sv siluan atonski i

7/28/2019 Sv Siluan Atonski I

http://slidepdf.com/reader/full/sv-siluan-atonski-i 1/295



© 2008 World copyright of Archimandrite Sophrony’s texts

Старец Силуан , Paris (1952) and Преподобный Силуан Афонский ,

Tolleshunt Knights (1990)

Stavropegic monastery of St John the Baptist, Essex,

Gr еat Britain

© 2008 of this translation

Stavropegic monastery of St John the Baptist

Tolleshunt Knights by Maldon

Essex CM9 8EZ Gr еat Britain

No translations to be made from the originals or translations of theoriginals without written permission from the Monastery.

Архимандрит Софроний (Сахаров)

СВЕТИ СИЛУАН АТОНСКИ

Превод от руски: Кръстю Банев

© Фондация „Покров Богородичен”, 2008

© Ставропигиален манастир „Св. Йоан Кръстител”,

Есекс, Великобритания, превод, 2008

Преводи от оригинала или от преводи на оригинала

да не се извършват без изричното писмено разрешение на манастира.

ISBN 978-954-9700-71-8



ÑÂÅÒÈÑÂÅÒÈ А р х и м а н д р и т С о ф р о н и й

п р е в о д о т р у с к и К р ъ с т ю Б а н е в

Фондация „Покров Богородичен”

София, 2008



4

Книгата „Свети Силуан Атонски” се издава

с благословението на Негово Високопреосвещенство

† Русенски митрополит Неофит



5

За книгата

Всяка нова книга , претендираща да бъде включена в църковното уче -

ние или да го изрази , подлежи на оценка от Църквата , която бавно ,

но цялостно проверява всичко и го изследва от всички страни и най -

вече с оглед на това как учението ще повлияе на живота . Това има

изключително значение поради най - тясната връзка , която същест -

вува между догматическото мислене и живота . Оценката на това влияние е критерият , с който Църквата ще отхвърли всичко , което

се окаже в противоречие или несъответствие с духа на Христовата

любов , чрез която Тя живее .

Архимандрит Софроний

През 2008 г . православният свят отбеляза 70-годишнината

от Успението на преп. Силуан Атонски (24.ІХ.1938) и 60 години от първото издание на неговите писания, публикувани с въвеж-

даща част, посветена на неговия живот и учение, от ученика

му архимандрит Софроний Сахаров. И както в случаите с най-

големите светии на Църквата, тези няколко десетилетия са дос-

татъчни на Църквата, за да даде оценката си. На 26 ноември

1987 г . Светият Синод на Вселенската Патриаршия начело с

Константинополския архиепископ Димитрий официално реши:„Старецът Силуан Атонски да бъде съпричислен към преподоб-

ните и свети мъже на Църквата”.

От Възнесението Господ има за всеки век Свои избраници –

светиите, чрез които да принася на хората Своя дар. Той изко-

вава златната верига на светостта, в която Светият Дух ревниво

пази имената на прославилите се Божи угодници: апостоли, мъ-

ченици, пророци, праведни миряни, свети патриарси и препо-

добни монаси. Сред всички тях молитвената памет на Църквата



6

е отредила специално място за великите старци-отшелници, по-

търсили своето спасение далече от хората, из пустини и пещери.

Първият от тези велики духовни старци-отшелници е пре-

подобният Антоний (251–356) – „ лекар, даден от Господа за Еги-пет”, както го нарича свети Атанасий [Житие, гл. 87]. Един от

неговите следовници и Божи избраник за нашето време е свето-

горският монах Силуан.

Свети Силуан, в света Семьон Иванович Антонов (1866 –

1938), е родом от Лебединска околия на Тамбовската губерния в

Русия. През 1892 година, когато се сбъдва желанието му да оти-

де в манастир, Семьон идва на Света гора и става послушник в руския „Свети Пантелеймон”. При монашеското си пострижение

в 1896 г . той приема името Силуан. Остава в избраната от него

обител до края на дните си.

След повече от 40 години подвижнически живот монах Силу-

ан почива мирно в Господа на 11(24) септември 1938 г . Половин

век по-късно е канонизиран. Въпреки това ясно църковно оп-

ределение за светостта на стареца Силуан, мнозина от нашите

съвременници, които търсят „своя лекар”, „своя свети Антоний”,

продължават обезнадеждени и с болка да въздишат, че „ такива

светии вече няма”. Същата трудност са изпитвали и повечето

съвременници на Христос, дори и Неговите апостоли, които не

са разпознавали Неговата святост; единствен свети Петър е мо-

гъл да отговори: „ Ти си Христос” (Марк 8:29).

Но както тогава, така и днес, заслуша ли се в сърцето си, от-

чаяното съвремие може да чуе в него бащинския глас на Христос:

„Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Матей

28:20). Да се съмняваме в Христовото обещание ще е знак, че

губим християнската си вяра и надежда. Затова и свети Симеон

Нови Богослов, който в началото на ХІ век също е търсел свят чо-

век за свой учител, е видял, че, за да върви към спасение, трябва

решително да се бори срещу „новоеретическото” убеждение, че

святост е имало само по времето на апостолите (Слово 29).

Човекът, „разпознал” светостта в иначе най-обикновения

живот на светогорския монах Силуан и разкрил я пред света,



7

е архимандрит Софроний (Сахаров). С това той допринася и за

причисляването на стареца към лика на светиите.

В света – Сергей Семьонович Сахаров (1896 – 1993), руски

емигрант във Франция след октомври 1917 г ., прекарал няколко години в Париж като художник и студент в православния богос-

ловски институт „Св. Сергий Радонежки”, бъдещият отец Софро-

ний идва на Атон през 1925 г ., за да търси изцеление на неспо-

собността си да живее по Евангелските заповеди, както той са-

мият по-късно е отбелязвал. След срещата му с отец Силуан през

1930 г . новоподстриганият монах Софроний остава в манастира

„Св. Пантелеймон” – неотлъчно при нозете на своя старец . През

1938 г ., вече в края на дните си, преподобният Силуан дава на своя ученик няколкото тетрадки със свои записки, като му казва

да ги публикува, ако сметне, че биха били полезни за някого.

Тия думи се сбъдват през 1947 г ., когато отец Софроний се

връща в Париж за лечение. Откриват му рак. Операцията, при

която той загубва повече от половината си стомах, е успешна.

Докато се възстановява постепенно, отец Софроний успява да

изпълни и завета на своя старец . Така, с отпечатването на кни-

гата „Старецът Силуан” през 1948 г . в Париж и нейното повтор-

но издаване през 1952 г ., започва познанството на съвременния

свят със светия живот на стареца.

След Гърция и Франция най-гостоприемното и благоприятно

място за мисията на отец Софроний се оказва Англия. Този пос-

леден период от неговия дълъг живот има плодотворно начало:

през 1959 г . в графството Есекс е основан манастирът „Св. Иоан

Кръстител”. Отначало манастирът е под юрисдикцията на тога-

вашния западно-европейски екзарх на Руската патриаршия мит-

рополит Антоний Сурожки. През 1965 година, с благословението

на руския патриарх Алексий І, отец Софроний и неговата мона-

шеска община минават под омофора на Вселенския патриарх,

който впоследствие дава на обителта ставропигиален статус. В

новоизградената обител отец Софроний постъпва като преподоб-

ния Симеон Нови Богослов, който след смъртта на своя старец Симеон Благоговейни продължава, вече в своя манастир, да пази

и почита неговата памет.



8

Така и в манастира „Свети Иоан Кръстител” паметта на ста-

реца Силуан се запазва жива; тъкмо оттам духовното му богатс-

тво, наследено от отец Софроний, става достояние на църковния

народ . В Англия, като изключим многобройните беседи, произне-сени по различни поводи, отец Софроний публикува и други три

книги: „Неговият Живот е мой” (1977), „Ще Го видим, както Си

е” (1985) и „За молитвата” (1991). В тях отец Софроний предава

свидетелството на свети Силуан ведно със собствения си опит на

духовник – първо на Атон и после в православната диаспора – и

така непрестанно прави живота на своя старец разбираем за на-

шия съвременник. За това допринасят и многобройните преводи

на неговите книги: първо на френски и английски, а после и на

много други езици, което доближава свети Силуан до множество

хора от най-различни народи, страни и континенти.

Отец Софроний почива в Господа на 11 юли 1993 г . и е погре-

бан в основания от него манастир „Свети Иоан Кръстител”. Преди

да затвори очи той вижда книгата „Старецът Силуан”, преведена

на повече от 20 езика и станала едно от най-значимите, необори-

ми свидетелства за реалността на светостта и през ХХ век. Двете части на книгата „Старецът Силуан” представят: ед -ната – духовните записки на стареца, а другата – богословското

им тълкувание в духа на православното предание. Причината за

написването на първата, въвеждаща част е обстоятелството, че,

като пристига във Франция след края на Втората световна война,

отец Софроний се сблъсква със слепотата на повечето свои съна-

родници в Париж – представители на руската мисъл, неспособни

да видят в записките на стареца нещо значимо от богословска гледна точка. Отец Софроний забелязва също, че дори и сред най-

образованите тогавашни руски богослови там широко битува из-

кривено разбиране за монашеството: за тях послушанието влиза

в разрез с принципа за свободата на волята в християнството.

Завърнал се в Париж вече монах, отец Софроний ясно съзнава,

че едно такова – напълно неприемливо за него самия – разбиране

руши основите на православната монашеска традиция такава,

каквато той я е видял в своя старец Силуан. Ето защо се заема



9

най-напред да разясни богословското значение на иначе съвсем

обикновените духовни записки на стареца Силуан.

Повече от половината на първата, уводна част отец Соф-

роний посвещава на богословските дълбини, до които стига мо- литвата на стареца: „Моля Те, милостиви Господи, да Те познаят

чрез Светия Дух всички народи по земята”. Основна тук за свети

Силуан, както подчертава отец Софроний, е ролята на Светия

Дух, Който живее в Църквата и Който прави възможно за човека

неговото спасение и обожение. Това води до истинното христи-

янско разбиране на Евангелските заповеди: вече не като етичес-

ка норма, а като причастност към самия божествен живот, като

богопознание. Както и старецът често споменава в записките си,

крайният резултат и последен критерий за истинността на който

и да било духовен опит е молитвата за враговете по примера на

Христос – молитва, която надхвърля естествените сили на човека

и е дар само на Божията благодат.

Отец Софроний специално подчертава, че голямата наука на

подвижническия – и на стареца Силуан – живот е в борбата за

повторното спечелване на дарената от Бога благодат, която чо-век, заради своята духовна неопитност, губи. В тази борба спа-

сението зависи от два фактора: проявата на човешката свобода

и действието на Божията благодат. Духовната чувствителност на

подвижника му дава способността да отличава идването на бла-

годатта и на Божия мир „по вкус”. Изкушенията и греховните па-

дения ни учат на смирение, а то е единственият път, който води

към запазване или повторно спечелване на Божията благодат.

Но благодатта не се отдръпва от човека само заради неговите падения – понякога Господ решава да го изостави, за да провери

неговата свободна воля. Без Господа човек е напълно безсилен за

живот по Евангелските заповеди; вкусил веднъж Божията благо-

дат, в мрака на богооставеността той вече ясно вижда своето ни-

щожество. А когато Господ види такова смирение в подвижника,

Той му връща благодатта Си, често пъти – във видение от светли-

на, която е Самият Бог . И така, аскетическата борба за благодат-

та става основно борба за смирение, водена чрез молитвата.



10

В уводната част отец Софроний изтъква и значението на

молитвеното откровение, което свети Силуан получава от Самия

Господ : „ Дръж ума си в ада, и не се отчайвай”. Публикувано

след края на Втората световна война, когато разрухата и от-чаянието са вече общочовешки опит, Силуановото откровение

е с още по-голяма сила днес, когато хората повече от всякога

боледуват от депресия и отчаяние. Лекът, който се съдържа в

откровението: „ Дръж ума си в ада, и не се отчайвай”, идва от

молитвената борба с гордостта и егоизма. Според тълкуванието

на отец Софроний тази борба е възможна само чрез покаянието

и по-конкретно – чрез самоосъждането, когато в молитвата си

човек вижда себе си достоен за ада и, вместо високомерно да

разчита на собствените си сили, се уповава само на Господа и

единствено от Него очаква своето избавление.

„ Душата ми тъгува за Господа, и аз Го търся със сълзи” – така

започват записките на стареца Силуан, които читателят може да

прочете във втората част на настоящата книга. С прости думи,

често с молитва направо към Господа, старецът споделя свои-

те мисли за духовния живот. Основните му теми са: молитвата,смирението, Божият мир, благодатта, Божията воля, човешката

свобода, покаянието, богопознанието, любовта, света Богороди-

ца, светиите, монасите, пастирите, борбата с помислите. Себе си

старецът Силуан вижда най-вече като плачещия Адам – изгубил

рая, да пролива горещи сълзи в молитва пред Господа. „И аз изгу-

бих благодатта, и затова викам заедно с Адам” – казва старецът.

А как той самият е призовавал Господа в молитва, можем да ви-

дим от описанието, което дава за Адамовия плач:Горчиви били сълзите на Адам, и течали като ручеи, и мокре-

ли лицето и гърдите му, и земята; и въздишките му били дълбоки

и силни, сякаш от ковашки мех. Той викал: „Господи, вземи ме

отново в рая”. Тук старецът Силуан описва наистина онова, за

което говори църковното богослужение на Неделя Сиропустна,

когато споменава изгонването на Адам от рая.

Записките на стареца бързо ни уверяват обаче, че тук не

става дума за просто заимстване. Напротив, колкото повече чо-



11

век чете неговите смирени слова, толкова по- ясно започва да

вижда как дълбоко старецът е бил потопен в църковното преда-

ние, как за него богослужението действително е било извор на

молитвени сълзи и все по- трудно става неговият покаен зов да бъде отграничен от този на Адам, за който църковните служби

говорят. Зачетем ли пък на глас записките на стареца, тогава

чувстваме влиянието на духовната сила, както от църковните

молитви и песнопения; и даже пунктуацията в текста, която

иначе изглежда така необичайна, вече не смущава окото – защо-

то със сърцето си човек вижда, че тя е там, където в молитвата

си старецът спира да направи пауза.

За стареца Адамовите въздишки идват сякаш из ковашки

мех. Това сравнение липсва в богослужебния текст и явно се

е родило в собствения му духовен опит. Отец Софроний ни е

описал как старецът е изпълнявал своето послушание на мел-

ницата и знаем, че въпреки толкова трудното си послушание,

„където цял ден е трябвало да прехвърля и носи безброй голе-

ми чували с брашно”, старецът продължавал непрестанно да

се моли „с продължителен, дълбок и понякога отчаян плач”. Така плачът на Адам – бащата на вселената, както старецът го

нарича – пронизва и неговото собствено сърце и става основата на

молитвения му живот. Този плач, наред с разбирането, че заради

Адамовия грях цялата вселена е изгубила Божия мир и любовта,

довеждат стареца до молитва за целия свят: „Моля Те, милостиви

Господи, да Те познаят чрез Светия Дух всички народи на земята”.

Тъкмо тази молитва отец Софроний избира за иконата на стареца

Силуан във връзка с неговата канонизация и с тази молитва ста-рецът е стигнал вече до много народи по земята.

Историята на предлагания български превод на книгата

“Старецът Силуан” започна с труда на блаженопредставилия се в

Господа Евгений Буханцов, от когото през 1998 г . получих цялос-

тен ръкописен превод . Задачата ми бе да набера и редактирам

текста. Започнах с благословението на моя духовен отец в Бъл-

гария. В последствие се свързах и с манастира “Св. Иоан Кръс-

тител” в Есекс, Англия. След няколко посещения там продължих



12

работа вече с благословението на събора на манастирските стар-

ци: архимандрит Симеон, архимандрит Захария и отец -игумена

архимандрит Кирил. Поклонничеството в обителта на автора и

разговорите с неговите духовни наследници спомогнаха реша-ващо за завършека на моя труд . Подкрепата на братството на

манастира бе безценна, както и езиковата компетентност на Де-

ворина Гамалова и на моята майка Лиляна Банева.

Трудът в преводачески колектив се оказа много плодоносен

сред неизброимите трудности, свързани с недоуточнената духов-

на терминология в съвременния български език.

Богословското богатство, с което се отличава стилът на

отец Софроний и което силно желаехме да запазим, както и

поетичното умиление в записките на стареца, което също не

искахме да изгубим, налагаха различен подход към съответни-

те две части на книгата. Това трябваше да бъде нашият пре-

водачески избор. Ние го направихме след сравнение и с други

преводи на книгата. Различните преводачи, с пастирското бла-

гословение на автора, бяха подходили към проблема различно.

Например, някои колеги бяха издигнали молитвеното слово на стареца Силуан до онази сфера в своя език, която традицията

пази за църковното богослужение: в гръцкия превод – ката-

ревуса, а в английския – езикът на Книгата за обща молитва

(Book of Common Prayer). Избрахме максималната близост до

оригинала, в който различният стил и език на двете части е

продиктуван от замисъла при съставянето на книгата. А и един

архаичен български език би бил в дисонанс с обикновения, го-ворим руски език на стареца Силуан, който не е използвал бо-

гослужебния църковнославянски. Така и двете групи читате-

ли – и „академици”, и „молитвеници” – ще могат да намерят

онова, което им е нужно в съответната част на книгата.

Тук е мястото да отбележим, че самият отец Софроний чес -

то е съветвал вярващите да четат най - напред втората част ,

т . е . писанията на св . Силуан , а едва след това – богословските

изяснения от първата част .



13

Настоящият български превод излиза благодарение на мно-

го хора в България и Англия, които подкрепяха идеята от само-

то начало – на първо място игумена на манастира „Свети Иоан

Кръстител” архимандрит Кирил, ИК „Омофор” и Фондация „Пок-ров Богородичен” в София. ИК „Омофор” вече е представила на

българския читател част от творчеството на архимандрит Софро-

ний – неговите „ Духовни беседи” (2003) и „Ще видим Бога както

Си е” (2005). През 2007 г . излезе и книгата „За молитвата”, изда-

дена от Руенския манастир „Свети Йоан Рилски”. Надяваме се, че

с появата си книгата „Свети Силуан Атонски” ще заеме тъй дос-

тойно приготвеното и място в родната Православна библиотека.

Преводачът



15Икона от иконостаса на храма

на ставропигиалния манастир „Свети Йоан Предтеча” в Есекс, Англия

Свети Силуан Атонски



16



17

Î ткровението казва за Бога: „Бог е лю-

бов”, „Бог е светлина, и в Hего няма

никаква тъмнина” (1 Иоан 4:8,1:5).

Колко трудно е за нас хората да се съгласим с това. Трудно е, защо-

то и нашият личен живот, и животът в целия околен свят свидетелстват

по-скоро за обратното.

Наистина, къде е тази СВЕТЛИНА – ЛЮБОВТА НА ОТЦА, ако всич-

ки ние, като приближаваме края на живота си, заедно с Иов осъзнаваме

с мъка в сърцето: „ Дните ми преминаха: мислите ми – притежание на

сърцето ми – са разбити… преизподнята е мой дом… А после това, де

е надеждата ми?” И „кой ще види” онова, което сърцето ми тайно, но

ревностно търси от младостта ми? (Иов 17:11-15)

Сам Христос свидетелства, че Бог внимателно промисля за цяло- то Свое творение, че нито една малка птичка не е забравена от Него,

че Той се грижи дори за тревата и че за хората Неговата грижа е още

по-голяма, че на нас дори „и космите на главата са всички преброени”

(Матей 6:30, 10:30).

Но къде е този внимателен и към най-малката подробност

Промисъл? Всички ние сме потиснати от гледката на неудържима ра-

зюзданост на злото в света. Милиони същества, често пъти току-що ро-

дени, биват погубвани с невероятна жестокост, преди още да са осъз-нали, че живеят.

За какво тогава ни е даден този нелеп живот?

И ето, жадно търси душата среща с Бога, за да Му каже: „За какво

Си ми дал живот?… Задавих се от страдания; обгръща ме мрак; защо

Се криеш от мен?… Зная, че Си благ , но защо към моето страдание Ти

Си така безразличен?

Защо Си така… жесток и безпощаден към мене?

Аз не мога да Те разбера”.



18



19

Увод

Æивял на земята човек, мъж с ги-

гантска сила на духа, на име

Симеон. Той дълго се молел с неудържим плач: „Помилуй ме”; но

Бог не го чувал.

Изминали много месеци в такава молитва и силите на душа-

та му се изчерпали. Отчаян, той извикал: „ Ти си неумолим!” При

тези думи в обезсилената му от отчаянието душа нещо се скъсало,

и тогава изведнъж за миг той видял живия Христос; огън изпъл-

нил сърцето и цялото му тяло с такава сила, че ако видението

било продължило още миг , би умрял. След това вече никога не

могъл да забрави неизразимо кроткия поглед на Христос, изпъл-

нен с безкрайна любов и радост, и с непостижим мир. И след това дълги години, през целия си живот, той все говорил, че Бог е любов, любов безмерна и непостижима.

За него, за този свидетел на Божията любов, предстои да

разкажем.

От времето на Иоан Богослов, през изминалите деветнадесет

столетия, са живели безброй такива свидетели, но този ни е особе-

но скъп, защото беше наш съвременник. Християните често имат

желание – напълно естественото желание, да видят знамения на нашата вяра, иначе изнемогват в надеждата си, а разказите за

стари и прастари чудеса се превръщат в съзнанието им в митове.

Ето защо повтарянето на подобни свидетелства е толкова важно,

ето защо ни е толкова скъп този нов свидетел, който олицетворя-

ваше най-скъпоценните прояви на нашата вяра. Знаем, че и на

него малцина само ще повярват, както са малцина и повярвалите

в свидетелството на предишните отци; и това не е защото свиде-

телството е лъжливо, а защото вярата задължава към подвиг .



20

Казваме, че деветнадесетвековната християнска история

познава безброй такива свидетели на Христовата любов, и все

пак в необятния океан на човечеството те се срещат толкова ряд -

ко, те са толкова малко.Рядкост са такива свидетели, защото няма по- труден, по-

болезнен подвиг от подвига на любовта и борбата за любов; за-

щото няма по-страшно свидетелство от свидетелството за лю-

бовта; и няма по-голямо предизвикателство от проповядването

на любовта.

Погледнете живота на Христос. Той дойде на света, за да съ-

общи на хората благата вест за вечния божествен живот, която

ни поднесе с обикновени човешки думи в двете Си заповеди за

любовта към Бога и към ближния. От Евангелското повествование

виждаме на какви изкушения Христос бива подложен от дявола,

който прави всичко възможно да Го принуди поне в нещо да на-

руши тези заповеди, та с това да Му отнеме „правото” да ги дава

на човека. Вижте какво се случва в пустинята (Матей 4, Лука 4).

От отговорите на Христос става ясно, че борбата там е била за

първата заповед – за любовта към Бога. А след като Христос по-беждава в тази борба и излиза на проповед , дяволът Го обгражда с

атмосфера на непримирима и убийствена вражда и Го преследва

навсякъде, но и тук не постига целта си. Виждаме последните уда-

ри, нанесени на Христос – предателството на ученика-апостол,

общото отстъпничество, яростните викове на облагодетелствана-

та тълпа: „Разпни Го, разпни” (Лука 23:21) – но и тук побеждава

Христовата любов, за което Самият Христос свидетелства кате-

горично: „ Дерзайте: Аз победих света”, и още: „Иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо” (Иоан 16:33, 14:30).

И така, дяволът не можа да отнеме на Христос правото да

даде на света нова заповед . Господ победи, и победата Му остава

во веки, и никога, никой и нищо не ще намали величието на тази

победа.



21

__________

Иисус Христос безкрайно възлюби света; и на стареца

Силуан беше дадено наистина да преживее тази любов. Заради това и той самият беше обикнал Христос и прекара дълги го-

дини в изключителен подвиг , та нищо и никой да не му отнеме

този дар; за да може и той в края на живота си да каже заедно

с великия апостол Павел: „Кой ще ни отлъчи от любовта Божия:

скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия,

опасност ли, или меч?… Защото аз съм уверен, че ни смърт,

нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще,

нито бъдеще... ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя

твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса,

нашия Господ ” (Рим. 8:35–39).

Ако се замислим над думите на апостол Павел, ще разберем,

че той е могъл да говори така, само след като е минал през всички

тези изпитания. И всеки, тръгнал след Христос, минава, както

е показал вековният опит, през множество изпитания. През тях

беше преминал и старецът Силуан.

__________

Блаженият старец схимонах Силуан се подвизава четири-

десет и шест години на Атонската планина в руския манастир

„Св. великомъченик Пантелеймон”. Така се случи, че около 14

години и ние живяхме в този манастир. През последните години

от живота на стареца, от 1931 г . до деня на неговата кончи-на на 11/24 септември 1938 г ., бяхме най-близкият му човек.

Отказваме се да обясним как стана това; ако искате, можем да

го наречем недоразумение. За отношението ни към стареца зна-

еха някои от неговите почитатели и техните настойчиви молби

ни накараха да напишем неговото житие. За човек, който няма

нито дарба, нито опит в писането, това не е лека задача; но все

пак започваме, защото дълбоко и искрено сме убедени, че е наш

дълг да разкажем на хората за този наистина велик човек.



22

Според съдържанието си настоящата книга е предназначена за

тесен кръг хора, които имат интерес към християнското подвиж-

ничество и затова главната ни задача е не литературното изкуство,

а възможно най- точният „ духовен портрет” на стареца.Цялото ни внимание при общуване с него беше погълнато от

неговия духовен облик с една единствена цел – личната ни „пол-

за”. Никога не сме си представяли, че ще пишем неговата биог -рафия, ето защо за нас остана неизвестно много от онова, което

естествено би трябвало да интересува биографа. Много неща сме

задължени да премълчим, защото те са свързани с хора, които са

още живи. Тук привеждаме малкото факти от живота на старе-

ца, за които или самият той ни е разказвал по различни поводи

в нашите чести разговори, или сме чули от други подвижници на

Света гора, негови приятели. Смятаме, че оскъдността на дан-

ните за живота на стареца няма да е съществен недостатък на

нашия труд . Ще бъдем напълно удовлетворени, ако сме успели

поне отчасти да изпълним по-важната задача, а именно – да об-

рисуваме духовния облик на стареца за онези, които не са имали

щастието непосредствено да общуват с него, докато беше жив. Доколкото можем да съдим и от контактите ни с други хора, той

беше единственият безстрастен човек, когото ни беше дадено да

срещнем по житейския си път. Сега, когато вече не е сред нас, го

виждаме като изключителен гигант на духа.

Когато Господ живял на земята, смиреното Му явяване в плът

скривало от погледите на хората Неговото истинско божествено

величие, и едва след Възнесението Господне и след слизането на

Светия Дух пред духовния взор на учениците и апостолите се откри- ло Божеството на Христос. Нещо подобно стана и с нас по отноше-

ние на стареца Силуан. Докато беше жив, той беше тъй обикновен

и достъпен, че при цялото ни благоговение към него и съзнание за

високата святост на този мъж, все пак не можахме напълно да по-

чувстваме неговото величие и едва сега, когато вече толкова години

не срещаме по пътя си нищо подобно, със закъснение започваме да

разбираме истинското величие на човека, когото по непостижим

Божи промисъл ни се случи да познаваме така отблизо.



24



25

І.

Детство и младост

Æивотът на блажения старец Си лу-

ан външно не е много интересен. До наборната възраст – живот на беден руски селянин, след то-

ва – обичайната военна служба в нисшите чинове и после – дъл-

ги четиридесет и шест години монотонен манастирски живот на

обикновен монах.

Манастирският регистър казва за него следното: схи монах

отец Силуан; мирско име – Семьон Иванович Антонов, селянин

от Тамбовска губерния, Лебедински окръг , Шовска околия и село.Роден през 1866 година; пристигнал на Атон през 1892 годи-

на; постриган в мантия през 1896 година; в схима – през 1911.

Послушания: на мелницата, в Каламарейския метох (собственост

на манастира извън Атон), в Стария Нагорни Русик и в стопанс-

твото. Починал на 11/24 септември 1938 г .От „роден” до „починал” – всичко оскъдно, няма какво да

разкажеш; а да докосваш вътрешния живот на човека пред Бога

е нескромно и дръзко. Да разкриваш пред всички „ дълбокото”

сърце на християнина е почти светотатство. Но уверени сега,

че за стареца, който си отиде от света като негов победител,

вече нищо не е страшно, вече нищо няма да наруши вечния му

покой в Бога, ще си позволим опита да разкажем поне нещо за

неговото необикновено богато и царствено-високо житие, като

имаме предвид онези малцина, които също се стремят към та-

къв божествен живот.



26

__________

Полето на духовна борба за всеки човек е преди всичко не-

говото собствено сърце и онзи, който обича да влиза в сърцето си, ще оцени реченото от пророк Давид : „Ще пристъпи човек, а

сърцето е дълбоко” (Пс. 63:7).1 Истинският християнски живот

протича там, в дълбокото сърце, скрито не само от чужди погле-

ди, но напълно – и от самия носител на това сърце. Който е вли-

зал в този тайнствен чертог , несъмнено е изпитал неизразимото

изумление пред тайната на битието. Който се е потапял с чист ум

в напрегнато съзерцаване на своя вътрешен човек, той разбира

невъзможността да проследи изцяло потока на своя живот дори

за кратък отрязък от време, осъзнава невъзможността да улови

процесите в духовния живот на сърцето, което с дълбочината си

достига онова битие, където вече няма процеси. А в настоящото

житие пред нас стои като че ли именно тази задача: да опишем

вътрешния процес на израстването на един велик подвижник.

Не, ние няма да си поставяме такава неизпълнима задача.

Ще засегнем само отчасти онези етапи от живота на стареца, ко-ито са ни по- добре известни. За още по-неуместен смятаме всеки

опит за научна психоанализа, защото там, където действа Бог ,науката е неприложима.

__________

От дългия живот на стареца в паметта ни най- ярко са се за-

пазили няколко случки, които показват какъв беше неговият вът-решен живот и едновременно с това илюстрират и неговата „исто-

рия”. Първата е от ранното му детство, когато е бил на не повече

от четири години. Баща му, както повечето руски селяни, обичал

да му гостуват странници. Веднъж, на някакъв празник, той с осо-

бено удоволствие поканил един пътуващ продавач на книги, като

се надявал да научи от него, като от „книжовен” човек, нещо ново

1 Преводът е по текста на Седемдесетте тълковници. – Б. пр.



27

и интересно, защото страдал от своята „ тъмнина” и жадувал за

знание и просвета. Вкъщи поднесли на госта чай и храна. Малкият

Семьон го гледал, любопитен като всяко дете, и внимателно слушал

разговора. Търговецът доказвал на баща му, че Христос не е Бог и че изобщо Бог няма. Момчето Семьон било поразено най-вече от

думите: „Къде е Той, този Бог ?”, и си помислило: „Когато порасна

голям, ще ида по цялата земя да търся Бога”. Когато гостът си оти-

шъл, малкият Семьон казал на татко си: „ Ти ме учиш да се моля, а

той казва, че няма Бог ”. На което татко му отвърнал: „Аз го мислех

за умен човек, а той излезе глупак. Не го слушай”. Но отговорът на

бащата не заличил съмнение то в душата на момчето.

Минали много години оттогава. Семьон пораснал, станал голям

и здрав момък. Работел недалече от тяхното село, в имението на княз

Трубецкой, където по-големият му брат се бил спазарил на строеж.

Работели в бригада, Семьон – като дърводелец . Една селска жена

им била готвачка. Веднъж тя отишла на поклонение и посетила,

наред с другите светини, и гроба на забележителния подвижник,

отшелника Иоан Сезеновски (1791–1839). Като се върнала, тя раз-

казвала за светия живот на отшелника и за чудесата, които ставали на гроба му. Някои от присъстващите старци потвърдили разказите

за чудесата и всички казвали, че Иоан бил свят човек.

Като слушал този разговор, Семьон си помислил: „Ако той е свят,

значи Бог е с нас и няма защо да обхождам цялата земя да Го търся”,

и при тази мисъл младото му сърце пламнало от любов към Бога.

Чудно нещо, от 4 до 19-годишната си възраст той носел ми-

сълта, легнала на душата му от думите на книгопродавеца; ми-

съл, която очевидно го измъчвала, останала като въпрос някъде дълбоко в него и която по-късно получила отговор по такъв стра-

нен и сякаш наивен начин.

__________

След като Семьон почувствал, че е придобил вяра, умът му се

прилепил към помненето на Бога и той много се молел със сълзи.

Тъкмо тогава почувствал в себе си вътрешна промяна и желание



28

за монашество, и както казваше самият старец , започнал да гледа

младите красиви дъщери на княза като сестри – с любов, но без да

ги пожелава, докато по-рано се смущавал, като ги видел. По онова

време той дори молел баща си да го пусне в Киево-Печорската лав-ра, но баща му категорично отговорил: „Първо изкарай военната си

служба и после ще си свободен да отидеш”.

В такова необичайно състояние Семьон прекарал три месе-

ца. След това то преминало и той отново започнал да дружи с

връстниците си, да се разхожда с момичета извън село, да пие

водка, да свири на хармоника и въобще да живее като другите

младежи в селото.

Млад , красив, силен, а по това време вече и заможен, Семьон

се наслаждавал на живота. В селото го обичали заради добрия му,

миролюбив и весел характер, а за девойките той бил завиден же-

них. Семьон се увлякъл по една от тях и преди още да е станало

дума за женитба, късно една вечер с тях се случило „обичайното”.

Забележителното в тази случка е това, че на следващата сут-

рин, докато работели заедно, баща му тихо му казал: „Синко, къде

беше вчера, болеше ме сърцето”. Тези кротки думи на баща му се запечатали в душата на Семьон и години по-късно, като си спом-

няше за него, старецът казваше: „Аз не стигнах баща си. Той беше

съвсем неграмотен и дори „Отче наш” казваше с грешка – изго-

варяше „ днест” вместо „ днес”, научил го бе в църквата по слух, но

беше кротък и мъдър човек.”

Тяхното семейство било голямо: баща, майка, петима братя

и две дъщери. Всички живеели заедно и в сговор. Големите братя

работели с бащата. Веднъж, по жетва, Семьон трябвало да при-готви и занесе обяда на полето. Било петък. Той забравил, сварил

свинско и всички яли. Минала половин година, било вече зима,

когато на един празник бащата казал на Семьон с мека усмивка:

– Синко, помниш ли как ме нахрани на полето със свинско? А

беше петък; знаеш ли, тогава го ядох като мърша.

– Че защо не ми каза тогава?

– Не исках, синко, да те смутя.



29

Когато разказваше подобни случаи от живота в бащиния си

дом, старецът добавяше: „Ето такъв старец бих искал да имам. Той

никога не се дразнеше, винаги беше спокоен и кротък. Помислете

само, половин година беше търпял и чакал удобния момент, за да ме поправи, без да ме смути”.

__________

Старецът Силуан беше физически много силен. За това гово-

рят и следните случки от неговия живот.

Веднъж на Великден, когато бил съвсем млад , още неходил

войник, след богат обяд с месо братята му отишли на гости, а той

останал вкъщи. Майка му предложила да изпържи яйца. Той не

отказал и тя направила цял чугунен тиган, около петдесет яйца,

а той ги изял всичките.

В ония години работел с братята си в имението на княз

Трубецкой и на празниците понякога ходел на кръчма. Случвало

му се за една вечер да изпива „четвъртина” водка ( три литра), без

да се напива.

Веднъж, в голям зимен студ , сковал след затопляне, Семьон

се отбил в странноприемницата. Един човек, който бил пренощу-

вал там, искал да се връща у дома; отишъл да впрегне коня си, но

скоро се върнал с думите:

– Беда! Трябва да пътувам, а не мога. Дебел лед е покрил копи-

тата на коня ми и той от болка не дава да махна леда.

Семьон му казал:

– Да вървим, ще ти помогна.

В конюшнята той хванал здраво шията на коня под миш-

ницата си и казал на селянина: „Почвай!” През цялото време ко-

нят стоял, без да помръдне. Селянинът очукал леда от копитата,

впрегнал коня и си заминал.

С голи ръце Семьон можел да вдигне горещата чугунена тен-

джера с чорба и да я пренесе от печката до масата, където обяд -вали майсторите. С юмручен удар можел да счупи доста дебела

дъска. Вдигал големи тежести и издържал извънредно много на

горещина и студ . Можел да яде и да работи по много.



30

Но тази сила, която по-късно щяла да му послужи да извър-

ши многобройни и необичайни подвизи, по онова време станала

причина за най-големия му грях, за който той бе принесъл изк-

лючително покаяние.

Веднъж на храмовия празник на селото надвечер, когато почти

всички селяни били край къщите си и весело разговаряли, Семьон

се разхождал с един приятел и свирел на хармоника. Насреща им

се задали двама братя, обущарите на селото. По-големият, огромен

човек, много силен и голям кавгаджия, си бил вече „пийнал”. Когато

се срещнали, обущарят с подигравки се опитал да вземе хармони-

ката на Семьон, но той успял да я подаде на приятеля си. Застанал срещу обущаря, Семьон го убеждавал „ да си върви по пътя”, но онзи

тръгнал срещу него, решил очевидно да покаже превъзходството

си над всички момчетата в селото, и то в такъв ден, когато всички

момичета били излезли и със смях наблюдавали сцената. Ето как

старецът разказваше за това:

– Отначало помислих да отстъпя, но изведнъж ме хвана срам,

че момичетата ще ми се смеят и силно го ударих в гърдите. Той отхвръкна надалече и тежко се просна по гръб насред пътя. От

устата му потече пяна и кръв. Всички се изплашиха, изплаших

се и аз. Помислих си – убих го. И стоях така. В това време по-

малкият брат на обущаря взе голям камък от земята и го хвърли

срещу мене. Успях да се обърна и камъкът ме удари по гърба.

Тогава аз му казах: „Е какво, и с тебе ли искаш да стане същото?”

И тръгнах към него, но той избяга. Обущарят дълго лежа на пътя.

Насъбраха се хора, помагаха му, плискаха го със студена вода.

Мина поне половин час, докато той успее да се вдигне и едва

го заведоха вкъщи. Беше болен около два месеца, но за щастие

остана жив, а аз доста време след това трябваше да внимавам,

защото братята на обущаря и техните приятели ме дебнеха вечер

по тъмните улички с тояги и ножове, но Бог ме запази.



31

__________

Така, в шума на младините, първият Божи зов за монашески

подвиг започнал да заглъхва в душата на Семьон. Но Бог го бил изб-

рал и отново го призовал, вече с видение. Веднъж, след нецеломъд -рено прекарано време, той задрямал и в лекия си сън видял змия

да влиза през устата му. Усетил силна погнуса и се събудил. В това

време чул думите: „ Ти глътна змия в съня си и ти е противно. Така

не Ми е добре и на Мене да гледам онова, което ти вършиш”.

Семьон не видял никого, само чул произнеслия тези думи глас,

който по своята сладост и красота бил съвсем необикновен. При всичката си тихост и сладост този глас имал потресаващо въздейс-

твие. Според твърдото и дълбоко убеждение на стареца това бил

гласът на самата Богородица. До края на дните си благодареше

на Божията майка, че не се бе погнусила от него, а бе благоволила

сама да го посети, да го вдигне от падението. Той казваше:

„Сега виждам как на Господа и на Божията майка им е жал

за хората. Помислете си, Божията майка бе дошла от небесата да ме вразуми, мене – грешния юноша”.

Факта, че не е бил удостоен да види Владичицата, старецът

обясняваше с нечистотата, в която тогава се намирал.

Този повторен зов, малко преди да отиде войник, имал реша-

ващо значение за избора на по-нататъшния му път. Първият ре-

зултат бил коренното изменение на живота му, който бил тръгнал в

недобра посока. Семьон почувствал дълбок срам за своето минало и

започнал горещо да се кае пред Бога. След военната служба реше-

нието му да отиде в манастир се върнало с много по-голяма сила.

Събудило се острото му чувство за грях и това изменило неговото

отношение към всичко, което виждал в живота си. Тази промяна се

отразила не само в личните му действия и поведение, но и в него-

вите изключително интересни разговори с други хора, които за съ-

жаление тук можем да преразкажем само отчасти – малкото, което

най- ясно се е запазило в паметта ни.



32

__________

Веднъж на празник в селото Семьон видял един от съселяни-

те си, мъж на средна възраст, да свири на хармоника и да играе.Семьон го извикал настрана и го попитал:

– Степан, как можеш да свириш и да се веселиш така? Че ти

уби човек!

Мъжът бил извършил убийство в пиянска свада. Той отвел

Семьон още малко по-надалеч и му казал:

– Знаеш ли, когато бях в затвора, аз много се молих на Бога

за прошка и Бог ми прости. Затова сега свиря и играя със спо-

койно сърце.Семьон, който самият неотдавна едва не убил човек, разбрал,

че е възможно човек да измоли от Бога прошка за греховете си.

Разбрал също и спокойствието на своя съселянин, простения уби-

ец . Този случай точно представя както ясното съзнание за грях,

така и силното покайно чувство и дълбоката религиозна интуиция

на руските селяни.

Друг съселянин на Семьон се срещал с момиче от съседното

село и тя забременяла от него. Семьон, като виждал, че онзи се

отнася съвсем небрежно към това обстоятелство, го убеждавал да

се ожени за нея, като му казвал: „Иначе ще бъде грях”. Момъкът

дълго не се съгласявал, че това е грях и не искал да се жени, но

Семьон все пак го убедил и той го послушал.

Като чухме от устата на стареца тази история, го попитахме,

защо той самият не се оженил за момичето, с което тогава е бил.

Старецът отговори така:

– Когато поисках да стана монах, много молих Бога да уст-

рои всичко така, че да мога спокойно да изпълня желанието си

и Бог всичко нареди добре. Отидох войник и докато съм бил в

армията, един търговец на зърно дошъл в село да купува жито.

Като видял онази девойка на хорото, че е красива и стройна,

че пее хубаво и е много весела, той я обикнал и я взел. Те бяха

щастливи и имаха много деца.

Старецът горещо благодарил на Бога, че чул молитвата му,

но престъплението си не забравил.



33

Военната служба

Семьон изкарал военната си служба в Петербург , в лейбгвар-

дията, в сапьорния батальон. Той отишъл да служи с жива вяра и

дълбоко покайно чувство, но не преставал да помни Бога.

В армията го обичали много, защото като войник бил вина-

ги изпълнителен, спокоен и с добро поведение, верен приятел и

добър другар. Впрочем това явление никак не било рядко в тога-

вашна Русия, където войниците живеели съвсем по братски.

Веднъж пред празник той тръгнал за града с трима гвардей-

ци от същия батальон. Отбили се в голяма, добре осветена столич-на кръчма със силна музика. Поръчали вечеря с водка и весело си

приказвали. Семьон повече мълчал. Един от тримата го попитал:

– Семьон, ти само мълчиш. За какво мислиш?

– Мисля си: ето, ние си седим тук в кръчмата, ядем, пием вод -ка, слушаме музика и се веселим, а на Атон сега има бдение и

цялата нощ ще се молят. Та си мисля, чий ли отговор ще бъде по-

добър на страшния съд , нашият или техният?

Тогава онзи казал: – Какъв човек е Семьон! Ние слушаме музика и се веселим, а

той с ума си на Атон и на страшния съд . Думите на гвардееца за Семьон – „А той с ума си на Атон и

на страшния съд ” – могат да бъдат отнесени не само към момен-

та, когато той седял с другарите си в кръчмата, но и към цялото

време на военната му служба. Мисълта на Семьон за Атон се из-разявала между другото и в това, че няколко пъти пращал там

пари. Веднъж през лятото, когато техният батальон бил разполо-жен в Устижорския лагер, той отишъл до пощата в село Колпино

да из прати пари за Атон. На връщане, недалеч от Колпино, видял

голямо бясно куче да тича по пътя право срещу него. Когато било

съвсем близо и готово да се хвърли върху него, той уплашено про-

мълвил: „Господи, помилуй!” Едва изрекъл тази кратка молитва,

и някаква сила изведнъж отблъснала кучето настрана, като че ли

то се ударило в нещо. То минало покрай Семьон и се затичало към

селото, където напакостило много и на хората, и на животните.



34

Този случай направил на Семьон дълбоко впечатление. Той

живо почувствал близостта и закрилата на Бога и още по-силно

прилепил ума си към помненето на Бога.

__________

По време на военната му служба също се проявила силата

на неговия съвет и на доброто му влияние. Веднъж той видял

един току-що уволнил се войник да седи тъжен и с наведена

глава на койката си в ротното помещение. Приближил се до него

и го попитал:

– Защо седиш такъв тъжен, а не се радваш като другите, че

си свършил службата и ще си отидеш вкъщи?

– Получих писмо от нашите. Пишат, че жена ми през това

време е родила – казал войникът. Като помълчал малко, той пок-

латил глава и промълвил с тих глас, в който имало и скръб, и

злоба, и обида:

– Не зная какво ще я направя… Ох, страх ме е!… Затова не

ми се връща вкъщи.Семьон спокойно попитал:

– А ти през това време колко пъти ходи по заведенията?

– Да, случвало се е – отговорил войникът, сякаш като да си

спомнял нещо.

– Ето, ти не си могъл да изтърпиш – казал му Семьон, – а на

нея, как мислиш, леко ли £ е било? На тебе ти е добре, ти си мъж.

А тя от един път може да роди. Помисли си ти къде си ходил! Ти

пред нея си повече виновен, отколкото тя пред тебе. Прости £.Като се върнеш вкъщи, приеми детето като свое и ще видиш, че

всичко ще тръгне добре.

Минали няколко месеца. Семьон получил от войника писмо, в

което онзи му благодарял и пишел, че когато наближил дома си,

баща му и майка му излезли да го посрещнат „ тъжни”, а жена му,

плаха и смутена, стояла пред къщата с детето на ръце. А на него,

откакто поговорили със Семьон в казармата, му било леко на душа-

та. Той бодро поздравил родителите си, весел отишъл при жена си,



35

целунал я, взел детето на ръце, целунал и него. Всички се развесе-

лили, влезли вкъщи, а след това тръгнали из селото да навестяват

роднини и познати; и той навсякъде – с детето на ръце; на всички

им било хубаво на душите. И после заживели в мир.В писмото войникът благодарял много на своя другар Семьон

за добрия съвет. И не можем да не се съгласим, че съветът дейст-

вително бил не само добър, но и мъдър. Така още на младини ста-

рецът Силуан прекрасно разбирал, че необходимо условие за мира

между хората е всеки да съзнава собствената си вина.

__________

Като свършил службата си в гвардията, малко преди негови-

ят набор да се разотиде, Семьон отишъл заедно с ротния писар

при отец Иоан Кронщадски да го помоли за молитва и благослове-

ние. Те не заварили отец Иоан в Кронщад и решили да му оставят

писмо. Писарят почнал да рисува с красив почерк някакво дъл-

бокомислено писмо, а Семьон написал само няколко думи: „Отче,

искам да стана монах. Помолете се светът да не ме задържи”.

Върнали се те в казармата в Петербург и, по думите на ста-

реца, още на другия ден той почувствал около него „ да бучи адски

пламък”.

Като напуснал Петербург , Семьон си отишъл вкъщи и оста-

нал там само една седмица. Бърже му събрали ленено платно и

други подаръци за манастира. Сбогувал се с всички и заминал за

Атон. Но от деня, в който отец Иоан Кронщадски се помолил за

него, навсякъде, където и да се намирал, той чувствал „адският

пламък да бучи” около него непрестанно – във влака, в Одеса, на

парахода, и дори на Атон в манастира, в храма, навсякъде.

Пристигане на Света гора

Семьон пристигнал на Света гора през есента на 1892 г . и

постъпил в руския манастир „Св. великомъченик Пантелеймон”.

Започнал новият подвижнически живот.



36

По атонски обичай начинаещият послушник „брат Симеон”

трябвало да прекара няколко дни в пълен покой, та, като си при-

помни греховете на целия си живот и ги запише, да ги изповяда

пред духовника. Изпитваната адска мъка породила в него неу- държимо и горещо разкаяние. В тайнството на покаянието той

искал да освободи душата си от всичко, което £ тежало, и затова

с готовност и велик страх, без да се оправдава за нищо, изповя-

дал всичките деяния на своя живот.

Духовникът казал на брат Симеон:

„ Ти изповяда греховете си пред Бога и знай, че всичките

са ти простени… От днес ще положим началото на нов живот.

Върви си с мир и се радвай, че Господ те доведе в тази пристан на спасението”.

Като чул от стареца- духовник, че всичките му грехове са прос-

тени, брат Симеон, прост и доверчив по душа, след думите: „Върви

си с мир и се радвай!” се отдал на радост. Неопитен и наивен, той

още не знаел, че на подвижника му е необходимо въздържание

дори и в радостта и затова веднага изгубил напрежението, в което

душата му пребивавала след посещението в Кронщад . В послед -

валото разслабване бил нападнат от блудна похот и се спирал на

съблазнителните образи, които му рисувала страстта. Помисълът

му говорел: „Върви в света и се ожени”.

Какво е изтърпял младият послушник, когато е оставал на-

саме със себе си, ние не знаем. Като отишъл да се изповяда, ду-

ховникът му казал: „Пòмисли никога не приемай, и щом дойдат,

веднага ги прогонвай”.

Душата на брат Симеон силно се смутила от неочаквания

срив, който го сполетял. Усетил страшната сила на греха, той от-

ново се почувствал в адски пламък и решил да се моли неотстъп-

но, докато Бог не го помилва.

След преживените адски мъки, след онази радост, която из-

питал при прошката на греховете в тайнството на изповедта,

този сблъсък с помисъла – при съзнанието, че отново е наскър-

бил Божията майка, – станал за него събитие, което потресло ду-

шата му. Той мислел, че е стигнал в пристанището на спасението,

а изведнъж видял, че и там може да загине.



37

„Падението” в помисъла отрезвило брат Симеон за цял живот.

Степента на това отрезвяване може да се види от факта, че след деня, когато духовникът му казал никога да не приема пòмисли,

през четиридесет и шестте години на своето монашество той не приел нито един блуден пòмисъл. Онова, на което мнозина не мо-

гат да се научат с години, той овладял още след първия урок, по-

казвайки с това своята дълбока култура и мъдрост, по думите на

древните елини: „Мъдрият не греши два пъти”.

Горчивото и силно разкаяние станало повод за нова борба.

Помисълът му внушавал:

„Иди в пустинята, облечи власеница и там се спасявай”.

„ Добре – отвърнал Симеон, – ще отида при игумена да по-

моля за благословение.”

„Не ходи, игуменът няма да благослови” – говорел поми-

сълът.

„ Ти току-що ме гонеше от манастира в светския живот – от-

говорил Симеон, – а сега ме гониш в пустинята. Ако игуменът

няма да благослови, значи не ме тласкаш към добро.” И с дълбока

решимост в душата си казал:„Ще умра тук за греховете си”.

__________

В духовния подвиг брат Симеон навлизал с вековния ри-

тъм на атонския манастирски живот, изпълнен с постоянно

помнене на Бога: молитва насаме в килията и продължителни

богослужения в храма, пост и бдения, честа изповед и причас- тие, четене, работа и послушание. Простодушен, неизкушен от

многобройни въпроси, което се наблюдава при съвременните

интелигентни хора, той като другите монаси усвоявал новия

живот по-скоро чрез органично сливане с окръжаващата го сре-

да, отколкото от устни наставления. А и самите наставления на

игумена, духовниците и старците в повечето случаи са кратки

и обикновено под формата на положителни указания – какво

и как трябва да се прави.



38

Един такъв урок за начинаещия послушник е наставление-

то, че молитвата в килията трябва да се извършва по броеница

и с Иисусовата молитва.2 Многократното призоваване на прес-

ветото Иисусово Име усладило душата на брат Симеон. Той се радвал, след като разбрал, че може с тази молитва да се моли ви-

наги и навсякъде, при всяка работа и обстановка, че дори и по

време на църковните служби е добре да я „ държи”, когато няма

възможност да отиде в храма, тя заменя богослуженията. Молел

се горещо и дълго, понеже душата му непрестанно изпитвала

тежка мъка и затова от все сили се стремяла към Онзи, който

Единствен може да спасява.

Така минало известно време, не повече от три седмици, и

една вечер, докато се молел пред образа на Богородица, молитва-

та влязла в сърцето му и започнала сама да се извършва там ден

и нощ . Но тогава той още не разбирал величието и редкостта на

дара, който бил получил от Божията майка.

__________

Брат Симеон бил търпелив, незлоблив и изпълнявал послушани-

ята си. В манастира го обичали и го хвалели за усърдието в работа и

добрия характер, и това му било приятно. Тогава помислите започна-

ли да му говорят: „ Ти живееш свято. Покая се, греховете ти са просте-

ни, молиш се непрестанно и добре изпълняваш послушанието си”.

От продължителната и усърдна молитва душата му започна-

ла на моменти да изпитва известен покой. Тогава помислите му

казвали: „ Ти се молиш и може би ще се спасиш. Но ако в рая не намериш нито татко си, нито майка си, нито хората, които оби-

чаш, и там няма да има никаква радост за тебе”.

При тези помисли умът на послушника се колебаел и в сърце-

то му се промъквала тревога, но поради неопитност не разбирал,

какво в действителност става с него.

2 Текстът на „Иисусовата” молитва е: „Господи Иисусе Христе, Сине

Божий, помилуй ме грешния”. – Б. пр.



40

жителен, дълбок и понякога отчаян плач, безукорно изпълнявал

своето тежко трудово послушание, където по цял ден трябвало да

прехвърля и влачи безброй големи чували с брашно.

__________

Минавали месец след месец , а демонските нападения все пове-

че го измъчвали. Душевните сили на младия послушник започнали

да отслабват и мъжеството му да се изчерпва. Страхът от гибел и

отчаянието нараствали. Ужас и безнадеждност все по-често и по-

често обхващали цялото му същество. Който е преживявал нещо

подобно, знае, че никакво човешко мъжество, никаква човешка

сила не може да издържи на тази духовна борба. Не издържал и

брат Симеон. Стигнал до дъното на отчаянието, седейки в килията

си преди вечерня, той си помислил: „ Да склониш Бога с молитва е

невъзможно”. При тази мисъл се почувствал напълно изоставен и

душата му потънала в мрака на адска мъка и скръб. Това състоя-

ние продължило около час.

Същия ден, по време на вечернята в църквата „Св. пророк Илия” до мелницата, вдясно от царските две ри, където е иконата

на Спасителя, той видял живия Христос.

Господ по непостижим начин Се явил на младия послушник

и цялото му същество, и самото му тяло се изпълнили с благо-

датния огън на Светия Дух, с онзи огън, който Господ е турил на

земята със Своето пришествие (Лука 12:49).

Видението довело Симеон до крайна изнемога, и Господ се

скрил.

