг, моето съзнание за нравствен дълг ме призовава да сторя изискващото се. Дори и само за това да изнеса поне един урок на самозабравилите се властници си стру-ва, нали така? А на мен като учител по философия и гражданско образо-вание тази, всъщност, ми е и работата – да изнасям разни уроци по тия проблеми. Безразлично кому да изнасям тия уроци, работата ми е да изнасям, дето се казва, тия уроци. Понеже съвестно си гледам, сами виж-дате това, работата – и по тази причина съм станал нещо като "трън в очите" или като "черна овца" в очите на въпросните самозабравили се властници-администратори от образователната сфера, които като един и до един виждат в мое лице нещо като "народен враг", "злодей", който е толкова лош и опасен, че не трябва да бъде допускан да работи в нито едно държавно училище; да, точно така, в такава светлина ме виждат на 100% тия въпросните самозабравили се властници и администратори, ето, имам вече доказателства в тази посока. Тъй че ще бъде грозна капи-тулация от моя страна да се откажа да си търся потъпканите права. Значи избор явно нямам: длъжен съм да изпълня предписанията на КЗД и да им изпратя исканата от мен информация.

Това, прочее, е специализирана работа за адвокат или за пра-вист, аз сам едва ли мога да я свърша правилно, но изобщо нямам въз-можност да мисля за наемане на такъв: в крайна сметка все пак бях нает на работа в едно училище извън Пловдив, до което се пътува с часове, и то на най-мизерна заплата, бях приет и назначен там просто защото там нямаше друг кандидат – това също потвърждава тезата ми за дискрими-национно отношение към мен (ако имаше друг кандидат, какъвто и да е той, разбира се тогава аз нямаше да бъда назначен!). Нямам финансова-та възможност да търся услуги на адвокат, ето, ще кажа и това: за поло-вин месец работа в това училище получих възнаграждение от 130 лева

417

(чисто), това са пари, които комай няма да ми стигнат само за да мога да си платя билетите за пътуване до града, в който се намира училището ми. (Тия пари за билети се връщат от училището, но постфактум, след като вече си ги платил.) Тъй че за правна помощ от специалист аз в случая не мога да претендирам. Ще си блъскам главата сам. Днес ще отделя време за да решавам главно този проблем – писането на изложение до КЗД. Макар да имам и предаване в Пловдивската обществена телевизия днес от 11 часа, най-добре е преди предаването, т.е. след написването на този постинг да сядам веднага да пиша изложението до КЗД.

Затуй спирам това писание – за да започвам ново. Така тече жи-вотът при мен. Който си търси правата и се бори срещу рецидивите на крайно безчовечната образователна система и нейните самозабравили се и самодоволни герои си навлича ред неудобства, беди и главоболия. Затуй учителският народ масово си мълчи, не за друго. Като си мълчиш няма да станеш трън в очите на властващите и ще се наместиш и ти на трапезата. Като се оплакваш и се бориш с безобразията ставаш неизбеж-но като като мен – отвсякъде гонен, преследван, недопускан, остракиран, обявен за нещо като дисидент спрямо системата, осмиван, подиграван, обиждан по какви ли не начини, скитащ по тази причина по съдебните зали за да си търси правата (четвърта година вече водя непрекъснати съдебни дела срещу самозабравили се образователни администратори, подложили ме на недопустими репресии в нашето уж толкова демокра-тично и европейско отечество и време!). Затова, не за друго, останалият народ си мълчи и ми гледа сеира – и ми се чуди на акъла. Тоа пък Грън-чаров може ли да е толкова прост и луд да си мисли, че точно той ще оправи света?! Уж се смята за философ, па е по-прост даже и от нас, щот ний знаем, че светът един човек нема да го оправи, а той не знае даже това! Нека да си чупи главата тогава щом е толкоз прост, а ние за разлика от него сме хитри и оправни: себе си да оправим, пък на света и на дър-жавата – майната им!

Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Няма да ви съветвам да се опитвате и вие да бъдете що-годе достойни граждани, щото сами вижда-те, че това означава да ви съветвам и вие като мен да си навличате какви ли не неприятности, беди и главоболия. Затуй: мълчете си, трайте си, кротувайте си, блаженствайте, тарикатствайте, навирайте се около власт-ниците, подмазвайте им се, подлизурствайте неуморно, ето, избори идат, врете се и вие около наперените кандидати за власт, може некое топло местенце и вам да бъде отредено или отпуснато! Слушкайте – за да пап-кате! Колкото повече слушкате, толкова по-сито ще папкате! То впрочем вие тия неща си ги знаете сами де, що ли си губя времето да ви ги напом-ням? Вие ги знаете по-добре от мен, а най-важното е, че стриктно ги след-

418

вате, похвала за това заслужавате, и овации даже! А на България – май-ната й на България! Важното е ний да се наврем дет е келепира!

Борбата за справедливост не може да спре

четвъртък, 8 октомври 2015 г.

Публикувам настоящия документ в блога си с надеждата, че ня-кой от неговите читатели би могъл да ми даде ценен съвет за отстранява-не на евентуални мои пропуски или нередности (тъй като нямам нужната квалификация да подготвям такива административни или правни изложе-ния):

До Доц. д-р Ана Джумалиева, Председател на Комисията за защита от дискриминация,

гр. София, бул. Драган Цанков 35

ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ ЖАЛБА

Вх. № 44-00-3558/23.09.2015 г. от Ангел Иванов Грънчаров, ЕГН: ..., от гр. Пловдив - 4023, Ж.К. Тракия,

бл. , вх. , ап. , тел. 0878269488, имейл: angeligdb@abv.bg

Уважаема госпожо Председател, Във връзка с Вашето писмо, съдържащо УВЕДОМЛЕНИЕ с изх.