__________

Невъзможно е да се опише състоянието, в което се е нами-

рал в онзи час. Блаженият старец разказваше, а и от неговите

писания знаем, че тогава бил обгърнат от сиянието на велика

Божествена светлина, взет от този свят и духом издигнат на

небето, където слушал „ думи, които човек не може да изговори”



41

(2 Кор. 12:4); че в онзи миг той сякаш получил „ново раждане

свише” (Иоан 1:13, 3:3). Кроткият поглед на всепрощаващия,

безмернолюбещия и радостен Христос го привлякъл изцяло към

Себе Си и после, като се скрил, чрез сладостта на Божията любов извисил духа му да съзерцава Бога вече отвъд земните образи.

В това явяване на Господа пред послушника Симеон, човек

простодушен и дълбоко искрен, има още нещо забележително:

той „веднага познал” и явилия му се Христос, и Светия Дух, Който

действал в него. В своите писания старецът повтаря непрестан-

но, че е познал Господа чрез Светия Дух, че в Светия Дух е съзрял

Бога. Той твърдеше още, че когато Самият Господ се явява на

душата, тя не може да не познае в Него своя Творец и Бог .

С увереност можем да кажем, че и адският пламък, и ад -ските мъки, предхождали явяването на Христос пред послуш-

ника Симеон, и озарилата го впоследствие божествена светли-

на са неща неведоми, неразбираеми за повечето хора. Онова,

което духовният човек вижда, неговите преживявания и целия

му опит недуховният често може да сметне за безумие, за плод на патологично душевно състояние. Лишен от опит в реалнос-

тите на духовния свят, недуховният отрича онова, което не е

познал. Потенциално всеки човек е призван към пълноценен

духовен живот, но постоянната насоченост на волята към ма-

териалния свят, към плътски и душевни преживявания води

до това, че мнозина загрубяват и стигат до състояние, в което

вече са неспособни за духовни възприятия. Също както в на-

шия обикновен живот този, който има радиоприемник, ула-вя вълните, които изпълват атмосферата, докато онзи, който

няма, не хваща тяхното присъствие.

Странен и неразбираем е духовният живот на християнския

подвижник. Там виждаме сплетени поразяващи противополож-

ности: от една страна – демонски нападения, богооставеност,

смъртен мрак и адски мъки, а от друга – богоявяване и светлина

на безначалното битие.

Това не може да се опише с думи.



42

__________

Всеки човек е неповторимо и своеобразно явление. Пътят на

всеки подвижник е също така своеобразен и неповторим, но въп-реки това в стремежа си да класифицират явленията по едни или

други признаци хората правят класификация и в този случай.

Опитът на светите отци през вековете християнска история

разграничава три рода или типа християнски духовен живот в за-

висимост от последователността, в която този живот преминава.

Към първия род спадат повечето хора. Привлечени към вя-

рата от малка благодат, те прекарват живота си в умерен подвиг ,

като спазват заповедите, и едва в края на дните си, заради прежи-вените страдания, познават благодатта в малко по-голяма степен.

Впрочем някои от тях се подвизават по- усилено и преди кончина-

та си получават голяма благодат. Така става с мнозина монаси.

Вторият род са хора, които, макар и привлечени в началото

от сравнително малка благодат, ревностно се подвизават в молит-

вата и в борбата със страстите и в този твърде болезнен подвиг в средата на своя път познават голямата благодат. Прекарвайки

остатъка от живота си в още по-голям подвиг , тези подвижници достигат висока степен на съвършенство.

Третият, най-рядък род , е когато човекът в началото на под -вижническия си път заради своя плам или по- точно – тъй като е

бил предопределен от Бога, получава голяма благодат, благодатта

на съвършените.

Този последен род не само се среща най-рядко, но е и най-

труден, защото никой ( доколкото можем да съдим от житията

и творенията на светите отци, от устното предание на подвиж-ниците от последните векове и от опита на съвременниците) не

може изцяло да задържи получения дар божествена любов и след това дълго страда, тъй като преживява отнемането на благодатта

и се чувства изоставен от Бога. Обективно това не е пълно отне-

мане на благодатта, но субективно душата изживява и самото

намаляване на благодатното действие като богооставеност.

Този последен род подвижници страда повече от всички, за-

щото след познаването на благодатта, след съзерцаването на бо-



43

жествената светлина, те преживяват мрака на богооставеността

и завръщането на страстите несравнимо по- дълбоко и по-болез-

нено заради контраста – те знаят какво са загубили. Освен това

преживяната благодат променя целия човек и го прави несрав-нимо по-чувствителен към всяко духовно явление.

Този последен род страда повече от всички, защото любовта

Христова в този свят се подлага на изключително тежки, „огнени

изкушения” (1 Петр. 4:12); защото любовта Христова в този свят

е неизбежно страдание.

Блаженият старец Силуан принадлежеше към този последен

род подвижници и това обяснява думите му: „Вие не можете да

разберете моята скръб,” или: „Който не е познал Господа, той не

може да Го търси с плач”.

Когато описва безутешната скръб и плача на Адам след него-

вото изгонване от рая, всъщност той описва своя плач и скръбта

на своята душа след изгубването на благодатта.

__________

Изключително дълбокото покайно чувство на Симеон събуж-

да въпроса: защо едни хора се каят за греховете си толкова дъл-

боко и силно, други – не толкова дълбоко, а трети – или съвсем

слабо, или изобщо не се каят? Какво обяснява различната интен-

зивност, с която хората съзнават греха си?

Ние не сме в състояние да отговорим на този въпрос, защото

ни се струва невъзможно да проникнем в тайната на духовния

живот на човека. Достъпно за нас е само да наблюдаваме някои

явления от вътрешния свят на водещия религиозен живот човек,

когато тези явления приемат формата на психологическо прежи-

вяване; достъпни за нашето наблюдение са някои характерни

черти на тези преживявания, без да можем да определим тяхната

същност, тъй като в основата на християнските религиозно-пси-

хически факти лежи неподлежащото на никакво определение,

абсолютно свободно действие на Божия Дух.



45

Предполагаме, че онези, които Бог избира за свидетели на

любовта, са изключителна рядкост, защото това свидетелство е

свързано с неизбежна и пълна саможертва.

Идва ни мисълта, че в лицето на стареца Силуан Божият про-мисъл дава на света нов пример и ново свидетелство за безкрай-

ността на Божията любов, за да добият скованите от отчаяние

хора надежда и чрез него, Силуан, както казва апостол Павел:

„Но затова бидох помилуван, за да покаже Иисус Христос в мене

първи всичкото Си дълготърпение за пример на ония, които по-

вярват в Него за живот вечен” (1 Тим. 1:16).

За стареца Христовата заповед не беше етическа норма. Той не

принизяваше християнството до нивото на морално учение, както

правят лишените от истински религиозен опит представители на

културата и на хуманизма, които стигат в крайна сметка до заклю-

чението, че „на тях” не им е нужна религията и виждат в нея само

„въздържащ принцип” за невежите. Старецът, подобно на апостол

Петър, беше възприел Христовото слово като „ думи за вечен жи-

вот” (Иоан 6:68), като дух и живот, както и Самият Господ казва:

„ Думите, що ви говоря, са дух и живот” (Иоан 6:63).За стареца Силуан словото на Христос беше Жи вотворящ Дух, самият вечен живот, Бог в Своето действие.

Вярата му, възродена след случките, за които беше раз-

казано по-горе, изведнъж добила дълбочина. Той вярваше, че

Бог ще съди хората, че онези, които са вършили грях и не са

се покаяли, ще отидат във вечна мъка, а онези, които са вър-

шили добро съгласно Христовите заповеди, ще наследят вечното

Небесно Царство. Както съвсем правилно отбелязва св. Максим Изповедник: „Вярата в Бога ражда страх, а не страхът – вяра”

(За любовта , I, 2). Горещата вяра на Симеон беше родила в душа-

та му голям страх да не бъде осъден за многобройните и немалки

грехове, които съзнаваше в себе си.

И все пак не може да не се учудим на изключително дъл-

бокото чувство за грях у Симеон. Несъмнено това е било дар на

благодатта.



46

__________

Какво е грехът за християнина?

Грехът преди всичко е духовно, метафизично явление.Корените му са в тайнствената дълбочина на човешката духовна

природа. Същността на греха е не в нарушаването на нравствени

правила, а в отстъпването от вечния божествен живот, заради

който човек е сътворен и към който той естествено, т.е. по своята

природа, е призван.

Грехът се извършва най-вече в тайнствената дълбина на

човешкия дух, но последиците от него поразяват целия човек.

Извършеният грях ще се отрази на душевното и на физическото

състояние на човека, на неговата външност, ще се отрази и върху

съдбата на самия съгрешаващ , неизбежно ще излезе извън пре-

делите на индивидуалния му живот и ще утежни със зло живота

на цялото човечество, а следователно ще се отрази и върху съд -бата на целия свят.

Не само грехът на праотеца Адам е имал последици с косми-

ческо значение. Всеки грях, явен или таен, който ние извършва-ме, се отразява на съдбините на целия свят.

Плътският човек, когато извършва грях, не усеща в себе си

неговите последици, както ги усеща духовният. Плътският човек

не забелязва промяната в своето състояние след извършване-

то на греха, защото винаги пребивава в състояние на духовна

смърт и не познава вечния живот на духа. Духовният човек об-

ратно – всеки път, когато волята му склони към грях, забелязва

промяната в своето състояние, чувства, че благодатта намалява.

__________

Достойна за удивление в стареца Силуан беше неговата из-ключителна чувствителност и поразителна духовна интуиция. И

преди явяването на Господа, и след това – още повече, през целия

по-нататъшен живот той преживяваше греха изключително дъл-

боко и силно; сърцето му непоносимо страдаше от греха и затова



47

покаянието му беше неудържимо- устремено, с плач, неотстъпно,

докато душата му не почувства, че Бог £ е простил. На мнозина

това ще изглежда странно, а за някои – може би преувеличено, но

примерът на стареца не е за всички.В своето покаяние старецът търсеше не само извинение,

каквото Бог дава лесно, понякога само за една въздишка на съ-

жаление. Той търсеше пълна прошка, така, че душата му да усе-

ти благодатта в себе си. Търсеше от Бога сили, ако е възможно,

никога повече да не повтори греха; молеше Бога да го избави

от действащия в нас „греховен закон” (Рим. 7:23). Следствието

от греха – загубата на благодатта – преживяваше така силно и

болезнено, че се боеше да не му се случи отново нещо подобно.

Най-страшно от всичко за него беше отдръпването на Божията

любов и на Христовия мир от душата. Мисълта, че оскърбява

Бога, Бога, който е така кротък и смирен, беше непоносима за

стареца. Той изпитваше най- дълбоките страдания на съвестта,

прегрешила против святата Христова любов. Който в човешки

план е извършил грях спрямо любовта, например по отношение

на родители, той знае колко непоносима е мъката на съвестта. Но всичко, което се случва в света на душевните отношения, е само

блед оттенък на духовните отношения с Бога.

И така, Бог от века е бил предузнал Семьон-Силуан и по не-

ведом за нас начин му бе дал да познае същността на греха така

дълбоко и силно, че той наистина преживяваше адските мъки и

това го караше да се моли от „преизподния ад ”, докато Господ не склони и не му Се яви, давайки му да познае възкресението

на душата и преди да е познал телесната смърт, да види Сина Човечески да иде в царството Си (Матей 16:28).



49

живеела в тържествена, пасхална радост. Всичко било хубаво: и

светът великолепен, и хората приятни, и природата неизразимо

прекрасна, и тялото станало друго, по- леко, и сили дошли повече,

и словото Божие започнало да радва душата, и нощните бдения в храма и особено молитвите насаме в килията станали сладост-

ни. От преизобилната радост душата му изпитвала жал за всички

хора и се молела за целия свят.

Минало известно време. Един празничен ден, след всенощ -ното бдение в храма, сутринта, когато брат Симеон прислужвал в

общата трапезария, Божията благодат го посетила повторно – съ-

що както първия път, но не с такава сила. След това постепенно

нейното осезаемо действие започнало да от слабва. Споменът за

това, което бил познал, не изчезвал, но мирът и радостта, кои-

то сърцето чувствало, намалявали, измествани от недоумение и

страх да не загуби това, което е имал.

Какво да стори, за да не допусне тази загуба?

Подвигът му на бдение, пост и молитва остава все така нап-

регнат, но въпреки това светлината и любовта намаляват, а душата

тъгува и копнее за отдалечаващия се Господ .Започнало внимателно търсене на отговор за растящото

недоумение – търсене в съветите на духовника и в творенията

на светите отци-аскети. Младият монах узнава за себе си, че е

бил удостоен с рядък, изключителен дар, но не разбира защо ли

умът му, изпълнил се със светлината на богопознанието, въп-

реки усиления подвиг за опазване на заповедите отново бива

помрачаван от видения на бесове, изчезнали на първо време

след Явяването на Господа.

__________

Изпълнен с недоумение, Симеон отишъл в Стария Русик за

съвет при стареца отец Анатолий. Като чул за всичко, което става

с младия монах, той му казал:

– Ти, сигурно, много се молиш?

– Моля се непрестанно – отговорил Симеон.



50

– Мисля, че неправилно се молиш и затова толкова често

виждаш бесове.

– Аз не разбирам какво значи да се молиш правилно или неп-

равилно, но зная, че човек трябва да се моли винаги и затова се моля постоянно.

– По време на молитва пази ума си чист от каквото и да е въоб-

ражение и помисъл и го заключвай в думите на молитвата – казал

му старецът Анатолий, като му обяснил какво значи „чист” ум и как

да го „заключва” в думите на молитвата.

При стареца Анатолий Симеон прекарал доста време. Своите

поучителни и полезни наставления отец Анатолий завършил с

думи на нескрито удивление:

– Ако ти си такъв сега, какъв ли ще бъдеш, когато остарееш?

Отец Анатолий бил търпелив и твърд подвижник; прекарал

своя дълъг живот, както казваше за него старецът Силуан, в

подвига на поста и покаянието, но едва като остарял, след чети-

ридесет и пет години монашество, бил изпитал голямата Божия

милост и познал как действа благодатта. Естествено, бил е уди-

вен от живота на младия монах, но, разбира се, не е трябвало да показва своето учудване и там е била грешката му, тъй като дал

на младия подвижник силен повод за тщеславие, с което той още

не умеел да се бори.

Грешката на стареца Анатолий била не само педагогическа,

но и против благодатта. Божията благодат не допуска истински-

ят подвижник да изрича пред своя събрат похвала – нея дори

съвършените рядко могат да я понесат без вреда. Похвали се из-

ричат само в случай, когато някой изнемогва от отчаяние, но да отваряш очите на „ лявата ръка” за онова, що върши с нас десни-

цата Божия или изобщо не бива, или трябва да се прави с внима-

ние и след много голям опит.

Така или иначе, за младия и още неопитен брат Симеон за-

почнала най- трудната, най-сложната и най- деликатната бор-

ба – с тщеславието. Гордостта и тщеславието влекат след себе си

всички беди и падения: благодатта се отдръпва, сърцето изстива,

молитвата отслабва, умът се разсейва и започват нападенията на



51

страстните помисли. Душата, съзерцавала другия живот, сърце-

то, изпитало сладостта на Светия Дух, умът, познал чистотата, не

искат и не се съгласяват да приемат нахлуващите лоши мисли.

Но как се постига това?Преди Явяването душата на Симеон не знаела как да се

бори с помислите и стигнала до отчаяние, въпреки непрестанно

действащата в него молитва; след Явяването душата му позна-

ла благодатния мир на Светия Дух и животът му станал целият

молитва и славословие. Но всичко това започнало отново да

се отдръпва и отново започнала борбата с помислите. Душата

тъгува, моли се, плаче, бори се, за да удържи Неудържимия,

но светлината, дори когато се връща, не е както преди, идва

за кратко и след това пак си отива. Заредили се дълги години

смяна на благодатта с изоставянията.

__________

Нито изпитаните адски мъки, нито дарът на непрестанната

вътрешна молитва, нито дори Явяването на Господа не освобо- дили напълно младия монах от нападенията на бесовете и помис-

лите. При цялото напрежение на молитвата умът му на моменти

се помрачавал от видения на бесове и загубвал мира си. Целият

му изключителен опит не му дал знанието как да остане в оно-

ва състояние, което душата му познала по време на видението

на Господа, а да приеме спокойно отдалечаването на светлината

било вече невъзможно.

Съветът на стареца Анатолий – да държи ума заключен в ду-мите на молитвата, – помогнал на Симеон да очисти ума си до-

някъде, но не достатъчно, и тогава пред него с цялата £ трудност

се изправила задачата за аскетическата „борба с помисъла”.

Поемеш ли пътя на духовния живот, борбата с помисли-

те вече не е обикновен вътрешен размисъл по един или друг повод , а е противопоставяне на „ дяволските козни” (Еф. 6:11).

Външната форма, в която помисълът се облича, много често не

дава възможност да се разбере откъде е той. Често помисълът



53

някоя страст, независимо от действието на молитвата. Такова

състояние не може да удовлетвори подвижника.

Брат Симеон още не умеел да „пази своя ум”. Като се молел,

той не спирал въображението, чрез което действат демоните.Въображението, което е неизбежно при всеки начинаещ в ду-

ховния живот, внася изопачения в него. Доколкото в началния

период е неизбежно, то още не се смята за „прелест”. Но пос-

тепенно начинаещият бива отвеждан от този вид молитва към

друг , който се състои в това, „ умът да се заключва в думите на

молитвата”. Този начин на молитва е по- труден и по-сух, но е

по-правилен и по-малко опасен.

В горещо устремения към Бога, но съвсем простодушен и наивен брат Симеон молитвата, съпроводена от въображението,

много бързо взела опасна форма и дала възможност на бесовете

да изкушават младия подвижник. И странната светлина, която

една нощ изпълнила килията му и осветила дори вътрешностите

му, и онези уродливи фигури, които пълнели килията му нощем

и му се явявали дори денем и си приказвали с него – всичко

това криело големи опасности.

Наистина почти всички свети подвижници са минали през

борбата с демоните и в този смисъл срещата им с тях е нормално

явление по пътя към духовното съвършенство. Но колко много са

и подвижниците, станали техни жертви! Колко много са онези,

загубили разсъдък и останали до края на живота си душевнобол-

ни; колко хора са стигнали до страшно отчаяние и гибел; колко

самоубийства и най-различни престъпления се вършат по света

вследствие на демоничната духовност.

Който се е борил с тях, знае колко умни и често ласкателни

са те с онези, които ги приемат и колко са яростни, когато ги от-

хвърлят. Всеки път, когато с подвижника става онова, което се

случило с брат Симеон, духовният отец повишава своето внима-

ние. Борбата с демоните не трябва да буди страх. Страхът е поло-

вин поражение, защото появата му изтощава душата и я прави

по- достъпна за демонското насилие.

Брат Симеон бил наивен, но и мъжествен; да запазиш обаче

спокойствие в подобни случаи е невъзможно.



55

добива благодатта, как се опазва и защо тя напуска душата става

един от основните и най-главни въпроси на целия му живот.

В своя подвиг за опазване на благодатта монахът Силуан достигал до мерки, които на хората от друг тип ще се сторят

недопустимо жестоки и дори могат да родят мисълта, че по-

добна безпощадност към себе си е изопачаване на християн-

ството. Но това, разбира се, не е така. Душата, познала Бога,

въздигната да съзерцава света на вечната светлина и след това

изгубила тази благодат, се намира в състояние, за което няма

представа онзи, който не е познал всичко това в същата степен.

Страданието и скръбта на тази душа са неизразими; тя изпитва

особена, метафизическа болка. За човека, видял светлината на

безначалното битие, изпитал пълнотата, радостта и неизрази-

мата сладост на Божията любов не остава в този свят нищо,

което може да го привлече. В известен смисъл земният живот

става за него безрадостна тегоба и той с плач търси отново онзи

живот, до който му е било дадено да се докосне. Мъжът, който

губи своята жена – човека, когото горещо и дълбоко обича, или майката, изгубила единствения си възлюбен син само донякъде

могат да разберат скръбта на онзи, който е изгубил благодатта,

защото Божията любов и по своята сила, и по достойнството, и

по сладостта си, и по своята несравнима красота и власт неиз-

меримо превъзхожда всяка човешка любов. Затова и свети Иоан

Лествичник казва за изгубилите благодатта, че страданията им

надминават страданията на осъдените на смърт или страдания-

та на плачещите за своите мъртъвци.Изключителността на тази загуба и на страданието, свър-

зано с нея, тласкат към изключителни подвизи; представете си

мъката на душа, изтощена до крайност в своя подвиг , която

въпреки това не стига до търсеното. Само понякога, за крат-

ки минути благодатта проявява своята близост и после отново

се скрива. Душата тежко страда от мрака на богооставеност-

та. Умът, въпреки трудния подвиг на непрестанната вътрешна

молитва, се помрачава и вижда бесове. Нощем те често идват



56

и тревожат монаха; мъчат се да го откъснат от молитвата или,

най-малкото, да не му позволят чисто да се моли. Много неща

остават неясни за душата в тази борба и тя недоумява как и

защо става така. От многото болезнени страдания на сърцето монахът плаче; душата му тъгува и търси Бога, а наоколо са

мрачните бесове – безсрамни, пошли, зли, отвратителни.

О, къде си, Господи… защо си ме оставил? (ср. Пс. 21:1,

Мт. 27:46).

__________

Изключителният по своето богатство и величие опит на на-

шите отци поколение след поколение показва, че удостоените с

благодатни посещения в началото на своето обръщане към Бога са

сравнително много, но че само малцина, единици от тях устояват в

подвига, крайно необходим впоследствие, за да може след изоста-

вянето отново разумно да се придобие първата благодат. Към тези

малцина трябва да отнесем и монаха Силуан. Кратките думи, кои-

то си позволихме да кажем по-горе за страданията на оставената от Бога душа, не са равнозначни дори на една нощ от борбата,

която той е преживявал години наред . Помним как старецът, кой-

то изобщо не обичаше много да говори за това, каза: „Ако Господ не ми беше дал още в началото да разбера колко много Той обича

човека, не бих издържал и една такава нощ , а ги имах безброй”.

Минали петнадесет години от деня, в който Господ му се

явил. И ето веднъж, в една от тези мъчителни нощни борби с бе-

совете, когато, въпреки всичките му старания, не му се удавало да се моли чисто, Силуан става от столчето, за да прави поклони,

но вижда пред себе си грамадната фигура на бяс, който стои

пред иконите и чака монахът на него да му се поклони; килия-

та – пълна с бесове. Отец Силуан отново сяда на столчето и, свел

глава, започва да се моли с болка в сърцето:

„Господи, Ти виждаш, че искам да Ти се моля с чист ум, но

бесовете не ми дават. Научи ме какво трябва да правя, за да не

ми пречат?” И в душата си чул отговор:



57

„Гордите винаги така страдат от бесовете”.

„Господи – казва Силуан, – научи ме какво трябва да пра-

вя, за да се смири душата ми.”

И отново в сърцето му идва отговор от Бога:„ Дръж ума си в ада, и не се отчайвай”.

__________

Този кратък молитвен разговор с Бога е ново, изключително

важно събитие в живота на отец Силуан.

Средството било необичайно, неразбираемо на пръв поглед жестоко, но той го приема с радост, с благодарност. Сърцето му по-

чувствало, че Господ е милостив към него и Самият Той го ръководи.

Да държи себе си в ада за Силуан не било нещо ново. До явяването

на Господа той се намирал там. Новото в Божието указание било:

„и не се отчайвай”. По-рано бил стигнал до отчаяние; сега отново,

след дългогодишна тежка борба и чести богооставяния, преживявал

часове ако не на отчаяние, то поне на съизмерими с него страда-

ния. Споменът за Господа, Когото видял, не го оставял да стигне до крайно отчаяние, но страданията по загубената благодат били не

по-малко тежки. По- точно онова, което той преживявал, също било

отчаяние, но различно от първото. Вече толкова години, въпреки

всичкия труд , до предела на своите сили, той не постигал желаното

и затова губел надеждата някога да го постигне. Когато след тежка-

та борба за молитва станал от столчето, за да се поклони на Бога, а

видял бяс, който очаквал за себе си поклон, душата силно го заболя-

ла. И ето че Самият Господ му посочил пътя към чистата молитва.

__________

Съзнаваме, че всеки опит да опишем с думи един дълбок духо-

вен акт е опит с недостатъчни средства, но като нямаме по- добро,

ще използваме онова, което е достъпно за нас.

В какво е същността на Божиe то напътствие към отец

Силуан?



58

В това, че от този миг пред душата му се открило не абстрак-

тно-интелектуално, а битийно, че коренът на всич ки грехове, се-

мето на смъртта, е гордостта; че Бог е Сми рение, и затова, който

желае да постигне Бога, трябва да постигне смирение. Разбрал,че онова неизразимо сладко, велико Христово смирение, което му

било дадено да преживее, когато Господ му се явил, е неотделимо

свойство на Божията любов, на Божието битие. Отсега той на-

истина вече знаел, че целият подвиг трябва да бъде насочен към

пос тигане на смирение.

Миг , в който душата на монаха Силуан тържествува, тържес- твува по особен, неведом за света начин. Дава му се да разбере ве-

ликата тайна на Битието, да я разбере битийно. О, колко милостив

е Господ ! На смирения раб Той открива Своите тайни и го научава

на пътищата към вечния живот. Занапред с всичките сили на ду-

шата си Силуан ще следва пътя, показан му от Самия Бог .

__________

Започнал нов етап в духовния живот на монаха Силуан.Първото явяване на Господа било изпълнено с неописуема свет-

лина; то му донесло богатство от преживявания, много любов,

Възкресна радост, истинско и достоверно усещане за преминава-

не от смъртта към живот. Но и неволно недоумение: защо след това светлината се отдалечила? Защо този дар не останал вечен,

както е казал Господ : „И радостта ви никой няма да ви отнеме”

(Иоан 16:22). Дарът ли е бил несъвършен или душата, която го е

приела, не е могла да го понесе?Сега Силуан открива и осъзнава причината за загубата на

благодатта: душата му не е имала нито знанието, нито силата

да понесе този дар. Сега Силуан получава и „светлината на зна-

нието”; започва „ да разбира Писанието”; неговият ум вече ясно

вижда пътя към спасението; от криват му се много от тайните в

житията на светиите и в писанията на отците.

Духът му прозрял тайната на борбата, водена от преподоб-

ния Серафим Саровски, който, след като Господ му се явил по



59

време на Литургията в храма, преживявал загубата на благодат-

та и оттеглянето на Бога и хиляда дни и нощи стоял на камък в

пустинята и викал: „Боже, помилвай ме, грешния”.

Открил му се и истинският смисъл, и силата в отговора на преподобния Пимен Велики към своите ученици: „Чеда, повяр-

вайте! Където е сатаната, там ще бъда и аз.”

Разбрал, че преподобният Антоний Велики е бил из пратен

от Бога при александрийския обущар да се учи на същото – от

обущаря той се научил да мисли: „Всички ще се спасят, само аз

ще погина”.

Станало му ясно, че преподобният Сисой Велики е имал

предвид именно това „Всички ще се спасят, само аз ще погина”,

когато е казвал на своите ученици: „Кой може да носи помисъла

на Антоний? Впрочем аз познавам човек, който може да носи

този помисъл.” ( Този човек бил самият Сисой.)

Видял и вече знаел какво е мислил преподобният Макарий

Египетски, когато казвал: „Слез в сърцето, там да бъде твоята

борба със сатаната.” Разбрал каква задача е стояла пред юроди-

вите заради Христа и въобще какъв е пътят, по който са вървели великите отци-аскети: Висарион, Герасим Йордански, Арсений

Велики и другите.

О, колко милостив е Господ ! На Своя смирен раб Силуан Той

дава да познае божествените тайни, открива му пътищата на

Живота; и му ги открива не абстрактно-рационално, но същнос-

тно, битийно.

От опит, в своя живот той разбрал, че полето, където се води

духовната битка със злото, с космическото зло, е собственото сърце на човека. С духа си прозрял, че най- дълбокият корен на

греха е гордостта – този бич за човечеството, откъснал хората

от Бога и потопил света в неизброими беди и страдания; това

истинско семе на смъртта, обвило човечеството с мрака на отча-

янието. Отсега нататък Силуан, забележителният гигант на духа,

ще съсредоточи всички свои сили в подвига за придобиване на

Христовото смирение, което му е било дадено да познае при пър-

вото Явяване на Господа, но което не е могъл да опази. Пренесен



61

Не след дълго този труд му донесъл душевен мир и чиста мо-

литва. Но дори и този огнен път не се оказал кратък.

Благодатта вече не го напускала, както преди; той осезае-

мо я носел в сърцето си; чувствал живото присъствие на Бога;

изпълнен бил с удивление пред Божието милосърдие; посещавал

го дълбокият Христов мир; Светият Дух отново му давал силата

на любовта. И макар вече да не бил така неразумен, както пре-

ди; макар от дългата и тежка борба да излязъл по-мъдър и да се

превърнал в голям духовен борец , той страдал от колебливостта

и изменчивостта на човешката природа и продължавал да плаче

с неизразимия плач на сърцето, когато в него намалявала благо- датта. И така – още цели петнадесет години, докато не получил

силата с едно движение на ума, неизразено с нищо външно, да

отблъсква онова, което преди тежко го поразявало.

__________

Колкото посещенията на благодатта нараствали по сила и про-

дължителност, толкова в душата на Силуан нараствала благодар-ността към Бога: „О Господи, как да ти благодаря за тази нова не-

изразима милост! На невежата и грешника Ти откриваш Своите

тайни. Светът загива в оковите на отчаянието, а на мене, последния

и най- лош от всички, Ти откриваш вечния живот. Господи, не мога

да съм самичък, дай на целия свят да Те познае”.

Постепенно в молитвата му започва да преобладава скръб-

та за света, непознаващ Бога. „ Да се молиш за хората е като да

проливаш кръвта си”, казваше старецът, научен на Христовата

любов от Светия Дух.

Христовата любов е блаженство, несравнимо с нищо в този

свят и едновременно с това тя е страдание, най-голямото от всич-

ки страдания.

Да обичаш с любовта на Христос означава да пиеш чашата

Му, онази чаша, за която Сам Човекът-Христос е молел Отца, ако

може тя да Го „отмине” (Лука 22:42).



62

Чрез чистата умна молитва подвижникът се научава на ве-

ликите тайни на духа. Слизайки с ума си в сърцето, в това отна-

чало плътско сърце, той започва да прониква в онези му дълбини,

които вече не са плът; намира своето дълбоко сърце, духовното,метафизическото и в него вижда, че битието на цялото човечест-

во не е нещо чуждо, странично за него, но е неотделимо свързано

и със собственото му лично битие.

„Нашият брат е нашият живот” – казваше старецът.

Чрез Христовата любов виждаме всички хора като неразделна

част от нашето лично вечно битие. Заповедта „ да обичаш ближния

както себе си” старецът започва да разбира не в смисъла на нравст-

вена норма; в думата както той намира указание не за степента на

любовта, а за онтологичната общност на битието.

„Отец не съди никого, но целия съд предаде на Сина,… защо-

то е Син Човечески” (Иоан 5:22,27). Този Син Човечески, Великият

съдия на света, ще каже на Страшния съд , че „един от тези най-

малките” е Самият Той; с други думи Той приобщава битието на

всеки човек към Своето, включва го в Своето лично битие. Синът

човешки е възприел в Себе Си цялото човечество, „целия Адам”и е пострадал за него. Апостол Павел казва, че и ние трябва да

имаме същите мисли и чувства, същия начин на живот, каквито

е имал Христос (Фил. 2:5).

Светият Дух, който учи Силуан на Христова любов, му даваше

действително да живее с тази любов и да приема в себе си живо-

та на цялото човечество. Молитвата му бе крайно напрегната, с

дълбок плач за целия свят. Тя го сродяваше и свързваше здраво

с „целия Адам”. За него, който бе преживял възкресението на ду-шата си, беше станало естествено да възприема всеки човек като

свой вечен брат. В земния живот има известно степенуване, но

във вечността всички сме едно и затова всеки един от нас трябва

да се грижи не само за себе си, но и за това всеединство.

След опита на адските страдания, след Божието указание:

„ Дръж ума си в ада” за стареца Силуан беше особено характерно

да се моли за мъртвите, които се мъчат в ада, но се молеше и

за живите, и за тези, които има да се родят. В неговата молит-



63

ва, която бе извън пределите на времето, изчезваше мисълта за

преходните явления в човешкия живот и за враговете. Той беше

получил дара да дели в своята скръб за света хората на познали и

непознали Бога. За него беше непоносима мисълта, че някои хора ще се мъчат във „външната тъмнина” (Матей 25:30).

Помним разговора му с един монах-отшелник, който казваше:

– Бог ще накаже всички безбожници. Те ще горят във вечен

огън.

Очевидно това, че ще бъдат наказани с вечен огън, му носе-

ше удовлетворение. Старецът Силуан отвърна с видимо душевно

вълнение: – Кажи ми, моля те, ако те сложат в рая и оттам виждаш как

някой гори в адския огън, ще бъдеш ли спокоен?

– Какво да се прави, сами са си виновни – каза монахът.

Тогава старецът отговори със скръбно лице:

– Любовта не може да понесе това… Трябва да се молим за

всички.

И той действително се молеше за всички; да се моли само за

себе си му беше станало неестествено. „Всички съгрешиха и са лишени от славата Божия” (Рим. 3:23). Видял вече в отредената

за него степен Божията слава и преживял лишаването от нея,

дори мисълта за такова лишаване му беше тежка. Душата му се

измъчваше от съзнанието, че хората живеят, без да познават

Бога и Неговата любов, и той молеше с велика молитва Господ ,по Своята неизразима любов, да им даде да Го познаят.

До края на живота си, въпреки намаляващите сили и болес- тите, запази навика си да спи на пресекулки. Оставаше му много

време за уединена молитва; молеше се постоянно, сменяйки на-

чина на молитва, в зависимост от обстановката, но молитвата му

особено се усилваше през нощта, преди утренята.

Тогава се молеше за живите и мъртвите, за приятелите и

враговете, за всички.



64

__________

Какво ли е мислил, преживявал и казвал на Бога през дълги-

те нощи в молитва за света?Примери за такива молитви намираме в някои от записките

на стареца; те ни дават възможност да се доближим наистина

много до тази тайна в душата на напусналия ни вече свят мъж.

Думите на тези молитви се изговарят много бавно една след друга. Всяка дума завладява силно и дълбоко цялото същество

на човека. Целият човек се събира в едно; събира се дори фи-

зически. Дишането се променя, става затруднено, или, по- добре

казано – затаено, за да не наруши с „ дързостта” си устрема и

вниманието на духа.

Целият ум, цялото сърце, цялото тяло до костите – всичко се

събира в едно. Умът безвидно мисли за света; сърцето безвидно жи-

вее със страданието на света и в самото него това страдание дос- тига краен предел. Сърцето, по- точно цялото същество, е обзето от

плач, потопено дълбоко в плач.

Макар и не многословни, молитвите на стареца бяха много продължителни.

Често молитвата върви без думи. Умът в особен акт на син-

тез мисли всичко наведнъж. Душата тогава достига онова край-

но състояние, когато всяка минута може да изгуби каквото и да

било усещане за света и за своето тяло, когато умът престава да

мисли и разграничава понятия; когато духът на човека невидимо

ще вижда единствено Бога; тогава той забравя света, молитвата

спира и само в безмълвно изумление пребивава в Бога.„Когато умът е целият в Бога, светът е забравен напълно”,

казваше старецът.

И когато това пребиваване в Бога свършва по причина, неведо-

ма за човека, вече няма молитва, но има в душата мир, любов и дъл-бок покой, а наред с това и някаква едва доловима печал, че Господ си е отишъл, защото душата би искала вечно да бъде с Него.

Душата тогава живее с остатъка от съзерцанието.



65

III.

Външност и разговори на стареца

Íие се запознахме със стареца в

периода от неговия живот, когато

дългите години на титанична борба със страстите бяха премина-

ли. Духом по онова време той беше наистина велик. Научен на

Божиите тайни, получил свише наставления за духовната борба,

вече с твърда стъпка възлизаше към безстрастието.

Външно старецът се държеше много просто. На ръст беше

по-висок от средния; едър, но не великан. Тялото му не беше нито

много сухо, нито много пълно. Имаше силен торс, яка шия, яки,

пропорционални на торса крака с големи стъпала. Ръце на ра-

ботник, силни, с големи длани и едри пръсти. Лицето и главата

му имаха много хармонични пропорции. Красиво, заоблено и съ-

размерно чело, малко по- дълъг нос. Долна челюст здрава, волева,

но без чувственост и жестокост. Тъмни, неголеми очи; спокоен и

мек поглед , понякога проницателно втренчен, често уморен от

многото бдения и сълзи. Брадата му беше голяма, гъста, малко прошарена. Веждите – гъсти, разделени, ниски, прави, каквито

имат мислещите хора. Косата му беше тъмна, останала и в ста-

ростта му умерено гъста. Бяха го фотографирали няколко пъти,

но все несполучливо. Здравите, мъжествени черти на лицето му

излизаха сухи, твърди, груби, докато на живо правеше по-скоро

приятно впечатление със своето спокойно и благо лице, което от

малкото сън и много пост и умиление често биваше бледо, но съв-

сем не сурово, а меко.



66

Обикновено изглеждаше така, но понякога се преобразява-

ше до неузнаваемост. Бледото му, чисто лице ставаше някак осо-

бено и така поразяващо светло, че беше непосилно да го гледаш.

Погледнеш ли към лицето му, свеждаш очи. Неволно си спомняме Свещеното Писание, което казва за лицето на Моисей, че светело в

слава и народът не можел да гледа към него (Изх. 34:29-30).

Животът му беше умерено суров, без каквото и да било

внимание към външността и с голяма небрежност към тялото.

Както повечето атонски подвижници, той не мие ше тялото си.

Обличаше се грубо, като монасите-работници; носеше много

дрехи, защото в годините на пълна небрежност към тялото чес-

то бе настивал и страдаше от ревматизъм. Докато бил на Стария Русик, си беше простудил силно главата и затова понякога го

мъчеше главоболие, което го принуждаваше да ляга на легло.

Тогава той прекарваше нощите извън манастира, в голямото

помещение на продоволствения склад , който завеждаше; така

правеше за по-голямо уединение.

Такава беше простата и скромна външност на този човек. Но

ако поискаме да говорим за неговия характер и вътрешен облик,

ще се изправим пред много трудна задача.В онези години, когато можехме да го наблюдаваме, той

представляваше гледка на изключителна хармония от душевни

и телесни сили.

Беше малограмотен, като дете беше ходил в селското учили-

ще само „ две зими”, но от постоянно четене и слушане в храма

на Свещеното Писание и на великите творе ния на светите отци

се беше образовал много и правеше впечатление на начетен в

монашеско отношение човек.4

По природа беше с жив ум, съобразителен, а дългият опит на

духовна борба, на вътрешна умна молитва, опит на изключителни

страдания и изключителни божествени посещения го беше напра-

вил нечовешки мъдър и проницателен.

4 На Атон по време на нощните служби и особено на всенощните бдения,

които траят по 8-9 и повече часа, се четат на глас много поучения от творенията на светите отци.



67



68

Старецът Силуан имаше удивително нежно сърце, изпъл-

нено с умиление и любов, и беше изключително деликатен и

отзивчив към всяка скръб и страдание, без каквато и да било

болезнена женска чувствителност. Неговият непрестанен и дълбок духовен плач никога не слизаше до сълзлива санти-

менталност. В постоянната му вътрешна напрегнатост няма-

ше и сянка от нервност.

Достойно за възхищение беше и извънредното целомъдрие

на този мъж с толкова могъщо и силно тяло. Той не допускаше в

себе си даже помисъл, неугоден Богу, и едновременно с това се

държеше напълно свободно, спокойно и непринудено, общуваше

с любов и мекота с хората, независимо от положението и начина

им на живот. При него нямаше и сянка от погнуса дори и от не-

чисто живеещите хора, но дълбоко в душата си скърбеше за тех-

ните падения, както любящият баща или майка скърбят, когато

техните нежно обичани чеда се препънат.

Той посрещаше и понасяше изкушенията с голямо мъжество.

Напълно безстрашен и свободен, в него нямаше и най-малка

дързост. Безстрашен, но пред Бога живееше в страх: действител-но се боеше да не Го оскърби дори и само с лош помисъл.

Много мъжествен, в същото време той беше изключително

кротък. Мъжество и кротост – какво рядко и необичайно краси-

во съчетание.

Старецът беше човек с дълбоко, истинско смирение, сми-

рение и пред Бога, и пред хората. Той обичаше да дава преднина

на другите, обичаше да бъде по-малкият, пръв да поздрави, да

вземе благословение от носители на свещенически сан, особено от епископи и от игумена, но правеше това без каквото и да било

човекоугодничество или подмазване. Искрено почиташе хората

със сан и положение, също и образованите, но никога не изпитва-

ше завист, нито пък чувстваше унижение, може би защото дълбо-

ко съзнаваше тленността на всичко светско – положение, власт,

богатство и дори научни знания. Той знаеше „колко много Господ обича Своите хора” и от любов към Бога и хората наистина цене-

ше и уважаваше всеки човек.



69

Външно поведението на този мъж беше много просто и в съ-

щото време негово безспорно качество беше вътрешното благо-

родство, ако желаете – аристократизъм във висшия смисъл на

думата. При общуване с него в най-различни ситуации човек дори с най-изострена интуиция, не би могъл да долови грубо движение

в сърцето му: отблъскване, неуважение, невнимание, поза или

нещо подобно. Той беше наистина благороден мъж, както може

да бъде благороден само един християнин.

Старецът никога не се смееше с глас; никога не говореше

двусмислено, не се надсмиваше и дори не се шегуваше с хора-

та. На сериозно-спокойното му лице, каквото беше обикновено,

понякога се появяваше едва уловима усмивка, без да разтваря

устни, освен ако в това време не разговаряше.

Гневът като страст липсваше в него; но при удивителната си

мекота, рядка отстъпчивост и послушание той притежаваше голя-

ма твърдост за съпротива срещу всичко лъжливо, лукаво и гнусно;

далеч от него стояха осъждането, пошлостта, дребнавостта и други

подобни; тук се проявяваше неговата твърда устойчивост, но така,

че да не оскърби онзи, който е сторил нещо неправилно, да не го оскърби не само външно, но, което е главното, дори с движение на

сърцето си, защото чувствителният човек би доловил и него. Това

постигаше, молейки се вътрешно, докато външно оставаше споко-

ен, невъзприемчив към каквото и да било лошо нещо.

Рядко силна воля – без упорство; простота, свобода, безст-

рашие и мъжество – редом с кротост и мекота; смирение и пос-

лушание – без раболепие и угодничество: старецът Силуан беше

наистина човек по образ и подобие на Бога.Прекрасен е светът, творението на великия Бог , но няма

нищо по прекрасно от човека, от истинския човек – Божия син.

__________

Никога не сме имали интерес към събитията от външния жи-

вот на блажения старец . Може би това е грешка от наша стра-

на, но вече не може да бъде поправена. При среща със стареца



70

цялото ни внимание биваше докрай погълнато от желанието да

не изпуснем негово духовно наставление; с ума да разберем, със

сърцето да вникнем, с душата да усвоим и да задържим словото

му, по- точно вътрешния строй на духа му.Понякога ни се струваше, че старецът беше надарен със сила

да влияе чрез молитва на своите събеседници. Това беше необ-

ходимо още повече, защото думите му външно бяха много прос-

ти, като че ли нищо „особено”, докато по същество той говореше

за състояние над естественото. Затова и трябваше с молитва да

бъде предадено на събеседника духовното състояние, от което

той говореше, иначе всичко щеше да е напразно, словото му би

останало неразбрано, невъзприето, скрито.

Общуването със стареца носеше особен, изключителен ха-

рактер: съвършена простота и непринуденост, пълна свобода от

каквото и да било стеснение и страх нещо да не сгрешиш; дълбо-

ка увереност, че с нищо, нито с действие, или с неуместна, дори

глупава дума няма да предизвикаш напрежение, не ще нарушиш

мира и няма да бъдеш нито упрекнат, нито рязко отблъснат в от-

говор. В негово присъствие никакъв страх не докосваше сърцето и в същото време някъде дълбоко в душата една струна се опъва-

ше в крайно молитвено напрежение, за да се удостои да диша с

оня дух, с който той беше изпълнен.

Когато влизате в място, изпълнено с благоухание, гърдите ви

неволно се разтварят, за да вдишат дълбоко това благоухание и

да се изпълнят докрай с него. Такова движение на душата се наб-

людаваше при общуване със стареца. Спокойно и тихо, но същев-ременно много силно и дълбоко желание овладяваше душата да

поеме благоуханието на онази сфера на Христовия дух, в която бе

дадено на стареца да живее.

Каква рядка наслада, изключителна и съвсем особена по ха-

рактер дава общуването с такъв човек.



71

__________

Старецът можеше да говори просто, без ни най-малко тщес-

лавие за неща, които надхвърляха границите на човешките нор-

ми. Ако слушателят му вярваше, чрез този обикновен и прост на

вид разговор той възприемаше според силите си онова надестес-

твено състояние, в което се намираше самият старец .Помним неговия разказ за забележителния руски подвиж-

ник отец Стратоник, дошъл от Кавказ на посещение в Атон. Отец Стратоник имал редкия дар да проповядва и да се моли с плач; на

Кавказ той бил вдигнал от разслабване и униние към нов подвиг много отшелници и монаси, разкривайки им пътищата на духов-

ната бран. На Атон подвижниците бяха приели отец Стратоник

също с голяма любов и у мнозина вдъхновеното му слово бе ос-

тавило дълбоко впечатление. Той бил богат на дарби – духовна

разсъдителност, красив и силен ум, голям опит и истинска молит-

ва. Всичко това го правело централна фигура сред подвижници-

те. На Света гора прекарал около два месеца и вече започнал да

тъжи, че напразно е тръгнал на такова трудно и далечно пътешес- твие заради „ползата”; сами ят той, срещайки се с атонските мона-

си, не бил придобил нищо ново. Отишъл при духовника на Руския

манастир „Св. Пантелеймон” стареца Агатодор, разказал му за

своята мъка и го помолил да му посочи някого от отците, с когото

да може да поговори за послушанието и за другите трудове на

монаха. Отец Агатодор го изпратил в „Стария Русик”, където по

това време (преди войната 1914 г .) се били събрали неколцина забележителни подвижници от манастирското братство.

Старият Русик е разположен в планината, на височина око-

ло двеста и петдесет метра над морското равнище, на изток от

манастира, на час и десет минути пеша. Там се спазва по-строг постнически режим, отколкото в манастира. Мястото е пустин-

но, безмълвно и затова там пожелаваха да отидат монаси, тър-

сещи по-голямо уединение заради умната молитва. По онова

време там живеел и отец Силуан.



72

В Стария Русик приели отец Стратоник с голямо благоразполо-

жение. Много разговарял с тамошните отци и на групи, и насаме.

Веднъж в празничен ден схимонах отец Доситей го поканил в кили-

ята си, а заедно с него и неколцина други монаси, сред които били отците Вениамин от Калягра5, Онисифор и Силуан. Разговорът бил

много съдържателен. Всички били увлечени от онова, което гово-

рел отец Стратоник, който имал предимство не само като гост, но

и като превъзхождащ останалите със своя дар слово. Отец Силуан

бил най-младият от присъстващите и затова, естествено, седял в

ъгъла на килията и мълчал. Внимателно слушал всяка дума на кав-

казкия подвижник. След разговора отец Стратоник, който още не

бил посетил отделно отец Силуан, изразил желание да му погостува

в „колибката”, която Силуан за уединение си бил построил на пет-

шест минути път на югоизток от сградата, където живеели братята.

Уговорили се за следващия ден в три часа. През нощта отец Силуан

усилено се молил Господ да благослови срещата и разговора им.

Отец Стратоник дошъл в уречения час. Разговорът между

двамата подвижници започнал леко и веднага добил желания

характер. Духом и двамата били постоянно устремени към една и съща цел и умовете им непрекъснато живеели с едни и същи

въпроси, които за тях били единствено насъщно важни.

Силуан, който предния ден внимателно слушал отец Стра-

тоник, бил забелязал, че той говорел „от свой ум” и че словото му

за срещата на човешката воля с Божията воля и за послушанието

било „неясно”.

Започнал разговора с три въпроса, като помолил отец

Стратоник за отговор:

„Как говорят съвършените?”

„Какво означава да се оставяш на Божията воля?”

„В какво е същността на послушанието?”

Очевидно удивителната атмосфера на духа, в която пребива-

вал отец Силуан, веднага повлияла на отец Стратоник; той почув-

5 Калягра: местност на Атонския полуостров, недалече източно от Карея. – Б. пр.



73

ствал важността и дълбочината на въпросите и се замислил. След известно мълчание казал:

– Аз това не го зная… Вие ми кажете.

Силуан отговорил:

– Те от себе си нищо не говорят… Говорят само онова, което

им дава Духът.

Отец Стратоник в този момент очевидно е преживявал състо-

янието, за което говорел Силуан. Открила му се нова, неизвестна

дотогава за него тайна на духовния живот. Усетил пропуските си

в миналото. Разбрал колко далеч бил от съвършенството, мисли за

което го спохождали, заради очевидното му превъзходство, след срещите с толкова много монаси и забележителни подвижници.

Той гледал с благодарност към отец Силуан.

След като изпитал състоянието, дадено му по молитвата на отец Силуан и първият въпрос намерил разрешение в дълбочината на ду-

шата му, с другите два въпроса той можел вече лесно да се справи.

Разговорът по-нататък бил за молитвата. Отец Страто ник ка-

зал, че ако молитвата протича без сълзи, значи, че не е стигнала

до своето място и затова остава безплодна. Силуан отговорил, че сълзите при молитвата, както и всяка друга сила в тялото, могат да

се изчерпват, но че тогава умът, изострен от плача, минава в едва

доловимо усещане на Бога и, чист от всякакви помисли, безмълвно

съзерцава Бога. И това може да е по-ценно дори от плача.

Отец Стратоник си тръгнал благодарен. После идвал при

Силуан още няколко пъти и до края на престоя му на Света гора

между тях се запазила голяма любов. При едно от следващите си

посещения той потвърдил думите на Силуан относно молитвата.Явно Бог му е дал да познае и това състояние.

__________

Скоро след този разговор отец Стратоник напуснал Стария

Русик и отишъл при отшелника отец Вениамин. Той беше рядко

благороден човек, умен, начетен, с богата духовна разсъдител-

ност; целият му външен облик, лицето, тънката, висока и суха



74

фигура отразяваха някаква дълбока вътрешна трагедия. Беше

прекарал десетки години в безмълвие на Калягра. Много бихме

искали да разкажем повече за този забележителен подвижник,

но не смятаме, че тук можем да си позволим да удължаваме главния разказ с подобни отклонения. Отец Стратоник и по-рано

бил чест гост на отец Вениамин и те много разговаряли. Този път

обаче той бил необичайно мълчалив и замислен. Отец Вениамин

го пита нещо, в отговор – мълчание; пита го друго – пак също-

то. Накрая, разтваряйки в учудване ръце, със свойствената му

леко театрална грация, той пита:

– Отец Стратоник, какво става с вас? Не мога да ви позная.

Винаги сте тъй бодър, а сега седите тъжен и вашите вдъхновени

уста са затворени… Какво ви е?

– Какво да ви кажа на вашите въпроси? – отговаря отец Стратоник. – Не аз трябва да говоря за това. Имате си отец Силуан, него питайте.

Учудил се отец Вениамин; той познавал отдавна Си луан, оби-

чал го и го уважавал, но не го смятал за толкова велик, че да се

обръща към него за съвети.

Не е изключена възможността по онова време отец Стратоник

да е преживявал нещо много сложно в душата си. От една стра-

на, той бил дошъл на Атон да търси за себе си „полза”, а от дру-

га – от много предишни срещи бил вече свикнал да доминира.

Изключителната му издръжливост в подвижничеството и редкият

дар на молитвен плач може би са му дали повод да мисли, че вече

е постигнал съвършенство и изведнъж разбрал ясно и добре, че

не е така при среща с прост монах, който сякаш не притежавал

блестящите дарби, с които той самият бил богат. Възможно е също

да е мълчал и да е бил печален, защото не е успял да запази онова

състояние, което бил познал по време на разговора с отец Силуан.

__________

Един празничен ден отец Вениамин от Калягра и отец Силуан

се разхождали в манастирската гора. Отец Вениамин предложил

да отидат при забележителния и много известен по онова време



75

Атонски старец отец Амвросий, духовник на Българския манастир

„Зограф”. Силуан веднага се съгласил… Вървят… Отец Вениамин

полюбопитствал за какво Силуан ще пита стареца Амвросий.

– Не мисля нищо да го питам – отговорил Си лу ан. – Нямам сега никакви недоумения.

– А тогава защо отиваш?

– Отивам, защото ти така искаш.

– Но нали при старците се ходи за полза.

– Аз отсичам волята си пред тебе и тука е голямата ми полза,

повече, отколкото би ми помогнал съвет от стареца.

Отец Вениамин се учудил на тези думи, но и този път не оце-

нил Силуан.

Малко преди своята кончина отец Вениамин дойде от пус-

тинята в манастира „Св. Пантелеймон”. Беше се разболял от

водянка и го приеха в болницата, която манастирът поддържа

заради отшелниците и въобще за бездомни странници. Тази

болница се нарича „Покой”. Разположена е извън стените на ма-

настира в голяма мно гоетажна каменна сграда на самия морс-

ки бряг . В съседство, в една друга по-малка сграда, се намират

хранителните складове, които по онова време отец Силуан за-

веждаше. Близостта на склада позволяваше на Силуан често да

навестява отец Вениамин в болницата и да му помага. В нача-

лото и отец Вениамин, докато можеше да ходи, въпреки че му

беше трудно, също често идваше на гости на своя приятел.

Скоро след пристигането си отец Вениамин дойде при отец Силуан и двамата имаха дълъг и важен разговор. На другия ден

отидохме при отец Вениамин в болницата. Той беше изцяло под впечатлението от разговора с отец Силуан и повтаряше, без да

скрива своето учудване и чувство на благодарност:

– Какъв приятел ми даде Господ !… Знаете ли как той разкри

всичко в мене... После ми даде три указания; повтори ги някол-

ко пъти, за да не ги забравя, и в заключение добави строго, ся-

каш забиваше голям гвоздей: „Ако не направиш както ти казвам,

няма да се спасиш”.

По всичко личеше, че тази среща със Силуан беше за отец Вениамин голямо откровение. Те се бяха видели в понеделник,



77

– Ти мълчиш, отче Силуане, значи си за отец П... Не са ти

скъпи интересите на нашата обител… Каква загуба причини той

на манастира.

Отец Силуан си замълчал, бързо привършил обяда си и след това, като се приближил към отец М., който бил станал вече от

масата, му казал:

– Отец М., колко години си в манастира?

– Тридесет и пет.

– Някога да си ме чувал да осъждам някого?

– Не, не съм чувал.

– Е, какво, искаш сега да започна да порицавам отец П. ли?

Отец М. се смутил и засрамен отговорил:

– Прости ми.

– Бог да ни прости.

__________

Когато за пръв път назначили отец Силуан за иконом, той се

върнал от игумена в килията си и горещо се молил Господ да му по-могне да изпълнява това отговорно послушание. След дълга молитва

получил в душата си отговор: „Пази дадената ти благодат”. Тогава

разбрал, че да пазиш благодатта е по-важно и по-скъпо от всички

други дела и затова, встъпвайки в новото послушание, зорко бдеше

молитвата му да е непрекъсната.

Под негово ръководство бяха около двеста работници.

Сутрин той обикаляше работилниците и даваше общи указания на старшите майстори. След това отиваше в килията си да плаче

за „Божия народ ”. Сърцето го болеше от скръб за работниците;

със сълзи се молеше за всеки от тях:

„Виж Михаил, оставил e жена и деца на село и работи тук за

няколко гроша. Толкова далече от къщи, не вижда ни жена, ни

скъпите си дечица – как да е… И Никита, току-що се оженил и

оставил младата си бременна жена и старата си майка… какво

ли им е било да пуснат този още юноша, любим син и мъж… А



78

Григорий, оставил старите си родители, млада жена и две мом-

чета още невръстни и дошъл при нас да работи за къшей хляб…

и какво ще спечели тук… И колко трябва да са бедни, за да се

реши да остави цялото си семейство… каква ли е скръбта им… И въобще в каква ужасна бедност живее целият този народ … Ето и

Николчо, още съвсем момченце… с каква ли болка са го пуснали

родителите му да работи тъй далече, сред чужди хора, за нищож-

на надница; как ли страдат сърцата им… О, в каква бедност и в

какви страдания живее този народ … И всички те са като изоста-

вени овце, никой няма да се погрижи за тях, нито за възпитани-

ето им, нито за обучението им… научават се на всякакви пороци,

подивяват, стават груби…”

Тъй говореше блаженият старец и душата му страдаше за

всички бедняци; без съмнение, страдаше повече от самите тях,

защото виждаше в живота им и онова, което те, поради своята

слепота, не забелязваха в себе си.

„Сърце на сърце дума”, казва народната пословица. Старецът

се молеше за „Божия народ ” тайно, но работниците чувстваха това

и го обичаха. Той никога не им висеше на главите по време на ра-бота и не ги гонеше. Приласкани, те работеха по-весело и с повече

сили, отколкото при други икономи, които „следяха за интересите

на манастира”. А кой не знае, че когато има грижа за „интересите”,

човекът бива забравян. Интереса, истинския интерес на обителта

старецът виждаше в това да се спазва Христовата заповед .„На Господ му е жал за всички”, казваше той и не само го

казваше, но и сам, изпълнен с Христовия Дух, жалеше всички.

Виждаше живота около себе си, помнеше миналото си и имаше изключително дълбок личен опит – от всичко това живееше със

страданието на хората, на целия свят, и молитвата му нямаше

край. Той се молеше с велика молитва за целия свят. Забравяше

себе си и от жал за хората искаше да страда за тях; за мира и

спасението на всички бе готов да пролее кръвта си, и я проли-

ваше в молитви.

„ Да се молиш за хората означава да проливаш кръвта

си” – казваше старецът.



79

Нужно ли е да се говори за молитвеното напрежение и плача,

скрити зад тези слова?

Веднъж попитахме стареца дали грижите в послушанието му като иконом, където се общува с много хора, не вредят на мона-

шеското безмълвие. Старецът отговори:

– Какво е безмълвие? Безмълвието е непрестанна молитва и

пребиваване на ума в Бога. Отец Иоан Кронщадски беше вина-

ги сред хора, но беше в Бога повече, отколкото много пустинни-

ци. Аз станах иконом по послушание и заради благословението

на игумена на това послушание се молех по- добре, отколкото на

Стария Русик, където по своя воля бях поискал да отида заради

безмълвието… Ако душата обича хората и жалее за тях, молитва-

та не може да престане.

__________

Не можем да не отбележим една забележителна черта в ха-

рактера на стареца, а именно – неговото отношение към всеки несъгласен или мислещ другояче човек. Най-искрено и дълбоко

той желаеше да разбира всеки такъв човек възможно най- доб-

ре и да не оскърбява в него онова, което е свято за него. Винаги

оставаше верен на себе си; беше напълно убеден, че „спасени-

ето е в Христовото смирение” и заради това смирение искаше

от цялата си душа да разбира всекиго по най- добрия начин;

улавяше точно всяко движение на човешката душа, най-вече

способността £ да се обича Христос.Спомняме си разговора на стареца с един архимандрит, ми-

сионер сред неправославните. Този архимандрит много уважава-

ше стареца и по време на посещенията си на Света гора невед -нъж бе идвал да разговарят. Старецът го попита как проповядва.

Архимандритът, още млад и неопитен, жестикулирайки с ръце и

движейки цялото си тяло, възбудено заговори:

– Аз им казвам: вашата вяра е блудство; при вас всичко е извра-

тено, всичко е невярно и ако не се покаете, няма спасение за вас.



80

Старецът го изслуша и попита:

– Кажете, отец архимандрит, вярват ли те в Господ Иисус

Христос, че Той е истинният Бог ? – Е, това вярват. – А почитат ли Божията майка?

– Почитат я, но грешно учат за нея.

– И светиите ли почитат?

– Да, почитат ги, но нали са отпаднали от Църквата, какви

светии могат да имат?

– Извършват ли богослужения в храма, четат ли Словото

Божие?

– Да, и църкви, и служби имат, но ако можеше да видите,

какви са им службите, какъв хлад и бездушие в сравнение с на-

шите.

– Вижте какво, отец архимандрит, душата им знае, че добре

постъпват, че вярват в Иисус Христос, че почитат Божията май-

ка и светиите, че ги призовават в молитвите си, затова, когато им

говорите, че тяхната вяра е блуд ство, те няма да ви послушат…

Но ако казвате на хората, че правят добре, като вярват в Бога;правят добре, като почитат Божията майка и светиите; правят

добре, като ходят на богослужение в Църква и като се молят вкъ-

щи и четат Словото Божие и прочее, но че в еди-какво си допус-

кат грешка, и че тази грешка трябва да поправят, тогава всичко

ще бъде наред ; и Господ ще се радва за тях; и така всички ще се

спасим по Божията милост… Бог е любов, затова и проповедта

винаги трябва да изхожда от любов; тогава ще имат полза и този,

който проповядва, и този, който слуша; а ако порицавате, душа- та на хората няма да ви послуша и няма да има полза.

__________

Веднъж старецът се срещна с един студент, който беше дошъл

на Атон и много говореше за свободата. Както винаги старецът

следеше с голямо внимание мислите и преживяванията на своя

жив, симпатичен, но наивен събеседник. Разбира се, неговите



81

представи за свободата се свеждаха, от една страна, до търсене-

то на политически свободи, а от друга – до възможността всеки

човек да постъпва въобще според подбудите и желанията си.

В отговор старецът му разказа какво мисли и какъв е него-вият опит: „Кой не иска свобода? Всички това искат, но трябва

да знаем в какво е свободата и как да я намерим... За да станеш

свободен, трябва най-първо да се „оковеш”. Колкото повече око-

ваваш сам себе си, толкова по-голяма свобода ще има твоят дух…

Трябва да оковеш вътре в себе си страстите, за да не те овладеят;

трябва да оковеш самия себе си, за да не вредиш на ближния…

Обикновено хората търсят свободата, за да правят „каквото си ис-

кат”. Но това не е свобода, а власт на греха над тебе. Свободата,

която върши блудство, или яде невъздържано и пиянства, или е

злопаметна, насилва и убива, или върши друго нещо подобно, съв-

сем не е свобода, а както е казал Господ : „Всякой, който прави

грях, роб е на греха” (Иоан. 8:34). Трябва много да се молим, за да

се избавим от това робство.

За нас истинската свобода е в това да не грешим и от все

сърце и с все сила да обичаме Бога и ближния.Истинската свобода е да сме постоянно с Бога.”

Макар че казаното от стареца по своята дълбочина надхвър-

ляше степента на разбиране на младия студент; макар че външно

словото на стареца беше съвсем просто, събеседникът му си оти-

де силно впечатлен.

__________

Пазим бележките си за разговор между стареца и посетил го

монах, в наше присъствие, на 18 (31) март 1932 г .Старецът говореше, че в опита на светите отци можем да

видим няколко различни начина на борба с помисъла, но че най-

добрият от тях е въобще да не се влиза в разговор с помисъла.

Умът, влязъл в разговор с помисъла, ще срещне неговото неп-

рестанно развитие и, увлечен от разговора, ще се откъсне от пом-

ненето на Бога, а точно това е целта на демоните, за които е лесно



82

да объркат ум, откъснат от Бога, и от разговор с помисъла умът

не ще излезе чист…

Пустинникът Стефан, който от ръката си хранел леопард (вж.

Лествица, Стъпало 7:50), в края на живота си, по навик да „про- тиворечи” на помислите, встъпил в спор с тях и затова е трябвало

да се бори с бесовете.

Преподобният Марко Трачески заради това, че преди смъртта

утешавал душата си, като броял своите подвизи, бил задържан във

въздуха за един час; а това „за един час” означава, че е имало опас-

ност и да си остане в това състояние…

Други отци са били по-мъдри в духовната борба.

Преподобният Макарий Велики, като преминавал въздушни-

те пространства, не преставал да се смирява и когато вече отда-

леч демоните му викали, че им избягал, той отговорил, че още не е

избягал. Така отговарял, понеже бил привикнал да държи ума си

в ада – и по този начин действително избегнал бесовете.

Преподобният Пимен Велики, като знаел от дългия си опит на

борба с бесовете, че най-опасният и най-силен враг е гордостта,

цял живот се подвизавал да придобие смирение и затова казвал на учениците си: „Чеда, повярвайте, където е сатаната, там ще

бъда и аз”, но дълбоко в душата си знаел колко благ и милостив е

Господ и твърдо се надявал, че Той ще го спаси.

Така да се смиряваме – това е най- добрият начин да пазим

ума си чист от какъвто и да било страстен помисъл. Но мнозина

подвижници не разбират това и не могат да мислят така, а се от-

чайват, защото не умеят да държат ума си в ада и заедно с това да

се уповават на Божията милост.Без въобще да встъпва в разговор с помисъла, подвижникът

трябва да се прилепи към Бога с всичката си мисъл и с всичката

си сила и да казва: „Господи, аз съм грешен и недостоен за Твоята

милост, но само заради милосърдието Си Ти ме спаси”…

Душата често само за един помисъл на съмнение в Божието

милосърдие – „ами ако Господ не ми прости”, – губи много… А

отчаянието е по- лошо от всичко – то е хула срещу Бога, като че

ли Той е безсилен да ни спаси, или сякаш големината на нашите



84

Монахът попита:

– Защо старецът, с когото се е съветвал преподобният Пимен

Велики, му казал да допуска помисъла в сърцето и след това да се

бори с него, а на друг брат, по-малко опитен, казал точно обратно-

то – веднага да отсича помисъла?

Старецът Силуан отговори:

– От този съвет се вижда, че някои отци са се придържали

към такъв начин на духовна борба, т.е. отначало допускали по-

мисъла в сърцето и после се борели с него; но тук са възможни

две положения: едното е, когато човекът не умее да пази своя

ум, тогава помислите проникват в сърцето и едва след това за-почва борбата с тях. Това е игра, в която може и да загубиш.

Другото положение е, когато монахът не поради своята немощ ,а съзнателно оставя помисъла да премине в сърцето, за да раз-

гледа всичките му действия, но и този начин така или иначе

няма да ти даде да пребиваваш в съзерцание, затова е по- добре

съвсем да не допускаме помислите, а да се молим с чист ум.

Неопитният брат, когото старецът е посъветвал да отсича поми-

съла веднага и въобще да не встъпва в разговор с него, получил този съвет поради това, че бил слаб и не можел да се противи

на страстния помисъл; но въпреки съвета на стареца, той все

едно още не можел да отблъсква помислите както трябва и по

заповедта на стареца едва започвал да се учи на трудната нау-

ка – на борбата с помисъла. Така че преподобният Пимен е бил

по-силен и по-опитен в духовната бран, отколкото другият брат,

но все пак по- добре е умът винаги да се пази чист от какъвто и

да било помисъл и с цялата сила на душата да се молим, защото

Господ просвещава чисто молещия се ум.

– Как е възможно да пазиш ума си чист? – попита монахът.

– Светите отци са ни оставили учението за умно-сърдечна-

та молитва; с нея се пази умът; и аз не виждам друг път, който

би дал по- добра възможност въобще за спазване на заповедите

Божии.



86

„Какво чудно има в това, че недуховният човек урежда жи-

тейските си дела по- добре от духовния. Той мисли за тези дела, а

другият с ума си се старае да пребивава в Бога. Това и сред миря-

ните често го има: ловкият търговец се смее над учения човек за това, че нищо не разбира от стока, но това съвсем не означава, че

търговецът е по- умен…”

Тук ще приведем един характерен за стареца разговор.

Скоро след края на Първата световна война от 1914–1918

година започнала подготовка за експлоатация на манастир-

ската гора; тогава била купена парна машина за рязане на

дърва. Икономът, отец Ф., способен, природно надарен руски човек, след поставянето на машината и пускането £ в ход , доволен от това, как тя работи, започнал да възхвалява нем-

ския гений (машината била немско производство); превъзна-

сял немците и хулел руското невежество и некадърност. Отец Силуан, който в свободното от работата си в магазина време

ходел „ да помага” при резачката, мълчаливо слушал отец Ф.;

едва привечер, когато монасите-работници седнали на маса-

та да вечерят, той попитал отец Ф.: – Как мислиш, отец Ф., защо немците по- добре от руснаците

могат да правят машини и други неща?

В отговор отец Ф. започнал отново да хвали немците като

народ по-способен, по- умен и по- даровит в сравнение с нас, рус-

наците, които „за нищо не ставаме”.

На това отец Силуан отговорил:

– Мисля, че причината тук е съвсем друга, не че руснаците са

неспособни. А защото според мене руските хора отдават първата

си мисъл, първата си сила на Бога и малко мислят за земните

неща; ако руският народ , подобно на другите народи, се обърне

изцяло към земното и започне само с това да се занимава, той

скоро би ги надминал, защото това е по-малко трудно.

Някои от присъстващите монаси, които знаели, че на света

няма нищо по- трудно от молитвата, се съгласили с отец Силуан.



87

__________

Манастирът „Свети Пантелеймон” е един от най-големите и

организирани манастири на Света гора. Има прекрасна библио- тека, около 20 хиляди тома, сред които доста древни ръкописи,

гръцки и славянски; много и твърде ценни стари книги, които

са библиографска рядкост; богати отдели – богословски, истори-

чески и други. В големите и хубаво обзаведени гостни стаи на

манастира често приемат посетители, основно чужденци, с които

по послушание разговаряше монахът отец В., човек богословски

образован и владеещ много чужди езици.

През 1932 година в манастира дойде един доктор по като- лическо богословие, отец Хр. Б. Те дълго говорили с отец В. по

разни въпроси за живота на Света гора и между другото гостът

попитал: – Какви книги четат вашите монаси? – Книгите на светите отци: Иоан Лествичник, Авва Доротей,

Теодор Студит, Касиан Римлянин, Ефрем Сириец , Варсануфий

и Иоан, Макарий Велики, Исаак Сириец , Симеон Нови Богослов,

Никита Стифат, Григорий Синаит, Григорий Палама, Максим Изповедник, Исихий, Диадох, Нил и другите отци, които са в „ Добротолюбието” – отговорил отец В.

– Вашите монаси четат тези книги!.. У нас само професори ги

четат – казал докторът с нескривано учудване. – Това са настолните книги на всеки наш монах – отгово-

рил отец В. – Те четат също и други творения на светите отци

на Църквата, както и съчинения на по-късни писатели-аске-

ти, например епископ Игнатий Брянчанинов, епископ Теофан

Затворник, преподобни Нил Сорски, Паисий Величковски, Иоан Кронщадски и други.

Отец В. разказа за този разговор на стареца Силуан, когото

дълбоко почиташе. Старецът забеляза: – Вие бихте могли да кажете на доктора, че нашите монаси не

само четат тези книги, но и сами биха могли да напишат подоб-

ни… Монасите не пишат, защото вече има много прекрасни книги

и те ги ползват, но ако по някаква причина тези книги изчезнат,

монасите ще напишат нови.



88

През своя дълъг живот на Атон старецът се беше срещал с

много велики подвижници; някои от собствен опит познаваха

състоянията, за които пишат такива велики аскети като Исаак

Сириец , Макарий Велики и други, затова намираме думите на стареца за напълно естествени.

__________

Много години голямата шивалня на манастира завеждаше

отец Диадох, примерен във всичко монах, акуратен до педантич-

ност; любител на богослужението, начетен, с тих нрав и благоро-

ден в общуването с хората, той се ползваше с всеобщо уважение.Веднъж, на именния му ден, отидох при него и го заварих сред неговите духовни другари: един старец -изповедник, отец Трофим

и стареца Силуан. Не зная за какво е бил разговорът им, преди

да дойда, но това, което чух, бе следното: старецът-изповедник

разказа нещо, което прочел във вестника и като се обърна към

стареца Силуан, попита:

– А вие, отец Силуан, какво ще кажете по този повод ? – Аз, отче – отговори той, – не обичам вестниците и вестни-

карските новини.

– Защо?

– Защото четенето на вестници помрачава ума и пречи на

чистата молитва.

– Странно – каза изповедникът. – А аз мисля, че, напротив,

вестниците помагат на молитвата. Ние живеем тук в пустинята, не

виждаме нищо и така душата постепенно забравя за света, затваря

се в себе си и от това молитвата отслабва… Когато чета вестници,аз виждам как живее светът и как страдат хората и от това в мене

се появява желание да се моля. Тогава и да служа Литургия, и да се

моля сам в килията – моля се от душа на Бога за хората и за света.

– Душата, когато се моли за света, без вестниците по- добре

знае как скърби цялата земя, знае и какви са нуждите на хората

и ги жали.

– Как може душата от себе си да знае какво става в све-

та? – попита изповедникът.



89

– Вестниците пишат не за хората, а за събитията, и то невяр-

но; те объркват ума и от тях истината така или иначе не може да

се научи, а молитвата очиства ума и той по- добре вижда всичко.

– Не ми е ясно какво искате да кажете – отново каза изпо-

ведникът.

Всички чакаха отговора на стареца Силуан, но той седеше

в мълчание, с наведена глава и не си позволи в присъствието

на старец -изповедник и на други по-стари монаси да обяснява

по какъв начин душата, далеч от всичко, като се моли за целия

свят, духом може да знае живота на света и нуждите и страда-

нията на хората.Удостоен с познание, с каквото се удостояват само единици

на поколения, в разговор той сякаш се срамуваше да отиде по-

далеч от намек, вследствие на което неговата голяма мъдрост и

изключителният му опит често оставаха скрити за събеседника.

Обикновено, като виждаше, че първите му думи не са били раз-

брани, старецът не се надяваше вече „с обяснения” да направи

разбираемо онова, което се познава преди всичко от опит, а да

разкрива своя не се решаваше поради духовното си целомъдрие.

Така, докато беше жив, той остана „неоткрит”. Несъмнено това е

било не само Божията воля за него, но и неговото соб ствено же-

лание, което Бог е приел и изпълнил, като е скрил стареца дори

от отците на Света гора. Впрочем той не остана скрит съвсем,

до пълна неизвестност. Някои монаси и мирски лица, които бяха

посетили Атон или разменили с него писма, го бяха оценили и

дълбоко обикнали. Сред тях имаше и епископи, и свещеници с висше богословско образование, и благочестиви миряни.

Спомняме си такъв случай. В манастира дълго време гос-

тува един православен чужденец , у когото срещата със стареца

бе оставила дълбок отпечатък. Той беше обикнал стареца и хо-

деше често при него; за това научиха монасите. Веднъж един

от най-влиятелните съборни старци, иеромонах Н., човек наче-

тен и с жив ум, срещнал гостенина в коридорите на манастира

и му казал:



90

– Не разбирам защо вие, учени хора от богословските акаде-

мии, ходите при неграмотния селянин отец Силуан? Нима няма

някой друг по- умен от него?

– За да разбереш отец Силуан, трябва да си „академик” – от-говорил не без болка в душата си гостът.

По-късно същият този иеромонах Н., който продължавал

да не разбира защо учени „хора” почитат и посещават стареца

Силуан, споделил в разговор с отец Методий, монах, завеждал

много години манастирската книжарница:

– Чудя се защо ходят при него. Той май нищо не чете.

– Той нищо не чете, но изпълнява всичко, а други много че-

тат, но не изпълняват нищо – отговорил отец Методий.



93

За познаването на Божията воля

Старецът казваше: „ Добре е винаги и за всичко да молиш

Бог да те вразуми, какво и как да направиш или кажеш”. С дру-

ги думи, във всеки отделен случай трябва да търсиш каква е

Божията воля и кои са начините за нейното осъществяване.

Търсенето на Божията воля е най-важното нещо в нашия

живот, тъй като, встъпи ли в нейния път, човек влиза във вечния

божествен живот.

Различни са пътищата за разпознаване на Божията воля.

Единият от тях е Божието слово, заповедите на Христос. Но в еван-гелските заповеди, при цялото им съвършенство, или по- добре да

кажем – заради тяхното съвършенство, Божията воля е изразена

в нейния краен и общ смисъл и човек, изправен пред безкрайно

различните положения в живота си, много често недоумява как да

постъпи, за да бъде неговото действие в потока на Божията воля.

За да има добър край определено действие или постъпка, не е

достатъчно да знаем само общия израз на Божията воля в заповеди-

те, а именно – да обичаме Бога „от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си ум, и с всичката си сила” и „ближния си като

себе си” (ср. Марк 12:30-31); необходимо е още и Бог да ни просвети

за начина, по който да осъществяваме в нашия живот тези заповеди;

нещо повече – за това ни е необходима и сила свише.

Човекът, който носи Божията любов в сърцето си, воден от

тази любов, действа по близки до Божията воля подбуди; близки,

но не съвършени. Непостижимостта на пълното съвършенство

прави задължително за всеки постоянно да се обръща към Бога с молитва за вразумление и помощ .

За човека е непостижима не само съвършената любов, но и

съвършеното знание. Едно действие, породено на пръв поглед от

най- добрите подбуди, често има нежелани и дори лоши последици.

Това става, когато средствата или начините за осъществяване са

били недобри или просто грешни за дадения случай. Често се случ-

ва да чуем как някой се оправдава, че имал добро намерение, но

това не стига. И човешкият живот е преизпълнен с такива грешки.



94

Ето защо който обича Бога, винаги търси вразумление свише, като

постоянно търси да чуе Божия глас вътре в себе си.

На практика това става така: всеки християнин, и особено

епископ или свещеник, изправен пред необходимостта да намери

в един или друг случай решение, което да е съгласно с Божията

воля, вътрешно се отказва от всички свои познания, предубежде-

ния, желания, планове и, свободен от всичко „свое”, внимателно

в сърцето си се моли на Бога и първото, което се роди в душата

му след тази молитва, приема като указание свише.

Подобно търсене за разпознаване на Божията воля чрез не-

посредствено обръщане към Бога в молитва, особено при нужда или скръб, води до това, че човек, както казваше старецът, „в ду-

шата си чува отговор от Бога и се научава да разбира Божието ръ-

ководство… Така всички ние трябва да се учим да разпознаваме

Божията воля; а ако не се учим, никога няма да намерим пътя”.

Този труд в по-съвършената му форма се предшества от на-

вика постоянно да се молим, като държим вниманието си в сър-

цето. Но за да чуе човек по-вярно Божия глас в себе си, трябва

да се отрече от своята воля и да бъде готов на всякаква жертва,както Авраам, и дори – по заповедта на апостол Павел – както

Самият Христос, Който бе послушен на Отца „ дори до смърт, и то

смърт кръстна” (Фил. 2:8).

Който тръгне по този път, ще преуспее само ако от опит знае

как действа благодатта на Светия Дух в човека и ако в сърце-

то му е пуснало корен гневното себеотричане, т.е. решителният

отказ от своята мъничка „индивидуална” воля, за да стигне до

светата Божия воля и да я изпълни. Такъв човек ще разбере ис-

тинския смисъл на въпроса, зададен от стареца Силуан на отец Стратоник: „Как говорят съвършените?”; ще му станат близки

думите на светите отци: „Угодно бе на Светия Дух и нам”; ще му

бъдат все по- ясни онези места от Свещеното Писание на Стария

и Новия Завет, където се говори за подобен непосредствен разго-

вор на душата с Бога; ще се приближи към истинно разбиране на

онова, което са казали апостолите и пророците.



95

Човекът е създаден по образ и подобие Божие; неговото

призвание е за пълно и непосредствено общение с Бога. Затова

всички хора без изключение би трябвало да следват този път, но

в житейския опит той се оказва достъпен далеч „не за всички”. Така е, защото повечето хора не чуват в сърцето си Божия глас,

не го разбират и следват гласа на страстта, която живее в душата

и заглушава със своя шум кроткия глас Божи.

В Църквата изходът от това толкова плачевно положение е

друг , а именно – да питаш духовния си отец и да спазваш пос-

лушание към него. Самият старец обичаше този път, вървеше по

него, препоръчваше го и пишеше за него.6 Той смяташе смире-

ния път на послушанието въобще за най-сигурния път. Твърдо

вярваше, че заради вярата на питащия отговорът на духовника

винаги ще бъде добър, полезен, богоугоден. Вярата му в действе-

ността на църковното тайнство и на свещеническата благодат се

бе силно утвърдила, след като на Стария Русик, на вечерня през

Великия Пост той бе видял духовника старец Авраамий преобра-

зен, „в образ Христов”, „неизразимо сияещ ”.

Изпълнен с благодатна вяра, той живееше в реалността на църковните тайнства, но, както помним, той смяташе, че и „по

човешки”, т.е. в психологически план, не е трудно да се види

предимството на послушанието към духовния отец ; казваше, че

духовникът, извършвайки служението си, отговаря на зададе-

ния му въпрос, свободен в момента от действието на страстта,

под чието влияние се намира питащият, и че поради това духов-

никът по- ясно вижда нещата и е по- лесно достъпен за въздейс-

твието на Божията благодат.Отговорът на духовника в повечето случаи ще носи печата

на несъвършенството; но това не е, защото духовникът е лишен

от благодатта на познанието, а защото съвършеното действие

надхвърля силите на питащия и е недостъпно за него. Въпреки

това несъвършенство, ако указанието на духовника се възприеме

6

Вижте неговите прекрасни глави „За пастирите и за духовниците” и други.



96

с вяра и изпълни на дело, то непременно ще доведе до израстване

в доброто. Обичайната грешка по този път е, когато питащият се

колебае във вярата си, защото вижда пред себе си „човек”; това

го кара да не приема първите думи на духовния отец и да му възразява, като противопоставя свои мнения и съмнения.

На тази важна тема старецът Силуан веднъж разговаря с

игумена архимандрит Мисаил († 22 януари 1940 г .), мъж духовен,

комуто Бог явно бе дал Своето благоволение и покровителство.

Отец Силуан запита игумена:

– Как монахът може да разпознае Божията воля?

– Първите ми думи той трябва да приеме за Божия воля – отговори игуменът. – Който прави така, на него ще почива

Божията благодат, а ако някой ми се възпротиви, аз, като човек,

ще отстъпя.

Думите на игумена Мисаил имат следния смисъл:

Духовният отец , когато го питат, търси в молитва вразумление

от Бога, като човек обаче, той отговаря според вярата си, както е

казал апостол Павел: „Ние вярваме, затова и говорим” (2 Кор. 4:13),

но „ донейде знаем и донейде пророчествуваме” (1 Кор. 13:9). В стре-межа си да не сгреши самият духовник, когато дава съвет или нас-

тавление, предстои пред Божия съд и затова, срещне ли възражение

или дори само малка вътрешна съпротива от страна на питащия, не

се решава да настоява на думите си, не дръзва да ги утвърждава

като израз на Божията воля и „като човек, отстъпва”.

Това съзнание много ярко личеше в живота на игумена

Мисаил. Веднъж той извика при себе си новия монах отец С.и му възложи сложно и трудно послушание. Послушникът с го-

товност го прие и като стори полагащия се поклон, тръгна към

вратата. Неочаквано игуменът го повика. Послушникът се спря.

Свел глава към гърдите си, игуменът каза спокойно, но като

подчертаваше думите си:

– Отец С., помни: Бог не съди два пъти, затова, когато ти

вършиш нещо от послушание към мене, аз ще бъда съденият от

Бога за това, а ти си свободен от отговорност.



98

онези, които са приближили съвършенството, както апостолите и

светиите не винаги са вършили чудеса, както пророческият Дух

нееднакво е действал в пророците – понякога е действал с голя-

ма сила, а друг път си е отивал от тях.Старецът ясно различаваше „словото от опит” от внушени-

ето направо свише, т.е. от словото, което „ дава Духът”. Ценно

е и първото, но второто е по-висше и по- достоверно (ср. 1 Кор.

7:25). Понякога с вяра и без колебание отговаряше на питащия,

че Божията воля е той да стори така и така, а понякога отговаря-

ше, че не знае каква е Божията воля за него. Казваше, че Господ понякога не открива Своята воля дори на светиите, защото обър-

налият се към тях е пристъпил с лукаво сърце и без вяра.

По думите на стареца, онзи, който усърдно се моли, пре живява

много промени в молитвата: борба с врага, борба със самия себе си,

със страстите, борба с хората, с въображение то и в такива случаи

умът не е чист и не всичко е ясно. Но когато идва чистата молитва,

когато умът, съединил се със сърцето, безмълвно стои пред Бога, ко-

гато душата усеща благодатта в себе си и се е предала на Божията

воля, освободена от омрачаващото действие на страстите и на въоб-ражението, тогава молещият се чува внушението на благодатта.

Когато към този труд – търсенето на Божията воля чрез мо-

литва – пристъпва човек, който няма достатъчно опит, който не

може вярно „по вкуса” да различи дейст вието на благодатта от

проявата на страстите, особено на гордостта, тогава за него е за-

дължително да се обърне за помощ към духовния отец , а самият,

при среща с каквото и да било духовно явление или внушение, до

решението на наставника строго да се придържа към аскетичес-кото правило: „Не приемай и не отхвърляй”.

Като „не приема”, християнинът се предпазва от опасността да

приеме демонично действие или внушение за идващо от Бога и по

този начин да „окаже внимание на духовете-прелъстители и на уче-

нията бесовски” и да въздава божествено поклонение на демоните.

Като „не отхвърля”, човек избягва другата опасност, а имен-

но: да припише на демони божествено действие и така да падне в

греха на „хула срещу Светия Дух”, както фарисеи те приписали на



99

„силата на Веелзевула, бесовския княз” изгонването на бесовете от

Христос (срв. Матей 9:34; 12:24).

Втората опасност е по-страшна от първата, тъй като душата

може да привикне да отхвърля благодатта, може да я възненави- ди, и дотолкова да £ стане присъщо състоянието на богоборчест-

во, че да се определи така и в плана на вечността, поради което

този грях няма да £ се прости „ни на този, ни на онзи свят” (Мт.

12:32). Докато при първото заблуждение душата по-бързо осъз-

нава своята грешка и с покаяние стига до спасението, защото

няма грях, който да не се прощава, освен неразкаяният грях.

За това извънредно важно аскетическо правило – „не при-

емай и не отхвърляй”, и за това, как то се прилага в живота на подвижника, би трябвало да кажем много повече, но понеже в

настоящия труд пред нас стои задачата да излагаме само основни

положения, а не детайли, ще се върнем към предишната тема.

В своята по-съвършена форма разпознаването на Божията

воля чрез молитва е явление твърде рядко, възможно само при

условие, че има, от една страна, дълъг труд и голям опит в борба-

та със страстите, след многобройни и тежки изкушения от демо-

ните, и от друга – големи Божии застъпничества. Но усърдната молитва за помощ е дело добро и необходимо за всички: начал-

ници и подчинени, стари и млади, учители и ученици, отци и

чеда. Старецът настояваше всички без изключение, независимо

от своето положение или състояние, или възраст – винаги и във

всичко, всеки както може да моли Бога да го вразуми и така

постепенно да приближава своя път към пътищата на светата

Божия воля, докато не стигне до съвършенството.

За послушанието

С въпроса как човек да разпознае Божията воля и как да

се остави на Божията воля е свързан най- тясно и въпросът за

послушанието, на което старецът отдаваше изключително зна-

чение не само в личния живот на всеки монах и християнин,



100

но и в живота на цялото „ тяло на Църквата”, на нейната „пъл-

нота” (пл ù рома ).

Старецът Силуан нямаше ученици в обичайния смисъл на дума-

та и не бе сядал зад учителска катедра; и самият той не е бил ученик на някой определен старец , а се беше възпитал, подобно на повечето

атонски монаси, в потока на общото предание: с постоянното преби-

ваване в храма на богослуженията, слушането и четенето на Словото

Божие и творенията на светите отци, разговорите с други подвиж-

ници на Света гора, със строгото спазване на определените пости,

послушанието към игумена, духовника и по-старшия в работата.

Той отдаваше особено, изключително внимание на вътрешно-

то духовно послушание към игумена и духовника, считайки го за

църковно Тайнство и за дар на благодатта. Преди да се обърне

към духовника, той се молеше Господ чрез Своя служител да го

помилва, да му открие Своята воля и пътя към спасение; и като

знаеше, че първата мисъл, която се ражда в душата след молитва,

е указание свише, той улавяше първата дума на духовника, не-

говия първи намек, и повече не продължаваше разговора. В това

се крие мъдростта и тайната на истинското послушание, чиято цел е разпознаването и изпълнението не на човешката, а на Божията

воля. Такова духовно послушание, без възражения и съпроти-

ва – не само явни, но дори и без вътрешни, скрити – е въобще

единственото условие за възприемане на живото предание.

Живото предание на Църквата, течащо през вековете от

поколение в поколение, е една от най-съществените и еднов-

ременно с това най- деликатни страни на Нейния живот. Там,

където няма никаква съпротива от страна на ученика към учи- теля, душата на последния, в отговор на вярата и смирението,

се открива лесно, може би и докрай. Изникне ли и най-малка

съпротива към духовния отец , тя неизбежно скъсва нишката на

чистото предание и душата на учителя се затваря.

Напразно мнозина мислят, че духовникът е „също несъвър-

шен човек”, че на него „ трябва да обясниш всичко обстойно, ина-

че той няма да разбере”, че „може лесно да греши” и затова трябва

да го „поправяш”. Онзи, който възразява и поправя духовника,



101

поставя себе си по-високо от него и вече не е ученик. Да, никой не

е съвършен и няма човек, който ще дръзне да учи народа, както

„имащият власт” Христос, защото евангелското учение „не е чо-

вешко” и не е „от човек” (Гал. 1:11-12). Това безценно съкровище от дарове на Светия Дух се пази в „глинени съдове”. То е не само

безценно, но и неоткриваемо и само който следва истинското и

пълно послушание, открива пътя до тази тайна съкровищница.

Благоразумният послушник или изповядващият се постъпва

пред духовника така: с немного думи описва своя помисъл или

най-същественото за своето състояние и след това оставя духов-

ника свободен. Духовникът, който се моли от първия момент на

разговора, очаква вразумление от Бога и ако чувства в душата си

извещение, дава своя отговор. Тук изповядващият се трябва да

се спре, защото изпусне ли „първите думи” на духовника, дейст-

веността на тайнството отслабва и изповедта може да се превър-

не в обикновено човешко обсъждане.

Ако послушникът (или който се изповядва) и духовникът спаз-

ват необходимото отношение към тайнството, Бог скоро дава из-

вещение; ако по някаква причина няма извещение, духовникът може да попита за допълнителни обяснения, и само тогава те са

уместни. А ако изповядващият се не отдава необходимото внима-

ние на първите думи на духовника и го затрупва със своите пояс-

нения, той показва с това, че не му достига вяра, нито разбиране,

и че следва дълбокото си желание да склони духовника към своята

мисъл. В този случай започва психологическата борба, която апос-

тол Павел е нарекъл неполезна (Евр. 13:17).

Вярата в силата на тайнството, в това, че Господ обича чове-ка и никога не ще изостави оногова, който заради Неговото Име

и святата Му воля се е отрекъл от своята воля и от разсъжденията

си, прави послушника непоколебим и безстрашен. Когато получи

заповед или само напътствие от своя духовен отец , в стремежа си

да го изпълни послушникът презира и самата смърт; и според нас

е така, защото той „е минал от смърт към живот” (Иоан 5:24).

Старецът Силуан е бил такъв съвършен послушник от пър-

вите дни на своето монашество и затова за него всеки духовник



102

беше добър наставник. Той казваше, че ако монасите и изобщо

вярващите християни се вслушват в духовниците и пастирите

си, без да ги съдят и критикуват и без вътрешна съпротива, то-

гава и самите те ще бъдат спасени, и цялата Църква ще живее пълноценен живот.

Пътят на стареца беше такъв, че който го следва, скоро и

лесно бива даряван с велика Божия милост; а своеволните и сво-

еумните, колкото и да са учени и остроумни, дори да се под - лагат на най-сурови, убийствени подвизи, аскетически или на-

учно-богословски, ще могат едва-едва да се хранят с трошици,

падащи от Престола на Милосърдието, и в повечето случаи ще

живеят, като си въобразяват, че притежават богатства, без в

действителност да имат такива.

Старецът казваше: „Едно е да вярваш в Бога, друго – да поз-

наваш Бога”.

В необятното море на църковния живот истинското и чис-

то предание на Духа е като малък ручей и който иска да пие от

водите му, трябва да се отрече от „собственото” си мнение. Там,

където се появи „собствено” мнение, там неизбежно изчезва чис- тотата, защото човешката мъдрост и правда е противоположна

на Божията правда и премъдрост. На своеумните хора това изг - лежда непоносимо тежко и дори безумно, но онзи, който не се е

изплашил да стане „безумен” (1 Кор. 3:18-19), той е познал истин-

ския живот и истинската премъдрост.

За Свещеното Предание и Писание

Отношението на стареца към послушанието, като необхо-

димо условие, за да се научи човек на духовен живот, бе тясно

свързано с неговото отношение към Свещеното Предание и към

Словото Божие.

Той разбираше живота на Църквата като живот в Светия Дух

и Свещеното Предание – като неспирно действие на Светия Дух



103

в Църквата. Преданието, като вечно и неизменно пребиваване

на Светия Дух в Църквата, е най- дълбоката основа на Нейното

битие и затова Преданието обема целия живот на Църквата до

такава степен, че и самото Свещено Писание е само една от не-говите форми. Следователно, ако Църквата би загубила Своето

Предание, Тя би престанала да бъде онова, което е, понеже слу-

жението на Новия Завет е служение на Духа, „написано не с

мастило, а с Духа на живия Бог , не върху каменни скрижали, а

върху плътени скрижали на сърцето” (2 Кор. 3:3).

Ако предположим, че по някакви причини Църквата загуби

всичките Си книги, т.е. Стария и Новия Завет, творенията на

светите отци и богослужебните книги, тогава Преданието ще въз-

станови Писанието, макар и не дословно, макар с друг език, но

по същество и това ново Писание ще бъде израз на все същата

вяра, „веднъж завинаги предадена на светиите” (Иуд . 1:3), ще бъде

проява на все този Един Дух, неизменно действащ в Църквата,

Който е Нейната основа, Нейната същност.

Свещеното Писание не е по- дълбоко и не е по-важно от

Свещеното Предание, а е, както беше казано по-горе, една от

неговите форми. Тази форма е най-ценната поради удобството

както при запазването £, така и при ползването £; но, извадено

от потока на Свещеното Предание, Писанието не може да бъде

правилно разбрано с никакви научни изследвания.

Ако апостол Павел е имал „ ум Христов”, толкова повече има

ум Христов светата Църква, включваща в Себе си и Павел. И ако

писанията на апостол Павел и на другите апостоли са Свещено

Писание, тогава и новото Писание на Църквата, т.е. ако се изгу-

бят старите книги, би станало Свещено, защото, по обещанието на

Господа, Бог – Света Троица, неизменно пребивава в Църквата.

Неправилно постъпват онези, които, откъсвайки се от Пре- данието на Църквата, вървят, както те си мислят, към Нейните

извори, т.е. към Свещеното Писание. Не Све щеното Писание е из-ворът на Църквата, а Свещеното Предание. През първите няколко

десетилетия от Своята история Църквата не е имала Писанието на

Новия Завет и е живеела само чрез Преданието, което апостол Павел

в посланията си призовава да държат вярващите (2 Сол. 2:15).



104

Общоизвестен факт е, че всички водачи на ереси в истори-

ята на Църквата са тръгвали от Свещеното Писание, с тази само

разлика, че всеки го е разбирал „по своему”. Още апостол Петър е

говорел за такова изопачаване на смисъла на Свещеното Писание при тълкуването му според собственото разбиране (2 Петр. 3:16).

Отделните членове на Църквата – като не изключваме и

Нейните най- добри синове и учители, – не могат да поберат в себе

си цялата пълнота на даровете на Светия Дух и затова в ученията

и писанията си допускат несъвършенства и дори понякога греш-

ки, но като цяло учението на Църквата, Която притежава пълнота-

та на тези дарове и на познанието, пребъдва во веки истинно.

Непоколебимата вяра в истинността на учението на Събор-ната Църква в неговата цялост и дълбокото доверие към всичко,

което Тя е приела и утвърдила в Своя опит, на които е основан

животът на атонския монах, го спасяват от безтрадиционното

дилетантство и боязливите търсения. Влизането с вяра в живота

на вселенската Църква дава на монаха да стане съвладетел на

Нейните безмерни богат ства и веднага придава на неговия личен

опит категоричния характер на достоверност.

При изучаването на Свещеното Писание, творенията на све-

тите отци и литургичните книги – съкровища, неизчерпаеми по

своето догматическо и молитвено съдържание – монахът се сре-

ща с неописуемо голямо богатство и затова не чувства потребност

да пише за същите неща, без да може да внесе нещо съществено

ново. Но когато в живота на Църквата се яви действителна нуж-

да, тогава ще бъдат написани нови книги.

Всяка нова книга, претендираща да бъде включена в

Църковното учение или да го изрази, подлежи на оценка от Цър-

квата, Която бавно, но цялостно проверява всичко и го изследва

от всички страни и най-вече с оглед на това, как учението ще

повлияе на живота. Влиянието на учението върху живота има из-

вънредно значение поради най- тясната връзка, която съществува

между догматическото мислене и живота; оценката на това влия-

ние е критерият, с който Църквата ще отхвърли всичко, което се

окаже в противоречие или несъответствие с духа на Христовата

любов, чрез която Тя живее.



105

По пътя към тази любов отделни Нейни синове и членове се

препъват, падат, извършват престъпления, но в Своята дълбочи-

на Църквата знае от Светия Дух истината на Христовата любов и

там, където дори само се споменава думата любов, макар и с дру-го съдържание, там Църквата не ще се прелъсти от никаква фи-

лософия, от никакъв блясък на доктрини. Църквата не се лъже.

Според нас верният син на Църквата, блаженият старец Силуан, в своите писания посочва последния и най- достоверен

критерий за истина в Църквата.

Този критерий е Христовата любов към враговете и сми-

рението Христово.

__________

Старецът пише:„Никой не може да знае от себе си какво е Божията любов,

ако Светият Дух не го научи; но в нашата Църква чрез Светия Дух познаваме Божията любов, затова говорим за нея.”

„Господ е благ и милостив, но ние нямаше да можем нищо да

кажем за Неговата любов, освен което е в Писанието, ако Светият Дух не ни беше научил.”

„Ние можем да разсъждаваме за Бога само дотолкова, докол-кото сме познали благодатта на Светия Дух”...

„Светиите говорят за това, което действително са виждали и

знаят. Те не говорят за онова, което не са виждали…” (ср. Кол. 2:18).

„Светиите нищо не говорят от свой ум.”

Боговдъхновеното Писание е най- достоверното слово (2 Петр.1:19), полезно за научаване и за наставляване към всяко добро

дело, угодно Богу (2 Тим. 3:16-17), но богопознанието, което чер-

пим от него, не може да достигне търсеното съвършенство, ако и

Сам Господ не научи човека чрез Светия Дух.

При цялото си истинско смирение и кротост, старецът с не-

поколебима увереност и вътрешна самодостоверност казваше, че

човек не може „със своя ум” да постигне Божественото, което се

познава „само чрез Светия Дух”, а затова и Свещеното Писание,



106

„написано чрез Светия Дух”, не може да бъде разбрано по пътя на

научното изследване, за което са достъпни само някои външни

страни и детайли, но не и същността.

Докато на човека не бъде дадено свише „ да разумява Пи-санието” и да „знае тайните на Царството Божие”, докато чрез

дълга борба със страстите той не се смири и чрез самия си опит

не добие познание за възкресението на душата си и за всичко

по този велик и тайнствен път, дотогава е необходимо строго

да се придържа към преданието и учението на Църквата и да

не дръзва да учи от себе си, колкото и да е учен „по човешки”,

защото и най-гениалните човешки догадки са много далече от

истинския живот на Духа.

Светият Дух, Духът на Истината в някаква степен живее във

всеки човек, и още повече в християнина, но не бива този малък

благодатен опит да се преувеличава и дръзко да се ползва.

Светият Дух, винаги реално пребиваващ в Църквата, търпе-

ливо и кротко търси и чака всяка една душа, но човекът е този,

който не Му дава свобода да действа в него и затова остава вън

от Светлината и от познаването на тайните в духовния живот.Често явление е човек, след известен опит в благодатта, да

не расте в нея, а да я изгуби; религиозният му живот тогава се

съсредоточава в мозъка като абстрактно разбиране. Като пре-

бивава в това състояние, той нерядко мисли за себе си, че има

духовно знание, без да може да си даде сметка, че подобно аб-

страктно разбиране, макар и предшествано от изпитването на

някаква благодат, е свое образно изопачаване на словото Божие

и че Свещеното Писание в същността си остава за него „книга,запечатана със седем печата” (ср. Откр. 5:1).

Свещеното Писание е словото, което „от Дух Светий просветя-

вани са говорили светите Божии човеци” (2 Петр. 1:21). Но казано-

то от светиите не е нещо изцяло независимо от умственото ниво

и от духовното състояние на хората, към които те са се обръщали;

не, това е било живо слово към живи, конкретни хора и затова

неизбежно погрешно ще бъде научното (историческо, археологи-

ческо, филологическо и подобно) тълкуване на Писанието.



107

В цялото Свещено Писание е скрита определена крайна цел

и към тази винаги една и съща и неизменна цел светите пророци,

апостоли и другите учители на Църквата са водили живи, нами-

ращи се около тях хора, но приспособявайки се към тяхното ниво и разбиране.

Особено ярък пример в това отношение е апостол Павел,

който, разбира се, без да отстъпва от дареното му боговиждане и

богопознание, станал „за всички всичко, щото по какъвто и да е

начин” да спаси някои (1 Кор. 9:22). С други думи, апостол Павел

е говорил различно с всички; и ако подходим към неговите пос-

лания само с научен анализ, същността на неговата „богословска

система” неизбежно ще остане неизяснена.

Старецът твърде много почиташе богословската наука и ней-

ните представители, но положителната роля и заслугите на науч-

ното богословие отнасяше единствено към историческите усло-

вия на живота на Църквата и съвсем не – към истинския, вечен

живот на Духа.

В човешкото слово има някаква неизбежна променливост,

неопределимост. И това негово свойство остава дори в Свещеното Писание и затова само в известни граници е възможно божест-

вената истина да се изрази с човешко слово. Това не принизява

Словото Божие до нивото на простата човешка относителност.

Не. Мисълта на стареца е, че до Словото Божие водят пътищата

на изпълнение на Христовите заповеди, а не пътищата на науч-

ното изследване. Така е учил и Самият Господ :„И чудеха се иудеите, казвайки: как Тоя знае книга, когато

не се е учил? Иисус им отговори и рече: учението Ми не е Мое,а на Оногова, Който Ме е пратил; който иска да върши волята

Му, ще разбере, дали учението Ми е от Бога, или Аз от Себе Си

говоря” (Иоан 7:15-17). Господ е свел цялото Свещено Писание до

кратките думи: Възлюбете Бога и ближния си (Матей 22:37-40).

Но Христовата дума „ любов” ще остане во веки тайна за всички

филолози. Тази дума е името на Самия Бог и истинският £ смисъл

се от крива само чрез действието на този Същия Бог .



108

За Божието Име

Старецът най-често наричаше Бога с името „Господ ”.Понякога под това име разбираше Света Троица, понякога Бог -Отец , понякога Бог -Син и рядко – Дух Свети, Чието Име той

призоваваше много често и дори там, където сякаш бе възмож-

но да се употреби местоимение, отново и отново повтаряше ця-

лото име: „ Дух Светий”. Без съмнение той правеше това, защото

името на Светия Дух, както и името „Господ ” и другите имена

на Бога неизменно извикваха в душата му жив отклик, чувство

на радост и на любов. Това явление, т.е. радост и чувство на светлина и любов в

сърцето при призоваването на Бога, беше предизвикало дълги

богословски спорове за природата на Божието Име. Споровете,

започнали на Атон във връзка с книгата на кавказкия пустин-

ник схимонах Иларион „На Кавказките планини”, се прехвърлиха

след това в Русия и през годините 1912–1916 сериозно ангажира-

ха руската богословска мисъл и църковната йерархия. В догмати-

ческо отношение те доведоха до много сполучливи резултати.Споровете за Божието Име бяха съвпаднали с онзи период от

духовния живот на стареца, когато пребивавал в усилена борба с

всяка проява на страстите на тщеславието и гордостта в себе си като

главни причини за неговите тежки страдания. Той носел постоянно

в сърцето си сладчайшето Христово Име, тъй като Иисусовата мо-

литва никога не преставала да действа в него, но странял от всеки

спор за природата на това Име. Знаел, че чрез Иисусовата молит-

ва благодатта на Светия Дух идва в сърцето, че призоваването на Божието Име Иисус освещава целия човек, изгаряйки в него страс-

тите, но странял от догматически интерпретации на преживявания

от него опит, тъй като се боял „ да не сгреши в собствената си оцен-

ка”. Такива грешки имало немалко и от едната, и от другата страна,

преди да бъде намерено правилното догматическо разбиране.

Споровете добили твърде неблаговиден и бурен характер и

това натъжавало душата на стареца, който прекарвал нощите си

в „Адамов плач”.



109

Мисли на стареца :

За растенията и животните

Блаженият старец беше за нас голям дар свише и из клю-

чително явление. Пример за истински християнин, който ни по-

разяваше със своето съвършенство; наблюдавахме в него уди-

вително хармонично съчетание от несъвместими на пръв поглед крайности. Например виждахме, от една страна, неговото – нео-

бичайно за подобни мъжествени хора – състрадание към всичко

живо, към цялото творение, стигащо граници, при които е нор-

мално да мислиш за патологична чувствителност, и веднага се натъквахме на друга страна от неговия живот, която показваше,

че това състрадание не е патологично явление, а истинско, надес-

тествено величие и милосърдие по благодат.

Старецът беше внимателен дори към растенията; всяка

грубост, дори към тях, която можеше да ги повреди, смяташе,

че е против учението на благодатта. Спомняме си, веднъж вър-

вяхме заедно с него по пътечката, която водеше от манастира

до колибата7, където прекарах една година. Колибата беше на

около километър разстояние от манастира. Старецът идваше да

види къде живея. Вървяхме с тояжки в ръце, както е обичайно

по планин ските места. От двете страни на пътечката растяха

отделни редки храстчета висока дива трева. Като мислех как

да попреча да не обрасте пътечката с тази трева, аз ударих с

тояжката едно стръкче под върха така, че да го пречупя, за да

не узреят семената. Моето движение се видя грубо на стареца и той в недоумение леко поклати глава. Разбрах какво означа-

ваше това и се засрамих.

Старецът казваше, че Божият Дух учи на жал към цялото

творение, така че „без нужда” да не ни се иска да повредим дори

листо на дървото.

7 На Атон „колиба” наричат уединена малка къща за пустинник.



110

„На дървото – зелено листенце, и ти го откъсна без нужда.

И макар това да не е грях, жал ти е някак и за него, и за цялото

творение, сърцето ти щом знае да обича” (Писанията на старе-

ца, стр. 400).Но тази жал за зеленото листо на дървото или за стъпканото

полско цвете се съчетаваше в стареца с най-реално отношение

към всяко нещо в света. Като християнин съзнаваше, че цяло-

то творение е създадено да служи на човека и затова, когато „е

нужно”, човек може да използва всичко. Самият той косеше сено,

сечеше в гората, събираше дърва за зимата, ядеше риба.8

В писанията на стареца обърнете внимание и на неговите мис-

ли и чувства по отношение на животните. Действително поразява-

що тук е как, от една страна, той жали всяко създание – за което

можем да добием пред става от собствения му разказ, как дълго

оплаквал своята „жестокост към творението”, когато „без нужда”

убил муха, или когато полял с кипяща вода прилепа, заселил се

на балкона на неговия склад , или за това, как „му станало жал за

цялото творение и за всяко страдащо създание”, когато видял на

пътя убита и разкъсана на парчета змия – и от друга страна – как се е откъсвал от цялото творение в горещия си устрем към Бога.

За животните, за зверовете мислеше, че са „земя”, към ко-

ято не бива да се привързва умът на човека, защото Бог трябва

да се обича с целия ум, с цялото сърце и с цялата сила, т.е. изця-

ло и напълно, забравяйки земята.

Често наблюдаваната привързаност на хора към животни-

те, стигаща понякога до „приятелство” с тях, беше за стареца

изопачаване на установения от Бога ред и в разрез с нормал-ното състояние на човека (Битие 2:20). Да галиш котката, да £

казваш „пис, пис” или да си играеш с кучето и да му говориш,

оставяйки мисълта за Бога, или пък в грижата за животните да

забравяш страданието на ближния, или заради животни да се

8 Монасите в общежитийните манастири и пустинниците на Атон

изобщо не ядат месо по думите на апостола: „Затова, щом храната

съблазнява брата ми, няма да ям месо никога, за да не съблазня брата

си” (1 Кор. 8:13).



113

гослуженията той казваше, че макар да са установени по благо-

датния дар на Светия Дух, по своята форма те са несъвършена

молитва и са дадени за „вярващия народ ”, тъй като са по силите

му и са полезни за всички.„Господ ни е дал църковните служби с пеенето като на не-

мощни деца; ние още не умеем да се молим както трябва, дока-

то и пеенето е полезно за всички, когато пеят в смирение. Но е

по- добре, когато сърцето става храм Господен, а умът – Негов

престол”, пише той и продължава: „В светите храмове славосло-

вим Господа, а монасите-пустинници славят Бога в сърцата си.

Сърцето на пустинника е храм, а умът му служи за престол, защо-

то Господ обича да обитава в сърцето и ума на човека”.

Старецът казваше още, че когато непрестанната молитва се

утвърди в дълбочината на сърцето, тогава целият свят се превръ-

ща в храм Божи.