№ 44-00-3659 от 29.09.2015 г., получено от мен с куриер и в хартиен вид на 3.10.2015 г. в законно установения срок отговарям следното, с оглед да

419

отстраня допуснатите пропуски в своята жалба, според предписаното от Вас във въпросното уведомление:

• С изпратена с това писмено допълнение и попълнена от мен Декларация по чл. 6, т.2 от Правилата за производство пред КЗД удосто-верявам, че липсва заведено съдебно дело между същите страни и със същия предмет;

• Смятам, че във връзка с изложения казус е напълно допустимо да отправя следните свои искания с оглед компетентността на КЗД по чл. 47 от Закона за защита от дискриминация:

- моля да установите какви нарушения на този или други закони, уреждащи равенство в третирането, са допуснати от извършителите на нарушението;

- да постановите преустановяване на нарушението; - да наложите предвидените санкции и да приложите мерки за

дължимата административна принуда; - да дадете съответните задължителни предписания с оглед

спазването на този или други закони, уреждащи равенство в третирането; - да обжалвате съответните административни актове, постанове-

ни в нарушение на този или други закони, уреждащи равенство в третира-нето, да заведете искове пред съда и да встъпите като заинтересувана страна по дела, заведени по този закон или други закони, уреждащи ра-венство в третирането;

- да направите дължимите предложения и препоръки до държав-ните и общинските органи за преустановяване на дискриминационни

420

практики и за отмяна на техни актове, издадени в нарушение на този или други закони, уреждащи равенство в третирането;

• Жалбата ми е срещу следните длъжностни лица, които обвиня-вам в проявено дискриминационно отношение към мен в качеството ми на кандидат за заемане на учителско място по философия и гражданско образование:

- Д-р Ивайло Старибратов, директор на Образцова Математи-ческа Гимназия "Академик Кирил Попов" – Пловдив

- Николай Радев, директор на Езикова гимназия – Пловдив - инж. Константин Костадинов, Директор на Професионална

гимназия по вътрешна архитектура и дървообработване "Христо Ботев" – Пловдив

- Елена Кисьова, директор на СОУ "Черноризец Храбър" – Пловдив

- инж. Анета Чилингирова, директор на ПГМТ “Проф. Цв. Лаза-ров” – гр. Пловдив

• Не мога да посоча лица в сходна ситуация, нямам нужната за това информация, нямам и не мога да имам и достъп до такава информа-ция;

• На искането Ви да посоча защитен от ЗЗД признак (съгласно чл. 4 от ЗЗД) посочвам следните признаци, по които смятам, че бях подложен на противозаконна дискриминация:

- образование и квалификация (и дискриминация също така или по-конкретно заради предишен административен акт на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, уволнила ме по чл. 328, т. 5 от КТ, акт, обжалван от мен пред съда, но въпреки това възприет от обвинените от мен директори като "основание" за фактическото ми недопускане до участие в конкурсите за назначаване на учители по философия, с което на дело ми бяха отнети моите преподавателски права);

- убеждения; - политическа принадлежност; - лично или обществено положение

Смятам, че с настоящия документ изпълнявам Вашето предпи-

сание в предвидения 7-дневен срок.

421

Моля да задвижите по-нататък процедурата по разглеждане на казуса по реда, предвиден във вашата институция. 8 октомври 2015 г., Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Дано вие промените България!

четвъртък, 8 октомври 2015 г.

Аз вече писах за проекта УСПЕЙ В БЪЛГАРИЯ. Подкрепих с каквото можах тези ентусиазирани млади хора. Те сега упорито ме канят да вляза в тяхната компания, канят ме всеки ден. Чудя се обаче какво да им кажа. Ето, например, един млад човек, техен представител, какво ми е написал вчера, най-сетне реших да му отговоря, щото ме е срам повече да мълча, по-долу ще можете да прочетете и моя отговор до него:

422

Здравей! Искам да те питам какво ти е нужно за да се включиш днес? Каква информация ти трябва според тебе за да бъдеш 100% кате-горичен и убеден, че искаш да се включиш? :-)

Отвърнах му ето как: Здравейте! Моят проблем е явно неразрешим. Затова мисля от

дълго време и не намирам изход. Аз съм автор на философски и психологически книги, издадени

на хартиен носител от най-авторитетно издателство (примерно ИЗТОК-ЗАПАД), но понеже живеем в страна като България, където народът ма-сово не чете книги (и особено пък сериозни книги по сериозни въпроси, изискващи мислене и известно умствено усилие), то по тази причина моите книги не се продават; по-лесно е човек да продаде хладилник на ескимос или овча кожена шуба на жител на екваториална Африка откол-кото да продаде книга на българин.

Българинът изглежда по-предпочита да го дерат жив, отколкото да даде от паричките си за книга, а не, да речем, за свински пържоли. И то пък за българска книга от български автор – не, това е изключено, това е пълна невъзможност!

Та по тази причина аз не виждам решение на проблема ми. За-туй и не виждам смисъл да встъпвам във вашата компания. :-)

А иначе ви подкрепям и ви желая успех! Дано вие промените България!

Истинският успех не се мери в пари

четвъртък, 8 октомври 2015 г.

По проблема, поставен в публикацията ми със заглавие Бълга-ринът изглежда по-предпочита да го дерат жив, отколкото да даде от паричките си за книга, а не, да речем, за свински пържоли във Фейс-

423

бук се проведе следния показателен разговор между мен и представител на "Успей в България": Успей в България: Странно наистина как имаме различно виждане за нещата... ти ми споделяш как едно издателство ти издава книга и никой не я купува, нали така? ОК, супер, а реално замислял ли си се издателството на какви хора точно предлага твоите книги?? Аз знам отговора ("На нико-го!"), издателството не предлага книгата, това не му е работата, особено ако я види неправилния читател няма да е заинтересован; и това е на-пълно нормално, издателството не предлага книги, а само ги излага на показ. А това, че правилните хората не знаят за съществуването на твоите книги, това е вече друг проблем. Ние живеем в България, пазарът е ма-лък, но не значи че го няма, издателството си върши работата, както и пазара, ти имаш отделен проблем. Аз ти предлагам следното: ти да се превърнеш в издателството, ти да вземеш ролята на продавач, ти да търсиш правилните хора, не да седиш и да чакаш някой който да си купи от тебе както правят издателствата: ми то как да си купи като не знаят че те има на пазара? КАК? Би трябвало да си наясно че в днешно време не печели най-добрия продукт, а печели този, който е с по-добра маркетинго-ва стратегия (с други думи масовия продукт). Естествено, че ще са за предпочитане пържолите, те са навсякъде, ти да виждаш навсякъде книги за психология и философия да се рекламират? По ТВ, по улиците, в учи-лищата дори, дори и да имаш най-добра книга, хората винаги ще взимат познатата алтернатива. Как да го разберат, че вие имате най-добрата книга?? Нали сте психолог ? Отговорете моля на този въпрос.