За уподобяването на човека на Христос

Старецът много често казваше, а също и пише, че онези, които

спазват Господните заповеди,са подобни на Христос.Уподобяването

на Христос може да бъде по-голямо или по-малко, но то няма грани-

ци; така непостижимо велико е призванието на човека: той наисти-

на става подобен на Бога.

Старецът казва: „ Така Господ обикна Своето създание: чове-

кът е подобен на Бога”.

При тези думи той си спомня казаното от св. Иоан Богослов:„Ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим, както си е”

(1 Иоан 3:2).

Старецът безкрайно обичаше думите на Христос:

„Отче! Тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там,

дето съм Аз, за да гледат Моята слава” (Иоан 17:24).

Да виждаш тази слава и да не участваш в нея е невъзможно.

Затова казаното: „ Да гледат Моята слава”, означава – и на тях да

им бъде дадена тази слава.



114

Бог е любов и, като безкрайна любов, Той иска целия Себе Си

да отдаде на човека.

„И славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям” (Иоан 17:22).

Ако тази слава бъде дадена на човеците, тогава, въпреки че по своята същност човек остава сътворен, по благодат той става бог ,

т.е. получава образа на божественото битие. Тъй, както Христос,

бидейки в образ Божий, при въплъщението си се уподоби на чо-

веците, така и човекът, бидейки образ на своето робско битие, в

Христа приема образа на божественото битие (Фил. 2:6-7).

В своята целомъдрена сдържаност не обича да говори за това

дори Свещеното Писание.

Защо?… Може би защото слушащите се отдават на въобра-

жението си и се устремяват с мечтите си към надоблачните виси-

ни, забравяйки, или пък защото не знаят, че Бог е Смирение.

Старецът чувстваше Господа като свой роден, най-скъп и

най-близък Отец и казваше: „Нас ни е сродил Светият Дух.”

Светият Дух със Своето пришествие в душата естествено

сродява човека с Бога, затова душата с велико чувство и без съм-

нение казва на Господа: О т ч е.

__________

Душата на стареца била запленена, когато видяла величието на

Господа, страдащ за греховете на хората, на целия свят. Изумяваше

го безмерността на Божията любов и смирението на Бога.

В душата си пееше хвала на Господа заради Неговите из-

купителни страдания и знаеше, че на тази песен го бе научила благодатта на Светия Дух, и за него нямаше нищо по-сладко на

света от нея.

Славословието на небесните сили разбираше като незамлък-

ващо прославяне на Господа за Неговото смирение и за страда-

нията, с които Той е изкупил човека от вечната смърт.

Старецът чуваше тайнствено, с духа си тези херувим ски пес-

ни, които, както се изразяваше, „чуват всички небеса” и които са

„сладки, защото се пеят чрез Светия Дух”.



116

той, доколкото има любов към Бога, пази себе си от грях, но лю-

бовта му далеч не е съвършена и той може да оскърби брата.

А който без жал, „заради интереса и ползата си”, вреди на

другите, замисля или извършва убийства, той или се е уподобил

на звяр и дълбоко в себе си се смята за скотоподобно същество,

т.е. не вярва във вечния живот, или е тръгнал по пътя на демо-

ничната духовност.Самият старец , след явяването на Христос пред него, е бил

научен да преживява богоподобието на човека. Той възприемаше

въобще хората като чеда Божии, като носители на Светия Дух.

Дух Светий, като Дух и Светлина на Истината, в известна степен

живее във всеки и просвещава всеки човек, и онзи, който преби-

вава в благодатта, я вижда и в другите, а който не чувства в себе

си благодатта, той и в другите не я вижда. Старецът казваше,

че по това, как човек възприема ближния си, може да се съди за

благодатта, която носи в себе си: „ако човек вижда в своя брат

присъствието на Светия Дух, това означава, че и самият той има

голяма благодат, а ако някой мрази брата си, значи, че самият

той е обладан от зъл дух”.

Последното беше за стареца извън всякакво съмнение; той

твърдо бе убеден, че всеки човек, който е намразил брата си, е

превърнал сърцето си в обиталище на зъл дух и с това се е отлъ-

чил от Христос.

За единството на духовния свят

и за величието на светиите

За стареца животът на духовния свят беше едно цяло. Той

смяташе, че поради това единство всяко духовно явление неиз-

бежно се отразява върху състоянието на целия този свят и ако яв-

лението е добро, целият свят на светите духове, „всичките небеса”

се радват и обратно, ако е зло – тъгуват. Макар всяко духовно

явление да оставя неизбежно своята следа в битието на целия ду-

ховен свят, онази изострена възприемчивост, за която говореше

старецът, е свойствена преди всичко на светиите. Такова зна-



117

ние, което надвишава човешката ограниченост, той обясняваше

с действието на Светия Дух. Душата „вижда” в Светия Дух целия

свят и го обгръща със своята любов.

Старецът беше убеден, че светиите чуват нашите молитви.Казваше, че това се вижда от постоянния опит на молитвеното

общение със светиите. В Светия Дух, още тук на земята, светиите

получават част от този дар, а след успението им той се увеличава.

Като говореше за това наистина богоподобно свойство на све-

тиите, той се удивяваше на безмерната Божия любов към човека:

„Господ така е възлюбил човека, че му е дал Светия Дух и

в Светия Дух той е станал подобен на Бога. Онези, които не

вярват на това и не се молят на светиите, не са разбрали колко

много Господ обича човека и как го е възвеличил.”

За духовния поглед към света

Старецът много пъти е казвал, че „когато целият ум е в Бога,

светът е забравен”, а и пише: „ Духовният човек, като орела, лети във висините, и с душата си чувства Бога, и вижда целия свят, дори и да

се моли в тъмнината на нощта” (Писанията на стареца, стр. 504).

Възниква въпросът: няма ли противоречие тук? И също: не е

ли въображение това виждане на света?

Но ето пак той пише: „Рядкост са душите, които Те познават,

и малко са хората, с които мога да си поговоря за Тебе” (Писанията

на стареца, стр. 315).

Сред тези, които не познават Бога и не могат да говорят за Него, най-напред виждаме себе си, и съзнавайки го, молим

всички, познали Бога, да бъдат снизходителни и да ни простят

дръзкия и безумен опит – да открехнем, макар и в малка степен,

смисъла в словата на блажения Старец .Чистата молитва влече ума навътре в сърцето и събира ведно

целия човек, дори и тялото му. Умът, потапяйки се в сърцето, се

откъсва от образите на света, и душата, с все сили устремена към

Бога във вътрешна молитва, при светлината, идваща от Бога,



118

вижда себе си по друг , съвършено особен начин. Тя вижда при

това не външните явления и условия на живота, а самата себе си,

оголена в своето естество и разкрита в своята дълбочина.

При цялата невидимост, простота и „свитост” на това съзер-цание, насочено към изворите на живота, към Бога, в него се раз-

тварят границите, между които се движи битието на целия сътво-

рен духовен свят и душата, откъснала се от всичко и невиждаща

нищо, в Бога вижда целия свят и осъзнавайки своето единство със

света, се моли за него.

„А аз искам само едно: да се моля за всички, както за самия

себе си”, пише старецът.

Всички ние неведнъж сме се възхищавали, съзерцавайки ве-

личието и красотата на природата. Но ето пред нас стои малка

черно-бяла фотография и вместо необятните, недостижими за

окото простори виждаме къс хартия; вместо неизразимото богат-

ство от светлина, движение, цветове и форми – безцветна реди-

ца от тъмни и сиви петна. И колкото голяма е разликата между

малката, мъртва фотография и онова, което е заснето на нея,

толкова, и дори още по-голяма, е разликата между думите, които казахме по-горе, и живота, скрит зад тях.

За двата вида познание на света

Старецът беше надарен с жив, красив и необичайно дръзно-

вен ум. Той пише:

„С ума си ние не можем да узнаем дори как е направено слън-цето; и когато молим Бога да ни каже как е направил слънцето,

чуваме ясно в душата си отговор: „Смири се и ще познаеш не само

слънцето, но и неговия Творец ”. А когато душата познае Господа,

забравя от радост и слънцето, и цялото творение, и престава да се

грижи за земното знание” (Писанията на стареца, стр. 308).

Тази почти наивна формулировка крие указание за двата

различни вида познание на битието. Обичайният и известен на

всички път към познание се изразява в това, че познавателната



121

Мисли за свободата

По-горе споменахме за разговора на стареца с един млад сту-

дент, от който се виждат отчасти неговите въз гледи за свободата.

Тук искаме допълнително да приведем и други негови мисли, ко-

ито сме чули и които срещаме в записките му, но на неразбираем

за повечето хора език.

Животът на стареца основно протичаше в молитва, а молещи-

ят се ум не мисли, т.е. не разсъждава, а живее. Действието на ума,

който се моли, не е опериране с аб страктни понятия, а съучастие

в Битието. Умът, който истински се моли, борави не с категориите на рационалното мислене, а с качествено различни категории и

този друг род категории е самото битие в неговата действеност,

което не се побира в тесните рамки на абстрактните понятия.

Старецът не беше философ в обичайния смисъл на тази дума,

но беше наистина мъдрец , с познание за онова, което излиза из-

вън пределите на философията.

Да вземем за пример опита на „помненето на смъртта”. Така

в аскетическите писания на отците се нарича не обикновеното съзнание на човека за неговата смъртност, не простото помнене,

че ще умрем, а особено духовно усещане. Помненето на смъртта

започва с осъзнаването на краткостта на нашето земно същест-

вуване; ту отслабвайки, ту засилвайки се, то понякога минава в

дълбоко усещане за тленността и преходността на всичко земно,

изменяйки по този начин отношението на човека към всичко в

света; в съзнанието му всичко, което не пребъдва вечно, се обезце-

нява и се появява усещането за безсмислеността на всички земни придобивки. Вниманието на ума се отдалечава от околния вън-

шен свят, съсредоточавайки се вътре, където душата застава лице

в лице пред непостижимата бездна на мрака. Това видение буди

в душата ужас, който поражда напрегната молитва, неудържима

ни денем, ни нощем. Времето губи своите измерения, но отначало

не защото душата е видяла светлината на вечния живот, а обрат-

но – поради това, че всичко бива погълнато от усещането за вечна

смърт. Накрая, минавайки през много и различни стадии, душата



122

под действието на благодатта се въздига в областта на безначал-

ната божествена светлина. И това не е философски „ трансцензус”,

а животът в неговата истинска проява, който не се нуждае от ди-

алектически „ доказателства”. Това знание не може да се определи, докаже и изложи, но при цялата му неопределимост то, както и

истинският живот, е несравнимо по-могъщо и вътрешно по- убеди-

телно, отколкото най-безупречната абстрактна диалектика.

Старецът се моли: „Господи, хората са Те забравили – Тебе,

техния Творец , и търсят своята свобода, и не разбират, че Ти си

милостив и обичаш каещите се грешници, и им даваш Своята

благодат на Светия Дух” (Писанията на стареца, стр. 306).

Като се моли на всезнаещия Бог , старецът не многослови и не

пояснява мислите си. „Хората търсят своята свобода”, т.е. вън от

Бога, вън от истинския живот, там, където я няма и не може да я

има, където е „външната тъмнина”, защото свободата е само там,

където няма смърт, където е истинското, вечното битие, т.е. в Бога.

„ Ти си милостив и им даваш благодатта на Светия Дух.” Бог дава дара на Светия Дух и тогава човек става свободен. „ Дето

пък е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор. 3:17). „Всякой,който прави грях, роб е на греха. А робът не пребъдва вечно вкъ-

щи; синът пребъдва вечно. И тъй, ако Синът ви освободи, ще

бъдете наистина свободни” (Иоан 8:34-36).

В благодатната молитва битийното или, както казваше ста-

рецът, опитното познание за човешката свобода е необикновено

дълбоко. С цялата си душа той съзнаваше, че истинското робство е

само едно – робството пред греха, и че истинската свобода е само

една – възкресението в Бога. Докато човек не постигне своето възкресение в Христа, до-

тогава в него всичко е изкривено от страха пред смъртта, сле-

дователно и от робството пред греха, а измежду хората, които

още не са познали благодатта на възкресението, изкривяванията

избягват само онези, за които е казано: „…Блажени, които не са

видели, и са повярвали” (Иоан 20:29).



123

__________

Непостижим и неопределим в своите извори, в своята вечна

основа е духовният живот, прост и единен по същество – ние не знаем как да го назовем. Може би някой би нарекъл тази област

свръхсъзнание… Но тази дума е и неразбираема, и нищо не оп-

ределя, освен съотношението между рефлективното съзнание и

онзи свят, който излиза отвъд пределите му.

Като преминава от тази неопределима област в сфера-

та, подлежаща вече на нашето вътрешно наблюдение и дори

на известен контрол, духовният живот се проявява двояко, а

именно: като духовно състояние или преживяване и като дог -матическо съзнание. Тези два аспекта, различни и някак даже

отделни във „въплъщението” си, т.е. в своята оформена изява в

нашия емпиричен живот, по същността си представляват един

неделим живот. Поради това всяко аскетическо действие, вся-

ко духовно състояние неразривно е свързано със съответства-

що му догматическо съзнание.

Като имаме предвид казаното по-горе, винаги сме се старали да разберем с какво догматическо съзнание беше свързана великата

молитва и великият плач на стареца за света.

Превеждайки думите на стареца – трудно постижими в тях-

ната свята и велика простота – на по- достъпен език, разбираем за

съвременните хора, се надяваме по- долу да изразим поне приблизи-

телно неговото догматическо съзнание.

Старецът говореше и пише, че любовта Христова не може

да понесе някой да погине, и че в грижата си за спасението на всички тя върви към своята цел по пътя на жертвата.

„Господ Иисус Христос, Синът Божи го кара. Той дава на мо-

наха любовта на Светия Дух и от тази любов сърцето на мона-

ха винаги скърби за хората, защото не всички се спасяват. Сам

Господ дотолкова е скърбял за хората, че е предал Себе Си на

кръстна смърт. И Божията майка е носела в сърцето си същата

скръб за хората. И тя, подобно на своя възлюбен Син, е желаела

всички, до един, да се спасят” (Писанията на стареца, стр. 429).



125

Това, което старецът беше познал при Явяването на Христос,

бе за него над всякакви съмнения и колебания. Той знаеше, че

Явилият се е Господ -Вседържител. Знаеше, че смирението Хрис-

тово, което беше познал, и онази любов, която го беше изпълнила до края на силите му, са действие на Бога – Дух Свети. В Духа

Свети той беше познал, че Бог е безпределна любов и безкрайно

милосърдие, но това, че знаеше тази истина, не го беше довело

до мисълта: „все едно, всички ще се спасят”. Съзнанието, че е

възможна и вечна гибел, беше останало дълбоко в духа му и това

беше така, защото в състоянието на благодат пред душата се от-

крива мярката на човешката свобода.

__________

Същността на абсолютната свобода е да определиш сам във

всяко отношение своето битие – напълно независим, без никак-

во ограничение или необходимост. Това е свободата на Бога; чо-

векът няма такава свобода.

Изкушение за човека, сътворен свободен и по образ Божи,е да иска сам да създаде своето битие, сам да го определи във

всичко, сам да стане бог , а не да приеме само онова, което му се

дава, тъй като в това има чувство на зависимост.

Блаженият старец казваше, че и това изкушение, както и вся-

ко друго, се преодолява с вяра в Бога. Вярата в благия и милосърд -ния Бог , вярата, че Той е по-високо от всяко съвършенство, прив-

лича благодатта към душата и тогава го няма тягостното чувство

на зависимост, а душата обича Бога като истински рò ден Отец и живее чрез Него.

__________

Старецът беше човек малограмотен, но неговият устрем към

познание на истината съвсем не беше по-малък, отколкото у ко-

гото и да било другиго. Пътят обаче, по който той вървеше към

познание за търсената истина, беше съвършено различен от мето-



126

дите на умозрителната философия. Знаейки това, с голям интерес

следяхме как в съвсем особена атмосфера и своеобразна форма

през неговия ум преминаваха най-различни богословски пробле-

ми и влизаха в съзнанието му, оформени като решения. Той не можеше да развива даден въпрос диалектично и да го изразява

в системата на рационалните понятия, боеше се „ да не сгреши в

собствената си оценка”, но изказваните от него положения носеха

печата на изключителна дълбочина. И неволно възникваше въпро-

сът: откъде у него такава мъдрост?

Цялото битие на стареца доказваше, че до познаването на

висшите духовни истини води не „външното” обучение, а спазва-

нето на евангелските заповеди. Той живееше с Бога и свише от

Бога получаваше просвещение, и знанието му беше не абстракт-

но разбиране, а живот.

В началото на тази глава си поставихме задачата да изложим

учението на стареца, но в процеса на работата превес доби ми-

сълта, че може би по- добре ще постигнем своята цел, ако предс-

тавим в достъпната ни степен неговия духовен опит, тъй като, от

една страна, като дейст вие на Великия Бог , този опит във всяка своя конкретно-историческа проява носи със себе си нещо вечно

ново, а от друга страна, всичките му мисли, отнасящи се до най-

дълбоки религиозни проблеми, са следствие от неговия молитвен

подвиг и от божествените благодатни посещения.

Християнството не е философия, не е „ учение” ( док трина), а

живот, и всичките разговори и писания на стареца са свидетел-

ство за този живот ( Деян. 5:20).

За личното отношение

на човека към Личностния Бог

Господ е казал на Пилат Понтийски: „Затова дойдох на света,

за да свидетелствам за истината”. Пилат скептично отговорил:

„Що е истина?” и уверен, че на този въпрос въобще няма отговор,

не останал да чака такъв от Христос, а излязъл при иудеите.



127

Пилат е бил прав: на въпроса – „ЩО е истина?”, ако се има

предвид най-висшата истина, която лежи в основата на цялото

световно битие, отговор няма.

Ако Пилат,имайки предвид Първоистината или Самоистината,беше поставил въпроса така, както би трябвало да го постави, а

именно: „КОЙ е истината?”, тогава би получил отговора, който

Господ малко преди това, предвиждайки въпроса на Пилат, бе ка-

зал на Тайната вечеря на Своите възлюбени ученици, а чрез тях и

на целия свят: „Аз съм истината” (срв. Иоан 14:6; 18:37-38).

Науката и философията си поставят въпроса: ЩО е истина?,

докато истинското християнско религиозно съзнание винаги се

обръща към истината като „КОЙ”.

Представителите на науката и на философията често мислят, че

християните са безпочвени мечтатели, а че самите те са стъпили на

твърда почва и затова се наричат позитивисти. По странен начин те

не разбират цялата негативност на своето „ЩО”; не разбират, че ис- тинската, абсолютната Истина може да бъде само „КОЙ” и съвсем не

„ЩО”, защото Истината не е абстрактна формула или отвлечена идея,а е Самият Живот – „Аз Съм”, казва Господ (Иоан 8:58, Изх. 3:14).

Действително, какво може да бъде по-абстрактно и по-нега-

тивно от „ЩО”-истината? И този огромен парадокс виждаме по

целия исторически път на човечеството от момента на Адамовото

грехопадение. Омаяно от своя разсъдък, човечеството живее в

някакво опиянение, тъй че не само „позитивната” наука и фи-

лософията си поставят, като Пилат, въпроса: ЩО е истина?, но

дори и в религиозния живот на човечеството се наблюдава все същата голяма заблуда, и там хората постоянно тръгват да тър-

сят „обективната” „ЩО”-истина.

Разсъдъкът предполага, че ако познае търсената от него

„ЩО”-истина, ще добие магическа сила и ще стане свободен влас-

телин на битието.

В религиозния живот човек, който се опира само на логич-

ни разсъждения, неизбежно изпада в пантеистично разбиране

за света. Всеки път, когато в богословски размишления умът се



129

стареца. Да разговаряш на живо с него беше нещо съвсем необи-

чайно. Макар че той говореше кротко и с прости думи, словото му

имаше изключително въздействие, като слово, излязло от дълбокия

опит на битието, изричано от истински носител на живия Дух.Явяването на Христос пред Силуан е било лична среща, от ко-

ето неговата вяра в Бога беше добила дълбоко личностен характер.

Молейки се, той разговаряше с Бога лице в Лице. Усещането за

Личностния Бог очиства молитвата от въображението и от абстрак-

тните разсъждения, като премества всичко в един невидим цен-

тър на живо вътрешно общуване. Като се съсредоточава навътре,

молитвата престава да бъде „зов в пространството” и умът тогава

става целият внимание и слух. Призовавайки името Божие – Отче,

Господи и др., старецът пребиваваше в такова състояние, за което

човек не може да говори (2 Кор. 12:4), но всеки, когото живият Бог е удостоявал с присъствието Си, ще разбере.

Един забележителен подвижник от манастира, отец Трофим,

беше забелязал това у стареца Силуан и беше изпаднал в страх

и недоумение, за което сам ни разказа вече след кончината на

стареца. __________

Понеже някак смело засегнахме и темата за молитвата „ лице

в Лице”, е необходимо да дадем още някои допълнителни обясне-

ния, свързани с тази страна от нашия живот в Бога.10

Последният стадий на Откровението е откровението на

Личностния, Ипостасния Бог . Когато това откровение бъде да- дено на човека, когато той придобие познание-преживяване

именно на този Личностен Бог , тогава навлиза в правилния

път, за да се осъществи в него личностното начало, ипостас-

10 Текстът , който следва оттук до подзаглавието „За любовта към враговете”е написан от архимандрит Софроний при работата му върху гръцкия

превод на книгата „Св. Силуан Атонски”. Преводът е по коригираното

и допълнено единадесето издание на манастира „Св. Иоан Кръстител”,Есекс, Великобритания, 2005, с. 138-147. – Б. пр.



130

ния принцип, и молитвата му, която излиза от границите на

временното и материалното, получава съвсем друг характер.

По своето ипостасно измерение човекът е преди всичко образ

и подобие на Бога. На това ипостасно начало най-вече принад - лежи вечността. Когато изгрее ипостаста, тогава човекът, който

естествено знае своята ограничена индивидуалност, усеща, че

навлиза действено в Божията вечност и Времето като векове за

него се изчерпва. Апостолите, след като им се открила Божията

Ипостас на Словото, макар и още на земята, духовно са живе-

ели във вечността. И именно това е породило в тях „странни-

те думи”, „странните учения”, техния специфичен език, мисли,

усещания. „За Господа един ден е като хиляда години, и хиляда

години – като един ден” (2 Петър 3:8); „Всички тия неща ... бяха

написани за поука нам, до които стигнаха краищата на веко-

вете” (1 Кор. 10:11); „Не с тленни неща – сребро или злато, сте

изкупени..., но с драгоценната кръв на непорочния и чист като

агнец Христос, Който е бил предназначен още преди свят да се

създаде, но се яви в последно време за вас” (1 Петър 1:18-20);

„както и ни избра... преди да се свят създаде” (Еф. 1:4).

Какво означават думите „последни времена”, „край на ве-

ковете” или молитвата „и си ни дарувал бъдещото Си царство”

(Литургия на св. Иоан Златоуст, Евхаристиен канон), или „видях-

ме образа на Твоето Възкресение и се изпълнихме с Твоя безкра-

ен живот” (Литургия на св. Василий Велики, Молитва при потре-

бяване на Даровете)?

В главата за исихастката молитва ще говорим за „опита за

вечността”, сега обаче ще засегнем накратко същата тема от дру-

га гледна точка.

Евангелското разбиране за времето е различно от понятието

за време у Нютон, Айнщайн или различните философи и гности-

ци. Време извън Божията вечност не съществува и не може да

съществува, така както не съществува и не може да съществува



131

и триизмерно пространство извън Божията безкрайност, която

носи в себе си всичко. Когато с ума си се потопим в мисълта или,

ако искате, в съзерцанието на безкрайното пространство и неиз-

меримото време, които винаги остават неясни и предизвикват в нас удивление, тогава всяко събитие, всяко нещо, с каквито и

космически измерения да е то, изглежда сякаш „завихрящо се

в нищото” и никое същество не може да определи с абсолютна

точност „пространството” или „времето” на това събитие, на това

нещо. Няма нито дати, нито местоположения. Всичко става отно-

сително. Всички ние сме извикани „от нищото” и живеем в гра-

ниците на земното съществуване в оковите на нашето относител-

но пространство и относително време. За човешкия дух този свят

е тесен, тесен до отчаяние. И все пак отвъд границите на това

отчаяние започва молитва с друга интензивност, с други изме-

рения; онази молитва, която „без никакво основание за надежда,

повярва с надежда” (Рим. 4:18).

Човек, идвайки в света, първо се учи от баща си и майка си,

от братята, приятелите и учителите си, но най-вече от Свещеното Писание. И въпреки това никое училище, никоя книга, колкото и

да е свята, не може без аскетическия подвиг да отведе човека до

чиста молитва от цялото му същество, до несъмненото усещане,

че е бил чут от Бога и приет в Неговата Вечност. Тази молитва

е дар свише. Но в нашия живот нищо не се извършва само на

нивото на божествената енергия. Винаги е необходимо и нашето

човешко действие (син è ргия , съ - действие ), защото Бог на нико-

го не се налага. Тази богодадена молитва поставя човека между времето и вечността. Ето защо можем да кажем, че всички ние

в духовен план живеем в „различни времена”, макар и животът

ни да съвпада на историческо равнище, макар и да живеем на

едно и също място и по едно и също време. Затова и в Свещеното

Писание и богослужебните текстове имаме такива външно про-

тиворечиви изрази като: „пиша вам, ...защото познахте Оногова,

Който е отначало” (1 Иоан 2:13), ние сме призвани „от преди свят

да се създаде”; вече сме приели „бъдещото царство”; вече „сме



132

се изпълнили с безкрайния живот”; макар да не преставаме съ-

щевременно да молим „спаси ни”, защото все още оставаме под властта на греха и смъртта.

Когато в непосредствено общение с Личностния Бог чове-

кът получава откровение от Бога, макар и „като през огледало”,

тогава се извършва преходът във Вечността. Вековете на време-

то се изчерпват и до нас идва „краят на вековете”. Докато про-

дължава действието на тази молитва, човекът се намира извън

времето и извън властта, която има върху него смъртта. Но и

това все още не е краят.

Пътят на Господа е следният: в началото Той пръв ни търси и

ни се открива без насилие, но и без ограничение. След това обаче

Той ни изоставя, за да покажем на дело в живота си знанието, което

ни е било дадено за „Истински Вечно Съществуващия”. Това състо-

яние на отнемане на благодатта поражда в нас дълбока и мъчител-

на болка заради дара, който сме изгубили. Усещаме себе си отново

потопени в мрака, а жаждата да намерим отново онова, което сме изгубили, ни тласка към аскетическа борба. Тази борба впоследст-

вие се превръща в аскетическа наука, изкуство, култура.

Но всяко нещо – с мярката си, а ние отново я преминахме.

Ще дръзнем обаче да повторим, че в потока на цялата човешка

история няма по-висша и по-съвършена култура от тази, която

ни се дава от Светия Дух. Днес това божествено учение за мнози-

на е непостижимо, чуждо, забравено, изгубено.

Православното аскетическо учение е многостранно. Една от

страните му е монашеското послушание, за което говорихме по-

горе. Като допълнение ще се опитаме да формулираме някои ос-

новни положения за смисъла на тази страна от живота на пра-

вославния подвижник. Послушанието, както и всяка друга висша

култура, има много степени в съответствие с духовната възраст на

послушника. В началото то може да има характера на почти па-



133

сивно подчиняване на волята на духовния отец , заради доверието

към него в името на Бога. В най-съвършената си форма то е ак-

тивно движение на човешкия дух, който се ръководи от заповедта

на Христос, Който безкрайно възлюби света.

Отношението на опитния послушник се характеризира с

това, че той напряга вниманието и волята си, за да схване мисъл-

та и волята на другия човек и впоследствие се подвизава с духов-

на любов да я изпълни на дело, да осъществи тази воля, мисъл на

брата. С този акт на послушание човекът приема в себе си нов

живот, разширява сърцето си, обогатява ума си. По-нататъшното

развитие на този подвиг на послушанието довежда послушни-

ка да започне да усеща своята „ипостас” в другия човек – нещо,

което показва, че в него самия се разкрива ипостасното начало.

Свети Иоан Богослов пише: „Който каже: „ любя Бога”, а мрази

брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е ви-

дял, как може да люби Бога, Когото не е видял? И ние имаме от

Него тая заповед , който люби Бога, да люби и брата си” (1 Иоан

4:20-21). Това е последователността или структурата на послуша-нието. За този, който обича брата си, е естествено да желае да

изпълни волята на възлюбения, да се смирява пред него. Ако не

показваме смирение пред брата и нямаме послушание дори към

малките по принцип неща, тогава как ще имаме смирение пред Бога и ще бъдем послушни пред Него в изпълняването на велика-

та вечна Негова воля. Как ще отвърнем на заповедта: „възлюби

ближния си като себе си” или „обичайте враговете си”? Ето затова

и подвигът на послушанието е необходим не само по отношение на Бога, но и по отношение на ближния, ако той моли от нас пос-

тижими неща, които не са в противоречие с Божията воля.

По време на мъченическия подвиг на послушанието към бра-

та развиваме в себе си способността за едно по-широко и по- дъл-

боко възприемане на Божията воля – нещо, което ни уподобява

на Единородния Син на Отца и прави духа на човека носител

на цялото човечество, т.е. всемирен, по подобие на всемирност-



134

та на Христос, Който се моли за целия Адам. Без възпитаването

на това послушание човекът остава неизбежно „затворен кръг ”,напълно нищожен пред Божията вечност. Колкото и човек да е

„образован”, без евангелското послушание вратата на вътрешния му свят остава херметически затворена и любовта на Христос не

може да влезе вътре и да напои с присъствието си този свят.

Когато човек не е склонен да има послушание, това е сигурен

признак за душевно заболяване. Душевно болните са неспособ-

ни да схванат мисълта или волята на другия. Без послушанието

човекът ще остане завинаги притиснат в менгемето на егоис-

тичната си „индивидуалност”, която е противоположна на „ипос-

тасното” начало. Извън християнското учение за послушанието

човекът остава глух и сляп за Божието Откровение, което ни е

дадено с Акта на ипостасното въплъщение на Словото, защото

ипостасното начало се развива у човека, който се намира в об-

щение с Божията Ипостас. Затова можем да кажем, че истинско

богословие без подвига на послушанието е непостижимо. Имаме

предвид , разбира се, богословието като състояние, а не като еру- диция, която може да бъде толкова далече от реалния живот, кол-

кото е далече земята от небето.

Науката за светото послушание е най-великата наистина.

Нужна е напрегната молитва, за да се отворят духовните ни очи и

ние да видим превъзходството на тази монашеска наука, на хрис-

тиянското послушание. Без нейното усвояване светът никога няма

да постигне мир, а ще остава завинаги окован в неразрушимите окови на всеобщата вражда. И обратното, ако светът се обърне с

всичките си сили към усвояването на тази удивителна наука, той

със сигурност ще познае нейната преобразяваща сила и неизказа-

но кошмарният абсурд на съвременната действителност ще изчез-

не така, както мракът на нощта изчезва при изгрева на слънцето.

Ето още един достоен за внимание резултат от подвига на

послушанието. Послушникът, като се учи да възприема в себе



136

ханично”, насила – дори свише. Не. Обратното, Бог се открива на

човека и „чака” той да му отговори правилно и да пожелае да се

уподоби Нему. От този наш отговор зависи целият живот и спасе-

нието ни. Ето защо е необходимо за всички нас да имаме правилно виждане за Ипостасното начало като носител на цялата абсолютна

пълнота на Божието Битие, за да се осъществи това начало и в

нашето човешко битие. В Божието Битие няма нищо отвъд тези

граници, т.е. отвъд Ипостаста, няма никаква „свръхипостасна”

Същност. Ипостас и Същност напълно съвпадат в Бога. Не същест-

вува нищо в Същността, което да не е „въ-ипостасено”. От времето

на Великите кападокийци до наши дни отците на Църквата са се

опитвали и се опитват да формират в съзнанието на християните

истинското разбиране за Светата Троица.

Настоящата книга няма за цел подробното изложение на

Троичния догмат. Считаме обаче за необходимо да отбележим и

дори да подчертаем, че загубата на правилната триа дология води

неизбежно до съществени грешки както на равнището на антропо-

логията и на духовната гносеология, така и на равнището на екли-сиологията и сотириологията.

И тъй като говорехме за послушанието, се връщаме към те-

мата си. Загубата на православното богословие за Личността-

Ипостас неизбежно води до отдаване на предимство на „общото”

спрямо „частното”, до търсене на някакъв „свръхличностен” прин-

цип. Затова и изискването за послушание става не по отноше-

ние на човека- личност, а по отношение на „Канона”, на „Закона”,на „ Типикона”, на „Администрацията”, на „Институцията” и т.н.

Разгледайте всичко това и ще видите, че при един такъв „безлич-

ностен” подход към проявите на човешкия живот се губи най-вис-

шият смисъл на послушанието, което се съдържа в евангелските

заповеди, и на негово място идва „ дисциплината”. Дисциплината,

разбира се, е неизбежна в обществения живот на хората, но само

до една определена граница. Загубата на „ личностното” християн-

ско послушание остава невъзмездима, независимо от всички уж



137

външни успехи на „организацията”. Делото на Христовата Църква

в историята не бива да се разглежда нито в придобиването на ма-

териална мощ или политическо влияние, даже и в световен ма-

щаб (вж. Лука 9:25), нито дори в постигането на хармоничното изграждане на „цялото тяло”. Най-висше и съвършено от всичко

е издигането на вярващите до „ до пълната възраст на Христовото

съвършенство” (Еф. 4:13). Това е най-важният и дълбок проблем за

целия християнски свят и би трябвало да се молим всички, които

наричат себе си християни, да съсредоточат в това цялото свое

внимание. Трябва да разберем, че преддогматическия живот се

ограничава на нивото на моралните понятия и ценности, които са

по-ниско от измеренията на даденото ни Откровение. Словото на

Христос и Неговите заповеди не са по силите на човека, нито са

дадени от човек, а са отражение на Божията вечност върху повър-

хността на земята.

За любовта към враговете

Както всеки рационалистичен мироглед има своята логичес-

ка последователност, своята диалектика, така и духовният свят

има – разбира се, условно казано, – своя конструкция, своя диа-

лектика. Но диалектиката на духовния опит е специфична и не съв-

пада с хода на обичайното мислене.

На рационалистите може би ще се стори странен критери-

ят, който блаженият старец дава за истинска вяра, за истинско

богообщение: признакът за истинско действие на благодатта, а именно – любовта към враговете. Тук, при цялото си желание да бъдем възможно най-кратки

и да избягваме всичко излишно, намираме за нужно да кажем няколко пояснителни думи.

На човека е дадена надеждата, че в бъдещия век ще полу-

чи дара на велико богоподобие и пълно блаженство, но тук той

вкусва само „залога” на това бъдещо състояние. В границите на

земния опит, докато е облечен в плът, човек може да съвместява



139

ка въобще, т.е към всички хора – и към добротворците, и към злоде-

ите. Това за него беше уподобяване на Христа, Който разпъна ръце

на кръста, „за да събере всички” (Иоан 12:32).

Откъде е силата на Христовата заповед : „Обичайте вашите врагове”? Защо Господ е казал, че онези, които спазват Неговите

заповеди, ще узнаят откъде е учението Му (Иоан 7:17)? Как ста-

рецът разбираше това?

Бог е любов, любов абсолютна, преизобилна, обемаща всичко

сътворено. Бог и в ада присъства като любов. Светият Дух дава

на човека да изпита действието на тази любов, доколкото може

да я понесе, и така му открива пътя към пълнотата на битието.

Там, където има „врагове”, там има и отхвърляне. Когато отх-

върля, човек неизбежно отпада от божествената пълнота и вече не е

в Бога. Онези, които са достигнали Небесното Царство и пребивават

в Бога, виждат в Светия Дух всички бездни на ада, защото в цялото

битие няма такава област, където да не присъства Бог . „Цялото небе

на светиите живее в Светия Дух, а от Светия Дух няма нищо скрито

в целия свят”; „Както Бог е любов, така Светият Дух в светиите е

любов” (Писанията на стареца, стр 369). Като пребивават на небето,светиите виждат ада и обгръщат и него със своята любов. Тези, които ненавиждат и отхвърлят брата, са осакатени в

своето битие: не са познали истинския Бог , Който е всеобятна любов и не са намерили пътя към Него.

Невъзможността за човека да съвмести пълнотата на преби-

ваването в Бога с пълнотата на пребиваването в света в смисъл

на „едновременност” води до това, че той може да съди за истин-

ността или обратно – за „мечтателността” на съзерцанието, едва след като се „върне” към мисълта и усещането за света. Старецът

твърдеше, че ако след духовното състояние, възприето като съ-

зерцание на Бога и общуване с Него, няма любов към враговете,

а следователно и към цялото творение, това е верен показател, че

съзерцанието е било измамно, т.е. не в истинния Бог .„Грабването” в съзерцание може да се случи, преди човек да

успее да си даде сметка за това. Докато е в такова състояние,

даже когато то не е от Бога, човек може да недоумява какво става



141

Старецът смяташе, че злото винаги действа „с измама”,

прикривайки се с добро, но че доброто, за да се осъществи, не се

нуждае от съдействието на злото; затова там, където се появяват

недобрите средства ( лукавство, лъжа, насилие и подобни), там за-почва областта, чужда на Христовия дух. Добро със зли средства

не се постига и целта не оправдава средствата. „ Доброто, недобре

направено, не е добро”. Този завет ни е от апостолите и от свети-

те отци. Макар нерядко доброто да побеждава и с появяването

си да изправя злото, ще е неправилно обаче да мислим, че това

добро се дължи на злото, че доброто се е родило като резултат от

злото. Това е невъзможно. Но силата Божия е такава, че където

се явява, изцелява всичко без ущърб, защото Бог е пълнотата на

живота и твори живот от нищото.

Пътят на Църквата

„Светият Дух дава на нашата Православна Църква да разби-

ра Божиите тайни и Тя е силна със своята свята мисъл и с търпе-нието си” (Писанията на стареца, стр. 308).

Божията тайна, която Църквата разбира чрез Светия Дух, е

любовта Христова.

Святата мисъл на Църквата е „всички да се спасят”. И пътят,

по който Църквата върви към тази свята цел, е търпението, т.е.

жертвата.

Проповядвайки в света Христовата любов, Църквата зове

всички към пълнотата на божествения живот, но хората не раз-бират този зов и го отхвърлят. Призовавайки всички да спазват

Христовата заповед : „Обичайте враговете си”, Църквата чрез

това застава помежду всички враждуващи сили и тогава гне-

вът, с който са изпълнени тези враждуващи помежду си сили,

срещайки Църквата на пътя си, естествено се стоварва върху

Нея. Но Църквата, като осъществява делото на Христа на земя-

та, т.е. спасението на целия свят, съзнателно приема върху Си

тежестта на общия гняв, също както Христос е взел върху Себе



142

Си греховете на света. И ако Христос е бил гонен и длъжен да

пострада в този греховен свят, то и истинската Христова Църква

също неизбежно ще бъде гонена и ще страда. Това е духовният

закон на живота в Христа, за който е говорил и Самият Господ ,и апостолите; а божественият Павел категорично го е изразил с

думите: „Всички, които искат да живеят благочестиво в Христа

Иисуса, ще бъдат гонени” (2 Тим. 3:12).

И това става винаги и навсякъде, по целия свят, там, където

живее грехът.

„Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове

Божии” (Матей 5:9). Тук Господ казва, че проповядващите Божия мир ще се уподобят на Него, на Единородния Син Божи; и ще се

уподобят във всичко, т.е. не само в славата и възкресението Му,

но и в унижението и в смъртта. В Писанието много се говори за

това, ето защо истинно проповядващите Христовия мир никога

не бива да забравят за Голгота.

И всичко това е само заради думите: обичайте врагове си.

„ Търсите да Ме убиете, защото словото Ми се не побира във

вас” – казва Христос на иудеите (Иоан 8:37). И проповедта на

Църквата, която е същото това слово – „обичайте враговете си”, не

се побира в света и затова светът през всички векове е гонил и ще

гони истинната Църква, убивал е и ще убива нейните служители.

__________

При общуването ни с блажения старец никога не сме имали и сянка на съмнение, че неговите думи са „ думи на живот вечен”,

чути от него свише и че не отвън, от „хитро измислени басни” (2

Петр. 1:16) той се беше научил на истината, която целият му жи-

вот доказваше. Мнозина с лекота говорят за Христовата любов,

но делата им са съблазън за света и поради това думите им са

лишени от животворна сила.

Животът на стареца, който години наред беше пред очите ни

и за който сега с нашето безразсъдство дръзваме да пишем, беше



143

велик подвиг и толкова прекрасен, че сме безсилни да намерим

човешки думи, за да изразим своето удивление. Същевременно

този живот беше така прост, така естествен и наистина смирен,

че всяко гръмко или превзето слово би било нещо привнесено,чуждо, и затова е толкова трудно да се пише за него.

Има хора, неспособни да видят зад простото слово неговото

действително съдържание, но има и такива, чийто слух се оскър-

бява от чуждото звучене на нескромните слова. Святото и чисто

слово на стареца – за жалост непосилно за разбирането на мнози-

на заради своята простота – ние донякъде се решаваме да съпро-

вождаме със сухата си и недодялана реч, предполагайки, вероятно

погрешно, че по този начин ще помогнем да го разберат и онези,

които са свикнали с друг начин на живот и стил на изразяване.

Вземете за пример краткото поучение на стареца:

„Какво е нужно, за да имаме мир в душата и тялото?

За това трябва да обичаме всички като себе си и всеки час

да бъдем готови за смъртта”.

Обикновено при мисълта за близката смърт душата на човек

изпада в безпокойство и страх, а често и в отчаяние – дотолкова,че от страданията на душата заболява тялото. Защо тогава ста-

рецът казва, че постоянната готовност за смърт и любовта към

всички изпълва с мир не само душата, но и тялото? Странно и

неразбираемо учение.

Като говори тук за мир в душата и тялото, старецът има пред -вид състоянието, когато не само на душата, а и на тялото осезаемо

се предава действието на благодатта. Но в дадения случай той го-

вори за степен, по-малка от онази, която самият е изпитал, когато му се е явил Господ . В неговия случай благодатта и в душата, и в

тялото е била толкова силна, че то ясно е усещало своето освеще-

ние и сладостта на Светия Дух е предизвиквала в тялото толкова

силна любов към Христос, че да страда за Господа е искало и то.



144

За разликата между християнската любов

и човешката справедливост

На хората обикновено е присъщо юридическото разбиране за справедливостта. Те отхвърлят като несправедливо възлагането

на отговорността за нечия вина върху някого другиго. Това не се

вмества в тяхното юридическо съзнание. Но духът на Христовата

любов казва друго. По духа на тази любов да споделим отговор-

ността за вината на човек, когото обичаме, и дори да я поемем

цялата за нас не само не е чуждо, но е и напълно естествено. Нещо

повече, това носене на чужда вина е белег , че Христовата любов

е истинска и напълно осъзната. Ако любовта е само за да вземем

от нея наслада, къде е тогава разумността? Но когато по своя воля

понесем вината и тежестите на обичания от нас човек, тогава лю-

бовта достига своето пълно съвършенство.

Мнозина не могат или не искат да приемат и доброволно да

носят последиците от първородния грях на Адам. Те казват: „Адам

и Ева са изяли забранения плод , какво общо имам аз с това? Готов

съм да отговарям за моите грехове, но само за моите лични, не и за чуждите”. И не разбира човекът, че с такова движение на сърцето

си повтаря в самия себе си греха на праотеца, и че този грях вече

става негов личен грях и падение. Адам се отказвал от отговорност-

та, прехвърляйки вината върху Ева и Бога, Който му я дал за жена,

и така разрушил единството на човешкия род и неговото единение

с Бога. Така всеки път, когато отказваме да носим вина за общо

зло, за дела на своите близки, ние пак повтаряме този грях и също

рушим единството на човешкия род . Господ попитал Адам преди Ева. И трябва да мислим, че ако той не се беше оправдавал, а бе

поел върху себе си отговорността за общия им грях, съдбините на

света биха били други, както ще се изменят те, ако и ние започнем

да поемаме тежестта на вината на ближните върху себе си.

Всеки човек във всеки един случай може да каже много неща

за свое оправдание, но ако внимателно се вгледа в сърцето си, ще

види, че докато се оправдава, той неизбежно става лукав. Човек

се оправдава, първо, защото не иска да признае себе си дори и



145

в малка част виновен за злото в света; оправдава се и затова, че

осъзнава себе си не като одарен с богоподобна свобода, а само

като явление, вещ от този свят и поради това зависим от него. В

такова съзнание има много от мисленето на роба и затова оправ- даването е дело робско, а не е богосиновно.

У блажения старец не сме виждали склонност да се оправда-

ва. Странно е, че тъкмо в такъв начин на постъпване, т.е. да по-

емаш върху себе си вината и да молиш за прошка, мнозина виж-

дат нещо робско. Толкова са различни представите на синовете

на Христовия Дух и на недуховните хора. На недуховния му се

струва невероятно, че целият човешки свят може да се усеща като

едно цялостно битие, което се включва в личното битие на всеки

човек, без да изтласква други лица. Цялата съвкупност на общочо-

вешкото битие, по смисъла на втората заповед : „Възлюби ближния

си като самия себе си”, трябва и можем да включим в личното си

битие. Тогава всяко зло, случващо се в света, ще възприемаме не

като странично, а като свое собствено.

Ако всяка човешка личност-ипостас, създадена по образа на

абсолютните Божии Ипостаси, е способна да вмести в себе си пъл-нотата на всечовешкото битие, както всяка божествена Ипостас

е носител на битието на Бога в цялата му пълнота, а такъв е дъл-

бокият смисъл на втората заповед – тогава и борбата със злото, с

космическото зло, всеки ще започва от самия себе си.

__________

Самият старец винаги говореше само за Божията любов и никога – за справедливост, но ние нарочно го питахме на тази

тема. Ето приблизително отговора му: „За Бога не можем да ка-

жем, че Той е несправедлив, т.е. че в Него има неправда, но не

може и да говорим, че Той е справедлив така, както ние разби-

раме справедливостта. Свети Исаак Сириец казва: „Не дръзвай

да наричаш Бога справедлив; защото каква е тази справедли-

вост – ние сме съгрешили, а Той предава Единородния Си Син

на кръст?” А към това, което казва преподобният Исаак, може да



147

Непрекъснатостта на молитвата на стареца

Господ , преди да напусне този свят, е казал: „Иде князът на

тоя свят, и в Мене той няма нищо” (Иоан 14:30).

Който поне веднъж се е опитвал да спази Христовите запо-

веди в своя живот, той може в някаква степен да разбере без-

крайното величие на тези Христови думи; величие, което през

цялата история на света никой човек не е постигнал.

По време на земния живот на Христос хората, които са Го

слушали, са изпадали в същото недоумение, както и сега. Всички

виждали, че онова, което казва, „не е човешко” (Гал.1:11), и без-силни да възприемат явяването на Бога в такъв скромен вид ,възкликвали: „Хванал Те е бяс”, а други говорели: „Не, това не

са думи на бесен”; мнозина казвали: „Има бяс и не е на Себе Си;

защо Го слушате?”, но други им отговаряли: „ Този е наистина

пророкът” и „ у народа произлезе разпра за Него” (Иоан 7:20, 43;

8:48-49, 52; 9:16-17; 10:19-21).

Старецът Силуан беше човек и за него изцяло важат думите

от църковната молитва: „Няма човек, който да живее и да не съг -реши”, но в неговите разговори и записки срещаме такива мис-

ли, които надхвърлят мярката на обикновения човек, навлизат в

онази сфера, до която не достига разбирането на „нормалните”

хора, а няма и не може да има съмнение, че той е казвал за себе

си чистата истина. Той беше живял в манастира почти половин

век пред очите на стотици хора, мнозина от които са живи и

днес; в общежитийни условия, където особено ярко се проявява

всяка душевна болест; мнозина не го обичаха; някои го ругае-ха в очите, викаха му: „прелъстен”; някои говореха: „ уф, проклет

светец !” и той нито веднъж не отговори по неподобаващ начин.

Разбира се, това беше дар на благодатта, за чието съхранение той

целия си живот прекара в изключителен подвиг .За да не претрупваме книгата си, не ще привеждаме тук

всички онези слова на блажения старец , които над хвърлят обик-

новената човешка мярка и които внимателният читател сам ще

намери в неговите писания, където той, например от своя дълго-



148

летен опит казва, че при светиите молитвата никога не прекъс-

ва, или следното: „В самото начало, когато бях млад послушник,

казах на духовника, че съм приел блуден помисъл, и духовникът

ми отговори: „Пòмисли никога не приемай”; и оттогава минаха четиридесет и пет години и аз нито веднъж не съм приел блуден

помисъл, и нито веднъж не съм се разгневявал на някого, защото

душата ми помни любовта на Господа и сладостта на Светия Дух

и забравям обидите”.

Ето какво се случи веднъж в манастира. Сред братята имаше

един забележителен подвижник, схимонах Спиридон, прекарал в

обителта половин век. По природа той беше здрав човек, телесно и

душевно силен и много трудолюбив. Истински монах, силен в под -вига. Обикнал Иисусовата молитва от началото на манастирския

си живот, той неизменно се подвизаваше в този монашески труд ,изискващ изключително търпение, внимание и самоограничение.

Като повечето от монасите на Света гора, отец Спиридон беше съв-

сем обикновен, почти неграмотен, но мъдър човек; дългият му опит

в духовния живот му беше дал ясна представа за човешките сили,за свойствата на душата. Той разбираше, че умната молитва изис-

ква свобода на ума от всякакви впечатления и с твърдостта на дъл-боката си вяра носеше този непостижим за повечето хора подвиг .

Отец Спиридон имаше послушание, свързано с много грижи.

Беше иконом на манастирския метох „Крумица”, разположен в

северозападната част на Атонския полуостров. Там стопанството

беше основно от маслинови градини и лозя. Последните три-чети-

ри години от живота си той прекара в манастирската болница, тъй като силно страдаше от ревматизъм, който бе изкривил ставите на

ръцете и краката му и го беше лишил от трудоспособност.

През зимата старецът Силуан заболя от грип и влезе за малко

в болницата. Дадоха му легло до отец Спиридон; пак тогава в съ-

седната стая лежеше един болен иеродякон.

Един ден отец Спиридон седял в леглото си, обърнат към

отец Силуан, който лежал облечен, т.е. в подрасник и с пристег -

нат колан, както въобще е прието у атонските подвижници, пос-



149

тоянно готови, и през деня, и през нощта, да станат за молитва.

Отец Спиридон говорел за молитвата, а старецът Силуан слушал

мълчаливо.

– Ето значи, държиш, държиш молитвата, а като се захва-неш с работа, която изисква съобразяване, молитвата спира…

Някой път идеш да чистиш маслините, оглеждаш клоните, мис-

лиш как по- добре да ги обрежеш и изпуснеш молитвата – казал

отец Спиридон.

При тези думи старецът Силуан станал от леглото, обул бо-

тушите, облякъл си топлата куртка, било студено, и като казал

тихо: „При нас така не става”, напуснал болницата и си отишъл

в килията.

Удивен, отец Спиридон поседял известно време в недоуме-

ние, а след това отишъл при болния иеродякон в съседната стая,

разказал му за своя разговор с отец Силуан и го попитал:

– Отец дяконе, вие добре познавате отец Силуан; кажете,

какво означават тези думи: При нас така не става?

Дяконът мълчал. Отец Спиридон продължил:

– Той или греши, или е велик.Иеродяконът, като знаел отец Спиридон, че бил стар и опи-

тен подвижник, му казал:

– Отец Спиридон, вие сам по- добре от мене можете да разбе-

рете какво означават тези думи.

Отец Спиридон поседял замислено още някое време и след това си тръгнал, като рекъл:

– Да, чудно нещо.



150

V.

За умното безмълвие и чистата молитва

Öелият живот на блажения старец Силуан беше молитва. Той се моле-

ше непрестанно, като сменяше през деня начина си на молитва

в зависимост от условията. Имаше и дара на висшата умна мо-

литва, на която посвещаваше основно нощните часове, когато

можеше да бъде в благоприятните за тази молитва пълна тишина и мрак.

Въпросът за видовете или начините на молитва е един от

най-главните въпроси на аскетиката въобще, такъв беше той и за

стареца и затова сега ще си позволим да се спрем на него.

За трите вида молитва

Молитвата е творчество, творчество от най-висш порядък,

предимно творчество и поради това тя е безкрайно разнообраз-

на, но все пак е възможно да се разграничат видове молитва в зависимост от нейната цел или от насочеността на главните ду-

ховни сили на човека – което и правят Отците на Църквата.

В това отношение молитвата съвпада с етапите в нормално-

то развитие на човешкия дух. Първото движение на ума е движе-

нието навън; второто – завръщането на ума към самия себе си и

третото – движението му към Бога през вътрешния човек.

Затова светите отци определят трите вида молитва така: пър-

вият, при който умът още е неспособен да възхожда направо към



151

чистото богомислие, се характеризира с въображение; вторият – с

размишление, а третият – с потапяне в съзерцание. За действи-

телно правилна и плодотворна отците смятат само молитвата от

третия вид , но все пак отчитат, че за човека е невъзможно да има такава молитва от самото начало на неговия път към Бога, и за-

това смятат и първите два вида молитва за нормално и до вре-

ме – полезно явление. Но предупреждават, че ако човек се задово-

ли с първия вид молитва и започне да го култивира в молитвения

си живот, освен до безплодност в молитвата, може да стигне и

до дълбоки духовни заболявания. Що се отнася до втория вид мо-

литва, макар по достойнство да превъзхожда много първия, той

също носи малко плодове: не избавя човека от постоянната бор-

ба с помислите и не му позволява да стигне нито до свобода от

страстите, нито – още по-малко – до чисто съзерцание. Третият,

най-съвършен вид молитва, е такова стоене на ума в сърцето, при

което молещият се от дълбината на своето същество, без каквито и

да било образи, с чист ум предстои пред Бога.

Първият вид молитва държи човека в постоянна заблуда,във въображаем свят, в света на мечтите и ако искате, на пое-

тичното творчество; божественото и въобще всичко духовно ни

се представя в различни фантастични образи, а впоследствие и

в реалния човешки живот постепенно навлизат елементи от сфе-

рата на фантазията.

При втория вид молитва вътрешните входове на сърцето и

на ума са широко отворени за влизането на всичко странично,

поради което човек живее, постоянно подложен на най-разно-родни външни влияния; като не разбира какво точно става с

него обективно, тоест по какъв начин възникват в него всички

тези помисли и борби, той се оказва безсилен да противостои

както трябва срещу натиска на страстите. При този вид молит-

ва човек понякога получава благодат и стига до добро състоя-

ние на душата, но поради неправилната си вътрешна нагласа

не може да се задържи в него. Като достигне определено нат-

рупване на религиозно познание и относително благоприличие



152

в своето поведение и се задоволи с това състояние, той посте-

пенно се увлича в интелектуално богословстване, преуспяване-

то в което усложнява вътрешната борба с трудно доловимите

душевни страсти – тщеславието и гордостта, и увеличава загу-бата на благодатта. С развитието на този вид молитва, чиято от-

личителна черта е съсредоточаването на вниманието в главния

мозък, човека стига до разсъдъчно-философски съзерцания,

които, също както и първият вид молитва, го извеждат в един

представляем, въображаем свят. И все пак този вид въображе-

ние – на абстрактното мислене – е по-малко наивен, по-малко

груб и по-малко отдалечен от истината, отколкото първият.

Третият вид молитва – съединяването на ума със сърце-

то – е въобще нормалното религиозно състояние на човешкия

дух, желано, търсено, дар свише. Всеки вярващ , когато се моли

внимателно, „от сърце”, чувства как умът се съединява със сърце-

то; и в още по-голяма степен разбира това, когато идва умилението

и сладостното усещане за Божията любов. Плачът от умиление при

молитва е верен показател за това, че умът се е съединил със сър-цето и че истинската молитва е намерила своето първо място, пър-

вата степен на възхождането към Бога; ето защо всички подвиж-

ници така ценят този плач. Но в дадения случай, като говорим за

третия вид молитва, ние имаме предвид нещо друго и по-голямо, а

именно: ума, който с молитвено внимание стои в сърцето.

Характерно следствие или свойство на такова движение и

въдворяване на ума вътре в сърцето е, че въображението спира

да действа и умът се освобождава от всякакъв образ, проникнал в него. Тогава умът става целият слух и зрение, вижда и долавя

всеки приближаващ се отвън помисъл, преди той да проникне в

сърцето. Като държи при това молитвата, умът не само не допус-

ка помислите да проникнат в сърцето, но и ги отблъсва, и самият

се опазва от съчетаване с тях, което пресича действието на вся-

ка страст в нейното първично състояние, в самото £ зараждане.

Този въпрос е изключително дълбок и сложен и тук ще можем да

му дадем само най-схематично описание.



153

За развитието на помисъла

Грехът се осъществява на дело, след като премине определе-

ни етапи на вътрешно развитие.

Първият момент е приближаването отвън към човека на ня-

какво духовно влияние, което отначало може да е съвсем неясно,

неоформено. Първичният стадий на оформянето му е появата на

някакъв образ във вътрешното полезрение на човека и тъй като

това не зависи от волята на човека, то и не се счита за грях.

Образите понякога идват под формата повече на картина, друг

път – повече на мисъл, но най-често са смесени. Понеже и обра-зите-картини водят след себе си някаква мисъл, подвижниците

наричат всички образи „помисли”.

При безстрастния човек „царстващият” ум, като сила, която

познава битието, може да се спре на дошлия помисъл и да оста-

не при това напълно свободен от властта му. Но ако в човека има

„място”, ако има подходяща почва – предразположеност към духа,

заключен в помисъла, тогава енергията на този дух се стреми да

завладее психическия свят, тоест сърцето, душата на човека; и го постига, като предизвиква в предразположената към порока душа

част от усещането за наслада, присъщо на съответната страст.

Тъкмо в насладата се заключава и „изкушението”. Но и моментът

на наслада, макар да доказва несъвършенството на човека, не се

счита още за грях; той е само „предложението” за грях.

По-нататъшното развитие на греховния помисъл може в

груба схема да бъде представено така: предлаганата от страстта

наслада привлича към себе си вниманието на ума, което е изк- лючително важен и отговорен момент, защото съединяването на

ума с помисъла създава благоприятното условие за развитие на

този помисъл. Ако посредством вътрешен волеви акт умът не се

откъсне от предложената му наслада, а продължи да държи вни-

манието си в нея, тогава се появява и благоразположението към

помисъла, приятният разговор с него, след това „съчетаването”,

което може да премине в пълно и активно „съгласие”; по-нататък

продължаващата да расте страстна наслада може вече да завла-



155

връщаме към него от различни страни, без обаче да се надяваме,

че ще можем да го изчерпим или да го представим поне донякъде

задоволително.

__________

Същността на аскетическия път на стареца може да бъде

изразена с малко думи: опазване на сърцето от всеки стра-

ничен помисъл чрез вътрешното умно внимание, за да може,

отстранявайки всяко чуждо влияние, да застане пред Бога в

чиста молитва.

Този труд се нарича умно безмълвие. Наследили сме го чрез

живо и чрез писмено предание от светите отци на първите векове

на християнството до наши дни и поради това за подвижничес-

кия път на стареца можем да говорим, както и той самият праве-

ше, като говорим за пътя на православното монашество въобще.

Блаженият старец казваше:

„Ако си богослов, ти се молиш чисто; ако се молиш чисто, ти си богослов.”

Аскетът-монах не е богослов в академическия смисъл на ду-

мата, но е богослов в друг смисъл, тъй като чрез чистата молитва

бива удостояван с истински божествени съзерцания. Началото на

пътя към чистата молитва е борбата със страстите. Умът, според степента на очистване от страстите, става по-силен в борбата с по-

мислите и по- устойчив в молитвата и богомислието; а сърцето, като

се освобождава от мрака на страстите, започва да вижда всичко духовно по- ясно, по-чисто, до неопровержима очевидност.

Монахът предпочита този път пред пътя на научното богос-

ловие по следните съображения: посредством аб страктното фи-

лософско съзерцание човек може да стигне до неприложимостта

към Бога на нашите емпирични понятия и достижения, т.е. със-

тояние, в което умът започва да „мълчи”. Но това „мълчание на

ума” при богослова-философ далеч не винаги е истинското съзер-

цаване на Бога, макар и да приближава неговите очертания.



156

Без очистване на сърцето е невъзможно да се постигне ис-

тинско съзерцание. Само очистеното от страстите сърце е спо-

собно на онова особено изумление при съзерцаване на непости-

жимостта Божия, при което умът радостно мълчи, обезсилен от величието на това, което съзерцава.

Към това състояние на съзерцание по един път върви богос-

ловът-мислител, по друг – аскетът-монах. Умът на последния не

е зает с никакви размишления; той само, като страж, безмъл-

вно внимава нищо странично да не влезе в сърцето. Името на

Христос и Неговата заповед – ето с какво живеят сърцето и умът

при това „свещено безмълвие”; те живеят един живот, като конт-

ролират всичко, което става вътре, не с логическо изследване, а с

помощта на особено духовно чувство.

Като се съедини със сърцето, умът пребивава в такова със-

тояние, което му дава възможност да вижда всяко движение в

„сферата на подсъзнанието”. ( Този термин от съвременната науч-

на психология използваме тук условно, тъй като той не съвпада с

представите на православната аскетическа антропология.) Когато

е вътре в сърцето, умът забелязва появяващите се около него об-рази и мисли, които излизат от сферата на космическото битие и

се опитват да завладеят сърцето и ума на човека. Във формата

на помисъл – т.е. на мисъл, свързана с един или друг образ – се

явява енергията на един или друг дух. Натискът на идващите от-

вън помисли е изключително силен и за да го отслаби, монахът

е принуден да внимава през целия ден да не допусне нито едно

страстно вглеждане, да не си позволи пристрастие към нищо. Той

постоянно се стреми да сведе броя на външните впечатления до последния възможен минимум, иначе в часа на вътрешната, умна

молитва всички впечатления като неудържима стена атакуват

сърцето и предизвикват голям смут.

Целта на монаха е да постигне непрекъснато умно-сърдеч-

но внимание; и когато след много години такъв подвиг – най-

трудния от всички подвизи – усещането на сърцето се изостри,

а умът от многото плач получи сила да отблъсква всяка атака

на страстните помисли, тогава молитвеното състояние става пос-



157

тоянно, а усещането за Божието присъствие и действие – много

силно и ясно.

Такъв е пътят на монаха-аскет и по него вървя и блаженият

старец .

Пътят на „ареопагистите” е друг : там преобладава размиш-

лението, а не молитвата. Онези, които вървят по този път, често

се заблуждават, защото, успявайки лесно да стигнат до интелек-

туално разбиране дори на апофатическите форми на богословие-

то, те се задоволяват с изпитваната интелектуална наслада. Като

не отдават необходимото значение на непреодолените страсти, те

лесно си въобразяват, че са постигнали онова, за което се говори в

творенията на „Ареопагита”, докато всъщност в повечето случаи,

макар да постигат логическата структура на неговата богословска

система, остават далеч от Онзи, Когото в действителност търсят.

__________

Старецът виждаше същността на „безмълвието” не в затвор-ничеството и не във физическото отдалечаване в пустинята, а в

това, човек непрестанно да пребивава в Бога. Поради голямата

важност на този въпрос ще се спрем на него по-подробно.

Старецът казваше, че само по себе си и затворничеството, и

отдалечаването в пустинята са само помощни средства, но не и цел. Те могат да съдействат за намаляване на вън шните впечатления

и влияния, за откъсването от житейската мълва и с това да бла-

гоприятстват чистата молитва, но само когато това отдалечаване е извършено по Божието благоволение, а не по своя воля; в последния

случай и затворничеството, и пустинята, и всеки друг подвиг ще

останат безплодни, защото същността на нашия живот е не в само-

волния подвиг , а в послушанието към Божията воля.

Мнозина мислят, че най-високият начин на живот е безмъл-

вието в пустиня; други смятат за най-висше затворничеството;

някои предпочитат юродството; трети – пастирското служение

или научния богословски труд и т.н. Старецът смяташе, че сам



158

по себе си нито един от тези видове подвижничество не е най-

висшият образ на духовен живот, но всеки от тях може да бъде

най-висшият за един или друг човек, ако съответства на Божията

воля за него; а за всекиго Божията воля може да е различна.Но каквато и да е Божията воля за всеки човек, когато ста-

ва дума за един или друг вид подвиг , или място, или форма на

служение, във всички случаи остава задължително търсенето на

чистата молитва.

За стареца молитвата бе чиста тогава, когато се принася с уми-

ление – така, че и сърцето, и умът да живеят с думите на произна-

сяната молитва, която при това не се прекъсва от нищо, т.е. нито от

разсейване на вниманието към нещо външно, нито от размисъл за

нещо, странично за дадената молитва. Както по-горе казахме, този

вид молитва е нормалното религиозно състояние, много плодо творно

за душата; в една или друга степен той е известен на мнозина вяр-

ващи, но само в редки случаи преминава в съвършена молитва.

Друг вид чиста молитва е, когато умът е заключен в сърцето

и там безмълвно, далеч от странични мисли и образи, се поуча-

ва в помнене на Божието име. Тази молитва е свързана с посто- янен подвиг ; тя е действие, което в извест на степен зависи от

волята на човека; тя е трудът, работата на аскета. Всичко, което

беше казано по-горе за този чуден вид умна молитва, а именно,

че той дава възможност да бъде видян помисълът, преди да вле-

зе в сърцето, или казано условно – да контролираме дълбокото

подсъзнание, да се освободим от объркването, в което изпада-

ме поради постоянното изникване на всевъзможни влияния от

тъмната област на подсъзнанието, по- точно от дълбоката бездна на греховния космичен живот – всичко това образува отрица-

телната страна в работата на аскета, чиято положителна страна

надхвърля всяка човешка представа.

Бог е непристъпна Светлина. Неговото битие е над всеки

образ, не само веществен, но и мислен, и поради това, докато

човешкият ум е зает с мисли, с думи, понятия, образи – той не е

постигнал съвършенството на молитвата.



159

Сътвореният човешки ум, сътворената човешка личност, зас-

танала в молитва пред Първия Ум, пред Лич ностния Бог , пости-

га истински чистата и съвършена молитва само тогава, когато от

любов към Бога остави зад себе си цялото творение, или както обичаше да казва старецът, съвършено забрави света и самото си

тяло така, че човек вече да не знае в тяло или извън тяло е бил той

по време на молитва.

Тази в най-пълния смисъл на думата чиста молитва е рядък

дар Божи. Тя съвсем не зависи от усилията на човека. Божията

сила идва и внимателно, едва доловимо и неизяснимо нежно пре-

нася човека в света на божествената светлина; или по- добре каза-

но – светлината Божия се явява и любовно обгръща целия човек

така, че той вече не може за нищо да си спомни, не може за нищо

да помисли.

Тъкмо този последен вид молитва имаше предвид старецът, ко-

гато казваше: „Който се моли чисто, той е богослов”.

Който няма този опит на чиста молитва, не е постигнал бо-

гословието, разбирано като състояние на боговиждане. Колкото и

да е изострен в интелектуалния си опит, умът, който никога не е изпитал чистотата, умът, който никога не е съзерцавал вечната

божествена светлина, е неизбежно под властта на въображение-

то и в своите опити да опознае Божественото живее с гадания,

строи си догадки и, за съжаление, нерядко ги приема за истинс-

ки откровения и богосъзерцания, без да разбира грешката си.

В основата на безмълвието лежи заповедта на Христос : „ Да обичаш Бога с всичкия си ум

и с цялото си сърце ”

В своите аскетически творения някои свети отци различават

два вида духовен живот – деятелен и съзерцателен – като наричат

първия „път на спазване на заповедите”.

Старецът Силуан мислеше малко по-различно: той също раз-

деляше духовния живот на деятелен и съзерцателен, но разглеж-



161

умът там вижда единствено самия себе си, своята сътворена красо-

та, която е великолепна, защото е създадена по Божи образ, но не

постига истинния Бог .

Ето защо в борбата да смири себе си блаженият старец използ-ваше онова огнено оръжие, което Господ му беше дал:

„ Дръж ума си в ада, и не се отчайвай”.

Този неизтънчен интелектуално човек, „безкнижен” и „прост”

(срв. Деян. 4:13), многократно бе удостоен с чист ум да съзерцава

Бога и поради това действително имаше основание да казва: „Ако

се молиш чисто, значи си богослов”, и още: „Вярващи по земята

има много, но такива, които знаят Бога – съвсем малко”.

Под знание той разбираше не гностическите богословски пос-

троения, а опита на живото общение, опита на причастие в божес-

твената светлина, знанието като съ-битие.

Антропологичната основа

на умното безмълвие

В даденото житие си поставихме за цел да изложим, докол-

кото ни е по силите, положителния опит на стареца, но не желаем

трудът ни да добие научно-формален характер и затова по прин-

цип избягваме многото съпоставки и препратки към творенията

на светите отци.

Ще направим опит за портрет на стареца и за описание на

изминатия от него духовен път, който, макар и да лежи изцяло в

руслото на аскетическото Предание на Православната църква, носи върху себе си, като всяко истински живо явление, печата на свое-

образие и неповторимост.

Догматическите въпроси, засягани тук, не съставят богос-

ловски трактат. Спираме се на тях, ръководени от факта, че

догматическото съзнание е органически свързано с целия ход на

вътрешния духовен живот. Промените ли нещо в догматическото

си съзнание, неизбежно ще се измени в съответната степен и ва-

шият духовен облик, и въобще видът на вашето духовно битие. И



162

обратно, от клоняване от истината във вътрешния духовен живот

ще предизвика изменение в догматическото съзнание.

Когато говорим за умното безмълвие, което старецът така обичаше, смятаме, че не би било излишно да изложим с няколко

думи антропологичната основа на този аскетически подвиг , как-

то се разкрива в самия опит. Антропологията на стареца може

да бъде изразена с думите на преподобните Макарий Велики и

Исаак Сириец , чиито творения той познаваше прекрасно:

„ Душата няма Божията природа, нито природата на лука-

вата тъмнина; душата е умно творение (ноер à), велико и чудно,

изпълнено с красота подобие и образ Божи, а лукавството на тъм-

ните страсти е влязло в нея вследствие на престъплението”.11

„Бог е сътворил безстрастен създадения по Негов образ чо-

век…, поради това… страстите не са в природата на душата…,

но са нещо придатъчно и за тях е виновна самата душа”.12

„Когато чувствата са заключени в безмълвие, тогава ще ви-

диш какви съкровища душата крие в себе си”.13

Като говорехме, че умът, стоящ молитвено в сърцето, вижда оттам всеки помисъл, който се приближава към сърцето, преди

да влезе в него, имахме предвид енергията на „ лукавите страсти”,

нападащи отвън душата, което, както казва свети Исаак, е „при-

датъчно”, т.е. не е в природата на душата. На всичко това прида-

тъчно, странично, чуждо, което се стреми да влезе в сърцето, умът

противо стои от сърцето с молитва и го отблъсква с молитва.

Но е възможно и още по- дълбоко влизане на ума в сърце-

то, когато той по Божие действие по такъв начин се съединява със сърцето, че изцяло съблича от себе си всеки образ и всяко

понятие и в същото време входовете към сърцето се затварят

за всичко странично – тогава душата влиза в „мрак” от особен

характер и след това се удостоява неизразимо да застане пред Бога с чист ум.

11 Св. Макарий, Слово 1, 7.12

Св. Исаaк Сириец , Слово 3.13 Пак там.



163

„Който се моли чисто, той е богослов”, казваше старецът.

Богослов не в академичния смисъл на думата, а богослов в сми-

съл на боговидец .

Има и нещо по-голямо от това, тоест такива състояния, ко-гато човек битийно и с неопровержима очевидност става при-

частник на вечния живот и на неизразимия покой в Бога. Но

той не бива оставян задълго в такова състояние – ако Господ ,по единствено Нему известните планове, благоволи да продъл-

жи още живота му на земята – отново се връща в света и като

апостол Петър на Тавор казва за своята вътрешна среща с Бога:

„ Добре ни е, Господи, да бъдем тук с Тебе”.14

Опит за вечността

Умното безмълвие е живот, който поразява със своето богат-

ство и великолепие. Поради особеностите му неговото описание

изглежда непоследователно и противоречиво. Не се съмняваме, че

много логично мислещи хора може да се смутят, когато ни чуят да говорим, че за известно време човек битийно и с неопровержима

очевидност се въвежда във вечния живот. Явна нелепост – да ста-

неш вечен за някакъв срок. Ще се опитаме да поясним този израз.

Времето и вечността в разбирането на подвижника са две

форми на битие. Първата, т.е. времето, е формата на съществу-

ване на сътворения свят, където всичко непрестанно възниква

и се развива в движението си и който Бог непостижимо твори

от нищото. Втората, т.е. вечността, е формата на божественото Битие, където са неприложими нашите понятия за измеримост и

последователност. Вечността е единен, неизмерим акт на непос-

тижимата пълнота на Божието Битие, което бидейки над сътво-

рения свят, неизмеримо обхваща всичко измеримо в него. Вечен

по същество е Единият Бог . Вечността не е нещо абстрактно или

отделно съществуващо, а е Самият Бог в Своето Битие. Когато

14 Ср. Матей 17:4, Марк 9:5, Лука, 9:33. – Б. пр.



165

нейна воля, защото тя и не може да желае онова, за което изобщо

не е знаела по-рано. Този акт обаче не става и без нейното участие

в смисъл, че в някакъв по-ранен момент тя горещо се е устремила

към Бога с добрата воля да спазва Неговите заповеди. Видението се предшества от големи страдания, много плач, дълбок покаен

плач от дълбините на сърцето; горещ плач, който изгаря в човека

и плътската, и душевната, и духовната гордост.

Докато е в плът, човек не може да стигне до съвършеното

знание. Онова, което Бог му дава, е истинско, несъмнено, битий-

но-опитно преживяване на вечното Царство и човек, както казва

старецът, макар и „отчасти”, но достоверно знае за него.

__________

Сътвореният „по Божи образ” човек е създаден за живот и

„по подобие”. Постигналият „спасение” в Бога получава живот,

подобен на живота на Самия Бог . Бог е вездесъщ и всезнаещ и

в Светия Дух светиите получават подобие на Божието вездесъ-

щие и всезнание. Бог е Светлина и в Светия Дух светиите стават светлина. Бог е Любов, Която обгръща всичко съществуващо и в

Светия Дух светиите обгръщат целия свят със своята любов. Бог единствен е Свят и в Светия Дух светиите са свети. Светостта

не е етическо понятие, а онтологическо. Свят е не онзи, който

стои високо според човешкия морал или своя живот в смисъла на

подвиг и дори на молитва (и фарисеите са постили и са извърш-

вали „ дълги” молитви), а онзи, който носи в себе си Светия Дух.

Единият Бог е Истината и Животът и причастниците на Светия Дух стават живи и истинни, докато отпадащите от Бога умират

духовно и отиват във „външната тъмнина”.

По-горе казахме, че човек, извикан с творческия акт на Бога

от небитие в битие, не притежава в себе си вечен живот. С това

обаче нямаме предвид , че умирайки, той отново се връща в „не-

съществуване”, в пълно небитие. Не. Когато човек отпада от Бога

и се отвръща от Него по своята свободна воля, той преминава от

Живота и Светлината в областта на вечна смърт и външен мрак.



166

Но тази тъмнина и смърт не са онова „нищо”, онова небитие, от ко-

ето той е извикан в битие; тази тъмнина и смърт са „състояние” на

разумното създание, което остава неунищожимо в своята природа.

Дори и когато се отвръща от Бога, човек не може да отиде в област,недостъпна за Него: и в ада Божията любов обгръща всички, но

бидейки радост и живот за онези, които Го обичат, тя е мъчение за

онези, които Го ненавиждат.

__________

Когато говорим за преживяване на вечността и възкресе-

нието на душата, имаме предвид великото Божие благоволение,

което се излива върху човека, „грабва” го в областта на вечната

Светлина и му дава със сигурност да изпита своето освобожде-

ние от смъртта, своята вечност.

„Завръщането” от състоянието на видение отново поставя чо-

века под „покривалото” на плътта. Но въпреки това себеусещането

му и светогледът му търпят съществено изменение и тази промяна е

неизбежна по много причини. Изпитал своето падение и страдания,човекът открива и във всеки друг човек същата трагедия. Изпитал

личното си безсмъртие, той вижда всеки друг човек като безсмър-

тен брат. Преживяването на вечността и вътрешното съзерцаване

на Бога далеч от творението по неописуем начин изпълват душата

му с любов към хората и към цялото творение. Открива му се ис-

тината, че само когато в своя духовен опит е разбрал величието на

човека, той може истински да цени и да обича съ-човека.

Има и още едно необяснимо явление: в момента на видени-ето, по думите на стареца, „светът е изцяло забравен”; времето

на видението не е време за размисъл, съвсем не; обичайното

дискурсивно мислене тогава се прекратява; действието на ума

остава, но като действие от съвсем особен вид ; и е чудно как

онази „безвидност”, когато намалее силата £, приема формата

на мисли и чувства… Състоянието на това видение е светли-

ната на Божията любов и действието на тази любов поражда в

душата нови чувства и нови мисли за Бога и за света.



167

Първото „грабване” във видение се дава на човека свише,

без да го е търсил, защото, като не е знаел за него, не е могъл и да

го търси. Затова пък после той не може да го забрави и с много

мъка в сърцето отново и отново го търси, и не само за себе си, но и за всички хора.

Началото на духовния живот

е борбата със страстите

Ще допълним аскетическата антропология, засягаща умната мо-

литва, като разясним още малко този подвиг и неговите резултати.

С помощта на молитвеното внимание в сърцето подвиж-

никът се стреми да запази ума си чист от всякакъв помисъл.

Помислите могат да бъдат естествени за човека в условията

на земното му съществуване, но могат и да бъдат следствия от

демонични влияния. Когато се моли, подвижникът се отказва

за определено време – всеки в зависимост от възможностите

си – от своите естествени нужди. Колкото до помислите с де-моничен произход , той поначало ги отхвърля от себе си. Така

по време на молитва умът се стреми да се освободи от всички

помисли – и естествени, и демонични.

Когато се поддаде на демонично влияние, човек изгубва своята

богоподобна свобода и отпада от божествения живот. Такова състо-

яние носи страдания и затова в аскетиката се нарича „страст”. Това наименование изразява, от една страна, идеята за страдателност в

смисъл на пасивност и робство, а от друга – идеята за страданието

в смисъл на разрушение и смърт. „Всякой, който прави грях, роб е

на греха. А робът не пребъдва вечно вкъщи; синът пребъдва вечно”

(Иоан 8:34-35). И така, в състоянието на греховна страст страда-

нието има два аспекта: поробване и разрушение, затова „робът на

греха” не може истински да осъзнае колко е велика богоподобната

свобода на човека като син Божи.



168

Страстите имат силата да увличат човека към себе си, но вграж-

дането или утвърждаването на какъвто и да било страстен образ или

помисъл в душата никога не става без съгласието на човека, защото

в цялото битие няма нищо толкова силно, което би могло да лиши свободния човек от възможността да се противопостави и откаже.

А когато някакъв страстен помисъл или образ се утвърди в душата,

тогава човек става в една или друга степен „обсебен”. Страстите са

„обсебеност” с различна степен на напрежение и сила.

Силата, с която страстта увлича човека, е в обещанието за

наслада. Страданието в смисъл на разрушение е следствие от

страстните наслади. Ако в движението на страстта нямаше мо-

мент на наслада, а веднага започваше страданието, тя не би мог - ла да склони волята на човека на своя страна. Само духовният

човек разпознава от самото £ начало страстта като страдание и

смърт, защото той е изпитал животворното действие на божест-

вената благодат, която поражда в душата отвращение, „омраза”

към греховните движения в себе си.

Началото на духовния живот е борбата със страстите. Ако

тази борба бе придружена само с отказ от насладата, тя би била лека. По- труден в борбата е нейният втори етап, а именно – ко-

гато неудовлетворената страст започне да терзае човека с най-

различни мъки. В този случай на подвижника му е необходимо

много голямо и продължително търпение, тъй като благотворният

резултат от съпротивата срещу страстите не идва скоро.

Нормално е за човека, в неговото сегашно състояние, да пре-

карва целия си живот в борба (със страстите), но има две крайни

състояния, за които е характерно нейното отсъствие. В безстрас- тния човек няма борба в този смисъл, че предлаганата от страст-

та наслада никак не го влече и всичко свършва с „голия” помисъл.

И онзи, който, макар и подложен на нападения от помисли, оста-

ва недостъпен за тяхната увличаща сила, може да бъде наречен

без страстен. Но отсъствието на борба може също така да бъде и

признак за пълно поробване, когато на всички стъпала в разви-

тието на страстния помисъл човек не само не оказва съпротива,

но и сам върви към него, живее чрез него.



169

В условията на своето съществуване в плът човекът има и

негреховни страсти, т.е. такива страдания или нужди, без удов-

летворяването на които животът на земята не може да продължи,

например – хранене, сън и подобни. За определено кратко време

подвижникът пренебрегва тези нужди и ако гласът им започне да

заплашва с болести, тогава, решен да не им се подчини, той вли-

за в борба, готов на моменти даже и да умре. Но е забелязано,

че действителна смърт в такива случаи обикновено не настъпва,

напротив – човек бива запазван още повече от Бога. Тази мъжес-

твена решителност е необходима, иначе подвижникът не може да

се освободи от помислите даже за късо време.Потопилият се в дълбокото сърце ум, в самия акт на мо-

литвеното потапяне, съблича от себе си всички образи, не само

видими, но и мислени и в това си състояние на чистота се удос-

тоява да предстои пред Бога. И онова, което излиза от изчисте-

ната от образи дълбочина, макар и по-късно да се оформя като

мисъл или да се облича в един или друг образ, не е вече страст,

а е истински живот в Бога.

В такова състояние човек разбира, че душата естествено се стреми към Бога, и че тя е богоподобна и безстраст на по своята

природа.

От смяната на състоянията – причастяване с благодатта и

лишаване от нея – човек с достоверност се убеждава, че „в себе

си няма живот”; че животът му е в Бога; че вън от Него е смърт-

та. Когато душата се удостои да приеме божествената светлина,

тогава тя истински живее вечния живот, т.е. Самия Бог ; а където

е Бог , там е неизразимата с думи свобода, защото човек тогава е вън от смъртта и страха.

В това състояние опознаваме себе си, а като опознаваме себе

си, опознаваме и човека въобще, тъй като целият човешки род е

единосъщен.

В своята дълбочина, там, където се разкрива истинското бого-

подобие на човешката природа, там, където се проявява великото

ни призвание, подвижникът вижда онова, което за невлизалия в

сърцето е съвършено неизвестно.



170

В погребалните стихири преподобният Иоан Дамаскин казва:

„Плача и ридая, когато мисля за смъртта и виждам в гроб да

лежи, изгубила образ и слава, създадената по образ Божи наша

красота.” Така всеки, комуто Бог даде да познае първоначалната кра-

сота на човека, плаче и ридае, когато от неописуемия духовен

празник се връща в дълбокия чертог на сърцето и вижда света да

живее в робство, изгубил своя образ и слава.



171

VI.

За видовете въображение и за борбата с него

Ñ лед като дръзнахме да пишем за

„свещеното безмълвие”, което ста-

рецът Силуан така обичаше, ни се налага да говорим за необходи-

мостта от аскетическата борба с въображението. И този въпрос от

духовния живот е изключително труден и сложен, и с него не се на-

дяваме да се справим задоволително. Понеже основната ни задача

е да изложим определен кон кретен опит, смятаме се задължени да

обрисуваме само онова съзнание и онези представи, които под -

вижниците на Света гора имаха тогава и към които се придържа-ше самият старец , без да се ползваме от теориите на съвременната

научна психология. Не се впускаме нито да сравняваме, нито да

критикуваме едните или другите; само ще отбележим, че в много

отношения те не съвпадат, тъй като изхождат от съвършено раз- лични космологични и антропологични представи.

__________

Старецът пише:

„О, братя, нека забравим земята и всичко, що е на нея. Тя ни

отвлича от съзерцаването на Светата Троица, Която е непостижи-

ма за нашия ум, но Която светиите виждат на небесата в Светия

Дух. А ние да пребъдем в молитва без всякакво въображение...”

„Когато чрез Светия Дух душата познае Господа, всяка мину-

та, непрестанно тя се диви на Божието милосърдие, на Неговото

величие и могъщество, и Самият Господ , със Своята благодат, ми-



173

Друг вид въображение, с който се бори подвижникът, обик-

новено се нарича „мечтаене”. Човек се отдалечава от реалното

положение на нещата в света и живее в сферата на фантазията.

Фантазирането обаче не може да твори „от нищо”, затова плодо-вете му не са изцяло чужди на заобикалящия ни свят. Също както

при сънищата, там неизбежно ще има елементи от действителния,

реалния свят и затова мечтите не изглеждат абсолютно непости-

жими. Например бедният човек си представя, че е цар или пророк,

или велик учен. Историята знае случаи, когато бедни хора, заема-

ли нисши места в социалната иерархия, са ставали императори и

т.п., но това обикновено става не с онези, които мечтаят.

Надяваме се, че за читателя е ясно какво имаме предвид ,когато говорим за „мечтаене” и за да не удължаваме изложението

си, ще преминем към друг вид проява на силата на въображе-

нието. Като използва способността си да помни и да си предс-

тавя, човек може да работи над решението на някаква задача,

например техническа, и тогава умът му, размишлявайки, търси

възможности за практическото осъществяване на една или друга идея. Въображението играе важна роля в тази дейност на ума,

която е от огромно значение за човешката култура и е необходи-

ма за изграждането на живота. Но подвижникът, който се грижи

за чистотата на молитвата, се стреми чрез нестяжание да ограни-

чи себе си във всичко – така, че и този вид въображение да не му

пречи „ да отдаде на Бога първата си мисъл и първите си сили”,

т.е. изцяло да се съсредоточи в Бога.

И накрая, искаме да поговорим за още един вид въображе-ние – за опитите на разсъдъка да проникне в тайната на бити-

ето и да постигне божествения свят. Такива опити неизбежно

са съпроводени с въображение, което мнозина са склонни да

именуват с високото име „богословско творчество”. Исихастът,

подвизаващ се в умно безмълвие и чиста молитва, решително се

бори с този вид „ творчество” в себе си, тъй като то е процес, об-

ратен на реда в действителното битие – тук човекът твори Бога

по свой образ и подобие.



174

Вероятно казаното ще предизвика много недоумения и възра-

жения, но възможност да се впускаме в обяснения нямаме и се на-

дяваме, че при добро желание ще бъдем разбрани както трябва.

Подвижникът на молитвата изхожда от вярата, че Бог е сът-ворил нас, а не ние Бога. Затова, като отбягва всяко богословско

и философско „ творчество”, той се обръща към Бога с молитва,

свободна от образи. И ако Божието благоволение слезе до моле-

щия се и му бъде дадено да вкуси близостта на Бога, тогава зна-

нието за Бога, Който е отвъд всеки образ, идва облечено в ня-

какъв образ, но той вече ще е „ даден” свише, а не „измислен” от

подвижника или пророка.

Подвижникът с молитва търси Бога – своя Творец , и Бог по

Своето снизхождение благоволява да даде на човека да Го познае

в достъпни за него образи. Тези образи изгарят страстите в човека

и го освещават, но ако той ги приеме за последна форма на откро-

вение, ще изпадне в заблуда и тогава дори свише дадени образи

могат да станат непреодолимо препятствие към по-съвършеното

богопознание.

Творческата идея на Бога се осъществява и се материализира

в света, а свободата на творението върви по обратния път: тя търси

Самия Бог , в Когото е последната цел и последният смисъл на жи-

вота £. Всичко в сътворения свят съществува не само за себе си – в

самото себе си, заради своето собствено битие и начин на живот – а

за да може, като творение, да опознае Твореца и да се обожи.

Причината за сътворяването на света е преизобилната бла-

гост на Бога и съвсем не нуждата на Бога-Слово да се въплъти; с други думи, въплъщението на Бог -Слово съвсем не е било необхо-

димо за Самото Слово и сътворяването на света съвсем не е било

само предварителен акт, за да се въплъти Бог .Слизането на Словото не е показател за самодостатъчна-

та ценност на света. Целта и смисълът на това слизане се отк-

риват в името, което смирено е възприел въплътилият се Бог -Слово – Иисус-Спасител – „И ще Му наречеш името Иисус; за-

щото Той ще спаси народа Си” (Матей 1:21).



175

Бог не е идеален свят, т.е. свят на идеите. И формата, под която съществува даденият емпиричен свят не е реализация на

божествения идеален свят, т.е. такава реализация, без която са-

мото Божие Битие би било непълно, несъвършено.В човешкото творчество, което е обърнато към света, творчес-

ката идея търси реализация, въплъщение, без което развитието £

не може да продължи. В божествения свят обаче въплъщението на

Бога-Слово не е завършек на теогоничен процес, т.е. не е някакъв

краен етап на развитие в Самото Божество и в този смисъл да е

необходимо за Самия Него, за пълнотата на Неговото битие.

Такава е накратко догматическата основа на духовната мо-

литва, за която става дума.

Духовната молитва не е нито художествено творчество, нито

научна работа, нито философско търсене и размишляване, нито

абстрактно мисловно богословие; духовният живот не е удовлет-

воряване на нашите емоционални стремежи чрез тяхната реали-

зация, т.е. осъществяването им в преживявания или материални

форми, както е например в изкуството. Всичко това са различни

прояви на човешкото въображение. Някои от тях могат да бъдат поставени по-високо, други – по-ниско, т.е. възможно е йерар-

хично да ги подредим според тяхната относителна ценност, но

така или иначе те ще останат форми на въображението, а тази

сфера трябва да бъде преодоляна, защото иначе е невъзможно да

се постигне съвършена молитва, нито истинско богословие, нито

истински богоугоден живот.

И така, пътят на православния подвижник е следният: той

търси истинния Бог , своя Творец , в Неговото надсветовно битие.Заради това чрез умната молитва той влиза в борба с всички про-

яви на въображението – и с образите, имащи външна форма,

очертания, граница в пространството или времето, цвят и т.н, и

с мисловните понятия – за да може, съблякъл от себе си всичко

сътворено, да се помоли Богу лице в Лице.

Бог твори света и творението е акт на Божието снизхожде-

ние. Човек върви по обратния ред и от творението възхожда към

Твореца-Бог . Затова подвижникът, макар да приема реалността



177

налите демони и поради това въображението е проводник на

демонична енергия.

И демоничните образи, и образите, които твори самият чо-

век, могат да влияят на хората, като ги изменят или ги преобра-зяват, но при това е неизбежно едно: всеки образ, създаден от

самия човек или внушен от демоните и възприет от душата, ще

изкривява духовния лик на човека, създаден по образ и подобие

Божие. Това „ творчество” в крайна сметка води до самообожес-

твяване на творението, т.е. до утвърждаване на божественото

начало като присъщо за самата природа на човека. Поради това

естествената религия, т.е. религията на човешкия разум, неиз-

бежно добива пантеистичен характер.

И човешките, и демоничните образи имат своя сила, поняко-

га много голяма, но не защото са реални, както е реална божест-

вената сила, която твори от нищо, а защото човешката воля може

да склони да ги приеме, в който случай те вече добиват власт да

я оформят „по свой образ”. Но Господ освобождава каещите се от

властта на страстите и на въображението и освободеният от тях

християнин се надсмива над силата на образите.Силата на космическото зло над човека е колосална и нито

един от наследниците на Адам не може да му надделее без Христа

и вън от Христа; Той е Иисус – Спасителят, в собствения и един-

ствен смисъл на тази дума. Такава е вярата на православния под -вижник и поради това молитвата при умното безмълвие се извър-

шва с непрестанно призоваване на името на Иисус Христос, откъ-

дето тази молитва е получила названието „Иисусова” молитва.

__________

В тежкия подвиг на безмълвна борба с въображението, ко-

ето изкривява духовния живот, монахът се среща с многооб-

разните негови прояви, които могат да бъдат класифицирани

по различен начин. Старецът ги свеждаше до посочените по-

горе четири вида, които му даваха възможност да изрази същ -

ността на въпроса.



178

Първият вид въображение се проявява при борбата с всяка

страст въобще.

Вторият е присъщ на онези, които се молят по първия начин.

Към този вид въображение се отнася и известният метод на „бого-мислие” или на „медитация”, когато с усилието на въображението

човек създава в ума си зрителни картини от живота на Христос

или други свещени образи. Обикновено към този труд прибягват

новоначални или неопитните подвижници. Онзи, който извършва

такава молитва с въображение, не заключва ума си в сърцето за-

ради вътрешното трезвение, а като се спира на зрителната страна

на сътворяваните от самия него божествени, както той си мисли,

образи, довежда себе си до състояние на душевна (емоционална)

възбуда, която при по-голяма концентрация може да стигне до сво-

еобразен патологичен екстаз. При това той се радва на своите „пос-

тижения”, привързва се към такива състояния, култивира ги, смята

ги за духовни, благодатни и дори високи, мисли се за светец и за

съзерцател на божествените тайни, а в резултат стига до халюцина-

ции, тежко заболява душевно или, в по- добрия случай, пребивава „в

прелест”, като прекарва живота си в света на фантазиите.

За третия и четвъртия вид въображение може да се каже, че

лежат в основата на цялата рационална култура и поради това

отказът от тях е особено труден за образования човек, който виж-

да в тази култура своето духовно богатство – а да се откажеш

от него е много по- трудно, отколкото от материалното богатство.

Това обстоятелство довежда до странното явление, което невед -

нъж наблюдавахме, а именно: простодушни и малограмотни под -вижници, обикнали умната молитва, достигат голяма висота и

чистота по-често, отколкото образованите, които в повечето слу-

чаи спират на втория вид молитва.

Дълбоко религиозно и аскетично настроените хора бързо

разбират, че третият вид въображение е „обърнатост” към зе-

мята и тъй като е очевидна нейната разнородност с молитвата,

борбата с нея по време на молитва се опростява. Другояче стоят

нещата с четвъртия вид въображение, който може да стигне до



179

изключителна изтънченост и да се представя за живот в Бога.

Извънредната важност на този въпрос в аскетиката ни задължа-

ва да се спрем на него малко по-подробно.

__________

При онези, които се молят по първия начин, преобладава мечта-

телното въображение, а по втория – изкушението да постигнат всич-

ко по пътя на разсъдъка. При последните животът се съсредоточава

в мозъка. Умът им не е съединен със сърцето и постоянно напира

навън в стремеж да разбере и да овладее всичко. При наличието на

известен истински религиозен опит, но още недостатъчен, те се стре-мят „със своя ум” да запълнят пукнатините в този опит и да проник-

нат в тайните на божественото битие и тогава неизбежно попадат

във властта на въображението. В своето увлечение те не искат или не

могат да разберат, че преобръщат истинската йерархия на битието,

истинския ред на нещата и сякаш забравили, че Бог ни е сътворил по

Свой образ и подобие, сами започват да творят, като внасят в божес-

твеното битие елементи по свой образ и подобие. Идеалната сфера, в

която живеят по този начин, при известна интелектуална надареност им дава привидно превъзходство над другите хора и това обстоятел-

ство задълбочава доверието, което имат към самите себе си.

Характерно изкривяване, към което води вторият вид мо-

литва, е рационализмът.

__________

Богословът-рационалист строи своята система, както архи- тектът строи дворец или храм: емпирическите и метафизически-

те понятия му служат за строителен материал, като при това той

се грижи не толкова за съответствието на идеалното му учение с

действителната истина на битието, колкото за великолепието и

хармоничната цялостност на произведението си в неговия логи-

чески аспект.

Странно е, но мнозина велики хора не са устояли пред това

всъщност наивно изкушение, чието скрито начало е гордостта.



180

Рожбите на разсъдъка са скъпи на автора им толкова, колко-

то на майката е скъпо детето, плодът на утробата £. Това което е

сътворил, той обича, както обича самия себе си, защото се отъж-

дествява с него, затваряйки се в своята сфера. В такива случаи никаква човешка намеса отвън не може да помогне, и ако този

човек сам не се отрече от мнимото си богатство, никога няма да

постигне чиста молитва и истинно съзерцание.

Всеки, който се моли по третия начин, знае колко е трудно по-

добно отричане, но за него ще говорим на друго място.

__________

Много богослови-философи, рационалисти по своята същ -ност, се издигат до една свръхрационална, бихме казали, свръх-

логична мислена сфера, но и тази сфера на свръхлогичното още

не е Божественият свят, а е заключена в границите на сътворе-

ната човешка природа и като такава, т.е. част от природата, е

достъпна за естествените възможности на разума.

Виденията на техния ум не се побират в рамките на енномич-ното мислене, т.е. на формалната логика, и минават в сферата на

металогиката и антиномичното мислене, но пак остават по същес-

тво резултат на разсъдъчната дейност.

Преодоляването на тесния енномичен рационализъм е пока-

зател за висока интелектуална култура, но това още не е „истин-

ната вяра” и действителното боговиждане.

Хората от този тип, които нерядко са дарени с изключителна

способност за рационално мислене, съвсем последователно въз- лизат, именно заради тази своя способност, към познанието за

условността на законите в човешкото мислене и за невъзмож-

ността цялото битие да бъде стегнато в стоманените обръчи на

логичните доказателства. Чрез това познание те се издигат до

едно свръхрационално, по- точно – свръхлогическо, съзерцание,

но и тогава съзерцават само красотата на създаденото по Божи

образ. Онези, които за първи път влизат в тази сфера на „мъл-

чанието на ума”, усещат някакъв „мистичен трепет” и приемат



181

своите съзерцания за докосване до тайната на богообщението,

докато в действителност опитът им остава изцяло в границите на

сътворената човешка природа.

Категориите, с които умът-разсъдък оперира в подобни със- тояния, надхвърлят пределите на пространствено-времевите из-

мерения и дават на своя съзерцател усещането за вечна мъдрост. Това е последният предел, до който разсъждаващият ум може да стигне по пътя на естественото си развитие и самосъзерцание.

Този опит, независимо как ще бъде интерпретиран, т.е. каква

догматическа формулировка ще му бъде дадена, по своята същ -ност е опит от пантеистичен характер.

Като достигне този „предел между светлината и тъмата” (срв.Иов 26:10), човек съзерцава красотата на своя ум, която мнозина

са приемали за Божество. Съзерцаваната от тях светлина е на-

истина светлина, но не е онази – Истинската Светлина, в Която няма никаква тъмнина, а е естествената светлина на ума на съз-

дадения по образ Божи човек. Тази светлина на ума, която по своето достойнство превишава

всяко емпирично знание, може на същото основание да бъде нарече-

на мрак, защото тя е „мракът на събличането”, на откъсването на ума от всичко и там Го няма Бог . Може би това е случаят, в който повече

от всякога е нужно да си спомним словата на Господа: „Гледай: свет-

лината, що е в тебе, да не е тъмнина” (Лука 11:35). Та нали първата

космическа и доисторическа катастрофа, т.е. падението на Денница (сина на Зората) Луцифер, който се е превърнал в мрак, е била след -ствие на самовлюбеното съзерцание на неговата собствена красота,съзерцание, което завършило със самообожение.

__________

Студено и разхвърляно говорим и онзи, който е стоял на тези

духовни места, може би ще каже:„Но това е толкова страшно… Къде е гаранцията за истинното,

а не мечтателно, философско или пантеистично, богообщение?”

Блаженият старец Силуан беше категоричен, че в плана,

подлежащ на логичния контрол именно любовта към враговете е

тази гаранция. Той казваше:



182

„Господ е смирен и кротък, и обича Своето създание, и там,

където е Духът Господен, там непременно ще има смирена любов

към враговете и молитва за света. А ако нямаш тази любов, искай,

и ще ти я даде Господ , Който е казал: „Искайте, и ще ви се даде;

търсете, и ще намерите” (Матей 7:7).

И нека никой не дръзва да принизява този „психологичес-

ки” признак, защото такова психично състояние е следствие на

истинско Божествено действие. Спасителят Бог спасява целия

човек, и то така, че не само умът- дух, но и душевността-емоции,

и мисълта, и самото му тяло – всичко се освещава от Бога.

__________

Ние едва и някак само между другото докосваме най- труд -ните, вековни въпроси, засягащи духовното битие на човека.

Далеч сме от претенции, че ще разясним диалектично тези въп-

роси. За да се направи възможно тяхното логическо осмисляне,

е необходимо да се изследват ред исторически примери. Но нека

с този труд се заеме някой друг . Нашето лично мнение е, че това е невъзможно да се обясни по абстрактен начин. Напълно

сме убедени, че единственият път за постигане на истината ми-

нава през вярата и живия опит – т.е. пътят на самото битие.

Но веднага трябва да добавим: опитът, за който говорим, не

зависи само от волята на човека, а му се дава свише като дар

от Божието благоволение. Философският опит и пантеистичният

опит са възможни в реда на естествените способности и волята

на човека, но при християнския опит свръхестественото богооб-щение е извън границите на нашата воля.

Християнският живот е съгласие на две воли – Божията и

на създанието. Бог може да се яви на всеки човек, какъвто и

да е неговият път, във всеки един момент и на всяко духовно и

физическо място. Сам намирайки се отвъд всяка принуда, Той

никога не насилва свободата на Своя образ. И ако свободата на

създанието е самовлюбено обърната към себе си и твърдо смя-

та себе си за несътворено божествено начало, тогава, колкото и



183

висши да са съзерцанията, тя остава затворена за действието

на Божията благодат.

Общението с Бога се достига по пътищата на молитвата и нашето слово е за молитвата. Ако в някаква степен минаваме в

сферата на диалектиката, то не е, защото по този начин се надя-

ваме да убедим някого, а за да посочим, че пътищата на молит-

вата минават и през тази сфера на човешкото битие. Разбираме,

че всяко желание да се рационализира духовният опит може да

бъде посрещнато с най-различни възражения. Тази възможност

се дължи на обстоятелството, че в идеалната сфера на своя ми-

роглед всеки от нас е свободен да установява каквато пожелае

йерархия на ценностите.

Продължавайки словото за молитвата, ще се опитаме схема-

тично да обрисуваме една от най- трудните борби, които среща

по пътя си православният подвижник при прехода от втория към

третия начин на молитва, а именно – борбата с разсъдъчното

въображение.

__________

При внимателно вглеждане в себе си човек открива едно

психологическо свойство на разсъдъчното мислене, което може

да се определели като иманентна достоверност на нашата мисъл

или, с други думи, за нас е очевидно, че умозаключенията ни са

правилни. Има някаква принуда в доводите на разсъдъка и е

нужна голяма култура и дълбок духовен опит, за да открием тази странна заблуда, а за да се освободим от нейната власт, е необхо-

дима Божията помощ . До някаква степен тази заблуда може да се открие и по пътя на

теоретичния анализ на основните закони, валидни за нашето мисле-

не, т.е. закона за тъждеството и закона за достатъчното основание.

Първият, т.е. законът за тъждеството, е статичният момент

в нашето мислене; неговата неподвижна опорна точка, мъртва в

своята неподвижност.



184

Вторият момент в нашето мислене – динамичният, се изра-

зява със закона за „ достатъчното” основание. Многовековният

исторически опит с голяма убедителност е показал цялата услов-

ност на този закон; преценката за достатъчност на основанието е винаги субективна: което за един човек е достатъчно, за друг съвсем не е такова. И ако се вгледаме по-надълбоко, ще видим, че

всъщност то никога не бива напълно достатъчно.

Православният подвижник открива относителността на на-

шето мислене по друг начин, както и въобще всички проблеми

на битието той решава по други начини, а именно – посредс-

твом вярата и молитвата. Той се доверява не на немощния си

разсъдък, а на Великия Бог . Вярва, че заповедите на Христос

са непогрешимата мярка, канонът на истината; и че по самото

си същество те са божествена сила и вечен живот, и тази вяра

го довежда до непрестанно стоене пред съда Божи, единствено

справедливия. Всяко дело, всяка дума, всички дори най-малки и

без външен израз движения на мисълта или на чувствата – всич-

ко бива поставяно пред съда на Христовите думи.Когато благодатта на Светия Дух влиза в нас и става вът-

решна сила, която действа в нас, тогава движенията на душата

ни по естествен начин се приближават към съвършенството на

заповедите; но когато идват часове на богооставеност, на бого-

отдалеченост и Божията светлина сменя тежкият мрак от нади-

гането на страстите, тогава всичко в нас се изменя и в душата

се разгръща велика борба.

Има много, различни видове духовна борба, но най- дълбо-ка и най- тежка е борбата с гордостта. Гордостта е противник на

Божия закон. Като преобръща божествения порядък в битието,

тя внася навсякъде разруха и смърт. Тя се проявява и на нивото

на плътта, но по-свойствено £ е да безумства на мисленото, ду-

ховното ниво. Като поставя себе си на първо място, тя се бори да

преобладава над всичко и нейното главно оръжие в тази борба е

умът-разсъдък (ratio ).



185

Като излиза със своите доводи срещу заповедите на Христос,

разсъдъкът ги отрича като безумие, и най-вече – „Не съдете, за

да не бъдете съдени” (Матей 7:1). Той казва, че най-голямото дос-

тойнство на човека, отличаващо го от всичко в сътворения свят,е именно способността му да отсъжда разумно, и че в тази спо-

собност се крие неговото превъзходство, защото единствено бла-

годарение на нея той може да господства.

За да утвърди първенството си в битието, разсъдъкът сочи

своите постижения, своята култура; привежда множество силни

със своята самоочевидност доказателства, събрани уж от целия

житейски и исторически опит, за това, че нему и единствено

нему принадлежи правото да решава, правото да установява

или констатира кое е истина; той именува себе си – разум, кой-

то регулира битието.

Безличностен в законите на своето функциониране, по

същността си – само една от житейските прояви на човешката

личност, една от енергиите на личността, разсъдъкът, в случай,

когато му се отреди първенствуващо място в духовното битие

на човека, постепенно стига дотам, че вече започва да се бори с източника си, т.е. с ипостасното начало.

Издигайки се, както той си мисли, до последните висини, и

слизайки, както му се струва, до последните бездни на битието,

той се стреми да намери неговите граници, за да даде на всичко

свое собствено „определение”, и като не постига целта си, пада в

изнемога и решава: „Няма Бог !”След това, продължавайки да се бори за превъзходство над

всичко, той заговаря с дързост и същевременно с тъга:„Ако има Бог , как мога да приема, че този Бог не съм аз?”

(Изразът е на човек, който вървеше по този път.)

Неуспял да стигне до границите на битието, той приписва на

себе си тази безпределност, изправя се гордо и заявява:

„Изследвах всичко и никъде не намерих по-голям от себе си,

следователно аз съм Бог .”И действително, когато духовното битие на човека се съсре-

доточава върху и само в него, умът-разсъдък царства и властва в



187

та с всички сили се мъчи да създаде свой свят, а смирението с

благодарност приема живот от Бога.

За дългите години тежка борба блаженият старец беше при-

добил силата да стои с ума си в Бога, като отхвърля идващите по-мисли. В борбата с враговете беше претърпял многобройни стра-

дания, но когато се запознахме с него, той говореше за миналото

с голям душевен мир и с много прости думи:

„Ум с ум се бори… нашият ум – с ума на врага… Врагът е

паднал от гордост и въображение, той влече и нас нататък … В

тази борба е нужно голямо мъжество… Господ оставя своя раб

да се побори, а Сам гледа неговата борба, както е гледал към ве-

ликия Антоний, когато той се е борел с бесовете… Вие, разбира

се, помните разказа в житието на свети Антоний за това как той

се заселил в едно гробище; там бесовете пребили преподобния

до несвяст; прислужващият му брат го отнесъл в селската църк-

ва; когато през нощта Антоний дошъл на себе си, помолил своя

другар да го отнесе обратно на гробището. От болки не можел да

стои на крака и се молел легнал; след молитвата отново бил под -

хвърлен на жестоко нападение от бесовете и когато, търпейки тежките болки от тях, дигнал очи и видял светлина, той познал в

нея пришествието на Господа и казал:

„Къде беше Ти, милостиви Иисусе, когато враговете ме мъчеха?”

А Господ му отвърнал:

„ Тук бях, Антоние, и гледах твоето мъжество”.

Така и ние трябва винаги да помним, че Господ вижда бор-

бата ни с врага и затова да не се страхуваме, дори и целият ад да

ни напада, а да сме мъжествени”.„Светиите са се научили да се борят с врага; знаели са, че вра-

говете действат с измама чрез помислите и затова през целия си

живот не са приемали помисли. Помисълът отначало идва нелош

на вид , но после откъсва ума от молитвата и все повече и повече го

обърква. Затова е необходимо да от хвърляме всички помисли, ма-

кар и добри на вид , и да имаме чист ум в Бога… И ако все пак дой-

де помисъл, не трябва да се смущаваме, а крепко да се уповаваме

на Бога и да пребиваваме в молитва… Не трябва да се смущаваме,



188

защото враговете се радват и на нашето смущение… Молете се и

помисълът ще си отиде… Това е пътят на светиите.”

За гордостта старецът казваше, че тя не знае край в претенци-ите си. В неговите записки е запазена следната образна притча:

„Един ловец обичал да ходи в гората и по полето на лов.

Веднъж той дълго се изкачвал на една висока планина по следите

на някакъв звяр и като се изморил, седнал на голям камък да си

почине. Видял ято птици да прелита от една височина на друга и

се замислил: „Защо Бог не е дал крила на човека, да може и той

да лети?” В това време оттам минавал смирен отшелник, който,

като узнал мислите на ловеца, му казал:

„Ето, ти си мислиш, че Бог не ти е дал крила; но ако ти даде

криле, пак ще бъдеш недоволен и ще кажеш: „Моите криле са сла-

би и не мога с тях да литна до небето, за да видя какво има там”;

и ако ти бъдат дадени такива силни криле, че с тях да можеш да

се издигнеш до небето, и тогава ще бъдеш недоволен и ще кажеш:

„Не разбирам какво става тук”. И ако ти бъде дадено да разбираш,

отново няма да бъдеш доволен и ще кажеш: „Защо не съм ангел?” И ако станеш ангел, пак ще бъдеш недоволен и ще кажеш: „Защо не

съм херувим?” И ако станеш херувим, ще кажеш: „Защо Бог не ми е

дал да управлявам небето?” И ако ти бъде дадено да управляваш не-

бето, и тогава няма да се задоволиш и, както един друг , дръзко ще

искаш повече. Ето защо винаги смирявай себе си и бъди доволен от

това, което ти се дарява, и тогава ще живееш с Бога”.