Защото аз имам друго виждане за нещата, но това че имам друго виждане не значи, че твоето виждане не е правилно. Ти, мога да споделя, си идеален за "Успей в България", а вече следващия въпрос е защо мисля че си идеален? Но моля отговорете ми на 1-вия въпрос. :-) Благодаря! А.Грънчаров: Благодаря Ви много за отговора! Аз съм направил много за разпространението и рекламирането на моите книги, има ги и в интернет-книжарници, и в моя блог са представени, и какво ли не друго съм правил. Вярно, книгите по философия и психология винаги имат малко читатели, това добре го зная. Вероятно имам някаква грешка, щом продажбите на книгите ми не вървят. Второ, има нещо друго, още по-гадно: продавачите на дребно на книги, именно собствениците на книжарници, изобщо не щат да разпространяват моите книги защото по тяхна преценка те не са "па-зарни", т.е. едва ли някой ще си ги купи; по тази причина книгите ми стоят на книжната борса и в складовете, а не стигат до книжарниците, т.е. не попадат в ръцете на евентуалните читатели. Това е нещо като пазарна цензура спрямо моите книги, която е още по-неприятна от другата, идео-логическата. А иначе добре зная, че моя книга като се появи в книжарни-ца, тя за кратко време си намира купувача. Много хора, научили за някоя

424

моя книга от интернет, безуспешно я търсят по книжарниците и не я нами-рат, отчаяни, те стигат до мен и си я купуват от мен, което ми говори, че има потенциални потребители-читатели на моите книги. Аз лично не мога нищо повече да измисля да променя тази ситуация. Обезсърчил съм се. преди 5 часа Успей в България: Супер! "Успей в България" е точно за това. Смятам, че другата страна на монетата ти е при мен. Но ще ти отговоря като се прибера по-обстойно.

Здравей, това, което искам да кажа, е че "Успехът е измамник, коварен присмехулник. Голямо удоволствие му доставя да провали някого точно когато е на една ръка разстояние от успеха." Наполен Хил --> "Мис-ли и забогатявай".

Мисля че "Успей в България" е точно тази граница, никой друг няма да толкова заинтересован от успеха ти как ти самия така че нито издателства, нито малки дребни книжарници ще дадат мило и драго за тебе...

Не знам, ако си толкова отчаян наистина тогава "Успей в Бълга-рия" не е за теб, отпусни се и нека нещата си погинат сами, или другата страна на монетата, ела и сам се погрижи за своите продажби и реклама. Мога да ти кажа че е 1000 пъти по-лесно, но ако наистина си обезсърчен и не виждаш решение както го виждам аз, най-вероятно няма да го наме-риш. Затова повече не търси защото то така или иначе ти вярваш че няма да го намериш, въпреки че намери "Успей в България", ти погребваш възможност, която има потенциала да ти реши проблемите. Ако приложиш малко търпение, упоритост и креативност (и доверие, разбира се). А.Грънчаров: Благодаря за отговора! Не, не съм чак толкова обезсърчен или отчаян, аз въпреки цялата тази ситуация с книгите ми съм оптимист и дори се смятам за успял човек – защото аз лично разбирам успеха иначе, не го измервам с парични знаци, моите ценности са други. Самият факт, че книгите ми са факт, че са написани, че съществуват, че ги има в библи-отеките, че много мои ученици са ги ползвали като учебни помагала - ето това за мен вече е успехът, а това, че не съм забогатял от книгите си в нашите български условия е нещо съвсем естествено: у нас, уви, не най-стойностните книги и личности са най-ценени, у нас общо взето са най-ценени не най-талантливите хора. Тъй че не страдам по тази причина, че нямам финансов успех, защото за мен истинският успех се мери не в пари. Та по тази причина не страдам прекалено, приемам нещата с дъл-жимото смирение, което е характерно за разумно мислещия и разбиращия живота човек. :-)

425

Всички, които бяха на "Титаник", бяха все здрави

петък, 9 октомври 2015 г.

Имам малко време преди тръгване на работа, да напиша все пак нещичко в своя дневник. Преди малко по повод на реплика на един "за-паднофоб" – пълно е напоследък с такива хора, които все мърморят, че, видите ли, Западът ни бил виновен за всичко! – ми се наложи да му напи-ша следния коментар, ето, слагам го и тук:

На Запад мнозинството от човеците не само че не са роби, но и презират робството; у нас е наопаки... Тази е голямата разлика между Запада и нас. На нея се дължат и огромните постижения на Запада; тази е причината и за нашата нищета, бедност и мизерия.

Да видим какво ще ми отговори – ако изобщо ми отговори де. За-белязал съм, че тия хора обикновено не мислят, те всичко си знаят и по тази причина не им се налага да мислят. И затова друго не правят освен да повтарят заучени фрази, в които са налице клишетата и догмите, на които робуват.

За работата си като учител в новото училище, в което работя (то е извън Пловдив и до него ми се налага да пътувам с часове!) дали да пиша нещо днес? Работата тече, има интересни случки и преживелици, но за тях сега няма да пиша. Учителстването в съвременните условия, в днешните училища е нещо като занимание с екстремен вид спорт (по думите на Дмитрий Биков, поет, телевизионен водещ, писател, но също така и учител именно в училище!) – и усещането за това често се появява. Толкова е тежко, че на моменти учителят, който съвестно се мъчи да си работи работата, се отчайва и му се приисква да захвърли всичко и да се откаже, такива мисли идват и на човек като мен, който е работил десетки

426

години в училище и е видял какво ли не. В такъв един момент срещам отец Артур, монахът от католическия манастир наблизо до училището, заговаряме се, споделям му разочарованието си. А той ме поглежда и ми казва:

– Разбирам те напълно. Но помисли и за учениците, които много ще съжаляват ако си тръгнеш. Има и такива. И зя тях си струва човек да прави нужното да издържи.