Ловецът видял, че отшелникът казал истината, и благодарил

на Бога, че му е изпратил монаха, който го вразумил и му открил пътя на смирението.”

Старецът непрестанно подчертаваше, че пътят на светиите

се състои в това човек, като смирява себе си, да очисти ума си от

всякакво въображение:

„Светиите казват: „Аз ще се мъча в ада”. И това – въпреки че

са вършели чудеса. Те от опит са разбрали, че ако душата сама

осъди себе си за ада, но едновременно с това остане да се надява

на Божието милосърдие, тогава Божията сила идва в душата и



189

Светият Дух ясно свидетелства за нейното спасение. Чрез самоо-

съждане душата се смирява и в нея няма вече никакви помисли,

но с чист ум предстои пред Бога.

Това е духовната мъдрост.”

__________

С желязо човек дълбае земята, за да извади от недрата £ нефт,

и постига целта си. С разсъдъка си дълбае небето, за да грабне

божествения огън, но Бог го отхвърля заради гордостта му.

Съзерцания на Бога човек получава не тогава, когато ги тър-

си, и търси именно тях, а тогава, когато душата слезе в ада на

покаянието и действително почувства себе си по- лоша от всич-

ко живо. Съзерцанията пък, които разсъдъкът някак като че ли

насила постига, не са истински, а „мними”; и когато това мнимо

се приема за истина, тогава в душата на човека се създават ус-

ловия, които затрудняват и самата възможност за действие на

благодатта, т.е. за истинско съзерцание.

При благодатното съзерцание се откриват неща, които пре-възхождат и най-богатото творческо въображение, както казва за

това божественият Павел: „Око не е виждало, ухо не е чувало и

човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които

Го обичат” (1 Кор. 2:9). Когато, подобно на апостолите, човек бива

грабнат и издигнат до съзерцание на божествената светлина, после

той бого словства, като „разказва” за онова, което е видял и познал.

Истинското богословие не е догадки на човешкия ум-разсъдък или

резултат от критическо изследване, а разказ за онова битие, в ко-ето човек е бил въведен чрез действието на Светия Дух. При това

понякога ни се дават и думите, а понякога е трудно да намерим

понятия, да намерим изрази, с чиято помощ би могло някак да се

опише онова, което е над всеки земен образ и понятие. Но въпреки

тези трудности и въпреки че неизбежно има различни форми на

изразяване, който веднъж е познал , той и под друга словесна фор-

ма ще разпознае истинското съзерцание и ще го отличи от мечта-

телните помисли на разсъдъка, колкото и гениални да са те.



190

VІІ.

За видовете прозорливост

Êато затвори входовете към сърцето и постави там за страж ума, оголен

от всяко въображение и размишление, но въо ръжен с молитвата

и с името на Иисус Христос, подвижникът подема борба с всички

идващи отвън влияния и помисли. Това е по същността си умното

трезвение, а целта му е борбата със страстите. В по-широк, всео-

бемащ смисъл победата над страстите се постига със спазването

на Христовите заповеди; но в дадения случай говорим за специа-

лен вид аскетическо въздържание, което започва, след като под -вижникът, преминавайки известни етапи на духовно развитие,

изостави молитвата по първия начин – с въображение, а след това – и по втория, осъзнал от опит и неговото несъвършенство.

Опазването на ума и сърцето от всякакви помисли е съпро-

водено с дълга борба, изключително трудна и деликатна. Докато

живее сред безкрайното множество най-различни влияния и впе-

чатления, човек не може да разбере нито тяхната природа, нито

силата им, защото те постоянно се сменят. А подвизаващият се в умното безмълвие подвижник, откъснал се от всичко външно,

в денонощен стремеж да сведе броя на идващите отвън впечат-

ления до възможния минимум, се ограничава заради това да не

гледа с любопитство външния свят, да не слуша странични раз-

говори, да не чете книги, съсредоточава цялата си сила върху

своето вътрешно битие и там встъпва в единоборство с поми-

съла. Само при това условие е възможно да се разбере природата

на помисъла и неговата понякога колосална мощ . Недостатъчно



191

внимателният вътрешно човек много лесно попада под влия-

ние на помисъла и става негов роб. Като склони волята си към

помисъла, човек се уподобява духовно и дори се уеднаквява с

духа, чиято енергия е в помисъла. Така, като приема с душата си страстния помисъл, който много често е резултат на демонско

влияние, човек става оръдие на демонското действие.

Дълбоко молещият се ум понякога чувства как отвън се приб-

лижава някакъв дух, но ако молитвеното внимание не се наруши,

този дух си отива неприет, така че след молитвата човек не може да

каже кой, за какво и как е идвал.

Понякога при дълбока молитва се случва нещо трудно обяс-

нимо. Около ума преминават светоносни явления, които се стре-

мят да привлекат към себе си вниманието на ума и ако умът не

им обърне внимание, те сякаш започват да му говорят: „Аз ти

нося мъдрост и знание и ако сега не ме приемеш, може би никога

повече няма да ме видиш”. Но опитният ум не им обръща никак-

во внимание и те си отиват не само неприети, но и неразпознати.

Умът не знае със сигурност даже и това, дали е било зъл враг или

добър ангел; но от опит знае, че ако спре вниманието си, за да разгледа донесената блестяща мисъл, ще изгуби молитвата и пос-

ле ще трябва отново да я търси, вече с голям труд . Опитът е пока-

зал, че по време на молитва умът не трябва да се спира дори на

мисли, добри на вид , защото при това непременно ще се срещне с

други помисли и, както казваше старецът, „чист няма да излезе”.

Загубата на чистата молитва е вреда, непоправима с нищо.

Борейки се за свободата си, подвижникът води толкова нап-

регната борба с помисъла, че който в своя опит не е изпитал това,не може да си го представи. В тази вътрешна борба с него, в тази

пряка съпротива на помисъла, при което душата на начинаещия

нерядко претърпява частично поражение, но понякога удържа

и победа, подвижникът има възможност да изучи характера на

помисъла до изумителни детайли, така че, макар да не стига на

дело до предложения му грях, познава действието (енергията) на

всяка страст значително по- дълбоко и по- детайлно, отколкото

обладаният от нея. Последният може в себе си и в другите, или



192

върху себе си и върху другите, да наблюдава как се проявява

енергията на една или друга страст, но за да я опознае по- дъл-

боко, трябва да стигне до духовното място, в което пребивава

молещият се по третия начин, който вижда всяка страст още в нейното зараждане.

Знанието, получено при преодоляването на страстите, води до

прозорливост от опит. Но трябва да отбележим, че тази прозорли-

вост, която е следствие от дълга борба със страстите, не може да

стигне съвършенството, характерно за благодатния дар на про-

зорливост. Човек, който има първия вид прозорливост, узнава за

духовното състояние на другия по някои движения, по лицето, по

отделни думи, по вида мълчание или начина на говорене, по пси-

хическата атмосфера около него, като, разбира се, най-сигурният

начин за оценка на другия е разговорът с него, тъй като в неговите

думи ще проличи докъде е истинският му духовен опит и откъ-

де – онова, което е резултат само на външно обучение. Но който

има втората, благодатната прозорливост, вижда всичко чрез мо-

литвата и не се нуждае от присъствието на другия човек.

__________

В процеса на продължителната вътрешна борба подвижникът

среща три вида прозорливост: първият се дължи на естествената

при някои хора интуиция, която се усилва от постническия на-

чин на живот; вторият е прозорливост под демонско въздействие

и третият – дар от благодатта.

Първият вид може да бъде полезен за благочестиво настрое-ния и смирен човек, който може да го използва по добър начин,

тъй като му съдейства за по-резултатно спазване на Христовите

заповеди по отношения на ближния. Този вид прозорливост ще

навреди на гордия и страстния, защото умножава поводите за

проява на страстите и му открива по-големи възможности за тях-

ното удовлетворяване.

Вторият вид е изключително опасен за онези, които го прие-

мат, тъй като рано или късно ще доведе до болезнено нарушаване



193

на всички душевни и духовни сили на човека, като изкриви и

самия му облик.

Третият вид е съпроводен с най-голяма отговорност и е извор

на много духовни страдания за притежателя си. На гордия той въобще не се дава.

Всички тези видове прозорливост причиняват страдания. При

първия вид , т.е. при естествената интуиция, страданията са след -ствие от повишена чувствителност на нервно-психическия апарат.

При втория – поради разрушителното, разлагащото свойство на

демонските действия, което често пъти става явно само след като

мине много време. Тази прозорливост дава понякога способност за

„четене” на чужди мисли, но все пак дълбокият вътрешен човек ос-

тава недостъпен. С малко по-голяма точност тя се проявява поня-

кога по отношение на събития с външен характер. На онези, които

я приемат, тя дава случаи за услаждане с тщеславие.Истинската духовна прозорливост е дар на благодатта. При

тази прозорливост се открива дълбочината на човешката душа,

често скрита от самия човек. Тази прозорливост в никакъв случай няма психопатологичен характер и причинява страдания на своя

носител само защото, като дар Божи, тя е пълна с любов, а £ се нала-

га да вижда най-вече човека „изгубил образ и слава”. Това е страда-

нието на любовта. Онези, които имат този дар, никога не се стремят

да го задържат; чуждо им е превъзнасянето и тщеславието.

__________

В казаното по-горе отделихме известно място на оня вид про-зорливост, която произтича от опита. Светите отци го наричат „ дар

на духовна разсъдителност” и го считат за висше аскетическо пос- тижение. Същността му е, от една страна, в способността да се раз-познават причините на едно или друго духовно явление, т.е. дали

то е резултат от благодатта, или от демонски влияния, или е в поря-

дъка на естественото човешко развитие, а от друга – да се познава

редът на духовния живот, последователността на духовните състоя-

ния и тяхната относителна ценност или достойнство.



194

Този дар изключително високо се цени от подвижниците

поради това, че винаги е резултат от дълъг опит в борбата със

страстите, опит от големи благодатни застъпничества и посе-

щения, опит от много изкушения и вражески нападения. Той е драгоценен в духовните наставници, понеже врагът обича да се

преобразява като светъл ангел и са рядкост онези, които могат

ясно да го разпознават.

Известни са ни случаи, когато блаженият старец Силуан чрез

молитва прозираше „онова, което ставаше надалече, сякаш беше

наблизо”, когато той предузнаваше бъдещето на някого или когато

му се откриваха дълбоките тайни на човешката душа. За това биха

могли да свидетелстват много хора, които са го изпитали върху себе

си и които са още между живите, но самият той никога не само не

се е стремил към това, но дори и не му отдаваше голямо значение.

Неговата душа беше изцяло погълната от състраданието към света;

той изцяло бе съсредоточен в молитвата за света и в своето духовно

битие ценеше тази любов повече от всичко.

__________

През дългото си общуване с блажения старец имахме въз-

можността да се убедим, че той знаеше тайните на духа и поради

това беше наистина „верен наставник”. След онези изключителни

и редки в историята на Църквата благодатни посещения, с ко-

ито той е бил удостоен, след своя почти полувековен напрегнат

подвиг , след някои грешки, които беше изстрадал през първата

половина на дългия си подвижнически живот, старецът се приб- лижаваше към онази степен на знание, към онази степен на съ-

вършенство, която го правеше сигурна опора за другите.

Той знаеше йерархията на духовните състояния, т.е. последо-

вателността на духовното израстване, което е така важно, понякога

дори и необходимо, за да се осигури без препятствено преуспяване.

В духовния живот и на монаси, и на миряни нарушаването или

преобръщането на тази йерархия съвсем не е рядко явление и се

състои в това, че определено духовно състояние или аскетически



195

труд удовлетворява човека и той се отказва от онова, което лежи

на следващото стъпало по пътя, като счита новото състояние за по-

ниско от предишното и с това слага край на своето преуспяване.

Старецът познаваше духовния път от опит. Той посочваше три съществени етапа по този път: първия – получаването на благодат;

втория – нейното изгубване; и третия – връщането на благодатта

или придобиването £ наново чрез подвига на смирението. Мнозина

са получавали благодат, и не само сред намиращите с в Църквата, но

и извън нея, защото Господ не гледа на лице; но никой не е запазил

първата благодат и само малцина отново са я придобили. Който не

познава втория период и който няма опит в подвига за връщане на

благодатта, всъщност няма истинско духовно знание.

Старецът Силуан беше богат не само с личен вътрешен опит,

но и теоретично познаваше добре аскетическите творения на от-

ците на Църквата и, по дар Божи, не само беше запазил верността

си към Преданието на Църквата, но опитът на великите отци се бе

повторил и в него самия.

Четеше съвсем малко; не обичаше да чете, защото процесът на

четенето му пречеше да се моли; но обичаше да слуша, тъй като, без да прекъсва Иисусовата молитва, можеше едновременно да „вни-

мава” в четенето. Той слушаше каквото се чете в Църква по вре-

ме на нощните служби; малко четеше в своята килия; много беше

възприел чрез живия разговор с други подвижници на Света гора,

сред които мнозина бяха богато надарени; през тридесетте годи-

ни дълго време ходеше често при своя приятел схимонах Касиан,

който тогава живееше до манастира в „Кипарисите”. Отец Касиан

обичаше стареца и много го уважаваше, ценеше неговите посеще-ния и с удоволствие му четеше на глас. Старецът добре помнеше

много неща от творенията на светите отци, което се улесняваше за

него от факта, че споделяше техния опит. Да се помни духовното е

много трудно, тъй като в духовното битие има съвсем малко вън-

шен израз, образност, за да има на какво да се опре веществената

памет; не е ли това причината всезнаещият Господ да преподава

на народа в живи образи от житейската действителност и в прит-

чи учението Си за тайните на Царството?... Възможен е и някакъв



196

заместител на духовното знание – чрез „външната наука”, което се

наблюдава при хора с голям интелектуален опит, но, разбира се,

истински да помни учението на отците може само онзи, който и

самият всичко е изстрадал, комуто е било дадено свише от опит да познава тайните на духовния свят.

Този „обикновен” човек беше излязъл от дългата си бор ба,

обогатен с дълбоко знание и за методите, и за средствата на под -вижничеството. При неговата духовна сила това знание, от една

страна, го беше направило вътрешно свободен от робството на

формата, а от друга, го беше избавило да не блуждае по чужди

пътища с недоумение и неразбиране какво става.

Много чужди пътища са паралелни на единия истинен път.

Много затворени, чужди на християнството сфери изникват пред умния взор на подвижника и той не е в състояние да се ориен-

тира в тях, ако с него не бъде божествената светлина. Старецът,

който в Светия Дух е бил удостоен да види Христа и от Светия

Дух е бил възведен да види несъздадената светлина, носеше в

себе си тази светлина и затова можеше с поразяваща проница-

телност да разпознава действителната истина от онези маски и призраци на истината, които неизбежно пресрещат човека по не-

говите духовни пътища.



197

VІІІ.

За несъздадената божествена светлина и за начините на нейното съзерцаване

Ïо своята природа несъздадената

светлина е божествена енергия, на-

пълно различна от физическата светлина. При съзерцаването £ пре- ди всичко се появява усещането за живия Бог , което поглъща целия

човек. Това е нематериално усещане на Нематериалния; умно, но не

разсъдъчно усещане; усещане, което с властна сила въвлича човека

в един друг свят, и то така неизяснимо-внимателно, че човек не разбира момента, когато това е станало с него и тогава той не знае

в тялото си ли е или извън него. При това съзерцание човек съзнава

себе си така действено-силно и дълбоко, както никога в ежеднев-

ния живот. Едновременно с това, увлечен от сладостта на Божията

любов, човек забравя и себе си, и света. Духом вижда Невидимия;

диша чрез Него; целият е в Него.

Към това всепоглъщащо и надхвърлящо границите на ми-

сълта усещане за живия Бог се присъединява и виждането на светлина; но светлина съвършено различна по своята природа от

физическата. Самият човек тогава се намира в светлина и става

подобен на съзерцаваната светлина, одухотворява се от нея, и не

вижда, и не чувства нито своята материалност, нито материал-

ността на света.

Това видение идва по непостижим начин, неочаквано; идва

не отвън и даже не отвътре, а неизяснимо обхваща човешкия дух

и го въздига в света на божествената светлина; и човек не може



199

Несъздадената светлина осветява като слънце духовния свят

и прави видими духовните пътища, които иначе остават неви-

дими. Без тази светлина човек не може нито да разбира, нито да

съзерцава, нито, още повече, да изпълни Христовите заповеди,защото се намира в мрак. Несъздадената светлина носи в себе си

вечния живот и силата на божествената любов; по- точно казано,

самата тя е и вечният живот, и божествената любов.

Който не е съзерцавал със сила и извещение несъздадената

светлина, не е достигнал истинно съзерцание. Ако преди да е ви-

дял несъздадената светлина той дръзко се впуска да съзерцава

тайните на духа „със своя си ум”, не само не ги вижда, но и си

прегражда пътя към тях. Той ще вижда само маски и призраци

на истината, създавани от него самия или пък донасяни му от

вражеската сила на демоничните мечтания.

Истинското съзерцание идва свише неусетно, тихо. Духовното

съзерцание не е едно и също с абстрактното, интелектуално съ-

зерцание; качествено то е друго; то е светлината на живота, да-

рявана свише по Божие благоволение и органичният път към нея е не разсъждаването, а покаянието.

__________

Божествената светлина е вечният живот, Царството Божие,

несътворена божествена енергия. Тази светлина не се съдържа в

нашата сътворена природа; тя е иноприродна за човека и затова

не може да бъде разкрита в нас с никакви аскетични средства, а идва изключително като дар на Божието милосърдие.

Питахме стареца: как от опита си човек може да разбере

това? Блаженият старец казваше с увереност, че когато Бог се

явява във велика светлина, тогава няма никакво съмнение, че

това е Господ – Творец и Вседържител. Но който е бил удостоен

да съзерцава само малка светлина и изхожда не от вяра в сви-

детелството на отците на Църквата, а само от своя опит, той не

може ясно да разпознае природата на тази светлина, различна от



200

тази на душата, и ще стигне до това познание само по пътя на по-

нататъшния опит, добиван от повтарящи се посещения и изоста-

вяния, които ще го научат да различава божественото действие

от естествено присъщото за човека.

Когато молитвата за първи път преминава във виждане на бо-

жествената светлина, тогава онова, което човек съзерцава и пре-

живява е толкова ново и необичайно, че той не може да разбере

нищо; чувства, че границите на неговото битие са се разширили

неописуемо, че дошлата светлина го е превела от смърт към жи-

вот, но величието на това, което се случва, го оставя в почуда и

недоумение и само при повторни посещения разбира получения

от Бога дар.

При това видение и след него душата е изпълнена с дъл-

бок покой и със сладостната Божия любов; тогава в нея няма

стремежи ни за слава, ни за богатство, ни за каквото и да било

земно щастие, нито дори стремеж за живот, но всичко £ се стру-

ва нищожно и тя „копнее и се стреми” към живата безпредел-

ност – Христос, в Когото няма нито начало, ни край; ни тъмни-на, нито смърт.

От описаните по-горе два вида съзерцание на Бо жествената

светлина старецът предпочиташе онова, при което „светът е на-

пълно забравен”, т.е. когато по време на молитва човешкият дух

се въвежда в областта на безграничната светлина, извън образите

на света. Такова съзерцание дава по-голямо познание за тайните

на „бъдещия век”, защото тогава душата действително и силно

преживява своето причастие към божествения живот, истинс-ки усеща идването на Бога, за което човешкият език е безсилен

да говори. И когато видението завърши по неведоми за човека

причини и независимо от неговата воля, както независимо е и

започнало, тогава душата с известно забавяне се връща към въз-

приемане на околния свят и в тихата радост от Божията любов

се примесва някаква едва доловима тъга, че отново ще трябва да

гледа светлината на това, физическото слънце.



202

в света на несъздадената светлина, тогава неговото „удивление

пред Бога” става съвсем неописуемо и той не може да намери

нито думи, нито образи, нито въздишки на благодарност.

За богоподобното безстрастие

Несъздадената светлина, изхождаща от безстрастния Бог , със

своето явяване предава на човека богоподобно безстрастие, което

е крайната цел на християнския подвиг .Но въпросът е: какво е безстрастието? По своята филологи-

ческа форма това понятие е отрицателно; дали то е отрицателно

и по своето реално значение? Не е ли то „събличане” от битие? Не.

Християнското безстрастие не е събличане от битие, а е облича-

не в нов живот, свят, и вечен, т.е. в Бога. Апостол Павел казва:

„Искаме не да се съблечем, а да се преоблечем, та смъртното да се

погълне от живота” (2 Кор. 5:4).

Стремейки се към безстрастието, православният подвижник

се стреми към живо и истинско общение с Бога, за Когото е раз-брал, че е безстрастен.

Безстрастието на Бога не е нещо мъртво-статично; то не озна-

чава безучастие в живота на света и на човека. Безстрастието на

Бога не означава, че в Него липсва движение, състрадание, любов.

Но едва произнесли тези думи, в ума ни тези понятия идват в сво-

ята емпирична ограниченост и това поражда редица недоумения.

Движение, състрадание, любов и всичко подобно – не внасят ли те

относителност в битието на Бога въобще? Говорейки така, не пре-насяме ли върху Бога недостойния за Него антропоморфизъм?

Бог целият е живот, целият е любов; Бог е светлина, в която

няма никаква тъмнина, т.е. тъмнина на страданието в смисъл на

разрушение и смърт, тъмнина от незнание, небитие или зло, тъм-

нина от непреодолени вътрешни несъвършенства и противоречия,

провали или сривове на битието. Бог е Бог жив, динамичен, но

динамиката на Божествения живот е безкрайната и безначална



204

29:2),15 а безстрастния – като човек, стигнал „ до безпределната

безпределност” (Авва Таласий 1: 56).

__________

Органичният път към безстрастието е: вяра, разбирана не като

логическо убеждение, а като усещане за Живия Бог ; вярата ражда

страх от Божия съд ; страхът – покаяние; покаянието – молитва,

изповед , сълзи. Покаянието, молитвата и сълзите, като се множат

и задълбочават, довеждат отначало до частично освобождаване

от страстите, откъдето се ражда надежда. Надеждата умножава

подвижническите трудове, молитвата и сълзите; прави чувството

за грях по- дълбоко и по-изтънчено, и по този начин страхът рас-

те и преминава в най- дълбоко покаяние, което скланя Божието

милосърдие и душата бива удостоена с благодатта на Светия Дух,

носеща светлината на божествената Любов.

И вярата е любов, но малка; и надеждата е любов, но несъ-

вършена. Всеки път, когато душата се извисява от по-малка сте-

пен на любов към по-голяма, тя неизбежно минава през страх. С появата си любовта прогонва страха, но, изгонен от малка любов,

той се ражда отново при прехода на душата към по-голяма любов

и любовта отново го преодолява; и само съвършената любов, по

свидетелството на великия апостол на любовта, прогонва напъл-

но страха, т.е. онзи страх, в който има мъчение.

Има и друг страх от Бога, изпълнен не с мъка, а с радост и с

диханието на святата вечност. За този страх, който не бива да на-

пуска човека в пределите на земното му битие, старецът казва:„Пред Бога трябва да живеем в страх и любов. В страх, за-

щото Той е Господ ; в страх да не Го оскърбим с лош помисъл; в

любов, защото Господ е любов”.

15 Преподобни Йоан Лествичник, „Лествица (или стълба за духовен живот )”, превел † Нюйоркски митрополит Йосиф, Синодално из- дателство, София, 1982, с. 205. – Б. пр.



205

__________

Умното безмълвие при православния монах-исихаст се раж-

да органично от дълбокото покаяние и стремежа за спазване на Христовите заповеди. То съвсем не е изкуствено приложение на

ареопагитското богословие в духовния живот, макар богословски-

те положения на „Ареопагита” да не противоречат на резултатите

от безмълвието и в този смисъл да се допират и съвпадат с него.

Ние обаче считаме за необходимо да подчертаем изключително

важния момент, че отправната точка и основата на безмълвие-

то е не абстрактната философия на апофатичното богословие, а

покаянието и борбата с действащия в нас „греховен закон” (Рим.

7:23). И само по този път, в стремежа си да превърне Христовите

заповеди в единствения и всецялостен закон на своето вечно би-

тие, човек познава Божията непостижимост; и само по този път

духът на човека съблича от себе си всички образи от света и се

издига над света.

Последното става с човека, когато дълбоко в себе си той осъз-

нае, че е „по- лош от всичко живо”.

За божествения мрак 16

Божественото Битие е абсолютно осъществено и изключва

наличието в Себе Си на неосъществени потенции.

В този смисъл то може да бъде определено като Чист Акт-Енергия (actus purus).17

16 Тази глава е добавена от архимандрит Софроний при работата му върху гръцкия превод на книгата „Св. Силуан Атонски”. Преводът е по коригираното единадесето издание на манастира „Св. Иоан

Кръстител”, Есекс, Великобритания, 2005, с. 229-231. – Б. пр.17 Макар че тук употребяваме термините на Тома Аквински, читате- лят може веднага да види, че мисълта и разбиранията ни се разли-

чава от онези, които срещаме в томисткото богословие.



206

Божественото Битие като Само-Битие, нямащо причина из-

вън Себе Си и изначално всесъвършено, се явява за сътвореното

битие даденост (datum) и като даденост може да бъде определено

като Чист Факт (factus purus).

Като Акт-Енергия Божието Битие е причастно за създаде-

ното по образ разумно творение, и то в цялата Му пълнота и

безкрайност. Като Факт обаче то е абсолютно трансцендентна и

непричастна Тайна, която остава недостъпна и неразбираема за

сътвореното същество.

Човекът Иисус Христос, мярката за всички неща – божес-

твени и човешки – и последното основание за всяко съждение,ни показа, че енергията на божественото Битие е причастна за

човешката природа в цялата Си пълнота. Апостол Филип е казал

на Христос „покажи ни Отца” и е получил отговор: „Който е ви-

дял Мене, видял е Отца” (Иоан 14:8-9). Но би могло също да се

каже, че който е видял Христос, е видял и самия себе си такъв,

какъвто би трябвало да бъде според плана на Отца „преди да се

свят създаде” (Еф. 1:4).

В Христос, в Неговата човешка природа, „ телесно обита-

ва всичката пълнота на Божеството” (Кол. 2:9). Христос след Възнесението Си е седнал на трона си отдясно на Отца (вж.

Откр. 3:21). По същия начин всеки човек е призван за същата

„пълна възраст на Христовото съвършенство” (срв. Еф. 4:13,

3:19). Ако това беше невъзможно, Христос нямаше да ни даде

заповедта „бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният

ваш Отец ” (Мт. 5:48).

На светиите, които са били напълно обожени с дара на бла-

годатта и са влезли „най-вътре, зад завесата” (Евр. 6:19), се пре-

дават божествените свойства, дори и до степен на тъждественост

(вж. 1 Кор. 15:28), но тъждественост само що се отнася до енер-

гията, а изобщо не до Същността. Божията Същност или по-скоро

Неговата свръхсъщностност остава завинаги абсолютно непричас-

тна и непостижима.



207

Божието Битие е, както казахме, Чиста Енергия и човекът,

който отначало е създаден като чиста потенция, когато се осъ-

ществи напълно и усъвършенства, става и той чиста енергия

(actus purus actualis).

Божественото Писание казва: „в Твоята светлина ще ви-

дим светлина”. Това е така, защото съзерцанието на несътво-

рената божествена светлина е невъзможно, освен ако човек

не се намира в състояние на просветление от благодатта, със-

тояние, което прави акта на съзерцанието сам по себе си да

бъде преди всичко общение с Живия Бог , участие в божестве-

ния Живот. Когато обаче умът, който се намира в божестве-

ното съзерцание опита след това да познае Бога и в Негова-

та същност, тогава се сблъсква с абсолютно непроницаемата

тайна на Чистия Факт и това представлява така нареченият

„божествен мрак”.

Недостъпността, абсолютната трансцендентност на същност-

та на Божието Битие апостол Павел изразява така: „Цар на царе- те и Господар на господаруващите, Който е едничък безсмъртен

и живее в непристъпна светлина, Когото никой от човеците не

е видял, нито може да види” (1 Тим. 6:15-16). И свети Иоан Бо-

гослов казва: „Бога никой никога не е видял. Единородният Син,

Който е в недрата на Отца, Той Го обясни” (Иоан 1:18).

Отците на Църквата като Дионисий Ареопагит, Максим

Изповедник и Андрей Критски наричат този мрак „пресветъл”,като по този начин показват неговото превъзходство не по от-

ношение на съзерцанието на несътворената светлина, а по отно-

шение на светлината на естественото познание.

Единородният Син, въпреки ипостасното Си явяване, е при-

ел човешката природа без сливане по отношение на същността и

остава вечно в две природи и две енергии неслитно, неизменно и

неразделно. Той ни „обясни” Бога, Който е Любов и „Светлина, в



208

която няма никаква тъмнина” – и по отношение на енергията, а

не на същността Му.

За мрака на събличането на ума

Бог , Който е светлината, в която „няма никаква тъмнина”

(1 Иоан 1:5), се явява винаги в светлина и като светлина. Но

когато исихастът се подвизава в „изкуството” на умната молит-

ва, душата му среща един съвършено особен вид мрак. За този

мрак да се говори ще бъде външно също така противоречиво

и парадоксално, както и за повечето други въпроси от христи-

янския духовен опит. Тази противоречивост се дължи, от една

страна, на природата на този опит, а от друга – на мястото

или гледната точка, от която се разглежда и определя даденото

духовно събитие.

Душата на подвижника се потапя вътрешно в мрака, за кой-

то споменахме, когато с акт на своята воля и посредством специ-

ални аскетически методи той съблича от ума си всяка представа и въображение за видими неща и за разсъдъчни размишления и

понятия; когато той „спира” ума и въображението си. Ето защо

можем да наречем този мрак „мрак на събличането на ума”; а

молитвата, която го съпътства, е прието да се нарича „изкуство”

(художество ) поради това, че се извършва по специален, същест-

вуващ за тази цел метод .Ако потърсим да определим духовното „място” на този

мрак, можем да кажем, че то е на границата, на която се по- явява несъздадената светлина; но когато умната молитва се

извършва без необходимото покаяние и молитвен устрем към

Бога, душата, оголена от всички представи, може да остане

известно време в този мрак на събличането на ума, без да види

Бога, защото в него, т.е. в този мрак, такъв, какъвто е сам по

себе си, Бог още Го няма.

Докато се намира в мрака на събличането, умът изпитва

особена наслада и покой и ако при това някак се обърне към



209

самия себе си, може да усети нещо подобно на светлина, която

обаче още не е несъздадената божествена светлина, а е естест-

вено свойство на ума, създаден по образ Божи. Това съзерца-

ние, като излизане отвъд границите на временното, приближава ума към познанието на непреходното и с това обогатява човека

с ново, но все още абстрактно знание и горко на онзи, който

приеме тази мъдрост като познание за истинния Бог и това съ-

зерцание – като приобщаване към божественото Битие. Горко

му, защото в този случай мракът на събличането на ума, който

стои на границата на истинното боговиждане, става непрони-

цаема завеса пред Бога и яка стена, която отделя човека от Бога

повече, отколкото мракът от събуждането на грубите страсти,

мракът от явните демонски нападения или мракът от загубата

на благодатта и от богооставеността. Горко му, защото това би

било заблуда, „прелест”, тъй като в мрака на събличането Бог още го няма. Бог се явява в светлина и като светлина.

Ние наричаме нашето рационално познание и рефлектив-

но съзнание светлина. От тази гледна точка в известен смисъл е възможно да говорим и за „пресветъл мрак на боговиждане-

то”. Това е така, понеже виждането на Бога е невъзможно да се

обясни с помощта на рационални понятия и защото за нашия

ум Бог остава непостижим и недосегаем. Затова светоотеческият

термин „мрак на боговиждането” е съвсем условен, понеже Бог е

Светлина, в която няма никаква тъмнина и понеже Той се явява

винаги като светлина и със Своето явяване въвежда човека в

светлината на вечното божествено Битие.

Действието на божествената светлина изгаря у грешния

човек неговите страсти и затова понякога човек може да чув-

ства тази светлина като изгарящ огън. В този огън неизбежно

гори всеки християнин-подвижник, който иска да живее бла-

гочестиво.



210

__________

Мракът на събличането на ума не е единственото „място”,

където се явява несъздадената божествена светлина. Бог може да се яви на всеки човек на всеки етап от неговия жизнен път,

дори на гонителите Си. Вярно, със Своето явяване Той ще граб-

не човека от този свят и в този смисъл също ще последва оголва-

не или събличане на ума от чув ствените образи и разсъдъчните

понятия, но това ще бъде в друг ред и с друга последовател-

ност. И на когото Бог е благоволил да яви Своята светлина, той

вече няма да се прелъсти от естествената светлина на своя ум.

Заблудата, за която стана дума малко по-горе, е възможна само

когато човек, преди да му се е явила несъздадената светлина,

посредством аскетически упражнения стига до мрака на събли-

чането на ума, като при това се доверява на себе си, а не следва

ръководството на отците.

Когато появилата се светлина изостави човека, душата тъ-

гува за нея и отново жадно я търси с всички средства, каквито

намира и каквито има в преданието на отците на Църквата.Едно от тях е изкуството на умната молитва. Както е показал

вековният опит, използването на този аскетически метод е на-

пълно закономерно, но неговото значение не трябва да се пре-

увеличава; както и обратно – не трябва и да се отхвърля, ко-

ето правят някои неразумни хора. Методът не е задължителен

за спасението; той е само помощно средство в случаите, когато

благодатното действие, което без труд съединява ума със сър-

цето, отслабне; тогава човек със собствени усилия търси това съединяване на ума със сърцето.

Нормално е умната молитва по исихастския метод да има

положително съдържание, с други думи – тя трябва да извира от

чувството на покаяние и стремеж към Бога. Ако това отсъства,

събличането на ума ще продължи само като отрицателно аске-

тическо действие, при което, заради своята негативност, то не

може вече да бъде признато за цел, а само за средство в емпирич-

но даденото ни състояние на грехопадение и обладаност от страс-



211

тите, т.е. когато действащият в нас грях се е превърнал почти в

закон на нашето земно съществуване.

И тук отново ще повторим казаното в края на предишната

част: че православното безмълвие не е изкуствено прилагане на „ареопагитската апофатика” в живота. Не. То извира от дълбоко-

то покаяние; в основата му, по думите на стареца Силуан, лежи

заповедта на Христа: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото

си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия

си разум” (Лука 10:27). Апофатиката на аскетическото събличане

на ума се предизвиква от търсенето на живия Бог , „Когото ду-

шата познава”; от търсенето на свобода за ума от всички образи

от света, с цел човек да застане пред Бога в пълнота на любовта,

лице в Лице, с чист ум в чиста сърдечна молитва. Това е преди

всичко молитва, а не разсъдъчен философски анализ.

__________

Старецът обичаше изкуството на безмълвието и постоянно

прибягваше към него. То му се отдаваше леко, понеже от мига, в който беше получил дара на Божията майка, неговата сърдечна

молитва не беше прекъсвала никога.

Удобно външно условие за изкуството на умната молитва е

по възможност подвижникът да се моли в пълен покой от как-

вито и да било сетивни дразнения, преди всичко в тъмнина и

тишина. Старецът, както по принцип и всички исихасти, беше

принуден да търси тези външни удобства. Тук ще споменем

някои известни нам несъществени детайли от неговия живот.Още докато бил сравнително млад , заради безмълвието той „си

измолил” благословение от игумена да живее на Стария Русик,

където си построил отделна „колибка”, встрани от общежитий-

ния корпус (пет минути пеша на югоизток). Там му идвал на

гости и отец Стратоник. Не се задържал той много на Стария

Русик; отново го преместили в манастира и го назначили ико-

ном. Тогава се затварял в килията си, прибирал будилника

дълбоко в шкафа, за да не слуша тиктакането му, а понякога



212

си нахлупвал дебелата вълнена монашеска шапка така, че да

покрива и очите, и ушите му. Когато започнал да отговаря за

хранителния магазин вън от стените на манастира, в едно от

просторните му помещения той си направил удобен за безмъл-вие ъгъл и там прекарвал нощите. В храма идвал за утренята,

преди началото на която вратите на манастира се отварят. В

магазина старецът се простудил още повече и започнал много

да страда от ревматизъм. Болестта го принуди в последните

години от живота му да прекарва зимата в манастира и да

отоплява килията си добре. Последната му килия беше на един

етаж с килията на игумена. През нощта той често ходеше в

друга малка килия, която използваше за дърва; тя се намираше

на същия етаж, до други такива малки килии, които след нама-

ляването на братството бяха обърнати в складове за дърва, в

един глух и дълбок коридор без изход с много дебели каменни

стени. В този каменен ръкав той имаше и по-голямо уедине-

ние, и пълна тишина и мрак.

За външния наблюдател старецът остана до края на дните си „обикновен човек”. Той живееше така, както по принцип

живеят добрите монаси: изпълняваше послушанието си, беше

въздържан във всичко, спазваше манастирския устав и ред ;причастяваше се два пъти на седмица, по време на пост – три

пъти. Работата му в магазина не беше трудна, а за неговите

сили - дори лека; тя му отнемаше сравнително малко време,

макар че през деня трябваше да е в магазина. Той си остана

спокоен и благодушен докрай; в неговия външен и вътрешен облик нямаше и следа от напрежения или страсти. Като дейст-

вително опитен аскет той умееше да не показва външно нищо

и според Господнята заповед предстоеше пред Отца тайно. До

края на дните си старецът остана далеч от светските интереси

и беше безразличен към нещата от този свят, но дълбоко в сър-

цето си той непрестанно носеше огъня на Христовата любов.



213

ІХ.

За благодатта и за догматическото съзнание, което тя поражда

В писанията на блажения старец постоянно се повтаря ду-

мата „благодат”. За да разберем по- добре какво означава тази

дума, ще си позволим да се спрем на това как разбира благодатта

православният монах.

Богословската идея за благодатта, разбирането за нейната

природа е отчасти изразено в значението на руската дума благо-

дат, която означава благ дар от Бога или дар на Божията благост;

несътворена надсветовна сила (енергия) на Божеството.

Създаден по образа на Бога- Творец , човек няма нищо несътво-

рено в своята природа. Той не може да бъде причàстен на божест-

вената същност, която е винаги съвършено непознаваема. Но като

сътворен Божи образ, той е дарен със способността да встъпи в об-

щение с несътворения Бог , като стане причастник на Неговата бла-

годат. И така, макар и непричàстен на божествената същност, все пак, чрез благодатта, човек се приобщава към божествения живот.

Според православното разбиране благодатта, като несътво-

рена енергия на Бога, е „Божество”. Когато Бог благоволи да се

съедини с човека, тогава човек вижда, усеща в себе си действи-

ето на тази божествена сила, която го преобразява и го прави

богоподобен вече не само потенциално – „по образ”, но и акту-

ално – „по подобие” на битието. Благодатта – Божество освещава

човека, обожава го, т.е. прави го бог .



215

ито са били удостоени с велики посещения и видения, усвояват

благодатния опит по- дълбоко едва след дълги години подвижни-

чески живот, и този опит приема формата на духовно знание,

на което предпочитаме да дадем определението „ догматическо съзнание”, но не в академичния смисъл на думата.

Историческият опит на Църквата, който включва светите

апостоли и великите древни и нови отци, дава възможност да се оп-

редели като най-малък срок за усвояване на благодатта петнайсет

години. Апостол Павел пише първото си послание към солуняните

приблизително петнадесет години, след като Господ му се явява

по пътя за Дамаск. При мнозина този срок продължава двадесет,

двадесет и пет, тридесет и дори повече години. Евангелистите

и другите апостоли са написали своите свидетелства и послания

много години след Възнесението на Господа. В повечето случаи

светите отци са говорили за виденията и опита си едва в края на

своя подвижнически път. В живота на стареца Силуан виждаме,

че минават повече от тридесет години, преди той да изложи опита

си писмено със завършено и зряло догматическо съзнание. Така

продължителен е процесът, в който се усвоява благодатта. Догматическото съзнание, което тук имаме предвид , се раж-

да от духовния опит независимо от разсъдъчната дейност на ума

ни. Словото, с което светиите изказват своя опит, няма характер

на схоластически теории, а е разкриване на душата. Това слово

за Бога и живота в Него идва без размишления, просто самò се

ражда в душата.

Догматическото съзнание на подвижника не е резултат от

разсъдъчна рефлексия – която е въобще психологически естес- твена, – на преживения вътрешен опит. Подвижниците избяг -ват пътя на разсъдъка, защото разсъдъчната рефлексия не само

понижава интензивността, с която съзерцават Светлината, но и

довежда до прекратяване на истинското съзерцание; и тогава ду-

шата потъва в мрак, като остава само с абстрактното рационал-

но знание, лишено от жизнена сила.

Каква е ползата да разсъждаваме за природата на благодат-

та, без да усещаме в себе си нейното действие? Каква е ползата



216

да ораторстваме за Таворската светлина, като не сме битийно

в нея? Има ли смисъл изискано да богословстваме за Троицата,

когато в нас я няма светата сила на Отца, кротката любов на

Сина, несъздадената светлина на Светия Дух?

Както всеки истински живот в Бога е възможен само при ид -ването на Бога, така и догматическото съзнание, разбирано като

духовно знание, е дар от Бога. Обикновено то е скрито и съвсем

рядко се излива в устно или писмено слово. Когато Божието благо-

воление слиза върху човека, тогава душата не се стреми да изясня-

ва опита си в рацио нални понятия и логически категории. Душата

няма никаква потребност от тях, тъй като достоверно знае – с едно недоказуемо, но и неизискващо се от доказателства знание,

че живее с истинния Бог . И ако в нея още има сила, тя се стреми

към по-голяма пълнота; а ако Божието действие превишава ней-

ните сили, тя мълчи в блажена изнемога.

Невъзможно е духовният опит да бъде безупречно облечен в

думи; човешката реч не може равнозначно да изрази живота на

духа. Неизразимото и непостижимото в реда на логичното мислене се

постига битийно. С вяра и с живо общение човек познава Бога; а ко-

гато се намеси човешкото слово с цялата си условност и разтегливост,

тогава се открива поле за безкрайни недоумения и възражения.

Можем със сигурност да кажем, че никой от светиите не би

започнал да търси словесен израз на своя духовен опит и зави-

наги би останал в мълчание, в това „ тайнство на бъдещия век”,

ако пред него не стоеше задачата да научи ближния; ако любовта

не раждаше надеждата, че поне някой, „поне една душа”, както пише старецът, ще чуе словото и, като се покае, ще се спаси.

Основите на догматическото знание се дават изцяло още при

първия благодатен опит и ако този аспект на единното и нераз-

делно духовно битие не веднага се проявява ясно, това е не за-

щото Божият дар има недостатък в самия себе си, а защото, за

да усвои този дар, човек трябва да мине през дълъг процес на

вътрешно развитие.



217

Който за първи път съзерцава несътворената божестве-

на светлина и за първи път бива въвеждан в света на вечното

битие, остава поразен, изумен в блажено удивление от новото,

което вижда и несъизмеримостта, несъвместимостта му с целия околен материален свят. Той не е в състояние да изрази видяното

с думи. Или ще онемее, или ще каже нещо почти нелепо. И ако не

е призван на проповедническо служение, ще скрие в сърцето си

неизразимите с човешки език слова.

Но колкото и велик да е първият дар на божествената благо-

дат, докато не го е усвоил, човек може отново да бъде подложен

не само на колебания, но и на падения. Прекрасен пример за това

е апостол Петър. На Тавор той е в блажено изумление; след това,

по времето на Христовите страдания, се отрича; а много години

по-късно в посланието си посочва своето таворско видение като

свидетелство за истината.

Процесът на усвояване на благодатта не е еднакво продъл-

жителен при всички. Но в общи линии нормалният път на това

усвояване е следният. Първият опит на божествено посещение дълбоко поразява целия човек и го увлича изцяло към вътрешен

живот, към молитва, към борба със страстите. Този период е бо-

гат със сърдечни усещания и изобилства с преживявания тол-

кова силни, че умът бива изцяло привлечен да съучаства в тях.

Следващият период – загубата на благодатта, потапя човека в

огромна скръб и той в недоумение търси причините за тази загу-

ба и пътища за връщане на Божия дар. И едва след като минат

дълги години в смяна на духовните състояния – съпроводени с четене на Свещеното Писание и творенията на светите отци на

Църквата и разговори с духовни наставници и други подвиж-

ници на благочестието – след дълга борба със страстите човек

открива в себе си светлината на познанието за пътищата на духа,

която е дошла тайнствено и незабелязано (Лука 17:20). Това поз-

нание, което ние нарекохме догматическо съзнание, съвсем не е

абстрактен гн ò сис ; то е дълбокият живот на духа.



218

__________

Бог не е завистлив. Бог не е самолюбив и не е честолюбив.

Той Самият смирено и търпеливо търси всеки човек, какъвто и да е неговият път, и затова всеки може в една или друга сте-

пен да познае Бога не само в Църквата, но и извън Нея, но без

Христос и извън Христос съвършено познание за Бога е невъз-

можно (Матей 11:27).

Извън Христос никой духовен (мистичен) опит не дава на

човека познание за божественото Битие, като Една непостижима

абсолютна Обективност в Три непостижими абсолютни Субекта,

т.е. като Троица единосъщна и неразделна. А в Христа това отк-

ровение, това знание става светлина на вечния живот, изливаща

се върху всички проявления на човешкото битие.

В писанията на стареца Силуан се вижда ясно как той,

без каквито и да било противоречия, живееше в Единия Бог в

Три Лица. В своите молитви едни и същи имена: Отец , Господ ,Владика, Цар, Създател, Спасител и други, той отнася ту към вся-

ко Лице на Светата Троица, ту към единството на Трите Лица.Според категоричното свидетелство на стареца Бо жеството

на Иисус Христос се познава чрез Светия Дух. Който по такъв

начин е разбрал Божеството на Христос, чрез духовния опит

разбира неслитното съединение на две природи и две воли в

Него. Пак чрез Светия Дух, в духовния опит човек разбира и

несътворената природа на божествената Светлина, и другите

догмати на нашата вяра. Но тук е необходимо да отбележим,

че догматическото съзнание, което идва чрез благодатния опит,качествено се отличава от подобното му само по външен вид

догматическо съзнание, което е следствие или на „вяра по слух”,

или на академично образование, или, като абстрактно-идеални

представи, е в реда на философското убеждение.

„Едно е да вярваш в Бога, а друго – да знаеш Бога”, казва

старецът.

Абстрактно-идеалните представи могат да съответстват на

истината за битието, но дори и в този случай, като отделени от



219

положителния благодатен опит, те не са онова знание за Бога, ко-

ето по своята същност е вечен живот (Иоан 17:3). Все пак и те са

ценни, тъй като във всеки момент могат да послужат на човека и

в плана на истинския духовен живот.

__________

Богословът-интелектуалец може би ще каже за писанията

на стареца: аз не намирам тук богатство на богословска мисъл;

не виждам тук догматическо знание. Ще каже така, защото не-

говата духовност е в друг план на религиозния живот.

Богословът-рационалист е зает с множество проблеми и тър-

си тяхното разрешение по пътищата на разсъдъчния анализ.

Неговият истински религиозен опит не е голям; неговият главен

опит е от сферата на разсъдъка, а не на живото богообщение. Той

смята научната си ерудиция и разсъдъчния си опит за духовно

богатство и го поставя толкова високо, че в неговите очи всеки

друг опит отстъпва на втори план.

За истински религиозния човек, който търси живото бо-гообщение, който живее с Бога, наивността в увлеченията на

рационалиста е очевидна. Той недоумява, някак си не разбира:

как може умен човек да се задоволява със своите догадки и аб-

страктни теории? Рационалистите например с векове се мъчат

да разрешат проблема за съотношението между благодатта и

свободата на творението. Те сякаш забравят, че има и друг път

за решаването на тези въпроси: битийното познание за взаи-

модействието между Божията благодат и човешката свобода.По този път вървеше старецът Силуан. Това е въобще пътят

на Църквата. Църквата е силна и богата не със Своята научна

ерудиция, а преди всичко с това, че действително притежа-

ва даровете на благодатта. Църквата живее чрез Светия Дух,

диша чрез Него и от реалността на общението си с Него знае

как Той действа, знае също и как и в какви граници се проя-

вява човешката свобода.



220

Взаимодействията между благодатта и свободата са безк-

райно разнообразни. Това разнообразие, от една страна, е ре-

зултат от мярката или степента, или силата на благодатта, а от

друга – от духовното състояние на всеки отделен човек. По сви- детелството на отците на Църквата и на стареца, когато Господ дойде в душата на човека, когато Божията Светлина обхване це-

лия човек, когато целият човек е в Бога, тогава той сякаш губи

свобода; тогава свободата му се проявява само в това, че всецяло

се отдава Богу и вече не действа от себе си, а само приема онова,

което му дарява Бог . В това състояние човек не пита за нищо

(Иоан 16:23). С други думи, тогава отпадат всички въпроси, вся-

ка „проблематика”.

Въпреки казаното, далеч сме от мисълта да отхвърлим като

незаконни и неестествени недоуменията, търсенията и питани-

ята на душата. Не. Но тук говорим за различни пътища. Един

търси удовлетворението или решението в рационален план, а

друг – в сферата на истинското битие. За да удовлетвори пита-

нията на своя ум, рационалистът строи най-сложни богословс-

ко-философски системи; извършва колосална работа, за да може диалектично ако не да докаже, то поне да развие и да покаже

положението на нещата, както го вижда той. Често посвещава

на това всичките си сили и богати дарования, целия си живот.

И по странен начин безпочвеността на такова търсене сякаш се

изплъзва от погледа му.

Нима е възможно разрешението на стоящите пред нас въп-

роси за вечния живот да бъде намерено по тези пътища? И дори

ако е възможно, все едно – нима абстрактното знание е истинс-кият живот? Нима човешкият дух ще се задоволи с такова наив-

но решение?

Още от младостта си блаженият старец беше усетил нуждата

от истински живот; той горещо търсеше онази реалност, която

сама по себе си носи на нашия дух неопровержимо доказателство

за вечността, както неопровержимо е прякото доказателство на

нашето съзнание за факта на земното ни съществуване.



222

което говори старецът. Тук не може да има „богатство” на мисли

и богословски концепции. Човешкото слово е безсилно да опише

живота, за който сме призвани, който дарява Бог . Дори Самият

Господ се е въздържал да го опише с думи, а е казал: „А кога дой- де Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина… и него

ден няма да Ме попитате за нищо” (Иоан 16:13, 23).



223

Х.

Духовни изпитания

Ñ Бога на човек не винаги му е леко.В периода на отнемане на благо-

датта, който обикновено е доста продължителен, Бог може поня-

кога да Се покаже на душата като безпощаден мъчител. Когато,

въпреки своя труд и подвиг – до предела на силите си, човек не

постига Божията милост, той страда толкова тежко, че ако би

било възможно, би се отказал изобщо от всякакво битие.

Какви са тези страдания? Да се отговори на този въпрос не

е лека задача. Душата, веднъж почувствала Бога и изпитала живота в свет-

лината на Божието лице, вече не намира за себе си нито покой,

нито удовлетворение в нищо от света. Тя не може да се спре на

нищо, и в същото време е обградена от всичко, освен Бога. Злото,

което е изпитала, тъмнината, демонските атаки – всичко това я

връхлита и на моменти мъчението от страстите се засилва докрай,

а Бог сякаш се е отвърнал от човека и не чува неговите вопли.

Като най-безпомощното същество увисва той над страшна бездна и вика към Бога за помощ , но всички викове остават нечути. Бог сякаш е безразличен към всичките му страдания. Душата вижда

своето отстъпление от Божията любов и се терзае от съзнанието

за своята несправедливост и измяна Богу, но пак вика към Бога

за милост и не я намира. Само като изобличител на беззаконията

£ застава Бог пред душата и тя чезне от Неговите изобличения.

Разбира справедливостта на Божия съд , но от това страданията £

не намаляват. Като се потапя не въображаемо, а действително в



225

със светиите е приятно и радостно; съжаляват, че са заобиколени

от грешници и мечтаят да срещнат светец . От отделни срещи, ко-

ито изпълват със светла надежда и нови сили печалната им душа,

те са готови да направят заключението, че животът сред свети хора винаги така окрилящо действа на душата. Това е заблуда.

Никой светец не може да ни освободи от необходимостта да се

борим с греха, който живее в нас. Той може да съдейства с молит-

ва, да помага със слово и поучение, да подкрепя със своя пример,

но да ни освободи от труда и подвига не може. И когато светият

човек ни призовава и насърчава да живеем по заповедите, тога-

ва той може да изглежда „жесток”. Нима не бе казано, а казват и

до днес, за Самия Христос, че „ тежки са тия (Негови) думи! Кой

може да ги слуша?” (Иоан 6:60). По същия начин и думите на

светиите, когато изискват от нас чисто да спазваме заповедите,

стават непосилни и „жестоки”.

Старецът Силуан бе винаги кротък, снизходителен и мек,

но по същество никога не отстъпваше от онова, на което Бог го

бе научил. Неговият подход беше прост и ясен: „На Господ му е жал за всички… Той така обикна хората, че взе върху Себе Си

тежестта на целия свят… И от нас Той иска да обичаме брата

си”. Когато слушаш тези думи на стареца, осъзнаваш с цялата си

душа, че той казва истината, но да го следваш е непосилно теж-

ко. И мнозина си отиваха от него. Неговото духовно благоухание

пораждаше в душата дълбок срам заради самия себе си и чувство

на отвращение от собственото зловоние. Ако му се оплаквате от

хора, които са ви обидили, макар да разбира вашата печал и да скърби заедно с вас, той не споделя вашия гняв. Ако мислите да

отвърнете на злото със зло, тогава той вече ще скърби заради вас.

Ако сметнете за вредно да отговорите на зъл човек с добро, той

недоумява как вие, наричайки себе си християнин, смятате, че

постъпка според заповедта на Христос може да нанесе някаква

вреда. Христовите заповеди бяха за него закон за абсолютното

съвършенство, единственият начин за прео доляване на злото в

света и път към вечната светлина. Спазването им може да е само



226

полезно – полезно и за човека, който ги следва, и за оногова,

спрямо когото те се изпълняват. Няма и не може да има такъв

случай, когато следването на Христовите заповеди би могло да

причини вреда (ако преценяваме вредата не по временната вън-шна щета, а в плана на истинското и вечно битие), защото запо-

ведта Христова е проява на абсолютното благо.