Казвайки ми това този човек ми помогна и ето, в следващите дни пък нещата потръгват, даже на моменти и на учениците, и на мен ни е много приятно в часовете, работата потръгва. Много ми помага присъст-вието на отец Артур наоколо, както и разговорите ми с него. Той се опитва да помага с каквото може. Примерно предлага чудесни инициативи, да речем, да се образува група от ученици, които да направят театрална постановка, която след това да представим пред гражданите. Или да се създаде кръжок по вероучение. Аз лично съм съгласен да се запиша в такъв кръжок, да участвам в него, но не като водещ, а като "ученик". При-ятно е да се общува с духовен човек като отец Артур. И забелязвам, че и на учениците е приятно да общуват с него. Примерно оня ден се загово-рихме за нещо и той ми казва следното (стана дума за здравето, отец Артур черпеше с бонбони в учителската стая защото имал имен ден):

– Ангел, един човек ми пожела късмет, а не здраве, както обик-новено се пожелава у вас. И ми обясни следното: всички, които бяха на "Титаник", нали бяха все здрави?

Смеем се на това остроумие. И се отваря философска тема, по която можем да говорим с часове. Отец Артур е философ не само по образование, но и по дух. И в тази връзка в един момент добавя:

– Между другото когато тръгнал "Титаник" на първото са плаване през океана на борда му били написали: "Даже и Бог не може да потопи този кораб!". Чувал ли си за това? Под влияние на масоните най-вероятно е било написано така. Страшно нещо е да се самозабрави човек.

Това, че водя свой дневник, в който пиша за ония неща, които са ме впечатлили и развълнували, се приема различно от хората. И от уче-ниците също. Но има ученици, които понякога ми споделят, че били чели нещо и то им се било видяло интересно. Блогът ми участва по някакъв начин в обучението по философия и гражданско образование, което предлагам на учениците ми. Все пак живеем в модерни времена. Новости-те не бива да бъдат гледани с лошо око. Напротив, трябва да се експери-ментира постоянно. Между другото това, което написах наскоро, именно документът, съдържащ моите предложения за незабавна промяна в образователната сфера, т.е. обръщението ми до всички учители, ученици, родители се чете от колеги в училището и вече имам някои отзиви, предстои обсъждането на предложенията на заседание на мето-

427

дическото обединение "Хуманитарни науки". В институциите (РИО и МОН) едва ли ще обърнат някакво внимание на тия предложения, но ето, "отдо-лу", има известен насърчителен отзвук. Което е наистина обнадеждаващо.

В ПГЕЕ-Пловдив не беше така. Там изцяло липсваше какъвто и да е диалог. Всяко мое предложение непогрешимото ръководство го при-емаше "на нож". Нито едно мое предложение в тази посока не беше изоб-що подложено на обсъждане. Хората ги беше толкова страх, че даже не смееха да дойдат в ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ. Този клуб съществуваше близо 10 години, имаше времена на разцвет, но той беше задушен след като се възцари въпросното непогрешимо ръководство. Замислям се дали да не предложа и в сегашното училище да създадем такъв дискусионен клуб - място за среща и за обмяна на идеи най-вече на самите ученици. Още от днес ще им съобщя за тази идея. Интересно ми е как тя ще бъде възприета. Навсякъде, където съм бил учител или преподавател – при-мерно в ПУ "П.Хилендарски" още преди 1989 г. и също така в ПГЕЕ-Плов-див (прословутия ТЕТ "Ленин") – винаги съм създавал дискусионен клуб. Ще опитам да го създам и тук.

Трябва да ставам да се приготвям за работа. Предстои ми близо два часа път с автобуси и пеша до работното ми място. Впрочем, напос-ледък пътувам с един колега с личния му автомобил. Това намалява времето, необходимо за пътуване. Тъй че желая ви хубав ден! Чао и до скоро!

Хубаво е, че има хора, които правят нещо полезно и помагат по

някакъв начин

неделя, 11 октомври 2015 г. Един приятел вчера ми зададе на имейла въпроса: "Какво пра-

виш в тоя дъждовен следобед, приятелю?", отвърнах му ето какво: Здравей, приятелю, Да ти кажа, много добре ми дойде твоето писмо с въпроса как

съм, какво правя. Намирам писмото ти в хипермаркета, в чието кафене седнах да си почина след дългата разходка под дъжда из квартала – имам си огромен чадър да ме пази от дъжда; много обичам да се разхождам есенно време сам; романтичен сезон, чудесни мисли ми идват в главата и тия мои самотни есенни и зимни разходки са ми много приятни, хем си почивам, хем краката ми се изморяват. Но днес бях в крайно лошо наст-роение по една ето каква причина: тръгнах да купувам котешка тоалетна

428

на котето, а се оказа, че на колата е паднал акумулатора и ето сега ще трябва да мъкна тоалетната на гърба, тежи 5 кг., а е далече. Търсих и зарядно за акумулатори, уж всичко има в тия хипермаркети, а точно какво-то търсиш го няма.

Като капак на всичко утре трябва да ида на работа, има изпит за задочни ученици, та ще ми се развали и неделния ден. А може да стана в 5 часа, да ида до Раковски, а знаеш в неделя сутрин няма и градски авто-буси, ето затова ми трябваше колата да стигна в ранната утрин до автога-рата, и като преодолея всички тия изпитания да се окаже, че не е дошъл нито един ученик за изпита! И ще се чувствам като пълен идиот - виждаш ли какви унижения ми причини нашата обща приятелка другарката А. като ме изрита от работа?!

Извинявай че ти пиша тия неща, че ти се оплаквам, ама на, попи-та ме, та си излях болката. То затова и са ни нужни приятелите, да им прехвърляме грижите си, пък на нас да олекне малко. Но не си мисли, че прекалено много страдам, просто стана дума, ето, сега съм по-добре вече. За което ти благодаря! С какви ли не грижи е изпълнен животът, а като има и някакви несправедливости, някои хора сме устроени така, че се възмущаваме. А пък човек наистина има нужда някой да го попита "как си, приятелю?", малко се иска човек да се почувства по-добре, ето, твоят въпрос ми дойде тъкмо навреме.

429

Пиша в кафенето като идиот с един пръст на малкия таблет, за-това ще трябва да спирам писането, става много бавно. Желая ти хубава вечер, радвам се, че си в добро здраве! Бъди все така, нека и на най-близките ти хора също да е така!

С поздрав: Ангел Грънчаров

Това написах на приятеля ми вчера, а ето сега съм станал съв-сем рано, в 4 часа (легнах си рано, наспах се чудесно, а пък и иначе, дори и да не пътувам, си имам обичай винаги да ставам в 5 часа; рано сутрин ми е най-хубавото време за писане. В 6 часа ще излизам да видя как ще се предвижвам до автогарата (миналата седмица също пътувах, оказа се, че чаках на спирката близо половин час, не дойде никакъв автобус, та се наложи набързо да отида до автогарата с леката си кола; да, ама тя днес не може да запали заради проблема с акумулатора), та по тази причина ще видим как ще реша проблема. Може да се наложи да вземам такси. Ще видим. То скоро ще се разбере какво ще стане.