Веднъж един иеромонах каза на стареца, че ако постъпва-

ме така, както той казва, враговете ще се възползват и злото ще

възтържествува. Старецът не отговори нищо, защото монахът,

който му възразяваше, не беше способен да възприеме негови-

те думи, но по-късно – не на него, а на друг монах – той каза:

„Нима Христовият Дух може да замисля някому зло? Нима към

това сме призвани от Бога?”

Голямо и изтънчено е лукавството на съвестта у страст ния

човек. В религиозния живот човекът, обладан от някоя страст,

често я представя като стремеж към правда и полза и неряд -ко – като борба за славата Божия. В името на Христос, Който

предаде Себе Си на смърт заради враговете, хората понякога са

готови и кръв да пролеят, само че не своята, а на своя „брат-

враг ”. Така е бивало във всички времена, но животът на стареца

съвпадна с такъв момент от историята, когато това извращение

се проявяваше с особена сила.

„ Това ли е пътят на Христос?” – казваше той скръбно.

__________

„Жестоки” са думите на стареца. Кой може да ги слуша? Да

живееш по тях означава да предаваш себе си на мъчение не бук-

вално, като мъченик в деня на смъртта си, но и всеки ден.

Не си спомняме сега къде се разказва за един благочестив

човек, който цял живот молил Господ да му даде мъченическа

смърт; и когато приближил часът на неговата мирна кончина,

той опечален казал: „Господ не чу моята молитва”. Но едва произ-

несъл тези думи, бил известен, че целият му живот е бил мъчени-

чески и е приет от Бога като мъченичество.



227

Старецът казва, че благодатта, която получил в началото,

била „като при мъчениците”, и дори мислел, че Господ може би

му е отредил мъченическа смърт; но както онзи благочестив

човек, и той почина в мир. Старецът беше във всичко изклю-чително трезв. Той не мечтаеше за съвършенство; но изпитал

съвършената Христова любов, се подвизаваше твърдо през це-

лия си живот, за да спечели тази любов. Той знаеше по- добре

от всеки друг , че „ духът е бодър, а плътта немощна”, и зато-

ва казва, че понякога хората имат желанието да пострадат за

Христа, но ако нямат благодатта и в тялото си, може да не

издържат мъченията. Затова не трябва да се стремим към та-

къв подвиг , но ако Господ ни призове, трябва да искаме помощ от Него и Той ще помогне.

Старецът не търсеше мъченичество, въпреки че беше изпитал

„мъченическата” благодат. И все пак неговият живот бе истинс-

ко мъченичество. Може да се каже – даже по-голямо. Мъченикът

понякога за едно кратко мъжествено изповедничество получава

венеца на живота. Но да се подвизаваш с десетилетия, както се

подвизаваше старецът, и десетилетия да се молиш за света, както той се молеше – „ да се молиш за хората, означава да проливаш

кръвта си”, – това е по-високо от обикновено мъченичество.

Пътят на християнина изобщо е мъченичество; и който върви

по него както трябва, трудно се решава да проповядва. Неговата

душа е изпълнена с желание да види своя брат причастен на веч-

ната светлина, но страданията той иска да понесе сам и затова

преди всичко и повече от всичко се моли за света.

__________

В границите на земния живот, в тази сфера, предоставена от

Бога за проявяване не само на положителните, но и на отрицател-

ните възможности за свобода, никой и нищо не може да преуста-

нови напълно проявите на злото; молитвата на любовта обаче има

силата да измени в голяма степен хода на събитията и да намали

размерите на злото.



228

„Животът беше светлината на човеците. И светлината в

мрака свети, и мракът я не обзе” (Иоан 1:4-5). Тъмнината на

небитието не може да погълне светлината на живота. Цялото

благо, което изхожда от Бога и се връща към Бога, е неунищо-жимо. Молитвата е една от най-висшите форми на благото би-

тие, неунищожимото и вечното. Тя е онази „ добра част, която

няма да се отнеме” никога (Лука 10:42).

Търсейки спасението, своето и на своя ближен, подвижни-

кът се съсредоточава върху своя вътрешен човек и вижда в са-

мия себе си силата на „греховния закон” (Рим. 7:23). Като вижда

как въпреки цялото му усилие да върши добро грехът го убива и умъртвява (Рим. 7:11), нерядко стига почти до отчаяние – и в

това тягостно състояние той се моли.

Помним едно забележително посещение. На гости ни дойде

един монах-пустинник. Тогава той беше на около седемдесет го-

дини. Живееше в едно глухо място, на пътя, който води от ма-

настира към скита, в дере, до един поток, сред гората. Лицето му

бе измъчено, покрито с бръчки, бледо, отдавна немито и сивкаво

на цвят; сплъстени, тъмносиви коси и брада; хлътнали сивосини очи. Дълго разговаряхме. Той разказа следното за себе си:

„Много години душата ми се мъчи от мисълта, че ето ние, мо-

насите, сме се отрекли от света, оставили сме роднини и родина,

оставили сме всичко, което обикновено съставя човешкия живот;

дали сме обети пред Бога, пред светите ангели и пред хората да

живеем по Христовия закон; отрекли сме се от своята воля и во-

дим всъщност мъченически живот – и все пак не преуспяваме в доброто. Мнозина ли от нас се спасяват? Аз първи загивам.

Виждам, че и други ги владеят страстите. А когато срещна ми-

ряни, виждам, че живеят в огромно невежество, нехайно и не се

каят. Ето как малко по малко, без сам да забелязвам, започнах да

се моля за света. Много плаках от мисълта, че ако ние, монасите,

които сме се отрекли от света, не се спасяваме, какво тогава ста-

ва в света? Така постепенно моята скръб растеше и аз започнах

да плача вече със сълзи на отчаяние. И ето, миналата година,



229

когато в такова отчаяние лежах една нощ на пода, изморен от

плач, яви се Господ и ме попита: „ Ти защо плачеш така?”… Аз

мълча… „Нима не знаеш, че Аз ще съдя света?”… Аз пак мълча…

Господ казва: „Аз ще помилвам всеки човек, който макар веднъж

в живота си е призовал Бога”… В мене пробягна мисълта: „ Тогава

защо ние се мъчим така всеки ден?” На движението на моята

мисъл Господ отговаря: „Онези, които страдат заради Моята за-

повед , ще бъдат Мои приятели в Небесното Царство, а останалите

само ще помилвам”. И си отиде Господ ”.

Това беше станало с него наяве. При нашата среща той ни разказа за още две негови видения, докато е бил в лек сън след скръбна молитва за света.

Не даваме името на този монах, тъй като е още жив, оценка

на видението – също. Ние го слушахме без ни най-малка проя-

ва на отношение към онова, което той разказа, като следвахме

строгото правило на атонските отци – да си особено предпазлив,

когато става дума за видения. Може би нашата суха бдителност,

може би нещо друго нелепо в нас отблъсна този старец -монах, но след това той вече не идваше при нас. Ние действително имахме

нескромната мисъл: да го изпитаме повече. Може би това го беше

оскърбило? Не знаем.

За времето на нашето общуване с монасите на Света гора

срещнахме девет души, които обичаха да се молят за света и се

молеха с плач. Веднъж чухме разговора на двама от тези монаси.

Единият от тях каза:

– Не мога да разбера защо Господ не дава на света мир, ако

за това Го моли макар и само един човек?

Другият му отговори:

– А как е възможен пълен мир на земята, ако остане макар и

един човек със зла воля?

Но да се върнем към нашата основна тема.



230

__________

С Бога на човек не винаги му е леко.

Ние се повтаряме, но предметът на нашия разговор е та-къв, че това е неизбежно. Кръгът от мисли у един подвижник не

включва ни богатство, нито разнообразие; но те се отнасят до

онзи живот, който изобщо не е леко да се усвои. Минават векове

и през тях един и същи опит се повтаря почти неизменно, и въп-

реки това малцината, които знаят последователността на христи-

янския подвиг , също се губят по този път. Господ е казал: „ Тесни

са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина го

намират” (Матей 7:14).

Отново искаме да говорим за онова, което беше предмет и

на дългите разговори между стареца Силуан и отец Стратоник.

Пътят на християнина, в общи линии, е такъв. Отначало човек

бива привлечен към Бога от дара на благодатта и когато вече е

привлечен, настъпва дълъг период на изпитание. На изпитание

се подлага свободата на човека и неговата вяра в Бога, и то

понякога – „жестоко”. В началото на обръщането ни към Бога нашите молби – и малки, и големи, и едва изречени – Той обик-

новено изпълнява бързо и с някакво чудо. Но когато настъпи

периодът на изпитание, всичко се променя. Небето сякаш се

затваря и става глухо към всичките ни молитви. За ревност-

ния християнин всичко в живота става трудно. Отношението

на хората към него се влошава; те престават да го уважават; не

му прощават онова, което прощават на други; трудът му поч-

ти винаги се заплаща под нормата; тялото му става лесно уяз-вимо от болести; природата, обстоятелствата, хората – всичко

се обръща срещу него. Колкото и надарен да е, дори повече от

другите, човек не намира приложение на талантите си. И освен

всичко това търпи многобройни атаки от демонските сили, и

накрая – най- тежкото и непоносимо страдание: Бог го изоста-

вя. Тогава, обхванало целия човек във всички планове на него-

вото битие, страданието достига своята пълнота.



232

Хората на вярата избягват това отчаяние и тази омраза, за-

щото човек се спасява с вяра; с вяра в любовта и милосърдието на

Бога, с вяра в Неговото слово, с вяра в свидетелството на отците

на Църквата. Повечето благочестиви християни през живота си може би не са преживявали своето възкресение, но вярата в него

ги пази. За тази вяра старецът говори многократно, основавайки

се на думите на Господа: „Блажени, които не са видели и са повяр-

вали” (Иоан 20:29). Ще дойде час, когато тази вяра ще изведе чо-

века от мрака и теснотата на робството в просторите на истинния,

нетленен живот, чието великолепие е съвършено друго, различно

от обикновената човешка идея за великолепие и красота.

__________

Врагът- дявол постъпва по един начин с онези, които го при-

емат, и по друг – с онези, които се борят с него. Едно е страдани-

ето на гордото отчаяние; съвсем друго – на благочестивата душа,

когато Бог позволява на сатаната да я нападне. Последното изку-

шение е изключително тежко и се допуска рядко.Когато човек, изоставен по промисъла Божи, за пръв път

долавя приближаването на сатаната, велико страдание и страх

обхващат цялото му същество, и душата, и тялото. Този страх е

несравним с чувството при приближаване на престъпник или

убиец , защото в него е мракът на вечната гибел. Тогава душата

разбира КАКВО е дяволът; разбира силата на неговата жесто-

кост; и, поразена от колосалността на стоящото пред нея зло,

цялата се свива. Разтресена от ужас и отчаяние, тя изнемогва до такава степен, че не намира в себе си повече сили да се моли.

Не чувства при себе си Бога-Застъпник, а чува гласа на врага:

„ Ти си в моята власт… Не се надявай на Бога и забрави за Него;

Той е неумолим”. В тези минути душата, като не иска да приеме

дявола, или безмълвно замира с мисъл за Бога, или, в по- добрия

случай, намира в себе си сила да призове Божието име. Едва

по-късно ще разбере с какво изключително внимание Бог я е

придружавал именно в тази £ борба.



233

__________

От писанията на стареца може да се види, че той на два пъти

е изпитал такава борба със сатаната. Първия път бил спасен от това, че произнесъл Иисусовата молитва и още преди да я завър-

ши, му се явил Господ ; втория път бил вече по- укрепнал и по-

мъжествен и намерил в себе си сила да седне и да се обърне към

Бога с молива; тогава получил в отговор необичайния, странен

съвет: „ Дръж ума си в ада, и не се отчайвай”.

Тогава узнал с какво оръжие се побеждава дяволът: при всяко

негово приближаване душата обръща цялата сила на своята омраза

срещу себе си, осъжда себе си, като свой последен враг , на вечна

мъка, и добавя: „Но Бог е свят, истинен и благословен во веки”.

Въоръжена с това оръжие, душата се освобождава от все-

ки страх и става непристъпна за врага. Такава „опитна” душа

при всяко вражеско нападение с велик гняв се хвърля в без-

дната на вечната тъмнина, като смята себе си достойна за

това, и врагът отстъпва от нея, защото не издържа силата на

посрещащия го огън; и душата, вече свободна от него, може с чист ум да се обърне към Бога с молитва.

__________

„Врагът падна от гордост.” Гордостта е началото на греха; в

нея се включват всички други видове зло: тщеславие, славолюбие,

властолюбие, студенина, жестокост, безразличие към страданията

на ближния; мечтателност на ума, усилено действие на въобра-жението, демонично изражение на очите, демоничен характер на

целия човешки облик; мрачност, тъга, отчаяние, омраза; завист,

чувство за малоценност, при мнозина – потъване в плътски страс-

ти; мъчително вътрешно безпокойство, непослушание, страх от

смъртта или, обратно, желание за самоубийство, и накрая, което

нерядко се случва, пълна лудост. Ето какви са признаците на де-

моничната духовност. Но докато не се проявят очебийно, те оста-

ват за повечето хора незабелязани.



234

Не е задължително да са налице всичките тези признаци, за

да се разпознае „прелъстяването” от демонични помисли или ви-

дения, или „откровения”. При някои хора преобладава мегалома-

нията, славолюбието, властолюбието; при други – тъгата, отчая-нието, скритото безпокойство; при трети – завистта, или мрач-

ността и омразата; при четвърти – плътската похот. Но всички

непременно ще имат въображение и гордост, която може да е

маскирана дори като крайно самоунижение.

__________

Когато човек бива „прелъстен” от врага и го последва, той не

разбира КАКВО е врагът, той не познава силата на откритата бор-

ба с него и страда от това, че врагът го отвежда от светлината на

истинния живот в своя мрак. Тези страдания са белязани с печата

на духовната слепота. В някои случаи врагът носи на своята жер-

тва една изпълнена с безпокойство сладост от гордото съзнание за

мнимо величие; в други – причинява на душата силна болка и я

настройва против Бога; а тя, без да разбира истинската причина за своите страдания, се обръща против Бога с омраза.

Но благочестивата душа, която е познала Божията любов,

страда от откритата борба с врага, от великата сила на злото,

която дяволът насочва срещу нея в това противоборство; и човек

вижда съвсем ясно, че тази сила може напълно да унищожи ця-

лото негово същество.

В първия случай обикновено душата се бори дълго, като не

намира път към Бога; във втория – Бог се явява във велика свет- лина на човека, щом изтече времето на неговото изпитание, дъл-

жината и силата на което са отмерени от Бога. При едни това

състояние може да продължи само около две- три минути; при

други – час или повече; а един подвижник беше останал в него

три дни. Срокът може да е по- дълъг , когато, от една страна, бор-

бата е по-малко напрегната, а от друга – когато човекът е по-из-

дръжлив, защото не всички души имат една и съща сила.



236

тежест. И колкото по-чести и по- дълги са неговите духовни състо-

яния, толкова по- тягостно преживява той слизането в плътското

усещане за света.

__________

Когато подвижникът, воден от духа на Божията любов, се

моли с дълбок плач, той стига до състояние, от което по-високо

в дадения момент няма сили да се изкачи, и тогава изпитва

покой на духа от близостта до Бога; но след края на молитвата

този покой се задържа в душата само известно време – поня-

кога повече, понякога по-малко – и след това помислите отново

започват да тревожат душата. Смяната на тези състояния води

до различни резултати. Някои подвижници стигат в опреде-

лен момент от духовния си растеж до такава по сила молитва,

при която душата им изпитва страх и трепет, но след това те

постепенно се смаляват и отслабват в молитвата. Други, по-мъ-

жествени души, напротив, непрестанно растат, търсейки все

по-голяма пълнота на молитвата така – докато в душата им не се вкорени желанието и дори потребността да бъдат докрай

безпощадни към себе си, т.е. едва ли не да „намразят и погу-

бят” своята душа. Но дори и това, както виждаме от писанията

на стареца, не е още последната любов, която Господ дава на

Своите раби да познаят и от чиято сладост човек понася с ле-

кота всяко страдание и дори смъртта.

__________

Блаженият старец знаеше до пределна очевидност, че тази

любов, на която го учеше Светият Дух, е Истината, която в сво-

ята онтологична, битийна реалност е вън от всяко съмнение. Той

беше изпитал тази степен на познание, когато Господ му се бе

явил. Казваше, че когато Сам Господ се яви на душата, тя не

може да не познае своя Творец и Бог . По действието на Светия

Дух на него му беше дадено да съзерцава съвършената святост



238

ХІ.

„ Дръж ума си в ада, и не се отчайвай”

Â състояние на духовно съзерцание

подвижникът вижда неща, които

за повечето хора са тайна, но му е невъзможно да разкаже за

тази тайна, защото, слушана на обикновен език, тя изглежда

съвсем друга. Езикът на човешките думи и понятия предос-

тавя много ограничена възможност за предаване на вътреш-

ното състояние от един човек на друг . Задължително условие

за взаимното разбиране е общият или тъждествен опит. Ако

го няма, няма да има и разбиране, защото зад всяка наша

дума се крие целият ни живот; във всяко понятие всеки от

нас влага обема на своя опит, ето защо всички неизбежно го-

ворим на различни езици. Но поради единосъщието на чо-

вешкия род словото също може да събужда нов опит в душата

на слушащия и с това някак да поражда в него нов живот. И

ако това е така при обикновеното наше общуване, още повече

важи, когато действа Бог . Със своето явяване Божието Слово,при определено вътрешно разположение на душата, която го

възприема, действително донася нов живот – вечния живот,

който се съдържа в Него.

Имаме предвид и несъвършенството на нашето средст-

во – езика, и своето невежество и неспособност, но все пак ще

си позволим да се върнем към онази странна на вид молитва-раз-

говор, за която споменахме по-горе, а именно към думите: „ Дръж

ума си в ада, и не се отчайвай”.



240

На „неграмотния и прост” Силуан също се открили тайни,

скрити „от мъдри и разумни”. Затова нощта на свръхестествена-

та молитва-разговор има в неговия живот изключително значе-

ние. Светът е потопен в тъмнината на духовно незнание. Пътят към вечния живот непрестанно е проповядван на всички езици,

но истински позналите този път са единици, и то на поколения.

__________

„ Дръж ума си в ада, и не се отчайвай”.

Непонятен израз. Какво означава да държиш ума си в ада?

Дали не значи да си представяш нещо подобно на онези, чес-

то – примитивни, картини, които рисува наивното човешко въ-

ображение?… В дадения случай – не. На отец Силуан, както и на

някои други велики отци, като например Антоний Велики, Сисой

Велики, Макарий и Пимен Велики и др., е било дадено в този жи-

вот реално да изпитват състоянието на адските мъки. Повтарянето

на това състояние го отпечатва в сърцето толкова дълбоко, че те

вече могат по своя воля да го възобновяват в душата си, да се връщат към него чрез съответно вътрешно движение на духа. И те

са прибягвали към този подвиг , когато в душата им е започвала

по един или по друг начин да се проявява някоя страст, и особено

най- дълбоката и най-изтънчената – гордостта.

Борбата с гордостта е последният етап от борбата със страс-

тите. В началото подвижникът се бори с грубите плътски страсти,

след това с раздразнителността и накрая с гордостта. Без съмне-

ние последната борба е най- трудната. Познал от своя дълъг опит,че гордостта довежда до загуба на благодатта, подвижникът сли-

за в ада с особено вътрешно движение и с адския огън изгаря в

себе си действието на всяка страст.

Старецът отбелязваше, че повечето хора, приближавайки се

до това пределно състояние, изпадат в уплаха и малодушие и не

издържат. Ето защо и Великият Сисой е казвал, питайки: „Кой

може да носи помисъла на Антоний? Впрочем познавам един чо-

век ( това бил самият Сисой), който може да го носи”.



241

Според обяснението на стареца Силуан Сисой имал предвид онзи помисъл, на който Антоний Велики се бил научил от един

александрийски обущар. Преподобният Антоний се молел Господ

да му открие каква степен на духовен растеж е постигнал. Господ тогава му казал, че още не е стигнал до степента на един обу-

щар, който живее в Александрия. Тогава преподобният отишъл

при обущаря и го попитал какъв е неговият живот. Обущарят му

отговорил, че от това, което заработва, дава една трета на хра-

ма, една трета на бедните и останалото – за собствени нужди.

Антоний никак не се учудил, той самият бил изоставил всичко,

което имал и живеел в пустинята в по-голяма бедност от обуща-

ря. Разбрал, че не в това било превъзходството на обущаря, и

му казал: „Господ ме изпрати при тебе да узная как живееш”.

Смиреният обущар, който изпитвал голяма почит към Антоний,

изплашен от неговите думи, отговорил: Нищо не правя; само до-

като работя, гледам хората, които минават, и си мисля: „всички

ще се спасят, само аз ще загина”.

Антоний, когото Бог пратил да се поучи от обущаря; Антоний,

който чрез дълъг и изключителен подвиг удивил цял Египет, бил подготвен правилно да възприеме чутите думи – по дар Божи

почувствал силата на помисъла, който обущарят носел, и наис-

тина разбрал, че не е стигнал неговата мярка. Той се върнал в

пустинята и започнал да се учи на дело да изпълнява този съвет.

На великия Антоний, основателя на източното монашество,

Бог дал не само да разбере този помисъл, но и силата да го носи.

На този подвиг той учел отшелниците, дорасли да приемат не мля-

ко, а твърда храна (Евр. 5:14). Този подвиг възприели от него и другите велики отци на пустинята и като безценно съкровище са

го предали на вековете след тях в наследство. При всеки от отците

той получава различна словесна форма, но по същество остава съ-

щият. Пимен Велики например казвал на своите ученици: „Чеда,

повярвайте ми, където е дяволът, там ще съм и аз”.Блаженият старец Силуан казваше, че много подвижници,

приближавайки се към това състояние, се отчайват и после не мо-

гат да продължат нататък. Но който знае, че „Господ много ни оби-



242

ча”, избягва пагубното действие на такова отчаяние и умее мъдро

да стои на границата му така, че без да става негова жертва, със

силата на адския пламък да изгаря в себе си всяка страст.

Разказът на стареца е прост, така както са прости думите на

александрийския обущар, на преподобния Сисой или на преподоб-

ния Пимен и другите отци, но силата на тези думи и дълбочината,

до която стига молитвеният подвиг на тези отци, ще останат неп-

ристъпна тайна за онези, които нямат техния опит на адски мъче-

ния – от една страна, и на велики благодатни дарове – от друга.

__________

Целият дълъг подвижнически живот на стареца, особено

след онази нощ , се превърнал в горещо търсене на смирение. И

ако искаме да узнаем тайната на неговата борба по пътя към

смирението, трябва да се вникнем в странните му думи:

„Моята любима песен е: Скоро ще умра и окаяната ми душа

ще слезе в ада, и там ще страдам сам в мрачната тъмница, и

горко ще ридая: душата ми тъгува за Господа и аз Го търся със сълзи. Как да не Го търся? Той пръв ме потърси и ми яви Себе

Си – на мене, грешния”.

Когато той казваше „окаяната ми душа ще слезе в ада”, това

не бяха само думи, а истинско преживяване на адските страда-

ния, които се бяха враснали до такава степен в сърцето му, че

той можеше със съзнателно вътрешно движение на духа да ги

възобновява в себе си в по-голяма или по-малка степен. И когато

огънят на адското мъчение даваше желания резултат, т.е. убива-ше страстния помисъл, тогава на общата пагубност на този огън

той противопоставяше спасителното действие на Христовата лю-

бов, която също познаваше и носеше в сърцето си.

На този подвиг той се беше научил, след като бе получил от-

говора: „ Дръж ума си в ада, и не се отчайвай”. С първата част

от своята „ любима песен” той се потопяваше в ада, с втората,

връщайки се към спомена за Божията любов, избягваше отчая-

нието – „и не се отчайвай”.



243

Малко са подвижниците, които са способни на това, което

правеше старецът. От постоянното пребиваване в този подвиг душата добива особен навик и издръжливост. Мисълта за ада се

вкоренява до такава степен в душата, че вече почти не я напуска.Необходимостта от такова постоянство се налага от обстоятелст-

вото, че човек, който „живее в света и носи плът”, е непрестанно

под влиянията на заобикалящия го грях, броня срещу който за

душата е смирението – и тя се защитава, смирявайки се дори до

преизподния ад .Старецът казваше: „Господ ме пожали и Сам ме научи как да

се смирявам с думите: „ Дръж ума си в ада, и не се отчайвай”. С това

се побеждават враговете, а когато с ума си изляза от огъня, помис- лите отново придобиват сила” (Писанията на стареца, стр. 328).

От нашите бледи и несвързани слова е невъзможно да се по-

лучи истинска представа за този дивен и неописуем живот, който

съвместява пределно поносимото за човешката природа страда-

ние с пределно поносимото за човека блаженство. Едното съпътс-

тва другото по чуден начин. Ако беше само страданието, нямаше

да можем да го изтърпим. И ако беше само блаженството, също

нямаше да можем да го понесем.



244

ХІІ.

За Божието слово и за пределните възможности на творението

Âсяка човешка мисъл, всяка човеш-

ка дума е енергия-сила. И ако това е

вярно по отношение на човешката мисъл и думи, толкова по-вяр-

но е то по отношение на Божиите думи, на словата на Христос.

Когато слушаме благоуханните, тихи и сладки евангелски

слова на Христос: „Блажени чистите по сърце, защото те ще ви-

дят Бога” или „ Това ви заповядвам, да любите един другиго”, или:

„Научете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце” – не

бива да забравяме, че тези кротки Христови слова са онази не-

постижима и безпределна сила, която е извикала от тъмнината

на небитието към светлината на живота всичко съществуващо,

всичките безброй светове, всичките несметни в разнообразието

им божии създания, разумни и неразумни.

Христовото слово, макар и облечено в смирената, чувст вено

възприемана форма на сътворената човешка реч, която може да

бъде дори графично зафиксирана, в дълбочината, в основата си

е енергия на Великия и Всемогъщ Бог , Твореца на всичко. За

това слово трябва да кажем същото, което е казано в Писанието

за Самия Бог , т.е. че то е „огън, който изтребя”, към когото всеки

земнороден трябва да се приближава с най-велико благоговение

и страх (Евр. 11:28-29).



245

„Разпалено много е Твоето слово”, казва Псалмопевецът

(Пс. 118:140).18

Христовото слово е най- тайнственото слово; то е непристъп-

но, непостижимо дори за най-големите умове и в същото време е така просто и ясно, че е достъпно и за малките деца.

Христовото слово е за нас близко, разбираемо, естествено и

дълбоко родствено на човешкото сърце – и в същото време, без

съмнение, е безкрайно над силите на сътворената ни природа; то

е божествено, непостижимо, над естествено и както казва апос-

тол Павел, „не е човешко, нито от човек” (Гал. 1:11-12).

Христовото слово се обръща към човека кротко и без на-

силие – и в същото време е безпределно, съвсем не по човеш-

ки властно – като слово на абсолютен авторитет, като слово на

единия Владика на цялото битие. „Небе и земя ще премине, ала

думите Ми няма да преминат”, казва Христос (Матей 24:35).

Христовото слово, възприето с дълбока вяра, води човека

към вечния живот по път, по който той среща много необичайни

неща, непознати за онези, които не следват Христос. По този ви-

сок път човек ще види всичко, което може да преживее и познае в своето битие. Светлината на Христовото слово стига до края на

тъмната бездна, и прави явна природата на множеството приз-

раци на истината, които са в мрака и теглят човека към себе си.

Словото Христово е огън, изпитващ всичко, което се намира в

човека и въобще в битието на света, защото, както казва апостол

Павел, „няма твар, скрита за Бога” (Евр. 4:13).

Христовото слово е дух и вечен живот, пълнота на любовта

и радост от небесата. Словото Христово е несъздадената божес- твена светлина… То се обръща не към логиката на повърхност-

ния разсъдък, а към дълбокото сърце на човека и онзи, който го

посреща с цялата дълбочина на своето сърце – за да възприеме

достойно тази божествена светлина, за да се слее с нея в ед -но – той става богоподобен.

Христовото слово, възприето в живота, прави човека бог .

18 По превода на Седемдесетте тълковници. – Б. пр.



246

__________

„Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който

е в недрата на Отца, Той Го обясни” (Иоан 1:18). Явяването на Бога-Слово (Логос) в плът и словото Му е в основата на хрис-

тиянския живот. Този живот е неописуем за всеки, който не

го познава от своя опит, ето защо би било напразно с думи да

определяме онова духовно място, където се намира човекът.

Пред него се откриват едновременно и бездната на „външната

тъмнина”, и вечната божествена светлина, а той самият стои

между тях. Тогава неговият дух се моли, като страда до краен

предел. Моли се с огромно напрежение, с пълно съсредоточава-

не на цялото същество.

Преподобният Серафим Саровски е стоял на камъка хиляда

дни и хиляда нощи и се е молел: „Боже, бъди милостив към мене

грешния”. Всеки от нас, макар и смътно, може да разбере, че бор-

бата на неговия дух тогава е била велика, титанична.

Антоний Велики, Арсений Велики, Серафим Саровски и дру-

гите наши отци са наистина изключително мъжествени хора, от-рекли се от света и презрели всяка опасност; и когато плачат,

техният плач не е за изгубено имущество, нито за някаква друга

временна загуба, а очевидно защото пред техния духовен взор

има нещо по-страшно от всички опасности, които човек си пред -ставя на земята.

Към тези и подобните на тях велики имена си позволяваме

да прибавим и името на стареца Силуан. Когато четем в неговите

записки за плача на Адам, който „с внимание слушала цялата пустиня”, голямата пустиня на света, не бива да забравяме, че

този плач е бил неговият, на Силуан. Той изживяваше голямата

трагедия на човешкото падение. Плачеше с голям плач, пред кой-

то всеки душевен човешки плач е нищо. Да плаче така може само

който е видял вечната светлина на Бога. Хората, които не са ви-

дели, или, както казваше старецът, не са познали Бога, не могат

да разберат тези страдания, не могат и да плачат с такъв плач.



247

__________

Общуването със стареца ни доведе до твърдото убеждение,

че пред верния християнин, пред светия подвижник се откриват границите на човешките възможности. Пред него ще се изправят,

и то с изключителна сила, всички проблеми на човешкото битие:

проблемът за живота и смъртта, проблемите за свободата и твор-

чеството, за смисъла на живота и на страданията; проблемите за

съотношението между откровение и вяра, вяра и знание, закон и

благодат, вечност и време, Бога и Неговите отношения към света

и към човека, за съдбините на света и за Божия Съд .Опитът на великите подвижници показва, че те са били изп-

равени пред цялата тази верига проблеми и догматически поло-

жения на вярата, но това е ставало в особени условия, по нищо

неприличащи на академичната научна работа. Христовият Дух

води духа на човека към познанието за Бога, познание – битийно,

когато самата дума „познание” означава не абстрактно интелекту-

ално заучаване, не разбиране на нивото на разсъдъка, а навлизане

в божественото битие – знание като участие в битието.

__________

Когато казваме, че пред християнина-подвижник се откри-

ват границите на човешките възможности; когато говорим за

пълнота на християнския, т.е. на общочовешкия опит, имаме

предвид не опита от различните професии и сфери на научното

знание или от различните семейни и социални положения или възрасти и т.н. Не. Ние говорим за възможността на човека чрез

покаянието опитно да слезе в бездната на падението и опитно да

живее възкресението в Христа.

Първият, т.е. опитът, който дават различните професии, на-

учни знания, социални положения и пр., принадлежи на времен-

ното емпирично съществувание; вторият, т.е. опитът от прежи-

вяването на изкуплението и възкресението в Христа, е опит от

вечността. В първия се проявява раздробеността и безкрайното



248

разнообразие; във втория – богоподобието на човека и едино-

същието на човешкия род . Първият, когато го има, не може да

обогати с нищо втория, нито да го намали – когато го няма, но

се явява предпоставка и, в определена степен, условие за втория.Всеки човек е крайно ограничен физически и затова може да

има само много ограничен опит от първия вид , но духът на чове-

ка е такъв, че и в тази ограниченост на емпиричното битие има

възможност да постигне пълнота във втория вид опит.

Вторият вид опит в своята най- дълбока същност не зависи от

емпиричните условия на човешкия живот. Иначе казано: няма и

не може да съществуват такива външни условия, при които пре-

биваването в Божиите заповеди да е абсолютно невъзможно.

__________

Някой може да каже: Не е ли много претенциозно да говорим,

че християнският опит изчерпва пълнотата на общочовешкото би-

тие? Не е ли този опит, както и всеки друг , само една от страни-

те на безкрайно богатото космическо битие, съставено от безброй сфери на реалности, достъпни за един или друг вид опит, напри-

мер: една – за науката, друга – за изкуството, трета – за филосо-

фията, четвърта – за пантеизма, пета – за християнството и т.н?

Ние говорим за изчерпване на възможностите на човешкото

битие, като тръгваме от положението, че битието на всяко разум-

но създание се движи между два предела: единият – любов към

Бога до омраза към самия себе си; другият – любов към себе си до омраза към Бога.

Никое от дарените с ум създания не може да излезе извън

тези граници в нито едно от своите действия. Всичко, което се

случва в личното ни битие, е наше духовно самоопределение

именно в този смисъл, независимо дали умът ни си дава ясна

сметка за това, или това самоопределение се извършва в онази

ирационална дълбочина на нашия дух, откъдето произлиза и са-

мото рационално мислене.



249

В определението за двете граници виждаме едни и същи ду-

ми – „ любов” и „омраза”, само че в различна последователност, в

различно съотношение. Но тук разликата е не само в последова-

телността, а и в дълбокото значение на тези думи: свята и съвър-шена любов и свята и съвършена омраза – в първия случай; гре-

ховно себелюбие и греховна омраза – във втория. Първата омраза

е следствие от пълнота на любовта към Бога, от пълната съсредо-

точеност на всичките сили на нашето същество в Бога – до заб-

равяне на себе си, до нежелание за обръщане към самия себе си.

Това нежелание взема категоричен характер и тогава се определя

или като „гняв”, или като „омраза” към себе си. Всяко обръщане

към самия себе си намалява и дори прекратява пребиваването в

божествената светлина, ето защо всеки, който е изпитал Божията

любов, и с това – и мъката от нейната загуба, се отвръща остро

и гневно от всичко, което води към тази загуба.

По съвършено друг начин трябва да говорим за омразата към

Бога. Всички, които обичат себе си до омраза към Бога – това

са онези, които „обикнаха повече мрака, нежели светлината”

(Иоан 3:19). Този въпрос е по-голям от нашите сили и затова ще кажем

само толкова за него.

__________

Бог призовава всички. Но не всички се отзовават на Неговия

призив. Онези, които се отзовават, биват сурово изпитвани от

Бога и изпитанието е толкова по-сурово, колкото е по-висока сте-пента на вярност и преданост към Бога. Обичащите Бога мина-

ват през множество и най- тежки изкушения. Тук бихме искали

да засегнем един изключително важен въпрос, за който обаче

съвсем не знаем как да говорим. Не намираме нито думите, нито

пътя за неговото изясняване. Постарайте се да ни разберете, ако

е възможно, от несвързаните думи, които следват.

Обичащият Бога минава през страдания, каквито човек без

дълбока вяра в Бога не би могъл да издържи и би заболял душев-



250

но. От дълбоката вяра и любов се ражда голямото мъжество, за

което говори старецът. Онова мъжество, което спасява човека от

заболяване при среща със света на злите духове.

Обичащият Бога познава тези страдания, но въпреки че ги преживява в своя опит, той не само остава нормален, т.е. съх-

ранява способност за самообладание, за логически и нравствен

самоконтрол и всичко онова, което би могло да е признак за

нормалност, но и всички тези способности се развиват в него до

несравнимо по-голяма дълбочина и изостреност в сравнение с

наблюдаваното обикновено в човека.

__________

Този, който познава от своя опит величието и трудността на

християнския път, е разпнат между две чувства: едното е горе-

що желание всички да познаят Истинния Бог и светлината на

вечното битие; другото – страх, че призоваваните може да не

издържат тежестта на изпитанията. Ето защо той в по-голяма

степен се обръща към Бога с молитва да спаси всички и всекиго,

отколкото се отдава на проповед . Истинното християнство почти

не се проповядва в света, понеже тази проповед превъзхожда си-

лите на човека. Истинното християнство, по самата си природа,

никога не бива агресивно.

__________

Цялата история на християнството показва изключителната

предпазливост на светите подвижници, когато, както изглежда,

се е налагало открито да разкажат за дадения им опит. Тази

предпазливост се дължи, от една страна, на съзнанието, че ако

хората, които поначало се боят от страдания и малодушно тръг -ват дори към малкия подвиг , чуят за понесените от подвижни-

ците трудности и скърби, те просто ще се откажат от християн-

ството. От друга страна, светите отци са знаели, че когато Бог със Своята благодат призовава на подвиг , тогава онова, което

непознаващите Божията любов виждат като непоносимо, става

вече съвсем различно.



251

__________

Невидим е Бог , и духовните пътища към Него са незрими;

и как е възможно да се изобрази с думи този тайнствен жи-вот, изпълнен с великата борба, която Христос води за вечния

живот на Своето възлюбено създание – човека?

Бог пази свободата на човека, като най-скъпоценното начало

в него, и поради това със смирение привлича душата към Своята

любов; но на пътя към тази любов човек среща насилника – дя-

вол. Господ допуска това. Той възпитава душата на човека не

като го пази от среща със злото, а като му дава сили да преодо-

лява всяко зло.

Пътят на човека към Бога е изпълнен с велики битки. Духът

на подвижника, който се стреми към вечната божествена любов,

неизбежно минава през дълга редица от изпитания, за да стане

наистина разумен и способен за тази любов.

От Божията любов откъсват подвижника протестите на раз-

съдъка, на неговия собствен разсъдък, който не може да побере или да приеме Христовия закон, защото за него това е безумие. В

минутите на богооставеност тези протести могат да добият изк-

лючителна сила.

От Божията любов ще откъсват подвижника поняко-

га – желанието за живот, понякога – страхът от смъртта; по-

някога – стремежът към наслаждения, понякога – болест или

глад , или гонение и други страдания; понякога – височината и

светлината на някакви други откровения и постижения, поня-кога – дълбочината и великолепието на някакви други прежи-

вявания; понякога – величието на някакви други сили или от

широтата на някакви други възможности; понякога – видения

на ангели и други небесни същества, понякога – насилията на

страшните тъмни сили.

Съвсем основателно може да се твърди, че по пътя към при-

добиването на Божията любов християнинът-подвижник ще се

сблъска с всичките възможни изкушения и изпитания, така че



252

по-късно, с когото и да се срещне, подвижникът вече ще позна-

ва целия комплекс преживявания на дадения човек. Оттук е и

способността на старците да разбират душата на всеки човек,

който и да е той, независимо от социално положение, физическа възраст, духовно ниво или опит в борбата със страстите.

Общуването със стареца ни убеди и ние се решаваме да

твърдим, че всички човешки пътища са известни на християни-

на-подвижник, докато неговите пътища остават скрити за чужди

погледи (1 Кор. 2:15-16).



253

ХІІІ.

За значението на молитвата за света

Á лаженият старец пише: „Мо на хът е

молитвеник за целия свят… Господ Иисус Христос, Синът Божи, дава на монаха любовта на Светия

Дух и от тази любов сърцето на монаха винаги скърби за хората,

защото не всички се спасяват. Самият Господ дотолкова е скър-

бял за народа, че е предал Себе Си на кръстна смърт. И Божията

майка е носела в сърцето си същата скръб за хората… Същия Дух

Свети Господ е дал на апостолите и на светите наши отци и пас-

тири в Църквата… В това е нашето служение за света. И поради

това пастирите на Църквата и монасите трябва да се занимават

не със светски дела, а да подражават на Божията майка, Която

в храма, в „Светая-Светих” ден и нощ Се е поучавала в закона

Господен и е пребивавала в молитва за хората”.

Молитвата за целия свят, за целия Адам, довежда в много

случаи до отдалечаване от служене поотделно на хората. Може

би някой ще попита: не е ли едно такова отдалечаване отказ от нещо конкретно заради нещо аб страктно? Разбира се, че не, по-

неже целият Адам не е абстракция, а най-конкретната пълнота

на човешкото битие.

Природата на общочовешкото битие е такава, че всяко отдел-

но лице, преодолявайки злото в себе си, нанася толкова голямо по-

ражение на космическото зло, че следствията от тази победа имат

благотворно въздействие върху съдбините на целия свят. От друга

страна, природата на космическото зло е такава, че победено от



254

отделни човешки ипостаси ( личности), то търпи поражение с раз-мери и значение, безкрайно непропорционални на количеството.

Един светец е явление, изключително скъпоценно за цялото

човечество. Благодарение на светците, на самото им съществува-не – макар и неизвестно за света, но известно на Бога – великото

благословение Божие слиза над земята, над цялото човечество.

Старецът пише:

„Ето заради такива хора аз мисля, че Господ пази света, за-

щото те са така приятни Богу, и Той винаги чува Своите сми-

рени раби, и на всички нас ни е добре заради техните молитви”

(Писанията на стареца, стр. 502).

__________

„Светът се държи благодарение на молитвата, а когато мо-

литвата отслабне, тогава светът ще погине”… „ Ти може би ще ка-

жеш, че сега няма такива монаси, които да се молят за целия

свят; а аз ще ти отговоря, че когато няма да има молитвеници

на земята, тогава светът ще свърши, ще почнат големи бедствия; тях вече и сега ги има” (Писанията на стареца, стр. 430).

__________

Светците живеят с любовта Христова, която е божест вената

сила, създаваща и поддържаща света, и ето защо техните молит-

ви имат толкова голямо значение. Свети Варсануфий например

свидетелства, че по негово време молитвата на трима мъже спа-сила света от катастрофа. Благодарение на неизвестни за света

светци се променя ходът на исторически и дори на космически

събития, ето защо всеки светец е космическо явление, чието зна-

чение излиза отвъд пределите на земната история, в света на веч-

ността. Светците са солта на земята; те са смисълът на нейното

битие; те са онзи плод , заради който тя е пазена. Когато земята

престане да ражда светци, тогава ще £ се отнеме и силата, която

удържа света от катастрофа.



255

Всеки светец като Антоний, Арсений, Николай, Ефрем,

Сергий, Серафим и подобните на тях e част от най-скъпоценно-

то, вечното богатство на целия свят, макар светът да не иска и

да знае за това и често да убива своите пророци.

__________

Има хора, които по странен начин не виждат величие то в

делата на вярата, нито разбират, че те извират от безначално-

то Божие битие. Тези хора възприемат религиоз ния, духовния

живот като субективни психологически преживявания, които

умират веднага, щом настъпи краят им в душата. От дългото

ни общуване със стареца и цитираните по-горе негови думи сме

убедени, че той смяташе духовните състояния за изключително

важни поради тяхното вечно онтологично значение. Молитвата

за враговете и за целия свят той беше почувствал като вечен жи-

вот, като Божие действие в душата на човека, като несъздадена

благодат и дар на Светия Дух; и докогато светът знае да прие-

ма този дар, дотогава той ще съществува, но когато сред цялото множество хора на земята няма да има отделни носители на тази

благодат, земната история ще свърши и никаква човешка наука,

нито култура ще може да предотврати тази гибел.

__________

Всекидневният опит ни убеждава, че дори хората, приемащи

в душата си заповедта на Христос да обичат враговете си, не я прилагат в живота си. Защо е така? Преди всичко защото не мо-

жем да обичаме враговете, без да имаме благодат; но ако хората,

разбирайки, че това е над техните естествени сили, търсеха, както

казва старецът, Бога за благодатна помощ , несъмнено биха полу-

чавали този дар.

За съжаление преобладава обратното явление. Не само невяр-

ващите, но и изповядващите себе си за християни се боят по отно-

шение на враговете да действат съгласно заповедите на Христос,



257

Много години животът на стареца бе молитва за света; и по

неизвестен за нас начин Божията благодат го известяваше, че

Бог ще пази света, докато в света има такава любов и молитва,

а когато любовта към враговете изчезне напълно от лицето на земята, тогава светът ще загине в огъня на всеобщ раздор.

Пътят на стареца е пътят на светците, посочен от Самия

Христос, но светът като цяло не го е приел. Борейки се със злото,

което се проявява и физически, хората прибягват към физи-

ческа сила. По този път тръгват дори християни. В Западната

Църква, през Средните векове физическата борба със злото е

получила догматическо оправдание, което тя не е отхвърлила

и до днес. Известно тогава под различните форми на „света

инквизиция”, днес то се проявява под други форми, чиято ду-

ховна същност е тъждествена. В древната и новата история на

Православната Църква, дори до наши дни също има много слу-

чаи, когато е възприемана идеята за физическа борба със злото,

но за щастие това са падения на отделни иерарси или църковни

групи. Самата Църква не само не е осветила и не е догматизи-рала тези средства, но винаги е избирала пътя на Разпнатия

Христос, Който е взел върху Себе Си тежкото бреме на света.

Старецът беше дълбоко убеден и твърдо вярваше, че злото може

да бъде победено само с добро и че борбата със сила довежда само

до замяната на едно насилие с друго. Много пъти сме разговаряли

с него по този въпрос. Той казваше: „В Евангелието е казано ясно…

Когато самаряните не поискали да приемат Христа, апостолите

Иаков и Иоан поискали да свалят огън от небето, за да ги изтребят,но Господ им забранил и казал: не знаете от какъв дух сте вие... Аз

дойдох не да погубя хората, но да ги спася (Лука 9:52-56). И ние

трябва да имаме само тази мисъл – всички да се спасят”.

__________

Бог благоволи, за мой срам и позор, да ме допусне близо до

стареца и да видя в него част от дивния живот, който Христос е



258

донесъл на земята; да видя как в едно сърце по чуден начин съ-

жителстват дълбок и здрав мир и дълбок и велик плач; радост и

покой за всичко, наред с велико страдание на духа, който живее

трагедията на човечеството.Законът (ако тази дума е уместна тук) на вечния живот е от две

заповеди: да обичаш Бога и да обичаш ближния. В началото, кога-

то подвижникът се откъсва от света, неговият живот се съсредото-

чава най-вече върху първата заповед и върху личното покаяние,

приемайки един вид егоистичен характер. По-късно, когато пока-

янието постигне известна пълнота и благодатта докосне душата на

подвижника, в него започва да действа Христовата любов, която

се излива върху хората и върху цялото човечество. Тогава, дори и

когато остане в пустинята и не вижда света с телесните си очи, той

го вижда духом и дълбоко чувства неговите страдания, защото ги

изживява с християнското съзнание за неповторимостта и велика-

та вечна ценност на всеки човек.

Където и да отиде човек, в каквато и пустиня да се изолира,

ако върви по пътищата на истинския живот в Бога, той ще живее

трагедията на света, дори несравнимо по-напрегнато и по- дъл-боко, отколкото самите хора, които живеят сред света, защото

не знаят какво им липсва. Хората страдат от много лишения, но

с редки изключения не съзнават кое е главното. Лишени от вре-

менни блага, като чувстват нуждата от тях, те скърбят и плачат;

но с какъв плач би ридал целият свят, ако би осъзнал главното си

лишение; и с каква ревност би търсил той „едното, което е само

потребно” (Лука 10:42).

__________

Съществува скръб за света, която е истинска, свята и богоу-

годна – но има и изопачена, тъмна. В душата на човека, който не

познава съвършената любов, често двете Христови заповеди ряз-ко си противоречат. Който обича Бога, изоставя света, потапя се

в един вид духовен егоизъм и спасява своята душа, сякаш равно-

душен към онова, което става в света. А който страстно обича све-



259

та, живее с неговите страдания. От скръбта си той въстава против

Бога, Когото смята виновен за страданията, залели света. Понякога

бунтът му стига до силна вражда. Но у блажения старец можеше

да се види, както в Христос, органичното единство на едната и на другата любов, изявени различно: тържествуваща във вечността,

любовта страда в нашия греховен свят.

__________

Бог допусна да видим, отчасти, как старецът плачеше, за да

не се лиши светът от благодатта на Светия Дух, която беше удос-

тоен да познава. Той се измъчваше от дълбока „жал” и молеше

Бога за милосърдие над „всички народи по земята”.

Така истинската любов към Бога става извор на истинска лю-

бов към човека. Ето защо старецът постоянно казваше, че „който не

обича враговете, в него няма Божия любов”.

Под „жал за враговете” старецът разбираше не презрително

съжаление, а чувството на жал в любящото сърце – показател, че

наистина вървим по Божия път.

Последната дума

Достатъчно е с мисълта си да прекосим двехилядолетната ис-

тория на християнството, за да видим необозримото богатството

от постижения на християнската култура. Колосални библиотеки,

пълни с велики произведения на човешкия ум и дух. Огромно ко- личество академии, университети, институти, където стотици хи-

ляди млади хора, пристъпващи към бреговете на този велик океан,

понякога със затаен дъх, понякога с разтуптяно сърце, благодарни

за щастието и блаженството, които са им дадени, понякога с горе-

що увлечение, прогонващо съня и грижата за тялото, жадно пият

от живата вода на премъдростта. Десетки хиляди великолепни

храмове – чудни творения на човешкия гений. Неизчислими скъ-

поценни произведения на другите видове изкуство: на музиката,



260

живописта, скулптурата, поезията. И още много, много други. А

старецът сякаш пренебрегва всичко това и се спира само на едно:

смирението и любовта към враговете – в това е всичко.

Помня, в един момент от моя живот, увлечен от творенията

на светите отци, му казах с тъга: „Съжалявам, че нямам нито

сили, нито време да се заема с изучаване на богословие”. На което

той отговори:

„И вие считате това за нещо важно?” Помълча и добави:

„Според мене важно е само едно: да смирим себе си, защото гор-

достта ни пречи да обичаме”.В живота ни със стареца Бог на няколко пъти ни показа, че

той наистина бе носител на Светия Дух, затова вярвахме на не-

говите думи, без да ги подлагаме на неуместната си и жалка пре-

ценка. И сега не намираме в себе си ни най-малкото, с което да

възразим, а със сърцето си чувстваме, че на него бе дадена дейст-

вително последната дума.

Господ е свел целия закон и пророците до две най-кратки

заповеди (Матей 22:40). А на Тайната вечеря, преди да тръгне за

Своята кръстна смърт, казва на апостолите: „Никой няма любов

по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” и вед -нага добавя: „Вие сте Ми приятели… (Аз) ви нарекох приятели,

защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си” (Иоан 15:13-15).

Така с тези не много думи е било казано всичко. И без тях всички

закони, всички пророци, всички култури са нищо.

__________

Изминаха десет години от деня, в който бе кончината на ста-

реца, и затова вече е възможно да предложим на вярващите него-

вите слова. Приживе такива слова се казват само на най-близки

и верни приятели, и то в редки и изключителни моменти, защото

човек не знае как ще завърши пътят му, не знае дали животът и

смъртта му ще докажат неговите думи.



261

Ако тези думи бяха наши, не бихме ги говорили, тъй като не

ги доказваме с живота си и не издържаме съда им. Но в дадения

случай нашата задача може да се сравни с труда на пощальона,

който разнася писма, които сам не е писал, или на словослагателя,който набира чуждо произведение. Все пак имаме дързостта да

мислим, че словата на стареца заслужават най-голямо внимание

и изучаване, не външно, разбира се, а на дело в живота. Не зна-

ем за друг човек, който с такава решителност, с такава наистина

апостолска убеденост, или по- добре казано – знание, да твърди,

че любовта към враговете е единственият достоверен критерий

за истината, при това не само в сотириологичен смисъл, т.е. в ду-

ховно-нравствения живот, който води човека към спасение, но и в

догматически план, т.е. на нивото на абстрактно-идеалните пред -стави за Битието.

Целият свят търси критерий на истината дори и днес.

Вярващият признава за такъв критерий Църквата, защото Тя

е „Стълб и крепило на истината” (1 Тим 3:15), което е резултат

от онтологичната връзка на Църквата с Главата-Христос, Чието

мистично тяло е тя (Кол 1:18), и от непрестанното пребиваване и действие на Светия Дух в нея, според Божието обещание. Но

историческият опит показва, че това упътване не е достатъчно

ясно, защото не само едната истинна, но и всички лъжецъркви

наричат себе си Църква, и няма външен признак, който безс-

порно да отличава истинната Църква от лъжецърквите. А посо-

ченият от стареца критерий може да бъде наречен универсален,

защото дава възможност на всекиго – чрез контрола, който на-

шето съзнание оказва върху психичните прояви на духовния ни живот – да определи не само своето духовно място, т.е. да

разбере истинен или не е индивидуалният му път пред Бога, но

и да различи учението на истинната Църква от всичко чуждо и

изопачено, внасяно в него отвън.

Догматическото изповядване на Църквата е органично, не-

накърнимо-цялостно единство и от него не може произволно да се

изтръгват отделни части. Грешка в каквото и да било неизбежно

ще повлияе върху начина, по който протича духовният живот на



262

човека; наистина възможни са грешки и отклонения в мисленето

за Божието битие или заповедите, които да не са гибелни за дело-

то на спасението, но са възможни и отклонения, и изопачавания,

които ще попречат на спасението.Учението на Църквата няма характер на „чисто” знание и

нейните догмати не са абстрактно учение за Божието битие – та-

къв „гнòсис” би бил чужд на Църквата. Не. Догматите на истин-

ната Църква винаги имат два аспекта: онтологичен19 и сотирио-

логичен. Като Дом на Живия Бог Църквата е преди всичко и по-

вече от всичко заета с въпроса за живота. Нейната цел и задача

е спасението на човека; ето защо за Нея водещо значение има не

абстрактната „онтология”, а въпросът за спасението. А до спасе-

нието води спазването на Христовите заповеди за любовта към

Бога и ближния. Втората заповед на Христос включва в себе си и

повелята на Господа: „обичайте вашите врагове”.

Именно така старецът беше познал явилия му се Христос и

настояваше, че това е единственият истинен и достоверен път към

такова богопознание, което е вечният живот; това е пътят към поз-

нание на Бога чрез Неговото идване и вселяване в душата на чове-ка (Иоан 17:3; 14:21-23).

Истинната Църква винаги пази учението на Христос неповре-

дено, но не всички, които мислят себе си за членове на Църквата

и дори – че говорят от Нейно име, разбират това, защото вратите

на Нейната любов са широко разтворени за всеки човек, незави-

симо от неговото духовно равнище – стига да изповядва вярата

и желанието да се спаси. Поради това емпирично даденото битие

на Църквата винаги представлява смес на истината, изразяваща се като святост на живота, с неистина, привнасяна от греховете

на Нейните немощни членове, като не из ключва и отделни пред -ставители на свещената йерархия.

Това обстоятелство усложнява в голяма степен въпроса за раз- личаването на истинната Църква от лъжецърквите, които също

19 Тук употребяваме тази дума, използвайки общоприетата богословско-

философска терминология (от „Онтология” – учение за битието).



263

могат да изтъкнат, че носят историческа приемственост от апос-

толските времена и които също проповядват догматическо учение,основано на Свещеното Писание – но с добавки, чужди на божес-

твената истина и на Божията воля. Тези добавки, погрешни и изо-пачени, тръгват от греховната воля, човешка или демонска, която

често не можем не само логично да докажем на друг , но дори и да

изясним на самите себе си. Тъкмо за всички тези случаи критерият,

посочван от стареца Силуан, е скъпоценен, защото дава възмож-

ност без грешка да се открива наличието на воля, чужда на Бога,

„Който иска да се спасят всички човеци” (1 Тим 2:1-6) и Който ни е

дал заповедта: „Обичайте вашите врагове”.

Тази заповед – отражение в света на всесъвършената любов

на Триединния Бог – е крайъгълният камък на цялото наше уче-ние; тя е крайният синтез на цялото наше богословие; тя е „силата

свише” и онова „изобилие от живот”, с което ни е дарил Христос

(Иоан 10:10); тя е онова „кръщение с Дух Свети и с огън”, за което

говори Иоан Кръстител (срв. Матей 3:11). Думите „обичайте вашите

врагове” са огънят, който Господ е турил на земята със Своето ид -

ване (Лука 12:49); те са несъздадената божествена Светлина, оза-рила апостолите на Тавор; те са огнените езици, в които Светият

Дух е слязъл върху апостолите в сионската горница; те са Царството

Божие в нас, „ дошло в сила” (Марк 9:1); те са човечността докрай и

богоподобието до съвършенство (Матей 5:44-48).

Колкото и човек да е мъдър, и учен, и прочут, ако не обича

враговете си, т.е. всеки съ-човек, той не е стигнал до Бога. И об-

ратно, колкото и да е обикновен, и нищ , и „невежа”, ако носи в сърцето си тази любов, „ той пребивава в Бога, и Бог пребивава

в него”. Старецът настояваше, че да се обичат враговете извън

Единия Истинен Бог е невъзможно. Който носи такава любов,

е причастен на вечния живот; неоспоримото доказателство за

това той носи в душата си. Той е жилище на Светия Дух, и чрез

Светия Дух познава Отца и Сина, с едно истинско и живонос-

но знание, и в Светия Дух той е брат и приятел на Христа, син

Божи, и бог по благодат.



264

__________

Като наблюдавахме блажения старец Силуан, често сме си

мислили: християнският живот, откъдето и да го погледнеш, е в

пълна противоположност с обикновения човешки живот и него-

вите критерии. Той във всичко е поразяващо парадоксален.

Християнинът се смирява в сърцето си докрай, в мисълта за

себе си слиза „по- долу от всяко създание” – и чрез това смирение

се възнася към Бога и се издига по-високо от всяко създание.

Християнинът напуска света; в „егоистична” грижа за своето

спасение той изоставя всичко като ненужно: „намразва” баща,майка и деца, ако ги има; отхвърля всяка плътска и душевна

връзка; в стремежа си към Бога „намразва” света и изцяло потъ-

ва в дълбочината на сърцето си. И когато действително влезе там

за борба със сатаната, за да очисти сърцето си от всяка греховна

страст, тогава в същото това свое сърце, в неговата дълбочина,

той се среща с Бога – и в Бога започва да вижда себе си нераз-

ривно свързан с цялото битие на света, и няма тогава за него

нищо чуждо и странично.

Скъсал в началото със света, подвижникът чрез Христа отно-

во го намира в себе си, но вече по съвсем различен начин – свър-

зан с него завинаги чрез „съюза на любовта”. Тогава всеки чо-

век, независимо колко отдалечен по място или историческа епоха

живее, се включва чрез молитвата във вечния живот на света.

Тогава той узнава, че сърцето му е не само орган – физически

или на душевния живот, – а е и нещо неопределимо, способно да влиза в допир с Бога, източника на всяко битие. В дълбокото си

сърце християнинът преживява някак цялата история на света

като своя собствена и вижда не само себе си, но и целия човешки

свят, целия комплекс от възможни мисли и духовни преживя-

вания, и няма тогава за него чужд човек, но той обича всички,

както е заповядал Христос.

За да се устои в Божията любов, е необходимо и гневът, и

„омразата” да достигнат последно напрежение, но да са насочени



265

срещу живеещия в мене грях, срещу дейст ващото в мене зло, в

мене, а не в брата.

Цялата сила на съпротивата срещу космическото зло се съсре-

доточава в дълбокото сърце на християнина, докато външно той,по Господнята повеля, „не се противи на злото” (срв. Матей 5:39).

Сърцето на християнина се бои от всичко, дори и от най-малко-

то движение на мисъл или недобро чувство; то се тревожи за всичко,

более и се опечалява за всичко, и едновременно с това от нищо не се

бои, от нищо, та дори и „небето да се удари о земята”, дори плани-

ните с трясък да паднат на главите ни с цялата си привидна тежест,

дълбокото сърце на християнина ще пребъде в безстрашен покой.

Християнинът е най-беззащитното същество; той е под ударите

на всеки и всички; християнинът е роб на всички и „измет за света”

(1 Кор. 4:13), и едновременно с това той, и само той е свободен и

неприкосновен в най- дълбокия и пълен смисъл на тази дума.

„Ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и май-

ка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и

самия си живот, той не може да бъде Мой ученик” (Лука 14:26).

И още: „Всеки от вас, който се не отрече от всичко, що има (било то в материален, интелектуален или душевен план), не може да

бъде Мой ученик” (Лука 14:33) – така започва християнинът: с

отричане, отхвърляне и „омраза”, по думите на Христос, а за-

вършва с желанието да положи душата си за Христос и за „сво-

ите приятели и неприятели”.

И така, християнинът, отхвърлил всичко, скъсал с всичко,

„намразил” всичко, получава от Бога дара на вечната духовна

любов към всички и към всичко. Като оставя всичко и се отрича от всичко, той става притежател на несравнимо по-големи богат-

ства, и истински, и вечни. „Нямаме нищо, а всичко притежава-

ме” (2 Кор. 6:10).

Така в сравнение с обикновения живот християнският жи-

вот изглежда във всичко сякаш противоположен, парадоксален.

При общуването ни със стареца често сме си мислили: „ Той

ходи с крака по земята, работи с ръце и живее сред хората като

най-обикновен човек, но никой не го познава – само Бог ”.



266

ХIV.

Кончината на стареца

Äа се живее по християнски не може;по християнски може само да се

умира, както е умирал апостол Павел всеки ден (1 Кор. 15:31).

Нашият безпомощен опит да опишем поне отчасти духов-

ния път на великия старец приближава завършека на неговия

жизнен път, което на обикновения човешки език се нарича

смърт, а на езика на вярващите – кончина. В последните го-

дини от живота му душата на стареца беше постоянно заета

с молитвата за света. До края си той остана външно спокоен

и уравновесен, но погледът, очите му често биваха съсредото-

чено тъжни. Обичаше да разговаря на две теми, към които и

най-често се връщаше с думите:

„Възлизам при Моя Отец и при вашия Отец , и при Моя Бог и

вашия Бог ” (Иоан 20:17). Помислете, с каква милост са изпълнени

тези слова… Господ от всички нас прави едно семейство”.

И още казваше:„Молете се за хората… Имайте жал за Божия народ ”.На моята забележка, че е трудно да се молиш за хората, той

отговори:

„Разбира се, че е трудно… Да се молиш за хората е като да

проливаш кръвта си… но трябва да се молим… Всичко, на което

веднъж ни е научила благодатта, трябва да изпълняваме до края

на живота си… Господ понякога изоставя душата, за да я изпита,

за да може душата да покаже знанието си и свободната си воля,



267

но ако човек не принуждава себе си към подвиг , той ще загуби

благодатта, а ако покаже своята добра воля, то благодатта ще го

обикне и повече няма да го изоставя”.

Беше очевидно, че „благодатта го беше обикнала и повече не го напускаше”. Но накъде тегли благодатта?

__________

В устройството на света се наблюдава йерархичен ред , де-

лене на висше и низше: Пирамида на битието. А в човешкото

съзнание, дълбоко в съвестта, като нейно настойчиво изискване,

намираме идеята за равенство.

Някои, като наблюдават психофизичния свят, от една страна,

и емпирично даденото духовно битие на човека – от друга, и конс-

татират, че и в единия, и в другия случай има пирамида на неравен-

ството, стигат до идеята за неравенство и в човешкото битие – и то

като нещо онтологично необходимо. Тогава страст или безстрастно

философско убеждение заглушава в тях гласа на съвестта. Други,

водени именно от това непрестанно изискване на дълбоката съвест,на дълбокото съзнание на човешкия дух, неизменно се стремят към

осъществяване на равенство в битието на човечеството.

Но възможно ли е равенство там, където основният принцип

на битието е свободата? Опитът от изминалите хилядолетия исто-

рия на човечеството отговаря – не.

Какво да се прави, за да се измени този неприемлив за духа

ни ред на нещата? Да се откажем от най- дълбоката си духовна

жажда – да видим всички хора напълно равни – ние не можем. Да се обърнем към Христос и да видим как Той решава тази

задача.

Господ не отрича факта на неравенството, йерархията, деле-

нето на висше и низше, на по-голямо и по-малко, но Той обръща

пирамидата на битието с върха надолу и така постига крайното

съвършенство.

Несъмнено върхът на тази пирамида е Самият Син Човешки,

Единственият, истинният, вечният Господ ; и Той казва за Себе



268

Си, че „не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душа-

та Си откуп за мнозина” (Матей 20:28). За ангелите ние учим,

че са същества – по знание и по форма на битие – по-висши в

сравнение с нашето земно битие, но за тях апостолът говори като за „ духове служебни, провождани да служат на ония, които ще

наследят спасение” (Евр. 1:14). На Своите ученици Господ запо-

вядва да Го следват според примера, който Той им дава, като

умива нозете им (Иоан 13:15), и казва: „Знаете, че князете на на-

родите господаруват над тях, и велможите властвуват върху им,

между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да

бъде големец , нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде

пръв, нека ви бъде роб” (Матей 20:25-27; Марк 10:42-44). Така

се определя предназначението и смисълът на църковната йерар-

хия, а именно: онези, които се намират по-ниско, да се въздигнат

до степента на духовно съвършенство, на която се намира онзи,

който в йерархичния ред стои по-високо, според думите на апос-

тола: „И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други

за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенству-

ване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата и на

познаването на Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до

пълната възраст на Христовото съвършенство” (Еф. 4:11-13).

Христос като Творец , т.е. причина (на славянски – вина за

битието и в този смисъл „Виновник” за битието на света) е взел

върху Себе Си тежестта – греха на целия свят. Той е върхът на

обърнатата пирамида, върхът, където пада тежестта на цялата пирамида на битието.

Последователите на Христа по необясним начин стават по-

добни на Него, като приемат върху себе си теготите или немощи-

те на другите: „Ние, силните, сме длъжни да понасяме немощите

на слабите” (Рим. 15:1).

Тук говорим за всичко това, за да изтъкнем характерната осо-

беност на християнския път, която ни се случи да наблюдаваме във



269

вътрешния живот на стареца. Съзнаваме, че сме безсилни да разк-

риваме с думи и образи този живот.

Християнинът върви надолу, натам – към дъното на обър-

натата пирамида, където се съсредоточава страшен натиск, къ- дето е взелият върху Себе Си греха на света – Христос.

Когато голямата благодат Божия се докосне до сърцето, то-

гава в него започва да действа силата на Христовата любов и от

притеглянето на тази любов душата действително стига дъното

на обърнатата пирамида, в стремеж да се уподоби на Христос.

Доколкото са неговите сили, човекът поема върху себе си тежест-

та на братята си.

Състоянието, което се създава тук, не може да се предаде с

думи. Дълбочината и силата на преживените в собст вения живот

страдания са изпълнили сърцето с велика жал за всеки страдащ ; тази състрадателна любов е готова да пожертва себе си, цялото

свое битие заради благото на ближните; наред с това любовта

неудържимо влече към Бога целия човек: ума, сърцето и само-

то тяло – цялото същество на човека се устремява към Бога в

дълбока, гореща молитва, с плач за хората, понякога за отделни хора, известни или неизвестни, понякога за цялото „от века” чо-

вечество, а понякога, след дългите страдания на любовта, душата

изцяло се предава на Бога и забравя света.

„Когато душата е в Бога, светът изцяло е забравен, и душата

съзерцава Бога.”

След като принесе вътрешно тази жертва, т.е. след като вът-

решно човек отдаде всичко, в него се ражда покой за всичко.

Настъпва вътрешен дълбок мир, мирът Христов, който превъз-хожда всеки човешки ум (Фил. 4:7).

На дъното на обърнатата пирамида – чието най- дълбоко

дъно-връх е взелият върху Себе Си тежестта и греха на целия

свят и разпънал се от любов към света Христос – цари съвсем не-

обичаен живот, съвсем необичайна светлина и необичайно благо-

ухание. Натам любовта тегли Христовия подвижник. Христовата

любов причинява мъки и страдания на своя избраник, обременя-



270

ва го и прави живота му непоносимо тежък, докато не осъществи

последното си желание, и за постигането на тази крайна цел, из-

бира необичайни пътища.

„ Да се молиш за хората е като да проливаш кръвта си.”И сме виждали, и сме свидетели, че блаженият старец Силуан,

молейки се за хората, за света, за цялото човечество, за целия

Адам, отдаде в тази молитва своя живот.

Такава молитва е покаяние за греховете на хората и като по-

каяние взима върху себе си техните теготи; като молитва за целия

свят, тя е в някаква степен носене на теготите на света. Но за да се

яви в човека дръзновение за такава молитва, трябва личното пока-

яние първо в самия него да е достигнало определен завършек, за-

щото, ако той продължава да живее в грях и страсти, тогава, вместо

да носи върху себе си теготите на ближните, той стоварва своите

върху тях. За да се приобщи човек към страданията на Христос

за света, за да има „ участие в страданията Му” (Фил. 3:10; 1 Петър

4:13), трябва да престане да греши (1 Петър 4:1).

__________

Да се живее по християнски не може, по християнски може

само да се умира. Докато човек живее в този свят, в тази плът,

той винаги е покрит сякаш с покривало и това покривало не

му дава съвършено и непрекъснато да пребивава в Бога, към

Когото се стреми душата. Докато човек живее в плът, с тази

страна на живота си винаги стои в условностите на земното

битие, и поради това всяко негово действие също има условен характер, и той не достига своето съвършенство по никой друг начин освен чрез великото тайнство на смъртта, което ще сложи

печата на вечна правда върху целия изминат жизнен път или,

обратно, ще изобличи неговата лъжовност. Като разрушаване

на органичния живот на тялото смъртта си прилича при всички

хора, но като духовно събитие при всеки човек тя има индиви-

дуален смисъл и значение.



271

__________

В настоящата книга не си поставяме невъзможната зада-

ча да разкрием напълно тайната на християнския духовен жи-вот; тук не решаваме никакви проблеми; задачата ни се състои

само в това да се докоснем, макар и отчасти, до този живот и с

това да покажем, тръгвайки от опита на стареца, както го наб-

людавахме, че християнинът-подвижник, който се ръководи от

Христовата заповед , неизбежно ще спре вниманието си на онова

условие, без което изпълнението на тази заповед е невъзможно, а

именно: „Ако... някой не намрази… дори и самия си живот, той

не може да бъде Мой ученик” (Лука 14:26).

Когато християнинът, пламенно устремен към заповядано-

то съвършенство, приема дълбоко в душата си и това условие,

посочено от Самия Господ , тогава започва онзи опит, за който с

голямо основание може да се каже, че довежда подвижника до

последните предели, въобще достъпни за човека.

Христос е съвършен Бог и съвършен човек. Съвършен човек и

в смисъл на крайно съвършенство, и в смисъл на истински, напъл-но реален човек. Само Той, всесъвършеният човек, е изчерпал док-

рай, напълно човешкия опит, а онези, които Го следват, водени от

Неговата заповед и Неговия Дух, само приближават до тази пълно-

та, без да я изчерпват – поне в границите на земния живот.

Говорейки за пълнота на всечовешкия опит, ние сме убеде-

ни, че тя е достъпна за всеки човек, и във всички условия, така

че монашеството в това отношение не е из ключение от общото

правило. На всекиго от нас е дадена една и съща заповед , ина-че казано, никой от нас не е ощетен пред Бога, всеки е удос-

тоен с еднаква почит. На всекиго от нас е дадена една и съща

сума, ако ни е позволено така да се изразим, с която се печели

крайното достъпно за човека съвършенство, цената – еднаква

за всички и за всекиго – да не пощадиш себе си докрай. Да не

пощадиш себе си докрай не значи само да раздадем всичкия

си имот или да предадем и тялото си на изгаряне (1 Кор. 13:3),

но да се отречем от всичко, що имаме (Лука 14:33) в границите



272

на своето сътворено битие с неговата отделеност от Бога, с его-

истичната обособеност и противопоставяне себе си на ближ-

ния, на съ-човека.

Напълно това се постига само в смъртта, ето защо да се жи-вее по християнски всъщност е невъзможно; по християнски

може само да се умира.

__________

Блаженият старец много пъти казва, че Светият Дух го е

научил да обича с любовта на Христос. Да обичаш с любов-

та на Христос, означава да пиеш от чашата на Христос, тази

чаша, която Самият Човек-Христос молел Отца да „отклони” от

Него (Лука 22:42). Любовта Христова е блажен ство, което не

може да се сравни с нищо в света, и в същото време тя е стра-

дание – по-голямо от всички страдания, страдание до смърт.

Този последен праг , смъртта, е и последното изпитание на на-

шата любов и свобода. Който макар отчасти, макар отдалече

върви подир изкачващия се за Иерусалим Христос, ще разбе-ре страха, който са изпитвали Неговите ученици, когато са Го

следвали (Марк 10:32). Така е, защото всичко, което се върши

по Христовите заповеди, минава през изпитание, и другояче

не може да бъде; и едва след изпитанието получава своето

вечно достойнство. Като знае този духовен закон, подвижни-

кът нерядко пристъпва към подвига на любовта с дълбок страх,

но после, когато премине изпитанието и разбере величието на

Божия дар към човека – богоподобната свобода и богоподоб-ния живот – той не намира нито думи, нито въздишки, за да

изрази своята благодарна любов към Бога.

В живота на подвижника има положения, когато той напъл-

но се решава на смърт, но обикновено носи този огън затаен в

душата си, без да показва цялата му сила, но умереното, без вън-

шни прояви, действие на този огън е необходимо дори в ежедне-

вието, за да спазва човек според силите си заповедите.



274

Попитах:

– Дядо, искате да умрете ли?

– Още не съм се смирил – отговори той.

Постепенно вдигна нозете си на леглото, а главата си отпусна върху възглавницата; и така, облечен, лежеше. Помълчах малко

и казах:

– Дядо, не е ли по- добре да отидете в болницата?

– Не искам да ходя в болницата, там има много народ , и пак

ще ме сложат, както предишния път под часовника, а той тикта-

ка и ми пречи да се моля.

– Но не трябва да оставате болен тук, кой ще ви помага?…

Там все пак е по- удобно.

– Бих отишъл в болницата, ако ми дадат отделна стая.

Казах, че ще отида да поговоря с доктора и тръгнах към отец Тома, монаха, който завеждаше болницата и когото наричаха

„ доктора”. Отец Тома нямаше светско образование, но беше ра-

ботил цял живот в болниците на манастира и беше добил солиден

опит, дори известни теоретични познания. Бе човек надарен с

богата лечителска интуиция и беше много полезен за манастира, тъй като на Атон няма истински болници и лекари.

Болницата на Пантелеймоновския манастир е на два етажа и

има две отделения: горно и долно. Долното отделение се помещава

в голяма зала, разделена със завеса на две половини. Във втората,

задната половина, от страната на прозорците, които гледат към

морето, ъглите са отделени от общото помещение с тънки стени и

образуват две малки стаички; дясната докторът любезно предос-

тави на стареца.Като се върнах при него, му казах, че докторът дава стая в

долната зала. Старецът се съгласи да отиде, но вече беше толкова

болен, че не можеше да върви сам и се нуждаеше от подкрепа. Със

скръб го водех към болницата.

Манастирската болница не разполага с никакви техничес-

ки средства за поставяне на диагноза. Никой не разбра какво

му беше на стареца. Състоянието на неговото здраве бързо се

влошаваше. Като тежко болен той се причастяваше по обичая



275

на манастира всеки ден. В понеделник, 6/19, беше извършен

маслосвет.

Посещавах стареца често, но не се решавах да го безпокоя с

разговор, а сядах при полуотворената врата, отвън, тъй като ста-ичката беше съвсем малка. Приживе често ми се случваше да наб-

людавам живота му, да чувам от него много неща, разкриващи

картината на неговия вътрешен духовен път; можех да проследя

до известна степен приближаването му към великото тайнство на

смъртта, но самият момент на смъртта остана скрит от мен.

Последните дни от своя живот, от началото на болестта

му до неговата кончина, старецът мълчеше. Приживе той ми

беше разказвал как един схимонах, готвейки се за смъртта в

болницата, прекарал цялото време със затворени очи, за да не

му попречи никакво външно впечатление да помни Бога. Този

схимонах, когато при него идвал негов близък другар и спод -вижник, когото той обичал, разговарял с него много кратко,

без да отваря очи, като го разпознавал само по гласа. Помнех

това и, с много редки изключения, не нарушавах покоя на ста-

реца с никакви въпроси.След една седмица състоянието на стареца стана критично.

В петък 10/23 септември, вечерта, малко преди залез слън-

це при него дойде иеросхимонах Сергий, за да прочете над него

умилителния канон към Божията майка при изхода на душата.

Като пристъпи към постелята на болния, духовникът каза:

– Благословете, отец Силуан.

Старецът отвори очи и в мълчание кротко ни погледна.

Лицето му беше болезнено бледо, но спокойно. Като видя, че ста-рецът мълчи, духовникът попита:

– Какво, отец Силуан, познахте ли ни?

– Да, познах ви – отговори той с тих глас, но ясно.

– А как се чувствате?

– Добре, добре ми е.

Дали този отговор беше от аскетично желание на стареца

да скрие своите страдания, да не ги показва и да не се оплаква

от болестта, или действително той беше толкова добре духом, че



276

вече не чувстваше болестта и тя не нарушаваше мира на душата

му, не зная.

– Ние дойдохме да се помолим с вас и да прочетем канона на

Божията майка… искате ли? – каза духовникът. – Да, искам… благодаря… много искам.

Духовникът започна да чете канона. Старецът, бледен, лежеше

по гръб спокойно, неподвижно, със затворени очи; дясната ръка

на гърдите, лявата до тялото. Без да премествам неговата лява

ръка, внимателно намерих пулса му; беше много лош: или съвсем

слаб, едва забележим, или много силен, но и в двата случая толко-

ва аритмичен, че за половин минута се измени няколко пъти.

Завърши четенето на канона. Старецът отново отвори очи,

тихо ни благодари и се простихме „ до сутринта”.

В полунощ , когато в стаичката влязъл болничарят, отец Николай, старецът го попитал:

– Утренята ли четат?

– Да – отговорил болничарят. И добавил – Имате ли нужда

от нещо? – Благодаря, нищо не ми трябва.

Спокойният въпрос на стареца и спокойният отказ на предло-

жените му от болничаря услуги, и това, че е чувал четенето, което

въобще едва стига до неговия ъгъл, всичко това показва, че той е

бил в пълно съзнание и самообладание. Когато завършило четене-

то на утренята, т.е. час и по ловина след този кратък разговор, отец Николай отново навестил стареца и бил крайно удивен, че го наме-

рил вече починал. Никой не беше чул кога е издъхнал, дори онези,които лежаха близко до него. Така тихо отиде той при Бога.

__________

Според църковната традиция и устав тялото на един монах

не трябва да се оголва, ето защо при монах покойник не се прави

пълно измиване, а само с влажна гъба се поставя кръстен знак

на челото, гърдите, ръцете, краката и коленете. В пълно монашес-



277

ко облачение, в подрасник и отгоре схима, тялото на покойника

(включително главата) се зашива изцяло в расото,20 поставя се на

специална носилка и след като се изпее малка заупокойна лития,

се пренася в църквата, покрито с черно покривало с избродиран кръст в тъмночервено по подобие на кръста върху схимата.

В болницата прочитат утренята много по-бързо, отколкото в

съборната църква и затова преди началото на Литургията оста-

ваше известно време, през което всичките несложни приготовле-

ния, за да бъде пренесено в Църквата тялото на покойния старец ,бяха завършени. След това то беше поставено в болничната църк-

ва, където бе отслужена заупокойна Литургия, след края на която

монасите започнаха на смени да четат над покойника псалтир.

Според обичаите на манастира опелото на стареца, който

дълго беше живял в обителта и бе заемал отговорни послушания,

бе извършено „съборно”. След вечернята тялото му беше прене-

сено от болничната църква в главния манастирски храм „Св. ве-

ликомъченик Пантелеймон”, където иеромонасите съборно отслу-

жиха чина на опелото. Обикновено предстоятел на събора е игу-

менът, но старият игумен архимандрит Мисаил, който страдаше от частична парализа, по това време вече не излизаше от килия-

та си, затова предстоятелстваше неговият наместник иеромонах

Иустин. След като чинът на монашеското опело бе извършен по

устава, тялото на стареца беше изнесено на гробището извън вра-

тите на манастира и зашито в расото, без ковчег , беше спуснато в

гроба при пеенето на заключителната лития и вечна памет.

Блаженият старец схимонах Силуан почина на 11/24 сеп-

тември 1938 г . във втория час на нощта и беше погребан същия ден вечерта в 4 часа.

20 По устав – в мантията, но на Света гора по принцип съществува тен-

денция към опростяване и монасите обикновено не носят мантия, с изключение на иеромонаха канонарх и еклесиарха, когато служат в

храма.



278

ХV.

Няколко посмъртни отзива за стареца

Â трезвото си недоверие към човека

атонското монашество се придър-

жа към правилото на отците: „Не облажавай никого преди смърт-

та”. Тази положителна трезвост, както и всичко друго в човешкия

живот, може да минава границите на необходимото и да се прев-

ръща в прекомерен страх от човешката негодност. Атонското мо-

нашество прави най-често втората грешка.

Приживе старецът Силуан изказваше в разговорите си с дру-

гите монаси понякога и такива мисли (читателят ще ги намери в

неговите писания), които превъзхождат мярата на обикновения

човек и поради това мнозина се опасяваха за него, а някои дори

казваха: „ Да видим каква ще бъде неговата смърт”. Много монаси

обичаха стареца заради неговата спокойна кротост и неизменно

благожелателство, но по странен начин в течение на почти поло-

вин век изключителният живот на стареца остана за болшинст-

вото малко известен и неговата святост беше осъзната едва след кончината му.21

21 Въпросът за аскетическото самоскриване е много съществен в живо-

та на всеки подвижник. Има ред причини, които налагат това. Освен

общите за целия свят , на Атон има и особени местни причини. В ма-

настирите и пустините на Атон са се събрали хора, които са оставили

света и следователно са минали през огъня на отречението. Всички тези

хора, с редки изключения, в момент на силна устременост към Бога

са принесли жертва, за която се казва: „За мене светът е разпнат , и



279

Един монах, о. Стефан, който обслужваше аптеката на манас-

тира, много обичаше стареца. Веднъж той ми разказа следното:

„Сутринта, в деня на кончината на стареца Силуан, бях

оставил своята работа и отивах в църквата да чета псалтира

над него, като усърдно молех Господа при четенето да ми даде

да разбера как е минал той своя монашески път и дали е угодил

на Бога. Когато влязох в църквата, монахът, който беше там,

четеше: „Богъ мой еси Ты , и вознесу тя ; изповемся Тебе , яко

услышалъ мя еси и былъ еси мне во спасение . Исповедайтеся

Господеви , яко благъ , яко въ векъ милость Его ”.23 Като видях, че

той завърши катизмата (16-а), казах му: „Вървете да си почи-

аз за света” (Гал. 6:14). Всеки е извършил този подвиг с всичките свои

сили, ето защо едва ли не всеки мисли, че го е извършил до най-пълната

възможна степен. След този подвиг , след тази жертва, като вижда, че не постига търсеното, монахът изпада в особено изкушение – „ духовна

завист ”. Подобно на Каин, който, като видял, че жертвата на брат му

Авел е приета от Бога, а неговата, Каиновата, е отхвърлена, от завист стигнал до братоубийство, така и много монаси, макар да не убиват

своя брат физически, често пъти създават за него изключително тежки духовни условия. Но и без тези опити за създаване на препятствия в

духовния живот за брата, когото виждат да преуспява в молитвата и в

другите духовни трудове, самата вътрешна мъка от съзнанието за не- успех е уважителен повод за всеки подвижник да не изразява външно

нищо в присъствието на другите. В света има много хора, които искат да видят светостта, за да £ въз-

дадат почести, и това създава за подвижника опасност от тщеславие…Но има и хора, обзети от зъл дух, за които е тежко да виждат святост ;не могат да понесат такава гледка, тя ги озлобява още повече. Повечето

хора в света наистина са неопитни и не разбират духовния човек. Да се скриеш от тях е лесно и просто. По- трудно е да се скриеш от монасите,понеже те, живеейки в постоянен подвиг , се научават по много, едва

доловими признаци да откриват какво преживява техният събрат , за-

това на Атон е особено необходимо да се научиш да се държиш така,

че да не изразяваш външно нищо. И според нас при светогорците това

изкуство е на изключителна висота.23 „ Ти си мой Бог и Теб ще въздигна; на Теб ще се изповядам, защото Ти ме

чу и стана мое спасение. На Господа се изповядайте, защото Той е благ ,

защото во веки е милостта Му”, Пс. 117:28-29. По текста на Седемдесет - те тълковници. – Б. пр.



280

нете, аз ще продължа”. Той си отиде, а аз застанах на аналоя и

започнах да чета следващата катизма (17-а): „Блажени непороч -

нии в пути , ходящии в законе Господни . Блажени испитающии

свидения Его , всемъ сердцемъ взыщутъ Его … Оправдания Твоя сохраню … Всемъ сердцемъ моимъ взыскахъ Тебе … Устнама

моима возвестихъ вся судьбы устъ Твоихъ … На пути свидений

Твоихъ насладихся , яко о всякомъ богатстве ”23, и останалите

стихове от този удивителен псалм. Тогава се уверих със сърце-

то си, че той беше угодил Богу”.

След кончината на стареца един иеродякон бе помолил игу-

мена на манастира да му даде благословение „ да отиде да жи-

вее в пустинята”. Извикан пред старческия събор, той е трябва-

ло да даде отговор на въпроса защо иска да излезе от обителта.

Иеродяконът отговорил, че мисли, че това ще бъде полезно за

неговото спасение. Тогава един от съборните старци, схимонах

Матей, казал: „Нима тук не е удобно да се спасяваме? При нас, в

обителта, прекара целия си живот покойният отец Силуан – ще

намерите ли по-голям от него в пустинята?”; и това бе казал отец

Матей, един от онези, които, докато беше жив старецът Силуан,най-много се опасяваха за него.

Друг от най-старите монаси в манастира, схимонах Трофим,

много забележителен подвижник, чийто живот би могъл да е до-

бър пример за мнозина, след кончината на стареца четеше негови

записки. Словата на стареца за Божията любов, за смирението,

за това „ да държим ума си в ада, и да не се отчайваме” и други

му направиха дълбоко впечатление. Помня срещата ни с него при

„малката порта” на манастира. Той ме спря и каза: – Сега видях, че отец Силуан е живял като светите отци…

Неговата кончина ме убеди в това.

23 „Блажени непорочните в пътя си, които ходят в закона Господен. Бла-

жени, които изучават Неговите заповеди, те от все сърце ще Го тър-

сят ... наредбите Ти ще опазя... от все сърце Тебе търсих... с устата си

възвестих всички съдби от Твоите уста... в пътя на Твоите заповеди

намерих наслада, като при всяко богатство”, Пс. 118:1-14. По текста на Седемдесетте тълковници. – Б. пр.



281

– Отец Трофим – позволих си да кажа, – нима половин век

съвместен живот в манастира не можа да ви убеди в това, а едва

неговата кончина?

– Аз винаги съм го обичал и се радвах, когато се срещахме,

но ми се струваше, че той говори с Бога прекалено директно и,

честно казано, се боях за него.

– А как говореше, че се бояхте за него?

– Съвсем просто, но и някак тъй смело и дръзновено говоре-

ше за молитвата и за Бога като за свой роден Отец , че се е случ-

вало да го прекъсна и да му кажа: „Отче, престани!”… Струваше

ми се е, че е загубил страха Божи. – А когато го спирахте, той как отговаряше?

– Беше винаги спокоен. Спра го – и замълчи.

– А сърдеше ли се, когато го спирахте?

– О, не! Той беше мек човек и не помня някога да се е сър-

дил.

– Отец Трофим, вие знаете, че прелъстените винаги са непос-

лушни и се обиждат, ако ги порицаят. Как не сте го забелязали

тогава?

– Ето че Бог скри това от мене… Много простодушен беше,

наистина. Чак сега разбрах грешката си.

– А какво ще кажете за неговите записки?

– Вече ви казах: той е живял като светите отци.

Един сръбски епископ, който идва няколко пъти на Света

гора и много беше обикнал стареца, като разбра за неговата кон-чина, помести в своето мисионерско списание некролог под заг -

лавие: „Човекът с голямата любов”, където между другото писа за

него следното:

„За този дивен монах може да се каже само едно – блага

душа. Не само аз бях почувствал тази блага душа, но и всеки

атонски поклонник, комуто се бе случило да се срещне с него.

Силуан беше висок, едър, с голяма черна брада и с външния си

вид не предразполагаше веднага непознатия към себе си. Но дос-



282

татъчен бе само един разговор, за да обикнеш този човек… Той

говореше за безмерната Божия любов към човека и довеждаше

грешника дотам, сам да осъди строго себе си”.

След като предава някои от своите разговори със стареца,

епископът пише:

„ Този дивен подвижник беше беден монах, но с любовта си

към Бога и към ближния беше богаташ. Много монаси от всички

краища на Света гора идваха при него за съвет, но особено го оби-

чаха монасите от Сръбския манастир „Хилендар” и „Постницата

на св. Сава Сръбски”. За тях той беше духовен отец , който ги

възраждаше с любовта си. Всички те почувстваха сега болка от разлъката с него. И още дълго, дълго ще помнят любовта на отец Силуан и неговите мъдри съвети.

И на мен отец Силуан ми помогна духовно извънредно много.

Чувствах как неговата молитва ми дава сили. Всеки път, когато

посещавах Света гора, бързах да се срещна с него”…

Авторът завършва некролога със следните думи:

„И има още много и много, което съм чул от отец Силуан и от

другите – за него. Но кой би могъл да изреди и да запише всич-

ко това? Книгата на неговия живот е цялата наниз от бисера на

мъдростта и от златото на любовта. Величествена, нетленна кни-

га. Сега тя лежи затворена в ръцете на неговия ангел хранител,

пред вечния и праведен Съдия. А вечният и праведен Съдия ще

каже на душата, която така Го беше обикнала на земята: Верни

Мой слуга, Силуане, влез в радостта на Своя Господ . Амин.

Подпис : Е . Н .” 24

Един друг епископ, руският митрополит Вениамин, който

познаваше стареца само от разменените с него писма и от разка-

зите на хора, които го бяха виждали, известен за неговата кончи-

на, написа на игумена Иустин (писмото носи дата 18.ХІ.1938):

24 Св. Николай (Велимирович), епископ Охридски и Жички (1881-1956).

Канонизиран през 1989 г . от Сръбската православна църква. Успение-

то му се чества на 5/18 март . – Б. пр.



283

„Ваше Високопреподобие, дълбокоуважаеми отец Наместник,

и манастирско братство!

Получих вашето известие за кончината на преподобния ста-

рец отец схимонах Силуан… Царство му небесно!…Не подобава на нас, грешниците, да съдим за светите хора.

Самият Бог ги прославя, както Той знае. Но напълно искрено ще

кажа, че последните години не съм усещал при никого такава

сила на благодатта, както при него.

Трудно е да се разкаже с думи каква беше тази сила.

Както за Христа Господа казвали, когато е живял на земята,

че Той говорил с власт, а не както книжниците…, така и от пис-

мата на о. Силуан аз, грешният, съвсем явно чувствах такава

сила, каквато не съм усещал при никого. Небесния Божествен

Дух… Убедителен без доказателства… Като глас, идващ „оттам”,

от Бога… По- добре не мога да го изразя… Затова пазя писмата

му до мене. Дори да не знаех нищо за живота, подвизите, молит-

вата и послушанието му, само духът на писмата е достатъчен

за мене, грешния, да го смятам за преподобен.

Но ще разкажа още един случай, доказал неговата прозор- ливост.

Една майка, която сега живее зад граница, отдавна била

изгубила връзката с дъщеря си, останала в Русия. И искала да

знае как да се моли за нея – като за жива или като за починала.

Попитала стареца Силуан и той, без да се съмнява, отговорил,

че нейната дъщеря е жива и здрава… И действително няколко

месеца след това някаква жена отишла в Русия, потърсила изчез-

налата дъщеря, видяла се и разговаряла с нея.”25

По-нататък митрополитът разказва още един, подобен слу-

чай на прозорливост и след това пише:

„Ще си позволя да попитам: дали ще благословите да бъдат съб-

рани в архив сведенията за него? Това ще е несъмнено и за поука,

и за утеха, и за спасение на нас, грешните.

24 Този случай ми е известен и на мен. При кореспонденцията на стареца

с различни лица му служех като секретар. Старецът ми разказа как по

време на молитва Бог му бе открил как е дъщерята на тази жена.



284

И ако е възможно, съберете и неговите писма (макар и в

копия).

Още моля, разрешете на о. С. да ми изпрати нещо от вещи-

те на покойния, а също и да ме утеши с отговор на моето писмо до него.

Подпис : М . В .”

До мен митрополитът писа:

„Изключително ви благодаря за вашето писмо относно отец Силуан… И жадувам да узная още за него… От моето писмо до

отец Наместника вие ще разберете моето отношение към почи-

налия старец .Вие бихте ли написали още нещо за него? Ако успеете, не

само аз, но и мнозина други ще са ви много, много благодарни.

Кой е той? Къде е бил преди Атон? Защо е дошъл там? Как се

е спасявал? Какво е говорил ( дори и най-малките подробности са

важни)? Не знаете ли особени факти? Как се е молел?

Докато сте живи Вие и другите свидетели, събирайте и за-

писвайте за него всичко, и незначителните факти… Това е

Историята на Църквата.

Аз поменавам отец Силуан заедно с Божия угодник о. Иоан

Кронщадски и моля неговото застъпничество пред Бога… Още

веднъж благодаря и очаквам, и не само аз, още от вас, ако е угод -но Богу. Сега за отец Силуан вече няма опасност…”26

Подпис : митрополит Вениамин

26 Всички подчертавания и многоточия са от автора на писмата.



285

__________

Послеслов

Поставих си задачата в границите на най-необходимото да

предам известните ми най-важни моменти от живота на блаже-

ния старец и да изложа на вниманието на благочестивите чита-

тели достатъчно ясно най-съществените страни на неговото уче-

ние. Завършвам своя труд .Във втората част на тази книга читателят ще се запознае с

писанията на самия старец и ще види, че не съм разгледал реди-

ца изключително важни в догматическо и аскетическо отноше-

ние въпроси от духовното битие на човека, които блаженият отец засяга, например въпроса за участието на тялото в богопознание-

то или въпроса за поста, на който старецът дава много необичаен

и наред с това – изключително дълбок, бих казал – христоподо-

бен, отговор: „ Да се яде трябва толкова, че след като приеме хра-

ната, човек да има желание да се моли” (вж. Лука 21:34). Освен това в моето изложение читателят ще е срещнал ред неща, за ко-

ито разказвам предимно въз основа на многото ни разговори със

стареца. Изборът на материал неизбежно зависи и е ограничен

от самата задача. Неразумно беше да си поставя за задача да из-

черпя целия материал; както би било нецелесъобразно и с обилен

материал да отклоня мисълта на читателя от същественото, върху

което съсредоточаваше вниманието си моят отец .

Освен приведените по-горе доказателства за благоговейната почит към стареца Силуан, са ми известни и други, също – и не

малко случаи, когато неговите молитви за болни и страдащи са

имали чудотворно действие, или когато се е проявявала неговата

поразителна интуиция и прозорливост; но в мене надделя мисълта

да премълча за тях, от една страна – защото тези случаи са свър-

зани с лица, повечето от които, както казахме, са още живи, а от

друга – защото съвсем не съм склонен да се увличам по тях, в духа

на самия старец , който не ги смяташе за нещо важно. Историята



286

знае много случаи на изцеления и прозорливост и без светиите. Не

тази страна от живота на стареца е истински великата.

Преподобният Иоан Лествичник казва: „Някои ублажават по-

вече от всичко чудотворството и други видими духовни дарби, не знаейки, че има много по-превъзходни дарби, които са скрити и по-

ради това не са застрашени от падение” (Стъпало 26:95).27 Но какви

са тези „скрити” дарби, които могат да бъдат „по-висши” дори от

дара на чудотворството? Ето как старецът говори за това:

„О, немощен е моят дух. Той угасва като малка свещичка от

слабия вятър; а духът на светиите е пламтял като горящата къ-

пина и не се боял от вятъра. Кой ще ми даде такъв огън, та да не

зная покой ни ден, ни нощ от Божията любов? Гореща е Божията

любов. Заради нея светиите са търпели всички скърби и са сти-

гали до силата на чудотворството. Те са изцелявали болни, възк-

ресявали са мъртви, ходили са по водата, издигали са се по време

на молитва във въздуха; с молитва са довеждали дъжд от небе-

то, а аз бих искал да се науча само на смирение и на Христова

любов, та да не обидя никого, а да се моля за всички като за

самия себе си” (Писанията на стареца, стр. 375-376).Опитах се според силите си да говоря за това по-висше и

скрито в живота на стареца. С тази цел реших да пиша за пъти-

щата за придобиване на духовна свобода в Бога – откровено, без

да премълчавам и без да скривам онова, което съм чул.

Също в „Лествицата” на преподобния Иоан се намира онзи за-

бележителен разказ „За живота на светите осъдени и за затвора”

(Стъпало 5).28 Светият писател, пророчески предвидял, че тези думи

ще носят много съблазни, дори до днес, между другото казва:„Но смелият мъж, наранен от това като с острие, си отива

с огнена стрела и ревност в сърцето. По-слабият от него ще

съзнае своята немощ и, като придобие смиреномъдрие чрез

самоукоряване, ще се затече след първия, но не зная, ще го

27 Преподобни Иоан Лествичник, „Лествица (или стълба за духовен жи-

вот )”, превел † Нюйоркски митрополит Йосиф, Синодално издателство,

София, 1982, с. 168. – Б. пр.28 Пак там, с. 66. – Б. пр.



287

настигне ли. А нерадивият нека не се и докосва до това, което

е описано тук, да не би, като се отчае, да пропилее и онова,

което върши” (Стъпало 5:27).29

Опасявайки се да не съблазня наивните и малодушните с от-кровеността на своя разказ за трудностите на духовната борба,

още в началото казах, че „според съдържанието си настоящата

книга е предназначена за тесен кръг хора”; и сега искам отно-

во да повторя същото предупреждение, защото колкото и обикно-

вен да изглежда старецът Силуан, неговият живот беше изключи-

телно висок и велик подвиг на любов към Бога.

Казвам истината – трябваше да преодолея не малък срам,

преди да се реша да пиша настоящото житие, защото фактите

ме задължаваха да разкрия моята близост до блажения отец .Съзнавам, че за името на великия старец такъв свидетел и

житиеписец е унижение. Но нямаше друг изход … Бих пред -почел да се скрия и да предам този труд анонимно, за да не

намалявам с моето нищожество величието на стареца, но не

можех да си го позволя – сметнах, че трябва да понеса свиде-

телската си отговорност.Като частично оправдание за моята дързост ще кажа, че с

това дело трябваше да се заема поради желанието и настойчивите

молби на много хора, а също и от послушание към моя духовен

отец , достигналия дълбока старост иеросхимонах Пинуфрий, кой-

то ме благослови за това. Но вътрешната борба в мене продължи,

тъй като духовното слово е енергия от съвършено особен порядък.

Онзи, който го изрича, изправя пред неговия съд най-напред са-

мия себе си, затова и аз, разбира се, очаквам съвсем заслужените упреци, и зная, че ще бъда осъден и от Бога, и от хората. Известно

облекчение за моята съвест впрочем носи фактът, че в книгата

няма нито една моя мисъл, а всичко е почерпано от поученията на

блажения отец и от разговори с него и с другите мои наставници.

Но все пак се боя, че лишен от духовно знание, аз не съм избегнал

грешките и когато описвам живота на стареца, и когато излагам не-

29 Пак там, с. 73-74. – Б. пр.



288

говите свети уроци, затова моля читателя да възложи отговорността

за тях изцяло върху мен, за да не бъде опорочен опитът на стареца,

запечатан със светия му живот и светото му слово.

Надявам се, че словото на стареца, излязло от неговото пъл-но с любов сърце, ще увлече умовете и душите на читателите,

защото за онези, които имат уши да слушат и очи да виждат, то

самото блестящо доказва своята истинност и правдивост.

Словото на стареца, необичайно високо по своето духовно

съвършенство, говори за онзи свръхестествен живот, който му

бе дадено да живее. При цялата си яснота и простота за мнозина

то остава неразбираемо и недостъпно. Опитът показа, че отчасти

то е неразбираемо именно поради своята простота и чуждия за

съвременния интелектуален човек стил на мислене и изразяване.

Това об стоятелство ме и подбуди да го съпроводя, дори да вклю-

ча цяла предварителна част с пояснителни бележки, написани

на езика, който е по- достъпен за образованите хора на нашето

време, с надеждата, че може би ще помогнат на някого по- добре

да разбира пътищата на светостта. А когато читателят почувства,

че простите и спокойни думи на стареца за дълбоките въпроси на човешкото духовно битие, за вътрешната борба или за дейст-

вието на благодатта заслужават неговото най-голямо внимание,

тогава, естествено, ще бъдат излишни моите пояснения, и в сила

остава само святото и чисто слово на блажения отец .

__________

Днес, когато празнуваме паметта на нашия отец старец Силуан по случай десет години от неговата кончина, душата ми с

благоговейна любов се обръща към него в молитва:

Прости ми, отче свети, че по своето безумие аз се осмелих да

говоря за онова, което по твоето снизхождение ти ми беше дове-

рил. С благодарност към Бога, Който ми даде незаслуженото щас-

тие да те познавам и да мога свободно и често да идвам при тебе

през твоя земен живот, моля те, позволи ми да те попитам: сега,

когато си вече отвъд всички предели на земята и гледаш непос-



289

тижимата красота на възлюбилия те и възлюбения от теб Господ и на Неговата Пречиста майка, дали от сладостта на Божията

любов ти си забравил и вече не си спомняш нашия скръбен свят,

или продължаваш още по-силно да се молиш за него, защото лю-бовта, както ти казваше, не може нито да забрави, нито да се

успокои, докато не постигне своето последно желание?

И макар моята помрачена и мъртва за всичко добро душа да

е неспособна да чуе и възприеме сега твоя глас, все пак с нас са

твоите слова, в които чуваме твоя отговор:

„ Душата, която е познала Бога, своя Творец и Небесен Отец ,не може да има покой на земята и размишлява: „Когато се явя

пред Господа, от все сърце ще моля Неговата милост за целия

християнски род ”. И още си мисли: „Когато видя Неговото мило

Лице, от радост не ще мога нищо да кажа, защото от голяма лю-

бов човек не може нищо да говори”. И пак си мисли: „Ще се моля

за целия човешки род , всички хора да се обърнат към Господа и

да намерят покой в Него, защото Божията любов иска всички да

се спасят” (Писанията на стареца, стр. 355).

С дълбоко убеждение, че нашият блажен отец е достигнал Бога и съвършената любов, към която така неудържимо се стре-

меше, и че сега в Светия Дух той обгръща целия свят с молитвата

си в още по-голяма степен, отколкото по време на своя земен жи-

вот, без да желая да изпреварвам някого, нито да налагам някому

нещо, а следвайки само влечението на своята душа, завършвам

немощното си слово с молитва:

ПРЕПОДОБНИ ОТЧЕ СИЛУАНЕ,МОЛИ БОГА ЗА НАС!

Франция, Сент Женевиев дьо Буа,

„ Донжон”, 11/24 септември 1948 г .



532

Съдържание

За книгата – 5.

Увод – 19.

ЧАСТ ПЪРВАЖИВОТ И УЧЕНИЕ НА СТАРЕЦА

І. ДЕТСТВО И МЛАДОСТ – 25. Гласът на Божията майка – 31.

Военната служба – 33. При отец Иоан в Кронщад – 35. Пристигане на Света гора и постъпване в манастира – 35. Начало

на изкушенията – 37. Явяване на Господа на младия послушник

брат Симеон – 40. Три вида подвижници по отношение на

последователността на духовния живот – 42. Усещането за грях

и покаянието на брат Симеон – 43. Какво е грехът? – 46.

ІІ. МОНАШЕСКИ ПОДВИЗИ: Загубата на благодатта – 48. Съветът

на стареца Анатолий – 49. Второ голямо изкушение и ново вразумяване от Бога: „ Дръж ума си в ада, и не се отчайвай” – 57.

Нов етап в духовния живот – 58. Завръщане на благодатта и

молитвата за целия свят – 60.

ІІІ. ВЪНШНОСТ И РАЗГОВОРИ НА СТАРЕЦА: Описание на

външността и характера на стареца – 65. Разговорите на

стареца: С отец Стратоник – 71. С отец Вениамин – 73. На

масата на икономите – 76. С архимандрита мисионер – 79. С младия студент за свободата – 80. С един монах за духовната

борба – 81. В дърводелската работилница – 86. С отец В. – 87.

При отец Диадох – 88.

ІV. УЧЕНИЕТО НА СТАРЕЦА – 91. За познаването на Божията

воля – 93. За послушанието – 99. За Свещеното Предание

и Писание – 102. Отношението на стареца към споровете

за Божието Име – 108. Мисли на стареца: За растенията и

животните – 109. За красотата на света – 111. За богослужението



533

в храма – 112. За уподобяването на човека на Христос – 113. За

търсенето на Бога – 115. За отношението към ближния – 115. За

единството на духовния свят и за величието на светиите – 116.

За духовния поглед към света – 117. За двата вида познание на света – 118. За признаците на благодатта и прелестта – 119. За

свободата – 121. За личното отношение на човека към Личностния

Бог – 126. За любовта към враговете – 137. За различаването

на доброто и злото – 140. Пътят на Църквата – 141. За разликата

между християнската любов и човешката справедливост – 144. Разговор с отец Спиридон за непрекъсната молитва – 147.

V. ЗА УМНОТО БЕЗМЪЛВИЕ И ЧИСТАТА МОЛИТВА: За трите вида молитва – 150. За развитието на помисъла – 153. Догматическо и

аскетическо обяснение на умното безмълвие – 155. Първата заповед на Христос: „Обичай Бога с целия си ум и с цялото си сърце” като

основа на умното безмълвие – 159. Антропологичната основа на

умното безмълвие – 161. Опит за вечността – 163. Началото на

духовния живот е борбата със страстите – 167.

VІ. ЗА ВИДОВЕТЕ ВЪОБРАЖЕНИЕ

И ЗА БОРБАТА С НЕГО: Четирите вида въображение – 171.

VІІ. ЗА ВИДОВЕТЕ ПРОЗОРЛИВОСТ – 190.

VІІІ. ЗА НЕСЪЗДАДЕНАТА БОЖЕСТВЕНА СВЕТЛИНА И ЗА

НАЧИНИТЕ НА НЕЙНОТО СЪЗЕРЦАВАНЕ – 197. За бого-

подобното безстрастие – 202. За естествения път към без-

страстието – 204. За божествения мрак – 205. За мрака на

събличането на ума – 208.

ІХ. ЗА БЛАГОДАТТА И ЗА ДОГМАТИЧЕСКОТО СЪЗНАНИЕ, КОЕТО

ТЯ ПОРАЖДА – 213.

Х. ДУХОВНИ ИЗПИТАНИЯ: С Бога на човека не винаги му е леко – 223. Да се живее със светиите също не е леко – 224.

„Ако няма благодат и в тялото, човек може да не издържи на мъченията” – 227. Едно забележително посещение – 228.

„Жестокостта” на изпитанията – 230.



534

ХІ. Обяснение на откровението „ ДРЪЖ УМА СИ В АДА, И НЕ СЕ

ОТЧАЙВАЙ” – 238.

ХІІ. ЗА БОЖИЕТО СЛОВО И ЗА ПРЕДЕЛНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ НА ТВОРЕНИЕТО – 244.

ХІІІ. ЗА ЗНАЧЕНИЕТО НА МОЛИТВАТА ЗА СВЕТА: „Мисълта за

„слабостта” на християнството е дълбоко пог решна” – 255.

„Обратният” път на светиите и тяхната сила – 255. Християнската

борба със злото – 257. „Законът” на вечния живот в двете заповеди – 258. Психологическото противоречие на тези заповеди като

следствие

от

изкривяването

на

Божия

път

– 259.Последната

дума – 259. Универсалният критерий за истината – 260. Външната парадоксалност на християнския живот – 264.

ХІV. КОНЧИНАТА НА СТАРЕЦА – 266.

ХV. НЯКОЛКО ПОСМЪРТНИ ОТЗИВИ ЗА СТАРЕЦА – 278.

ПОСЛЕСЛОВ – 285.

ЧАСТ ВТОРАПИСАНИЯТА НА СТАРЕЦА СИЛУАН

ПРЕДИСЛОВИЕ – 295.

І. ТЪГА ПО БОГА – 301.

ІІ. СЛОВО ЗА МОЛИТВАТА – 323.

ІІІ ЗА СМИРЕНИЕТО – 328.

ІV. ЗА МИРА – 341.

V. ЗА БЛАГОДАТТА – 348.

VІ. ЗА БОЖИЯТА ВОЛЯ И ЗА СВОБОДАТА – 360.



Издания на книги на архимандрит Софроний

(Сахаров) на български език:

За основите на православното подвижничество ,Синодално издателство, 1998

Духовни беседи , Омофор, 2003

Ще видим Бога както си е , Омофор, 2005

За молитвата , Руенски манастир, 2007

Архимандрит Софроний (Сахаров)СВЕТИ СИЛУАН АТОНСКИ

Първо издание

Превод : Кръстю БаневРедактор: Мариян Стоядинов

Езикова редакция: Деворина Гамалова, Лиляна БаневаКоректор: Лора Султанова

Предпечат и графично оформление: „Омофор”

Печат: Мултипринт



Фондация „Покров Богородичен”Издателство „Омофор”София 1330, ул. „Младежка искра” 3

тел.: (02) 987 16 55e-mail: [email protected]

www.pravoslavie.bg | www.omophor.com* * *

Ателие-книжарница „Къща за птици“

София 1504, ул. „проф. Асен Златаров” 22тел.: (02) 980 16 60e-mail: [email protected]

http://shop.pravoslavie.bg* * *

Електронни издания

e-mail: [email protected]://ebooks.pravoslavie.bg

sv siluan atonski i

Documents