А тази сутрин намирам следния коментар в блога си, под публи-кацията със заглавие В час по философия: разказвам "Митът за пеще-рата" на Платон:

Хубаво е, че има хора, които се стараят да направят нещо по-лезно и да помагат по някакъв начин... Благодаря за клипчето, много ми помогна за моята курсова работа!

Приятно е човек да се почувства полезен. Хубаво е да съзнаваш, че си допринесъл на някой да разбере нещо важно, че му е помогнал.

Очевидно днес нямам възможността да напиша каквото и да би-ло, ще свърша някоя работа и ще ставам да се приготвям да тръгвам. Желая ви приятен неделен ден! Дано не ви се налага да пътувате в дъжда като мен. Бъдете здрави!

Нима за правосъдието има "по-специални хора”?

Гледам и не вярвам на очите си: Две години условна присъда за жената, набила учителка! Бре, какво бързо и ефективно правосъдие имало у нас, да не повярва човек! Да не би правосъдната реформа вече да е станала, а аз само да не съм разбрал това?

Казвам това, защото в същото време две съдебни дела, заведе-ни от мен и също така свързани с подобни ексцесии от образователната система (една директорка на училище ме подложи на ужасен администра-тивен тормоз, на какви ли не репресии, причини ми ужасни морални вре-

430

ди, уволни ме от работа, погаври се с мен както си поиска, както й ским-на!), та значи тия съдебни дела, заведени от мен по тия именно ексцесии, които са не по-малко унизителни и обидни от физическото насилие над тази учителка, продължават вече втора година – и краят им още не се види!

Дали защото там съдят една жена от "простолюдието" съдебното дяло е завършило така скоростно, а тук, в моя случай, е дадена под съд една особа, намираща се все пак на ръководна (властническа) админист-ративна длъжност, дали такава не е причината за различната скорост на съдопроизводството в двата случая? Да, но какво става в такъв случай с презумпцията за равенство пред закона? Как така едни ги съдят и осъж-дат съвсем бързо, а за други това съвсем не важи? Как е възможно да има "по-специални" хора за правосъдието?

Има явно. Всичко има у нас. Чакай да не задавам излишни въп-роси, ами да започвам да си кютя. Чао и до скоро!

До родителите на един „проблемен клас“

Тия дни предстои да се проведе родителска среща в училището, в което работя. Аз лично много обичам да разговарям с родителите осо-бено от т.н. „проблемни класове“, падам си по такива дискусии и често съм участвал в такива родителски срещи, но този път, за жалост, по обек-тивни причини не мога да присъствам и участвам. А все пак искам да кажа

431

на родителите как аз виждам ситуацията. В един момент ми хрумна да напиша на родителите нещо като „писмо“; е, седнах и току-що написах това писмо; ето го, публикувам го в блога с надеждата, че то може да помогне с нещичко и на други родители и учители дори, които се намират в аналогична тежка ситуация:

Писмо до родителите от 9 … клас от техния учител по психология

Уважаеми родители! Възпрепятстван съм (въпреки желанието ми) и не мога да при-

съствам на родителската среща във вторник. Но имам желание да ви кажа някои важни според мен неща. По тази причина помолих класната ръко-водителка г-жа К. да доведе до вашето знание това мое писмено обръще-ние.

В 9 … клас по моето възприятие е възникнала изключително тежка психологическа и нравствена обстановка, спрямо която следва да се вземат спешни мерки – та да бъде поправена най-скоро. В това отно-шение много можете да спомогнете вие, родителите на учениците. Без вашето активно участие и съдействие ситуацията едва ли може да бъде променена.

В часовете при 9 … клас обстановката е много напрегната, шум-но е, твърде много ученици си позволяват да не обръщат никакво внима-ние на това, което преподавателят казва и прави, приказват си със съсе-дите, „забавляват” се, играят си с джиесемите, не пишат в тетрадката или изобщо нямат тетрадка, позволяват си невъзпитано, грубо, арогантно отношение към преподавателя, провикват се за каквото им скимне, иначе казано, предизвикателно нарушават основни норми на човешкото общу-ване. Кои именно конкретни ученици имат най-голям принос за такова едно разваляне на обстановката в класа г-жа К. ще ви съобщи, но особено

432

неприятното е, че и в класа като цяло липсва какъвто и да било опит за противодействие на такова едно поведение от страна на пасивното мно-зинство от учениците. Личи си, че има и сериозни ученици, на които тази ненормална обстановка им е крайно неприятна, но те са незначително малцинство и не смеят нищичко да кажат на злосторниците, развалящи атмосферата в класа. Разбира се, в такава една обстановка е невъзможно да се води пълноценен учебен процес; ясно е, че трябва да се направи всичко, че психологическата обстановка в класа да се промени по коренен начин и то в най-кратко време.

Позволявам си да ви призова най-активно да въздействате на вашите деца за това щото те не само да променят собственото си пове-дение и държание в час в позитивна посока, но и също така самите те да се активизират и да проявят някакви инициативи с оглед оздравяването на обстановката в часовете. Разбира се, ние, учителите, ще направим зависещото от нас, но трябва да ви уведомя като специалист в областта на психологията, че ние чудеса съвсем не умеем да правим, не всичко е по нашите сили, без подкрепа от страна на родителите и на самите уче-ници положителна промяна в класа не може да настъпи. От това положе-ние, излишно е да казвам, но все пак ще го кажа, най-ощетени са тъкмо самите ученици, най-много ще пострадат техните интереси. Нашето же-лание е вашите деца да получат колкото се може по-качествено образо-вание, ние сме готови да им помогнем за това, истината обаче е, че глав-ната отговорност за всичко пада именно върху самите ученици – и върху вас, техните родители. Вярвам, че казаното на тази родителска среща не само от мен, но и от други учители ще ви обезпокои сериозно, което е добра предпоставка заедно, с общи усилия, да променим ситуацията към добро, та да се случи тъй желания от всички поврат от зло към добро.

Учениците от класа добре знаят, че моето желание е в часовете по психология да има най-приятна, спокойна и човечна обстановка, която именно е най-благоприятното условие те да имат напредък в усвояването на учебния материал – и най-вече в развиването на своите собствени личности, в развиването на своите ценни качества и способности. За жалост всичките ми опити да възникне такава една обстановка до този момент се провалят тъкмо поради възникналата в класа крайно тежка психологическа и нравствена обстановка; до този момент усилията ми в посока на промяна на неблагоприятната обстановка по обясними причини не са довели до съществен резултат.

Моето разбиране е, че самите ученици трябва да поемат главна-та отговорност за промяната към добро в обстановката в класа. Учителят може да им съдейства за всичко, но не той трябва да бъде двигателят, а двигателят трябва да е най-вече цялата общност от ученици в класа – и

433

също така всеки отделен ученик може да допринесе много, разбира се, най-напред като внесе корекции в собственото си съзнание и поведение.

За да бъдат активирани учениците за полагане на усилия в тази посока трябва да им помогнете вие, техните родители. Ако родителите не полагат всекидневни усилия в тази посока, а именно да контролират по-ведението на своите деца в училище, да са наясно как техните деца се държат в час, ако не са загрижени за всичкото това, има съвсем реалната опасност положението да бъде изпуснато от контрол, а последиците от това, повтарям, ще са за сметка най-вече на самите ученици, ще постра-дат техните коренни интереси, ще пострада тяхното образование, обуче-ние и личностно развитие. Ще пострада в крайна сметка тяхното бъдеще.

Много често в очите на родителя неговото дете е „най-доброто”, а виновни за неговите провинения са било обстоятелствата, било някой друг, примерно… учителите. Трябва обаче да имате предвид, че вашите деца се държат по един начин в дома, а много често по съвсем друг начин в училище. Винаги се получава така, че групата, класът, в който ситуация-та се е влошила, влияе крайно негативно на по-слабите в психично отно-шение ученици, те се поддават на лошо влияние от страна на групата и се държат твърде неадекватно в такава една злотворна обстановка. Вземете предвид и това обстоятелство. Много често то не се съзнава и по тази причина възникват излишни конфликти.

Нека заедно – ученици, родители, учители, училищна админист-рация – да направим всичко нужно за това щото и в 9 … клас съвсем скоро да настъпи една благоприятна промяна към добро. Поговорете най-сериозно и отговорно с вашето дете, изслушайте го, опитайте се да му въздействате със силата на своя авторитет да осъзнае вината и грешките си и да внесе на тази основа корекции в поведението си в час. Този е начинът да се повлияе на един човек в положителна посока – чрез най-човечни разговори, с доброжелателност, с убеждаване. Трябва да напра-вите нужното децата ви да си признаят вината и грешките и да започнат да полагат усилия за промяна в съзнанието и в поведението си.

Уверен съм, че при добро желание от страна на всички – а ние, учителите, имаме това желание непрекъснато, постоянно! – промяната към добро ще настъпи съвсем скоро. Ще стане непременно така по причи-на на това, че всичко зависи в крайна сметка от нас, не от някой друг, а само и единствено от нас самите.

Всичко в този живот зависи от нашето съзнание и от нашето лич-но отношение към нещата. Най-напред всеки трябва да промени нещо вътре в себе си, трябва да има доблестта да признае истината за реално-то състояние, трябва също така да се вслуша най-внимателно в това, което говори собствената му съвест, трябва да има достойнството да

434

признае и собствената си вина, а на тази основа вече повратът към добро е вече неизбежен.

Това сякаш е главното, което исках да ви кажа. Моля да ме изви-ните ако бях прекалено обстоятелствен или многословен. Темата е голя-ма, много съжалявам, че не мога да участвам в дискусията по време на родителската среща, но се надявам с това мое писмо да съм спомогнал поне малко проблемите да бъдат правилно поставени и съвсем скоро решени.

Каквото друго мога да направя в тази посока съм готов да го сто-ря непременно и най-добросъвестно, на

С уважение: Ангел Грънчаров, учител по философия

Признание

В сряда ще ми бъде връчена наградата „Георги Марков” за хуманизъм за 2015 г., присъдена ми от Международния институт по антропология, САЩ

435

Най-истинските неща се раждат по съвсем естествен, непринуден начин

вторник, 13 октомври 2015 г.

Станах тия дни член на СБУ - Синдикат на българските учители. Никога до този момент не съм бил в тази организация, повече от 20 годи-ни съм бил член на синдикат "Образование" към "Подкрепа" (с известни прекъсвания, когато бях "самосиндикален", но влязох в синдиката на "Подкрепа" още през 1990 г. И миналата година (2014-та) през май бях... изключен от синдиката на организирано от неговата ръководителка (името й е Камелия Стоянова, тя също така е пръв помощник-директор на учи-лището!) в ПГЕЕ-Пловдив събрание тип "народен съд" с оглед да е по-удобно на работодателката, на директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова да ме уволни от същото това училище, представяте ли си що за мерзост е това?! На 10 май ми спретват събрание тип "народен съд", изключват ме, а на 19 май ми беше издадена заповед за уволнение - давате ли си сметка какво означава това?!

По този начин на приятелката на въпросната "синдикалистка" не й се наложи да преодолява т.н. по закон "синдикална защита", да иска разрешение от синдиката за уволнението ми, синдиката да се затруднява да дава такова разрешение, а така е значително по-лесно: изключват те, хоп, голямо е облекчението на работодателката да те уволни, защо да се затруднява с разни там досадни процедури за "синдикална защита". А "провинението" ми, използвано като претекст за изгонването ми от синди-ката е сюблимно тъпо: тоя Грънчаров си и позволи да напише открито

436

писмо до др. Тренчев, в което се жалва от нашата директорка – и по този начин "уронва" престижа на училището! :-) Смешна работа! Тъпа работа е тази! Подла работа е тази! Същинска мерзавщина е това.

Тече вече втора година от тия знаменателни събития, а възму-щението и обидата ми от преживяната несправедливост не намаляват. Разказвам вчера тия неща на синдикалния лидер, на когото предадох заявлението за встъпване в синдиката СБУ. Той ми заявява, че това изобщо не го учудва, той знаел и други такива истории, това била обичай-ната практика на другарите синдикалисти от "Подкрепа" – навсякъде те защищавали... работодателите, а не служителите, не работниците! Давате ли си сметка какво значи пък това?! Синдикат, който се е превърнал в нещо като "синдикална бухалка" на работодателите – използвана, за да бъдат нанасяни удари на самите работещи! Аз такова чудо не зная да има някъде по света. Не, такова нещо не може да има някъде по света, просто е даже непредставимо. А у нас го има, вижда се, аз не съм единственият, подложен на такъв тип разправа. Това било обичайна практика. Разказани ми бяха и други такива случаи.

Сетих се като станах тази сутрин за тази многопоказателна исто-рия защото преди да се събудя сънувах... сън на тази същата тема. Съну-вам, представяте ли си, нещо като митинг, който се провежда пред... сгра-дата на ПУ, старата сграда, има доста хора и на митинга говори някакъв синдикален лидер, с неразпознаваемо за мен лице (в съня ми става ду-ма). Аз слушах празнословието му и в един момент, като свърши той, поисках думата. Таман започнах да говоря и забелязвам, че сред публи-ката настъпи мигновено брожение, някои възмутени от първите ми думи тръгнаха да си вървят, а пък другите започнаха силно да боботят, да приказват нещо, да не ме слушат, да ми пречат да кажа каквото и да било. Някаква другарка съвсем до мен си извадила, представяте ли си, джиесе-ма и крещи ли крещи на най-висок глас. Вглеждам се в нея и разпознавам в нейно лице една адаптивна другарка от някогашната катедра "Маркси-зъм-ленинизъм" в ПУ, която успя да устои на всички бури на демокрация-та и още се подвизава в ПУ като "нова, по модерно мислеща учена дама"! Питам я: защо крещиш толкова, искам нещо да кажа, пречиш ми. А тя се разкрещя в ухото ми:

- Няма нищо да кажеш! Няма да ти позволя нищо да кажеш! Та-кива като теб нямат право да говорят! Само ние ще говорим! Ти ще мъл-чиш! Не си заслужил да говориш! Я го виж ти, ще иска да ми говори той! Няма да ти позволим нищо да кажеш. Нашият сплотен колектив - повта-рям, сплотен колектив! – не иска да те чуе. Ние те мразим от все сърце! Повтарям – от все сърце!

И така ми се сляха тия картини в съня, че другарката от катедра-та по "Марксизъм-ленинизъм" за миг се преобрази в една учителстваща

437

дама на преклонна пенсионерска възраст, която е нещо като водачка на настроенията срещу мен – и в подкрепа на любимата директорка на въп-росния сплотен колектив! Като видях на сън разяреното й лице, аз се уплаших... и се събудих! Страшен кошмар, виждате, сънувах тази заран, преди събуждане. За мен наистина е най-неприятното нещо когато искам нещо важно да кажа, разни другарки и другари да ми пречат, да крещят и то така, че да не мога даже да си чуя собствения глас. Често в живота съм бил в подобна ситуация, ето, сега даже я сънувах. Очевидно неправдата и несправедливостта страшно много ме възмущават. Изпитвам душевен потрес от тях. По тази причина не спирам да се боря срещу тях. И срещу ония, които без капчица съжаление си позволяват да правят и неправди, и несправедливости, и гаври с личности, и всичко. Особено мерзско е това да постъпваш така срещу дадени личности, а в същото време да се тупаш по гърдите че си бил, да речем, не само "синдикалист", не само че си бил "вярващ в Бога", но и дори, представяте ли си, да крещиш че си бил до-ри... "истински християнин"!!! Давате ли си сметка какво означава пък това?!

Вчера имах цял един свободен час, в който си разговаряхме с моя нов приятел отец Артур, францискански монах в мъжкия католически манастир “Св. Максимилиян Колбе” в гр. Раковски. По всякакви, по какви ли не теми разговаряме с него. Чудесни разговори водим с него, той е много добър събеседник. От него научавам много неща. Той също с инте-рес слуша това, което аз му казвам. Даже продължава да влиза в мои часове, да сяда на последния чин и да се държи "като ученик", иска само да слуша. А отецът има философско образование и пълните преподава-телски права! Поляк е, аз вече съм писал за него. На моменти си мисля, че от него ще стане чудесен учител по философия в това училище - ако, примерно, аз скоро овакантя учителското място, което заемам в момента: в случай, че Върховният съд (където в момента е съдебното дяло за мое-то уволнение) реши окончателно да отмени заповедта за моето уволнение от ПГЕЕ-Пловдив. Представяте ли си, в българско училище францисканс-ки монах да стане преподавател по философия – защо не, той има пълни-те за това права?! Най-малкото е много оригинално. Аз познавам безчет бивши партийни секретари, които са учители по философия на младите – защо те да могат, а отецът да не може да бъде учител?! На какво основа-ние? При това партийните секретари навремето бяха последователи на "научно-атеистичната" комунистическа бесовщина, сега, предполагам, са най-горещи привърженици на кагебисткото "православие" (какъвто, пред-полагам, е новият учител по философия в ОМГ-Пловдив, горещ фен и активист на АТАКА, да им е жив и здрав, да води философията още много години!). Те да могат да преподават философия в български училища, а толкова образованият, възпитан, излъчващ една чиста духовност отец

438

Артур да не може?! Но у нас, казахме, всичко може, защо да не може пък това?!

За какви неща си разговаряме с отеца аз тук, разбира се, не мога да пиша. Не е правилно да пиша. По всякакви теми си разговаряме, пре-димно по човешки, духовни и философски въпроси разговаряме. И по психологически, нравствени въпроси много разговаряме. Ние двамата с отец Артур вече, така или иначе, създадохме Философския дискусио-нен клуб в моето ново училище! Преди няколко дни и една ученичка беше с нас на нашия разговор и участва активно в него. И един друг учител беше на този разговор в ритуалната зала. (Но си излезе по-рано че беше ангажиран, имаше час.) Тъй че Клубът се роди съвсем по естествен на-чин, без даже на нас двамата с отец Артур да ни е хрумвало, че това, което правим, е раждане на такъв един Клуб. Но се оказва е така. Така се раждат най-истинските неща на този свят – и в този живот. По естествен, непринуден начин, т.е. напълно свободно. Този е верният начин.

С отец Артур се разбираме от половин дума. Иначе той много добре говори български език, със съвсем лек, почти незабележим полски акцент. Владее чудесно и английски език. Поканил съм го в предаването си по Пловдивската обществена телевизия, но още не ми е отговорил дали е получил разрешение от игумена за участието си. Той ми говори за неща, които е видял и преживял, аз – също. Той ми казва силно впечатля-ващи ме неща за Полша и за Африка (където е бил мисионер), аз му каз-вам за неща, които съм видял и преживял тук, в България – и в Русия, където съм бил студент преди много, много години. Много например се впечатли от това, че нашият любим премиер си позволява постоянно да нарича Бог... "Началника", много смешно му стана като чу това. Явно го впечатли това, че нашият бабаит се самовъзприема за нещо като... римс-ки папа, над който стои само "Началникът". Даже римският папа не би си помислил нещо такова, въпреки че "Началника" е тъкмо по неговото ве-домство, така да се рече. Все пак римските папи са директни наследници на Свети Апостол Петър. А Бойко какъв е? Абе голема работа ни е он, да ни е жив и здрав! :-)

Утре съм в София, живот и здраве да е само. Днешният ден ще отдам на работа по издателските ми дела. Мога да съобщя, че сборник, посветен на 200-годишнината от раждането на Сьорен Киркегор и на научна конференция, проведена в Киев по този повод, с международно участие ще бъде издаден тук, в България, с моето активно участие; тия дни довършваме и решаваме последните предпечатни проблеми по кни-гата с колегите от Киев. Работя активно и по подготовката за печат на книгата ми със заглавие "Реформа на НЕобразованието". А днес ми се налага да си подготвям и словото, което ще произнеса на награждаването ми утре с наградата "Георги Марков" за хуманност за 2015 г. Мисля по

439

този въпрос, но писмено изказване едва ли ще правя. Предпочитам да заложа на живата импровизация. Няма да изменям на себе си. Също и на дискусията по проблемите на университетското образование ще се изка-жа, живот и здраве да е, без да съм си писал предварително изказването. Постфактум да го преведа в писмен вид може, но предварително да го напиша и да го чета там някак не е в моя стил.

Хубав ден ви желая! Бъдете верни на собствения си стил и не подражавайте на други хора – щото това е отказ от своята личност. Това мисля мога да ви пожелая, а, какво ще кажете, става ли? Е, пожелах го вече. И да не става, го написах. Чао и до скоро!

В Столичната библиотека утре

Заповядайте и вие!

440

Тече процес на ускорена дебилизация на нацията

сряда, 14 октомври 2015 г.

Россию нужно изолировать от мира: 70% россиян официально приз-нано дебилами ( +18)

Внимание! Текст предназначен для чтение лицам старше 18 лет: Вряд ли кто-нибудь в здравом уме будет оспаривать утверждение о том, что богатство любой нации в первую очередь определяется наличием здорового генофонда, который может обеспечить её будущее развитие и процветание.

Чаще всего, говоря о здоровом генофонде нации подразумевают конечно же её подрастающее поколение, а именно, детишек школьного возраста, чьё физическое здоровье, а также умственное развитие и будут являться основными показателями, определяющими потенциал страны и нации в обозримом будущем.

Исходя из данного контекста, изучаемую в Лаборатории Боцмана Кацмана грязную и отвратительную кацапню можно без преувеличения называть самой настоящей недонацией банкротов и голодранцев, а также тупиковой ветвью эволюции, поскольку именно по части здорового гено-фонда у обитателей Снежной Нигерии наблюдаются проблемы похлеще,

441

чем даже в вопросе обеспечения казламордого народонаселения элемен-тарной едой. Причин для такого катастрофического положения вещей достаточно много, но уже сейчас можно на вскидку назвать наиболее основные из них, в частности, наличие у кацапни пресловутой запасной хромосомы, которая передаётся по наследству их детям, массовое зача-тие кацапят в состоянии алкогольного угара, да и окружающая реальность Русского Мира тоже не способствует укреплению как физического, так и умственного потенциала подрастающего поколения малолетних репоедов.

О размахе одебиливания малолетних обитателей Великой Каз-ламордии можно судить хотя бы по тому, что об этой проблеме заговори-ли на официальном уровне, в чём каждый может лично убедиться взгля-нув на скриншот ниже. РУССКИЙ МИР - 80% ДЕБИЛОВ! (Прочети ДО КРАЯ ) КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Този текст си заслужава да се прочете. Колко по-точно са дебилите сред руснаците едва ли е толкова важно, мен ми интересува тенденцията за ускореното одебилване на една нация. Анало-гичен процес се наблюдава и у нас. Аз тия дни ще пиша по тази тема. И у нас сред младите може да се забележи една такава тенденция.

Не че самите млади са нещо виновни за това, не ме разбирайте погрешно, аз никакви упреци към самите млади нямам. Те са жертви, не мога за нищо да виня жертвите. Одебилва ги, примерно, съществуващата на съвършено погрешни основи образователна система, служеща за порядъчното им затъпяване. Опростачващата младите "социо-културна", с извинение за думата, медийна среда също спомага за тяхната дебилиза-ция. За дебилизацията на голямо мнозинство сред тях. Има още доста други фактори, примерно този, който посочва и авторът на този руски текст, а именно, че най-вероятно по-голямата част от младите са били зачевани в състояние на алкохолен ступор на родителите им, това няма начин да не се е отразило на техните гени даже. А как по-голямата част от родителите възпитават, с извинение, децата си - за това даже не ми се говори.

Та си правете сметка защо в крайна сметка ни е толкова ниско-качествен "матр`ьялът", по забележителната дума на нашите любимци Т.Живков и Б.Борисов. Темата е интересна за осмисляне и обсъждане. Затова я подхвърлям, повод за това ми дава руската статия. Какъв по-точно процент са дебилите сред българите, млади и стари, това е второс-тепенен въпрос. Важното е, че не са малко и че нарастват. И че тенденци-ята за момента е необратима. Факторът образование, с извинение, про-дължава да работи в тази същата посока. Нищо не се прави за да се промени обезпокоителната тенденция. Ето това е най-страшното.

442

Награждаването и грамотата

сряда, 14 октомври 2015 г.

София, 14 октомври 2015. Зала «Вяра», библиотеката на площад «Сла-вейков». Награда «Георги Марков»

443

За спомен

четвъртък, 15 октомври 2015 г.

444

Изказването на Райчо Радев

Пълен видеозапис на тържеството

ЗА КОНТАКТИ:

Тел. 0878269488 e-mail: angeligdb@abv.bg